Островитяни

Сийвл Мъртвешка кула Стъклото

Познавах се с Алвасунд Раудеберг през всичките ни училищни години. Но се завърна в живота ми във време, когато почти напълно я бях забравил. След като човек напусне училище, времето сякаш забързва ход, а и вече бях заминал като стипендиант за университета „Келно“ на субтропичния остров Иа. Сериозните изисквания и интелектуалната стимулация на предмета, който изучавах, ускориха промяната още повече. Радвах се, че съм оставил родния остров зад гърба си и съм се преместил в свят, който ми се струваше модерен. Алвасунд и всичките ми познати от детството постепенно отстъпиха в миналото.

После родителите ми починаха неочаквано и се наложи да се завърна на Гурн, хетайския остров, където съм роден. Сторих го с неохота. Беше година, в която вятърът Гурнак се спускаше поривисто, време на лоши поличби за повечето жители на Групата Хета. Вледеняващият вятър възражда много от древните страхове и суеверия, които са спечелили на нашите части от Архипелага репутацията на изостанал район. Гурнакът е мразовит бурен въздушен поток от североизток, злокобният дъх на вещица, или поне така твърдят някои хетайци. Когато повее Гурнакът, се смята, че прокълнатият вятър се е завърнал, и докато трае, много аспекти на модерния свят изчезват от Хета.

По това време отсъствах вече четвърта година, погълнат в курс, посветен на науката за стъклото. Иа се намира доста надалеч южно от островите Хета и е покрит с пищна растителност остров, окъпан от топлите морета, модернизиран във всяко едно отношение, място за обучение на млади умове, формиране на идеи и технологичен напредък. В университета „Келно“ се бях научил на уважавам науката и техниката, да се отнасям скептично към суеверията, да отхвърлям конвенционалното, но да ценя миналото, да мисля самостоятелно. Четях по всякакви теми и с желание, срещах се с други хора на моята възраст, влюбих се, разлюбих, спорех, съмнявах се, напивах се, изтрезнявах, учех, мързелувах. Бях студент — недотам типичен като останалите, но и не толкова различен от тях. Докато пребивавах на Иа, израствах, оставяйки зад гърба си, както си мислех, непривлекателния умствен и психологически багаж, който носех със себе си от Гурн. Бях роден на Гурн, така че какво можех да науча за останалата част от света?

Възползвах се максимално от времето си в университета, където успях да се включа в стажантска програма. Ставаше дума за търговска лаборатория, работеща по изследователски проект, свързан с нова форма на БФСС, борофосфосиликатно стъкло, разработено за употреба в условията на свръхпроводимост. След завършването ми времето, което бях прекарал, набирайки опит в лабораторията в град Иа, ми беше от полза по два начина. Дипломата ми беше с отличие първа степен и в резултат на това получих предложение за работа на пълен работен ден в същата лаборатория.

Почти не мислех за дома, понеже комуникациите през някои части на Архипелага са бавни, ненадеждни и скъпи. Тъкмо такъв регион е и Хета. Това е диво място с груба красота, съставено от тринайсет средно големи острова във формата на голяма Дъга, сгушени до крайбрежната верига в покрайнините на южна Фаяндландия. През зимата три-четири от по-малките острови временно се сливат с континента, когато морето замръзне, макар че връзката им със сушата е несигурна: ледът е прекалено дебел, за да може да бъде разбит от малки корабчета и твърде опасен, за да може по него да минава трафик. През проливите има традиционни търговски контакти, но със започването на войната повечето сделки с фаяндските земи са в сивата зона. Съществува строг граничен контрол.

На самия Гурн, втория по големина остров в Групата Хета който обаче не е в близост до континента, северното крайбрежие е съставено от планини, насечени от дълбоки фиорди. Този регион на Гурн се нарича Талек. Между носовете на Талек стръмните му скали и дълги заливи с вледеняващо студени води има няколко малки пристанища, закътани от преобладаващите ветрове. Планините, които надвисват над морето, са голи през лятото и покрити с лед през зимата. Основната индустрия на Талек е дълбоководният риболов. Бях го посещавал веднъж още като дете — баща ми отиде там по работа и взе със себе си цялото семейство. След това, винаги след това, спомените ми за онзи висок, мразовит пейзаж определяха начина, по който възприемах родния си остров, дори когато се намирах сред безличните равнини, пълни с пасящ добитък около град Гурн, където живеех.

Работех вече трети месец за лаборатория в Иа, когато научих, че майка ми е починала. Знаех, че е болна, но не ми бяха съобщили, че е сериозно. Скоро след това баща ми претърпя фатален сърдечен удар. Вцепенен от тази двойна трагедия, се свързах с по-големия си брат Брайон, който по това време вече живееше на континента, но както се оказа, не можеше да получи изходна виза. Ето как, сам, използвах няколкото бавни фериботни линии на север, от единия остров до следващия, често с големи закъснения, за да пристигна в град Гурн осем дни по-късно.

Още с пристигането си трябваше да свърша много неща — да сложа в ред финансовите дела на родителите си, да изчистя къщата и така нататък. На теория, докато отсъствах от Иа, работата ми се пазеше, но един ден шефът ми се свърза с мен, за да ми съобщи, че се е провалила сделка със спонсор и целият ни екип е преминал на половин заплата. Не гореше от нетърпение да се връщам.

Атмосферата в Гурн се оказа пределно, смразяващо позната. Дните бяха къси, небесата все така пепеляви, температурите — ниски. Сивите облаци прелитаха бавно от североизток. Вече бях живял достатъчно дълго в субтропичния климат, за да ми се иска да бъда там за постоянно. Гурн и постоянният му вятър ме потискаха. Виждах други хора из улиците, не много, но и малцината, които се осмеляваха да се подадат навън, се превиваха срещу вятъра, превиваха се под тежестта на собствените си мисли и — предполагах — езическите си страхове. Автомобилите отминаваха бавно, а навъсената светлина се отразяваше заплашително в стъклата им. Чувствах се притиснат от суеверията, които долавях, но и самотен — отново заради тях.

В това състояние на напрежение опитите ми да приключа с делата на родителите ми бяха почти невъзможни. Банковият персонал, адвокатите, Имотната комисия на Сеньорията или не отговаряха на запитванията ми, или ми изпращаха грешните документи. Успявах да свърша единствено дреболии.

След още няколко дни си дадох сметка, че докато Гурнакът не стихне, само си губя времето. Реших да замина обратно за Иа, където поне можех да се видя с приятели и да разбера какво става с работата ми. Налагаше се да предприема второ дълго пътуване до Гурнак, но през лятото. Започнах да си събирам багажа.

Всичко се промени, когато отново срещнах Алвасунд Раудеберг. Дойде у дома на сутринта, един ден преди заминаването на кораба ми. Бях не само изненадан, но зарадван и заинтригуван от факта, че ме е потърсила. В училище винаги ми беше харесвала. Влезе в къщата сред вихрушка от ситен снежец.

— Помислих си, че трябва да си се върнал, Торм — каза тя. — Съжалявам да науча новините за родителите ти.

Направих й топло какао и двамата седнахме един до друг на изтърканата маса в кухнята, допрели приятелски рамене, за да се топлим. Гредите под покрива на къщата стенеха и понякога издаваха остри звуци под напорите на неприятния вятър, който вееше из града. Външната врата скърцаше и в къщата беше студено.

— Кажи ми с какво се занимаваш, откакто свършихме училище? — попитах аз. — Замина ли да учиш в колеж?

Сутринта мина неусетно. И на двамата не ни липсваха истории за разказване, имаше какво да си припомним, но в известен смисъл се повтаряхме. Подобно на много други, бяхме напуснали Гурн, за да избягаме — но и двамата се бяхме оказали принудени да се завърнем. Никой от нас нямаше ясна представа какво да прави по-нататък.

Алвасунд сподели, че доскоро е живяла на Мурисей, но е изгубила работата си и не е успяла да намери друга. Беше се завърнала на Гурн, защото сестра й бе родила близнаци и бяха пристигнали много роднини, за да отпразнуват събитието. Изглеждаше неспокойна и сякаш нямаше търпение да си тръгне. Споменах, че се каня да се връщам обратно на Иа, и внезапно осъзнах колко много исках Алвасунд да тръгне заедно с мен. Не можех да спра да мисля за нея, колко бяхме израснали двамата, как винаги я бях харесвал, възможностите, които се откриваха. Но след като на няколко пъти вмъкнах Иа в разговора, правейки опити да предизвикам интереса й, си дадох сметка, че за нея това не изглеждаше обещаващо.

— След ден-два заминавам за региона на Талек — каза тя. — Чувал ли си за него?

— Ходил съм там с родителите се като малък. Само за няколко дни.

— Спомняш ли си подробности?

— Много планини — отвърнах, като се мъчех да се сетя нещо повече. — Постоянна миризма на риба и пушек. През цялото време ми беше студено. Също като тук, но ходихме през лятото. Предполагам, че в Талек е студено целогодишно. Защо искаш да отидеш?

— Поради различни причини.

— Например?

— Никога не съм виждала фиордите.

— Трябва да има нещо повече от това. Доста трудно се стига там.

— Не съм съвсем сигурна. Има вероятност да ме назначат на работа, но трябва да науча повече. А и онзи ден научих, че някъде из Талек има тунел на Йо.

— Не знаех, че е била на Гурн — казах.

— Не е останала дълго. Веднага щом са усетили, че е пристигнала, са я изхвърлили от острова, но очевидно е имала достатъчно време в Талек, за да прокопае тунел през по-голямата част от един склон. Така и не е довършила, и точно заради това е интересно. Всеки може да отиде и да разгледа тунела.

Внезапно Алвасунд промени темата и заговори за годините в университета. Беше изучавала сценична техника, придобивайки опит в компютърно генерираните триизмерни декори, изграждането на перспектива и субективно-аниматронното моделиране. Каза, че го наричали активен интелект, защото оформените по този начин сцени били способни да откликват не само на репликите на актьорите, но и на реакциите на публиката. Технологията все още била нова и много театрални директори проявявали консервативност към сценографските методи.

Само че след дипломирането си Алвасунд установила, че работа се намира трудно. Известно време работила за една телевизионна компания. Изпратили я в някакво регионално студио на Мурисей, но мястото й изстинало, когато студиото било закрито. Не успяла да си намери работа в никой от театрите на острова.

А сега планираше да посети севера, преди да се върне на Мурисей.

— Искаш ли компания за пътуването? — попитах внезапно, опитвайки да прозвуча спонтанно.

— Мислех, че ще се връщаш на Иа.

— Не е спешно. Просто вече не ми се стои в тази къща.

— Можеш ли да шофираш? — каза Алвасунд.

— Да.

— Къде ще отседнем, какво ще правим?

Гледаше ме мрачно — изведнъж си припомних колко ми харесваше сериозния й вид в училище.

А после се разсмя, така че и аз се засмях. Вече съществуваше възможност за интимност, насаме с нея за няколко дни. Каза ми, че имало къща, където можела да се настани временно — нещо общо с предложението за работа към нея. Не уточни докрай.

— В момента там няма никой друг — прибави, отново през смях.

Малко след това си тръгна, но на другия ден дойде пак и двамата обсъдихме практическата страна на въпроса. Върнах билета си за ферибота и получих парите си обратно. Тя беше намерила фирма за коли под наем, която нямаше да излезе скъпо. Разгледахме карти на фиордите и подбрахме местности, които можехме да посетим.

Градът, където отивахме, се наричаше Орскнис, недалеч от мястото, където бе прокопавала Ио. Отсъствието на маркери из околния терен създаваше смразяващото усещане за празнота, за обветрени възвишения. Приготвихме топли дрехи, купихме храна и напитки и се уговорихме да отпътуваме на другата сутрин. Предложих да я изпратя обратно до къщата на сестра й, но тя отказа.

