Обединени от божества

Лейн се върна на мястото извън града, където останалите изчакваха. Имаше повече въпроси, отколкото можеше да бъдат зададени, повече предупреждения, отколкото можеше да бъдат отправени, но не разполагаха с време. Не беше разумно да оставя Айви и Етер насаме. Когато ги откри, двете си разменяха остри реплики, но поне шепнешком — това трябваше да им се признае.

— Ето те. Кажи й каквото каза и на мен. Че искаше тя да послужи за диверсия — настоя Айви, траквайки със зъби.

— Не поощрявай лудостта й — заяви Етер.

— Истина е — изрече с равен глас Лейн. — Ти изпълни задачата си. Ситуацията е под контрол.

Айви изплези език към Етер, която стоеше със сурово изражение, изгубила дар слово.

— Разчитал си на провала ми? — сопна се тя. — Как си могъл да повериш нещо толкова важно на такава малка вероятност?

Лейн продължи:

— Ще изчакаме до затварянето на работилницата. Един от намиращите се вътре човеци може да бъде склонен да ни помогне.

— Изключително слабо вероятно. Всички присъстващи там изглеждаха обединени в желанието си да предотвратят целесъобразната поправка на оръжието — предупреди Етер.

Лейн замълча. Приклекна и бавно потъна в транса, който заменяше съня. Айви се сгуши до него, отпускайки глава на рамото му. Скоро тя заспа. Етер ги гледаше с нарастваща отврат. Седна на земята и прие формата на вода, малко след това — лед.

Минаха няколко часа. Дал почивка на тялото, умът на Лейн оставаше активен. Бе затворил очи, но ушите му стояха неизменно нащрек. В съзнанието му се носеха мисли. Размишляваше за опасностите, които все още му предстоят — за делата, които все още го чакаха. Бавно изникна съмнение.

Трябваше да убие Дезмър. Не можеше да му се има доверие. Не трябваше да чака тук, губеше ценно време. Трябваше да изостави Етер. Бе непредвидима и неконтролируема. Преценката му го предаваше. Уменията му му изневеряваха. Краят наближаваше, и то бързо. За пръв път в живота си имаше нещо, за което да живее, нещо различно от желанието за мъст, но то замъгляваше ума му. Правеше грешки. Ако продължеше да ги допуска, щеше да бъде убит. Ако бъдеше убит, Айви щеше да умре. Последната истинска надежда за вида му, може би последният жив негов представител, щеше да изчезне.

Малтропът се опита да прокуди тези мисли. Съмненията бяха равнозначни на смърт. Ако имаше нещо, което бе научил през живота си, то бе, че миналото си е минало. Единствено бъдещето имаше значение. Ако индивидът не вярваше в избора си, значи вече бе изгубил. Трябваше да се съсредоточава върху задачите си. Най-голямата опасност на войнския сън се състоеше от заплахата да бъде погълнат от най-мрачните аспекти на ума, мислите, които рядко изникваха на повърхността. Потъващите прекалено дълбоко често се събуждаха с изгубен разсъдък или изобщо не го правеха.

Отдалечен звук от отварянето на врата сигнализира края на транса. Тялото бързо се събуди, отърсено до голяма степен от изтощението. Лейн се издигна на крака, загърбвайки схванатостта и вкочанението. Айви се сепна от рязкото изправяне и го погледна сънено.

— Какво става? — попита тя.

— Стой скрита. Скоро ще се върна — рече той.

Преди да е успяла да възрази или отговори, Лейн вече бе изчезнал. Движенията му почти не бяха засегнати от понесените рани. Още няколко часа транс щяха да го възстановят напълно. Докато беззвучно се промъкваше от сянка в сянка, споходи го познато и приятно чувство. Дебнене на цел. Това му бе познато. Това бе животът му.

Покачи се на покривите. Заради снега на земята щеше да оставя стъпки. Не се знаеше колко време щеше да отнеме поправката. Бе възможно непринадлежащите следи да разбудят подозрения. Това щеше да затрудни оставането скрит. Върху покривите присъствието му нямаше да остави следи за обикновения наблюдател. Скоро откри търсеното. Миризмата й бе най-силна тук. Това бе домът й. Бе влязла само преди мигове. Заслуша се напрегнато. Не бе сама. Вътре имаше две деца, както и още една жена. В продължение на още няколко секунди се заслуша. Оплакваха се, че са гладни. Малтропът светкавично се стрелна към задната част на къщата, спускайки се на земята. Откри ниска врата, вече покрита наполовина от преспите зад дома. С плавно движение пъхна острието на счупения меч и го повдигна.

