Обединени от божества

— Сигурно съм се чалнала — промърмори си Миранда. — Зад мен се намира раят. Топло легло ме очаква всяка нощ, гореща храна — всеки ден. Хората се интересуват от мен, уважават ме, дори ме почитат! А загърбвам всичко това в полза на мрачна пещера, която много скоро ще се наводни, преследвайки закоравял и безсрамен убиец, като се надявам да го убедя да спре войната и да спаси света.

Раят бе Ентуел. Място за трупане и предаване на знание, обитавано от най-мъдрите чародеи и най-могъщите воини. Всички те се бяха озовали там, търсейки звяр с легендарна свирепост. Смятало се, че въпросният звяр погубил онези, влезли в пещерата преди тях. А се бе оказало, че самата пещера е чудовището. Два пъти годишно водата се оттегляше от заплетените й тунели, което правеше възможно прекосяването. Съвсем скоро последният такъв период щеше да свърши.

Убиецът беше създание без истинско име. Миранда първо го бе познавала като Лео, сетне като Лейн. Името, под което го познаваха болшинството люде, бе Червената сянка. Асасин, познат и вдъхващ боязън из целия континент. Също така беше малтроп, мразен и отмиращ вид, наподобяващ кръстоска между човек и лисица. Но най-важно бе откритието, донесено от последните няколко дни. На церемония, предназначена да определи самоличността на божествен боец и същевременно да призове друг, Лейн се бе оказал Избран. Инструмент на боговете, орисан да сложи край на войната, покосяваща поданиците на Северното съглашение и Тресор в продължение на век и половина. Но наместо да приеме съдбата си, той й бе обърнал гръб. Сега се намираше някъде из тези проходи, поел към раздирания от бран свят — и нямаше никакво намерение да изпълни предназначението си. Затова девойката вървеше подпре му.

— Ще го намеря. Ще го убедя. Трябва — настоя момичето.

Мин я стрелна с поглед, сетне възобнови работата си. Дракончето, още ненавършило година, не бе прекарало и ден разделено от Миранда — нито имаше и такова намерение, без значение какви трудности щеше да донесе пътуването. Лапите на Мин бяха по-подходящи за грубите стени на обикновена пещера. Гладките повърхности на тукашните тунели я затрудняваха — а предстоеше и друго, по-голямо предизвикателство. Двете приятелки вече бяха навлезли достатъчно, че светлината от входа да започне да изчезва. Бързо приближаваха точката, отвъд която връщането щеше да бъде невъзможно.

Миранда измъкна жезъла от торбата си. Фино изработеният инструмент бе по-дълъг от предишната й тояжка, както и по-як. Пропорциите му несъмнено бяха пригодени към височината и захвата на предишния собственик, нейния приятел и бивш наставник Дийкън. С лекота призова светлина от кристала. Вървенето сред стените на пещерата й напомни колко скоро се бе сдобила с тези умения. По време на предишното си преминаване трябваше да разчита на факла. Сега, благодарение на наученото от Дийкън, можеше просто да си създаде светлина. Не си и бе мечтала за нещо подобно преди месеци.

Двете бяха вървели едва няколко минути, когато планината нададе раздиращия рев, познат им до болка. Леден въздух прелетя край гърба на девойката, указвайки, че пътят назад е отрязан от прииждащи води. Миранда ускори крачка, а Мин направо подскочи, драскайки с подновена енергичност по гладките стени. От последната среща с водите девойката бе останала с впечатлението, че се покачват с няколко фута ежеминутно. Ако имаше късмет, щеше да успее да се задържи пред надигащите се талази.

Не след дълго стана ясно, че късметът не бе на нейна страна. При пристигането им в селото бяха извадени от вира под водопада, преди водата да е потекла с все сила. Сега планинският рев нарастваше непрекъснато. Не след дълго чу разплискването на неуморните струи. Не лазеха напред, както Миранда се бе надявала. Направо бушуваха. Девойката се опита да побегне, но хлъзгавината на пода не позволяваше. Накрая спря и завърза торбата с припаси за кръста си. Нямаше да може да избегне водата. Мин, далеч несъгласна да посрещне съдбата си с чакане, хвърли умоляващ поглед към приятелката си. Съзирайки ужаса в животинските очи, момичето разбра, че ревящите води са ги настигнали.

Стената ледена вода се стовари отгоре й със силата на побеснял бик. Девойката бе пометена напред далеч по-бързо, отколкото можеше да тича. По-бързо и от конски бяг. Миг по-късно се блъсна в познатата снага на дракончето си и се притисна силно към ужасеното създание, докато с другата ръка стискаше жезъла си. Сред хаоса на бушуващата стихия не разполагаше с много концентрация, която да отдели за светлина. Частицата спокойно съзнание бе изцяло ангажирана със смътни заклинания, целящи да запазят нея и спътничката й от премазване в стените. Нямаше как да определи колко от пещерата бе прекосила, тласкана от водите, а мержеливите спомени за пътя, по който бе дошла, нямаше да й помогнат да се ориентира, дори и ако оцелее.

Пътуването пряко волята й престана да я отвежда нагоре и удвои скоростта си. Водите отнасяха Миранда по ставащото все по-стръмно нанадолнище. За миг девойката се зачуди дали това развитие на събитията е в нейна полза. Както винаги, съдбата побърза да даде отговор. Подът под краката й внезапно изчезна и девойката полетя. Пусна Мин и опита левитация. Но имаше причина планината да представлява такова предизвикателство и за воини, и за магьосници. Богатите на кристал скали разрушаваха всички магии, с изключение на най-простоватите. Това заклинание явно също попадаше в категорията на сложните, тъй като девойката скоро почувства мистичните енергии да се разсейват. Усети остра болка в корема при сблъсъка си в стена. Инстинктивно посегна с две ръце, панически търсейки някаква опора. Някак успя да се задържи за грубата скала. В продължение на един дълъг миг се държа здраво, възстановявайки се от липсата на дъх, предизвикана от удара. Отвори очи, макар това да бе безсмислено — пуснатият от нея жезъл не излъчваше светлина самостоятелно. Така че първо трябваше да го намери. Тъй като го бе изпуснала в пропастта при удара в стената, изглеждаше по-вероятно жезълът да намери нея, отколкото обратното. Докато прехвърляше из ума си ограничените възможности, с които разполагаше, Миранда усети побутване по рамото. Неочакваното усещане едва не я събори от стената.

— Мин! Ти си добре! — викна тя.

Естествено, животинката се намираше в стихията си. Можеше да пълзи по неравните стени със същата лекота, с която вървеше по пода. Дракончето извади топлия си език и облиза ушите на приятелката си, благодарно за превеждането през водата.

— Да. Няма за какво. Сега е време да ми се отплатиш. Не мога да вися на скалата вечно. Трябва да откриеш тунел, който да извежда навън, или поне някаква тераса, на която да отдъхна — каза Миранда.

Мин запляска с криле и полетя във въздуха. За момент девойката се почуди как дракончето ще вижда сред мастиления мрак. Миг по-късно създанието избълва огнен стълб, окъпал сивите стени и пенещата се вода в жълто сияние. Проницателните очи на Мин огледаха скалата. След още миг тя отново се намираше до Миранда. Насочвана от побутвания с драконова опашка, девойката успя да се изкачи до една тераска.

— Не предполагам, че ще си в състояние да намериш тояжката ми. Изпуснах я, когато се ударих в стената — обърна се към приятелката си Миранда, смятайки, че Мин е седнала до нея.

Когато протегна ръка, за да възнагради създанието с няколко почесвания по главата, девойката установи, че е сама на терасата. Очевидно Мин възнамеряваше да й угажда. След няколко огнени струи по-късно към компанията на момичето се присъедини изключително доволно драконче, стиснало жезъл в уста.

— Браво, Мин. Добро момиче — рече тя, търсейки пипнешком драконовото чело и започвайки да го гали.