Северно от град Гурн няма почти никакви интересни пейзажи, а пътят е прав. Колата се поклащаше от поривите на вятъра. Карахме цял ден и спряхме да починем само за да хапнем набързо. И двамата не бяхме сигурни колко ще продължи пътуването. Не искахме да прекосяваме планините по тъмно. Вече ги виждахме пред нас — тъмна верига с корона от множество заснежени върхове. Колата беше нов модел, но отоплението не работеше добре и колкото по на север отивахме, толкова по-студено ставаше. Алвасунд зави краката си с едно туристическо одеяло, а аз отбих колата само колкото да навлека якето си.

Късно следобед започнахме изкачването към първия проход и открихме, че пътят е заснежен и на места опасен. Надигна се тежка снежна буря и нямаше видимост. Не продължи много, но ни разтревожи. От двете страни на пътя имаше купчини стар сняг, а новият се трупаше по павираната повърхност. След около половин час забелязахме малък хотел недалеч от шосето и веднага се насочихме към него, за да прекараме там нощта.

Спуснахме се от високия проход право към Орскнис. Беше към обед. Слънцето беше ниско в небето, но светеше ярко, небето бе наситено синьо и осято с множество бели вълнички, планините надвисваха над нас, заснежени, заплашително стръмни, скалисти. Из полите им имаше признаци за каменни срутвания, недалеч от пътя, който следваше извивките на фиорда. По малката, ръчно начертана карта Алвасунд ми даваше указания как да стигнем до къщата, където щяхме да отседнем. Пристигнахме и излязохме от колата на ледения вятър. Над главите ни се надпреварваха малки бели облаци. Улиците изглеждаха запустели. Прокълнатият вятър се усещаше и тук.

Къщата беше построена така, че гърбът й опираше в склона, издигащ стръмно над миниатюрния заден двор. Алвасунд тръгна бързо към входната врата, извади ключ и влязохме. Пренесохме багажа в къщата. Парата от дъха ни се виждаше дори и в преддверието.

Къщата беше с А-образна конструкция, а обзавеждането — минимално. В обширното приземно помещение имаше голяма камина на дърва с грижливо подредени цепеници покрай каменната стена. Пред камината беше разположено широко канапе, а на пода беше метната кожа. Имахме кухня и баня. Всичко изглеждаше чисто, подредено, функционално.

До горния полуетаж се стигаше по тясна дървена стълба. На пода под скосения таван имаше голям, дебел матрак, грижливо сгънат юрган и възглавници.

Два часа по-късно мястото придоби обитаем вид. Запалихме камината и къщата се изпълни със сладкия мирис на горяща бреза, а водната риза около горивната камера започна да разпраща топлина по тръбите из къщата. Алвасунд стопли консервирана супа и двамата я изпихме, седнали на дивана, загледани в пламъците.

Бяхме намерили карти на фиорда, на които се виждаше, че Орскнис е разположен на известно разстояние от морето във вътрешността, а малко по-нататък по бреговата линия имаше рибарско селище — казваше се Омхуув и беше по-близо до устието на фиорда. От друга карта с по-голям мащаб видяхме че вероятно нямаше да ни трябва много време да разгледаме града. Имаше само две главни улици и компактен лабиринт от по-малки странични, подобни на тази, където се намираше къщата. Пристанището и постройките на кея заемаха по-голямата част от крайбрежната линия. Чувахме лебедките и крановете дори през двойно изолираните каменни стени.

Преди залез се навлякохме дебело, за да се предпазим от ледения североизточен вятър, който изглежда набираше сила от преминаването си през стесняващия се фиорд, и се поразходихме. Алвасунд ми показа сградата, където според нея се бе намирало студиото на Йо — сега магазин за рибарски принадлежности, — но оттогава бяха минали много години. Възможно е студиото да е било и в някоя друга къща.

На връщане забелязахме един ресторант близо до кейовете. Беше отворен и вечеряхме там. Другите посетители ни хвърлиха няколко любопитни погледа, но в интереса им не се усещаше враждебност. С Алвасунд се учехме да свикваме един с друг и от време на време преставахме да говорим и се хранехме мълчаливо, като си разменяхме приятелски погледи през масата.

После тръгнахме по вече тъмните улици, търсейки къщата, като чувахме единствено звука на собствените си стъпки. Зад спуснатите завеси и щори на много къщи се виждаха приглушени светлини, но нямаше други признаци за присъствието на обитателите им. Започваше да вали сняг — рехав, студен снежец, навяван от буйния Гурнак. Държахме се един за друг, докато пристъпвахме по хлъзгавите улици.

Не знаех какво може да се случи, когато стане време за лягане, но фактът, че в къщата имаше само едно легло, цяла вечер ме изпълваше с тиха радост. Не можех да забравя неочаквания смях на Алвасунд, когато за пръв път бяхме заговорили за това пътуване, усмивките, които си разменяхме по пътя, лекотата, с която общувахме в ресторанта.

Но предишната вечер, когато спряхме да нощуваме в планинския хотел, се оказа ако не разочарование, то поне изненада. В секундата, в която изгасих двигателя, Алвасунд изскочи от колата и изтича към сградата през вихрушката. Завърна се с новините, че можем да отседнем тук и започна да вади чантите от колата. Щом влязохме в хотела, открих, че ще спим в отделни стаи, но не попитах, а и Алвасунд не ми каза дали е по нейна молба или е нямало двойна стая. Ето как бях прекарал предишната вечер — удобно и на топло, но сам в тясното си единично легло.

Сега бяхме в Орскнис, в къщата, където беше ясно, че ще споделяме едно легло. Веднага щом се прибрахме, свалихме горните си дрехи, разпалихме огъня и си направихме чай. Пак седнахме един до друг на канапето и се загледахме в танца на пламъците. Алвасунд бе взела една туристическа брошура от ресторанта, така че вече знаехме къде се намира тунелът на Йо и как можем да го намерим. Планирахме да го посетим на следващия ден.

Когато приключихме с чая, Алвасунд се изправи бързо, каза, че трябва да вземе душ, и попита дали искам да се изкъпя преди или след нея. Избрах да бъда пръв.

После изкачих тясната дървена стълба, пропълзях на матрака и издърпах юргана върху себе си. Бях изпълнен с очакване, сетивата ми бяха изострени, а апетитът и готовността ми за нея нарастваха. След малко дойде и тя. Все още беше облечена и застана така, че да я виждам. Съблече се с гръб към мен, като остана спокойно по бельо, наметна една кърпа и отиде в банята. Чувах как водата тръгва по тръбите, как Алвасунд пуска душа, как се променя звукът от плискането, докато тя се къпе. Вгледах се в купчинката дрехи, които беше оставила на пода до леглото ни.

Настъпи тишина и чух, че прави нещо около камината долу. После изгаси осветлението на приземния етаж и се върна при мен. Носеше кърпата, а влажната й коса се спускаше по раменете.

Коленичи на края на матрака, издърпа едната възглавница и я постави по дължината на леглото, по средата, разделяйки го на две.

— Разбираш, нали, Торм? — Тя пооправи дългата, тежка възглавница, за да е сигурна, че стига от единия до другия край.

— Мисля, че да — казах, като побутнах долната част на възглавницата, където беше навлязла в моето пространство. — Виждам какво правиш. Това ли трябва да разбера?

— Да. Не ме докосвай. Представи си, че между нас има стъклена преграда.

Изсуши косата си и после свали кърпата, с която се беше наметнала. За момент остана гола, на една ръка разстояние от мен, а после се наведе и се мушна под юргана до мен. Възглавницата лежеше помежду ни.

Тя дръпна шнура, който висеше от гредите над нас и изгаси лампата.

Аз я светнах и седнах. Наведох се към нея. Вече лежеше, придърпала юргана близо до лицето си. Очите й бяха отворени.

— Торм…

— Не съм имал никакви намерения — казах аз, — но ти се държиш така, сякаш си мислиш точно обратното.

— Очевидно е. За намеренията ти.

— Всичко, което правихме днес… сбърках ли някъде?

— Ние сме просто приятели, Торм. Така искам да бъде. Ако това влиза в намеренията ти, всичко е наред.

— Ами ако искам да се променят? Или пък ти го поискаш?

— Тогава ще го разберем и двамата. Моля те, засега просто се дръж към мен така, сякаш между нас има стъкло. Всичко се вижда, но нищо не може да се пипа. Това е нещо, което научих в колежа, за зрителите и сцената. Между публиката и актьорите има невидима стена. Гледаш и виждаш, но няма взаимодействие.

— На сцената е съвсем друго! — възразих аз.

— Зная. Но сега е така, само сега, тази вечер.

— Искаш да бъда твоята публика.

— Предполагам, че да.

Помислих малко. Внезапно бе започнала да ми се струва малко наивна — придържаше се към някакво правило, което беше научила от преподавателя си, но го прилагаше по напълно неуместен начин. Пресегнах се и изгасих лампата, възбуден и ядосан. Няколко секунди по-късно пак я включих. Не беше помръднала и очите й все още бяха отворени. Тя примигна.

— Казваш, че мога да те гледам.

— Да.

— Позволи ми тогава да гледам.

За мое изумление тя се усмихна и без нито дума избута юргана надолу, за да се разкрие. Изправих се на лакът и се взрях в стегнатото й, малко тяло — съвсем голо, откровено разголено за мен. Тя изрита юргана напълно с един крак, след което се премести леко, показвайки всичко от себе си.

Почти изведнъж изпитах чувството, че е нахално и някак безсмислено да я гледам по този начин, затова се извърнах. Тя не направи опит да се прикрие с юргана, но аз изгасих лампата. След малко чух, че се зави. Повъртя се известно време и накрая притихна. Аз също се помъчих да се успокоя — лежах по гръб, отпуснал глава на голямата мека възглавница. Дишах дълбоко, но исках да се успокоя и да заспя. Дългата възглавница лежеше помежду ни.

За мен се оказа почти невъзможно да заспя, но мисля, че Алвасунд почти веднага потъна в сън. Дишането й беше равномерно, едва доловимо и почти не помръдваше.

Постъпката й, разбира се, ме хвърли във водовъртеж от мисли, желания, задръжки, безсилие. Какво беше намислила? Явно ме харесваше, но изглежда недостатъчно. Позволи ми да я гледам, дори ме подкани и изглежда й беше приятно, но не ми позволи да я доближавам и ми посочи мястото ми сред въображаемата публика. Бях зашеметен и възбуден от хвърления към нея кратък поглед, от начина, по който лежеше там, близо до мен, отпуснала ръце така, че гърдите й да се виждат, раздалечила леко крака. Искаше да я видя или най-малкото разрешаваше.

Не беше първата гола жена, която виждах, нито първата с която преспивах в едно и също легло. Допусках, че го знаеше или го предполагаше. През четирите години надалеч от дома пораснах бързо, наслаждавах се на нови свободи, имах приятелки и любовници, а също и Енджи — млада жена, която следваше икономика в друг факултет на колежа. С Енджи бяхме споделили доста ентусиазирана физическа връзка в продължение на няколко месеца. Алвасунд не беше и обект на отдавна потискан копнеж, защото почти не се бях сещал за нея, откакто бях напуснал Гурн. Завръщането й в живота ми беше напълно неочаквано. Обаче ме привличаше все повече, приятно ми беше да съм с нея и…

Помежду ни имаше стъклена преграда.

Знаех някои неща за стъклото, но през стъклото, за което бях учил, не можеше да се гледа, нито беше преграда. Напротив — беше среда за преходен, непостоянен ефект и се използваше за контролиране или усилване на електронния поток при едни честоти, докато при други действаше като изолатор или компресор. Сравнението на Алвасунд в моя случай беше неподходящо.

Останах буден през по-голямата част от нощта, като усещах физическата й близост и знаех, че ако се преместя съвсем малко, ако прехвърля ръка през проклетата възглавница или я пъхна под нея, тя ще е там, до мен, достъпна, ще я докосна.

Но не го сторих. Вслушвах се в непрестанния бръснещ вятър зад покрива над главите ни. Накрая сигурно съм заспал, защото когато отново отворих очи, навън бе ден. Алвасунд не беше в леглото до мен. Вече се беше облякла и правеше нещо долу в кухнята. И аз се облякох и слязох при нея. Никой от двама ни не спомена нищо за случилото или неслучилото се. Докоснах ръката й, за да я поздравя, а тя обви рамото ми в кратка, приятелска прегръдка.

