Пандемониум

тогава

Времето се задържа меко цели три дни. От гората се носи симфония от звуци: пукане, шумолене, падане на ледени висулки. Докато вървим между дърветата и търсим горски плодове, дупки на животни и удобни за ловуване места, едрите и блестящи като диаманти капки почукват по главите ни. Въздухът трепти на слънцето и настроението става празнично, сякаш пролетта наистина е дошла, макар да знаем, че затоплянето е временно. Единствено Рейвън не се радва с нас.

Сега правим само едно — търсим храна. На третата сутрин Рейвън ме вика да проверим заедно капаните. Всеки път, когато капанът се оказва празен, тя ругае тихо под носа си. Животинките са се скрили вдън земя.

Но преди да стигнем до последния капан, разбираме, че вътре има нещо, и тя забързва крачка. По килима от листа се чува истерично драскане и до нас достига отчаяно цвърчене. Един голям заек е заклещил задния си крак между металните зъбци на капана.

Рейвън клика и вади от торбата голям остър нож, с петна от ръжда, и аз веднага си представям, че са от стара засъхнала кръв. Знам, че ако оставим заека тук, ще се дърпа и върти, докато откъсне крака си, и много скоро ще стане храна на някой хищник или, което е по-вероятно, ще умре бавно от глад, но въпреки това не искам да видя какво прави Рейвън с него. Разбирам, че му прави услуга, като му помага да умре бързо, но просто не мога да вдигна очи. Досега не бях ходила на проверка на капаните. Нямам сърце за тази работа. Рейвън се замисля за момент, после ми връчва ножа. — Ето, направи го ти.

В никакъв случай не ми го дава, защото я е страх. Тя ловува непрекъснато. Просто е решила, че е време за поредния урок.

Ножът ми се струва ненормално тежък. Поглеждам към беснеещия заек.

— Аз... няма да мога. Досега никога не съм убивала.

Погледът на Рейвън реже като нож.

— Значи е време да се научиш.

Тя слага ръце върху гърчещия се заек — едната на главата му, другата на корема, и го обездвижва. Горкото животинче навярно си мисли, че тя иска да му помогне, и спира да се върти, но аз чувам накъсаното му дишане.

— Не ме карай — казвам аз, засрамена, че трябва да я моля, и ядосана, че го правя.

Рейвън се изправя.

— Ти май отново не схващаш, нали? — сопва ми се тя. — Това не е игра, моето момиче. И не свършва тук. Няма да свърши и когато стигнем, където сме тръгнали. Това, което се случи. — Тя не довършва, после тръсва глава. — За нас вече няма място тук. Не и преди нещата да се променят. Ще ни преследват. Ще бомбардират лагерите ни, ще палят горите. Границите ще се разширяват, градовете ще растат и няма да има Пустош. Няма да има кой да се бори, защото няма да има за кого да го прави. Разбираш ли това?

Аз мълча. Вътре в мен плисва гореща вълна, изгаря вътрешностите ми и ми се завива свят.

— Аз няма да бъда винаги до теб, за да ти помагам — завършва тя и коленичи в калта. Разтваря козината на заека с пръсти, открива розовата плът на врата му, където пулсира голяма артерия, и посочва с пръст: — Ето тук. Хайде, направи го.

Идва ми наум, че животинчето в ръцете й е точно като нас: хванато в капан, прогонено от собствения му дом, то отчаяно се бори за живота си, за още няколко сантиметра пространство. Изведнъж целият ми гняв и отчаяние се обръщат към Рейвън. Мразя я заради нейните лекции, заради упорството й, заради увереността й, че да блъснеш човека в стената и да продължиш да го

удряш, докато го принудиш да ти отвърне, значи да му помогнеш.

— Не мисля, че е игра — отвръщам, едва сдържайки насъбралата се в гърдите ми ярост.

— Какво? — примигва объркано тя.

— Защо си мислиш, че единствена ти знаеш какво трябва да се прави? — Стискам ръце в юмруци, хванала здраво ножа в едната. — Че само ти знаеш какво е загуба и само ти имаш право да се ядосваш. Все ти знаеш, все ти можеш.

Спомням си Алекс и я мразя още повече за това, че върна спомена. Мъката и гневът се надигат в мен като черна мъгла.

