Островитяни

Янет Тъмнозелен / Сър дискантът

На малкия остров Янет пристигнаха двама души — една жена и един мъж. И двамата имаха чудновати имена, и имената им бяха чудновато сходни, но допреди да стъпят на Янет, жената на име Йо и мъжът на име Ой никога не се бяха срещали лично.

И двамата бяха чували един за друг. Йо и Ой бяха художници, концептуални творци на инсталации, които оставаха неразбрани от публиката и биваха заклеймявани от критиците. И двамата бяха подложени на тормоз от страна на властите, а творбите им — забранени. И на двамата не им пукаше. Разглеждаха себе си като партизани на изкуството, на една крачка пред своите противници, винаги насочили поглед към следващата си инсталация. Като хора обаче не си приличаха по нищо.

Янет се издигаше на субтропичната ширина в средата на островен грозд, известен като Малките Серки. Политически леко се различаваше от останалите острови в Архипелага по това, че имаше феодална икономика и се управляваше от Сеньор на теория и отчасти избрана по демократичен път Сеньория на практика. На територията му съществуваше само една главна заселена област: самият град Янет, едновременно столица и пристанище, разположен на южния нос на полуострова, който островитяните наричаха Хомке (което на местното наречие означава „тъмнозелен“). Градът беше център на леката промишленост, електронните студиа и разработчиците на игри. На Янет можеха да се намерят доста високоплатени работни места.

Жената, чието пълно име беше Джорден Йо, пристигна първа. Веднага след като стъпи на сушата, каза на представителите на Сеньорията, че е геолог на свободна практика и че е дошла по работа. Което не беше вярно. Освен това пътуваше с фалшива самоличност и представи подправени документи, за да докаже твърденията си. На митничарите заяви, без да дава прекомерни подробности, че ще внася машини, предназначени за геоложки проект. Поиска открита митническа декларация, за да избегне необходимостта всеки път да минава през бюрократичните процедури, но отначало представителите на властите се колебаеха дали да й я дадат. Йо обаче имаше богат опит да се справя с такива ситуации и съвсем скоро получи онова, което искаше.

Намери и взе под наем апартамент в центъра на град Янет. Към него имаше малка пристройка, която можеше да използва като студио. Щом се настани, незабавно се хвана на работа.

Извън района на Хомке Янет беше слабо заселен. По протежението на крайбрежните равнини имаше обработваеми земи, но по-голямата част от острова бе покрита с гъста тропическа гора, богат природен ресурс, защитена от дърводобивната индустрия и строителните предприемачи със специални декрети и управлявана като резерват. Бреговата линия на Янет не беше облагородена. Водата нахлуваше свободно на сушата при всички нива на прилива. Почти липсваха исторически и културни забележителности и поради тази причина туристите на Янет бяха рядкост.

На Янет имаше и планина, известна на местните като Вулден (на патоа: „сър“). Като се изключат няколкото ниски предпланини, връх Вулден се изправяше самотен — асиметричен конус, изникващ от гората в северния край на Хомке. На по-ниските му склонове растяха дървета, но по високите части имаше единствено жилави треви и голи скали. Липсваха пътеки и изкачването му — макар да беше стръмно само отчасти, — си оставаше предизвикателство.

От върха на Вулден се виждаше целият остров и се разкриваше гледка към околните острови. На ярката слънчева светлина морето бе сребристо и сапфиреносиньо, островите — Хомке зелени, тъмни и наситени, поръбени с белите гребени на разбиващите се вълни. Над всичко това се носеха бавните сенки на леките облачета.

Именно този връх изкачи един ден Джорден Йо. Беше се изкатерила без да се оглежда повече от необходимото, решена да съхрани пейзажа за момента, когато достигне най-горе, като полагаше усилия да не получи дори бегла представа и да не зърне нищо, придържайки очи към пътеките и големите заоблени камъни, пръснати пред нея.

В началото, докато си поемаше по-спокойно дъх след дългото изкачване, потърси закрилата на няколко скали, за да се предпази от поривите на вятъра. Изненада се колко студено беше на върха. Но гледката я ободри. Зарея поглед към островите. Невъзможно беше да се преброят — морето бе изпълнено от малки пространства хълмиста земя. Светлината бе ярка, неспирна. Тя поглъщаше пейзажа, опитвайки да му се насити и да се изпълни с усещането за него. Известно време наблюдава следите, които вятърът оставяше по повърхността на морето, застъпващите се защриховани гравюри на V-образните къдрици зад преминаващите фериботи, формите, начина, по който облаците се оформяха, преминаваха над островите и изчезваха към хоризонта, а на тяхно място откъм наветрената страна идваха други.

Направи много снимки на триста и шейсет градуса, в ниското и високото, на земната маса на самия Янет, на островите, небето и морето. После започна да обмисля собствената си истинска работа с Вулден, планината.

Същия ден измери налягането на вятъра. През цялата година в тази част на Архипелага преобладаваха три вятъра. Мекият западен вятър, известен като Бенун — топъл и наситен с дъждове, периодичен, най-често усещан през пролетта — вятър, който можеше да вземе предвид, но не и да разчита на него. Другите два идваха от изток. Първият се казваше Нарива — горещ вятър, който заобикаляше южните конски ширини, пресичаше Екватора и след това заливаше тази част на Архипелага. Вторият бе известен като Ентанер — стабилен поток откъм планините на северния континент, носещ със себе си прохладни вечери в края на дългите лета на острова.

