Островитяни

Уинхо Катедрала

Уинхо е така нареченият остров на блудниците. Това е място с разтърсваща природна красота, с извисяваща се планинска верига, която тръгва от западния бряг и заема по-голямата част от вътрешността му. Останалата равнина и полите на планината са покрити от гъсти гори. Островът е обкръжен от рифове, с поредица кръгли плитки лагуни, богати на разнообразен морски живот. На плодородната ивица между гората и морето са построени много градчета. До второто фаяндландско нашествие традиционните дейности в този район са земеделието и риболовът. Разположен по субтропичната ширина, Уинхо се радва на топло и сухо време почти целогодишно. Дъждовният сезон продължава само два месеца. Преобладаващият вятър на острова е известен на местните под названието Кадиа, „духащ нагоре към планините“ — като в действителност е част от системата на екваториалните пасати.

Фаяндските въоръжени сили са нахлували два пъти на територията Уинхо в дните преди Спогодбата за неутралност да бъде ратифицирана и наложена ефективно. Първата инвазия води до окупация и фортификации от страна на Фаяндландия и продължава почти десетилетие. След изпълнена с насилие съпротива срещу контранашествието от страна на Федеративните въоръжени сили, Уинхо в крайна сметка е освободен и демилитаризиран. Броят на загубилите живота си цивилни е катастрофално висок и островът понася много разрушения.

В продължение на десетина години Уинхо съществува под относително благосклонния сюзеренитет на Федерацията, но с оформянето на Спогодбата и глобалното й признание глондианците са принудени да напуснат.

Фаяндландия почти незабавно окупира отново Уинхо, привидно заради административна грешка, но в действителност заради стратегическото му разположение. Освен това съществуват и неоснователни фаяндски подозрения, че Федерацията продължава да използва острова като база. По това време Федеративните въоръжени сили са заети на друго място и Уинхо остава незащитен. В името на възмездието жителите на острова са подложени на ужасяващи зверства, в това число псевдонаучни експерименти с хора, физически обезобразявания на повечето жени на детеродна възраст и депортацията на всички мъже над десетгодишна възраст. Изпаднали в дълбока бедност, голяма част от оцелелите жени са принудени или да напуснат панически острова, или — след като на Уинхо се откриват големи почивни лагери за фаяндските войски — да проституират.

Дори и след като по разпоредбите на Спогодбата фаяндските окупационни части за пореден път са прогонени, обеднелият остров става пословичен с бордеите си, а икономиката му е в силна зависимост от отбиващите се военни кораби. Предприетите усилия от страна на жителите на съседните острови да се притекат на помощ не дават резултат, защото централният проблем си остава неразрешен: отвлечените мъже на Уинхо не могат да бъдат издирени и дори днес не са открити масови гробове. Ясно е, че всички са били избити. Мрачното търсене на лобното им място продължава.

Дълги години Уинхо е фокусна точка на загриженост от страна целия Архипелаг. Каурер посещава острова и основава там едно от специалните си училища, което все още съществува и се счита за лъч надежда в дългосрочното развитие на Уинхо. Каурер твърди, че е покрусена от завареното положение, а по-късно заявява, че ако някога работата й трябва да бъде насочена към един остров вместо към всички, то това ще бъде Уинхо.

Частър Каместън и Дрид Батхърст също посещават острова в периода, когато Каместън прави проучвания за биографията на художника. Той остава на Уинхо почти две седмици. Това е единствената известна поредица от срещи помежду им. Батхърст се нанася в студио на бреговата линия в град Уинхо, където рисува трите основни платна от поредицата „Разорение“. Разполагаме единствено със спомените на Каместън за случилото се при тези срещи, описано кратко и сдържано на страниците на биографията. Онова, което Каместън не разкрива в нея, е описано в дневника му, а по-късно и в едно от писмата му до Каурер: до такава степен е отвратен от личния живот на Батхърст, че изоставя работата по биографията за почти две години, възобновявайки я едва когато репутацията на Батхърст като художник на апокалиптични пейзажи става безпрецедентна. Склонен от величието на артистичния му талант и, разбира се, след натиск от страна на издателя си Каместън завършва биографията. По-късно заявява, че това е най-маловажната от книгите му. И до ден днешен тя не фигурира в официалните библиографии на публикуваните му творби.

Друг посетител на Уинхо, чието присъствие на острова става известно дълго след като го е напуснала, е писателката Мойлита Кейн. Заедно със съпруга си тя се премества в град Уинхо, където наемат къща на хълмовете с изглед към главния залив, докато тя провежда проучвания около случилото се в двата ужасни периода на окупацията. Когато напускат Уинхо, две от жените, с които се е запознала в процеса на своята работа, отпътуват с тях за Мурисей, където остават да живеят със седемте си деца.

Три години по-късно Кейн публикува романа, който ще й спечели известност: Хоел Ванил. Творбата е безспорен шедьовър. Хоел Ванил е местното название на стръмната долина сред хълмовете зад град Уинхо, където е построен КЦ „Фаянд“5 — Именно оттам мъжете на острова са депортирани по море, а в ниските, бетонни сгради са провеждани бруталните експерименти с жени.

Днес Хоел Ванил е известен с прозаичното название Речна долина и всички видими следи от някогашния лагер са заличени. Остават две подземни скривалища. Те са прокопани с робския труд на мъжете на Уинхо, преди оцелелите от непосилната работа да бъдат отведени. За кратко време скривалищата са използвани от фаяндландците като складове за боеприпаси. Жителите на град Уинхо никога не доближават Речната долина.

Икономиката на острова все така се поддържа от отбиващите се военни кораби по пътя им на север или на юг. Тъй като принадлежат на враждуващите страни, корабите са извън обхвата на законите на Архипелага. Уинхо е затънал в криза — трагичен, дълбоко вкоренен проблем без изгледи за скорошно разрешение.

Съществуват строги, твърдо налагани закони за постоянното пребиваване. Наскоро във визовия режим са внесени промени, позволяващи на посетителите да остават най-много за четиридесет и осем часа. На острова не се допускат дезертьори, а ако бъдат заловени, биват връщани насила във военните им части.

Валута: приемат се всички, включително хартиените пари, които получават войниците. Обменният курс се определя по котировката на архипелагския паралеон.