Пандемониум

тогава

По пътя към втория лагер времето се разваля. Температурата спада рязко. През цялото време зъзна като куче, дори и в палатката. Когато идва моят ред да спя отвън, често се събуждам с вплетени парченца скреж в косата. Сара е истински стоик, мълчалива и бледа, тя понася всичко, без да се оплаква.

Блу обаче не издържа. Един ден се събужда неразположена, едва успява да върви в крак с групата и вечерта заспива, преди да запалим огъня, свива се на земята като кученце и затваря очи. Рейвън я пренася в палатката. Същата нощ се събуждам от приглушен вик. Сядам с широко отворени от страх очи. Нощното небе е ясно, звездите са огнено ярки, а във въздуха се носи мирис на сняг.

В палатката на Рейвън има раздвижване, някой скимти, друг шепне успокоителни думи. Блу сънува кошмари.

На следващата сутрин вдига висока температура. Но не можем да направим нищо, трябва да продължи с нас. Снегът ще завали всеки момент, а до втория лагер остават още петдесет километра. И още три пъти по толкова до последната точка на пътуването ни.

Блу върви и плаче, препъва се и плете крака, не издържа на темпото. Аз, Рейвън, Ловеца, Лу и Дядо започваме да я носим поред. Когато я взимам, усещам, че телцето й гори. Увитите около врата ми ръце са като нажежени електрически жици.

На следващия ден най-после стигаме до втория лагер. Мястото представлява малък кръг глинеста земя под стара тухлена стена. Стената е наполовина рухнала, но все пак е някакъв заслон от силния вятър. Всички се залавяме за работа: изкопаваме храната, залагаме капани и претърсваме щателно мястото, което вероятно някога е било голям град, за консерви и други полезни неща. Ще останем тук два дни, може би три, в зависимост от онова, което открием. Докато ровим земята, зад буханото на бухалите и шумоленето на нощните животинки дочуваме далечен тътен на преминаващи камиони. Това означава, че сме на по-малко от десет километра от магистрала, която води до някакъв град.

Колко странно! Толкова сме близо до одобрените места, до пълните с храна, дрехи и медицински принадлежности градове, а все едно, че сме на друга планета. Светът е разделен на две, сгънат наполовина, като двете полегати стени на палатка: Валидните и Невалидните живеят на различните й плоскости, в различни измерения.

Блу сънува кошмари всяка нощ и състоянието й непрекъснато се влошава. Бълнува, говори несвързано и неразбираемо, писъците й пронизват нощта. Дните минават и идва време отново да поемем на път. Облаците забулват небето, вплитат се един в друг и образуват тежък покров над главите ни. Сива и мрачна, предвещаващата бури светлина едва успява да пробие през тях. Блу започва да губи контакт с нас. През първия ден от подновеното ни пътуване Рейвън я поема изцяло и не приема никаква помощ, въпреки че и тя е отслабнала много и често изостава.

Вървим мълчаливо напред, изпълнени със страх за Блу. Всички сме наясно, че тя ще умре, и тревогата притиска раменете ни като тежко одеяло, сякаш снегът вече е завалял и ни засипва. Дори и Рейвън привежда гръб. Няма как да не съзнава истината.

Вечерта тя пали огън и оставя Блу до него. Въпреки че температурата я изгаря отвътре, тя трепери толкова силно, че зъбите й тракат. Останалите се нареждаме около огъня колкото може по-безшумно; като сенки в издигащия се към небето дим. Заспивам отвън, до Рейвън, но тя остава будна, за да поддържа огъня и да завива Блу.

След няколко часа се събуждала от глухи ридания. Отварям очи и виждам Рейвън на колене над Блу. Стомахът ми се стяга на възел. Лежа, гледам я и не знам какво да правя. Не съм виждала Рейвън да плаче досега. Никога не е проронвала и една сълза. Страх ме е да кажа нещо, да помръдна, страх ме е да дишам дори. Сигурно мисли, че всички спят. Иначе не би си го позволила.

Но аз не издържам. Не мога да стоя като статуя и да я слушам. Размърдвам се шумно в спалния чувал и риданията изведнъж спират.

— Тя... — прошепвам, но се запъвам, не мога да привнеса „Мъртва ли е?“.

Рейвън клати глава.

— Не може да си поеме въздух.

— Слава богу, че все пак диша.

Между нас се настанява дълга тишина. Трескаво мисля какво мога да направя. Инстинктивно усещам, че ако изгубим Блу, ще изгубим и част от Рейвън. А ние имаме отчайваща нужда от нея, особено сега, когато Так го няма.

— Ще се оправи — опитвам се да й вдъхна кураж. — Сигурна съм, че утре ще е по-добре.

Рейвън се обръща към мен. Огънят докосва очите й и те присвяткват като на животно.

— Не — произнася категорично тя. — Няма да се оправи.