През този ден Йо тества вятъра с преносимия анемометър, който беше донесла, отбелязвайки си не само посоката, но и налягането му — в случая беше източен вятър, твърде хладен, за да е Нарива, но може би имаше общо с Ентанер? Налагаше се да опознае по-добре тези ветрове, преди да е напълно сигурна, че ги отличава. На островите нямаше нито ден, през който ветровете да са едни и същи, типични, така че трябваше да работи с осреднени стойности, да прави безкрайни изчисления за сила, честота, посока, неизменно да допуска наличието на отклонения в непокорните променливи.

Накрая легна на скалистата повърхност на върха, усещайки как се притиска към най-високата точка на планината. Студеният вятър я обвяваше, повдигаше неподходящите й дрехи и я вледеняваше, а тя през това време трепереше и планираше, като накрая си поплака малко. Вече обожаваше връх Вулден, обичаше височината му, величието му, сивата му непоклатимост. Вулден бе спокойна планина със силни, стабилни пластове, твърди, но безопасни за прокопаване — а сега й оставаше да опознае ветровете, които планината дишаше.

Върна се в студиото си преди свечеряване, изтощена от напрегнатото изкачване, от температурните крайности между обветрените височини и знойната равнина в ниското. Плановете й за планината започваха да се оформят. Само след двайсет дни приключи с огледите, разпрати поръчките и даде нареждане земекопната и скалопробивната техника да бъде приведена в готовност.

И докато чакаше масивното оборудване да пристигне на Янет, се зае с други подготовки.

Междувременно някъде там беше Ой.

По това време Ой бе зает с малка, но прецизна инсталация на непокорните брегове на остров Семел. Оставаха четири години до първата среща на Йо и Ой на Янет. Семел се намираше в отдалечен район на Архипелага на име Спиралата — система от повече от седемстотин островчета и атоли в южното полукълбо.

Пълното име на Ой беше Тамара Диър Ой, но беше станал известен само с фамилията си. Концептуален и инсталационен художник, той бе прекарал годините след напускането на колежа в обиколки из Спиралата, в издирване на подходящи острови. Експериментираше с техники и материали на всеки остров, който посещаваше, използвайки местни агрегати в смес със смолист цимент в търсене на най-твърдите и най-гладките съединения, такива, които щяха да устоят не само на времето и стихиите, но и на неизбежните опити на хората да унищожат или повредят творбите му.

Също като своята почти съименничка Йо, Ой често не беше добре дошъл на местата, които посещаваше. Бяха го изхвърляли принудително от пет-шест острова, макар че до този момент някак бе успял да не попадне в затвора. Също като Йо, заедно с нарастването на репутацията му често беше принуден да пристига на островите инкогнито и да работи бързо, за да завърши започнатото, преди да бъде разкрит или публично заклеймен и принуден да изостави работата си недовършена.

Първата му завършена, непрекъсната от никого творба, беше на остров Сели — непоносимо горещ туристически остров с необятни заливи и плажове и легендарно темпераментен нощен живот. Ой пристигна на Сели извън сезона и скоро откри две запустели ваканционни вилички, построени близо една до друга на малък хълм с прохладни борове, гледащ към един от плажовете. Докато работеше, дърветата му предоставяха добро укритие. Залови се и с двете вили, като първо запечата вътрешността им с дебели пластове цимент, като остави външните им страни непроменени, но отряза достъпа до помещенията. После той и работниците му се заеха да издигат съединителен елемент помежду им — фалшиви стени и покрив, — превръщайки двете къщички в три, или в една, или в нито една. Използвайки внимателно подбрани оцветители, той боядиса екстериора на инсталацията си с няколко ръце островна белота.

Разплати се с помощниците си и напусна Сели, преди творбата му да бъде открита. На тръгване удари на инсталацията си един здрав и одобрителен страничен ритник.

Другите му набези из обитаемите острови на Спиралата се оказаха по-трудни, но досега бе сполучил да запечата главната улица на едно село на остров Тет и да преобразува малка църква на Лертоуд в естетически привлекателен херметичен яйцевиден купол, боядисан в матово черно.

Първата му крайбрежна творба беше отсечка от скално срутване в подножието на тебеширените скали на остров Тране. Работейки по време на отлив, Ой заглади и изравни камъните и дупките между тях с пълнеж от цимент. Тази част от брега бе изолирана и непосещавана. Малцина минаваха оттам и виждаха какво прави. Отначало се трудеше сам, но поради мащабните размери на инсталацията се наложи да наеме майстори от съседните села.

След три месеца по-голямата част от инсталацията бе завършена. Районът от разтрошени скали бе преобразен в бяла равнина, така гладка, че по нея можеше да се търколи топка, така еднообразно плоска, че дори и най-чувствително настроеният нивелир не би отчел отклонение по хоризонтала.

Удовлетворен, Ой освободи работниците и прекара няколко дни в довършителни подробности. Два дни по-късно, докато се готвеше да напусне Тране за друг остров, от надвисналите скали рухна огромен къс, като покри и унищожи всичко, което бе постигнал. Отиде да види лично щетите, но веднага след това напусна Тране.

Контактът между двамата бе осъществен първо от Ой. От доста време бе запознат с репутацията на Йо, разбира се, но никога дотогава не се бяха срещали. После един от членовете на попечителския съвет на Мурисейската фондация на Спогодбата му я спомена и му даде адреса й. Няколко дни по-късно той й изпрати съобщението:

,здрасти йо, аз съм ой, познавам нещата ти и се басирам,че ти познаваш моите, да опитаме да се съберем и да видим какво ще се получи, навита ли си?

