Островитяни

Смудж Стари руини / Бъркалка / Пещера с ехо

От Дант Уилър, политически редактор в ОВД, за притурката Пътувания и Ваканции, Островитянски всекидневник. Въпреки че никога не е публикувано във вестника, това кратко есе в продължение на няколко години е достъпно онлайн от сайта на ОВД.

Всичко започна като рутинна задача за вестника, като онзи вид пътеписи, каквито неведнъж ми бяха възлагали през изминалите години. Както вероятно е известно на читателя, основната ми тематика във вестника е по-скоро по линията на политическите и икономическите репортажи, но на всички журналисти в ОВД от време на време възлагат и задачи, свързани с туристически пътувания. Все някой, както обичаме да се успокояваме, докато опаковаме сандалите и плажното си масло, трябва да свърши тази работа.

Читателят, когото имаме предвид, е човекът, който планира пътуване или почивка. За онези, които нямат такива намерения, се опитваме да предадем по-цялостно какво представлява избраната дестинация. Пътеписната журналистика не е важна сама по себе си и много рядко получава по-широк отзвук — за всеки репортер това е внимателно напомняне, че животът не се свежда само до сензационни материали на първа страница.

Моята задача, едва третата през изминалите години, беше да посетя Смудж. Защо Смудж? — питаха се всички, включително и аз, преди да потегля. Джо, главният редактор на притурката П & В, каза:

— Въпросът ти съдържа отговора в себе си. Това е място, за което явно никой не е чувал. Едва ли има по-добра причина да отидеш там.

И така, в търсене на скритото, изгубеното, забравеното, непознатото, неоткритото, потеглих, за да проуча Смудж. Първото предизвикателство пред мен бе да го открия.

Както е известно на редовните ни читатели, ОВД вече не публикува карти. Официалната причина за това е, че повечето карти на Архипелага са пословични със своята неточност, но предишната ни политика беше, че и приблизителната карта е по-добра от никаква карта. Вестникът обаче трябваше да преразгледа тази политика, след като преди няколко години притурката П & В неволно изпрати група пенсионирани църковни служители в почивна база на глондианската армия на остров Темил. Това може и да звучи като виц, но си взехме поука. Вместо да отпечатваме ненадеждни карти, сега предоставяме подробности за начина, по който сме достигнали целта си, и оставяме на читателите да следват стъпките ни. Това винаги е най-трудната част от задачата, тъй като тук, в офиса на ОВД, не ни е позволено дори да използваме ненадеждните карти, отпечатвани от нашите конкуренти.

И така, заех се да търся Смудж. В началото ми бе известно единствено, че се намира някъде в морето между Панерон и Уинхо, както и че често се споменава, че е скрит зад великолепния Бряг на Страстта на Хелвард. Когато започнах претърсването в интернет — първия източник на информация за всеки пътешественик, — един уебсайт ме увери, че Смудж е толкова добре скрит в собствените си мистерии, че дори днес жителите му, ако напуснат загадъчната си родина, за да се изгубят в безбрежните, некартографирани райони на Архипелага, поддържат измислицата за неговата недостъпност и горчиво се оплакват от невъзможността да се завърнат на острова.

Всичко това, налага се да съобщя с известна тъга, е романтична измислица. Смудж може да бъде намерен. Не веднага, нито става бързо и лесно, но е възможно. Необходимо е единствено да се поровите с лупа в ситния текст на фериботните разписания в района на приблизителното му разположение и ще ви стане ясно, че има редовни линии. Нерекламирани, позволете ми да добавя, но определено ги има.

Тъй като желанието ми е да ви насърча да последвате стъпките ми, ще ви спестя това ровене. Избрах да пътувам до Смудж с редовния рейс на линиите „Рифове“, един от по-малките фериботни оператори в тази част на Архипелага.

Корабът ме взе в точния час, отбелязан в брошурата, замина и пристигна по разписание на всички междинни пристанища. Има много такива спирки, но пък са разнообразни. Удобствата за пътниците на борда бяха по-скоро в необходимия минимум, но на приемливо ниво, а корабът нито потъна, нито заседна, нито през цялото плаване имаше силна музика от озвучителната уредба. Каютите бяха климатизирани. Докато бях на борда, разполагах с пълен, макар и на моменти прекъсващ интернет достъп. Тентите на палубата осигуряваха адекватна защита срещу слънчевите лъчи и обслужването на стюардите беше добро.

