Островитяни

Гантен Асемант Уханна пролет

Гантен Асемант е един от по-малките острови във Веригата на Гантените. Съществуването му извън нея едва ли би било известно на много хора, ако не беше едно знаменателно събитие, свързано с него: личната поява на художника Дрид Батхърст.

Събитието е ретроспективното изложение на негови творби, в което се планира да бъдат включени много от по-малките му картини, като едновременно с това има идея да бъдат представени и четири-пет от епичните му платна. Галерията определя датата за частното представяне и разпраща покани на известен брой подбрани гости. Въпреки че не са много, те живеят в различни части на Архипелага. Поради огромните разстояния поканите са разпратени дълго преди фактическото събитие. Малцината избрани са известни почитатели на творчеството на Батхърст, редовни клиенти и представители на големи галерии или негови познати в бранша и колеги. Поради неуседналия начин на живот на Батхърст и обичая му да пристига без предизвестие и да си заминава по възможно най-бързия начин, малко от тях преди това са го срещали на живо.

Пресата и визуалните медии не са поканени на изложбата. През целия си живот Батхърст показва нежелание за публичност — без значение дали е насочена към него или творчеството му. Никога не позволява телевизионни камери близо до него или картините му, така че никой от присъстващите не очаква да види на мястото представители на телевизията. Все пак почти пълното отсъствие на печатни или интернет-журналисти е изненада за някои. Това се възприема като индикация, че Батхърст е навлязъл в нов и вероятно противоречив период от живота си. Самата изложба навежда на мисълта, че той търси признание. Отсъствието на медиите е знак, че иска да отбегне славата.

В действителност се явява един репортер, успял да се сдобие с безплатния пропуск на някой от предварително поканените. Журналистът е младата стажантка на име Дант Уилър, която работи в местния вестник Гантенски новини. Както се развиват събитията по-късно, присъствието на тази млада репортерка превръща първоначалните намерения на организаторите за частно парти в инцидент с множество последици.

Галерията е малка и до този момент — незначителна. Нарича се „Синята лагуна“. Преди идването на Батхърст на острова е известна единствено с картините си от местни ентусиасти и аматьори, предназначени основно за продажба на туристите. За собственика на галерията, мъж с името Джел Тумер, това е истински удар, защото по това време репутацията на Батхърст — в личен и професионален план — е честа тема за новините.

Известността му като художник на символични или знаменателни пейзажи е във връхната си точка, а заможните колекционери на практика се избиват, за да купят огромните му платна. Наред с това съществува същинска индустрия от теоретични, анализаторски и академични изследвания, опитващи да разбулят енигмите, втъкани в картините му.

По-широкото му влияние се усеща и в работата на десетки млади или пробиващи художници, които искат да се представят като принадлежащи към същата школа-Батхърстови имажисти.

Освен това художникът редовно е хулен като ексхибиционист, бездарник, плагиат, популист, самозванец, обскурантист и опортюнист. Говорят се и доста други неща — в частни разговори и по далеч по-енергичен, отмъстителен и прочувствен начин — от редица съпрузи, бащи, годеници и братя из огромно число острови из целия Архипелаг.

Знаменитостта на Дрид Батхърст по това време не се дължи изцяло на работата му. Около по-публичните аспекти на личния му живот се носят безкрайни клюки и слухове, които пълнят популярните таблоиди и списания за знаменитости, иначе нямащи почти никакъв интерес към изкуството. Историите за подвизите — потвърдени и непотвърдени — на Батхърст се разказват, преразказват и преувеличават до неузнаваемост.

Неговите снимки са рядкост — всъщност известно е съществуването само на една, направена години преди това, когато учи живопис. Медиите продължават да я използват: на нея се вижда висок млад мъж със стройно телосложение, тесен ханш, със силни черти на лицето и сияйни руси коси. Враждебен и агресивен, но също така — уязвим.

Когато е на път, Батхърст и асистентите му взимат изключителни мерки, за да променят или скрият чертите му. Разбира се, той почти винаги е на път. В случаите, когато някой независим фотограф успее да се сдобие с негова импровизирана снимка, направена отдалеч или в неочакван за Батхърст момент, художникът прави всичко възможно да ограничи разпространението й: позоваването на правото на личен живот и заплахите за физическа разправа са редовен похват, но далеч по-често, за да бъде откупена снимката, в ход влиза значителното му богатство. Естествено, всичко това изостря вниманието към него.

