Обединени от божества

Миранда бе хвърлена върху гърба на кон и след миг вече се носеше напред. Двете със „заловителката“ й хвърляха нервни погледи назад, дори и когато четирима Елитни изникнаха от снега, за да се присъединят към тях. След минути стигнаха пътя, където Миранда и останалите бяха оставили конете си ден по-рано. Продължавайки по друма, скоро пред тях изникна заплашителен силует, добре познат на девойката. Черна каруца. Тригора скочи от коня и разтвори капака. Сетне се обърна към Миранда.

— Жезъл! — поиска тя.

Миранда й го даде. Бързо бе хвърлен в задното отделение. Девойката понечи да го последва.

— Не! — бързо я смъмри Тригора. — В купето с мен.

Отвори вратата и блъсна Миранда вътре. Стоящият на пост до каретата войник вече се бе покатерил върху коня, който бе яздила Телоран. Тригора опря крак на стъпалото и се обърна към хората си.

— Слушайте! Никакво спиране, докато не се озовем във форта. Бързината няма да е достатъчна, ако звярът реши да ни последва. При най-малкия намек за появата му ще се изправим срещу него заедно! Не го нападайте поединично! Каретата ще продължи без нас! Вече е убил прекалено много от другарите ви. Преди острието му да ви докосне, то вече ще е обагрено с моята кръв, в това ви уверявам! — изрече тя, преди да влезе в каретата.

Вътре продължи да издава нареждания.

— Обърни се и постави ръце зад гърба си! — каза тя.

Миранда се подчини. Китките й бяха пристегнати здраво.

— Сега се обърни към мен!

Девойката се извърна и получи нашийник. В него бе поставен кристал, наподобяващ онзи в края на тояжката й. Щом той докосна кожата й, Миранда изпита странно усещане. Доста болезнено, сякаш някой притискаше още неизлекувана рана. Съсредоточи ума си да потуши болката, но наместо това тя се усили, докато не я принуди да прекъсне концентрацията си.

— Какво е това? — запита девойката.

— Предпазна мярка. Освен ако болката не ти доставя удоволствие, бих препоръчала да се въздържаш от магии.

Каретата полетя напред със скорост, която далеч надвишаваше предвидената от изработилите я. Поклащаше се и се тресеше толкова силно, че Миранда бе сигурна, че ще се обърнат. Докато се опитваше да се задържи на седалката в пътническото купе, очевидно предназначено само за един човек, усещаше върху себе си погледа на Тригора. Очите й не се отделяха от Миранда, почти пламтейки. Купето трепереше от звуците на кънтящите копита, бесният вятър и скърцащо дърво, но пак бе надвиснала болезнена тишина, която можеше да бъде прекъсната единствено от глас. В крайна сметка Миранда бе ненавиждала тази жена, бягайки от нея и подчинените й. А сега, скоро след като бе решила, че Тригора може да й е съюзник, седеше до нея. Девойката заговори.

— Беше мило от твоя страна да ми позволиш да яздя с теб. Била съм в задната част на подобна карета. Беше… — поде Миранда.

— Не бъркай предпазливост с любезност. Измъквала си се прекалено често, за да бъдеш оставена без надзор.

Мълчанието сякаш отново избута гълчавата на вятъра и копитата. Девойката заговори повторно.

— Зная защо ме търсиш. Искам да ти помогна — увери я Миранда.

— Търся те, защото така ми бе заповядано — отвърна Телоран. — Запази си угодниченето и молбите за началниците ми, ако стигнеш до тях.

— Със сигурност са ти казали защо съм им. Несъмнено си питала — каза Миранда.

Тригора седеше мълчаливо.

— Трябва да имаш въпроси — рече момичето.

— Много, но не е моя работа да задавам въпроси. Не аз съм разпитвачът. Ще го срещнеш скоро. След като бе нападнат от теб, убедена съм, че ще се радва да те срещне отново.

— Отново… Ардън? Ардън води разпитите? — попита девойката.

Генералът отново мълчеше. Протегна ръка и дръпна торбата, която Миранда бе оставила на пода с влизането си. След като извади кинжала и го огледа набързо, Тригора го прибра обратно и се навъси.

— Не носиш меча — ядосано каза тя.

— Не е у мен откакто Лейн ме залови за пръв път.

— Лейн… — просъска Телоран. За пръв път чуваше името на целта си.

Смръщването й стана дори по-сериозно. По изражението й Миранда лесно разгада, че обмисля как да се сдобие с меча.

— Единственият начин да се сдобиеш с меча и да не те последват…

— Е да им платя. Зная — прекъсна я Тригора.

Генералът премяташе идеята из ума си отново и отново. Плащането бе равнозначно на провал, признание, че не е могла да изпълни нареденото. Ала цената вече бе станала толкова висока. Бе изгубила най-добрите си хора и почти година в преследването на момичето и проклетия меч, който бе намерило. Може би времето бе настъпило.

— Трябва да бъде сторено.

— Отлично. Щом платиш на Дезмър, можем да се опитаме да убедим Лейн да… — ентусиазирано започна да планира Миранда.

— Тишина! Бъдещето ти зависи изцяло от това какво ще решат останалите генерали. Ще се оправя с Лейн, когато дойде времето — сопна се тя.

Последният й коментар бе изречен с отбранителна нотка. Миранда бързо бе научила в каква степен генерал Телоран ценеше дълга. След като бе прекарала толкова време в опити да залови Лейн, това се бе превърнало в мания.

— Колко време преследваш Лейн? — попита Миранда.