В един момент от пътуването ме обзе такова удоволствие, че си помислих как ако разполагах с време и средства, бих искала до края на живота си бавно да плавам из Архипелага на сънищата. Харесваха ми безкрая на небесносиньото море, благоприятните ветрове, тропическата топлина, любопитните морски птици и скачащите на повърхността делфини, но, разбира се, и живописните острови, скалистите проливи и гладките като стъкло морски пространства. Спектакълът продължаваше и нощем: редовно виждахме блещукащите като диаманти отражения от светлините на къщите и градовете, понякога прегарящи пътека от ярки цветове през тъмните води към кораба ни. Ето защо не бях никак доволна, когато дойде време да сляза на Смудж, но тъй като реално не разполагам нито с времето, нито с парите, за да прекарам остатъка от живота си по корабите, не може да се каже, че съжалявах.

След пристигането си открих, както бях почти сигурна, малък остров, очарователен и недокоснат, с много обичайни, често срещани и на други места, атракции за посетителите. Плуването е безопасно и на разположение на туристите има няколко спокойни плажове и заливи. Пейзажът е скромен, но привлекателен.

По цялото крайбрежие има тихи местенца, където хвърлят котва частни яхти. Няма казино, но веднъж годишно се провеждат конни надбягвания. Колкото до храната, нивото на кухнята в ресторантите, които посетих, беше повече от адекватно, а в най-добрите — на световно равнище. На Смудж не се разрешава притежаването или наемането на автомобили, но може да вземете под наем двутактов мотопед за ден или седмица. Собствениците на няколкото хотела, при които отидох в Смудж Порт, твърдяха, че наскоро са инсталирали интернет-връзка, но не успях да го потвърдя.

Смудж е един от малкото острови, посещавани от мен, където съществува междуетническо напрежение. Поради някаква причина там са унаследени три различни местни наречия, но никое не доминира над останалите. Струва ми се очевидно, че ако туристическият поток се увеличи, напливът от посетители ще окаже същия унифициращ ефект върху местните, както и навсякъде другаде, но това все още не се е случило. Една от любопитните гледки в края на дългия, горещ ден на Смудж е вечерната променада, когато отделни лица, а и цели семейства излизат навън и си разменят забележки, очевидно донякъде обидни, на уличен език, който адресатът им не разбира, но в същото време смисълът им остава извън всякакво съмнение. Настроението е агресивно, но по някакъв начин и добронамерено, почти ритуал. Грубите жестове с ръка не предизвикват гражданска война! Всичко това се балансира от високото ниво на взаимен интерес между представителите на двата пола сред младежите. Може би през следващото поколение този конфликт ще отмре, дори и само поради тази причина.

Междувременно обаче отзивчивият посетител на Смудж получава възможност да стане свидетел на необичайно социално преживяване.

Поради трите местни наречия името Смудж има три различни интерпретации: „стари руини“, „бъркалка“ и „пещера с екот“. По всеобщо съгласие тези три превода са повече или по-малко взаимозаменяеми.

Планирах да остана на Смудж в продължение на цяла седмица, но на третия ден започна да ми дотяга. На острова почти няма културни забавления. Град Смудж разполага с малка заемна библиотека, предлагаща популярни романи и скорошната преса. Има театър, но местни жители ме информираха, че е затворен от няколко години. Театралните трупи рядко посещават Смудж, според същите източници, а и във всеки случай сградата на театъра се нуждае от ремонт. Отидох в музея, но за по-малко от половин час интересът ми към няколкото му експоната бе напълно изчерпан. Открих кино, но беше затворено. Единствената художествена галерия излагаше колоритни картини от града. Плажовете и заливчетата говорят сами за себе си и снимките са напълно достатъчни.

Един ден по обед, докато седях в бара, за да се разхладя от парещата слънчева светлина, някой ме попита дали съм посетила развалините сред хълмовете. Не бях. Същата вечер открих каквото можах — смяташе се, че развалините са на поне хиляда години и че градът е унищожен по време на древна война, изоставен от оцелелите му жители, а впоследствие малкото останало от него е плячкосано и разграбено.