Казва го толкова убедено, че не намирам думи да й възразя. Тя се замисля за нещо, после вдига поглед към мен:

— Знаеш ли защо я нарекох Блу?

Въпросът й ме изненадва.

— Мислех, че е заради сините й очи.

Рейвън се обръща към огъня и прегръща коленете си.

— Като малка живеех в Ярмут, близо до границата. Районът беше много беден, защото никой не искаше да живее толкова близо до Пустошта. Лош късмет, разбираш ли?

Притихвам, цялата в слух. За пръв път чувам Рейвън да говори за живота си преди Пустошта. Винаги е казвала, че няма „преди“. Всичко е „сега“.

— Аз бях като всички останали. Приемах за чиста монета каквото ми говореха в училище и не се замислях много. „Само излекуваните отиват в рая. Патрулиращите и регулаторите пазят собствената ви сигурност. Неизлекуваните са мръсни. Те се превръщат в животни, защото болестта ги разяжда отвътре. Стабилност и ред — това е пътят към Бог и към щастието.“ — Тя потръпва, сякаш се отърсва от спомена за предишната Рейвън. — Само че не бях щастлива. Не знаех защо. Не разбирах защо не мога да бъда като останалите.

Спомням си как Хана веднъж се завъртя с разтворени ръце из стаята си и каза: „Мислиш, че това е достатъчно?“

През лятото на четиринайсетата ми година преместиха загражденията по-навътре в Пустошта и започнаха изграждането на жилищен район. Било някакъв проект, щели да настанят там най-бедните семейства в Ярмут: тези с неуспешни бракове или с разногласия помежду си, дори и. Мисля, че ме разбираш. През деня обичах да играя до строежа. Събирахме се много деца. Естествено, внимавахме да не се смесваме с момчетата: те отделно и ние отделно. Разделяше ни една вада. Всичко на изток от нея беше наше, всичко на запад беше за тях. — Тя се смее глухо. — Сега ми се струва, че е било сън. Но тогава всичко ни изглеждаше съвсем нормално.

— Защото сте нямали с какво да го сравните — обаждам се аз.

Рейвън ме поглежда изненадано, после кима.

— Веднъж заваля дъжд. Продължи цяла седмица. Работниците спряха работа и никой не искаше да пристъпи там. На мен дъждът не ми пречеше. Не обичах много да си стоя вкъщи. Баща ми беше. — Гласът й изведнъж секва. — Не беше съвсем наред след процедурата. Нещо се объркало. Темпоралният лоб, което контролира настроението, не работеше добре. Така поне ни казваха. През по-голямата част от времето си беше като другите. Но от време на време получавате гневни изблици.

Тя се умълчава и се заглежда в огъня.

— Мама криеше раните и синините от нас с грим. Ние трябваше да си мълчим, не биваше да казваме на никого. Не искахме никой да знае, че лечението не работи добре. Хората се страхуват от такива работи. Можеха да уволнят татко от работа. Мама казваше, че хората могат да направят живота ни още по-лош. Затова се криехме. През лятото носехме дълги ръкави, често се правехме на болни. И непрекъснато лъжехме. Все казвахме, че сме се спънали и паднали, че сме си ударили главите във вратата...

Никога не съм си представяла как е изглеждала Рейвън като по-млада. Но сега виждам в съзнанието си слабо момиче със същите стиснати устни да разтрива незабелязано от околните синината на рамото, на ръката или на бедрото.

— Съжалявам — казвам и се засрамвам, защото думата прозвучава нелепо.

Рейвън прочиства гърлото си и повдига рамене.

— Вече няма значение — казва бързо. Взима една дълга пръчка, чупи я на четири и пъха парчетата едно по едно в огъня. Питам се дали не е забравила за какво ми разказва всичко това, дали помни, че ставаше дума за Блу, но тя започва отново разказа си и аз оставям въпроса настрана. — Онази седмица, дъждовната, беше една от най-тежките за баща ми. Затова гледах да съм навън. Един ден се заиграх около основите на новите строежи. Всичко наоколо беше в ями и сгурия. Нито една от сградите не беше напълно завършена. До една от тях видях малка картонена кутия. Кутия за обувки.

Тя поема въздух и аз долавям напрежението й дори в тъмното. Останалата част от историята излиза от нея на един дъх.

— Някой трябва да я е заровил до една бетонна основа. Но дъждът беше толкова силен, че бе размил калта и там се бе образувала дупка. Кутията беше изскочила на повърхността. Не знам откъде ми хрумна да погледна какво има вътре. Беше мръсна и мокра, но аз си помислих, че в нея може да има обувки или някакви накити.

Вече знам накъде води историята. И тръгвам с нея към калната кутия. Повдигам размекнатия от водата капак. Ужасът и отвращението са също кал. Тя се надига, черна и гъста, залива ме и ме задушава.

