Пандемониум

сега

Е то какво беше момичето, което бях тогава: препъващо се, потъващо в дълбоко блато, изгубено в ярко огрения от слънцето свят около себе си. Миналото ми беше изтрито, оставено бяло като сняг, без нито едно петно.

Но човек може да си изгради бъдеще буквално от нищото, от тези метални парченца, от дърво и трева. Стига да има желание да продължи напред, бавно, стъпка по стъпка, може да си изгради от руините един прекрасен град.

Ето каква съм сега: стиснати едно в друго колене и прилежно положени върху бедрата ръце. Копринена блузка с високо до врата ми деколте и вълнена пола с колан — стандартен вид на ученичка на училище „Куинси Едуард“.

Вълненият плат ме боцка и трябва са сплета ръце, за да не се почеша, но издържам. Тя ще го вземе като знак за нервност, а аз не съм нервна, повече никога няма да се чувствам нервна.

Тя примигва. Аз не. Госпожа Тъл, директор на училището, има лице на притисната до стъклото риба; очите й са толкова големи, че изглеждат кривогледи.

— Наред ли е всичко у дома, Магдалена?

Странно е да чуя пълното си име, всички ме наричат Лена и винаги е било така.

— Да, госпожо — отвръщам чинно.

Тя подрежда — за кой ли път — папките и документите по бюрото си. Всичко там отдавна е в безупречен ред, всички ръбове са подравнени до милиметър. Дори и чашата за вода е поставена точно в центъра на поставката. Излекуваните обожават реда. Непрекъснато подравняват нещо, подреждат, нареждат, водят непрестанна борба с хаоса. „Чистотата ни доближава до Бога, а редът ни възнася към небето“. Предполагам, че това е начин да запълнят дългите празни часове.

— Ти живееш при сестра си и съпруга й, нали така?

Кимам и повтарям историята на новия си живот:

— Майка ми и баща ми бяха убити при Онзи инцидент.

Това поне не е толкова далече от истината. Старата Лена също беше сираче, само че живееше не при сестра си, а при леля си.

Няма нужда да навлизам в подробности, да уточнявам как точно и защо са загинали. Всички знаят за тях: миналата есен С, или Съпротивата, нанесоха първия си голям организиран удар, имаше и стачки. Активистите, подпомогнати от симпатизанти и млади хора, все още неподложени на лечение, взривиха важни държавни и общински сгради в няколко града едновременно.

В Портланд бунтовниците хвърлиха във въздуха част от Криптата. В последвалия хаос бяха убити повече от двайсет мирни граждани. Полицията и регулаторите успяха да възстановят реда, но няколкостотин затворници избягаха.

Каква ирония! Майка ми е копала десет години, за да избяга от онова място, а е било достатъчно просто да изчака няколко месеца и щеше да е свободна.

Госпожа Тъл потръпва.

— Да, четох досието ти.

Овлажнителят бръмчи тихичко зад гърба й, но въпреки това въздухът е сух. Кабинетът мирише на хартия, но в пространството се носи и лек дъх на лак за коса. Усещам как потта потича по гърба ми. Тази пола е ужасна.

— Ние тук се тревожим, че все още не можеш да свикнеш с промяната — казва тя и впива

рибешките си очи в мен. — На обяд се храниш сама.

Последното звучи като обвинение и дори новата Лена е леко смутена от този факт; единственото по-лошо от това да нямаш приятели е да те съжаляват, че нямаш приятели.

— Ако трябва да съм честна, наистина имам проблеми с момичетата — казва новата Лена. — Намирам ги малко... незрели.

Докато говоря, накланям леко глава, за да може тя да види триъгълника зад лявото ми ухо: знакът на процедурата, доказателството, че съм излекувана.

Изразът на лицето й омеква на мига.

— Това е нормално. Все пак повечето от тях са по-млади. Нямат осемнайсет години и не са минали процедурата.

Аз разтварям ръце, сякаш искам да кажа „Естествено“.

Но въпреки меката нотка в гласа госпожа Тъл не е свършила.