На следващата сутрин потеглих към веригата от хълмове с наетия си мотопед. Нямаше пътни знаци, но човекът в офиса ми обясни, че веднага щом мина през прохода, ще видя голяма залесена долина, заобиколена от възвишения и развалините вероятно са някъде там. Не изпитвах абсолютно никакво любопитство.

Съвсем скоро щях да разбера и защо. Със сигурност в долината някога се бе издигало някакво селище, но следите от него, изцяло обраснали с лиани, мъх и храсти, не бяха нищо повече от парчета натрошен камънак. Разхождах се наоколо повече от час, надявайки се да попадна на нещо, което да напомня за някогашна постройка или открит площад, но широколистните дървета бяха превзели всичко. Очевидно беше място, което би възнаградило търпеливия научен изследовател, но аз не съм археолог, така че нямах представа откъде да започна. И досега не съм сигурна от коя ера бяха развалините, кой е построил града, кой е живял в него.

Върнах се обратно до мястото, където бях оставила мотопеда, чудейки се какво ли друго можеше да има на Смудж, че да си струва писането за него. И тъкмо в този момент го открих.

При пристигането си почти не обърнах внимание на сградата недалеч от мястото, където паркирах. Но този път се вгледах в нея. Беше нещо повече от жилище: приличаше на имение, заобиколено от стари дървета, почти скрито от пътя от гъстата растителност. Отвъд широката отбивка на пътя, където бях оставила мотопеда, имаше висока, метална порта, очевидно здраво заключена: не се забелязваше веднага от пътя, защото се намираше малко по-навътре в алеята към имението, която на свой ред правеше завой. Приближих се и прочетох със засилващ се интерес надписа на табелката:

УЧИЛИЩЕ „КАУРЕР“

ЗА УЧЕНИЦИ НА ВЪЗРАСТ ОТ 6 ДО 18 Г.

ПОД ЛИЧНОТО РЪКОВОДСТВО И С УЧАСТИЕТО НА Е.У.К.

Отне ми няколко секунди, за да осъзная смисъла му.

Последното, което бях очаквала да открия на Смудж, бе едно от Специалните училища на Каурер. Когато застанах пред тази врата, бях в следното състояние — беше ми горещо, бях жадна, изпотена, нахапана от безброй насекоми и изпитвах силно раздразнение от посещението си на този малък и незначителен остров. Всичко от изброеното все още преобладаваше в съзнанието ми, докато се взирах с изненада в табелката на вратата. А тя не беше стара — изглеждаше поставена наскоро.

Означаваше ли фразата под личното ръководство… на Е. У. К. онова, което си бях помислила още в първия момент? Че самата Каурер беше тук, че работеше в училището на Смудж? Че ръководеше и участваше лично в учебния процес?

Изглеждаше слабо вероятно. Каурер беше умряла преди няколко години, което очевидно елиминираше тази възможност. Но обстоятелствата около смъртта й бяха свързани с определена мистерия, която си спомнях особено добре. Според смъртния акт тя беше починала от „инфекция/паразитна инвазия“. На подразбиращия се език из целия Архипелаг това навеждаше на сериозното предположение, че е пострадала от фатално ухапване от насекомо, вероятно трайм. Последиците от такива ухапвания бяха ужасяващи и въпреки че от насекомите умираха по няколкостотин души годишно, върху този вид смърт тегнеше донякъде позорно петно. Смъртта от ухапване на трайм обикновено води до набързо уредена кремация, често в рамките на двадесет и четири часа, и неизменно си остава в центъра на клюки и спекулации.

Такива бяха обстоятелствата около смъртта на Каурер, но поради обществената й значимост и голямата любов и уважение, на които се радваше, нямаше как да умре тихомълком. Медиите прославяха живота й, възхищаваха й се и увековечаваха паметта й из целия Архипелаг.

След смъртта й и аз като репортер участвах в издирването на информация за нея. Бяха ме изпратили на Роутерсей, за да разговарям с хората, за които бе известно, че са работили заедно с нея, и след това, от видяното и чутото, впечатлението ми от тази велика жена се бе задълбочило още повече.

