Пандемониум

тогава

Никой от нас не знае какво ни очаква в третия лагер и има ли изобщо такъв. Так и Хънтър не се завърнаха и няма откъде да разберем дали са успели да заровят провизиите на уреченото място до Хартфорд, Кънектикът, близо двеста километра от Рочестър. Не знаем също дали не им се е случило нещо по пътя. Тук студът е сковал здраво земята, реже безмилостно, явно няма намерение да си иде преди пролетта. Всички са уморени, гладни и изгубили дух. Дори и Рейвън не успява да държи маската на силна и безстрашна; върви бавно, с наведена глава, и не разговаря с никого.

Не ми се мисли какво ще правим, ако не намерим храна на уреченото място. Сигурна съм, че Рейвън също се тревожи за това, въпреки че не го изказва на глас. Впрочем никой от нас не говори за това. Просто върви упорито и мълчаливо напред.

Но страхът е между нас. Най-после, пробивайки си път между руини на стари градове и отломки от разрушени къщи, пръснати из улиците като огромни насекоми, наближаваме Хартфорд, но това не ни радва. Напротив, засилва безпокойството ни. Тревогата жужи около нас и прави гората и студът да изглеждат още по-зловещи. Залезът всява страх; сенките се удължават, превръщат се в сочещи нагоре пръсти, на почернели от студа ръце. Утре трябва да стигнем до третия лагер, ако има такъв, разбира се. Ако не, някои от нас ще умрат от глад, преди да достигнем крайната си цел.

Ако лагерът не е там, поне няма да се чудим какво става с Так и Хънтър. Това ще означава, че са мъртви.

Утрото настъпва бавно, въздухът е застинал в странно напрегнато очакване, като пред буря. Движим се сред пълна тишина, нарушавана само от скърцането на обувките ни в снега.

Най-после стигаме до мястото, където трябва да е третият лагер. Никъде няма знак, че Так и Хънтър са били тук. Няма резки по дърветата, няма завързани по клоните парцалчета, няма нито един от уговорените за комуникация знаци или указание, че тук някъде е заровена храна. През цялото време се страхувахме именно от това, но сега разочарованието се усеща физически.

Рейвън простенва като от болка, сякаш някой я е ударил през лицето. Сара се свлича на снега, повтаряйки отчаяно: „Не не не не!“ и не спира, докато Лу не се навежда над нея и не й нарежда да млъкне.

— Трябва да има някаква грешка. — Излизам напред. Гласът ми гръмва и огласява цялата поляна. — Сигурно сме сгрешили мястото.

— Няма грешка — отсича Брам. — Това е мястото.

— Не — упорствам аз. — Някъде сме взели грешен завой. Или Так е намерил по-добро място за провизиите.

— Млъквай, Лена! — срязва ме Рейвън и разтрива силно челото си. Ноктите й имат лилав оттенък.

— Трябва да намерим Так. — Знам, че не помагам с това, знам, че е чиста истерия, но гладът и студът са притъпили ума ми и това е единственото, което ми идва в главата. — Храната ни е при Так. Трябва да го намерим. Трябва да...

— Шшшт! — прекъсва ме Брам.

Сара става и се ослушва. Изведнъж всички притихваме и напрягаме слух, защото до един чухме издухването на счупена клонка в гората. Звукът беше остър и силен като изщракването на предпазител на пистолет. Оглеждам се и виждам застинали лица и напрегнати, пълни с тревога, очи. Това ми напомня за сърната, която мярнахме из гората преди два дни. Беше като препарирана, всяко мускулче беше застинало в очакване, преди да полети далече от нас.

Гората е съвсем тиха, тихи са щръкналите нагоре черни клони, покрити с дебел слой бял сняг. Подали глави от преспите, сухите пънове и загнили дънери на паднали дървета също мълчат. Заглеждам се в един от тези дънери. Отдалече той е просто една сиво-кафява купчина, но когато се вглеждам по-внимателно, забелязвам, че помръдва.

Веднага разбирам, че сме в капан. Отварям уста да кажа на другите, но в същата секунда гората изригва. Отвсякъде ни обграждат Лешояди, хвърлят кожите и плащовете си и дърветата се превръщат в хора с ножове и копия в ръце. Пръсваме се и с викове се разбягваме във всички посоки.

Те постигат целта си. Успяват да ни изплашат и да ни разделят един от друг.

Така ще ни избият по-лесно.