Това повдигна райбер и тежестта на снега започна да натиска вратата. Лейн се промъкна през отвора и тихо затвори, поставяйки отново райбера. Помещението представляваше плитко мазе. Бе изпълнено почти до тавана с дървесина — целта му беше именно складирането й. Плъх притича по пода, а малтропът пое към вратата сред пълния мрак. Дочуваше тракане на тежък съд. Вратата се отвори и целта му се появи, за да вземе няколко цепеници.

Лейн се прилепи към стената, скрит от светлината на капака. Докато тя коленичеше, за да натовари ръце, малтропът се промъкна в кухнята. Преминаващият през центъра на къщата каменен комин можеше да се похвали с наръчкан огън. Отговаряше за по-голямата част от светлината, за отоплението изцяло и за приготвянето на храната. На места горяха маслени лампи. Кухнята бе добре снабдена с тенджери, тигани и ножове. Шкафове бяха приютили глинени съдове. Сносно осигурен дом. Тясна вратица от едната страна на плота отвеждаше до килерче, изпълнено с корени, зеленчуци, хляб и опушени меса.

Асасинът се промъкна вътре и тихо затвори след себе си.

В другото помещение децата спореха гръмко. Жената им викна, отваряйки тъмния килер и стъпвайки вътре, понесла лампа. Лейн невидян премина зад гърба й и бавно дръпна вратата. Звукът привлече вниманието й, но малтропът с лекота остана зад нея, отскубвайки лампата с едната си ръка и запушвайки устата й с другата.

— Мълчи — прошепна той, докато угасяше лампата.

Тя се подчини насред потъналото в мрак помещение.

— Когато си била малка, родителите ти са ти разказали приказка. Разказали са ти за деня, в който са придобили свобода в замяна на услуга. Въпросната услуга била семеен дълг. Трябвало да се предава от поколение на поколение до деня, в който е трябвало да бъде изплатена. Този ден настъпи днес. Разбираш ли ме?

Тя кимна.

— Добре. На пода до себе си ще намериш парчетата от меч. Много специален меч. Виждала си оръжието преди и си отказала да го приемеш. Ще го отнесеш при работодателя си, Флин, и ще му го покажеш. Трябва да бъде изкован наново. Няма да срещнеш затруднения в убеждаването му да го стори. Трябва да бъде готов за не повече от седмица. Трудно ще бъде да го убедиш да се раздели с него, но това не е твоя задача. Просто трябва да се погрижиш той да започне работа върху оръжието, да разбереш кога ще бъде готово и да го донесеш тук, когато бъде завършено. Стори това и дългът ще бъде изплатен. Остана ли доволен, ще узнаеш. Тогава децата ти няма да чуят същата приказка. Съгласна ли си?

Тя кимна отново.

— Добре — каза гласът.

Когато вратата се отвори, тя бързо се извърна, за да види лицето на непознатия, но той бе изчезнал. Жената разшири отвора, за да влезе повече светлина. На пода имаше меч. Докато децата, две момчета, се гонеха из къщата, по-възрастната жена влезе в кухнята. Върху лицето на младата имаше занесено, разтревожено изражение.

— Момчетата са гладни, надявам се… Наред ли е всичко? — попита тя.

— Майко, наглеждай ги още мъничко. Имам да свърша нещо — рече младата, навеждайки се да вдигне и събере парчетата.

След като внимателно ги прибра, жената отново си облече дебелите дрехи и излезе. Пое по пътя, който изминаваше всяка сутрин до личната работилница на Флин. Само тя и неколцина от чираците знаеха къде се намира. Беше разположена близо до града, но спотаена в малка пещера край входа на стара мина. Флин бе изключително потаен относно работата си и ценеше уединението. Дори бе пренасочил комина на ковачницата си към шахтите, за да не би някой да види дима и да го открие по него. Веднъж дневно тя и чираците донасяха нужните му ресурси и проектите за деня, тъй като се случваше ковачът да не напуска работилницата си с дни. Потърси ключа, копия от който притежаваха само тя и работодателят й. Отключи вратата, бутна я и влезе. Вътре бе ужасяваща жега, а въздухът бе изпълнен дим благодарение на слабата тяга на неефикасните комини.