Мин потръпна от удоволствие и тежко се отпусна в скута на Миранда, размествайки тежката торба, която Дийкън й бе пробутал. Разнесе се метално дрънчене, което предизвика мисли, какво ли младежът бе определил като „неща от първа необходимост“. Мин си бе заслужила и изискаше още много милване, преди да й позволи да задоволи любопитството си. Девойката използва жезъла си, за да призове светлина, с чиято помощ да разгледа торбата. Първото извадено нещо бе страница от книга с магии. Отдели един миг, за да се огледа разкъсания ръб. Дийкън отделяше за книгите си повече грижи, отколкото за самия себе си, а когато бе узнал, че Миранда планира да последва Лейн, бе откъснал тази страница, без да се замисля. Беше стара, личеше си. Каквото там използваха в Ентуел за хартия бе придобило странен махагонов цвят. Черните букви се разчитаха трудно върху червеникавия фон. Грижливо я прибра. Металното издрънчаване се оказа солиден кинжал. Несъмнено щеше да се окаже от полза. Имаше комплект бинтове и еликсири. Досетливо от негова страна. Накрая откри и стилус, нямаше съмнение, че бе онзи, който непрекъснато носеше със себе си. Прокара пръсти по писалото, преди да прибере и него.

Бързо провери туниката си. Зъбът на Лейн все още се намираше в подгизналия й джоб. В пристъп на гняв бе успяла да го избие от устата му. Малтропът й го бе подарил, за да й напомня за изпитаната тогава ярост. Девойката извади зъба от джоба си и от парче превръзка изработи торбичка. С помощта на нишка я окачи на врата си. Отново завърза торбата. Време беше да потърси изход.

Заставайки колкото се може по-сигурно върху донякъде нестабилната скална площадка, Миранда огледа позицията си. Върху стената чернееха множество отвори. Болшинството от тях бяха прекалено малки, за да представляват изход, а и всички се намираха много нависоко. Звукът на гръмовните струи се бе променил — вече се разплискваха върху натрупана вода, а не шуртяха както преди срещу скалите. Дъното на пропастта вече бе покрито. Макар нивото на водата още да не се бе вдигнало до обсега на светлината й, пътуването насам недвусмислено бе показало, че нещата няма да останат така задълго. Още първият й избор трябваше да е правилен, в противен случай щеше да се озове в задънен проход, в който вече нахлува вода.

— Мин, ето още една работа за теб. Искам да потърсиш миризмата на Лейн. Имал е преднина, но съм готова да се обзаложа, че водата ни е помогнала да я стопим.

Още преди Миранда да е изрекла думите си, Мин вече лазеше по стената. Душеше и показваше език, обхождайки последователно всеки отвор. Не след дълго се върна и подуши кесийката около врата на девойката.

— Значи страховете ми се потвърждават. Вероятно сме били отдалечени от най-бързия или най-безопасния път, така че между нас и Лейн има половин планина. Най-добре да измислим друг план — рече тя, галейки дракончето като награда за проявените усилия.

Миранда се съсредоточи. Лишена от острото обоняние на Мин, не бе сигурна какво точно да я накара да намери. Накрая реши.

— Искам да потърсиш свеж въздух, а ако не — някакво животно, което се среща извън пещерите. Ако тук има такива и са излезли, можем да последваме тяхната диря.

Дракончето мигновено отърча. Създанието действително бе надушило такава миризма по време на търсенето на Лейн. Ловко се изкачи до широк отвор над главата на Миранда и се шмугна вътре. Муцуната й изникна отвътре, сякаш изненадана, че Миранда още не се е присъединила към нея. Стената бе насечена с множество загладени цепнатини. Идеална за катерене. Но рязкото пътуване и внезапният му край бяха оставили девойката далеч не в най-подходящото за целта състояние. Мина повече от час бавно, предпазливо изкачване, преди момичето да е достигнало до отвора. Очакващото я там в никакъв случай не спомогна за подобряване на настроението. Таванът на тунела бе толкова нисък, че на практика трябваше да лази. Въздъхвайки тежко, Миранда пое по прохода.

Мин я водеше, развълнувана накрая да се окаже толкова полезна. За щастие тунелът се раздели няколко пъти, накрая разширил се достатъчно, за да позволи да бъде прекосен в по-удобна стойка. От полза бе и фактът, че Мин беше открила отвеждащ нагоре проход. Ако водата се промъкнеше и тук, щеше да й отнеме повече време да ги достигне. В чернотата на тунелите времето минаваше бавно. След вървене, продължило достатъчно, за да изцеди почти цялата енергия от краката й, девойката започна да усеща миризмата, която бе достатъчно остра, за да може дракончето да я проследи. Това означаваше, че приближаваха към позната част на пещерите, макар и не най-приятната. След още няколко минути се озоваха в подземна зала, изпълнена с цвърчене и отвратителна воня. Огромна колония прилепи живееше тук.

За отврат на Миранда, стомахът й изкъркори. При последното си посещение тук умираше от глад. Тогава я бе придружавал Лейн и двамата се бяха подкрепили с по неколцина от крилатите създания. Без предвидливостта да си вземе храна, Миранда не искаше да мисли в какво състояние щеше да се намира след още ден пътуване. Въпреки това реши, че следващото хранене ще се проведе под открито небе. Мин не бе толкова придирчива. Мигновено се издигна във въздуха, за да похапне, карайки Миранда да потърси прикритие от последвалата крилата вихрушка.

Вече се намираха в позната на Миранда част и девойката можеше да открие пътя си. Продължиха да вървят, докато момичето не капна от умора, отпускайки се уморено до стената. Утрото побърза да я запознае с двама постоянни спътници на пътуващия из севера, спътници, които бе забравила в Ентуел — режещ студ и мъчителен глад. Бе придобила навика да закусва, което несъмнено бе допринесло за решението й да не яде единственото налично нещо. Ако някой прилеп сега прелети край нея, щеше да прекърши полета му със зъби, толкова гладна бе. Поне умът й не си бе губил времето, докато тя бе почивала. Множеството драскотини и синини от първата част на пътуването бяха изцелени, резултат на несъзнателното прилагане на бяла магия. Макар при изправянето си да установи, че умората от напрежението още се чувства, девойката продължи. Ако паметта не я лъжеше, й предстоеше още цял ден пътуване.

Две значителни допълнения съпътстваха напредъка й. Първо, загладилият проходите поток, който им бе служил като ориентир по време на първото пътуване, отново бе потекъл, предоставяйки вода за пиене. Второ, Мин започна да се оживява, несъмнено надушвайки миризмата на Лейн. Зверчето бе привързано към него почти колкото към Миранда, което в още по-голяма степен я мотивираше да го намери бързо.

Студът в пещерата ставаше все по-суров с наближаването на входа. Миранда се прокле, задето не си бе взела нещо по-топло. Предстояха й много дни на треперене, ако не си намереше по-съобразени със северния климат одежди. И по-лошо — туниката й бе яркосиня. А обитателите на севера почти без изключение се издокарваха в сиви наметала. Дрехите й щяха да бият на очи — последното нещо, от което се нуждаеше.

Бавно се изнизваше час подир час. Стърженето на Мирандиния стомах почти оставяше ехо. Мин изглеждаше разтревожена. Очевидно надушваше нещо, което не й харесваше. За миг Миранда се учуди колко добре разбира мислите и чувствата на приятелката си, дори без помощта на думи. Соломон — малкият дракон от Ентуел, бе единственият друг дракон, когото девойката бе познавала, а той бе владеел както нейния език, така и своя, заедно с безброй други. Мин рядко издаваше звук. Миранда свъси вежди при мисълта, че може би израстването с човек лишава Мин от някакъв инстинктивен език на вида й.

Все още се притесняваше за това, когато съзря бледа дневна светлина. Сърцето й подскочи, щеше да се затича, ако разполагаше със сили. Наместо това продължи със същата крачка, наблюдавайки задълбочаващата се тревога на дракончето. Внезапно Мин спря и категорично отказа да продължи.

— Какво има, Мин?

Дракончето се вцепени, опашката му се изправи, зъбите му се оголиха. Враг. Съдейки по закрилничеството, демонстрирано преди от Мин, би могъл да бъде кой ли не, но от тази страна на планината всеки можеше да бъде враг. Миранда угаси светлината и се придвижи до стената, опитвайки се да остане незабелязана. Мин бавно и тихо започна да се промъква. Когато входът на пещерата се оказа достатъчно близо, Миранда видя какво бе подушила приятелката й.

Не един, а двама Елитни покорно стояха на пост на входа. Елитни, след цялото това време?! Контингент от легендарните ветерани я бе последвал тук, но това бе преди месеци. Би трябвало вече да са се отказали. Очите на Миранда паникьосано се стрелнаха наоколо. Попаднаха на Мин, която се канеше да ги нападне.