— Госпожа Фирщейн сподели, че отново си заспала в часа й. Тревожим се за теб, Лена. Да не би да те товарят с много работа у дома? Или имаш проблеми със съня?

— Напоследък съм малко напрегната — признавам аз. — Тази акция на СДА ме изморява.

Госпожа Тул вдига вежди.

— Не знаех, че членуваш в СДА.

— В Първа дивизия съм — отвръщам скромно. — Следващия петък организираме голяма демонстрация, а този следобед имаме планирано събрание в Манхатън. Не искам да закъснея.

— Разбира се, разбира се. Знам всичко за демонстрацията. — Тя вдига едно тесте с документи от бюрото си, потупва ги в плота на бюрото, за да е сигурна, че са абсолютно подравнени, и ги пъха в чекмеджето. Аз потривам мислено ръце. Няма начин да не съм се откачила. СДА е магическа абревиатура, означава „Свободна от делириум Америка“ и играе ролята на „Сезам, отвори се“. Сега госпожа Тъл е самата любезност. — Впечатлена съм, че се опитваш да съчетаваш две толкова важни работи за теб — училището и обществената дейност. Ние подкрепяме дейността на СДА. Но се надявам да успееш да постигнеш баланс. Не искам учебният процес да страда заради извънкласната ти работа, колкото и важна да е тя.

— Разбирам — измърморвам виновно. После смъквам рамене и я поглеждам разкаяно. Новата Лена е добра актриса.

Госпожа Тъл ми се усмихва.

— Хайде, тръгвай. Нали не искаме да закъснееш за събранието?

Ставам, изпъвам рамене и казвам високо:

— Благодаря ви.

Тя накланя глава към вратата — знак, че мога да се омитам.

Тръгвам по измития линолеум на тихия коридор с безупречно бели стени и завивам по следващия със също толкова бели стени, наситени с мъртвешка тишина. Другите ученици вече са се прибрали у дома.

Излизам през двукрилата врата и спирам на двора, побелял от неочаквания мартенски сняг, тежък и толкова бял, че заслепява очите. Закопчавам якето догоре, насочвам се към един от входовете и стъпвам на Седмо Авеню.

Ето това съм аз сега. Бъдещето ми е тук, в този град, пълен с увиснали като ножове от стрехите на къщите ледени висулки, готови всеки миг да паднат върху главата ми.

В този град има повече коли, отколкото съм виждала някога. В Портланд почти никой не ходи на работа с кола. В Ню Йорк хората са по-богати и могат да си позволят да купуват бензин. В началото, когато пристигнах в Бруклин, често ходех до Таймс Скуеър да ги гледам. Понякога минаваха с десетки, движеха се една след друга в колона.

Автобусът ми засяда зад един затънал в снежна пряспа камион за боклук на Трийсет и първа улица и когато стигам до Джавис Сентър, събранието на СДА вече е започнало. По стълбището няма никого, огромното фоайе на входа също е празно, а от залата вече гърмят аплодисменти, толкова силни, че приличат на мощен рев. Завързвам към детектора за метал и пътьом отварям чантата си, после заставам с разтворени ръце и крака пред служителя, който ме гледа безстрастно, докато лишава с уреда по гърдите и между краката ми. Аз също не премигвам. Отдавна престанах да се впечатлявам от тази процедура. Проверката става точно пред огромната двойна врата на залата. Оттам се разнася нова вълна от аплодисменти, един ентусиазиран глас през усилен докрай микрофон гърми, говори разпалено, но думите не се разбират. Служителят приключва и аз се изправям пред една маса, където се извършва регистрацията.

— Личната ви карта, моля — изсумтява жената зад масата, явно доброволка.

Изчаквай да сканира картата ми и да махне с глава към входа и влизам.

Залата е огромна. Сигурно побира най-малко две хиляди души и както винаги е пълна до дупка. Останали са само няколко места в левия ъгъл до сцената. Промъквам се покрай стената и се опитвам да седна незабелязано на едно от тях. Но няма защо да се тревожа. Всички погледи са приковани в мъжа на подиума. Въздухът жужи от напрежение. Мисля си, че всеки момент ще избухне.