По същата причина всички са любопитни как изглежда сега. Враговете му твърдят, че е започнал да остарява, че е надебелял, че буйните му коси са оредели или опадали, или че някой съпруг или любовник рогоносец е успял да го обезобрази.

Нищо от това не е истина, както незабавно откриват малцината избраници, на които е позволено да присъстват на частното парти на Гантен Асемант. Въпреки че вече не е крехкият, надарен с класическа хубост младеж от снимката, тялото на Батхърст се е развило добре и едновременно с това вдъхва усещане за здраве и пъргавина. Лицето му си остава с красив орлов нос привлекателно и изсечено, русите му коси се спускат по раменете. Движи се с котешка грациозност и излъчва мъжественост и сила. Тънките бръчки на съзряването, оформени в ъгълчетата очите му, само подчертават чувствените му черти.

Силата на личното му присъствие е изключителна. Всички гости го усещат ясно, сякаш привлечени от магнит. Хората неволно се взират в него или правят опити да го доближат, нетърпеливи да се вслушат в малкото разговори, в които участва.

Като се остави настрана изкушението от цената за една негова снимка, Батхърст е един от най-фотогеничните мъже, които някога са виждали. За да се премахне това изкушение, всички фотоапарати и мобилни телефони са временно конфискувани и прибрани в добре охранявано помещение. Гостите трябва да се задоволят само да го зяпат с отворена уста и с далеч по-неудовлетворителната утеха да разкажат на приятелите си, че поне са присъствали на събитието.

Въпреки осезаемото излъчване на знаменития Батхърст, над всичко доминират неговите платна. Петте огромни картини, до една завършени сравнително наскоро и следователно съвсем нови дори за голяма част от антуража му до момента на събитието, са окачени в галерията. Двете най-големи са изложени една срещу друга в двата края на галерията, а останалите три са подредени на стената срещу прозореца.

Галерията не е изготвила каталог, така че картините не носят имена. Дали това е личното желание на Батхърст или просто галерията е допуснала грешка? Изглежда, никой няма представа. Все пак ни е известно кои картини присъстват на изложбата, защото предприемчивата млада журналистка от Новини успява да изтръгне имената им от Батхърст или някой от приближените му асистенти, след което ги записва прилежно.

Следователно, обръщайки се назад, разполагаме със забележителната информация, че това е единственият случай, при който на едно и също място са изложени и петте картини от Цикъла на разрушението на Батхърст.

Последните мигове на спасителния кораб се намира на едната стена. Срещу нея, в другия край на галерията, е окачена Разтрошителите на земята. Подредени на стената помежду им, са именно трите картини, които днес са признати за върхови сред върховите произведения на Батхърст: Добродетелно великолепие и упадъчна надежда, Охотните раби Божии и Теренът на погиващия герой.

Само мисълта, че и петте шедьоври могат да бъдат на едно и също място по едно и също време, все още успява да спре дъха на човек.

Но дори присъствието на петте картини от Разрушението не описва напълно този изключителен момент. Батхърст е дал обещание да изложи и няколко от по-малките си картини. Представени са четири от тях — тихо изпълващи свободното пространство по стените. Зашеметени от Разрушението, гостите може би имат извинение, че не ги забелязват незабавно. Но те са там — четири платна, разположени дискретно на равнището на погледа, на леко неравната и не особено чиста стена на галерията.

На две от тях са скицирани детайли от Цикъла на Разрушението: едната изобразява главата на морската змия от Последните мигове на спасителния кораб, на другата е тялото на голата жена, която всеки момент ще бъде погълната от огнената вълна от връхлитаща лава в Охотните раби Божии. Всяка от тези така наречени скици би била достатъчна, за да бъде призната за върховното постижение на всеки друг художник. По-специално змийската глава (която всъщност е маслено платно в естествени размери носи изумително прозрение за огромното внимание, което Батхърст отделя на дребните подробности. С тези две платна, разположени до завършените картини, става възможно да се разбере майсторството и техниката, вложени от художника.

Но има и още две картини.