— Какво има, Джесика? — викна Флин.

Той бе набит, брадат мъж, вечно оцапан с въглища и някаква боя. Седеше пред отрупана, зле осветена маса, издълбавайки сложни линии върху широкото острие на тежка брадва.

— Нося меч, с който да се заемете.

— Имам предостатъчно работа, госпожичке. Достатъчно за месеци напред. Махни го — нареди той.

— Моля ви, сър. Това е ужасно важно.

— Важно? — объркано изрече той. — Колко важно? Бе ми предложена сумата от хиляда и петстотин златни монети за тази брадва, предназначена за най-големия син на барона. Смея да кажа, че това е доста важно.

— Става дума за меч. Нуждае се от поправка.

— Поправка? Небеса, момиче! Не поправям мечове! За тази цел си имам чираци! Би трябвало да знаеш!

— Моля ви, само му хвърлете един поглед, сър.

Флин раздразнено повдигна очи. Отчаяният лик на главния му асистент бе достатъчен да го убеди, че не става дума за нещо, което лесно да бъде захвърлено настрана.

— Дай — рече той, отупвайки ръце.

Джесика постави груба кърпа в ръцете му и я разгърна. В мига, в който светлината заля оръжието, вниманието на Флин моментално бе погълнато. Повдигна острието и огледа руните. Обръщайки къса, внимателно се вгледа в счупването, прокарвайки нокът по слоевете.

— Това… е произведение на Дезмър. Откъде го взе? — бързо запита той.

— Бе оставено от посредник. Работата трябва да бъде приключена за седмица. Ще го получи от мен.

— Седмица? Глупости. Шедьовър като този трябва да бъде проучен. Нужни са ми месеци. Не. Години. Трябва да го имам. Намери собственика и му направи предложение. Каквато цена поиска. Не. По-добре го доведи тук. Трябва да зная къде е намерил оръжието. Да. Трябва да се срещна с него.

— Убедена съм, че ще го срещнете. Не съм убедена, бе бихте могли да избегнете това — отвърна тя.

— Да, добре. Отлично — разсеяно рече майсторът на оръжия.

Флин понесе оръжието като новородено и го постави на работната си маса, която разчисти с един замах на ръчището си. Безценни оръжия и инструменти изтракаха по пода, а той внимателно положи обекта на внезапната си обсесия. Асистентът отвори вратата и пристъпи навън. Бледата, премигваща светлина от вътрешността на работилницата освети пъртината, която бе проправила през все още сипещия се сняг. Няколко крачки по-натам имаше самотен чифт стъпки. Нищо не отвеждаше до тях, нито се отдалечаваше. Бяха насочени към вратата.

Тръпки на страх я полазиха. Десетилетна тежест се отрони от раменете й. Той бе стоял там. Бе видял, че работата ще бъде свършена. Семейният дълг бе почти изплатен. Жената бързо пое към дома си.

Флин оглеждаше меча с полудял взор. След като пипнешком порови в едно чекмедже, разпиля по масата малка купчинка пергаменти. Взе перо и мастилница и започна да преписва руните от острието върху хартията, сетне скицира формата на острието. Лекият повей хладен въздух остана незабелязан. Хвана дръжката и прецени тежестта й, плъзвайки палец по острието. Когато отново посегна към перото, ръката му не го намери. Купчината листове също бе изчезнала.

— Не. Къде е! — изръмжа той, поставяйки внимателно меча върху масата, след което се наведе, за да потърси на пода.

След като разбута лежащите там инструменти, Флин се изправи отново. Мечът бе изчезнал. На негово място стоеше лист със следните думи: Поправи меча за седем дни, запази наученото като отплата. Провали се и изгуби и двата си трофея.

Прочитайки последния ред, ковачът хвърли паникьосан поглед към витрината над вратата. Бе празна. Беше съдържала малък кинжал. Първото от оръжията на Дезмър, което бе намерил. Извлечените от него техники бяха променили живота му. Оръжията, които бе започнал да произвежда, нищо повече от бледи имитации, далеч надминаваха останалата конкуренция, а бе усвоил съвсем малка частица от умението. По-тънките нюанси бяха започнали да се разкриват едва през този месец. Отново се обърна към работната си маса. Счупеният меч, кинжалът и бележките го чакаха. Полазиха го ледени тръпки. Седна, приведен над работата си, сякаш да я запази от грабливи ръце и възобнови делото си.