— ... Не е достатъчно просто да осигурим безопасността си — говори той и гласът му тръби из залата. Гарвановата му коса блести на флуоресцентната светлина като шлем от черни диаманти. Това е Томас Файнман, основателят на СДА. — Казват ни, че има риск, че има странични ефекти. Но няма ли рискът да е по-голям за нас като хора, като общество, ако останем бездейни? Какво значение би имало доброто ни здраве, ако не унищожим източника на злото?

Залата отново избухва в аплодисменти. Господин Файнман оправя ръкавелите си и се навежда по-близо до микрофона.

— Това е нашата единствена цел. Това е смисълът на нашата демонстрация. Ние искаме нашето правителство, нашите учени, нашите агенти да ни защитят. Искаме да вярват в своя народ, в Бог и във всемирния ред. Не изтри ли самият Бог от лицето на земята всички дефектни и неподходящи видове, по пътя си към сътворението на съвършеното същество? Няма ли и ние най-сетне да се научим да отстраняваме слабите и болните, за да запазим здравето на обществото ни?

Залата трепери от аплодисменти. Аз също ръкопляскам. Лена Морган Джоунс ръкопляска с всички сили.

Това е моята задача, поставена ми от Рейвън: наблюдавай какво се случва в СДА. Смеси се с другите. Не пропускай нищо.

Казаха ми само толкова. Не обясниха защо.

— И накрая, СДА настоява правителството да изпълни даденото в книгата „Ш-ш-т“ обещание: да гарантира безопасността, здравето и щастието на своя народ.

Аз наблюдавам.

Минавам с поглед из редиците с кръгли като луни лица, бледи, подпухнали, покорни. И благодарни. Лица на излекувани.

Поглеждам нагоре към ярко светещите лампи. После свеждам поглед и виждам сив килим, изтъркан от натиска на хиляди и хиляди крака.

Вдясно от мен седи възрастен човек, толкова дебел, че гърдите му свистят, когато си поема въздух. Коланът на панталоните му е вдигнат високо над кръста.

До сцената е оградено тясно пространство, в което са поставени три стола. От тях само единият е зает. На него седи едно момче.

От всичко видяно единствено това момче привлича вниманието ми. Всичко останало — килимът, лицата, ярките светлини — е едно и също при всяко събрание на СДА. Дори този мъж до мен. Понякога е дебел, понякога слаб, друг път е жена, но в крайна сметка всички са еднакви и винаги реагират по един и същи начин.

Очите на момчето са тъмносини, с цвета на бурята. Косата му е светлокафява, като карамел, и пада на вълни до линията на челюстта. Въпреки студеното време то носи червена риза с къс ръкав и впити в бедрата тъмни дънки. Обувките му са нови, както и сребърният часовник около китката. Външният вид подсказва, че е от заможно семейство. Ръцете му лежат спокойно в скута. Всичко в него говори за богатство и за безупречно поведение. Дори и немигащият поглед, насочен към баща му, агитиращ на сцената, е отработен до съвършенство. Той е живо въплъщение на излекуван младеж, контролираш напълно себе си.

Естествено, момчето все още не е излекувано. Всички го знаят. Това е Джулиан Файнман, син на Томас Файнман, и въпреки че е навършил осемнайсет, още не е минал процедурата. Специалистите отказваха да му я приложат досега. Но следващия петък, в деня на големия митинг на СДА, нещата ще се променят. Ще го заведат в лабораториите и ще го излекуват.

Може би. Но може да умре на операционната маса или да получи психическа травма, толкова силна, че да остане жив мъртвец. Ала това няма да го спре. Въпреки опасността ще се подложи на процедурата. Баща му настоява. Джулиан също.

Досега бях виждала лицето му само на плакати и на гърба на брошурите, които разпространяваме. Джулиан е много известен. Той е мъченик за каузата, герой на СДА и президент на младежката организация.

На живо той е по-висок, отколкото си го представях. И по-хубав. На снимката не си личи красивата извивка на челюстта, нито широките като на плувец рамене.

Междувременно Томас Файнман продължава своята реч.