Йо не отговори веднага. След около шест седмици му изпрати съобщението:

Заета съм. Гледай си работата. Йо.

По това време Ой работеше върху едно голямо вито стълбище, на което се бе натъкнал в очевидно изоставената задна част на сградата на общината в град Канер. Преобразуваше го в пасаж от несиметрични стъпала, които можеха да бъдат изкачени от долната страна с помощта на въжета и в хоризонтално положение. Запълни стъпалата от горната страна, създавайки гладък наклон. Предизвикателството бе изпълнено с висока степен на сложност и през всеки един ден от работата си там очакваше да бъде разкрит от властите.

Няколко дни след първото съобщение от Йо, пристигна второ:

Ти си анатема за мен. Ненавиждам и презирам онова, което правиш. Ти си човек на HE-ИЗКУСТВОТО. Мразя всичко, което измисляш или рисуваш, строиш или запълваш, скриваш, заглаждаш или коригираш, до което стоиш, покрай което минаваш или в чиято околност дишаш, всичко, за което ДОРИ ЗА МОМЕНТ СИ СИ ПОМИСЛИЛ. Онова, което правиш, е анти-изкуство, анти-красота, анти-живот, анти-анти. Твоето така наречено творчество е мерзост за всеки художник, който някога е живял или ще живее. Няма какво да „опитвам“ с теб, освен да те заплюя неколкократно. Йо.

Час по-късно обаче пристигна и третото й съобщение:

Плс прати две твои снимки, на едната от тях гол и отпред и отблизо, но не на лицето. Йо.

Секунди след него дойде нейното четвърто и последно съобщение:

Ела и виж какво правя, Ой. Не съм луда. На Янет съм. Йо.

Същия ден той изпрати фотографиите — повече от две. Ио така и не му писа за тях.

Остатъкът от годината Ой прекара в довършване на хоризонталното стълбище, след което незабавно напусна, преди да го разкрият. Прекоси Спиралата до остров Тумо, където след една необуздана ваканция започна да размишлява върху следващата си творба.

Хоризонталното стълбище беше отворено от столичните власти. Беше ясно, че през цялото време са знаели какво е правел Ой. Отгатвайки кой е той, бяха взели неофициалното и просветено решение да му позволят да си свърши работата. Разположиха стълбището като постоянна инсталация в изложението на модерното изкуство, създадено в задната част на сградата на Столичната община. Въпреки че бе подложено на безпощадна критика от първите критици, които го разгледаха, стълбището бързо стана известно сред широката публика и само след година се стичаха хора от всички страни на Архипелага, за да го видят и да направят опит да го изкачат. Финансовата подкрепа от Мурисейската фондация на Спогодбата за Ой бе увеличена значително.

Йо се бореше със забавяне от страна на властите на Сеньорията, възразяващи срещу двете огромни машини за тунелиране в трюма на товарния кораб, задържан в пристанището. И откритата й митническа декларация по никакъв начин не успяваше да повлияе на възраженията им.

Докато се опитваше да разреши проблема, успя тайно да стовари няколко от малките си екскаватори и булдозери в един отдалечен район на полуостров Хомке, използвайки десантен катер, нает от фаяндската военна база на Люс. За тази операция изхарчи повечето от наличните си средства и това наложи второ забавяне, за да подаде молба за още финансиране от Фондацията на Мурисей. Когато новата субсидия най-после дойде — в доста по-малък размер, отколкото се бе надявала, — вече беше разрешила проблема с оборудването за тунелиране.

На минния консултант от Сеньорията — пенсиониран джентълмен, заемащ поста на почетни начала — тя представи няколко мостри от ценни минерални руди, разясни, че връх Вулден съдържа толкова богатства, че животът на Янет ще бъде преобразен завинаги, и посочи, че поради очевидни причини същината на работата й трябва да остане в тайна. Преди да напусне офиса му, успя да забрави на бюрото къс самородно злато.

Почти веднага след това оборудването за тунелиране се озова на брега. Съвсем скоро вече обучаваше два екипа от работници за предстоящата работа. Локацията на инсталацията й бе определена месеци преди това, така че екипите без бавене се разположиха от двете срещуположни страни на планината. Следвайки подробните и строги инструкции на Йо, те се подготвиха да си пробият път с машините през скалите.

За Йо това бе най-стресиращият и критичен период. Всеки ден трябваше да прави по няколко посещения и от двете страни на планината, да замерва ориентацията на всяка машина, да проверява и потвърждава качеството, точността и ъгъла на работата. Налагаха се неизброими проби и прокопаването на множество служебни шахти. В началото напредъкът си оставаше пренебрежимо малък — три месеца, след като бе дала нареждане на екипите си да заработят, все така не бяха свършили почти нищо. Пълзяха напред с безкрайна предпазливост, извършваха подготвителни изкопни тестове, но и двете машини си оставаха извън планината.

Накрая беше в състояние да нареди да започнат да копаят сериозно. И двете машини се впиха в планината и огромните пробивни глави започнаха бавно да си пробиват път през скалата.

Скоро възникна и един познат, но основен проблем — и то по-точно по какъв начин да се освобождават от натрошената скална маса, оставаща при напредването на тунела. Първото средство на Йо беше метод, който бе използвала и в други проекти в миналото: да плати на предприемач извън острова да изхвърли отпадъците. По този начин успяха да се отърват от няколко огромни товара. Само че откри, че движението на големите, тежки самосвали през града и ефектът, който имаха при товаренето по корабите, привличаше нежелан интерес към работата й. Не след дълго развали сделката и се разплати с предприемача.