Помислих си, че сега, поне за известно време, между нас стоеше и моят вид стъкло, не само нейният.

Тази сутрин вятърът не хапеше толкова силно и решихме да се разходим до мястото, където се намираше тунелът на Йо.

Според брошурата, която Алвасунд беше намерила, то беше недалеч от центъра на града. До него се стигаше след стръмно изкачване по относително широка пътека със замръзнала, ронлива повърхност, на места заледена, на други — покрита с несигурен камънак. През по-голямата част от пътя вървяхме през сняг.

Скоро открихме и тунела, направен така, че входът му да не може да се вижда от ниското. Натъкнахме се на него внезапно, както се изкачвахме. Една къса секция водеше навътре в скалистата стена, а после рязко пропадаше надолу в тъмното. Тунелът беше огромен. През него можеше да премине цял камион. На височината на колената и бедрата бяха издигнати предпазни перила.

Стояхме и се взирахме надолу. Алвасунд изглеждаше развълнувана от гледката, но мен лично не успяваше да ме впечатли. Беше си огромна дупка в планината.

— Не разбираш, нали? — попита накрая Алвасунд.

— Мисля, че разбирам.

— Джорден Йо е наистина важна за мен — каза тя. — Като художник, като вид идеал, личен модел за подражание. Тя е всичко, което искам да бъда. Живяла е заради творчеството си и накрая е умряла заради него. Почти всяка завършена от нея инсталация е създадена въпреки всички пречки, забрани, заплахи. Няколко пъти са я хвърляли в затвора. Разбира се, сега всички ценят високо творчеството й, сякаш нищо от това не се е случвало. Всеки остров, който е посещавала, се хвали с творбите й, все едно че идеята е била тяхна. Но истината е, че по онова време винаги са я тормозили едни и същи хора, тези, които и днес управляват островите. Това е един от тунелите, които не е успяла да завърши. По-късно се отказва от него и твърди, че е съсипан от властите в Хета. Виждаш ли какво е имала предвид?

— Какво е щял да представлява, ако беше успяла да го завърши?

— По-дълъг и по-дълбок… трябвало да стигне до другата страна на възвишението. Уникалното при този е, че някъде там долу има вертикална спирала.

Продължихме да се взираме във входа му още известно време, след което се обърнахме и бавно поехме по обратния път към града.

— Това ли е всичко? — попитах аз. — Свършихме ли онова заради което дойде тук?

— Не зная. Чакам някакви новини за предложението за работа, стига все още да е свободна.

— Хората, от които зависи, в града ли са или трябва да се свържеш някак с тях?

— Казах, че не зная.

— Винаги можем да се върнем и пак да погледаме дупката — казах. — Няма какво друго да се прави.

Обратният път от планината ни отведе директно до стръмен пасаж от каменни стъпала, които стигаха до една от градските улици. Отминахме централния площад. Надявах се да намерим някой отворен магазин или може би кафене, някъде, откъдето да си купим вестник, да поседим и да се постоплим. Докато приближавахме къщата, пред нас се появи млад мъж. Вече се канеше да ни отмине, без да ни забележи, но Алвасунд се обърна към него:

— Марс!

Тя пусна ръката ми, поздрави го сърдечно и се приближи бързо до него.

Той трепна при звука от името си и я погледна със стреснато изражение. Извърна бързо очи и вече се канеше да се отдалечи от нас с широка крачка, но Алвасунд повтори името му и той се престори, че я е разпознал от самото начало. Вдигна леко ръка за поздрав — изглеждаше сякаш иска да се предпази.

— Алви… ти ли си? — попита той. Гласът му прозвуча приглушено от дебелия шал.

— Разбира се, че съм аз, Марс. Какви ги говориш?

Тя все още му се усмихваше приятелски, без да обръща внимание на намръщеното му изражение.

— Мислех, че никой няма да дойде още поне седмица. Ходи ли в къщата?

— Нали ти ми прати ключа. А може да ми го е пратил някой от Агенцията. — Тя вече не се усмихваше. — Пристигнах вчера. Няколко дни по-рано, отколкото очаквах. Успях да намеря човек, който да ме докара.

— Добре. — Той отстъпи от нас, изглежда, нетърпелив да се отдалечи. Избягваше погледите ни — онова, което успявахме да видим от лицето му, бе зачервено от студа, а изпод качулката му се подаваха кичури коса.

— Ами работата? — попита Алвасунд. — Нали за това съм тук.

— Не ми е известно нищо. Вече не се занимавам с оперативната част. Само наглеждам офиса тук, на непълен работен ден.

— Какво да правя тогава по въпроса?

— Попълва се молба за интервю. Формулярът не е ли в къщата?

Алвасунд ме погледна въпросително. Поклатих глава.

— Не.

— Тогава някой ще го изпрати.

— Трябва да знам дали все още мога да получа работата — каза тя.

— Ще ги накарам да побързат малко, хората в Джетра. Но… ти недей да ги търсиш.

— Марс, нали за това сме учили. Знаеш го. Все ме подканяше да кандидатствам. Щяхме да го направим заедно.

— Така стояха нещата преди.

— Преди кое?

Той отстъпи крачка назад. Не гледаше в никой от двама ни.

— Ще се свържа с Агенцията — каза той и ми хвърли крадлив поглед: — И вие ли кандидатствате?

— Не.

Младият мъж се обърна и бързо се отдалечи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на анорака си, с присвити рамене и заровена в шала брадичка.

Последните му думи повече или по-малко бяха първото му признание, че съм там. Стоях до Алвасунд, треперещ в хапещия вятър, страничен наблюдател, изключен от случващото се. Това ме накара да осъзная колко малко ми беше известно за Алвасунд и че не знаех почти нищо за живота й отпреди отново да се срещнем.

— Ще отидем ли в къщата? — попита тя.

— Ще си събера нещата — казах. — Мисля да замина с колата направо за град Гурн.

Веднага щом влязохме, се заех да прибирам дрехите и останалите си вещи и да ги тъпча в сака. Бях ядосан на самия себе си, но и бесен на Алвасунд. Тя отиде в кухнята и направи чай. Седна на масата, гледаше надолу и държеше чашата с две ръце.

— Какъв е проблемът, Торм? — попита тя, когато влязох в кухнята, за да взема кафето, което бях донесъл.

— Вече не ти трябвам. Докарах те, но можеш да се прибереш и сама.

— Защо постъпваш така?

— Кой, по дяволите, беше този? Как се казваше… Марс?

— Познаваме се от университета.

— Любовник?

— Просто стар приятел.

— А кой, по дяволите, съм аз?

— Стар приятел.

— Значи няма разлика помежду ни. Като се изключи, че аз съм онзи, когото си намерила, за да те докара.

Алвасунд премигна и се извърна от мен.

— Съжалявам, че го казах по този начин. Веднага си дадох сметка, че ще те обидя.

— Жалко. Твърде късно.

— Торм, ревнуваш!

Престанах да крача наоколо и се обърнах към нея:

— За какво има да ревнувам? Какво губя от срещата ти със стар приятел? Нищичко. Не ми даде нищо…

— Мислех, че още сме само в началото.

Тя стана от масата, мина покрай мен и тръгна към хола. Последвах я. Камината все още гореше, зад огнеупорното стъкло се виждаше наситено червено сияние. Къщата беше затоплена, носеше се аромат на горящо дърво. Прозорците бяха замъглени от кондензацията. Тя седна на кожената постелка пред камината и се наведе напред. Аз се настаних на едно от креслата, полуизвърнат от нея. Алвасунд веднага се изправи на колене, приближи се и ме целуна истински по устните. Ръката й се отпусна нежно на гърдите ми. Бях прекалено ядосан и се отдръпнах. Тя не се отказа.

— Торм, съжалявам. Наистина съжалявам! Моля те… Да забравим всичко, което се случи току-що. Марс е стар приятел от колежа… не го бях виждала повече от година. Но се държеше странно и забравих какви ги върша.

Тя започна да търси из шкафовете и намери една неотворена бутилка ябълково бренди, местно производство. Отвори го и ни наля две чаши.

— Мисля, че трябва да ми обясниш какво става — казах аз. Все още й бях донякъде ядосан, като си мислех за случилото се снощи. Нищо не се беше случило снощи. Въображаемата стъклена преграда, която беше издигнала като бариера, си бе останала бариера. — Не ме доведе тук, за да гледаме дупка в земята. Каква е истината за тази работа?

— Така и не бях сигурна дали работата съществува — отговори тя. — Ако съществува, би била идеална за мен. Плащат предостатъчно и съм квалифицирана да я върша. Но Марс ми казва ту едно, ту друго… миналата година се държеше по подобен начин. Първо ми каза, че има свободно място и ме накара да кандидатствам… после не се обаждаше със седмици. Известно време се правеше, че не ме познава. После отново се промени. Накрая ми каза да дойда тук. Но ти сам видя какво се случи на улицата.

— Какъв ти беше, когато бяхте в колежа? Любовник?

— Много отдавна. Всичко приключи преди повече от година.

— Преспали сте?

— Не… повече от това.

— Тогава продължителна връзка?

— В миналото е, Торм. Не е важно… но не, не беше продължителна връзка. — Тя се изправи и се отдръпна от мен. — Бяхме заедно около месец. После той отпадна от курса, само след година и половина. Бяха му предложили тази невероятна работа в Джетра. Каза ми за нея и после замина. Мислех, че повече няма да се видим, защото беше на континента. Точно тогава започна да ми изпраща имейли… искаше да отида при него. Но Марс е труден човек и винаги му отговарях, че първо искам да завърша. После съобщенията станаха разнородни. Изглежда, се опитваше да ме разубеди да не отивам, игнорираше ме. Беше се прехвърлил на работа на остров Сийвл. Открих, че хората, които са го наели, казват се „Агенция за посредничество“, все още търсят персонал. Не бяха успели да запълнят всички места и квалификацията ми беше идеална за тях. Марс отново се промени, подканяйки ме да кандидатствам. За известно време беше без значение — все още не бях завършила колеж. След това започнах работа на Мурисей, но нещата не потръгнаха и се поколебах дали да не опитам. Както и да е, накрая кандидатствах. Трябва да издържа предварителен тест и едва тогава ще ми кажат дали получавам работата.

— На кой остров каза, че е?

— Сийвл.

— Не съм го чувал. Толкова острови има за помнене.

— Един от Торквите. Също като Хета се намира в близост до фаяндския бряг, но е в другата част на страната. Недалеч от Джетра. Съвсем малък остров. Веднъж Марс спомена, че доста прилича на Талек: студен климат, кратко лято, едва покриващо нуждите им земеделие и риболов. Е, истината е, че на Сийвл има някакви стари постройки, издигнати преди стотици години. Никой не знае кой ги е строил, нито за какво са служели. Повечето от тях още са си по местата, но са в руини. Искат да ги обезопасят.

— Не виждам каква е връзката с теб.

— Преминала съм обучение по перспективна образност. Триизмерна визуализация. Но не успях да съединя точките от онова, което ми каза Марс.

— Какво общо има триизмерната образност с обезопасяването на някакви руини?

— За това е и тестът. Причината да съм в Орскнис е, че в тези планини също има подобни руини. Това, което очакват от мен, е да ги намеря, да ги изследвам, като използвам оборудването си за визуализация, а после да напиша доклад и да им го предам, за да ме оценят. Работата е там, че повечето руини се намират главно на Сийвл, но има още едни подобни. Тук в Талек. Строителството е от същия период и със същата техника. Хората, които кандидатстват за работа в Агенцията, обикновено трябва да се запознаят първо с тях.

— Къде се намират?

— Получих указания как да ги отида дотам. На лаптопа са.

— А защо не ми го каза досега?

— Поне до този момент не ми се струваше важно.

Продължихме да отпиваме от брендито, като престанахме да се караме и да си задаваме въпроси. Алвасунд отиде в кухнята, приготви нещо за ядене и двамата хапнахме, излегнати пред камината. Беше един от онези дни, оформени от мразовитото време и спомена за преживения студ навън. Постепенно отново започнах да се отпускам с нея — може би в това имаше пръст и брендито.