Рейвън снишава гласа си до шепот:

— Беше увита в одеяло. Синьо одеяло с жълти агънца по него. Не дишаше. Помислих си. че е мъртва. Беше. беше синя. Кожата, ноктите, устните, всичко беше синьо. Пръстите и бяха толкова мънички!

Калта стига до гърлото ми и аз не мога да си поема въздух.

— Не знам как и защо реших да се опитам да й върна живота. Беше чиста лудост. Онова лято работех като помощник-спасител и бях одобрена за участник в програмата за първа помощ, но никога не ми се бе налагало да спасявам нечий живот. Тя беше толкова мъничка — на една седмица, най-много две. Но се получи. Никога няма да забравя какво изпитах, когато отвори устни, пое първата си глътка въздух и кожата й възвърна нормалния си цвят. Това откри пред мен цял един свят. Всичко, което усещах, че ми липсва — емоции, чувства, цветове, — всичко се появи с онази първа глътка въздух. Нарекох я Блу, за да си спомням винаги за този момент, особено когато ми стане мъчно.

Тя прекъсва разказа си изведнъж. Навежда се и оправя спалния чувал на Блу. Светлината от огъня украсява всичко в червено и на този фон лицето на Блу изглежда безкръвно. Челото й е покрито с капчици пот, диша тежко, със силни хрипове. Ярост, насочена към всичко и към нищо

конкретно, сякаш изпълва цялото ми същество.

Рейвън продължава:

— Изобщо не ми мина през ума да я заведа вкъщи.

Взех я и побягнах. Знаех, че ако остана в Ярмут, няма да мога да я задържа. Такова нещо не може да се крие дълго. Достатъчно трудно беше да покривам белезите от побоищата. А и знаех, че е незаконна. Сигурно беше извънбрачно дете на неизлекувани родители. Дете на делириума. Знаеш какво казват за тях: бебетата на делириума също са заразени. Те се раждат изроди, сакати или малоумни. Щяха да ми я вземат и да я убият. Дори нямаше да я заровят. Щяха да я изгорят, защото се страхуват заразата да не плъзне из града. И да хвърлят прахта й на боклука.

Тя взима друга съчка и я хвърля в огъня. Той лумва и един бял облак се устремява нагоре към черното небе.

— Бях дочула, че не цялата дължина на оградата е електрифицирана. Вечер обичахме да се събираме и да си разказваме страшни истории за чудовища, които нощем я прескачат, идват при нас и пият мозъците на заспали хора. Децата обичат да си измислят страхотии. Не мисля, че съм вярвала на тези измислици дори и тогава. И реших да рискувам. Отне ми цяла вечност, докато успея да се прехвърля от другата страна с Блу на ръце. Накрая използвах одеялото като прашка. Но дъждът ми помогна много. Заради него войниците и регулаторите се криеха на топло и на сухо и аз успях да премина без проблеми. Нямах представа къде отивам и какво ще правя, след като премина от другата страна. Не се сбогувах с никого от нашите. Просто побягнах. — Тя ме поглежда косо и добавя: — Но мисля, че това е било достатъчно. И мисля, че ти го знаеш най-добре.

— Да — прошепвам, едва отваряйки уста. Усещам режеща болка в гърлото си. Знам, че сълзите са вече в очите ми и няма да мога да ги спра, затова забивам дълбоко нокти в бедрата си и се опитвам да разкъсам кожата под дънковия плат.

Блу мърмори неразбираемо в съня си и се мята от едната на другата страна. Хриптенето на гърдите й се е засилило. Всеки дъх излиза с ужасен стържещ звук и гъргорене на течност. Рейвън се навежда над нея и избърсва потта от челото й.

— Има треска — прошепва тя.

— Ще донеса малко вода — предлагам и ставам бързо. Имам отчаяна нужда да правя нещо, да помогна с каквото мога.

— Няма да помогне — отвръща Рейвън.

Но аз трябва да се раздвижа. Тръгвам в мразовитата нощ към покрития с тънък леден слой поток. По повърхността му се виждат нежни като паяжина пукнатини, превръщащи леда в бяла дантела. Луната е пълна и сияещата високо над нас сребриста светлина прониква през черните клони на дърветата и се отразява в тъмните води на реката. Разчупвам леда с една капачка от консерва и викам тихичко, когато водата минава през пръстите ми и започва да пълни кофата.

Тази нощ с Рейвън не затваряме очи. Редуваме се да сменяме студените кърпи на челото на Блу, докато дишането й забавя ритъм и хриповете намаляват. Най-после тя се успокоява и притихва под ръцете ни. Но ние продължаваме да налагаме кърпите, докато слънцето се показва на хоризонта и разлиства цветовете си като пламтяща червена роза, макар да знаем, че Блу не диша от часове.