Отново й отговори само с мълчание — мълчание, което не бе нарушено с часове. Каретата спря само веднъж: достатъчно дълго, за да бъдат запрегнати нови коне. Купето далеч не бе луксозно, предназначено да разделя намиращите се отвън и помещаващите се вътре. Прозорците се изчерпваха с тънки зирки. Миранда се опита да разсее ума си от глождещия я глад. Периодично поглеждаше към генерала.

Елфът все така неизменно бе вперил очи в девойката, сякаш момичето всеки миг можеше да избяга. Бронята й, несъмнено изящна след непосредствената си изработка, показваше захабеността на десетилетия носене. Разпозна една лъскава резка като дело на Мин. Тригора намести увиснала плочка на ръката си, но парчето броня отново се размести. Придържащият ремък бе разкъсан, както и облечените отдолу одежди. Девойката се зачуди преди колко време е станало това и дали тя, Миранда, бе отговорна. Между разкъсаните парчета кожа и плат се виждаше непокрита плът, както и нещо друго. Нещо, привлякло вниманието на младата дама. Златна лента за ръка. Не беше изработена от тъкан, а от злато, стегната около ръката по същия начин, както нашийникът бе прикрепен към врата на девойката.

Гледката я накара да си припомни нещо. Нещо, което някой бе казал. Пазете се от тези, които носят злато… лицето й трябва да бе издало нещо, защото Тригора наруши дългото мълчание.

— Какво има? — това бе заповед, не въпрос.

— Нищо… сетих се за нещо, което един старец каза.

Девойката реши, че за момента ще е най-добре да запази мълчание. Изтощението и слабостта от глада й позволиха да се унесе, въпреки неудобните върви и тресенето на каретата. Не беше пълноценен сън, но пак бе по-добре от нищо. Периодично изплуваше от дрямката си, докато не бе разбудена от резкия край на пътуването.

— Затвори очи — нареди Тригора.

— Защо?

Вратата бе отворена рязко и светлината немилостиво жилна привикналите към мрачина Мирандини очи. Телоран слезе, двама от съпровождащите ги Елитни извлякоха девойката навън. Тя се олюля, забравяйки, че ръцете й са вързани, когато понечи да се подпре на каретата. Телоран я улови.

— Поеми си дълбоко дъх. Това може да е последният път, в който ще вдишаш свеж въздух — предупреди тя.

Очите на Миранда се приспособиха и тя се огледа. Намираше се в градина, стриктно почистена от снега, заобиколена от ниска, яка стена. Изпълваха я редици войници. Носеха обикновени редови брони, които изглеждаха грубовати в сравнение с доспехите на Елитните. Не се виждаше ничие лице, всички бяха спуснали забралата си. В центъра се издигаше квадратна каменна сграда, която изглеждаше прекалено малка, за да заслужи такава отбрана. Девойката бе отведена вътре. Вратите бяха отворени от двамата постови, застанали мирно.

Вътре бе пълен мрак, не се виждаше и искрица светлина. Едва привикналите към светлото очи трябваше отново да пронизват чернотата. Скоро Миранда можа да различи бледо сияние, излъчващо се от кристала в нашийника й. Бледосинята светлина превръщаше мрака в сбор размити форми.

— Затвори очи — нареди Телоран.

Миранда бързо се подчини. Разнесе се познатото съскане на запалвана факла. Момичето предпазливо погледна. Танцуващата жълта светлина огря картина, която девойката предпочете да бе останала скрита. Постройката имаше една-единствена стая, като пространството биваше нарушавано единствено от издигащите се колони. Решетки обгръщаха стените, оформящи десетки килии, до една празни. Отправиха се към арка, иззад която се виждаха спускащи се стълби.

Те отвеждаха само до долния етаж. Следващото стълбище се намираше в другия край на помещението. Това правеше невъзможно бързото преминаване през подземията. Всеки етаж трябваше да бъде прекосен изцяло. Миранда бе отвеждана все по-надолу, в някои от килиите вече съзираше затворници. Хвърли поглед към пленниците. С всеки нов етаж у девойката се засилваше впечатлението, че е виждала тези лица й преди. Някои изглежда също я разпознаваха. Имаше и неколцина, чиито погледи говореха за нещо по-силно от просто разпознаване. За краткото време, в което факлата осветяваше ликовете, чертите им показваха шок, гняв и омраза. На всеки етаж имаше поне по един, който с енергични викове призоваваше за проливането на кръвта й. Съпровождана от ехото им, Миранда затвори очи и се остави да бъде отведена. Накрая се озова на етаж, където не последваха викове. Девойката отново погледна.

Това трябва да бе последният подземен етаж, разположен дълбоко под повърхността на земята. Бе със същата големина като предишните помещения, но нямаше килии. Всъщност бе празен. Имаше само два стола, куп вериги, маса и разпитвач. Ардън. Изглежда не бе сменил опустошената броня, която бе носил при последната им среща. Алебардата му бе подпряна в ъгъла на стаята, далеч от блясъка на факлата, но предадена от сияние, идентично на онова от нашийника на Миранда. Появилите се преди, за кратко интелект и яснота сега представляваха постоянна част от лика му. Появата на девойката прибави към комбинацията и развеселено доволство.

— Успя да я заловиш най-накрая? Великолепно. А оръжието?

— Не го носеха. В името на навременно и сигурно придобиване, смятам плащането на откупа за най-добро действие.

— Разбира се. Ако бяхме им занесли дължимото преди останалите отряди да се намесят и развалят нещата, щяхме да сме си спестили значителен период време.

— И животи — прибави Телоран.