Изчисли вероятните размери на купчините отпадъчен материал, избра местата, където можеха да се разположат, и скоро след това скалните остатъци започнаха да се трупат в предпланините на връх Вулден. Йо реши да не ги озеленява. Помисли си, че шлаката може да свърши работа на Ой, ако изобщо някога се появеше.

Работата вървеше бавно, а за прокопаването бяха необходими повече от три години.

Докато Йо тунелираше, Ой се движеше почти също толкова бавно из други части на Архипелага. Посети няколко острова, но или не откриваше тема, която да събуди интереса му и да стимулира въображението му, или му се налагаше да продължава напред, когато местните жители го разпознаеха.

Някои свои творби успя да доведе до успешен завършек. Отиде на Фоорт — сух, скалист остров, който първоначално му се стори лишен от вдъхновение, но все пак сполучи да слезе на брега, да намери къде да отседне и да се разходи свободно наоколо. Или не познаваха лицето, името или репутацията му на Фоорт, или не ги беше грижа.

При едно от първите си пътувания из Фоорт отиде до ниската източна част на острова, където бреговата линия бе заслонена от верига огромни пясъчни дюни. Силният контраст между наситено синьото небе, ултрамаринът на морето и мрачната влага на пълзящите дюни по време на отлив моментално го заплениха. В продължение на седмица всеки ден се връщаше и изнемогваше под безмилостното слънце, катереше се по сриващите се хребети, заслепен от светлината, опърлен от сухия, открит пясък и грубите песъчинки.

Хвана се на работа. Никога не беше харесвал горещия климат, така че планът му бе да работи бързо и да създаде по-малка инсталация, изискваща само неколцина асистенти.

Първата фаза беше да разкопае и премахне една от съществуващите дюни, за да направи място за своя собствена дюна. Огромното количество пясък и чакъл, които се налага— пръст и чакъл, Йо бе изгубила всякакъв интерес към тях. Беше погълната от довършителните работи, а комплексността на тунела я наелектризираше при всяко влизане в него.

Беше прав тунел. На теория от единия му край можеше да се види светлината в другия — нещо, в което тя лично се бе уверила след съответните измервания, — но засега бе закрила двата отвора с тежки завеси. Когато изключи сервизното осветление, мракът в тунела я погълна напълно.

Беше приключила с последното циментиране и полиране на стените. Сега голяма част от всекидневната й работа се състоеше от едва ли не маниакални проверки за грапавини в подсилените стени, намирането и запълването на каквито и да е течове или пукнатини, които можеха да възникнат. Бяха изминали няколко седмици, откакто за последен път бе открила такива признаци, но все пак продължаваше да проверява. Веднъж поставена на място, инсталацията не следваше да се нуждае от допълнителна поддръжка.

Три канала на пода в тунела бяха залети с полимерна течност. Над тези секции, в източната част, добавеният слой фалшив таван можеше да бъде снижен от пълната си височина до тясна пролука над нивото на течността. На това място равнището на течността можеше да се променя, така че да настройва тона на вятъра, преминаващ през цепнатината между неподвижната повърхност и ниската част на тавана. Системата от спомагателни клапи предоставяше допълнителни възможности за настройка. Физическите прегради действаха като платъци на духови инструменти и щом тунелът бъдеше завършен, щяха да звучат хармонично.

Една вечер — изгладняла и жадна, покрита с мръсотия и пот, Йо слезе с единствения си останал багер до апартамента и отиде до студиото.

Пред пристройката чакаше мъж, спотаен в тъмната сянка, хвърляна от високата стена. Моментално го разпозна и отиде право при него. Тя беше по-висока и с по-тежка физика, но предположи, че е с година или две по-възрастен от нея. Притежаваше жилавия, мускулест външен вид, в който се бе взирала с копнеж на снимките му.

— Разорена съм — каза Йо, като го огледа безсрамно от горе до долу. — Носиш ли ми пари?

— Не.

— Имаш ли изобщо някакви пари?

— Не и за теб. Само мои. Аз съм Ой, между другото. Радвам се най-после да се запознаем.

— Можеш ли да управляваш багер?

— Не.

— Няма значение. Ще се научиш. Какво друго умееш?

— От какво се нуждаеш? — попита Ой.

— Аха — рече тя. — Най-после нещо общо помежду ни.

Отведе го в апартамента си и двамата отидоха право в леглото. Правиха любов отново и отново в продължение на пет дни, като спираха само за сън, за да намерят нещо за ядене и пиене или от време на време за да вземат душ. Бяха любовници без задръжки, но Йо имаше едно правило: никога не му позволяваше да прониква в нея. Възбуждаше го, задоволяваше го с щедрите си ръце и уста и нямаше други ограничения, но не му беше позволено да я язди. Обичаше да плюе върху него.

Скоро леглото беше станало лепкаво и втвърдено от сокове.

Към края на маратона им Ой каза:

— Мисля, че сега знам как да карам багер.

— Трябва да ти покажа тунела си.

— Мислех, че за това ме повика.

— Да, и заради това — отвърна Йо и за пореден път се изплю страстно върху добре оформените му коремни мускули.

Накрая го откара до западния вход на тунела, като го предупреди да се държи здраво за багера. Отключи веригите, които удържаха тежката завеса и влязоха. Вътре цареше пълна тишина, не се чуваше дори екотът от стъпките и гласовете им. Въздухът бе неподвижен и хладен. Тя включи генератора, нарушавайки тишината, и след няколко секунди крушките на сервизното осветление започнаха да оживяват една по една и осветиха тунела.