Лейн бързо се върна при останалите. Стигайки на въпросното място, завари там само Айви. Бе очаквал нещо подобно. Бе скръстила ръце, челото й бе свъсено, на лицето си носеше раздразнено изражение. Лейн знаеше защо. Етер го бе последвала, бе го усетил. В една или друга форма бе наблюдавала случилото се. Ако бе разполагал с възможност, щеше да сложи край на това, но по времето, когато осъзна, нуждата от тишина беше прекалено голяма.

— Покажи се — остро нареди той.

Пронизващият вятър се завъртя и прие формата й, преляла в плът.

— Уменията ти са отлични, макар да подлагам делата ти на съмнение.

— Защо ме последва? — сурово запита асасинът.

— С оглед на скорошните ми затруднения, сметнах за нужно да ти илюстрирам величината на собствените си умения.

— Казах й да не го прави, но тя не ме слушаше — троснато рече Айви.

— Нямам време за това — изръмжа Лейн. — Слънцето скоро ще изгрее. Нуждаем се от някакво по-безопасно място. Това ще ни забави.

— На север има къща. Обгорена и празна — предложи Етер.

— Видя ли я? — попита лисугерът.

— Огледах всичко, което поселището и заобикалящите го възвишения предлагат, няколко мига след като се превърнах във вятър — отбеляза метаморфът.

— Ще видим — каза Лейн. — Отведи ни до нея. Пеш.

Етер започна да стъпва из преспите. Разстоянието бе малко, но вихрите и снега затрудняваха придвижването. Над раменете на метаморфа се спусна по-дебело наметало. Краката й потънаха в снега, обути в леки ботуши, за да изникнат отново, стъпили в по-подходящи за крачене обуща. Често отстраняваше чувствителността към глад и студ, които тормозеха смъртната й обвивка, но вихрената форма бе отнела по-голямата част от малкото сила, която си бе възвърнала. Трябваше да остане в сегашната конфигурация в продължение на още няколко часа, преди отново да опита нещо подобно. Голямо облекчение бе произтекло от съгласието й да остане в тази форма.

Пръснатите постройки станаха още по-редки. На голямо разстояние от тях, точно покрай табелата на града, действително се издигаха останките от къща. Две от стените все още стояха. Макар покрит със сняг и нещо, което очевидно представляваше парчета от покрива, подът се държеше. Лейн я прецени. Разположението й бе такова, че стените скриваха останалата част от руините сравнително добре, отдалечеността от пътя бе значителна. Не представляваше идеалното скривалище, но беше малко вероятно да открият по-добро. Продължи огледа си, откривайки капак към мазе, останало сравнително непокътнато от пламъците. Кимна. Айви се вмъкна вътре, последвана от Етер.

Мазето бе плитко, както повечето подземни помещения в каменистата, замръзнала земя в планините. Светлина и сняг се процеждаха през ъгъл в пода, пречупил се под тежестта на отломките. Изглежда мястото не бе докосвано след пожара.

Лейн приклекна близо до средата на пода. Айви последва примера му. Асасинът бавно започна да потъва в транс, което бе значително улеснено от липсата на неспирен вятър, който да фучи в ушите му.

Айви се огледа. Все още бе изморена, но новото място я интригуваше. На места се виждаха сандъци, рафтове бяха покрити с гърнета — някои строшени, някои цели. Долавяше смес миризми, които не можеше да определи. Бавно се отдръпна от Лейн и внимателно отвори един сандък, често поглеждайки към асасина, страхувайки се да не бъде смъмрена.

Когато мъмрене не последва, тя започна да рови из съдържанието. Стари, плесенясали одеяла. Навъси се и ги остави настрана. Опитвайки се да премахне миризмата от носа си, Айви подуши въздуха. Нещо привлече вниманието й. Предпазливо последва миризмата. Из ума й плъзна гъдел. Етер я наблюдаваше.

— Какво има пък сега? — попита метаморфът.

— Надушвам… колофон.

— И какво от това?

— Не зная… аз… А, ето!