— Животите са евтини, времето е безценно — каза Ардън без следа от шеговитост. — След като похарча малко от този неизмерим артикул с първата ни награда, двамата с теб ще се погрижим за придобиването на втората. Върви. Остави торбата, а ако този жезъл е неин, остави и него. С грубата сила се приключи, сега е време за умения.

Генерал Телоран затръшна вратата на излизане. В стаята останаха само Ардън и Миранда. Той се поусмихна.

— Седни. Отпусни се.

Миранда седна.

— Страхувам се, че няма да мога да се отпусна, докато ти си наблизо. Не и след като се опита да ме убиеш.

— Извинявам се за това. Не можах да разпозная лицето ти. Добре беше, че бившите ти заловители те изкопчиха от мен. Сред колегите ми щеше да избухне голямо брожение, ако те бях убил, преди да съм преценил полезността ти. За тази цел — рече той, вземайки торбата й, преди да се настани на другия стол и да се приведе напред, — да те погледнем.

Нелепо, докато изричаше това, затвори очи. След няколко мига кимна замислено.

— Порядъчна магьосница. Предимно елементална със сносна доза целебно умение и щипка езотерика. Нищо специално, но… порядъчно — рече той. Започна да изважда неща от торбата и да ги поставя върху масата.

— Кой ти каза това? — попита Миранда.

— Никой. Виждам. Надушвам, дори усещам. Имаш хубава, плътна аура около себе си, духовете изглежда те харесват. Отдават ти особено внимание. С известен опит би могла да се превърнеш в забележителна сила, както показа малката ти демонстрация край мините. Ще трябва да се погрижа за по-добър нашийник.

— Да оставим това! Можеш да ме развържеш, няма нужда от нашийник. Зная какво искате и искам да ви помогна — каза девойката.

— Така ли? — запита Ардън, повдигайки вежда и поставяйки кинжала й върху масата. — Това е интересно. Кажи ми, какво искаме?

— Искате да намерите Избраните! Бранта раздира света, а вие знаете, че Избраните започват да се появяват, за да й сложат край. Искате да ги намерите и да ги събере, за да престанат веднъж завинаги тези сражения.

— Каузата ни е възможно да се интерпретира и така. Но за какво си ми ти?

— Защото имам роля в това, в пророчеството!

— Ти си Избрана? — запита той, повдигайки вежди.

— Не, но мога да ги намеря.

— Избраните ще се намерят сами — поправи я Ардън.

— Не, пророчеството се променя. Със собствените си уши чух духовете да го казват.

— Няма как да ги чуеш с ушите си.

— Говореха чрез устата на пророк.

— Всички пророци на север от фронта служат в Съглашенската армия. Нямам как да си чула пророк — а дори и да беше, ние също щяхме да узнаем — отвърна той, изгубил интерес към Миранда и продължавайки да се рови в торбата.

— Той не беше… слушай, защо спорим? И двамата искаме едно и също! — настоя тя.

Ардън не й обърна внимание, поставяйки на масата превръзки и стъкленици, поклащайки глава в развеселено учудване, докато прочиташе етикетите им.

— Ама че дефектна работа — рече той на себе си.

— Развържи ме и ще ти покажа! Имам Белега, Белега на Избрана, върху лявата си длан.

— О, да, добре съм запознат с този факт. Ръцете остават завързани — каза той. Бе стигнал до книгата, която бе взела от рафтовете на Лейн.

— Това не доказва ли нещо? Не доказва ли, че имам някакво призвание?

— Вероятно. Това предстои да бъде определено — разсеяно отвърна Ардън.

— Разчиташ ли нещо от това? — запита Миранда, внезапно сполетяна от надежда, че поне един от въпросите ще се изясни.

— Да. Всичко. Всъщност дори смятам, че прочетеното ще ми послужи веднага.

— Има страница, точно след средата на книгата, където има зачертан ред. Намери го! Кажи ми какво означава! — настоя тя.

— Макар да нямам навика да правя услуги на затворниците си, няма да е нужно да отварям до страницата, за да ти кажа какво пише.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще пише „Платете ни пълната цена и можете да я задържите. Мечът ще бъде даден на куриера след разплащане. Оставете златото на следното място.“ Следват насоки, би ли желала да ги чуеш?

— Че защо ще казва това? — объркано запита девойката.

— Защото същото е изписано на всички останали страници — рече той, показвайки й книгата.

Двете страници, които можа да види, както очевидно и останалите, които не можеше, съдържаха въпросното съобщение, написано на северен език от ръката на Дезмър. Очевидно бе взел откраднатата от нея книга и я бе сменил с тази.

— Любопитен съм, но това няма да остане дълго така, уверявам те. След момент всичко ще бъде ясно — рече той, изправяйки се и минавайки зад нея.

— Какво правиш? — запита Миранда.

— Подготвям се да започна разпита.

— Но защо? Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Още не зная всичко, което искам да узная от теб.

— Тогава ще ти кажа всичко, което зная.

— Не знаеш всичко, което знаеш.

Объркването на Миранда за кратко надмина страха й и промяната се изписа върху лицето й.

— Има множество информация, която би избутала настрана като нещо, което би могла да прецениш, че не е важно за мен, да не споменавам фактите, от които знаеш и двете половини, но не си била достатъчно умна да ги съединиш. Ще разполагам с всичко това по времето, когато приключим. Тъй като си толкова нетърпелива да сътрудничиш, от теб ще искам само да не се съпротивляваш.