Навън започна да вали дъжд, тежък, непрестанен порой. Отидох до прозореца, избърсах с ръка замъгленото стъкло и надникнах към неприветливата улица. Чувахме дъжда във всяка част на къщата, барабаненето по дървения покрив, плисъка по бетонната пътека, бълбукането на водата, изливаща се в канавките. Твърдеше се, че внезапният силен дъжд предвещава края на Гурнака, че е храчката на злата вещица. Поне вятърът беше стихнал.

Нахранихме се и останахме седнали на килима. Прегърнах Алвасунд с ръка през кръста. Когато горящите цепеници внезапно рухнаха, изхвърляйки ярък рояк от искри, тя се сгуши доверчиво в мен.

Но въпреки всичко това, когато стана време за лягане, Алвасунд пак се държеше така, сякаш между нас имаше стъклена преграда.

Този път я оставих да се изкъпе първа, така че когато се качих горе, ме чакаше в леглото. Застанах гол пред нея, но тя се беше обърнала на другата страна, а очите й вече бяха затворени. Пъхнах се под завивките и усетих, че възглавницата пак ни разделя. Оставих лампата включена, вслушан в дъжда и тихия звук от дишането й. Накрая загасих лампата.

Алвасунд каза в мрака:

— Би ли ме прегърнал, Торм?

— Това ли искаш?

— Да, моля те.

Внезапно тя се обърна, изправи се, издърпа възглавницата помежду ни и я хвърли настрана. После отново легна и се премести така, че голият й гръб се притисна в мен. Сплетох крака в нейните, зарових лице в косите й. Протегнах ръка и я сложих на стомаха й. Чувствах, че е топла, спокойна. След малко взе ръката ми и я постави върху гръдта си.

Дъждът се изливаше безкрайно върху покрива точно над нас, но в топлината и сигурността на къщата звукът действаше почти успокоително. Въпреки че бях развълнуван и възбуден от начина, по който я прегръщах, скоро се унесох в сън. Зърното на гърдата й бе твърда малка пъпка между пръстите ми.

През нощта, в тъмното, тя ме събуди с целувки и ласки. Най-после правихме любов, а аз радостно си представях невидими парчета стъкло, разлитащи се безобидно във всички посоки.

Три дни по-късно излязохме от Орскнис с колата и се насочихме на север през планините от източната страна на фиорда. Дъждът бе престанал малко преди изгрев и по улиците на града за пръв път нямаше сняг и лед. Слънцето сияеше в студения въздух. Вятърът бе утихнал. Когато излязохме от Орскнис и започнахме да се изкачваме в планините, отново пресякохме снежната линия. По най-високите върхове в района Талек снегът оставаше през по-голямата част от лятото. Пътищата обаче бяха разчистени и се радвахме на изглед след изглед към чудесния талекски хоризонт — необятна верига от върхове под лазурно небе. От подветрената страна на върховете се носеха бели облаци като безплътни знамена.

Алвасунд хвърляше поглед на пейзажа от време на време, но вниманието й си оставаше насочено към лаптопа. Работеше с програмата за изграждане на триизмерни визуализации, екстраполирани и моделирани от библиотека с налични артефакти. Вече ми беше показала някои от демонстрационните алгоритми: например имаше един, с чиято помощ една-единствена вкаменена костица можеше да бъде екстраполирана до скелета на изчезнал вид влечуго, и друг, с който парчета дърво, съединени посредством характерни за дадена област строителни техники, можеха да очертаят силуетите на отдавна изчезнали сгради. Все още не й се бе налагало да работи с истински обекти, така че докато карахме през планината, изучаваше онлайн-наръчниците и останалите демонстрационни алгоритми.

Приближавахме северния бряг на Гурн и вече на няколко пъти успях да зърна спокойната студена синева на далечното море. Тук планините не бяха така назъбени. Скоро започнахме да се спускаме от заснежените райони към висок район с оголени скали и туфи от жилава трева. Спряхме, за да направим справка с картата, която Агенцията беше изпратила на Алвасунд: най-после й бяха възложили да се заеме с пробната задача.

В случая беше лесно да намерим мястото. Руините на кулата се издигаха върху равна площадка, гледаща към морето над почти отвесния склон. Видяхме ги дълго преди да ги доближим: висока, тясна постройка от тъмен камък, съвсем самотна, без следа от други сгради или дейност наоколо.

Паркирах недалеч от нея. Алвасунд си взе лаптопа и дигитализиращото оборудване от задната седалка и за момент двамата останахме в колата, загледани към старата сграда. Нещо в тази кула будеше страх — усещането беше неясно и нерационално, — но не го споменах на Алвасунд.

Облякохме дебелите якета и тръгнахме през неравната земя брулени от силния бриз откъм морето. Усещах как чувството за вътрешен дискомфорт в мен постепенно нараства, но отново не казах нищо на Алвасунд. Когато приближихме достатъчно кулата, видяхме колко нащърбени и напукани бяха каменните й стени, с голяма пролука близо до върха от едната й страна, през която се виждаха гредите на нещо като дървен под или подпори, натрошени и увиснали под ъгъл. По-голямата част от изложените на юг повърхности бяха покрити с оранжеви лишеи. Кулата изглеждаше солидна, но грохнала от времето. На ярката слънчева светлина камъните й бяха тъмни.

Щом се озовахме непосредствено до нея, пред нас се разкри широка, изумителна гледка към морето и скалистия бряг. Далеч в крайбрежната равнина имаше модерно шосе, по което бързо се движеха коли.

— Сигурно е построена като наблюдателница — казах, гледайки към морето.

— Четох за кулите в Сийвл — каза Алвасунд. — Нито една няма прозорци. Имат само външна стена и покрив. Тази е със същия дизайн. Каквото и да са правили тук, не са се интересували от изгледа.

— Тръпки ме побиват от нея — казах.

Алвасунд дойде при мен и ме прегърна, а куфарите и саковете й се удариха в ръцете ми.

— И аз го усещам — отвърна тя. — Да приключваме по-бързо.

Тя започна да подрежда екипировката си. Състоеше се от дигитализиращ панорамен обектив на статив, компилатор с аудиодатчик на къса мачта и лаптопа й. Помогнах й с паяжината от подпорните въжета на статива, акумулатора и носача на дигитализатора. Гледах как включва уредите и прави автотестовете, за да е сигурна, че може да започне работа.

— Ще опитам да завърша измерванията само с един цикъл — каза тя. — Освен ако не искаш да бъдеш анализиран заедно с всичко останало, трябва да излезеш от обхват зад мен.

Направи за проба няколко линии с дигитализатора, но акумулаторът й пречеше. Тя го свали и ми го подаде.

Започна първата обиколка в основата на кулата, като се движеше на определено разстояние от зида на стената. Вървях до нея и носех акумулатора. Земята беше неравна, осеяна с полузаровени камъни, а пред самата кула наклонът ставаше прекалено стръмен. След като на няколко пъти се спъна, хванах каишите на носача и започнах да я направлявам.

Накрая каза, че е готова. Стоях зад нея, без да изпускам акумулатора. Намирахме се близо до основата на кулата и усещането за необясним ужас ми се струваше по-остро от всякога. Алвасунд беше пребледняла, а вятърът развяваше косата й.

Стартира записа и тръгна с равномерни крачки, насочила дигитализатора към главната стена. Вървях плътно до нея и я предупреждавах всеки път когато имаше опасност да настъпи някой изпречил се камък.

Приключихме снимките от първия път. Докато изключваше активатора, усетих как през мен минава вълна от силно облекчение, че скоро ще можем да напуснем това място.

Отидох да събера останалото оборудване.

Алвасунд каза:

— Не можем да си тръгнем, преди да съм интерпретирала образа.

— Колко време ще ти трябва?

— Не много.

Тя изпрати записа от дигитализатора в буфера на филтъра за изчистване на честотни деформации, а оттам го изтегли в лаптопа си. Дълго време не се случваше нищо. Двамата стояхме до оборудването, лице в лице, взрени един в друг. Виждах стреса в изражението й, мъчителното нетърпение час по-скоро да си тръгваме. Никога дотогава не бях изпитвал нещо подобно — неясна, нелогична тревога, безпричинен страх, непознат ужас.

— Торм, във вътрешността на кулата има нещо. Засякох го през визьора. — Усетих напрежението в гласа й и се изплаших.

— Какво искаш да кажеш, вътре?

— Нещо живо. Вътре в кулата. Огромио е! — Тя затвори очи и поклати глава. — Искам да се махна от тук. Страх ме е!

Тя посочи безпомощно електронното оборудване, по което работните индикатори премигваха слабо на ярката слънчева светлина.

— Какво е? Животно?

— Не зная. През цялото време се движи. — Гласът й беше писклив. — Но не може да е животно. Прекалено голямо е.

— Прекалено голямо? Колко голямо?

— Изпълва цялото място. — Тя протегна ръка към мен, но по някаква причина, която не разбирах, се отдръпнах от нея, не желаейки да ме докосва. Сигурно го усети, защото в същия миг и тя прибра ръката си. — Като огромна намотка е. Непрестанно се увива. Около стените или в тях.

Недалеч от мястото, където стояхме, имаше пролука в стената на нивото на земята. През нея можеше да се надникне вътре. Видях купчина от натрошени камъни, тухли и гниещи парчета дърво. Нямаше нищо живо или поне нищо видимо живо. Никакви намотки.

В този момент интерпретаторът приключи работа, издавайки кратък музикален тон, и двамата се обърнахме с облекчение. Алвасунд грабна лаптопа.

— Торм, погледни тук. — Тя обърна екрана към мен. — Виждаш ли? Ето го!

Слънчевата светлина бе прекалено ярка и почти не виждах какво има на дисплея. Алвасунд обърна лаптопа първо към мен, а после към себе си, за да го погледне и тя. Застанах до нея и вдигнах якето си, за да заслоня екрана.

Стори ми се, че гледам ултразвукова картина: едноцветно изображение, леко замъглено, без никакви индикации къде е ляво или дясно, горе или долу.

— Това е част от стената — каза Алвасунд, сочейки една сива кръпка. — Тази назъбена линия е пролуката. — Хвърлих поглед нагоре, за да сравня с изображението. Приличаше на триизмерна рентгенова снимка на вътрешността на руините.

Вгледах се по-внимателно. Зад стената имаше призрачен образ, сивкав и незабележим, но очевидно се движеше. През него минаваха вълни, перисталтика, предаваща се от единия до другия край, нещо като огромна гъвкава тръба, която се свиваше и разтягаше. Имаше няколко такива движения, някои по-нависоко, едва забележими в горната част на екрана. Най-обширната област от страховитото придвижване се намираше близо до земята.

— Това е змия, влечуго! — извика Алвасунд. — Навита е. Вътре!

— Но вътре няма нищо. Нали виждаме. Само камъни.

— Не… определено е там. Огромна змия!

— Тогава нещо не е наред със софтуера?

— Това прави програмата… подбира вероятностни следи. Засича нещо вероятно там вътре. Виж… нещото се движи!

Тя изведнъж направи крачка назад, като блъсна лаптопа към мен. Очертанията се бяха раздвижили, нагоре и през вътрешността. Представих си голяма змийска глава, очи и език, и дълги остри зъби, готови да нанесат удар. И аз отстъпих, но през малката пролука в стената все така не се виждаше нищо. Нищо, което бихме могли да потвърдим със собствените си очи. Нищо видимо, нищо реално. Ужасът ми от него не стихваше.

Опитвах се да намеря обяснение: може би стената беше двойна и нещо бе попаднало в капана й. Уплаших се, че ако наистина е така, може да си проправи път и да се хвърли към нас.

Взех лаптопа от Алвасунд и го нагласих, за да виждам добре. Озърнах се през рамо към нея, но открих, че вече не беше зад мен. Беше изчезнала. Озърнах се, но бях сам.

— Алвасунд?

— Торм!

Гласът й прозвуча слабо, почти заглушен от вятъра. После я видях. Беше във вътрешността на кулата!