Но си оставаха и трудни въпроси без отговор. Основният беше свързан с причината за смъртта й. В умерената зона на Залива на спокойствието никога до този момент не бяха откривани колонии на траймове и съобщението, че е пострадала от фатално ухапване, беше причинило голяма тревога из островите. Обичайните претърсвания и предпазни мерки обаче бяха установили, че очевидно няма индикации за колонии на насекоми. Сам по себе си смъртният акт беше недвусмислен и професионализмът на подписалия го лекар бе извън съмнение, но дори и по този начин си оставаше чувството, че не са ни казали всичко.

През целия си живот Каурер се бе радвала на добро здраве, което, естествено, нямаше как да я опази от сърдечен удар или още доста други естествени и неочаквани начини да умре. Всички те си оставаха една вероятност, истинската смърт зад онази, която изглеждаше малко невероятна. Беше трагично и сърцераздирателно, навсякъде я оплакваха искрено, но поне аз самата, а и доста други журналисти, продължавахме да се измъчваме от загадката.

Собствените ми разследвания ме бяха отвели до изненадващата информация, че малко преди смъртта си Каурер бе отпътувала без придружител до Пикей, за да присъства на погребението на писателя Частър Каместън. Което беше необичайно: почти нечувано бе Каурер да пътува сама. Въпреки че медиите я бяха подложили на истински тормоз по време на пътуването й от остров на остров до Пикей, се беше оказало, че повечето представители на пресата, съпроводили я на фериботите, на практика са базирани в тясната зона на Архипелага, откъдето бе минала. Поради някаква причина вестите не се бяха разпространили по-широко, определено не до мен или до редакцията на ОВД. По онова време главната новина беше смъртта на Каместън, а и Каурер съвсем не беше единствената известна личност или звезда, отишла на погребението, за да поднесе почитанията си. Когато прегледах всички репортажи от събитието, самоличностите на отделните опечалени обикновено не се споменаваха: „великите и заслужилите“ беше обичайното съкращение, използвано от журналистите, на които не бяха позволили да присъстват на церемониите.

Нямаше как да не се запитам дали смъртта на Каместън не е свързана със случилото се непосредствено след това.

Вероятно по онова време вече не бях единствената, задаваща си този въпрос. След много пътувания и след множество следващи интервюта стигнах до заключението, че макар определено да не ни бяха казали пълната истина, тук нямаше нищо, което да представлява обществен интерес, както и че мадам Каурер заслужаваше личното си пространство — и в смъртта, и в живота.

Именно тези мисли преминаваха през ума ми, докато стоях пред табелката, обявяваща присъствието на Каурер. После пристъпих напред и натиснах бутона на интеркома. Не чух нищо.

Почаках повече от минута и го натиснах отново. Този път през малкия метален говорител до мен достигна слабият, тенекиен глас на жена:

— Бихте ли ми казали името си, моля?

— Казвам се Дант Уилър — отговорих, притискайки лице в боядисаната в зелено решетка. От слънцето се беше сгорещила и по мрежата бяха полепнали миниатюрни мъртви насекоми.

— Мадам Уилър. Името ви не ми е познато. Родител ли сте?

— Не, журналист. — В последвалото мълчание усетих враждебност. — Дали е възможно да вляза за малко?

Чух как жената се покашля — металически, стържещ звук в говорителя. Започна да казва нещо, но не разбрах какво, защото говорителят изпращя. Неволно си представих възрастна жена, наведена несигурно над микрофона на интеркома. Пак се разнесе стържещият звук, когато жената се покашля:

— Никога не даваме интервюта. Ако не сте родител на някой от учениците ни, трябва да си уговорите час за среща. Но нямаме какво да кажем на пресата, така че не си правете труда.

Звучеше категорично и почувствах, че се кани да прекъсне връзката.

— Надявах се да се срещна с мадам Каурер — казах бързо. — Не като журналист. Ще бъде ли възможно това, моля?

— Каурер не е тук. Заета е.

— Тоест обикновено е тук в училището?

— Не. Нищо подобно. Кажете ми отново името си и какво искате.

— Казвам се мадам Дант Уилър. Истината е, че съм журналист от Островитянски всекидневник, но съм тук на почивка. Не съм дошла за интервю от името на вестника. Прочетох табелката на портала ви. — Жаждата и безкрайната пареща жега отслабваха и моя глас. Не исках да се закашлям и да изпратя същия стържещ звук по интеркома. — Моля ви, може ли да разговарям с мадам Каурер. Или да си запазя час за среща с нея?