Девойката затвори очи. Отново изреди наум причините, поради които се доверяваше на Съглашенската армия, причините, поради които те се нуждаеха от нея и причините, поради които тя се нуждаеше от тях. Краткият списък предположения бе звучал изкусително и убедително по време на първото съставяне. През последните няколко часа бе открила сериозни пролуки. Това чудовище, работещо за Съглашението, бе посегнало по заплашително успешен начин на живота й при последната им среща, а сега тя трябваше да се остави да я разпитва! Всичко това въз основа на една оптимистична догадка! Бе разбрала, че е допуснала грешка, но вече нямаше как да се върне назад. Отчаяно преравяше съзнанието си в търсене на някаква мисъл, която да й помогне да се успокои. Усетила тромавите пръсти да докосват слепоочията й, девойката най-сетне се спря на нещо, казано от Дезмър. Можеше да бъде по-лошо. Можеше да я разпитва онзи Епидим, за когото бе споменал.

Странно, донейде познато и ужасно чувство пробяга из ума й. Лек натиск, който често бе усещала, когато бе отчаяна. Не можеше да го опише, но досега не го бе усещала толкова силно. Източник бяха пръстите край слепоочията й. Изобщо не помръдваха, но девойката чувстваше как се ровят из ума й, все по-дълбоко и по-дълбоко. Сякаш притискаха не кожата, а съзнанието й. Започна да си повтаря мантрата по-настоятелно.

Поне не е Епидим. Поне не е Епидим.

Усещането се усили.

Поне не е Епидим.

Къде бе усещала това преди?

Поне не е Епидим.

Бавно осъзна, че в ума й звучаха два гласа, а не един… два нейни гласа.

Изгарящият ужас на разбирането я разтърси като мълния. Другият глас я бе тормозил и преди. Тъкмо това бе усещането — чувството, което разпознаваше. Нашественик в ума й. Как? Защо? Обърканите й мисли биваха допълнително заплетени от втория глас. Не след дълго не можеше да различи собствените си мисли от тези на нашественика. Накрая заглуши всички. Направи всичко по силите си, за да стори умствения еквивалент на затваряне на очи и запушване на уши. Тишина… Покой…

Поне не е Епидим.

Тази мисъл не беше нейна.

— Ти! — викна тя, разширявайки очи. — Ти си Епидим. Ти беше този, който ме преследваше всеки път, когато духът ми почти се предаваше! Ти беше този, който се опита да ме повали в бездната.

Отърси се от ръцете му и се опита да се изправи. Той я сграбчи за рамото, стисна го болезнено и отново я притисна в стола. Девойката направи отчаян опит да създаде заклинание, само за да получи болезнено и мигновено напомняне за оковата около врата си. Със свободната си ръка мистериозният разпитващ призова алебардата. Щом оръжието долетя при него, кристалът в острието засия ярко. Усещането в ума на Миранда се усили мигновено. Бе почти непоносимо. Отново стисна очи и впрегна цялата си умствена мощ в задачата да не допуска натрапника.

Нашийникът й проблесна отново. Тя се отдръпна, черпейки сила от дълбочината на съзнанието си. Изгарящото усещане около врата й спадна, но все още я измъчваше. Миранда се оттегляше все по-навътре и по-навътре в ума си, криейки се от чуждото присъствие. Откри, че ако съсредоточи силата си дълбоко, можеше да избегне ефекта на оковата и все още да удържа мрачната, промъкваща се чернота. Усилието бе неимоверно, не по-малко изтощително от тестовете, на които бе подложена в Ентуел.

Мина време, макар да не можеше да определи колко. Умът й крещеше за облекчение. Усещайки натрупващата се умора, девойката започна да си говори наум, за да поддържа ума си.

Това бе грешка. Трябваше да помисля повече, рече си тя, борейки се с внезапен импулс да отвори очи. Краткият опит едва не я накара да изгуби фокус. Дръж си очите затворени, Миранда, дръж съзнанието си съсредоточено. Какво съм си мислила? През целия ми живот армията ми е носила само неприятности. Защо си помислих, че мога да им се доверя? Изобщо дали идеята е била моя? Дали той не ме е принудил да повярва в този абсурд? Но той се съгласи, когато казах, че търси Избраните, за да сложи край на войната. Може би все още има надежда. Може би това е изпитание на лоялността ми. Може би трябва да се предам, не крия нищо… Не!

Помни какво каза Дезмър. На Епидим не бива да се има доверие при никакви обстоятелства. Може да е един от тях, онези създания, като плащовете, които ме нападнаха. Но Дезмър ме е лъгал, и преди… или? Не! Винаги бе честен. Не би ме предупредил за Епидим, ако не е знаел, че срещата ми с него би ми коствала живота.

Трябва да се съпротивлявам.

Той отслабва ли? Не, не, просто го дръж отвън.

Не спирай преди той да се е отказал, Миранда, не рискувай… Защо си мисля, че е лош? Дезмър каза да стоя нащрек, но каза ли, че е лош? Не. Изглежда разумен. В крайна сметка можеше да ни избие, ако действително е толкова силен, колкото изглежда. И ме пусна сам. Можеше да ме удуши, но ме пусна. Ще ми се да можех да видя какво става. Това усещане… опитвал се е толкова пъти отдалеч. Опитвал се е да ме предупреди. Защо не го послушах? А сега се съпротивлявам.

Трябва да го допусна в съзнанието си. Това ще сложи край на мъчението. Искам да видя какво става. Той е офицер от разузнаването на Съглашенската армия. Още от началото на войната. Знае какво се е случило с баща ми.

Трябва да видя какво става.

Няма причина да си държа очите затворени.