Виждах я неясно през пролуката на равнището на земята. Гледаше към мен, викаше името ми. Кога се бе случило това? Нима бях припаднал за няколко секунди?

Оставих лаптопа на земята и изтичах към нея, като се борех със страха си. След секунди се намирах пред пролуката и приклекнах, за да се провра вътре.

Пътят ми бе преграден. Нещо твърдо, прозрачно, студено като дебела стъклена стена, поставена напряко през пролуката. Алвасунд беше там, на ръка разстояние от мен, но беше попаднала в капан зад невидимата бариера, във вътрешността на кулата. Не спираше да ме вика. Натисках и удрях стъклото безрезултатно.

Тя продължи да крещи. Беше вдигнала ръце, поклащаше глава наляво и надясно, а устата й се бе издължила надолу в ужасна гримаса от страх и болка.

Докато я наблюдавах безсилно, започна да се преобразява по страховит начин.

Започна да остарява. Остаряваше пред очите ми.

Стана по-ниска, напълня. Вместо стройната й фигура в дебели зимни дрехи видях Алвасунд затлъстяла, отпусната, нездрава, наметната в нещо като безформена нощница. Косата й посивя и изтъня, стана мазна, сплетена на небрежна плитка, отпусната на рамото й. Лицето й пребледня и подпухна, а на едната буза се появи обрив. Очите й потънаха в орбитите, обкръжени с тъмни кръгове. Устните й бяха посивели от цианоза. По брадичката й се стичаше слюнка, от носа й капеше кръв.

Невидими ръце я държаха във въздуха. Краката й се клатушкаха под нея. Носеше черни чорапи, които се смъкнаха надолу и разкриха издути възли от разширени вени по мършавите и, мъртвешки бели крака.

Без да разбирам какво се случва, залитнах назад, препънах се в един полузаровен камък, успях да се изправя и се спуснах към захвърления на земята лаптоп. Едва ли не без да ме е грижа какво се е случило, какви могат да бъдат последствията, издърпах от него и последния кабел, а после го обърнах, открих къде е батерията и я изскубнах от гнездото й. Машината изгасна. На екрана вече нямаше нищо.

Обърнах се, за да изключа интерпретатора, но още докато правех първата крачка, видях, че Алвасунд е там! Пак беше извън кулата и трескаво изтръгваше кабели от уреда. Видях познатото й лице, дебелия анорак, топлите й панталони.

После и тя се обърна и ме видя.

Невъзможно ни беше да мислим за шофиране, но някак се добрахме до колата, влачейки оборудването както можем. Струпахме всичко на купчина на задната седалка, седнахме отпред, затръшнахме и заключихме вратите. Прегърнахме се, ужасени и разтреперани. Косата на Алвасунд покриваше лицето й. Все още усещах, почти вкусвах, ужасната заплаха на онова, което беше в кулата.

Алвасунд плачеше, или поне така ми се струваше, но щом я погледнах по-внимателно, осъзнах, че все още се тресеше от страх, едва успяваше да поеме дъх, а ръцете, краката и главата й не спираха да треперят. Прегърнах я, притиснах я към себе си и дълго време двамата стояхме така, заедно, навлечени и непохватни в зимните си дрехи, докато се мъчехме да се възстановим от онова, което ни се бе случило, каквото и да бе то.

През цялото време непрестанното присъствие на мрачната кула, мъртвешката кула, надвисваше над нас.

Накрая се почувствах достатъчно уверен, за да запаля колата и да дам бавно на заден, докато не се отдалечихме на безопасно разстояние. Кулата се скри от погледа ни.

— Какво стана с теб? — попита Алвасунд. — Изведнъж просто изчезна! — В гласа й все още се долавяше онази пискливост, която бях доловил по-рано. — Бяхме там заедно, и в следващия момент видях, че по някакъв начин си влязъл във вътрешността на самата кула. А аз бях останала навън! Не можех да те стигна при теб и ти не ме чуваше!

— Ти беше във вътрешността на кулата, не аз — казах.

— Не говори така. Ти беше вътре. Помислих, че си умрял.

В колата усещахме постоянния страничен натиск на планинския вятър.

Накрая успях да й кажа какво видях. И тя ми каза какво е видяла.

Имахме сходни, но противоположни преживявания. Всеки от нас се бе явил на другия, по някакъв начин пренесен сред руините на кулата.

Алвасунд каза:

— Изведнъж беше остарял и болен и… не можех да дойда при теб.

— Колко стар, колко болен?

— Видях… Не, не мога да го кажа!

Спомних си каква я видях във вътрешността на кулата и казах:

— Помислила си, че умирам.

— Вече беше мъртъв. Приличаше на, не зная, някаква ужасна злополука. Главата ти беше цялата в кръв… мъчех се да вляза, за да ти помогна, но ми пречеше някаква преграда, парче дебело стъкло или пластмаса, препречваща пролуката. Не успявах да мина. Обърнах се, за да взема камък или каквото и да е. Щях да го стоваря върху преградата. А после изведнъж те видях навън.

— Ти също изведнъж беше навън.

— Какво, по дяволите, се случи там, Торм?

И двамата не можехме да намерим отговор. Единственото сигурно нещо беше, че онзи призрачен образ на Алвасунд в последните мигове на живота й, щеше да ме преследва завинаги.

Върнахме се в Орскнис.

Всичко помежду ни се бе променило заради случката при кулата, въпреки че не искахме да го признаем един на друг. Внезапно имах чувството, че се познаваме от години. Необходимостта да научаваме нови неща за себе си, да се привличаме, бе изчезнала. Все още бяхме в първите дни от връзката си, времето, когато любовниците изпитват ненаситно любопитство към партньора си, но нашето любопитство ни беше напуснало. Знаехме повече, отколкото трябва. Това познание бе ужасяващо. Не беше нужно да говорим и да обсъждаме тази тема. Просто я разбирахме и ни се струваше прекалено ужасна, за да я облечем в думи.

Така че думите останаха неизречени и никой от двама ни не призна какво е научил за другия, но това ни сближи — свързваше ни ужасната тайна. Над двама ни беше надвиснал страшният спомен за кулата.

Последва кратък период на бездействие. Не бяхме сигурни дали да се върнем в град Гурн или да останем в Орскнис, докато Алвасунд не получеше някакъв отговор. Беше изпратила бележките си заедно със записите от резултатите от теста, но отговор нямаше — нито от Агенцията, нито от Марс. Самият Марс явно вече не беше в Орскнис. Алвасунд му изпрати имейл, на който той не отговори и се опитахме да го намерим в града. Бе споменал, че работи в офиса на Агенцията, но никъде не видяхме такъв офис. Накрая открихме, че е в една от постройките близо до кея. Прозорците не светеха, а вратата беше затворена и заключена.

Изкушавахме се да приберем вкъщи, но Алвасунд заяви, че ако я назначат, иска веднага да започне работа. Фериботите за Джетра тръгваха от другата страна на острова.

Навън пролетното размразяване бе започнало, а градчето се подготвяше за лятото. По улиците имаше все повече хора, сваляха се кепенци и жалузи. С Алвасунд се съсредоточихме един върху друг, без да казваме нищо, правейки каквото можем.

После пристигна новината, че е назначена.

Бяха изминали шест дни от преживяването ни при кулата, беше привечер. И на двамата ни се спеше и се канехме да си легнем по-рано. Взех душ и се качих в спалнята — Алвасунд седеше на матрака пред лаптопа си, с кръстосани крака, очевидно зачетена в нещо онлайн. Не каза нищо и се излегнах до нея.

— Предложиха ми работата — съобщи най-после тя и обърна екрана към мен, за да го виждам.

Превъртя съдържанието на дисплея. Беше официално писмо от „Агенция за посредничество“, базирана в град Джетра на фаяндскня континент. Авторът му твърдеше, че са проучили внимателно всички молби за вакантния пост на разработчик на триизмерни вероятностни модели. Квалификацията на Алвасунд се доближаваше максимално до изискванията им. Тъй като спешно трябваше да попълнят мястото, бяха готови да й предложат петдесет процента от уговореното заплащане на пробен период, стига да приемеше незабавно. Ако работата й се окажеше на задоволително равнище, щеше да бъде назначена за постоянно, а заплатата й щеше да бъде вдигната до максимума със задна дата.

— Поздравления! — казах аз. — Предполагам, че все още искаш работата?

— О, да. Но прочети останалото и ми кажи какво мислиш.

Авторът на писмото настояваше тя отново да се запознае с оригиналния проспект, както и с условията на договора. Напомняше, че работата може да бъде опасна, че й предоставят всички изискващи се застраховки за отговорност, злополука, здравни грижи и живот. Всички тези подробности изискваха официалното й съгласие.

— Ще приемеш ли? — попитах.

— Парите ми трябват и умея да върша работата.

— И след онова, което се случи?

— Имаш ли представа какво се случи в действителност?

— Не.

— Целият смисъл на тази работа е, че това е първото добре финансирано разследване по въпроса какво има в тези кули.

— Сигурна ли си, че искаш да научиш?

За момент тя ме погледна и в очите й зърнах познатата прямота.

— Никога повече няма да имам такъв шанс.

— Не те ли притеснява онова, което се случи, когато отидохме при кулата?

— Да. — Изглеждаше разтревожена или раздразнена от въпросите ми и повдигна рамене, без да погледне към мен. — Може на Сийвл е различно — добави тя, но не особено убедено. Отново превъртя изображението на екрана. — Преди да дойдеш, бях прочела само първите две страници.

Преместих се по-близо до нея. После заедно изчетохме всички материали, които бяха изпратили от Агенцията.

Алвасунд посочи един абзац в края. В него се описваше неотдавнашният напредък. Вече беше възможно изследователите да доближават кулите в далеч по-голяма безопасност отпреди, добре защитени от психическата активност, която, по всичко изглежда, се излъчваше от вътрешността им. Освен това имаше и ефикасна физическа защита.

— Щом наистина е толкова безопасно — попитах аз, — защо отправят всички тези предупреждения за рискове?

— Мъчат се да се застраховат. Явно рисковете са им известни и са намерили начин да се предпазят от тях.

— Да, но не казват какъв е начинът.

Мислех си за „психическата активност“, по думите на документа, която „по всичко изглежда“ се бе излъчвала от кулата при посещението ни. Беше като спомена за стара болка — трудно ти е да кажеш колко е била силна, но облекчението, че е отминала, те изпълва с приятно усещане за свобода. Не можех да си представя, че някога отново бих се подложил на нея.

Продължихме да четем.

Последният документ бе илюстрирана история на кулите на Сийвл и информация за досегашните проучвания. Според наличните данни все още съществуваха повече от двеста такива руини. Всички бяха приблизително на една и съща възраст и бяха разрушени в миналото, вероятно от островитяните, правили опити да ги сринат. Нито една от кулите не бе опазена в цялост, нито бяха предприемани действия за възстановяването им. Съществуваха няколко места, където се бяха издигали кули, но понастоящем бяха успешно разчистени.

Всички останали кули бяха опасни и обикновените жители на Сийвл рядко ги доближаваха. Бяха възникнали много митове и суеверия и се смяташе, че кулите имат свръхестествен произход. Писателите и художниците на Сийвл често ги използваха като символ за страх и подтисничество. Имаше безброй фолклорни предания за гиганти, мистериозни отпечатъци от лапи, нощни посещения, писъци, светлини в небето и предполагаеми срещи с големи, пълзящи зверове.

Предишните научни изследвания неизменно се бяха проваляли в стремежа си да стигнат до достоверна информация, но от почти винаги несвързаните разкази за подобни контакти ставаше ясно едно. Във всяка кула явно имаше, или поне от време на време я обитаваше някакво живо същество или разум. Никой не го беше зървал. Никой нямаше представа как подобно същество може да оцелява, да се храни и да се размножава. Усещането за панически страх, изпитвано от всички изследователи, навеждаше на мисълта за някакъв вид защитна или дори завладяваща психична еманация, излъчвана от онова, което се намираше вътре.

— Сигурна ли си, че искаш тази работа? — попитах аз.

— Да. Ужасява ме, но… ти защо се тревожиш?

— Защото ще дойда с теб.