— Мин, не — настоятелно прошепна девойката в ухото й. — Не можем. Ако ги убием и те не докладват, началниците им ще разберат, че нещо се е случило. Защо инак Лейн би ги оставил живи? Трябва някак да се промъкнем покрай тях.

Прииска й се да притежаваше, макар и частица от умението за промъкване, което имаше Лейн. Несъмнено се бе изнизал край тях без проблеми. Девойката започна да преценява заклинанията, с които разполагаше. От никоя дегизировка нямаше да има полза, а и се съмняваше, че щеше да е в състояние да създаде убедителна такава. Невидимостта щеше да свърши работа, но Дийкън тепърва я усъвършенстваше, а Миранда далеч не бе имала успех с малкото, което бе овладяла. Можеше да ги приспи, но внезапната им загуба на съзнание щеше несъмнено да показва, че някой е преминал. Не, ако искаше да успее, трябваше да бъде внимателна.

Бавно, едва забележимо, насочи влиянието си и накара очите им да натежат съвсем леко. С изключителна предпазливост усили заклинанието. Бавно, леко. Забеляза единият от тях да се олюлява, подпирайки се, а другият се прозина. Бавно. Първият се доближи до стената, за да се подпре. Няколко минути по-късно се плъзна на земята, за да се настани по-удобно. Колегата му стори същото. След още няколко минути двамата спяха от двете страни на входа. Доколкото можеха да преценят, идеята бе тяхна.

След като напомни на Мин да не ги закача, Миранда премина покрай безчувствените войници. За щастие други ратници нямаше. Имаше само двуместна палатка, чифт коне и още една палатка, побрала провизии. Миранда надникна в последната и откри всякакви дажби и екипировка. Елитните бяха стояли тук близо половин година и припасите щяха да им стигнат за още няколко месеца. Девойката си взе грубо кафяво одеяло от една купчина край задната част на палатката, както и по една от наличните видове дажби, без да си прави труда да гледа какво точно задига. Изключително внимаваше, всичко от което взимаше да не бъде забелязано. Увила одеялото около себе си и натъпкала провизиите в торбата си, Миранда потъна в гората, ширнала се около пещерата.

Пейзажът й напомни за мрачния живот, който бе оставила зад себе си с влизането в пещерата. Светът бе поглъщащо бял. Цветовете от вечнозелените дървета, лишеите или небето бяха сведени до стерилно сиво от мраза. Студът във въздуха пронизваше, влажната туника и грубото одеяло не бяха в състояние да сторят нещо особено срещу му. Миранда прокуди неприятните мисли от съзнанието си и ускори крачка. Когато прецени, че се е отдалечила достатъчно, за да не бъде открита, разчисти парче земя, натрупа купчина замръзнали дърва и създаде бездимен огън. Седна кръстато край пламъците и позволи на Мин да се изкатери в скута й, преди да увие и двете с одеялото.

Когато телесната им топлина успя да ги посгрее, Миранда извади страницата със заклинанието от торбата си. Задържа я с една ръка, а с другата започна да гали Мин. Кожата и люспите бяха необичайни на допир, а също така забеляза, че малкото създание има по-тъмен цвят, но точно сега не можеше да размишлява над това. Трябваше да се съсредоточи над магията. Черните букви върху махагоновата хартия едва се различаваха на светлината на огъня, но очите на девойката се адаптираха с изчезването на слънчевите лъчи. Уви, Дийкън не бе използвал превеждаща магия върху страницата, така че на Миранда се налагаше да я разгадае. Макар да разполагаше с познания за говоримите езици в Ентуел, не бе отделяла време да се учи и да ги чете. Тази страница поне не беше написана от самия Дийкън, тъй като бе на един език. Дийкън имаше склонността да си служи със смесица от езици, за чието разгадаване бе необходим експерт. Миранда се зачуди дали това бе говореният от него език в нейно отсъствие. Азбуката на заклинанието бе същата като на северния език. Това щеше да й позволи да изрече думите. Може би тогава би могла да ги разбере. Значителна част от нощта премина в проучване на необходимите процедури, докато особено настойчив стомашен протест не събуди Мин.

— Вероятно трябва да се нахраня и да продължа на сутринта — тихо рече Миранда на спътничката си.

Изглежда Мин възнамеряваше да излезе изпод одеялото и лично да осигури храна за приятелката си, но когато подаде лапа в немилостивия студ, промени мнението си и отново се сви на топло. Дажбите в чантата на Миранда бяха много и разнообразни. Корав като камък сухар. Някакво осолено месо. Сушени плодове. Миранда бе чувала, че най-добрата храна бива заделяна за войниците, но като се изключи ябълката, която бе отгледала сама, най-близкото до плод, опитвано от нея, бе долнопробното вино, което наливаха из кръчмите. Реши да задели плодовете за някой специален случай. Спря се на сухара, погълна го бързо и се облегна на едно дърво, където се унесе.

На сутринта моментално пристъпи отново към задачата си. Мин се измъкна от одеялото, протегна се и отърча да си намери закуска, а девойката се подкрепи с още сухар. Мин донесе заек и го остави прел приятелката си, която вложи цялото си скромно умение в приготвянето му. Когато Миранда се нахрани, дракончето омете останалото. Девойката напредваше с разгадаването на заклинанието. Когато бъдеше направено, използваният за проследяване предмет щеше да се придвижи в посоката, в която се намираше неговият стопанин. Силата на привличането показваше разстоянието. Продължителността зависеше от волята на заклинателя. Миранда се изправи и откачи зъба от врата си. Задържа връвта в едната си ръка, а в другата взе жезъла. Магията бе малка, но сложна. Няколко пъти се опита да я призове, като последният опит предизвика леко подръпване на югозапад. Не беше кой знае какво, но пак представляваше начало. Миранда уви одеялото около раменете си, прибра заклинанието, окачи си обратно кесийката и пое на югозапад.

С напредването на дните и постепенното намаляване на откраднатите дажби, Миранда започна да се чуди какво си бе мислила. Не можеше да влезе в някое селище заедно с Мин, а дракончето в никакъв случай нямаше да я изостави. Можеше да преживява със споделения улов на Мин, но рано или късно щеше да се нуждае от по-топли дрехи. Дори и ако убеди спътничката си да я чака, докато девойката влезе в някой град, не разполагаше с пари, за да си купи необходимото, нямаше и как да си ги набави. Спомни си думите на Лейн. Бе казал, че тя е създание на градовете и пътищата, а себе си бе описал като обитател на горите, планините и полята. Сега и тя самата не се вписваше в света на хората. И още по-добре. Щом по тези места можеше да бъде намерен Лейн, там щеше да бъде и тя.

Почти седмица пътуване на юг я накара да свикне със звуците на гората, които вече не й правеха впечатление по време на сън, макар при снеговалеж да й липсваше качулката. Всяка утрин проверяваше със заклинанието местонахождението на Лейн. Знаеше, че той пътува нощем, а тя крачеше през деня. Така поне малтропът нямаше да се движи, докато тя прави магията. Ставаше по-лесно. Доближаваше се до него. През последните няколко дни бе вървяла почти право на юг. Вероятно Лейн се придвижваше по границата на горите, за да остане незабелязан. Но днешното призоваване на магията показа, че той се намира на запад от нея, пътувайки през открити поля.

Плъзвайки поглед през равнините, в далечината Миранда видя да се мержелее рехаво залесена територия. Намираше се почти на половината път между нея и края на Рейвънууд, обширната западна гора, видима в полите на планината. Окаченият зъб я насочи към дърветата, шумолящи под неспирния вятър. Девойката пое в тази посока, внимателно оглеждайки се за евентуални очевидци. Веднъж да се зарадва, че равнините на севера бяха почти изоставени. Забърза през полето с цялата си налична скорост. И същевременно се чудеше на липсата на пътища. Наблизо имаше поне пет градчета, а най-близкият път се отправяше далеч на запад и заобикаляше полето, за да достигне поселищата. Един друм през това поле щеше да скъси пътуването наполовина.

Нещо тормозеше Мин. Бавно усилващият се вятър донасяше миризмата на Лейн или нещо друго и това я правеше неспокойна. Когато достигнаха дърветата, Миранда зърна неколцина дребни създания да притичват по земята. Внезапно Мин застина: Миранда понечи да я запита какво не е наред, но гласът й застина в гърлото, когато осъзна причината за тревогата на приятелката си. Не просто неколцина дребни създания. Зад тях имаше десетки, може би стотици. Всяко бе с големината и издълженото телце на невестулка, но очите им липсваха, заменени с малки вдлъбнатини. Имаха шест лапи, всяка от които завършваше с триада къси и яки нокти. Имаше купища от тях, душещи бясно земята около стъпките й.