— Не можем да отречем, че лечението в по-млада възраст крие риск — казва спокойно той, — но сме убедени, че опасността от отлагането му е много по-голяма за нашите младежи. Ето защо сме готови да приемем евентуалните последствия. Ние имаме куража да жертваме някои от нас за доброто на цялото общество.

Той спира, приема одобрителните възгласи на аудиторията, накланя признателно глава на една страна и изчаква в тази поза, докато врявата утихне. Часовникът му проблясва на ярката изкуствена светлина. Двамата Файнман, бащата и синът, имат еднакви часовници.

— Сега ще ви представя личността, която въплъщава всички ценности на СДА. Този млад човек знае по-добре от всеки друг защо е толкова важно да изискваме ранно лечение, дори и за по-младите от него, въпреки рисковете. Той разбира, че за да може Съединените щати да се развиват и ние да живеем в тях здрави и щастливи, е необходимо понякога да жертваме нуждите и желанията на отделния индивид. Жертвай, за да запазиш цялото — това е нашето мото. Скъпи членове на СДА, моля, приветствайте на сцената моя син — Джулиан Файнман.

Пляс, пляс, пляс. Лена пляска с останалите членове. Томас отстъпва сцената на Джулиан и слиза при публиката. Двамата се разминават по стъпалата и си кимат сдържано, без да се докосват.

Джулиан си е нахвърлял някои бележки, оставя ги върху банката пред себе си и ги преглежда набързо. Залата се изпълва със звука от прелистването на страниците на бележника му. Но той приключва бързо и вдига поглед. Очите му обикалят публиката и за миг се спират на мен. Отваря леко уста и сърцето ми спира: имам усещането, че е разпознал измамницата. Но той продължава напред и сърцето ми намира отново ритъма си. Каква параноичка съм!

Джулиан нагласява микрофона за своята височина. За моя изненада се оказва по-висок от баща си. Странно, колко различни са двамата. Томас е висок, тъмен и с пронизващ поглед — истински ястреб; синът му също е висок, но широкоплещест и светъл, с невероятно сини очи. Само острият ъгъл на челюстта е един и същ.

Той прокарва ръка по косата си и аз се питам дали не е от нерви. Но когато започва да говори, гласът му е стабилен и изпълва залата със звучния си тембър.

— Бях на девет години, когато ми казаха, че умирам — започва с равен тон той и любопитството в залата скача рязко нагоре, напрежението също. Всички се навеждат поне сантиметър напред, за да не изпуснат нещо. — Тогава започнаха припадъците. Първият беше толкова неочакван, че щях да си отхапя езика. При втория ударих главата си в камината. Майка ми и баща ми бяха сериозно загрижени.

Нещо се преобръща в корема ми, нещо се размърдва дълбоко под защитната стена около сърцето ми, която изграждах толкова старателно през последните шест месеца. Нещо под измислената Лена, под фалшивата й самоличност и тривърхия знак зад лявото ухо трепва. Ето в какъв свят живеем — сигурни и доволни, но без любов. Свят, където децата удрят главите си в каменни камини и си прехапват езика, и това води единствено до загриженост у техните родители. Не до отчаяние, не до потрес или тревога. Просто загриженост, както са загрижени, ако не се представиш добре на теста по математика или са закъснели с плащането на сметката за тока.

— Лекарите ми казаха, че имам тумор в главата и той е причината за припадъците. Обясниха на родителите ми, че операцията по отстраняването му е много тежка и може да се окаже смъртоносна. Съмняваха се, че ще я преживея. Но ако не предприемели нещо, ако оставели тумора да си расте... тогава за мен нямало да има никакъв шанс.

Джулиан спира за момент и аз забелязвам, че поглежда крадешком към баща си. Томас Файнман е заел мястото на сина си в ограденото пространство и слуша с кръстосани крака и безизразно лице.

— Нямало да имам никакъв шанс — повтаря Джулиан. — Ето защо онзи израстък трябвало да се махне. Трябвало да се отстрани от здравата тъкан. В противен случай щял да продължи да нараства и да зарази и нея.

Той прелиства страниците пред себе си, намира нужното място и започва да чете, без да вдига поглед от бележките си.