Внезапно тя се озова в ръцете ми. Бях разбрал, че назначението й, стига да приемеше, щеше да ни раздели. Искаха от нея незабавно решение, което означаваше, че имахме време най-много до утре сутринта. Ако не й го кажех още сега, тя щеше да замине за Сийвл, аз щях да се върна в град Гурн, а оттам евентуално на Иа. Вероятно нямаше повече да се видим. Струваше ми се, че това е раздяла, наложена ни от обстоятелствата, а не личен избор. Все още бяхме прекалено нови един за друг, за да изпитаме усещане за емоционална връзка, която да ни помогне да надмогнем раздялата. Не исках да я изгубя.

Така че правихме любов. Екранът на лаптопа светеше на пода до леглото, а буквите на предложението за работа грееха в нощта, без никой да им обръща внимание. После отново седнахме, уморени, но разбудени. Известно време Алвасунд писа нещо на клавиатурата и накрая ми показа съобщението, което се канеше да изпрати.

Приемаше работата съгласно условията им. Към писмото си добави и че ще тръгне от Орскнис на следващия ден и ще пристигне в Джетра възможно най-скоро. Информираше ги, че ще пътуваме заедно, ще живея с нея и ще ни е нужна квартира.

— Може ли да го изпратя? — попита тя.

Изпрати го, а след това се почувствахме ободрени, изпълнени с любвеобилност, отпуснатост, възбуда, така че отново правихме любов. Поспахме. На сутринта отнесохме багажа си в колата, почистихме и заключихме къщата, минахме през офиса на Агенцията, за да оставим ключа (все още беше затворено) и потеглихме с колата към крайбрежието.

Следвахме пътя покрай фиорда, където планините се срещаха със спокойните води на дълбокия залив под почти вертикален ъгъл — пътят бе прокопан в склоновете или минаваше върху натрупани отломки от скалите или пилони в самото море. На други места имаше къси тунели, прокарани през издатини и носове. Алвасунд обожаваше тунели и отново поговорихме за Джорден Йо.

Минахме през Омхуув и най-после достигнахме бреговата линия на обсипаното с островчета устие на фиорда. Тръгнахме на изток покрай брега, насочвайки се към фериботния порт, за който знаехме, че се намира някъде на североизточния край на острова. Скоро зърнахме и мъртвешката кула, която бяхме посетили, издигаща се надалеч от морето на своето възвишение, с черните й камъни, начупени очертания, заобиколена от гола, пуста земя. Беше прекалено далеч от шосето, за да усетим въздействието й, или поне така ни се струваше, но дори и така при самия вид на неприветливата постройка усетихме полъх на познатия ужас.

Скоро отминахме и я оставихме зад нас. Поехме по главната магистрала сред бързия двупосочен трафик. Това беше модерният свят, място, където съществуваха индустрии и администратори, полициери с патрулни коли и мотоциклети, свят, в който ефирът бе наситен с радиосъобщения, безжични комуникации, цифровизирани мрежи, а не психическите пипала на Древно, свръхестествено зло.

Слушахме музика от радиото в колата, спряхме за дълъг обяд в една странноприемница, кацнала на хълм с изглед към морето, и продължихме към пристанището.

Там установихме, че сме изпуснали за малко поредния ферибот за Джетра. Следващият заминаваше чак след два дни. Отседнахме в малък хотел, но после научихме, че за да отпътуваме за Джетра, ще ни бъдат необходими изходни и входни визи. Джетра е столицата на Фаянд, една от двете враждуващи държави на континента, официално и на практика в състояние на война една с друга. За да напуснем нашата неутрална територия, трябваше да се сдобием с разрешение от Гурн да излезем от Архипелага и разрешение от администрацията на Джетра да стъпим на сушата.

Изгубихме цели три дни в безуспешно тичане от Фаяндското посолство до Хетайското представителство на Сеньорията и обратно. Проблемът бях аз, основната причина за официалните спънки — Алвасунд имаше работата, която й бяха предложили, но аз не бях нищо повече от неин придружител. Забавянето започваше да я изнервя. Между нея и Агенцията имаше непрестанна размяна на съобщения.

След като научихме, че на Чеонер има летище, взехме ферибота до там, но на половината път ни съобщиха, че един ферибот се е сблъскал с баржа за драгиране. Имаше много загинали. Фериботните услуги за и от Чеонер бяха преустановени.

Слязохме на малкия остров Чеонер Анте, чакахме и чакахме. Два дни по-късно, когато вече си мислех, че Алвасунд е изгубила всяка надежда, всичко си дойде на мястото. Фериботите отново тръгнаха. Представителството на Сеньорията в Чеонер издаваше изходни визи. На следващия ден щяхме да успеем да излетим. Въпреки опасенията ни в самолета имаше свободни места, излетяхме по разписание, не катастрофирахме, издигнахме се изненадващо високо над островите, за да се възползваме от темпоралните деформации и само след час кацнахме в Джетра.

Напуснахме летището и се озовахме сред хълмиста, залесена местност, окъпана в слънчеви лъчи, хванахме един модерен трамвай до центъра на града и след дълго пътуване през жилищните предградия и новопостроените бизнес-паркове на Джетра, които изумиха и двама ни — досега не бяхме посещавали толкова голям град, — открихме в центъра сградата, където се намираше „Агенцията за посредничество“, и влязохме.

Остров Сийвл заемаше централно място в изгледа южно от града — издълженото му сивозелено туловище се бе проснало през хоризонта, създавайки усещането за вътрешно море. Високата верига от нагънати голи хълмове сякаш преграждаше залива. Градът гледаше към северната страна на острова, която тънеше в постоянна сянка.

Самата Джетра бе построена в речна делта на земното равнище в непосредствената околност на основното речно корито и ръкавите му, но отвъд някога блатистата равнина започваха леки хълмове. Открихме, че повечето жители на града говорят по свой собствен, неясен за нас начин и използват изрази, които с мъка разбирахме и на които не намирахме верен отговор. От случайните подхвърляния, които дочувахме, разбрах, че много от местните жители намираха островитянския ни говор и възгледите ни, за чаровни, но странни. Всичките предубеждения, които си бях изградил през годините за Фаяндландия, постепенно се преобръщаха.

Голяма част от островитянските ни възгледи се дължаха на войните — всъщност на войните на хората от Джетра, както и на навика ни да обръщаме гръб на прекосяващите Архипелага на път за сраженията. Бях останал с впечатлението, че всички на север живеят в страни, управлявани и доминирани от военни или екстремистки режими, че свободата им да се придвижват и изразяват е ограничена, че по улиците им всекидневно маршируват въоръжени войници, че живеят в безрадостни казармени градове или чезнат из лагери, пръснати в мрачни или отдалечени провинции.

Докато Алвасунд опознаваше колегите си и минаваше през подготовката за работа със сложното ново оборудване, което щяха да използват, разполагах с достатъчно време да обикалям сам из улиците на това място на войнолюбци. И онова, което откривах, беше оживен, продуктивен град с широки улици и хиляди дървета, модерен бизнес-квартал с небостъргачи, огромен брой стари постройки и дворци, но в района на доковете имаше и зони, претърпели скорошни разрушения, вероятно от бомбардировки. Други части на Джетра изглеждаха незасегнати от войната. Имаше и квартал на хората на изкуството, който посещавах почти всеки ден.

В Джетра започнах да придобивам усещането, че земята е безкрайна: островният живот внушава на човека чувството за предел, за брегове, приморски райони, за живот из съседните острови, но на Джетра вместо това ме примамваха разстоянията, местата, закъдето можех да замина, хората, които можех да срещна, без да прекосявам морето, безкрайно разгръщащия се свят на сигурността. Това липсваше на островите. На островите се чувстваш затворен в кръг, усещаш бреговете и границите на това, което може да постигнеш и местата, на които може да отидеш. Винаги знаеш къде си, но неизменно усещаш, че съществуват и други острови, други места, където да отидеш. Обичах Архипелага, но животът на континента, дори и в покрайнините му, бързо ме изпълни с омайващото чувство за необятни възможности. Само че нямах много време да изследвам това ново усещане.

Алвасунд навлезе бързо в работата. Екипът, към който я прикрепиха, заминаваше последен от Джетра — бяха я изчакали, докато двамата си губехме времето на Гурн и Чеонер Анте в чакане на кораби и визи. Другите три екипа вече се бяха прехвърлили в базите си на Сийвл, докладваха резултатите от предварителните огледи на някои от кулите и провеждаха изпитания на екипировката — всичко това от безопасно разстояние.

Дойде денят, когато и ние трябваше да заминем за Сиивл. Алвасунд не изглеждаше толкова нервна от тази перспектива колкото аз. Твърдеше, че се дължи на това, че е погълната от работата си, има задължения, колеги и обща цел. Предполагам, това означаваше, че имах прекалено много време за размисъл и мислите ми неизменно се въртяха около това къде отива и какво трябва да прави. Страхувах се за нея. Не можех да изхвърля от съзнанието си онзи мимолетен поглед към последните мигове от живота й, излъчени от предполагаемо живото същество, което Алвасунд се канеше да изследва — или да стане негов „посредник“, според професионалния жаргон, който използваха.

Имах нужда да се занимавам с нещо. Не ми харесваше да се размотавам наоколо, без да върша нищо, докато Алвасунд беше толкова дейна. Накратко, искаше ми се да си намеря работа, но изпитвах неувереност по въпроса. В Джетра се предлагаше много работа и с времето вероятно щях да открия нещо, не само попходящо за мен, но и с което щях да се справям добре. Това обаче щеше да ме закотви за постоянно в Джетра, а аз исках да бъда с Алвасунд на Сийвл. Всички, с които разговарях, твърдяха, че работа на острова се намира трудно — мястото се обезлюдяваше от много години, а икономиката му бе сведена почти до минимум.

Питах се дали да се свържа с лабораторията за изследвания в областта на стъклото в град Иа. Технически все още бяха мои работодатели, но в този момент ми се струваше, че са на другия край на света. Докато се мъчех да взема някакво решение, Алвасунд ми съобщи, че на следващия ден отплаваме за Сийвл.

Вече се бях запознал с другите членове на екипа: шестима млади хора, четирима мъже и две жени. Всички бяха току-що завършили. Един от тях имаше магистратура по психология, друг — по геоморфология, трети по химия и така нататък. Шефът на екипа, жена на име Реф, беше лекар със специализация по съдови аномалии. Алвасунд бе единствената с образование в областта на изкуствата, но уменията й в образността, перспективното строителство и активната вероятност, я поставяше на второ място, непосредствено след Реф.

Марс също работеше в щаба на Агенцията — както установихме с изненада, след като го срещнахме в деня на пристигането ни. И двамата с Алвасунд бяхме шокирани от външния му вид. От кратката ни среща на улицата в Орскнис бяха изминали само две седмици, но сега изглеждаше изпит, невротизиран, съсухрен. Не ни позна, въпреки че Алвасунд се насили да седне с него, за да поговорят. Той не й беше казал нито дума, не пожелал да я погледне и отговарял на въпросите й тихо и едносрично.

По-късно Алвасунд ми разказа, че е попитала Реф какво му се е случило. Реф беше отговорила, че предната година Марс е участвал в един от екипите, заминали на Сийвл, за да извършат предварителни огледи на кулите. По онова време посредниците не разполагали със защитна екипировка. Когато проявил първоначални признаци за невроза, го отчислили от активна работа. Докато се установи състоянието му, Агенцията му беше намерила друга работа — командировката му в Орскнис беше част от нея, но сега здравето му се влошавало още по-бързо. Очаквали всеки момент за него да се освободи легло в някаква клиника по невропатология.

— Знаят ли какво му има? — попитах Алвасунд.

Тя просто ме погледна, без да каже нищо. После се притисна в мен.

— Няма да се повтори — каза. — Не и сега. Имаме защитно облекло, вероятно тъкмо заради случилото се с Марс.

— Опасно е — отвърнах аз. — Налага ли се да го правиш?

— Да — каза тя.

На следващия ден, рано сутринта, един автобус на Агенцията ни откара до пътническия терминал на пристанището. Всички бяхме напрегнати, изпълнени с очакване, развълнувани, може би изплашени. Аз бях единственият втори човек в екипа, всички останали бяха дошли без партньорите си.