Вътре бе боядисано в бяло — гладък, лъскав пласт. Покрай двете стени бяха монтирани дървени акустични заглушители. В близост до отвора на тунела имаше десетки от тях, но по-дълбоко в планината броят им рязко намаляваше, а нататък, докъдето стигаше погледът, отсъстваха напълно. Ой остана вгледан известно време в съвършената перспектива, без да мърда, започвайки да разбира. Йо беше зад него.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Мисля, че ми се иска да го запълня. Оставила си всички тези купчини отпадъчен материал…

— Копеле!

— С това се занимавам. Намирам дупки и запълвам. Ако не мога да намеря дупка, я изкопавам.

— Същото, което правя и аз. Аз направих тази дупка.

— Колко време ти отне? — попита Ой. — Три години, четири? И още не е завършена? Аз междувременно завърших десетки.

— Тази е почти готова. А и за какво е цялото това бързане, по дяволите? И за кой се мислиш, мамка му, че да критикуваш мен. — Очите й се бяха разширили и блестяха от гняв. — Презирам отношението ти, позицията, която поддържаш срещу изкуството, твоите…

Ой я сграбчи рязко и стисна врата й в свивката на ръката си. Накара я да млъкне, слагайки длан на устата й. За последните четири дни бе научил много за нея. Отначало се бореше и го хапеше, но после облизваше дланта му и се галеше в нея с лице. Задържа я така малко по-дълго, като притискаше тялото си към нея и накрая я пусна.

— Не съм луда — каза тя, като се отдели от него и избърса размазаната около устата си слюнка. Пое си дълбоко дъх. — Много хора си мисля, че съм луда…

— Не и аз — отвърна Ой. — Мислех го, но вече не. Просто си особена.

Пръстите и дланта му кървяха. Той избърса кръвта в ризата си и стисна китката си, да спре кървенето.

Тя му показа малката електрическа вагонетка, която използваше за инспекциите на тунела. Той пое управлението и подкара бавно, като спираше навсякъде, където тя настояваше. При всяко спиране Йо правеше дълъг и внимателен оглед на качеството на гладката повърхност и изпробваше запечатаното.

Близо до другия край на тунела стигнаха до първото от трите места, където таванът се скосяваше към каналите с полимер на пода. Йо посочи системата от софтуерно управлявани настройващи се клапи и тръби, чиято цел беше да улесняват притока на въздух и да позволяват фината настройка на платъците. Ой оглеждаше всичко заедно с нея, изпълнен с възхищение, като се мъчеше да не показва завист.

В действителност бе поразен от онова, което тя му показваше. Усещаше, че тук на Янет летвата е вдигната много високо, но арогантността на Йо и пълното пренебрежение към чиято и да е друга работа освен нейната обричаше на неуспех опитите му да го обсъди с нея.

След като приключиха с инспекцията, Йо пое управлението на вагонетката и двамата се върнаха в западния край. Тя изключи всичко, спусна и заключи голямата завеса и ги откара обратно в студиото. Веднага щом пристигнаха, отново го отведе в леглото и така минаха още една нощ и един ден.

На следващата сутрин Йо отиде до планината сама, отказвайки на Ой да я придружи. Нямаше я цял ден. Когато се върна късно същата вечер, беше изтощена и мръсна, но въодушевена. Не отговори на нито един от въпросите му. Взе душ сама, а после настоя Ой да я заведе в Стария град на вечеря.

След ресторанта тръгнаха да се разходят из тесните улички на пристанището.

На кея имаше два привързани ферибота, откъдето се носеше обичайният шум и какофония на лебедки и кранове, пренасяне на товари, качващи се на борда пасажери и автомобили и поток от съобщения за часа на заминаване и митническите ограничения, леещ се от високоговорителите. Отдалечиха се от бъркотията и ярките светлини и поеха покрай един от дългите вълноломи в мрака. Взираха се през морето към тъмното туловище на най-близкия съседен остров. По височините му се виждаха малки светлинки. Цяла вечер Йо почти не бе проговорила и продължаваше да мълчи. Гледаше надолу към вълните, които се разбиваха из камъните в основата на вълнолома. Изминаха няколко минути.

— Вятърът се усилва — обади се Ой.

— Какво, вече правиш прогнози за времето? — отвърна тя.

— До гуша ми дойде. Имам да върша по-важни неща от това да се размотавам цял ден и да те чакам. Скоро ще си тръгвам.

— Не, няма. Имам нужда от теб.

— Не съм ти секс-играчка.

— О, напротив. Най-добрата, която съм имала. — Тя се притисна към него, галейки ръката му с едната си гърда.

Той се отдръпна.

— Имам си работа.

— Добре. Но още не. Искам да си тук за това.

Внезапно в камъните се блъсна една голяма вълна и изхвърли пръски. Капките полетяха срещу тях, понесени от топлия вятър. Беше освежаващо и стимулиращо в горещата нощ — и Ой си спомни за начина, по който Йо обичаше да прави любов.

— Вчера прочетох за вятъра — каза Йо. — Това е Нарива, най-после. Очакваше се от няколко дни. Слушай — чуваш ли нещо? — Тя въртеше глава, сякаш търсеше звука. Откъм пристана долитаха само неспирната врява на двигатели, отекващия глас от високоговорителя, виковете на контрольорите, насочващи движението към фериботите, воят на лебедка, разбиващите се вълни. — Прекалено е шумно тук!

