Пандемониум

тогава

Так и Хънтър ни разказват какво се е случило. Не успели да спасят всичко останало от Рочестър. Бомбите и последвалите ги пожари унищожили по-голямата част от продуктите, но те успели да открият някои неща, оцелели като по чудо сред пламъците: консерви с боб, оръжие, капани, и колкото и да е странно, един цял, неразтопен шоколад. Так настоява да не го отваряме и го пъха в раницата си като знак за добър късмет. Докато го прибира, Сара го изяжда с очи.

Но шоколадът не ни носи късмет. Или вече си е свършил работата, като върна Так и Хънтър при нас и развесели Рейвън. Времето също не е зле. Студено е, но ние сме благодарни за слънцето над главите си.

Бобът ни дава сили да продължим и само няколко часа след напускането на последния лагер се натъкваме на напълно запазена самотна къща в дълбините на гората. На километри от големите пътища, тя прилича на огромна гъба, изникнала по средата на малка полянка. Стените й са покрити с гъст като козина бръшлян, покривът е нисък и кръгъл, нахлупен отгоре й като шапка. Преди Прочистването това сигурно е било дом на отшелник, решил да обърне гръб на суетата на света. Не е чудно, че къщата се е запазила. Бомбите са я пропуснали сред вековните дървета и дори пожарите не са стигнали дотук.

Оказва се, че в нея живеят четирима Невалидни, двама мъже и две жени плюс пет деца, които сякаш не принадлежат на нито една от двойките. Всички се държат като едно семейство и твърдят, че живеят тук от десетилетия. Канят ни в дома си и споделят с нас храната си: консерви с патладжан, настъргани тиквички с чесън и лимон, сушено еленово месо, приготвено през есента, и различни други пушени меса — от заек, фазан и катерица.

Вечерта Так и Хънтър се връщат назад и оставят знаци по дърветата, та когато мигрираме следващата година — ако мигрираме, — да можем да открием къщата гъба.

На сутринта, докато се стягаме за път, едно от децата тича при нас с босите си крачета въпреки снега.

— Ето — казва то и слага в ръката ми една сгъната кухненска кърпа. В нея има няколко самуна твърд хляб, направен от жълъди, без брашно, както ни обясни една от жените, и още сушено месо.

— Благодаря — казвам на детето, но то вече тича назад, подскача и се смее.

Проследявам го, изпълнена със завист заради това, че е отраснало тук, че е щастливо и живее без страх. И сигурно няма никога да разбере какъв е светът от другата страна на оградата, реалния свят. За него той не съществува.

Но ако се разболее, няма откъде да вземе лекарства, замислям се аз. Храната никога няма да достига и през зимните утрини, студът ще боли като забит в корема юмрук. И един ден — освен ако Съпротивата не успее да ни върне държавата — самолетите и бомбите ще го намерят. Един ден окото на бомбардировача ще се обърне насам и ще изпепели всичко като лазерен лъч. Един ден цялата Пустош ще бъде заличена, ще залеят всичко с бетон, ще построят красиви къщи с цветни градини, паркове и горички и ще я превърнат в лъскав свят, който работи като часовник, свят от метал и машини, където хората крачат в стройни редици към смъртта си.

Разпределяме внимателно храната и най-после, след нови три дни в път, стигаме до един мост, който бележи началото на последните петдесет километра. Дълъг и тесен, мостът е направен от стоманени въжета, заледени и потъмнели от времето. Прилича на гигантско насекомо, което прекосява реката с потопени във водата крака. Блокиран преди години, той отдавна не се използва, освен от пътуващи Невалидни, и дървените му перила на места са прогнили.

В началото на моста има голяма зелена табела. Единият й край се е откачил от металната пластина и сега думите пътуват вертикално надолу. Докато преминаваме, чета: „Тапан Зий Бридж“. Табелата се люлее на силния вятър, беззащитна пред поривите му Те са толкова силни, че насълзяват очите и изпълват въздуха с призрачни стонове.

Водата под нас има цвят на нагънат цимент. Поглеждам надолу и ми се завива свят от височината. Някога четох, че ако скочиш във вода от такова разстояние, ударът ще бъде жесток, сякаш си скочил на камък. Това ми напомня за една история от новините. Някакво момиче скочило от покрива на лабораториите в деня на своята процедура. Споменът носи със себе си познатото чувство за вина.

Но Алекс би искал точно това от мен. Да ме види с белег на врата, добре зараснал, както при истинската процедура, да види здравите ми мускули и ясната цел пред мен. Той вярваше в Съпротивата, аз също ще вярвам и ще работя за нея.

И може би тогава един ден ще го видя отново. Може да се окаже, че наистина има рай след смъртта. И може би е отворен за всички, не само за излекуваните.

Но в момента бъдещето, както и миналото, няма значение. В момента има само бази, изградени от отпадъци, на края на някой разрушен град, съвсем близко до стените му и до оградата. Гладни и премръзнали, ние вървим към мястото, където има вода, храна и стени, които ще ни пазят от свирепия вятър. Ето това е раят за нас.