Двете бяха заобиколени от създанията, а от пръснатите наоколо дупки продължаваха да извират и още. Подушваха въздуха, след което редица подир редица остри зъбки биваха оголени гневно. Не им допадаше миризмата на нашествениците. Приближаваха едно по едно. Мин се опита да ги прогони, но те се отдръпваха от нея, държейки се непосредствено извън досега й. След няколко мига двете с Миранда бяха обградени. Тръпки на ужас пробягаха по гърба на девойката, докато подготвяше жезъла си. Прецени, че огнена магия щеше да ги отблъсне, но й трябваше поне минута, за да създаде достатъчно, да не говорим, че страхът в ума й щеше допълнително да забави процеса.

— Огън, Мин! — викна тя.

Мин се опита да изпълни заръката, но някак безоките същества бяха в състояние да избягат от пламъците. Само малка част от тях бяха поопърлени. Вече се тълпяха около краката на Миранда. Без достатъчно бързи или безопасни заклинания, с които да ги прогони, девойката се принуди да използва жезъла си, поваляйки няколко настрана. Тъкмо първото създание впиваше острите си зъби в крака й, когато се разнесе оглушително изсвирване. Дребните същества се пръснаха. Миг по-късно одеялото около раменете на младата жена бе отскубнато от гърба й. Обръщайки се бързо да погледне виновника, очите й попаднаха върху Лейн, облечен в черната ентуелска туника, държащ бялото си наметало в едната ръка, а в другата кафявото одеяло на Миранда.

— Ти! — провикна се яростно девойката.

Мин радостно заскача около него.

— Вдигни я — нареди малтропът.

Преди Миранда да се възпротиви, Мин послушно скочи в обятията й. Лейн уви наметалото си около раменете на момичето и хвърли одеялото сред купищата създания, които тъкмо бяха започнали да се приближават. Грубият плат още не се бе приземил напълно, а съществата вече го раздираха.

— Насам, бързо. И не говори, докато не ти кажа — рече той.

Двамата трескаво се отправиха към по-гъсто залесената част на полето. На всеки няколко крачки Лейн се обръщаше да погледне към яростния хаос зад тях. Когато няколко от създанията се изправиха на задни лапи, подушиха въздуха и се върнаха, откъдето бяха дошли, Лейн наруши мълчанието.

— Трябваше да останеш в Ентуел. Там беше в безопасност.

— Безопасно за теб. За да можеш да продължиш с убийствата, без да се притесняваш, че някой друг може да получи наградата за залавянето ми.

— Да.

Откровеността на отговора я накара да замълчи за миг.

— Е, какви са заплануваните от теб благородни дела, несъмнено по-важни от края на войната? — запита тя.

— Трябва да попълня припасите си и да се срещна с партньора си. Елитните не са си губили времето. Ще ми е нужно известно време да възстановя щетите.

— Не мога да кажа, че съжалявам да го чуя. Заслужаваш си всяка трудност и нещастие, които светът ти предостави, докато не се заемеш с призванието си.

Лейн понесе атаката със стоическо мълчание. По някаква причина Миранда не можа да продължи с острото си порицаване, за което знаеше, че е оправдано.

— Впрочем благодаря — рече тя. Гласът й бе още суров.

Малтропът изръмжа в отговор.

— Що за създания бяха това? — попита момичето.

— Олои. Нападат, убиват и поглъщат всяко същество с непозната миризма или звучене.

— Защо тогава и едничък олой не ти обърна внимание?

— Моята миризма им е позната — отвърна Лейн.

Продължиха да вървят, докато стигнаха до висок, як бор. Лейн огледа корените. На няколко места те се издигаха над земята. След като отдели особено внимание на един от тях, малтропът го сграбчи, опря крак в ствола и задърпа. Не само коренът, но и квадратна част от земята започнаха да се надигат. Лисугерът продължи да дърпа, докато квадратът, вече ясно показал истинската си природа на дебел дървен капак, не бе изправен докрай. Лейн приклекна до отвора и внимателно протегна ръка вътре, опипвайки стените. Миранда надникна вътре. Малкото процеждаща се през облаците светлина не проникваше дълбоко в мрака. Когато малтропът намери търсеното, тихо прищракване откъм дупката го накара бързо да издърпа ръката си. В отвора профуча острие, а избликналият въздух показваше, че не е било единствено.

— Свали я на земята. Пристигнахме — рече той.

— След като онези остриета едва не ти отсякоха ръката, искаш да слезеш?

— Да. Веднъж олоите да надушат кръвта по крака ти, ще е нужно нещо повече от изсвирване, за да ги изплаши.

Миранда бе забравила за създанието, успяло да я ухапе. Никак не й се нравеше мисълта отново да се изправи срещу тях. Неохотно погледна в дупката. Мин скочи на земята и също надникна любопитно. Девойката оглеждаше стените за някаква стълба, но не откри нищо подобно. Протегна торбата си надолу и я пусна. По звука определи, че отворът не бе дълбок. Вмъкна крака и увисна на ръце за миг, преди да се приземи след около един-два фута върху твърда повърхност. Очите й едва бяха започнали да се адаптират към мрака, когато пред лицето й проблесна светлина. Девойката отиде до торбата си под отвора и измъкна жезъла си, обръщайки се навреме за втори проблясък. Този се задържа, вдъхнал живот на лампа, която освети помещението.

А то не бе голямо. Стените бяха изработени от камък, а ниският таван бе дървен, изграден от дебели дъски. На равномерно разстояние имаше носещи греди. Три от стените можеха да се похвалят с тежки врати. Лампата бе в ръцете на мъж, застанал на прага на отворената врата срещу входната шахта. Жълтеникавото й сияние осветяваше лицето му, изразяващо объркано разпознаване, изражение, несъмнено споделяно от Миранда, тъй като човекът с лампата не беше съвсем непознат. След миг търсене из претрупани спомени, всеки изрече името на другия.

— Дезмър?

— Миранда?

Действително това бе странникът от гостилницата, когото бе срещнала в самото начало на приключението. Младото му лице с бяла коса и скъпите му одежди не можеха да бъдат сбъркани.

— Не мога да кажа, че очаквах да те видя тук — каза той.

Мин, дочула гласове, скочи долу и застана между Миранда и потенциалната заплаха. Дезмър отстъпи една крачка.

— Предполагам това е твое — рече той, развеселено наблюдавайки нахлулото създание.

— Да. Това е Мин — отвърна Миранда, нетърпелива да получи отговор на собствените си въпроси. — Какво правиш тук?

— Понастоящем тук живея. По-удачно би било да запитам ти какво правиш тук? — контрира Дезмър.

Преди девойката да успее да отговори, Лейн се спусна. Дезмър погледна нагоре, ала този път погледът му бе лишен от объркване.

— Л-л-л-л-лео, нали? Небеса, цяла вечност мина. Как се отнасяше Саша с теб? — рече той, сякаш разговаряше със стар приятел.

— Тя е заловена — отвърна малтропът.

— Не! От кого? — смаяно запита Дезмър.

— Елитни.

— О! Смятах, че няма да доживея това. Вярвам, че ти е служила добре? Бе тиха, когато трябваше, но поискаше ли, можеше да пее. Срамота, че си я изгубил. По-добре измисли как да си я върнеш, преди да са измъкнали някоя тайна от нея, защото ако…

— Чакайте! Какво става тук? — попита Миранда.

— Разговарям с приятеля си Лео — отвърна Дезмър.

— Познаваш го?

— Естествено! Колекционирам и изработвам оръжия, а той ги използва. Е, как е работата? Някакви интересни проекти?

— Остави това. Тя знае — рече Лейн.

— Така ли? Колко? — рече белокосият младеж, изненадан, но все още с веселие в гласа.

— Достатъчно — каза малтропът.

— Е… това е новост — отговори Дезмър.

— Предполагам не е било съвпадение, че двамата с теб се срещнахме в гостилницата тогава — рече Миранда.

— Не. Естествено, че не беше. Спокойно може да се рече, че всяко предприето от мен действие има за цел да ми донесе известна угода — изрече Дезмър с тон, който затрудняваше определянето на сериозността на думите му.