— Сега си спомням името ви. Мисля, че сте написали книга за военните игри на Джуно. Така ли е? Същата ли сте?

— Мадам Каурер…

Но фоновият съскащ шум от интеркома внезапно престана и разбрах, че краткият ни разговор е приключил. Сетивата ми бяха изострени. Стоях отпуснато в жегата под безмилостното слънце, в клоните над мен се носеше горещият бриз, чуваха се писуканията на птички, цвърченето на насекоми, черният път грееше, нажежен до бяло, потта се стичаше по гърба и между гърдите ми, каменната настилка на алеята прогаряше краката ми през тънките подметки на сандалите.

Внезапно осъзнах, че мога просто да загина в тропическата жега, защото не успявах да помръдна. Държах се за решетката на вратата с последни усилия на волята. Опитах да се повдигна, за да погледна по-добре, но от тази позиция се виждаше само част от главната сграда — тухлена стена до боядисани в бяло пристройки.

Бях убедена, че разговарях със самата Каурер.

Бях сигурна, че е там, във вътрешността на сградата недалеч от мен. Не бях сигурна какво да предприема, но така или иначе не бях в състояние да взема решение. Натиснах още няколко пъти бутона на интеркома без отговор, след което отново се отпуснах. Чувствах как вратът ми изгаря и се зачервява от жегата.

А после тя каза:

— Мисля, че това ще ви помогне.

Беше излязла на алеята зад портала и приближаваше бавно. В едната си ръка държеше висока стъклена чаша, а в другата гарафа с вода. Стените на гарафата бяха запотени от кондензация. Ръката й трепереше под тежестта й и видях как по повърхността на водата се стрелкат концентрични кръгове. Каурер беше в истинския смисъл на една ръка разстояние от мен. Наля ми вода, а ръката й потрепери, напрегната в китката заради тежестта. Напълни високата чаша до ръба и ми я подаде през решетката.

Докато я поемах, пръстите ни за миг се докоснаха.

Стоеше точно пред мен, докато преглъщах водата с благодарност. Беше по-висока, отколкото очаквах, с гладка кожа, не беше усмихната, но и нямаше враждебен вид, със спокоен поглед, облечена с бледосиня рокля и широкопола бяла шапка.

Тя каза:

— Възхищавам се на книгата ви повече, отколкото е възможно да изразя.

Изненадах се и изпитах гордост и смирение.

— Благодаря ви, мадам Каурер… не подозирах, че може да сте чували за книгата. Но не заради това съм дошла…

— От колко време стоите на тази жега?

Просто поклатих глава.

Чух звука на механизма на вратата и тя се отвори. Вече между нас двете нямаше нищо. Все още не беше помръднала и държеше все така несигурно изпотената гарафа в ръка. Имаше изправена стойка, гледаше сериозно и с внезапна напрегнатост. Чувствах се оръфана, неуместна, облечена в дрехи, неподходящи дори за разглеждане на развалини, какво остава за среща с тази жена. Събрах сили и се помъчих да отвърна на погледа й. Каурер от Роутерсей, застанала до мен, на една ръка разстояние.

Никога преди не я бях виждала, нито дори на снимка. Но се взирах в нея, замаяна от усещането, че я познавам. Тя беше аз, двете си приличахме! Сякаш пред мен бяха поставили огледало. Вдигнах едната си ръка. Тя вдигна своята — онази, с която не държеше гарафата. Усетих в себе си същата напрегнатост, която се излъчваше и от нея. Всичко се завъртя пред очите ми. Кой знае защо ме обзе слабост и усетих, че не мога да се задържа на крака. Залитнах, гледайки към земята. Видях ясно краката си в хлабавите сандали и изпитах срам от мръсотията и прахта, които ме покриваха, от черните линии между пръстите.

Тя пристъпи бързо и ме хвана преди да падна. Гарафата се стовари на земята и се счупи, а водата плисна по алеята. Държеше ме здраво и се приведе, за да поеме тежестта ми. След като гарафата вече не я затрудняваше, ме хвана и с другата си ръка и направи крачка, при което и двете залитнахме. Отпуснах се на нея, усещайки тъканта на роклята й до лицето си. Високата чаша се изплъзна от пръстите ми. Глупаво си помислих колко много счупени стъкла има около нас. После долових уханието й, лек аромат на мента или на цветя, или на нещо, което летеше. Топлината на тялото й, сигурността на ръцете й. Тя отново прехвърли тежестта си, за да може да ме задържи по-добре. Затворих очи, чувствайки се в безопасност, сгорещена, замаяна, мръсна, засрамена, благодарна, но преди всичко в ръцете й. Знаех, че коленете са ме предали, че ако ме пусне, ще рухна на земята. Цикадите около нас цвърчаха, слънцето беше безкраен пожар.