Тя се обърна и бързо тръгна покрай вълнолома към града, следвана от Ой. Имаше прилив и пръските, носени от вятъра, ги намокриха до кости, преди да стигнат на главния, ярко облян от светлина кей, между крановете, опашките изчакващи автомобили, контрольорите и техните жълти жилетки и лъскави шлемове, направляващи шофьорите, размахващи фенерчетата си.

Щом стигнаха до улицата, където живееше тя, в края на Стария град, вятърът вече почти не се усещаше. Околните постройки пазеха завет, но на единия хълм над тях имаше дървета, които се поклащаха мрачно в нощта. Йо си мърмореше разгорещено, изпреварвайки Ой. Винаги когато успееше да я настигне, тя гневно извиваше рамо и ускоряваше крачка.

В апартамента — задушен и горещ след дългия ден — тя обиколи и разтвори широко всички прозорци, навеждайки глава през тях, вслушвайки се навън. Накрая захвърли всичките си дрехи.

— Ела в леглото! — каза тя.

— Какво се опитваше да чуеш? — попита Ой.

— Тихо! — Тя дойде при него, отпусна се на колене и бързо разкопча панталоните му.

Час по-късно, изтегнати голи един до друг на леглото, заслушани в мирните шумове на нощния град, нахлуващи през отворените прозорци, усетиха дълбока вибрация, предаваща се през сградата.

— Ето го, най-после! — каза Йо, като се изправи бързо и приближи до прозореца. — Слушай!

Той застана до нея. Нарива вече духаше по-силно, поривите му се носеха из града и улиците и вдигаха прах, но вибрацията се надигаше от земята. Отначало не успя да я свърже с някакъв конкретен звук, но скоро чу дълбок, нисък грохот, постоянен тон, далечна сирена. Градът оставаше тъмен и със спуснати кепенци срещу ветровитата нощ. Мърморещият тон се променяше с поривите на вятъра, спускайки се откъм планината, като понякога отслабваше, но далеч по-често нарастваше.

След няколко минути постепенно кресчендо, тонът задържа постоянно силата си — висок, дълбок, бумтящ бас профундо.

— Аха! — възкликна Йо.

— Поздравления — каза Ой. — Впечатлен съм.

— Точно затова си тук — рече тя, като го хвана за ръка.

— Само за да се перчиш пред мен?

— Пред кой друг? Ти можеш ли да постигнеш нещо подобно?

— Може би щях да успея да го направя по-бързо. Но аз запълвам разни неща. Дори не бих се захванал.

Рядко преди това я бе виждал усмихната.

Необятният басов тон пулсираше безкрайно из града. На една от улиците в близост автомобилна аларма, пробудена от вибрацията, започна да пищи. Последва я и друга. Някаква полициерска кола или може би линейка се движеше бързо през града с изключена сирена, но с бляскащи и мигащи сигнални светлини. Видяха как сиянието им се отразява бързо в стените и покривите, преди колата да се насочи към пристанището. След още няколко минути, изпълнени с електронно пищене, автомобилните аларми се изключиха. Връх Вулден продължи своето стенание от една-единствена, мрачна нота.

Планината се смълча час след изгрев, когато вятърът най-после отслабна. Йо бе прекарала тъмните часове в еуфория, редувайки маниакални декларации за собствения си гений с горчиви, остри атаки срещу провала на Ой като художник, както го схващаше тя. Той вече не обръщаше внимание на обидите, защото вече знаеше, че за Йо това е начин да изпадне в сексуален бяс.

Ако изобщо бе научил нещо от тази продължителна безсънна нощ сред дълбокия рев на планината, то бе, че наистина е дошло време да замине. По някакъв неясен начин разбираше, че се бе оказал полезен за нея, може би като търсения от нея контраст. Каквото и да беше обаче, явно бе приключило.

Малко след като планината замлъкна, Йо заспа. Ой я остави в леглото, взе душ, облече се и събра вещите си. Йо се събуди, преди да е успял да излезе. Тя се изправи, прозя се и се протегна, а лицето й бе изтощено от умора след почти безсънната нощ.

— Не си тръгвай — каза тя. — Все още се нуждая от теб.

— Съгласихме се, че се перчеше. Затова ти трябвах. Онова, което направи с планината, е хубаво, гениално, невероятно, уникално. Впечатлен съм. Никой не е правил нещо подобно. Дори аз не бих могъл да го построя. Това ли искаш да кажа?

— Не.

— Наистина го мисля.

— Но не е завършено. Едва започнах. Случилото се снощи… беше все едно някой да вземе инструмент в ръцете си за пръв път. Опитвал ли си някога да изтръгнеш нота от тромпет? Това е всичко, което постигнах вчера. Просто накарах инструмента си да изсвири една нота. Сега трябва да се науча да свиря истински на него.

— Ще научиш планината да изпълнява мелодии?

— Не веднага. Но мога поне да програмирам основните ноти. В тунела горе има клапи, които ще създадат вихрови потоци, ако бъдат отворени. Единият ще освободи експлозивно въздух. Нямам представа как ще звучат.

— Добре, но и аз си имам работа. Може по-нататък да мина да се видим, например когато го научиш да свири националния химн. Колко време, смяташ, ще ти отнеме? Да се видим след още пет години?

— Не се дръж така гадно точно сега, Ой. Нуждая се от помощта ти. Наистина.

— Анти-помощ, анти-изкуство?