Лейн отвори една от другите врати и влезе. Дезмър понечи да мине покрай Миранда, но Мин не му позволи.

— Добре тогава. Миранда, ще ми направиш ли една услуга? Край капака има въже. Дръпни хубаво. Трябва да затворим вратата и да презаредим остриетата.

Миранда се извърна, за да стори заръчаното. Дезмър продължи да говори с нея, сякаш бяха най-добри приятели.

— Разпознавам ентуелските одежди. Там ли се озова?

— Да. Откъде знаеш за Ентуел? — попита девойката.

— Там съм роден и израснал. Баща ми още ли се бъхти? Изработваше великолепни оръжия.

— Не зная. Не съм срещала майстори на оръжие, освен… Чакай, какво става тук? — запита тя. Дезмър караше нещата да изглеждат толкова обикновени, че почти бе забравила изпитанията, които трябваше да преживее, за да се озове на това място.

— Просто дърпаш въжето и… — поде той.

— Не това! Къде съм? Защо работиш с Лейн? Какво правиш в действителност? — викна девойката.

— Вече Лейн ли го наричаш? Е, няма значение. Просто затвори вратата, ще се присъединим към Лейн и всичко ще ти се изясни. А може би само част. Не искам да давам обещания, които не съм в състояние да спазя.

Миранда въздъхна и задърпа въжето. Масивният капак започна да се спуска, тежестта му очевидно задвижила механизъм, придърпващ остриетата обратно.

— Много добре. Насам, моля. Това е нещо като събиране, тъй че най-сетне имам причина да отворя хубава реколта. Само по себе си достатъчна причина за празнуване.

Озоваха се в по-голяма стая, по едната стена, на която бяха окачени различни сушени и опушени храни. Друга стена бе приютила множество редици скъпи вина. По-голямата част от помещението бе запълнена с различни по големина сандъци. В средата имаше маса с два стола. Дезмър запали намиращите се отгоре й свещи, както и няколко лампи по стените.

— Както виждаш, не сме подготвени за гости. Довлечи някой сандък и сядай. Изпразних доста, докато чаках този юнак да се появи — отбеляза той, докато оглеждаше вината.

Миранда последва съвета му. Вече бе повече от ясно, че нямаше да има отговори, докато Дезмър не се почувства в настроение да отговаря. Белокосият отпуши бутилка, остави я на масата и се заоглежда в търсене на чаши, които да стигнат за всички присъстващи. Излизайки от стаята, след малко се върна с две тежки глинени и една метална.

— Почетната гостенка получава специалната чаша — обяви Дезмър, оставяйки бокала пред нея.

Едва след като той й наля виното, Миранда осъзна, че чашата бе от чисто злато.

— Откъде имаш това? — рече тя, възхищавайки се на произведението на изкуството.

— Не помня вече. Някакви хора не можеха да си позволят да платят в монети. Склонен съм да приема всичко, стига да е от злато — каза младежът, наливайки в останалите чаши.

Лейн се върна на мястото си, след като се разходи до стената да си вземе сушено месо. Дезмър измъкна чиния със сирене.

— За старите и новите приятели — рече младежът, издигайки чаша. Миранда се присъедини към тоста, а Лейн зарови муцуна в месото.

След като отпи от виното, оказало се по-изящно и възхитително от всяко друго, което бе пила досега, Миранда остави потира.

— Сега вече може ли да получа отговори? — примоли се тя.

— Но разбира се. Секунда само. Лейн, да пазим ли някакви тайни от нея?

— Прецени сам — отговори малтропът.

— Нима вече преценяваме? От последните ти няколко решения бях останал с впечатлението, че трябва безогледно да правим всичко по силите си, за да си намерим смъртта и да изгубим всичко, за което сме работили. Моя грешка. След като разумната преценка отново е на дневен ред, може би нещата ще потръгнат. Въпроси, моля — рече той. Думите му бяха изпълнени със сарказъм, но пак бяха достатъчно хапливи. Не успяха обаче да впечатлят Лейн, който изглежда им бе привикнал.

— Кой си ти всъщност? С какво точно се занимаваш? — запита Миранда.

— Негов съдружник съм — отвърна Дезмър.

— Но той е асасин. Какво би могъл да сториш за него?

— Не много. Изработвам всичките му оръжия. Изграждам, оперирам и поддържам мрежа от свръзки и информатори. Откривам и се свързвам с бъдещи клиенти, занимавам се с прикритието, с финансите, поддържам архив, събирам и договарям плащания. На практика всичко, с изключение на това да си цапам ръцете. А в замяна получавам половината от възнаграждението му.

Миранда се навъси.

— Значи си също толкова убиец, колкото е и той — каза тя.

— Небеса, не! Ако има кръв, то тя е изцяло по неговите ръце. Аз само го насочвам в най-доходоносните посоки.

— И го въоръжаваш — изтъкна девойката.

— Да. Вече водихме този разговор. Оръжието е просто инструмент, а аз само го изработвам. Той е онзи, който решава какво да прави с него.

— Но… — поде Миранда.

— Но, но, но. Имал съм десетилетия, за да усъвършенствам обясненията си. Доста са солидни. Препоръчвам ти да зададеш друг въпрос, наместо да ме поучаваш — рече той, а в гласа му не се долавяше и следа от гняв. Бе вършил всичко това и преди, усещаше се. Това впечатление се просмукваше във всичките му реплики и дела, сякаш абсурдният му живот бе нещо съвсем обичайно.

— Какво е това място? — поинтересува се момичето.

— Склад. Един от многото. Хранилище за допълнителните финанси, архив за стари записи. Повечето от читавите си оръжия държа тук. Разбира се, при нужда това място служи и като убежище, а откакто този тук реши да те предаде на Подронието, времената със сигурност са такива. Клиентите не са склонни да реагират добре, когато наетият от тях е заловил дадена личност и е решил да я освободи. А когато клиентите разполагат с армия, нещата не се развиват никак благоприятно.

— Какви са щетите? — попита Лейн.

— Странноприемницата и гостилницата бяха претърсени. Все още имам достъп до две от оръжейните, но останалите също бяха затворени. Малкото ни начинание е почти заличено — отговори мъжът, усмихнат. — Ще трябва да започнем от самото начало.

— За какво говориш? — попита Миранда.

— Разполагахме с няколко легитимни места, които използвахме за срещи и привличане на клиенти. В момента Тригора и Елитните й ги заличават едно по едно, откакто любимата й цел изчезна. Понякога може да бъде много досадна — рече Дезмър.

Лейн стана и се отправи към вратата.

— Ти къде? — запита младежът.

Лейн продължи мълчаливо.

— Е, наслаждавай се. Имах още да ти кажа, но то може да почака — каза младежът, очевидно познавайки малтропа достатъчно добре, за да не очаква отговор.

— Връщай се! Още не съм приключила с теб! Последвах те с причина! Предстои ти работа, на мен също! — извика Миранда.

Лейн се измъкна през вратата, затваряйки я след себе си. Миранда се втурна подире му, но докато достигне изходното помещение, тежкият капак вече се затваряше.

— О, остави го. Ще се върне. На света не е останало друго място, където да се подслони. Вероятно просто отиде да ловува. Между нас казано, не понася готвена храна. Сигурно имаш още въпроси, а ако си приключила, то аз разполагам с няколко, които бих искал да ти задам.

Миранда не можеше да последва Лейн дори и да искаше. Спомни си остриетата, за които нито знаеше как се деактивират, нито какво ги задейства. Върна се в трапезарията и седна на стола на малтропа.

— Още въпроси? — запита Дезмър.

Младата жена се зачуди за момент защо изобщо си бе помислила, че може да убеди Лейн в каквото и да било, след като той разполагаше с цял свят на разположение, за да се скрие. Следвайки го, бе изоставила рая, за да го замени с дупка в земята — и вероятно нищо повече.

— Има ли значение? Ти ще ме излъжеш — отвърна горчиво момичето.

— Нищо подобно. Всъщност имам усещането, че много скоро ще се убедиш, че съм най-вбесяващо честната личност, някога срещана от теб. Та ако имаш въпроси, не се стеснявай.

Миранда седеше вцепенено, поклащайки глава.

— Тогава аз ще си позволя да ти задам. Казваш, че му предстояла работа. Приемам, че не визираш все още незавършената работа да те предаде на Съглашенската армия. Какво тогава?

