Пандемониум

тогава

Решаваме да погребем Блу до реката. Часове наред копаем замръзналата земя, за да издълбаем достатъчно голям ров за нея. Преди да я положим в гроба, сваляме якето й. Не можем да си позволим да губим дрехи. Докато я носим към гроба, ми се струва съвсем лекичка — като пиленце, чието вратле може всеки миг да се прекърши.

В мига, преди да я покрием с пръст, Рейвън се хвърля към нея и пищи истерично:

— Така ще й е студено! Ще замръзне.

Никой от нас няма куража да я спре. Тя сваля пуловера си, спуска се в рова, взима Блу на ръце и я увива в него. Залюлява я в прегръдките си, разплаква се и този път не се и опитва да скрие сълзите си. Почти всички се обръщаме и се споглеждаме смутено. Само Лу пристъпва напред.

— Няма да й е студено, Рейвън — казва нежно тя. — Снегът ще й пази топло.

Рейвън обръща към нея мокрото си от сълзи лице и я поглежда с див невиждащ поглед. После се вглежда поред в лицата ни, сякаш се мъчи да си спомни кои сме и откъде сме се взели. Но след миг се опомня, изправя се и излиза от гроба.

Брам хваща отново лопатата, за да покрие телцето на Блу, но Рейвън го спира.

— Остави я така — нарежда му тя с внезапно изтънял гласец. — Лу е права. Всеки момент ще завали.

И наистина, докато прибираме багажа, най-сетне започва да вали. Сипе се цял ден и когато тръгваме мълчаливо през гората в дълга и крива редица, покрива косите ни.

Студът става нетърпим, изгаря гърдите ми, пръстите на краката, ръцете и лицето. Вместо снежинки валят ледени топчета и парят като въглени. Но аз си представям, че с Блу са по-нежни, че я покриват като одеяло, което ще й държи топло чак до пролетта.