Пандемониум

тогава

Оставаме в първия лагер четири дни. Вечерта, преди да го напуснем и да продължим нататък, Рейчъл ме дръпна настрани.

— Време е — казва ми тя.

Все още съм и сърдита, заради казаното от нея в гората, но сега гневът ми се е превърнал в мълчаливо презрение. Не мога да се примиря с мисълта, че през цялото време е знаела всичко за мене. Като че ли е бръкнала дълбоко в душата ми и е счупила нещо.

— За какво? — питам през зъби.

Огънят зад мен вече догаря. Блу, Сара и още няколко от нашите вече спят около него в плетеница от одеяла, коси и крака. Напоследък свикнахме да спим всички накуп. Така ни е по-топло. Лу и Дядо разговарят тихо. Дядо дъвче последната доза от тютюна си, подмята го из устата си, от време на време плюе в огъня и от плюнката му се вдига зелен пламък.

Рейчъл ми се усмихва пестеливо.

— Време е за твоето лечение.

Сърцето ми се преобръща. Нощта е много студена и когато поемам дъх, ледената струя болезнено прорязва гърдите ми. Рейчъл се отдалечава от огъня и ме повежда към равния бряг на реката на около стотина крачки от лагера, там, където всяка сутрин чупим леда, за да си налеем вода.

Брам е застанал до друг огън и ни чака. Този гори нависоко, хвърля искри и още преди да стигнем, очите ми се насълзяват от пушека. Цепениците му са наредени във формата на пирамида, откъдето излизат сини и бели пламъци и тъмнят небето. Димът изтрива като гума светещите звезди над нас.

— Готов ли си? — пита го Рейчъл.

— Ей, сегичка — отвръща Брам. Най-много пет минути.

Виждам, че е клекнал до едно деформирано дървено ведро, сложено между няколко дървета в края на огъня. Сигурно преди това го е държал във вода, за да не изгори, но сложено така близо до огъня ще загрее и в един момент водата в него ще заври. Брам вади от една торба между краката си малък инструмент, подобен на отвертка, с тънко заоблено тяло и остър искрящ на огъня връх. Пуска го в кофата с дръжката надолу, става и се заглежда в бавното движение на острието в блестящата вода.

Изведнъж ми призлява. Поглеждам към Рейвън, но тя се взира в огъня с непроницаемо

лице.

— Ето — казва Брам, приближава се към мен и слага бутилка уиски в ръцете ми. Пийни си. Ще ти помогне.

Винаги съм мразела вкуса на уиски, но сега махам капачката затварям очи и поемам голяма глътка. Алкохолът прогаря гърлото ми и трябва да се боря със себе си, за да не повърна. Но след няколко секунди из стомаха и тялото ми се разлива приятна топлина, езикът и гърлото ми се успокояват и аз с лекота отпивам втора глътка. После трета.

В един момент чувам Брам да казва.

— Готови сме.

Вече съм изгълтала около една четвърт от бутилката. Вдигам глава и се заглеждам в танцуващите зад димната завеса звезди. Всичките блестят като върхове на малки метални топлийки. В същия момент ми се завива свят и сядам тежко на земята.

— Спокойно — казва Брам и белите му зъби проблясват в мрака. — Как се чувстваш сега.

— Отлично — отвръщам, преплитайки език. Думите излизат от устата ми много по-трудно отпреди.

— Тя е готова — отбелязва Брам и се обръща към Рейвън. — Хвани одеялото, моля те.

Рейвън минава зад мен. Брам ми нарежда да легна и аз го правя с удоволствие. Така е по-добре за главата ми.

— Хвани я за лявото рамо, аз ще държа другото — казва Рейвън и коленичи до мен. Обеците й — сребърни, с пера, и двете на едното й ухо, се залюляват над мен като махало.

Ръцете им ме сграбчват здраво от двете страни.

— Хей — започвам да се боря с тях. — Така боли.

— Много е важно да стоиш мирна — казва Рейвън, замълчава за момент, после казва по-тихо: — Малко ще те заболи. Но ще стане бързо. Просто се отпусни.

Страхът пали нов пожар в гърдите ми. Брам вдига току-що стерилизирания инструмент и острието му, привлякло светлината от целия пламък на огъня зад нас, лумва с ужасяваща бяла светлина. Толкова съм изплашена, че не намирам сили да се съпротивлявам, а и знам, че няма смисъл. Рейвън и Брам са много по-силни от мен.

— Захапи това — изръмжава Брам и незнайно откъде в устата ми влиза парче кожа. Миризмата му е същата като тази от тютюна на Дядо.

— Чакай... — опитвам се да кажа, но не успявам да избутам думите през кожената лента.

Брам слага едната си ръка на челото ми, повдига брадичката ми към небето и се навежда над мен с острието в ръка. То се впива в кожата между лявото ухо и врата и аз се сгърчвам, искам да извикам, но не мога, искам да избягам, но и това не мога.

— Добре дошла в Съпротивата, Лена — прошепва в ухото ми той. — Ще се опитам да го направя бързо.

Първият разрез е дълбок, пожарът тръгва от стомаха ми нагоре, аз намирам гласа си и започвам да крещя.