— Той е един от Избраните.

— Кои? А, да. Помня, че държаха тази реч поне дузина пъти в Ентуел.

— Истина е. Доказано е! — рече тя.

— Как така?

Миранда разказа за състоялата се преди напускането й церемония. Разказа за призоваването на елементала, Избран, и че само Лейн бил останал при оформянето на създанието. Мистичното същество дори се приближило до него. Според несравнимите ентуелски умове, това бе възможно само ако Лейн също е Избран. Дезмър кимаше замислено по време на цялата история, пийвайки си вино.

— Хм. Винаги съм мразел Черупката — обяви той, когато припомнянето на пророка, предсказал церемонията и значението й, приключи. — Честно казано, никога не съм се доверявал на концепцията за пророчеството. Фактът, че нещата са се случили точно според предсказанията, със сигурност опровергава теорията ми, че през всички тези години е говорил глупости. И казваш, че другата Избрана, онази, която сте призовали, просто отлетяла?

— Да.

— Малко странно. Човек би си помислил, че след като нещо бъде създадено, то ще гори от нетърпение да се захване с делото, за което е било създадено. Но не съм чувал нищо за елементал, който ще донесе мир.

— Вярвам, че Избраните няма да пристъпят към задачата си, докато и петимата не се появят и не обединят усилия — обясни тя.

— А, да. Легендарното „Свръхсъсредоточие“. Струва ми се, че събирането на Избраните ще бъде доста трудно за уреждане, когато Лейн се е отдал на други задачи, мистериозният елементал хвърчи наоколо, чакайки нещо, а от останалите няма и следа.

— Видях един. В полето. Беше мъртъв — каза Миранда.

— Бих си помислил, че това ще усложни допълнително нещата. Но ако е бил мъртъв, как си открила, че е бил Избран?

— Имаше белег. Този белег — рече девойката, показвайки своята дамга.

— Хм. Това ми изглежда познато.

— Същият белег стои на гърдите на Лейн, беше на челото на елементалното създание, също така бе изписан върху оръжието и бронята на покойния. Това е белегът на Избраните.

— Да разбирам ли, че ти също си Избрана?

— Не. Избраният трябва да бъде с божествен произход и да носи този знак по рождение. Аз съм обикновен човек, моят е от рана.

— А се чувстваш длъжна да търсиш останалите. Надявам се осъзнаваш, че ако пророчеството се е изпълнило досега, то вероятно е да се изпълни само без помощта ти — каза Дезмър.

— Тъкмо това е. Вярвам, че съм част от пророчеството. Черупката може да ме е споменал.

— Разбирам. Не страдаш от мания за величие, нали? Е, не би било удачно да ти задавам подобен въпрос. Както и да е, това е интересно, но се надявам да не възразиш, ако променя темата. По-склонен съм да се наслаждавам на приказките за случили се неща, отколкото да се впускам в обсъждания за тези, които са на път да го сторят. Така шансът за разваляне на изненади е по-малък — рече младежът. — Предполагам си учила магия в Ентуел. Докъде стигна?

— Главен майстор — отвърна Миранда.

Дезмър наклони глава.

— Не… за половин година? — невярващо отбеляза той.

— По-малко.

— А си позволила на олой да те захапе. Още не си достатъчно бърза със заклинанията? — рече той, сочейки към кръвта по крака й.

— Оправям се — отвърна тя, насочвайки частица от съзнанието си към раната, за да я излекува.

— Хм… Може да се наложи да я уговарям наново.

— Какво да уговаряш наново?

— Цената ти. И без това е най-високата, която са ни предлагали досега, но след като вече си магьосник, може да успея да изстискам още.

— Все още обмисляш дали да ме предадеш? — изръмжа тя.

— Миранда, на практика това е единственото нещо, за което си мисля — каза Дезмър, като в тона му не се долавяше оправдание.

— Но как? След като ме познаваш? След като знаеш какво трябва да сторя? Как би могъл? — запита ужасена тя.

— Лейн казвал ли ти е някога колко струваш?

— Не! Какво значение има?

— С толкова голяма сума? Има — рече той, отправяйки се бързо към вратата.

Тя се надигна да го последва.

— Не, не, остани тук. Бе впечатлена от златния бокал, нали? — изрече Дезмър сред изскърцвания на панти и затръшвания на сандъчета. Накрая се върна в стаята и отиде до масата. Хвърли нещо отгоре й.

Огромно кюлче, дебело колкото ръката й и почти толкова дълго. От злато.

— Един слитък злато. Мисли за него като за четиристотин златни монети, претопени в едно. Понастоящем разполагаме с почти тридесет от тези, както и с монети и дрънкулки, чиято стойност възлиза някъде на още сто кюлчета. Съглашенската армия, по някаква причина, е готова, не — склонна е — да ни плати сто двадесет и пет такива за трупа ти и меча, който носеше със себе си.

Очите на Миранда се залепиха за слитъка и се разшириха.

— Обаче! Това е само основната цена. Ако все още дишаш, когато те предаваме, цената се увеличава десетократно. Хиляда двеста и петдесет от тези златни тухли. Това се равнява на петстотин хиляди златни монети. Пет милиона сребърни. Двеста и петдесет милиона медни. Бих казал, че струваш колкото теглото си в злато, но това би било несправедливо подценяване. Струваш триста пъти колкото теглото си. Най-ценното нещо, което някога съм виждал.

— Но… защо? — смаяно запита тя.

— Както казах, мотивацията им остава мистерия за мен. По-интересен е фактът, че те дори не се интересуват конкретно от теб. Поне не в началото. Заповедите им бяха да открият меча ти, който впрочем е у нас, както и всеки, който го докосне и остане жив. Бе ни казано да не го докосваме, ако ни е мил животът. Не съм и нямам намерение — рече той.

Умът на Миранда работеше бясно.

— Мечът… мечът е принадлежал на мъртвия. Този меч ми даде белега. Свързано е с Избраните. И ме искат жива — разсъждаваше на глас девойката.

Дълбоко в съзнанието й се сблъскваха мисли и инстинкти. Мисли, оформяли се откакто Лейн й бе казал истината за залавянето й. Копнения и надежди се сливаха, докато търсеше някакво обяснение за подобни действия. Още от рождение й бе набивано в главата, че Съглашенската армия е загрижена за добруването на хората и света. Тази мисъл предизвика покълването на определена идея. Искаха човека, докоснал меча, по възможност жив. Идеята продължи да расте, докато накрая си проправи път до гласа й.

— Те знаят! Знаят за пророчеството! Стигнали са до същото заключение като мен, че белязаният от меча ще помогне за събирането на Избраните! Трябва да искат помощта ми! — каза тя, ставайки все по-убедена с всеки изминал миг.

— Възможно е. Виждал съм да се сбъдват и по-големи фантазии — каза младежът, като кимна замислено, сетне се навъси. — Но е много малко вероятно. Всъщност, сега като се…

— Дезмър, трябва да се срещна със Съглашенската армия веднага! — рече Миранда.

— Страхувам се, че няма да стане толкова бързо — рече той, изоставяйки прекъснатата мисъл и подхващайки друга. — Когато Лейн реши да те освободи и да ги държи на разстояние от теб, това ме остави с впечатлението, че вече не сме склонни да те предадем. Което постави двама ни с него в специален списък метежници, които Елитните трябва да съсекат на място. Очевидно е, че въпросните Елитни са тези, които те търсят. Докато не се убедят, че малките чудатости на Лейн са безопасни и че в действителност все още сме склонни и в състояние да предадем теб и меча, ще трябва да чакаме.

— Просто ще ида сама.

— Не би било разумно. Ако си забравила, предишните опити да те заловят не са били особено приятни. Останалите преследващи те агенти не са толкова дисциплинирани като Елитните, готов съм да се обзаложа, че не им е била предложена същата компенсация като нас. Ако попаднеш първо на тях, което е твърде вероятно, възможно е да са склонни да предадат просто труп.

— Ще поема риска. В състояние съм да се грижа за себе си.

— Прясно излекуваната рана на крака ти и предишните сблъсъци показват обратното — рече той. — Пък и ако се предадеш сама, няма да ни бъде платено, а това вече ще е трагедия.

— Хм. И Лейн е Избран. Впоследствие ще трябва да го търся отново.