Мислите й се заплитаха все по-заблуждаващо, а очите й се отвориха. Инстинктивно се приготви за главозамайващото напрежение, което щеше да наруши концентрацията й. Нищо такова не последва. Стаята бе тъмна. Синьо сияние пулсираше от алебардата и нашийника, осветявайки близката маса. Отгоре й стояха еликсирите, бинтовете, книгата, кинжалът и златна ръкавица. Ръкавицата… тя беше ли в торбата? Претърси паметта си и получи непоклатимо „да“ за отговор. И не само, нещо в нея настойчиво я подтикваше да си я сложи. Посегна към нея… кога са били развързани ръцете й?

Мисълта изчезна, не получила отговор.

Миранда спря рязко, когато осъзна, че Епидим я гледа, макар през полузатворени очи. Със сигурност щеше да я спре. Запита се защо изобщо искаше ръкавицата, както и кога Епидим се бе преместил пред нея. Отговорите бяха многобройни. Отново протегна ръка, но спря. Не трябваше да прави това. Трябваше да попречи на противника си да нахлуе в ума й. Идея изникна на преден план в съзнанието й.

Алебардата.

Да! — помисли си тя. — Служи му като моя жезъл. Ако успея да му я изтръгна, няма да е толкова силен. Дори мога да я използвам срещу него!

Девойката посегна, бавно. Същевременно захватът му върху оръжието видимо отслабна. Изникналата в ума й тревога бе властно сметена настрана. Ръката й, трепереща от комбинацията на страх и усилие, почти бе достигнала оръжието, когато пръстите й сами се сключиха около дръжката. Ръката й бързо отдръпна алебардата, а кристалът в острието й сияеше ярко.

Миранда се опита да я пусне, но ръката й не се подчиняваше. Златната ръкавица, която бе изпитала необяснимото желание да си сложи, се издигна във въздуха. Вече нямаше съмнение, че Епидим бе предизвикал объркването. Притежаваше много по-голям контрол от нея. Момичето отчаяно напрегна мисълта си, търсейки нещо, с което да го прогони. Мислите й биваха разкъсвани бързо и рязко още при самата поява. Мрачното влияние на Епидимовата воля се просмукваше в най-дълбоките кътчета на съзнанието й.

Накрая събра цялата си останала воля и я тласна на повърхността.

Отстраняването на защитата бе последвано от рязко втурване навътре, което я притесни за миг, но тутакси последва и това, на което се надяваше. Агонизираща болка. Насочвайки магията си на повърхността, бе предизвикала ефекта на огърлицата. Проплака високо в ума си, а нейде дълбоко в нея втори глас стори същото. Усети как хватката на нашественика се разхлабва съвсем малко, но бе достатъчно. Изтласка го вън от съзнанието си. Пред себе си видя очите на Епидим да се съживяват. Захвърли алебардата му настрана и отново удвои защитата си. Натискът на проникването му бе изчезнал, заменен от силен тътен между гняв и болка.

— Това е нещо ново. Телоран! Ела тук! — викна той.

Миранда колебливо отвори очи. Той крачеше гневно из стаята, понесъл алебардата си. Вратата се отвори и Тригора влезе.

— Отведи я в килия, наситих й се за днес! — заповяда той.

— Научи ли нещо? — запита елфът, хващайки олюляващото се момиче над лакътя и изправяйки го на крака.

— ОТВЕДИ Я В КИЛИЯ! — повтори ожесточено той, докато разтриваше врата си. — И НЯКОЙ ДА СМЕНИ КРИСТАЛА В НАШИЙНИКА!

Миранда бе отведена нагоре по стълбите, където към нея се присъединиха двама Елитни с факли. Осъзна колко много усилия й бе коствала защитата, когато откри, че умът й бе прекалено изтощен, за да накара краката да заработят.

Елитните буквално завлачиха измъченото момиче до най-близката килия, един етаж по-нагоре. След като бе захвърлена вътре, вратата се затръшна и се разнесе дрънчене на ключове, последвано от щракване на ключалка. След като мина известно време, възвърнало й достатъчно сила, за да повдигне глава, Миранда се огледа. Килията бе меко казано оскъдна. Купчина раздрани парцали очевидно изпълняваха ролята на легло. Самотен стол играеше ролята на мебелировка, макар че ако можеше да се съди по скобите за ръце и глезени, очевидно предназначението му не бе да носи удобство.

Девойката се опита да се изправи, блъсвайки се в решетките. Движението бе съпроводено от дрънчене около врата й. Протегна ръка и установи, че към нашийника й на верига е прикачен друг кристал. Бе по-голям от юмрука й и също болезнен на допир, само дето сега можеше да усети как изсмуква силата й.

Поне по-големият кристал имаше едно предимство. Предоставяше повече светлина. Инак трябваше да седи в почти непрогледен мрак.

Отпусна се в стола, откривайки, че стоенето права понастоящем не си струва усилията. Миг по-късно погледът й се спря върху нещо, за което определено не важеше същото. Купа. Пълна купа. С енергично оживление, за чиято наличност изобщо не бе подозирала, скочи към храната. Но с разочарование установи, че определението „храна“ е твърде щедро за съдържанието на купата. Бе изпълнена със субстанция, която опозоряваше всички каши. Сякаш някой бе посъбрал кухненска помия с помощта на комат хляб, който бе наронил отгоре. Естествено, нито това, нито вероятността от отрова попречи на Миранда да изгълта купата без лъжица.

Звукът на ботуши смътно достигна до изгладнялото й съзнание, докато довършваше пиршеството. Когато се убеди, че е погълнала без остатък отвратителната храна, девойката повдигна очи, за да види кой бе избрал да наблюдава спектакъла. Пред нея стоеше Тригора.