Качихме се на един катер, който щеше да ни отведе до Сиивл, въпреки че преди това ни се наложи да минем през формалностите по заминаването. Очаквайки последното да е просто техническа подробност, групата ни влезе в сградата на граничния контрол във весело настроение, но на граничния пункт настъпи забавяне. Служителите установиха, че сме жители на Архипелага и проявиха особен интерес към двама ни с Алвасунд. Струваше им се подозрително, че сме прекарали толкова кратко време на континента. Как се бяхме сдобили с разрешение да напуснем Архипелага и защо заминавахме сега, смятахме ли да пътуваме напред-назад из международни води?

В крайна сметка приеха, че Алвасунд работи за Агенцията, за която явно не бяха чували, но все пак това я класираше за изходна виза. Дълго ме разпитваха кой съм, кой ми плаща, какви са намеренията ми. В техните очи ролята ми си оставаше неясна. Имах чувството, че разпитът, проведен под маската на фалшива сърдечност, продължава безкрайно. Никой от отговорите на въпросите им като че не им изглеждаше достатъчно приемлив.

Накрая обаче всички получихме разрешително за заминаване. Минахме през лабиринт от стълбища и коридори и най-после излязохме на пристанището. Стоманеносивият катер беше привързан на кея и вече товареха сандъците и куфарите ни посредством система от конвейерни линии. Почакахме да приключат и щом вкараха всичко в трюма, капитанът стартира двигателите и корабчето започна да се отдалечава бързо от кея. Видях, че Реф излиза от капитанската кабина и влиза в каютата долу, където бяха останалите.

С Алвасунд останахме на горната палуба. И двамата предвкусвахме присъствието на островите. Стояхме близо до носа и се взирахме в мрачното туловище на Сийвл пред нас.

От Джетра, дори от хотела, разположен в центъра на бизнес квартала на града, доста далеч от брега, Сийвл ни се бе струвал толкова близък, че сякаш надвисваше над всичко, но щом отминахме вълнолома и навлязохме в по-бурните води на откритото море, островът вече не изглеждаше толкова потискащо. Сега беше просто поредният остров, един от стотиците, Покрай които бяхме минавали с Алвасунд в живота си. Скалите наистина изглеждаха по-сиви и по-стръмни от обикновено и по скалистите брегове имаше линия от бели пенести вълни, но в очите ни все пак си оставаше нещо познато.

Единственото пристанище на острова беше град Сийвл разположено в началото на тесен залив в югозападния му район. По време на престоя ни в хотела в Джетра разгледах картата, окачена във фоайето, и знаех, че за да бъде достигнато пристанището от Джетра, трябва да се заобиколи поредица от скали и плитчини, известни като Главата на раковината. Веднага щом наближихме скалите с катера, стана ясно, че през годините те се бяха срутвали неведнъж. Отломките оформяха серия от плитки подводни насипи, простиращи се навътре в морето. Налагаше се широк обход. От картата знаех, че морето около Раковината често е бурно заради приливите и отливите. Формата на острова предизвикваше водно течение на север и на юг от него и двата потока се срещаха отново при Раковината.

Катерът ни беше модерен, стабилен кораб и се движеше гладко и бързо през вълните. Докато стоях до Алвасунд на палубата между мостика и носовата част, постепенно бях започнал да се наслаждавам на плаването и приятното усещане от олюляването под краката ми след дългия престой на твърда земя. Високите страни на палубата ни предпазваха от насрещния вятър. Когато корабът най-после подмина Раковината, се наклони доста по-остро, отколкото очаквахме, улавяйки като с чифт платна вятъра с високия си профил. Капитанът накара двигателя да изреве и предприе маневра под ъгъл срещу вълните, прорязвайки пътя си право през една от тях.

Катерът влезе в залива още преди да разберем, че сме пристигнали. Проломът в скалите бе неочаквано тесен, после заливът се разширяваше и имаше достатъчно място за маневри. Вълнението тук бе умерено и скиперът намали скоростта. Град Сийвл се откри пред нас почти веднага. Беше малко градче, построено терасовидно по околните склонове и хълмове — преобладаващо сиво като скалите, на които се издигаше. Понесохме се плавно към него.

— Торм! — Алвасунд си бе поела остро дъх и стискаше юрната част на ръката ми.

Посочи към северния бряг на залива. Там се издигаше една от кулите, мрачна и разнебитена, построена на стръмния склон на скалите по такъв начин, че доминираше над по-голямата част от водата в ниското. Не се очертаваше на хоризонта.

Огледахме се във всички посоки. Скоро забелязах и друга кула на южния бряг, отново над града, но недостатъчно нависоко, за да се открои на фона на небето.

Зад нас Реф и останалите от екипа тъкмо се качваха на палубата. Те също застанаха на перилата и започнаха да се взират в заобикалящите ни стръмни стени на залива. Не след дълго бяхме успели да преброим осем кули, издигащи се над градчето като радиомачти. Фактът, че очевидно бяха построени в ниското, така че да не се издигат над скалите, им придаваше компактен, потаен вид, който усилваше заплашителното усещане.

Реф оглеждаше кулите с бинокъла си и даваше експертно описание на всяка. Използваше цифрено-буквените им означения, които един от мъжете внимателно отмяташе на таблета си, а после потвърждаваше на глас всяка от сигнатурите. Някои кули бяха цилиндрични и изострящи се към върха, докато други, за които се смяташе, че датират от по-ранен период, бяха квадратни. Имаше и една, която на пръв поглед изглеждаше кръгла, но Реф каза, че е от по-необичайните осмоъгълни постройки. Един от мъжете, застанал до мен, спомена, че на Сийвл са известни само девет осмоъгълни кули и всички те са по-добре съхранени от останалите.

В този момент не казах нищо на Алвасунд, знаейки, че по-късно ще ни остане време насаме, но колкото повече приближаваше катерът ни до града и колкото по-навътре в залива навлизахме, толкова по-силно усещах промъкващото се в мен безпокойство. Впечатлението, че кулите нарочно са били построени така, че да се сключат около града, беше едно, но освен това изпитвах и прекалено добре познатото ми ментално или телепатично плашещо усещане, с което се бяхме сблъскали в планините край Орскнис. Сякаш в тесния залив около град Сийвл бе пуснат газ без миризма, който притъпяваше ума и предизвикваше страх.

Ръката на Алвасунд стисна по-здраво моята. Хвърлих поглед на лицето й — челюстите й бяха стиснати, а сухожилията на врата й изпъкваха от напрежение.

Корабът акостира. Благодарни, че имаме с какво да се заемем, бързо започнахме да сваляме багажа и оборудването на екипа. Тук липсваха модерните товарно-разтоварни машини на Джетра, така че всичко трябваше да се пренесе до брега на ръка. Никой не каза нищо, но над групата ни се бе спуснала нов вид тишина.

Градът бе неподвижен, почти без улично движение. Когато се скупчихме на кея с багажа си, никой не прояви към нас какъвто и да е интерес. Хората отминаваха бавно с извърнати лица, без да ни забелязват. След като се бяхме озовали на брега, неотстъпчивият вятър се бе превърнал в лек бриз. Обзеха ме мрачни предчувствия и страх, не изпитвах никакво любопитство към околностите и най-вече нямах желание да гледам по-надалеч или по-нависоко от земята край себе си. Ужасявах се от онова, което може би се спотайваше над нас, но не знаех какво е.

Реф каза, че поради някаква причина колите, които трябваше да ни посрещнат при доковете, не са били изпратени, и се отби до административната сграда на пристанището, за да разбере какво се е случило. В крайна сметка се върна, оплаквайки се, че е почти невъзможно на острова да се улови мобилен сигнал. Стояхме нерешително, но няколко минути по-късно все пак пристигнаха два автомобила, за да ни откарат.

Оказа се, че тъй като с Алвасунд пътувахме заедно, ни бяха разпределили в друг притежаван от Агенцията имот, малък апартамент на известно разстояние от централното пристанище, но в близост до морето. Този факт се оказа в наша полза. След доста чакане на останалите се бе наложило да се нанесат в стаите над някакъв бар в центъра на града. Предполагаше се, че има по-голяма сграда, собственост на Агенцията, построена специално и оборудвана за продължителен престой, но нито Реф, нито останалите знаеха как да я открият. Представителят на Агенцията, който трябваше да ни посрещне на кея, не се беше появил. Сийвл вече ни се струваше като място в състояние на постоянен безпорядък, работещо на половин мощност.

В секундата, когато влязохме в нашия апартамент и затворихме вратата след себе си, усещането за гнет рязко изчезна. Беше толкова неочаквано, така забележимо, че реагирахме едновременно. Приличаше на промяната на налягането при кацането на самолет: облекчение, проясняване, премахване на фоновото усещане.

Разгледахме набързо апартамента, като не преставахме да се радваме на новопридобитата си свобода.

— Сградата трябва да е изолирана — каза Алвасунд, когато погледнахме и в двете основни помещения и стоварихме багажа си в спалнята. — След всичко това бях изгубила всякаква надежда. Но ми споменаха, че тук сградите на Агенцията следва да бъдат защитени. Явно вече е факт.

— Ами останалите?

— За една нощ ще се справят някак.

Разопаковахме част от багажа си и хапнахме с храната, която носехме. Седяхме заедно на тясната сгъваема маса в кухненския бокс. Прозорецът гледаше към морето, недалеч под нас. Навън бе започнало да вали и откъм залива нахлуваше мъгла. Не спирахме да говорим за усещането за облекчение вътре в апартамента и приятното чувство за възвърната нормалност.

Алвасунд ми показа материала, който използваха като щит срещу психичните емисии от кулите. Беше прилепен плътно към всеки прозорец, но освен това се виждаше, че продължава нагоре и надолу от тях, невидим слой, скрит в стените.

Алвасунд твърдеше, че материалът е някакъв вид пластмаса, но веднага щом го разгледах по-внимателно, разбрах какво е. Не беше нито пластмаса, нито обикновено стъкло, а вид Неметалическа сплав, получена от няколко полимера с кристална структура. С други думи, беше БФСС, полимеризирано борофосфосиликатно стъкло, доста наподобяващо материала върху който работех на Иа. Беше така направено, че да остава прозрачно, и можеше да се използва като обикновено стъкло. Освен това беше мощен преобразувател на енергия. При допир беше едновременно твърдо и гъвкаво, също като здрава гума, беше почти невъзможно да бъде счупено или напукано, макар че можеше да се оформя в отливки.

Огледах по-отблизо стъклото, използвано в апартамента. Докосвах го и се навеждах така, че да видя как се пречупва през него светлината от небето. Забелязах издайническите признаци за хало, замъгляване на прозрачността. На практика това нямаше как да се забележи в нормални условия и се дължеше на множеството пластове молекулярни микросхеми в него — виждаше се единствено под определен остър ъгъл. Вариантът, с който експериментирахме на Иа, трябваше да позволява фокусирането на високоенергийни вълни, тяхното кондензиране и усилване. Практическите приложения все още не бяха разработени, но ни финансираха две големи компании за производство на електроника. Малко преди да напусна, правехме опити с поляризацията на стъклото.

Още от инцидента на Гурн не ми беше давала мира мисълта, че може би този вид стъкло, поляризирано и подсилено по подходящия начин, би могло да се използва за пренасочване, преобразуване, дори за блокиране на онези ужасяващи еманации, каквото и да представляваха те. Сега осъзнах, че на някои друг, работещ за екипите на Агенцията, бе хрумнала същата идея.

След като се нахранихме и тъй като ни оставаше още време преди срещата с останалите, се отпуснахме на леглото, за да си починем. Хубаво беше да сме заедно, без притеснения, да се обичаме и да сме спокойни.

И двамата нямахме желание да напускаме апартамента, да се връщаме на незащитените улици вън, но накрая излязохме, за да потърсим екипа. Крачехме из тесните улички на Сийвл, задушени от ужасяващото усещане за психичен гнет, но тъй като вече знаехме, че когато се върнем в апартамента, ще се отървем от него, някак успявахме да го понесем.