Далеч в ъгъла, под една полица, сред редица кутии, се намираше малък калъф. Айви отключи закопчалките и го отвори, намирайки цигулка. Пръстите й потръпваха, докато я поемаше. Бе погълната от вида й. Върху лицето й бяха изписани яснота, съсредоточеност и осъзнаване, които не бе демонстрирала преди. Етер се приготви да протестира, когато малтропът прокара пръст по една от струните, но замълча. Част от нея проявяваше интерес към това поведение. А и искаше да стане свидетел на гълченето, което неминуемо щеше да последва от страна на Лейн.

Асасинът бавно се изтръгна от плиткия транс, привлечен от звуците на тихи ноти, предизвикани от настройването на струните. Бързо бяха нагласени с правилния опън. Движенията на Айви бяха опитни. Очевидно това й бе познато. Подръпването бе тихо. Със сигурност не заглушаваше виещия вън вихър. За момента Лейн го изтърпя. Още няколко умели завъртания на ключовете и струните звъннаха с правилния тон. Айви посегна в калъфа и взе лъка и колофона. Смаза тетивата. Изписаното върху лицето й спокойствие бе невероятно. Накрая докосна струните с лъка.

— Достатъчно — предупреди Лейн.

Не му обърна внимание. Лъкът погали струните и дълга, мека, ясна нота бе отронена, последвана от друга. Движенията й бяха целенасочени и безупречни. Започна бавна, скръбна, плачеща мелодия. Едва доловима. Постепенно се оживи. Стана по-весела, по-бърза. Пръстите й танцуваха върху струните. Жълтата аура, обгръщала я по време на смеха й, се появи отново. Върху лика й разцъфна чиста радост.

Лейн отново усети топлина в остатъка от раните си. Интензивността й се усили паралелно с усилването на звука. Скоро асасинът започна да се страхува, че е възможно да бъдат чути. Постави ръка на рамото й. Тя подскочи.

— Лейн, кога се събуди? Чу… чу ли ме? Мога да правя това! Идва само и го усещам правдиво! — рече тя. — Етер, видя ли? Етер?

Етер имаше занесен, почти втрещен вид.

— Тя е… артистът, геният, за когото се говори в пророчеството. Един от оригиналните. Проклета да е. Тя е… била е една от нас.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — попита Айви.

— Петимата оригинални Избрани били създадени от боговете. Мечодържецът, водител на людете. Онзи с кръвта на лисица, повелител на всички оръжия. Аз самата, нямащо равно на себе си мистично същество. Стратегът, разчитащ следи. Последният е артист и гений — изрече тя, почти страхувайки се от думите си.

— Аз съм геният? — каза Айви.

— Възможно е това да е сред знанието, което е било поставено принудително в ума ти, но ефектът… е по-задълбочен от всичко, което съм виждала.

— Значи си се отнасяла зле към мен, а аз съм същата като теб!

— Не си нищо подобно. Никога не би могла да си като мен. Всичко това означава единствено, че противникът ни притежава възможността да превърне чисто и съвършено създание в… теб, а когато умреш, заменилият те ще бъде безполезен като Миранда — каза Етер.

— Хей… ХЕЙ! — възрази Айви.

— Млъкнете и двете! — изръмжа Лейн. — Ще останем тук, докато мечът ми бъде поправен. Ако ще се мъчите да си издерете очите през цялото време, някакви мерки ще трябва да бъдат предприети.

Айви се сви като сгълчано хлапе, сядайки в ъгъла, спускайки качулка ниско над очите си. Муси се, докато умората не я надви и тя не се унесе. Етер търпеливо изчака бавното, равномерно дишане на съня да я обгърне. Лейн все още бе буден.

— Доста е студено. Огън би бил от полза. За вас двамата, разбира се — предложи Етер.

— Не можем да рискуваме светлината и дима — отвърна малтропът.

— Ако те са риск, мога да ги елиминирам.

Известно време той не отговори.

— Би било от полза — съгласи се накрая.

Етер се надигна и събра няколко парчета дърво. Прие слабовата огнена форма и седна върху купчината. Миг по-късно дървесината започна да потъмнява, плъзна топлина, но пламъците на снагата й приеха потръпващ черен цвят. Не се издигна никакъв дим. Не след дълго мазето стана годно за обитаване, дори удобно.

Лейн не се потопи отново в транса. Раните му бяха изцелени и бе останала само умората, а с нея той можеше да се оправя. Айви бе заспала дълбоко, предоставяйки на Етер най-близкото до уединение с Лейн, което позволяваха обстоятелствата.