Генералът гледаше надолу към нея, принуждавайки я да осъзнае, че се бе свила в ъгъл, когато бе намерила купата. С огромно усилие Миранда се изправи, опитвайки се да запази малкото останало си достойнство.

— Идваш да злорадстваш? — попита момичето.

— Никога не злорадствам. Особено при победа, която не е моя. Спа десет часа. Епидим започна да се страхува, че може никога да не се събудиш.

— Тревожел се е, че може да умра? — рече девойката. — Мислех си, че се надява именно на това.

— За друг може би, но не и за теб. Много рядко попада на субект, който представлява предизвикателство.

— Аз съм предизвикателство? — запита Миранда.

— Съпротивлява му се над шест часа. Изтласка го навън по начин, по който никой друг не бе успявал. Това ти спечели интереса му — уведоми я Тригора.

— За мен е чест — предизвикателно каза момичето.

— А не трябва. Това означава единствено, че ще продължи да опитва. Все по-усилено и по-усилено. А когато успее да проникне, съмнявам се, че ще си направи труда да остави ума ти в състоянието, в което го намери. Може да не остави нищо от него. Откровено казано, ще бъдеш късметлийка, ако ти е останал достатъчно разсъдък да продължиш да дишаш, когато той приключи с теб — рече Телоран.

Миранда си пое дълбоко дъх.

— Ела. Дай ръка — каза елфът.

— Не. Защо? — възпротиви се девойката. Макар да си бе повтаряла безспир, че поне на Тригора може да се има доверие, случилото се през деня бе покъртило това убеждение.

Генералът протегна пита хляб и манерка. Миранда ги грабна. Купа помия далеч не бе достатъчна да засити трупания с дни глад.

— Защо ми даваш това? — успя да изрече с пълна уста.

— Няма как да бъда сигурна дали ще те храни… заслужаваш шанс — прошепна тя, привеждайки се по-близо. — Чуй ме. Никой не му се е противопоставял. Ровил се е и в моя ум, както и в стотици други. Каквото иска да узнае, ще узнае. Просто… се съпротивлявай. Стори всичко по силите си. Някой трябва да му покаже, че… че сме в състояние да се борим.

— Сме… какво означава това? Истина ли е? Той не е човек или елф? — запита Миранда.

Тригора предпазливо се огледа, преди мълчаливо да се оттегли. Миранда отново остана сама и в опасност. Далеч не за пръв път се озоваваше в подобна ситуация, но този бе по-различно. Този път можеше да се окаже последен. Намираше се в килия, дълбоко под земята, очаквайки врага си да направи следващия опит да си проправи път в съзнанието й. Трескаво търсеше из ума си някаква бледа надежда, в която да се вкопчи.

Имаше една.

Бе възможно пленилите я да направят същата грешка както преди, да не платят цената й. Това би накарало Лейн да я спаси отново. Но далеч не беше вероятно. Двамата генерали изглежда постигаха единодушие единствено върху факта, че трябва да бъде заплатено. Нямаше значение. Това бе надежда, сияеща светлина в края на тунела, в която да впери очи. Дотогава трябваше да пази силите си. Епидим щеше да се върне.

Измина една седмица, прекарана по възможно най-мъчителния начин. Бе вързана през цялото време. Всеки ден получаваше купа помия от един от пазачите, чиито лица бяха скрити зад маска, след което биваше подлагана на разнообразни сондажи от страна на Епидим. Повечето представляваха цели маратони, оставящи я без сила. Други бяха кратки и коварни, прикрити в най-разнообразни начини, вариращи от опити да я вербува до обещания да я освободи. В известен смисъл най-лошото бе, че всеки ден я връщаха в различна килия. Невъзможно бе да се чувства в безопасност, но това й отнемаше дори усещането за познатост.

Размишляваше върху това и се опитваше да игнорира ужасния вкус на храната, когато Епидим се приближи, за да започне поредното мъчение. Този ден обещаваше нещо ново. В килията имаше втори стол с подобни окови.

— Е, Миранда. Смятам, че е време да се запознаеш с някои от съседите си. Този познаваш много добре. Не е спрял да проклина името ти, откакто го намерихме — самодоволно заяви Епидим, блъсвайки парцалив старец с превързани очи във втория стол.

Главата на стареца бе отпусната. Клюмайки в стола, той се поклащаше бавно, почти в делириум. Струваше й се познат, но не можеше да се досети откъде. Имаше провиснала сива брада, изцяло плешив, с изключение на няколко вити сиви кичура.

— Е? За пръв път си толкова тих, старче. Тя е тук, в тази стая. Нямаш ли какво да кажеш? — запита Епидим.

— Чакам тя да заговори — изграчи старчокът. Гласът му бе пресипнал, като че употребяван пресилено. Бе го чувала и преди.

— Защо? — попита генералът.

— Искам да зная къде е гърлото й… за да обвия ръце около него — обясни старикът.

Вдигна глава, разкривайки износена и зацапана свещеническа яка.

— Ти си свещеникът. Онзи, който срещнах след намирането на меча! — осъзна Миранда.

Той се хвърли напред с цялата сила, на която бе способна немощната снага. Епидим с лекота го усмири.

— Аз съм. Знаех си, че ще донесеш само мъка. Погледни ме! Виж какво ми стори! Вещица! Отрепка! Заради теб ще прекарам последните години от живота си в тази воняща, прогнила дупка в земята. Всяка нощ се моля да те застигне край, подобаващ на измяната ти! Извличам утеха от факта, че най-сетне си довлечена тук! Дано никога не съзреш дневна светлина! — изхрачи той с презрение. Отново скочи да нападне Миранда, но Епидим го задържа.