Забелязахме и колко западнал изглеждаше градът — не се виждаше нищо от целенасочеността и деятелността на Орскнис, какво остава на процъфтяващия Джетра. Повечето сгради бяха построени от тъмносивия местен камък. Изглеждаха дебели и солидни, може би в опит да ограничат всеобщата унилост, но имаха запуснат вид. Прозорците и вратите бяха тесни, с импровизирани жалузи и щори. На много от входовете имаше грубо монтирани железни прегради.

Не чувахме птици, нито дори чайките, които се срещат из всяко друго пристанище на Архипелага. Когато слязохме до кея, забелязахме, че водата на залива има маслен, безжизнен вид, сякаш и рибите отбягваха еманациите на кулите.

Започвах да си мисля, че животът за продължително време на това място ще се окаже труден, поне без наличието на постоянна защита, но не го споменах на Алвасунд.

Намерихме постройката, където щеше да пренощува останалата част от екипа, и точно както подозирах, сградата нямаше изолация. Беше най-обикновен градски бар, очевидно на ръба на фалита. Членовете на екипа приемаха стоически положението, тъй като бяха успели да се свържат с Агенцията и на другия ден им предстоеше да се преместят.

Тръгнахме мрачно с другите в търсене на някое място из града, където да вечеряме; нахранихме се, потиснати от постоянна тревога; после се пръснахме, пожелавайки си лека нощ без особен ентусиазъм.

Но още щом влязохме в апартамента и затворихме вратата зад нас, настроението ни се повиши. Все едно се отърсваш от спомена за мъгла или сваляш от себе си дебели дрехи. Всъщност наистина хвърлихме дрехите си и скочихме право в леглото.

На сутринта Алвасунд се облече за работа. Извади работно облекло, ръкавици и тъй нататък от обемистия кашон, който носехме с нас. Облеклото беше изработено от тежка тъкан в камуфлажно зелено. Навлече го върху останалите си дрехи, губейки естествените си форми. Накрая извади голям шлем, който на пръв поглед ми се бе сторил метален. Покриваше цялата глава, а така също шията и врата й. Имаше стъклена маска, която тя спусна с изщракване над лицето си, след което наведе глава по познатия начин, давайки ми да разбера, че би желала да я целуна. Приближих до нея, усмихнат от онова, което правеше.

Тя вдигна маската и почука по нея:

— Защитена съм — каза.

— Напълно недосегаема! — отвърнах, опипвайки безуспешно неудобните й дрехи, опитвайки да промуша уста през тесния отвор, за да я целуна.

— Знаеш какво искам да кажа — произнесе тя.

Огледах по-внимателно маската и забелязах, че е направена от полимеризирано БФСС. Притиснах я толкова нежно, колкото ми позволяваше дебелото й облекло.

— Не поемай излишни рискове, Алвасунд — казах.

— Мисля, че знам какво правя. Останалите със сигурност са наясно. — Тя се отдръпна от мен и добави: — Искам да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Всичките ми приятели ме наричат Алви. От сега, днес, тази вечер, завинаги, искам и ти да ме наричаш така.

— Ти можеш да ме наричаш Торм — казах аз.

— Вече те наричам така.

Тя дръпна маската върху лицето си, усмихна ми се през преобразуващото стъкло и тръгна с широки и тромави стъпки към стълбите.

Прегърнах я непохватно още веднъж. Когато излезе навън, гледах през прозореца на апартамента как чака на улицата. След малко пристигна колата на Агенцията, натоварена с останалите от екипа, и замина към покрайнините на града.

В апартамента в град Сийвл започвах да се чувствам като попаднал в капан. Въпреки че Алви се връщаше всеки ден, понякога по-рано, в средата на следобеда, и макар да си оставаше все така любяща и ласкава като преди, неизбежно двамата живеехме различен живот. Почти всеки ден оставах сам. Независимо че разполагах или се бях сдобил с обичайните начини за развлечение като книги, интернет, филми и музика, си оставаше фактът, че можех да излизам само когато се чувствах достатъчно подготвен да изтърпя психическата аура, заливаща града. Не разполагах с друга защита освен дискретно изолираните стени на сградата. Нямаше каква друга работа да върша, освен да разменям имейли с бившите си колеги на Иа.

Алви рядко говореше за работата, която вършеха, но щом започнаха да свикват с рутината й, тя и останалите винаги я наричаха „демонтиране“. Един ден в пристанището пристигна неголям товарен кораб. От него свалиха малък багер от типа, който обикновено се използва за събарянето на стари къщи. Водачът му го откара, дрънкащ и изригващ пушек, през тесните улици нагоре към хълмовете извън града.

За мен странната заплаха от страна на кулите лека-полека се заменяше от по-понятен копнеж. Накратко, липсваше ми животът на открито, на който се радвах в субтропичния топъл климат на Иа. През времето, прекарано на Гурн, си бях създал навик да стоя вкъщи, винаги да се грижа да ми е топло, да оставам дълго сам, но няколко години преди това, когато пристигнах на Иа, установих, че много повече предпочитам приятни морски ветрове, открити пространства, гъсти гори, блестящо топло море.

Скоро свикнах всеки ден да се разхождам из Сийвл, отначало единствено заради така необходимата ми промяна в обстановката, а по-късно и заради нарастващия ми интерес към околностите на града. Разбира се — незащитен, неизолиран, — изпитвах цялата сила на психичните еманации от кулите, но също така открих, че е възможно човек да свикне с тях. Осъзнах, че не са насочени специално към мен, след което почти успявах да ги игнорирам. Освен това знаех, че след всяка разходка ще намеря изолираното убежище на дома ни, където нормалността се завръщаше, без да споменаваме щастливата ми физическа връзка с привлекателна млада жена.

Радвах се на всекидневните разходки, чувствах, че отново се пробуждам за живот и усещах как се възстановявам все повече. Възприятията ми се развиваха — долавях, че виждам, чувам вкусвам по-добре от всякога.

След две или три седмици, прекарани в такива дълги разходки, едва обръщах внимание на усещането за гнет. Всъщност ми беше толкова приятно да кръстосвам обветрените хълмове, с препускащите облаци над мен, превиващите се жилави треви, линеещи калини и лепкави лишеи наоколо, че лесно можех да пренебрегна всяко настроение, предизвикано от мъртвешките кули.

Един ден, докато се изкачвах из хълмовете доста навътре в сушата, забелязах пресни, дълбоки успоредни бразди, оставени от вериги, и разбрах, че сигурно съм попаднал близо до някое от местата, където са работили Алви и нейният екип по демонтирането.

Тръгнах нагоре по склона, следвайки браздите, любопитен да видя какво има там.

Накрая стигнах до равно място под върха, доста напомнящо за местата, където обикновено се намираха кулите. Докато приближавах, не виждах никакви признаци за кула пред себе си, но съвсем скоро това намери своето обяснение. Достигнах район, където земята бе изровена и набраздена от неколкократно преминавалата по нея тежка машина.

Навсякъде се търкаляха тъмни тухли — повечето натрошени, но имаше и доста цели. Разходих се наоколо, като се взирах в земята, в изгледа, късчето море, което се виждаше в далечината. Не усещах каквито и да е концентрация или интензитет на психическата еманация. Допусках, че Алви, Реф и останалите сигурно са успели да премахнат източника на излъчването, какъвто и да беше той. Всичко изглеждаше така, сякаш на мястото доскоро се е издигала обикновена постройка.

Сред отломките забелязах поредица от дълбоки канали, ров, оформящи осмоъгълни очертания.

Вечерта, в спокойната обстановка на апартамента, не казах нищо на Алви за случилото се. Беше в мълчаливо настроение и по-късно, когато ни посети Реф, дочух двете жени да си говорят, че се нуждаят от кратка почивка след работата.

В един момент Алви произнесе шепнешком:

— Мисля, че най-после започвам да го усещам и аз.

Реф отговори тихо, очевидно без да осъзнава, че дори от съседната стая можех да чуя шепота й:

— Двама души поискаха разрешение да посетят континента.

А Алви каза:

— Тогава и аз ще отида.

Реф:

— Ами Торм?

Алви отвърна:

— Мисля, че тук му харесва.

Същата вечер правихме любов ненаситно.

Но на следващия ден, веднага щом превозът на екипа взе Алви, обух удобните си обувки и се насочих към мястото на разрушената кула.

Падналите тухли не бяха стояли на земята достатъчно дълго, че да се набият в тънкия пласт почва и можеха да се местят. Бяха тежки, разбира се, и израняваха ръцете ми, но ако ги пренасях една по една и всеки път си почивах, задачата беше изпълнима.

Когато най-после спрях за малко почивка в средата на деня, бях успял да върна много от тухлите обратно в осмоъгълния ров, първоначалните основи на стените. Докато полагах всяка една на мястото й, работата ми се струваше толкова правилна и естествена, че тухлите сякаш се подреждаха сами. В края на деня над равнището на земята се подаваше един ред тухли — идеална осмоъгълна форма, създаваща впечатлението за планирана постройка.

Връщах се при кулата ден след ден, възнамерявайки да работя само с тухлите, които бяха оцелели. Нямаше как да ги измазвам и се налагаше да полагам всяка здраво, за да стои сигурно на мястото си — но всъщност тухлите лягаха по местата си с готовност, сякаш нямаха търпение да се съединят отново с останалите.

Скоро осмоъгълната кула се издигаше малко над мен и бях употребил почти всички здрави тухли, които намерих наоколо.

Отдалечих се от новата постройка, огледах я критично, обиколих я, възхищавах се на изгледа към долината и далечното море, над които се издигаше.

После прескочих стената и за пръв път застанах във вътрешността.

Стените на кулата ме обграждаха. Не виждах нищо навън. Съществуваше единствено безкрайният вятър, шумоленето на превиващите се треви. Седнах, изправих се отново, протегнах ръце, за да видя дали мога да обхвана вътрешността.

Пак седнах и останах така, докато не започна да притъмнява.

Разбира се, на другия ден се върнах, както и в следващите дни, прескачах стената, заемах мястото си във вътрешността на осмоъгълната кула, вслушвах се в непрестанните ветрове по склона. Харесваше ми да седя, но освен това ми доставяше удоволствие и да се изправям и да надничам над стената, да оглеждам района от острова, който покриваше моята кула. Изпитвах известно раздразнение, че не мога едновременно да седя и да гледам навън, но след известно време намерих очевидното решение на проблема.

Сред отломките, останали след багера, имаше няколко тежки дървени греди, очевидно по-рано служили за подпори или трегери. Ако направех отвор в някоя от стените и използвах някоя греда като опора за тухлите над нея, можех да изградя груб прозорец. После нищо не ми пречеше да приклекна тихо вътре и да се взирам в изгледа.

За целта се нуждаех от стъкло, не само за да се предпазя от постоянния вятър, но и за да мога да концентрирам усещанията, изливащи се в мен, когато се намирах в кулата. Бях във възторг не само от тази, но и от останалите идеи, които ми хрумнаха. Усещанията ми непрестанно се разширяваха. Винаги когато се намирах в кулата, имах чувството, че виждам всичко, чувам всичко, в мен и извън мен, минало, настояще и бъдеще.

Същата вечер отидох в работното депо на Агенцията в града, където намерих няколко листа от специалното изолационно стъкло. Подбрах парче с размер, който отговаряше на изискванията ми, и го скрих за през нощта недалеч от апартамента ни.

Откакто Алви, Реф и останалите бяха отплавали за Джетра, бяха изминали много дни. И щяха да изтекат още толкова, преди да се върнат. Вече почти не мислех за нея.

На следващия ден отнесох стъклото на хълма, като си представях как ще го монтирам, как ще го използвам, как ще се концентрират мислите и усещанията ми, излъчвани от кулата, усилени, кондензирани, увеличени, преобразувани и трансформирани от полимеризиращия материал, телепатичен триумф, фокус на всички страхове и надежди.

Там, в моята кула зад стъклото, щях да чакам търпеливо завръщането на Алви. Имах да й разказвам много, да й покажа много от миналото, настоящето и бъдещето.