— Защо? — попита Етер.

Лейн премести взор върху нея, но не каза нищо.

— Защо това създание получава вниманието ти, а аз не? Не желая чувствата, които пилееш върху й да бъдат заради мен, а за твое добро. Няма логика да задръстваш ума си с нея по подобен начин. Какво нейно качество би могло да я прави желана? Което аз да не притежавам десетократно повече?

— Тя е от същия вид като мен. Нищо чудно двамата да сме последните. Трябва да я защитавам.

— Тя няма нищо общо с вида ти. Аз имам. Била е изменена и покварена да наподобява вида ти. Всъщност нямаш сходност, не и по начина, по който използваш думата. Не си роден от малтропи. Баща ти е бил божество — навъси се тя.

— Аз съм каквото ме е направил животът, както и тя.

Етер обмисли думите му, бързо игнорирайки ги като пореден симптом на щетите върху себепреценката му, породени от прекараното сред смъртни време.

— Онзи, когото наричаш Дезмър, бе наблизо. Видях го, когато те последвах. Не мога да си представя, че не си бил наясно — отбеляза метаморфът.

— Бях.

— Със сигурност не е съвпадение.

— Не беше. Той работи за д’кароните, представяйки се за Избран. Работи върху залавянето ни.

— И все още е жив? Вече е невъзможно да отречеш, че сантименталността ти е отнела разсъдъка и преценката — обвини го Етер.

— В настоящия момент може да му се има доверие, че ще постави собствените си интереси пред тези на д’кароните. Това означава, че ще ги води по фалшиви дири, докато цената, която са склонни да платят, не се повиши достатъчно. Междувременно му отнех възможността да ме преследва — рече Лейн, изваждайки зъба, който бе висял около врата на Дезмър.

— Много добре — отстъпи тя.

— Чуй ме. Търпя те, защото в сраженията запълваш празнина, която аз не мога. В състояние си да нанасяш и понасяш магическа атака. Това е единствената причина, поради която не бе изоставена. Не се нуждая от съвета ти. Няма нужда да отсъждаш решенията ми, да изследваш разсъжденията ми или да преценяваш какво ме мотивира. Запази си критиката и аз ще сторя същото — предупреди Лейн.

Етер се изкикоти.

— Постигнала съм съвършенство. Заинтригувана съм какви възможни критики би могъл да имаш към мен.

Лейн мълчеше.

— Говори — настоя Етер.

Малтропът си пое дълбок дъх.

— Получила си почти безбрежен потенциал и си разполагала с цяла вечност за усъвършенстването му. Това би трябвало да те направи неуязвима. Наместо това си изгубила времето да се убеждаваш, че вече си такава. Продължаваш да прахосваш енергията си, изразходвайки я до последна частица при всяка изникнала възможност. Не всяко сражение изисква океан от пламъци. Можеш да приемеш формата на всеки звяр или човек, но в абсолютно всички случаи избираш да хабиш силата си, подхранвайки гнева на елементите. Миранда притежаваше нищожна фракция от силата ти, но умееше да я използва. Постигна целта си и пак й бе останало достатъчно да избяга — до последната битка. Приключваш всяка битка в съвсем малко по-добро състояние от Айви. Тя поне не може да се контролира. Ти го правиш умишлено. Може би най-лошо от всичко е пропиляната възможност за промъкване. Приличаш на човек до мига, в който си отвориш устата, обезсмисляйки умението си. Как си могла да съществуваш от зората на времето и да си останала толкова невежа относно поведението на най-влиятелните създания? — изрече Лейн.

Това бе рядка демонстрация на емоция, за която съжали моментално. Безсмислено беше. Нищо от казаното не бе чуто. Етер мълчеше. Лейн отвори торбата си и изяде дажбата. Слънцето изгряваше. Когато краткият ден приключеше щеше да потърси нещо, с което да попълни припасите. Дотогава щеше да има само чакане.

Времето минаваше бавно. Всеки от тримата се бе научил на търпение. В работата на Лейн то много често бе означавало разликата между провал и успех. Прекарваше времето си в анализиране на информацията, предоставяна от сетивата. Малка група д’карони прекоси града, но не се задържа. Дезмър бе удържал на думата си.