— Не мисля, че единствено аз знам какво е загуба — казва тя. — Всички сме изгубили по нещо. Така върви светът сега, нали? Дори и в Зомбиленд. Може би там губят дори повече.

Тя впива поглед в мен. Колкото и да стискам юмруци, не мога да спра да треперя.

Рейвън продължава тихо, но настойчиво:

— Ето още един урок за теб: ако искаш нещо само за себе си, знай, че го отнемаш от някой друг. Това също е правило. За да живее нещо, друго трябва да умре.

Дъхът ми спира. За миг светът около мен престава да се върти, просто изчезва и остават само тишината и очите на Рейвън.

— Но ти знаеш добре това, нали, Лена? — Тя не повишава глас, но думите й ми действат като шамар. Кръвта забива в слепоочията ми, гърдите ми се свиват от остра пареща болка. Мислено започвам да повтарям: „Не го казвай, не го казвай, не го казвай“, и потънала в тъмните тунели на очите й, стигам до онази ужасна нощ на границата, когато пламъците промениха цвета на познатия ми свят.

— Не беше ли тръгнала да пресичаш границата с още някого? — продължава Рейвън. — Тогава чухме, че с теб имало и друг... — Казва го, сякаш току-що си е припомнила, макар че е знаела, виждам го в очите й, знаела го е от самото начало. И цялата насъбрана в гърдите ми омраза и ярост изригват толкова бързо, та ми се струва, че ще ме удавят. — Името му беше Алекс, нали?

Преди да помисля, вече летя към нея. Ножът е в ръката ми, аз го вдигам високо, готова да го забия в гърлото й, да я изкормя и да я оставя на дивите зверове.

В мига, когато се приземявам върху нея, тя ме удря в ребрата и аз губя равновесие. Лявата й ръка хваща дясната ми китка, насочва я надолу и забива ножа дълбоко в гърлото на заека, точно там, където ми бе показала. Викам от изненада. Ножът все още е в ръката ми и тя стиска пръсти около юмрука ми, за да го задържи там. Животното подскача веднъж и застива. За миг ми се струва, че чувам сърцето му да бие под пръстите ми в бърз ритъм. Телцето му още е топло, но от раната изригва малък фонтан от кръв.

Двете сме толкова близо една до друга, че усещам дъха й и миризмата на пот по дрехите. Опитвам се да се отскубна от нея, но тя затяга хватката си.

— Не ми се сърди — казва в лицето ми. — Не аз го направих.

И за да подчертае думите си, натиска по-силно ръката ми. Ножът влиза още един сантиметър в плътта на заека и около острието му започват да извират червени балончета.

— Майната ти! — викам аз. Гърлото ми се свива и думите излизат с мъка от него. Неочаквано избухвам в сълзи, плача за пръв път, откакто съм в Пустошта; за пръв път след смъртта на Алекс. Гневът ми се стопява, изместен от жал за това тъпо наивно животно, което тича, без да погледне къде стъпва, и дори след като крачето му се хваща между зъбите на капана, продължава да вярва, че може да се отърве.

— Съжалявам, Лена, но животът е такъв — прошепва Рейвън и, изглежда, наистина съжалява. Погледът й омеква и изведнъж забелязвам колко е уморена. Сигурно е уморена отдавна. Уморила се е от този живот на години и години дебнене, убиване и разкъсване, за да

може да оцелее.

Тя става и ловко освобождава заека от капана му. Изважда ножа от него, избърсва го в земята и го мушва в колана си. После окачва краката му за желязната халка на раницата си. Главата му увисва надолу и започва да се поклаща като махало. Рейвън прави една крачка, обръща се и ме поглежда в очите.

— Сега сме сигурни, че ще живеем още един ден — казва доволно, обръща се и тръгва напред.

Веднъж четох, че имало някаква гъба, която расте по дърветата. Прилепва към системата, която носи вода и храна от корените към клоните, и скоро я превзема напълно. Не след дълго гъбата, и само гъбата, започва да пренася вода, хранителни вещества и всичко необходимо за оцеляването на дървото. В същото време го разяжда отвътре и постепенно го превръща в гнила плът.

Ето това е омразата. Тя те храни и в същото време те разлага отвътре. Влиза надълбоко, притиска те и те превзема напълно.

Омразата е висока кула. Аз започнах да градя своята тук, в Пустошта, да издигам високите й стени и да се изкачвам по тях.