— Ела в леглото да ме приспиш.

Накрая Ой се съгласи да остане с нея. Йо не се промени — беше все така упорита и перверзна, често му крещеше, че е направил нещо не както трябва, понякога го изоставяше, за да работи сама, но изглежда наистина разчиташе на него. Всеки ден работеха заедно върху звуковите клапи в тунела. Ой го намираше за интересно — безкрайния диапазон от настройки и комбинации, в съзвучие всеки път, когато вятърът променяше посоката и налягането си.

Скоро планината реагираше на отварянето на допълнителните клапи. Вече не беше необходимо да духа силен вятър, за да изсвири нота — Йо беше инсталирала поредица от тръби на Вентури, ускоряващи локалната скорост, с която въздушният поток преминаваше през тунелите. Една вечер лежаха будни, а планината стенеше и виеше чудовищните си тътнещи тонове, заглъхващи и усилващи се, докато непостоянният Нарива обвяваше склоновете. Започваше да придобива нещо като масивна, слонска красота.

Колкото и да се възхищаваше Ой на изобретателността й, безкрайното дълбоко звучене на басовите ноти му се струваше лишено от въображение. Хората из града също бяха започнали да се оплакват, но засега явно никой не успяваше да открие кой стои зад всепроникващите звуци.

Ако връх Вулден беше някоя от собствените му инсталации, Ой вече щеше да е напуснал острова. Не обичаше да чува отзиви за работата си.

Една сутрин, призори, след поредната нощ на будуване, той каза на Йо:

— Трябва му дискант.

— Трябва му какво?

— Друг тунел, по-къс, по-тесен, под различен ъгъл спрямо вятъра, свирещ в по-висока хармония.

Йо не каза нищо и вместо това се взря мълчаливо в него, а после затвори очи. Изминаха няколко минути. Виждаше как очите й се движат бързо под спуснатите клепачи. Челюстите й бяха здраво стиснати и Ой забеляза, че вените на врата й пулсират от напрежение. Подготви се за най-лошото.

Накрая тя каза:

— Майната ти, копеле. Майната ти, майната ти!

Но този път обидите й не доведоха до секс. Тя бързо се облече, отиде сама в планината и Ой не я видя чак до следващия ден.

Когато стана готова, тя го отведе горе в планината, много по-нависоко от главния тунел, до място, където бе открила дълъг хребет по южния склон. Там вятърът бе по-пронизващ и по-студен и издаваше свой собствен вой, докато се носеше из голите скали и дълбоките цепнатини.

— Ако някак успея да прокопая нов тунел през този хребет, ще останеш ли, за да помогнеш?

Ой пазеше равновесие на една открита канара, блъскан от смразяващия вятър. Далече под тях първият тунел стенеше, но почти не го чуваха тук горе.

— Ако някак успееш да го прокопаеш, аз някак ще го запълня.

— Какъв е смисълът тогава?

— А, пак старият аргумент за смисъла — каза Ой. — Изкуството няма смисъл. То просто е. Можем да правим и двете. Ти ще копаеш тунела, а аз ще го запълвам.

— А мислех, че аз съм лудата.

— Да и не. Това е другият отдавнашен спор.

Йо размаха нетърпеливо ръка:

— Тогава какво, по дяволите?

— Какво, по дяволите, кое? — Ой се взря в изумителния пейзаж, островите в хомке, кипящото море, белите облаци и сноповете ярки слънчеви лъчи. Далече на юг се движеше дъждовна буря. В тесния пролив между два острова преминаваха два бели ферибота. — Някои места не се нуждаят от изкуство — каза той. — Погледни какво има тук! Може ли някой от нас двамата да го направи по-красиво?

— Изкуството не е само в красивите гледки. А и гледките не издават звук.

— Но го има вятърът. Защо не построим виртуален тунел? Ти копаеш, аз запълвам. Едновременно. Започва от тук, където сме сега, излиза от другата страна на хребета. Знаеш какво ще направиш, ако го прокопаеш, аз знам какво ще направя, ако го поправя. Постигаме паритет. Ето това е истинското изкуство. Паритет! Е, ще се връщаме ли вече, преди да съм получил измръзвания?

— Ами дискантът? Трябва ми сега.

— Има други начини. — Той скочи от канарата, като едва не си изкълчи глезена на твърдата, неравна земя. — Ще измислиш нещо. Ще се върна след една-две години, за да видя какво си направила.

Но минаха десет дни и той, макар и изнервен, не си беше заминал. Йо все изнамираше неща, които трябваше да свърши в тунела, измисляше начини да го накара да работи по тях с нея. В известен смисъл това го устройваше, защото си бе намислил посока, но точно този ферибот, който трябваше да хване за Салей, бе отплавал два дни по-рано. За известно време нямаше да има друг.

Сега връх Вулден свиреше басовата си песен всяка нощ — и в слаб, и в силен вятър. Йо обяви, че е неудовлетворена от това. Искаше да продължи да настройва и регулира акустичните екрани, но реакцията срещу музиката от страна на жителите в града се засилваше от ден на ден. И двамата знаеха, че е време да си тръгват, да се заемат с нови проекти.

Независимо от плановете на самата Йо, Ой възнамеряваше, каквото ще да става, да хване следващия рейс за Салей. Фериботът щеше да пристигне сутринта. Той си събра багажа възможно най-незабележимо, докато Йо взимаше душ.