Етер умееше да чака. Цяла ера не бе правила нищо друго. Що се отнасяше до Айви, спомените й гъмжаха от напрегнато очакване на поредната мъчителна сесия. Нужно бе единствено да си припомни, че завинаги бе освободена от този страх — и чакането й се струваше блаженство.

Докато чакаха, всеки от тримата бе потънал в мисли. Лейн мислено прекосяваше пътя, който щеше да поеме на юг. Най-бързият: надолу по планината и на юг край подножието. Най-безопасният: право през планините към границата. Не. Компромис: надолу по планината, през тясната ивица низини към Рейвънууд, сетне на юг през въпросната гора. Лесът се простираше почти до границата, предоставяше отлично прикритие, а и нямаше да ги забави.

Айви прекарваше по-голямата част от времето си плъзгайки пръсти по магарето на цигулката, докато вятърът не се усилеше дотолкова, че Лейн да й позволи да свири. Тогава тя потъваше в мелодията — докато не се умори или докато вихърът не утихнеше. Понякога Етер излизаше навън, за да донесе още подпалки, тъй като асасинът предупреди, че изчезването на прекалено много отломки може да събуди подозрение. Но предимно размишляваше, гледайки как Лейн слуша музиката на Айви. Наблюдаваше как Айви спи и размишляваше.

Веднъж нощно, докато ловуваше, Лейн се отбиваше и да провери напредъка на Флин. Всеки ден ковачът вземаше допълнителни мерки, за да подсигури работилницата си. Въоръжени пазачи. Допълнителни ключалки. Това не спираше малтропа. Да се промъква край подобни неща представляваше втора природа за него. Винаги се озоваваше вътре, неусетен и наблюдаваше как Флин работи. На шестата нощ стана ясно, че оръжието ще бъде завършено в дадения срок. Мечът отново бе цял. Ръбът бавно получаваше формата си, руните грубо бяха изгравирани. Оставаше само лека довършителна работа. Лейн се върна в убежището.

— Утре потегляме — заяви той.

— Убеден ли си? Не може ли да изчакаме още мъничко? Миранда със сигурност не е далече — помоли Айви.

С напредването на дните все повече говореше за Миранда. Бе уверена, че човекът е още жив, че с всеки изминал миг се приближава все повече към тях.

— Ще тръгнем на запад, обратно към мястото, където я оставихме — каза Лейн.

Айви изглеждаше доволна. Лейн не оспорваше убеждението й. Малтропът се нуждаеше от всяка частица надежда, която то предоставяше.

Денят настъпи. Лейн вече бе съобщил последното си изискване на жената, за която сега знаеше, че се нарича Джесика, уведомявайки я да вземе меча и да го остави в мазето за дърва. Внезапно, докато прикриваше и последните доказателства за пребиваването им, разпозна миризма. Накара Айви да замлъкне и се отправи към счупения ъгъл на пода. Надничайки навън, видя, почти напълно закрита от вихрещия се сняг, позната форма да стои край кон. Тригора.

Нещо не бе наред. Беше сама. Нямаше нито един Елитен. Дори самата тя не носеше бронята си, а бе облечена в обикновени северняшки одежди. Единствено оръжието, което държеше в ръка, загатваше за ранга й. Изглежда подозираше нещо. Лейн си припомни думите на Дезмър. Телоран не му се бе доверила. Искаше да проучи града, който полуелфът бе отминал. Липсата на униформа показваше, че е тук неофициално. Асасинът не хаби повече време в обмисляне на мотивациите й. Тя бе страховит проследяващ. Щеше да ги намери, ако останеха още дълго.

Дневната светлина още не бе угаснала. Би било невероятно рисковано да излезе. Заради присъствието й от първостепенна важност бе да си вземе готовото със сигурност оръжие. Трудно бе да я надвие и с равностойно въоръжение. Изправеше ли се срещу й едва ли не с празни ръце, единствено с калпавите кинжали, поражението щеше да е сигурно. Погледна към другите. Загрижеността му не остана незабелязана.

— Какво има? — попита Айви, мъдро прошепвайки думите си.

— Тригора е тук. Трябва да вървим — рече той, изваждайки кинжал. — Остави всичко.

Етер се трансформира във вихър и се сля с ледения повей отвън, след което се върна и отново прие предишната си форма.

— Нуждаеш се от диверсия. Смятам, че мога да предложа такава, която ще ти се понрави — предложи Етер.

Лейн се извърна към нея, мълчейки.