— Какво прави той тук? Защо сте го заловили? — настойчиво запита Миранда.

— По същата причина, поради която и всички останали. Възможно е да са докоснали меча. Пророчеството, ако бъде правилно разчетено, твърди, че мечът ще попадне в ръцете на Избран. Ще заловим Избрания, но за да сме сигурни, трябва да заловим всеки, който може да е докоснал меча.

— Ти ни обрече! ВСИНЦА НИ! Носеше този меч като чума И НИ НАПРАВИ ПРЕСТЪПНИЦИ! ПРОКЛЕТА ДА СИ! ПРОКЛЕТА ДА СИ, ВЕЩИЦЕ! — ревна духовникът, сетне изгуби глас и захриптя.

— Ще се предам. Ще се предам незабавно, ако ги освободиш — каза Миранда.

— О, не. Тези пленници никога няма да бъдат освободени — с равен глас изрече Епидим.

— Но защо? Несъмнено си прочел умовете им! Трябва да знаеш, че не са ти от полза! — викна тя.

— Така е.

— Тогава защо просто не ги пуснеш?

— Не. Трябваше да ги държим тук, ако не за друго, то поради вероятността някой от тях да е бил изключително важен за теб и така да се превърне в несъзнателна примамка. Беше налучкване, но нямаше да е първата подобна догадка, която да се окаже успешна. Случайно си една от онези бедни души, които ги е грижа за всички. Мислех си, че бихме могли да изпразним най-близкото село, за да запълним оставащите килии. Какво ще кажеш? Представи си под какво напрежение щеше да те постави това — рече с широка усмивка.

— Моля те, умолявам те. Освободи ги и ще те допусна в ума си — рече тя.

— Предай ми се и ще ги убия.

— Какво? Защо? Ти искаше да се предам!

— На първия ден. Тогава ти ме нападна. Нарани ме. Това е рядко. Много рядко. Безпрецедентно. По принцип бих убил за това — но не и теб. У теб има нещо специално. Притежавах всичко, което ме интересуваше, още след четвъртия час на първата ни сесия. Всичко, което трябваше да науча.

Не знаеш нищо ново, което да предложиш. Зная, че Лейн е избран. Зная, че друг Избран е бил призован. Дори зная как изглежда. Нещата, които трябваше да защитаваш, бяха оставени без защита, а дори и когато ги бях получил, ти продължи да се съпротивляваш. Продължи да защитаваш нещо в ума си. Осмели се да повярваш, че би могла да си по-силна от мен.

По тази причина ще бъдеш пречупена. Ако исках само ума ти, можех да се промъкна в съня ти. Искам да ти покажа, че не си достатъчно силна. Искам да ми покажеш докъде се простира силата ти. Ще бъдеш измъчвана, извивана, разкъсана и натрошена. Ще напрягаш всичките си сили — и ще се провалиш. И тогава, когато най-накрая не ти е останала волята да ми се съпротивляваш, ще убия всеки един от тези люде пред очите ти — изрече Епидим. Гласът му бе спокоен, сякаш обясняваше нещо съвсем в реда на нещата.

— Докара гибелта на всички! Докара гибелта на всички ни! — успя да изрече свещеникът.

Епидим го извлече от килията и го предостави на пазач, който да го отведе.

— Знаеш ли, успях да надзърна в онова, което криеше от мен. Образ на майчиното ти лице, шепот от бащиния ти глас… дреболии. Тривиални неща. Безполезност. Произволни, незначителни събития от живота ти. Имам чувството, че когато бъдеш пречупена, това ще е всичко, което ще открия. Спомени, които са ти скъпи. Но въпреки това ще ги имам. Ще съзра всяка скътана сцена от ума ти. Всеки миг в градината с майка ти, всяка безценна визита на баща ти. Помисли върху това. И се наспи добре — каза Епидим.

Предната седмица бе нищо в сравнение с последвалата. Всеки ден пред нея биваше довеждан нов затворник. Беше ги виждала — макар и само преминавайки — и преди. Обикновени хора, търговци — всеки, за когото съществуваше подозрение, че е възможно да е докоснал меча. Някои не си я спомняха. В тези случаи Епидим я принуждаваше да им обяснява причината за задържането им. Повечето от заключениците не бяха получавали обяснения до този момент. Гневът, тъгата, объркването — всичко това се смесваше в просълзен изблик емоция.

В точния момент, когато Миранда усещаше, че сърцето й сякаш бива откъснато от снагата й, Епидим правеше поредния си опит. Агония в най-съвършена и пречистена форма. И всеки ден бе по-лош от предишния. Мъчителят подбираше все по-жалостни истории. Хлипащи майки, отделени от чедата си. Войници, които още не бяха видели семействата си след безкраен престой на фронта. И най-лошото бе, че Миранда не можеше да победи. Предаде ли се, затворниците щяха да бъдат убити. Бъдеше ли пречупена, затворниците щяха да бъдат убити. Можеше единствено да осигури повече време. Да отлага неизбежното.

След още една седмица Епидим се приближи сам, но Миранда не бе толкова наивна, за да помисли, че днес я очаква нещо по-различно. Носеше нещо, увито в черен плат. Чертите му бяха изкривени в усмивка на пълна възхита. Девойката не хаби сили да предполага що за мъчение й е подготвил този път. Просто се подготви.