— Първата операция беше успешна и за известно време припадъците спряха. Но по-късно, когато навърших дванайсет, се появиха отново. Туморът започна пак да расте и този път притисна основата на малкия мозък.

Ръцете на Джулиан стискат ъглите на банката, после се отпускат. За миг настъпва пълна тишина. Чува се само нечие кашляне. Отново тази натоварена с очакване тишина. Ние сме като малки капчици от голямата река, сновем насам-натам и чакаме някой да ни поведе по течението, да ни покаже пътя, да ни насочи в правилната посока, за да се влеем в големия океан.

Джулиан вдига очи от записките си. Зад него има екран с образа му, какъвто е бил на петнайсет години. Очите му са водовъртеж от синьо, зелено и златисто, като лице на океан в слънчев ден, но не знам защо ми се струва, че зад външното спокойствие виждам да проблясва нещо различно, нещо, което изчезва, преди да мога да го определя.

— След първата операция ми направиха още три — продължава той. — Четири пъти изрязваха тумора и след три от тях той израстваше наново, както правят всички болести, ако не бъдат премахнати навреме и без остатък. — Той спира и прави дълга пауза, за да подчертае значението на думите си, после продължава: — От две години съм напълно здрав.

Надига се вълна от аплодисменти, но Джулиан вдига ръка и залата утихва. Усмихва се и огромният Джулиан на екрана зад него — пикселизирана, не съвсем ясна версия.

— Лекарите ме предупредиха, че следващите операции може да застрашат живота ми. Вече бяха изрязали голяма част от мозъка ми, бяха дълбали прекалено надълбоко. Сега, ако ме подложат на процедурата, може да изгубя способността да контролирам емоциите си, да изгубя възможността да виждам, да говоря, дори да се движа. — Той спира отново и пристъпва от крак на крак. — Възможно е мозъкът ми да откаже напълно да функционира.

Няма как да не се предам на магията. Затаявам дъх заедно с останалите. Само Томас Файнман изглежда спокоен и аз се питам колко ли пъти е слушал тази реч.

Джулиан се навежда, приближава още сантиметър към микрофона и изведнъж гласът му зазвучава така, сякаш говори на всеки от нас поотделно. Говори тихо, напористо, все едно споделя с нас на ухо огромна тайна.

— По тази причина отказваха да приложат процедурата. Повече от година се опитваме да получим дата и ето че най-после успяхме. На двайсет и трети март, деня на нашата демонстрация, аз ще бъда излекуван.

Вълната от аплодисменти е готова да ни залее, но Джулиан я отблъсква. Все още не е завършил.

— Тази дата ще влезе в историята, въпреки че може да се окаже последният ден от живота ми. Не мислете, че не съзнавам риска за себе си. — Той изправя рамене, гласът му укрепва и гръмва в пространството. Очите на екрана зад него се изпълват със светлина и заблестяват като утринна роса. — Но аз нямам друг избор, както нямах и на девет години. Ние трябва да прогоним болестта, трябва да й откъснем главата, независимо от риска. В противен случай тя ще започне да расте, ще се разпространи като злокачествен тумор и ще постави всички нас — всеки човек, роден на тази красива земя — в огромен риск.

Това беше. Джулиан Файнман приключи своята реч. Разтърси ни до дъно, оправда противоречивите ни очаквания и ние се спускаме да му благодарим, заливаме го с вълна от възгласи на одобрение и аплодисменти.

Лена също вика заедно с останалите, пляска с ръце, дланите й пламват, но тя продължава до края. Хората стават прави, поздравяват го, някой започва да скандира „СДА! СДА!“ и скоро всички се присъединяваме към него. Ревът е толкова мощен, че можеш да оглушееш. В един момент Томас Файнман се качва на сцената и приближава до сина си. Двамата застават рамо до рамо с гордо вдигнати глави — единият светъл, другият тъмен, — като двете страни на луната, и ни гледат тържествено, докато пляскаме, скандираме „СДА“ и крещим „Ура! Те са луната, ние сме приливът, техният прилив, и под тяхно ръководство ще прочистим цялата земя от ужасната болест и заблудата“.