Следващото, което помня, е как наполовина ме носят, наполовина — влачат. Двама силни мъже, от двете ми страни, единият с обръсната глава, а другият с оредяла коса. Окуражаваха ме, опитваха се да ме успокоят. Подканяха ме с внимателни думи. Босите ми крака докосваха леко прашния под, а ръцете ми бяха прехвърлени през вратовете на мъжете. Вътре в къщата беше прохладно заради спуснатите щори, имаше леко течение, по лъснатия дървен под бяха пръснати светли килими, имаше високи растения в саксии, теракотени украшения, изрисуван параван, пейка с възглавници, дълги палмови клонки над прозорците.

Каурер стоеше до мен. Широкополата й шапка все още беше килната леко под ъгъл, а в ръката й се поклащаха сандалите ми. Беше стройна жена, сивокоса, със светли очи, на възраст, и излъчваше огромна, но тиха сила. Бях зашеметена от това, че съм с нея. Продължаваше да ме гледа сериозно и безкритично като преди. Почти не смеех да обърна очи към нея, към тази жена, която изглеждаше съвсем като мен.

В далечината, някъде над нас, звуци от раздвижване. Намирах се в училище.

Час по-късно почти дойдох на себе си. Взех душ и Каурер ми намери някакви дрехи, които да облека. Изпих много вода и обядвах леко. От време на време Каурер ме оставяше сама, защото имаше работа в училището. Но късно следобед двете останахме насаме в кабинета й на първия етаж и по време на този напрегнат разговор си дадох сметка, че без изобщо да съм го планирала или репетирала, съм прекарала по-голямата част от живота си в търсене на тази жена, за да я позная.

По-късно се завърнах до град Смудж с мотопеда, в прашната жега, под надвисналите клони на дърветата, сред рояците от комари и излизащите нощни пеперуди, докато песента на цикадите постепенно стихваше. В града вече започваше вечерната променада, плавните разходки из площадите или по брега, игривите цветове и крещящите прически, високите разговори и жестикулациите, младите мъже на техните мотори, оживените кафенета и ресторанти, звуците от китара.

На следващия ден си събрах багажа, отидох в офиса на пристанището, за да върна билета си за обратния път, а после таксито ме откара до училището на равнината край хълмовете, зад дърветата, отвъд портата, до развалините на стария град.

Послепис

Написах по-голямата част от моето есе по време на първите два-три дни на Смудж. Завърших го по-късно, когато вече живеех в училището. Изпратих го до вестника заедно с молбата си за напускане и никога не разбрах дали е било публикувано, или не. Подозирам, че не е.

С мадам Каурер работихме в продължение на няколко години. Официално ролята ми беше на посредник между медиите и Фондацията „Каурер“, грижех се статиите и репортажите за продължаващата й работа да бъдат точни и да остават верни на намеренията и желанията на Каурер. На практика голяма част от работата се състоеше в това да бъда нейна довереница, неин личен асистент, а понякога и съветник. Един-два пъти, когато чувстваше, че напрежението от пътуването или натискът от страна на тълпите биха й навредили, отивах вместо нея, но никога не говорех и никога не се представях за нещо повече от тихата илюзия, която създаваха чертите на лицето ми. Когато здравето на Каурер се влоши значително, фактически се превърнах в нейна медицинска сестра, въпреки че разбира се за нея работеше цял екип от медицински специалисти. Бях до нея, когато почина, превърнала се, по думите й, в нейната най-доверена и интимна спътница. Бяхме връстнички и си приличахме във всичко.

Случи се седем години след нейната по-ранна, фалшива смърт. Безвредната измама свърши. Този път имаше тихо погребение в градината край дома й и единствените присъстващи бяха хора от вътрешното й обкръжение.

Всички във фондацията повтарят, че все още изглеждам точно като Каурер, но вече не се възползвам от това. Нея я няма.