— Именно. Е, какво ще кажеш? Оставаш като наша гостенка, докато изгладя отношенията достатъчно, за да е възможна размяна. Освен ако не желаеш, в който случай оставаш като наша пленничка. Бих препоръчал да избереш първото. Условията са малко по-добри, а и разговорите няма да са толкова едностранчиви. Ще имаш нужното време да убедиш Лейн за позицията му в космическия развой на събитията, а ние ще разполагаме с време да защитим инвестицията си. Тогава вие двамата с него ще се отправите да търсите елементали и всякакви чудати създания, с които да създадете приказка, която да разказваме на децата си — каза Дезмър, докато отнасяше слитъка.

Миранда се навъси на подигравателния му тон към края на думите. Когато младежът посягаше към кюлчето, внезапно тя осъзна нещо.

— Чакай! Войната е добра за вас. Защо ще ми позволявате да допринеса за мира? — поинтересува се момичето.

— Наистина ли мислиш, че ще успееш да убедиш Лейн да обедини усилия със Съглашенската армия и да изложи живота си на риск за тях, та по някакъв начин да сложи край на войната? Преследвали са го с десетилетия, а когато го заловили, го измъчвали в продължение на един месец, ако източниците ми са достоверни. Никога няма да работи заедно с тях в отсъствието на нещо, което да определи като дяволски добра причина, а силно ме съмнява наличието на такава.

— Ще му просветне — уверено изрече Миранда.

— Искрено се съмнявам. Такива като Лейн са живели в мрака толкова дълго, че при вида на светлина имат навика да затварят очи. Я кажи… защо смяташ, че войната е добра за нас?

— Лейн ми каза, че подклажданата от нея омраза е добра за бизнеса.

— Ммм. В общи линии наистина може да се каже, че войната е добра за бизнеса. Разбира се, една война би траела само няколко години и не би била толкова всеобхватна. По време на нормална война има бесни домогвания до сила. Хората се наръгват едни други в гърба, за да заграбят най-голямото парче власт и земя. Тази война продължава прекалено дълго. Всичко се е стабилизирало. Който иска власт и е в състояние да си я извоюва, вече го е сторил, често с наша помощ. Останалите са твърде слаби, за да се надяват на нещо по-добро — или твърде бедни, за да го постигнат. Ако войната приключи внезапно, ще настане хаос. Килимът ще бъде издърпан изпод нозете на обществото. Старите окупиращи ще се паникьосат и ще започнат да хвърлят пари към всеки, който би могъл да им помогне да задържат малко власт, а новодошли ще се хвърлят към десетките празнини в йерархията. Едва бихме насмогвали на всички клиенти.

Миранда поклати глава.

— Би прекратил войната, защото това ще ти донесе приходи? Би сторил правилното нещо по неправилна причина.

— Не съм казал, че бих я прекратил. Пък и кого го е грижа за причината, щом като правилното нещо е сторено? Но стига философия. Би ли желала да поогледаш? Няма много за гледане, но доста се гордея с постигнатото.

Миранда неохотно се съгласи. Двете с Мин напуснаха стаята, следвайки Дезмър към отсрещната врата. Там девойката се озова в стая със същата големина, чиято отсрещна стена бе заета с три големи лавици, почти изцяло запълнени с книги. Останалата част от помещението бе затрупана с различни ценности, нахвърляни безразборно. Полупълни сандъчета с монети, предимно златни, макар тук-таме да се виждаха и сребърници. Имаше статуи, бокали, украсени ками, мечове и шлемове. На места се въргаляха торби с хартия. Дезмър се впусна в разяснения:

— Богатството не се нуждае от обяснение. Хартиите са актове. Като част от проекта на Лейн притежаваме значителни площи земя. На онази стена се помещава каталогът на досегашната ни работа. Първите две лавици съдържат договорите. Описват подробностите на сключените сделки, както и всичко, струващо си отбелязване за начина на изпълнение на дадена задача. Последната отново е свързана с проекта на Лейн. Заел се е с него откакто работим заедно.

Мин се приближи до третата лавица и я подуши любопитно. Каквото и да съдържаха тези книги, миризмата им бе достатъчна да събуди интереса на дракончето. Миранда също пристъпи по-близо. Гърбовете на книгите бяха неозаглавени. Някои изглеждаха стари и захабени. Други бяха нови. Миранда посегна да вземе една.

— На твое място не бих го правил. После ще трябва да се разправяш с Лейн — предупреди я той.

— Двамата с него се разбрахме да ми отговаря на всеки въпрос, който му задам.

— Как си успяла да постигнеш такъв напредък за по-малко от година, какъвто аз не съм отбелязал за седемдесет? Опитвал съм практически всичко, за да се сдобия с пълното му доверие.

— Избих му зъб с тренировъчен меч — каза тя, изваждайки книга от средата на реда.

Дезмър кимна замислено.

— Това не съм го опитвал — отбеляза младежът.

— Лейн се обзаложи, че никога няма да го нараня до кръв — и че ако го сторя, заслужавам да получа отговор на въпросите си.

— Аха — отвърна той.

Миранда отвори книгата. Нямаше думи, само десетки червеникавокафяви петна, десетки от тях, върху всяка страница. Разлисти я, но не откри друго. Върна книгата и взе една от по-старите. Още петна. Постави обратно и нея, вземайки представител на новите. Подобаващо, тук имаше нововъведение. Под всяко малко петно стоеше име, надраскано с различен почерк.

— Какво е това? — запита тя.

— Ще трябва да попиташ Лейн. Това е негова тайна, не моя. А и имам още да ти показвам. Още не сме били в любимата ми стая.

Миранда поклати глава, постави книгата обратно на рафта и го последва. Влязоха в помещението, на чийто праг Дезмър бе стоял при появата им. Щом светлината на лампата му освети вътрешността, сиянието й затанцува върху дузини полирани повърхности. Младежът се придвижи до стената, запалвайки и стенните лампи. Всеки нов светлик разкриваше все повече от помещението. По стените бяха окачени всякакви оръжия. Мечове със закривено острие, лъкове, стрели, брадви и безброй други, изправени в поставки, витрини и дори висящи от тавана. Други поставки съдържаха бутилки, стъкленици, инструменти и книги.

— Галерията ми. Тук са почти половината от оръжията, които съм изработил, откакто започнах да работя с Лейн. Постарах се да направя по едно от всеки тип. Лейн умее да борави с всички, но напоследък предпочита само кинжали и лек меч. Гарантирам, че скоро ще иска да му направя нов, след като Саша изчезна. Няма значение, в момента приготвям два. Ще довърша единия за около две седмици — каза той, изпълнен с гордост.

— Погледни ги. Отделил си толкова време, за да създаваш инструменти за убиване — рече Миранда, леко отвратена.

— Инструменти, да. За убиване — само понякога. Имам и джунджурии за всякакви случаи. Лечебни еликсири, еликсири против безсъние… всякакви. Не можах да усвоя заклинаването, затова се съсредоточих върху тях. Не е най-великият талант, но се оправям. Този ми е любимият — изрече Дезмър, показвайки малка, невинна на вид стъкленица, изпълнена с прозрачна течност. — Отрова, която убива всичко без Лейн.

Миранда поклати глава.

— Защо? — попита тя.

— За отровата ли? Несъмнено разбираш полезността на… — заговори младежът.

— Не, защо е всичко това? — запита момичето. — Разбирам защо би прекарвал времето си с подобни неща в Ентуел, но защо тук? Изглеждаш свестен човек. Защо запълваш цялото си време със смърт?

— О, значи сега е само смърт? „Инструменти за убиване“ ми харесваше повече. Каквато и терминология да употребяваш, просто се нуждая от нещо, с което да си запълвам времето.

— Това ли е? Запълваш си времето?

— Виждам, че си объркана. Първо, на колко години съм според теб?

Миранда прецени вида му. Бялата му коса бе в малко по-лошо състояние, в сравнение с последната им среща. Дрехите му бяха от най-добро качество. В общи линии приличаше на неин връстник, макар че питането я бе оставило с впечатление, че е по-възрастен, отколкото изглежда.

— На тридесет — отговори девойката.

— На тридесет бях, когато напуснах Ентуел. Съвсем скоро ще празнувам сто и третия си рожден ден.

— Какво? Не.