Първата е Покров, изложена за пръв и може би последен път. Покров е платно в рамка с размери приблизително петдесет на шейсет сантиметра. Художникът е изобразен с едва ли не шокиращи подробности. Веднага става ясно, че за основа е взета известната снимка — онази, която всички са виждали: позата, дрехите, изражението на лицето са същите. Единствената разлика е, че Батхърст е нарисувал себе си като по-възрастен: вместо младежа, сега виждаме мъж. В самата картина няма скрито послание. Гостите имат възможност да отместят очи от картината и да видят истинския човек, застанал недалеч от тях, почти като близнак на своето собствено творение.

Последното от по-малките платна се отличава от останалите, от разрушението, от покрова, непрестанното усещане, че художникът директно или индиректно поставя себе си във всяка картина. Тази е различна. Тя е портрет на жена и е озаглавена Е. М. Възпяващата ветрове. Един по един гостите идват пред картината, без да могат да откъснат поглед от нея, очевидно парализирани от силата й.

И мъже, и жени са смутени и очевидно възбудени от пламенното еротично звучене. Мнозина остават пред нея в продължение на минути, пренебрегвайки обаятелния художник, чието присъствие доминира в помещението, изпитващи нежелание да се отдалечат или да отстъпят на следващия мястото си пред картината. Някои изглеждат засрамени, други са шокирани. Един мъж се изчервява и извръща поглед. Никой не може да я игнорира, нито да отрече силното й въздействие.

Едва ли някой от присъстващите на тази закрита изложба е имал представа кой е моделът на художника, коя може да е „Е. М.“ Днес знаем, че това почти със сигурност е портрет на Есфовен Муй, и то благодарение на разследването на младата репортерка Дант Уилър. Именно Уилър при по-късните си проучвания в архива „Каместън“ установява връзката между Муй и Батхърст.

И пак благодарение на Уилър днес разполагаме със сигурни, достоверни снимки на тази картина. Миниатюрната цифрова камера, скрита зад ревера на сакото на Уилър, запечатва пет изображения на картината с Муй. Също като повечето присъстващи, и Уилър е емоционално завладяна от въздействието на портрета.

Без кадрите на Уилър картината на Муй щеше да е известна единствено на присъствалите в „Синята лагуна“. Тези малки изображения с ниска разделителна способност, дигитално обработени и съчетани, са в основата на всички по-късни репродукции.

Дотогава портретът на Есфовен Муй не е излаган на показ. Същото важи и до ден днешен. Картините от Разрушението бързо са разпределени между колекционери и национални галерии, скиците заминават за музея в Деррил, Голям дом. Покров не е предложена за продан, както и Възпяващата ветрове.

Любовният портрет на Муй, носещ прозрение за миналото на Батхърст и вътрешната му същност и представящ таланта му по неповторим, минималистичен, но блестящ начин, остава собственост на художника. За краткото време, през което портретът е изложен в галерията, присъстващите виждат тази жена през неговите очи — красива, с коси и дрехи, развени от вятъра, и поглед, изпълнен с незадоволено желание.

Няколко дни по-късно Батхърст и антуражът му напускат Гантен Асемант без излишен шум. Така и не се знае закъде заминава, но в биографията на Каместън се намеква, че става дума за Салей или някой от другите острови в тази група. Съдбата отрежда дълъг живот на Батхърст и пред него все още има много острови, които не е посетил. Благодарение на комисионните си от изложбата собственикът на „Синята лагуна“ Джел Тумер става богат човек. По-късно той дарява сградата на галерията заедно с всичко останало в нея на Гантенската сеньория, напуска острова и оттогава за него няма никакви сведения.

„Синята лагуна“ продължава да съществува и е отворена за посетители всеки ден. Повечето картини, изложени от Батхърст през онзи ден, се намират в сградата, но по очевидни причини само като репродукции — в някои случаи доста лоши.

Дант Уилър продължава да работи за Гантенски новини до края на стажа си, но след това се премества на Мурисей.

В последните години фериботните линии до Веригата на Гантените значително са се подобрили, но все пак островите си остават в отдалечените части на Архипелага. Качеството на хотелските услуги не е на международен стандарт, но около галерията могат да се намерят евтини пансиони, които препоръчаме поради цената.

Никъде на Гантените няма закони за постоянното пребиваване, но е добре да бъдат спазвани правилата за политическо Убежище.

Валута: гантенски кредит, архипелагски паралеон.