— Миранда, какво предполагаш получих днес? Със сигурност ще събуди интереса ти, уверен съм в това.

Миранда не отговори. Съсредоточи ума си, приготвяйки се за опита му. Епидим бавно разгърна малко от плата. Докосваше го бавно, предпазливо, сякаш бе животно, което можеше да хапе. Мислите на девойката се насочиха към Мин и момичето отправи молитва създанието да не се намира вътре. Молитвата бе удовлетворена, но истината не можеше да бъде по-лоша. Горната част на плата бе отметната, за да разкрие великолепна, инкрустирана, гравирана дръжка. Дръжката на меч. Мечът.

— Ето го. Източникът на нещастията ти. Предполагам все още таиш илюзии, че имаш някаква стойност. Че си важна и затова сме те искали. Не. Всичко опираше до ето това. Преживените от теб в последно време изпитания се дължаха единствено на докосването ти до това парче метал. Би могла да бъдеш всекиго. Когото и да е. Това оръжие означава много повече, отколкото ти някога би могла. А сега е мое. Знаеш какво означава това, нали?

Не мисли, че не съм я видял. Тънката нишка надежда, проблясваща из ума ти. Че Лейн може да дойде, че някак ще успее да ме срази и да те спаси, може би дори и всички останали затворници. Това няма да се случи. Бе им платено. Те приеха. Сега си толкова безполезна за тях, колкото и за всички останали — изрече той, а от думите му капеше отрова.

Миранда насочи всичките си сили да не позволи на безнадеждността да проличи. Нямаше да му достави удоволствието да съзре болката й.

— Уви, тази малка награда означава, че ще трябва да те оставя за известно време. Получих заповеди да помогна в проектите на колега, а това тук може да се окаже полезно. Но за да не ме забравиш, позволи ми да ти оставя нещо, което ще те измъчва в мое отсъствие. Има един момент, напук на скорошните ми добавления останал най-разрушителния миг в живота ти. Клането. Наскоро се бе присетила за него, нали? Чудила си се… как е възможно? Изтеклата информация никога не е била доставена. Дори и да е била, как е възможно атаката да е била толкова успешна, а разрухата така пълна?

Кенвард бе столица, близо до фронта. Бе укрепена. Можеше да удържи сила, десетократно по-голяма от онази, която я унищожи. Бе го правила и преди. Как бе възможно?

Сториха го нашите хора. Нямаше южни войски. Лично аз предадох заповедите от генерал Багу. Никой да не остане жив. Изтеклата информация бе само за прикритие, да предостави удобно обяснение в умовете на хората. Разбира се, не мога да изредя с абсолютна точност имената на всички замесени войници, но мога да ти кажа следното: те всички бяха опитни, лоялни, покорни и достойни за доверие. Бяха сред най-добрите…

Като баща ти, той също беше сред най-добрите, нали? — рече Епидим, снижавайки глас, така че последните думи бяха прошепнати.

И той отстъпи назад, потъвайки в мрака, оставяйки само скъпоценния камък в алебардата да сияе, взирайки се в нея като подигравателно очище, докато накрай и той не изчезна. Тя зачака, докато затръшването на тежките врати не указа излизането на чудовището. Когато се убеди, че се е махнал, главата й се приведе, а умът й пламтеше. Гняв, страх, безсилие, омраза, отчаяние и какво ли още не се бореха за надмощие над съзнанието й.

Ако не се бе оттеглил наистина, Епидим можеше да я срази с лекота. Плачът й отекваше из подземието. Пазачите пред вратата не реагираха. Не се постара да насочи магията си в себе си и кристалът на врата й гореше, задействан от силната емоция. Не я беше грижа. Нищо не можеше да се сравни с болката в сърцето й.

Избликът на чувства не я напусна, докато не припадна от изтощение. Прекара няколко часа без сънища и се събуди сред същата бледосиня тъма, в която бе прекарала последните две седмици. Почивката изобщо не бе възстановила силата й, инак бе твърде вероятно да започне целия процес отново.

Наместо това седеше изтощена. В слепоочията й пулсираше тъпа, постоянна болка. Увесила глава, девойката забеляза нещо. Увисналият от врата й кристал бе започнал да се пропуква. Момичето поклати глава, надявайки се да проясни поне малко ума си и се огледа. И други неща се бяха променили. На места стените бяха обгорени. Смътно си спомняше да насочва ума си към огнени заклинания, за да утеши поне част от гнева си. Бе вложила достатъчно сила, за да претопи решетките в бълбукащи локви, но кристалът си бе свършил работата — в известна степен.

Замъгленото й съзнание бавно започна да се изчиства. Едновременно с това изникваха вероятности, породени от това ново знание. Двама от маскираните пазачи се доближиха до килията. Миранда застана неподвижна, докато единият замени повредения кристал, а другият остави дневната помия.

Девойката знаеше, че това бяха обикновени близници, които не можеха да надникват в съзнанието й като Епидим, но предпочиташе да не поема излишни рискове, затова си позволяваше само невинни мисли в тяхно присъствие. Когато се махнаха, започна да планира. Някои от заклинанията й се бяха промъкнали. Напрегнеше ли сили докрай, постигаше малък ефект. Щеше да е болезнено, но можеше да успее да избяга сама. Трябваше да се фокусира, напук на болката от нашийника, върху заклинания, изискващи концентрация, която рядко бе постигала без жезъла си. Нямаше да е лесно, но поне представляваше някаква надежда. Надеждата щеше да й дава сили.

Окуражена от факта, че избликът й не бе предизвикал реакция от близниците, девойката пристъпи към работа.