Когато тя излезе — с мокра коса и навита около нея хавлия, връх Вулден започна да мърмори безжизнената си музика. Йо рязко се хвърли срещу Ой и закрещя, че знае, че той се кани да я изостави. Обвини го, че предава както своето, така и нейното изкуство, че се е продал, че се опитва да унищожи постигнатото от нея…

Познатата увертюра. Знаейки, че този път ще бъде последна, Ой не й позволи да го придърпа в леглото. Не отстъпи и закрещя в отговор. Беше гняв като начин на изразяване, не истински, а словесно посичане. Отвърна й с всичко, което някога му бе казала и дори повече. На нея не й хареса. Заплю го, при което и той я заплю. Тя го удари с юмрук — и той я удари с юмрук.

Накрая той отстъпи и двамата се проснаха на леглото. Докато се караха, хавлията й бе паднала настрана, но сега тя разкъса дрехите му. Действаше с агресивна страст — похот, не любов, но както и дотогава, се ограничи единствено до действия с ръце и уста. Връх Вулден изрева отново. От вятъра се зароди музикална гама, бавна тонична прогресия.

Внезапно Йо изкрещя:

— В мен! Направи го!

Помогна му да намери пътя, за да не възникне неразбирателство какво има предвид, и той най-после проникна в нея. Тя възкликна високо, стържещ писък до ухото му. Пръстите и ноктите й се забиха в гърба му, устата й се притисна горещо към врата му, краката й се сключиха около кръста му.

Тунелът през планината достигна най-високата точка на гамата и необятният непрекъснат тон започна да става все по-силен. Йо кулминира с тази нота, като викаше, пищеше — най-високата музика на сексуалното удоволствие.

Ой се отпусна върху и през нея, но тя не спираше да издава звуците на натрупаната страст. Всеки дъх, който изпускаше, бе различна нота, сладка и висока. Сега тя чакаше звуците от планината, вслушваше се за очаквания знак, вдишваше с нея, хармонизираше — мелодичен дискант, песен на въздуха и небето, на ветровете, които се завихряха през интонационните пластини, вееха през клапите, прекосяваха морета и острови. Гласът й бе изненадващо чист и невинен, недокоснат от яростните й настроения и променлива природа. Беше се сляла със създадената от нея музика и сега пееше като вятъра.

Някъде там, в океана от острови се раждаха ветровете, които пресяваха пясъка по плажовете, насочваха теченията и разклащаха горите. Назряваха в безветрените зони около екватора, от охлаждащото въздействие на снеговете, от разцепването на айсберги сред глетчерите на юг, от непредсказуемите системи с високо атмосферно налягане на умерените зони, от спокойните лагуни с влажен въздух из тропиците. Следваха приливите и отливите, провираха се между високите планини, променяха настроението и надеждите на хората, които докосваха, носеха дъжд и освежаващ въздух, създаваха реки и езера, подновяваха извори, разрошваха моретата. Нарива, Ентанер, Бенун. Отвъд тях хиляди други — пасати и морски бури, урагани и мусони, и вихрушки, вледеняващи виелици и едва доловими повеи, топлите ветрове на зората, обикалящи земното кълбо, надигащи прах, създаващи ритъм в паметта, въртящи ветропоказатели и издуващи платна, вдъхновяващи любов и прозорци и хлопащи врати. Ветровете на Архипелага на сънищата духаха диво и изсушаваха голите пясъчни рифове и скали, съживяваха влажните градове, напояваха фермите, навяваха дълбоки преспи в планините на север. Чистото сопрано в гласа на Йо черпеше от този източник, придаваше му форма и звук, история, усещане за живот.

Щом височината на тона започна да намалява и да затихва, докато накрая престана, песента на Йо свърши. Дишаше тихо, равномерно, а очите й бяха затворени. Ой се изтръгна от прегръдката й, стана от леглото и отиде несигурно до отворения прозорец.

През града повяваше лек бриз. Той отпусна ръце на перваза и се наведе напред, за да поеме топлия въздух. Косата бе полепнала по челото му, гърдите и краката му лепнеха от пот. Вдиша дълбоко. Бризът се бе надигнал откъм морето и островите, бе навлязъл през сушата, около и през планината, надолу през тесните улици на Стария град. Беше посред нощ, в ранните часове, дълго преди изгрев, все още топло от изминалия ден, в очакване на следващия.

Улицата под прозореца бе пълна с хора. В пространството пред студиото на Йо се бе събрала тълпа, която се разливаше по улицата и в двете посоки. От близките къщи и апартаменти се стичаха още хора, а лицата им бяха обърнати към далечната планина — дълбока сянка на фона на нощното небе. Вслушваха се за още от музиката й. Група жени се смееха заедно, децата бяха излезли навън, наметнати със завивките си, в лекия ветрец мъждукаха фенери, неколцина мъже обикаляха и наливаха на останалите по нещо за пиене.

Зад Ой, на леглото, Йо бе заспала. В съня лицето й беше спокойно, незащитено от гордост и амбиция, излъчваше скромност и — по начин, който никога дотогава не бе виждал — доброта. Дишаше дълбоко и равномерно с леко движение на гърдите.

Ой седя до нея до сутринта, наблюдаваше я как спи, слушаше щастливата тълпа отвън, докато хората бавно се пръскаха. Планината мълчеше. Когато слънцето изгря, Ой се облече и слезе пеш до пристанището. Не изчака идването на кораба за Салей, а хвана първия ферибот за деня, отплаващ за място, което му бе неизвестно, някъде сред простиращите се до безкрай прекрасни острови, изгубени във ветровете на Архипелага.