— Татко беше — и е — елф. От него съм наследил дълголетието. А външния си вид наследих от мама. Това ми помага да се слея с хората. Но това е без значение. Търсеше отговор защо си пилея така живота. Помисли си за всички възрастни мъже и жени, които си срещала. Готов съм да се обзаложа, че половината от тях са разгневени непрекъснато, без да имат някаква причина, или просто са сковани и апатични. Защо? Отегчени са от живота. Видели и сторили всичко, което са искали да видят и сторят. Не им е останало нищо. Човеците са едновременно благословени и прокълнати с кратък живот. По времето, когато амбицията и мотивацията им се изчерпят, краят обикновено е близо. Елфите нямат този късмет. Ние живеем ли, живеем. И като резултат се нуждаем от нещо, с което да си запълваме обширното време. Нещо безкрайно, което да предоставя занимавка. Някаква страст. Аз имам две. На първо място изработвам оръжия. Аз съм занаятчия, който се стреми към съвършенство. Никога няма да го постигна, поне така се надявам, но се приближавам към него с всяко следващо оръжие. Втората ми страст е малко по-трудна за обяснение. Обичам да правя пари.

— Колко възвишено — рече тя, като се подсмихна.

— Нямам предвид от алчност. Първите тридесет години от живота си изобщо не се нуждаех от пари. Просто обичам пазаренето, планирането. Обичам да тълкувам хората. Това също е почти изкуство — и почти също толкова удовлетворяващо. Щом като веднъж спечеля парите, преставам да се интересувам от тях. Бих ги раздал, но това би ме лишило от радостта да се пазаря за цената на нещата, които купувам — обясни Дезмър.

— Ако обичаш парите толкова много, защо просто не продаваш оръжията си? Така поне няма да се налага да работиш директно с асасин — каза Миранда.

— Не. Страстите не бива да се смесват. Оръжията са си оръжия, парите са си пари. През целия си живот съм продал само петнадесет бройки, като последващите години съм прекарал в издирване и обратното им откупване. Все още не съм успял да си върна три — едва понасям мисълта.

— Защо? — попита девойката.

— Защото са в ръцете на кьопави глупаци! Не понасям да гледам някое от произведенията ми да бъде употребявано недостойно. Това осквернява творбата. Оръжията ми могат да направят майстор от аматьор, а един майстор могат да направят неуязвим. Затова работя с Лейн. Той е един от малцината воини, които са достойни да държат изработеното от мен, и работата му предлага неограничен потенциал за другите ми умения. Докато продължи да ме устройва, ще работя с него. Престане ли, ще си намеря друг. Просто е.

— Това е толкова себично — каза Миранда.

— Още една характерна черта на дълголетниците. Тъй като и без това ще надживеем повечето си познати, имаме склонност да се съсредоточаваме върху себе си. Също така е типично за нещата, за които човек е разпален. Взема лоши решения, за да им угоди. Като например преценката, че хората, преследващите те над година, в действителност се опитват да ти помогнат — каза безстрастно той.

Миранда оглеждаше оръжията и броните. Ако бе в състояние да забрави целта им, щеше да остане възхитена от красотата им. Но виждаше само смърт. Мрачните й мисли бяха прекъснати от странен дърлящ звук. Извърна се към Мин, източник на прекъсването, за да я види как бясно се чеше по врата. Потъмнелите люспи бяха започнали да се отронват.

— Виж ти. Приятелката ни да не сменя кожата? Ще донеса одеяло — изрече той, втурвайки се към склада.

Когато се върна, постави одеялото на пода. Мин изглежда разбра, че е за нея, защото се отърколи отгоре му и започна да се почесва по корема. Почти час Миранда и Дезмър обсъждаха подробности от приключението й, които той още не бе узнал, докато Мин се отърсваше от старите люспи, за да разкрие нови, които бяха безупречни и проблясващи. Когато дракончето насочи фокуса си към врата, Миранда развърза талисмана и го махна.

— Това не си спомням да си го споменавала. Позволи ми да го разгледам — рече Дезмър.

Миранда му го подаде. Той го завъртя в ръце, издигна го към светлината, сетне почука с пръст.

— Помня го. Беше на шлема на Тригора.

— Помниш, че си го виждал там? — запита девойката.

— Помня как го поставих там — отвърна Дезмър, търкайки парчето в дрехата си, за да възвърне блясъка му.

— Ти си изработил шлема й? — шокирано попита Миранда.

— Не, само талисмана. Едно от добрите ми произведения. Пропуска целение и подобни магии, но блокира останалите. Беше нещо като подарък за годишнина.

Миранда зяпна.

— Не бяхме сключили брак. Не официално. Но бяхме… заедно за известно време — каза той, подавайки й обратно талисмана. Тя беше твърде смаяна, за да си го прибере, така че Дезмър отдръпна ръка.

— Колко… — успя да промълви тя.

— Колко дълго? Шест години. Дадох й го на петата — рече той, опитвайки се да отговори на полузададения въпрос.

Миранда поклати глава, все още търсейки думи.

— Колко време е минало оттогава? За пръв път я заговорих преди тридесет години. Не, и това ли не е? Колко… колко задълбочени бяха отношенията ни? Имам син, за когото тя така и не ми каза — обяви той, ухилвайки се при последните си думи.

Миранда престана да се мъчи да си върне дар слово и се задоволи просто да се взира, поразена.

— Скрила го е някъде на север. Вече е на двадесет и пет, част от армията. Името му е Кройдън, ако не се лъжа. Чудя се дали му е дала моето фамилно име. Трябва да проверя.

Миранда най-накрая съумя да завърши репликата, която той не бе успял да отгатне.

— Колко долно!

— Е, тя бе започнала да преследва Лейн отпреди аз да започна да работя с него. Никак не е глупава, така че проследявайки го, попадаше отново и отново на мен. Винаги съм смятал, че е добре враговете да бъдат държани наблизо, тя също споделяше възгледите ми. Така започна всичко. Цялото ни време заедно наподобяваше танц, където всеки се опитваше да отгатне намеренията на другия. Тя е много привлекателна. И двамата принадлежим към рядко срещана раса. Докато се надигравахме за информация, установихме множество общи неща помежду си. Какво да кажа?

— Но тя иска да те убие!

— Това е отскоро. Тогава искаше да убие само Лейн.

— Нали ти е партньор?!

— Всичко започна като начин да го предпазя. Не изпитвам срам — рече той, свивайки рамене. — Двамата с него сме сами. Правим каквото е нужно.

— Само двамата… чакай, не спомена ли и някаква жена?

— Жена? Не мисля — каза Дезмър, опитвайки се да си припомни.

— Напротив, спомена. Саша — подсети го Миранда.

— О… О! Недоразумение. Саша не е коя, а какво. Сашат Манс. Торба с трикове. Това е мечът, използван от Лейн — разясни белокосият.

— Какво? Не. Ти каза, че тя си мълчала, но че можела и да пее, и че щели да се опитат да изтръгнат тайни от нея — възрази девойката.

Дезмър се изкикоти и откачи един меч от стената.

— Слушай — рече той, рязко изтегляйки оръжието от ножницата.

Никакъв звук не се разнесе. Тогава той прокара пръст по плоската страна на острието. Безукорният метал отекна с кристалночист звук.

— Множество ковачи биха дали десницата си да научат как ги изработвам. Това са тайните, за които се тревожа. Един на име Флин натрупа цяло състояние само с един от кинжалите ми — заговори той, моментално сменяйки темата. — Знаеш ли какво не съм изработвал от сума ти време? Жезъл. Лейн не използва магия. Нито думица. Което ми изглежда безсмислено, тъй като се кълне в онзи „воински сън“, на който са го научили в търбуха на звяра, а това е по-трудно за постигане от какъвто и да било транс. Изработвал съм нормални тояжки, но магическата би представлявала приятно разнообразие. Казваш, че си главен майстор? Предполагам заслужаваш да ти предоставя мое произведение, но… няма как да бъда сигурен. Би трябвало да те видя в действие, преди да изработя нещо. Но не бих имал нищо против да поработя върху сегашния ти жезъл.

Миранда отново поклати невярващо глава. Той говореше за предаването на приятеля си и връзката с врага си съвсем невъзмутимо, но в мига, в който станеше дума за оръжия, интересът му не познаваше граници. Преди да успее да възрази, Дезмър вече бе докопал жезъла й.

— Небеса. Кода още ли се занимава с това? Бих могъл да го подобря неизмеримо. Съществуват поне дузина руни, които биха повишили двойно съпротивлението му срещу враждебни заклинания. Плюс няколко еликсира. Да. Би могло да стане хубаво оръжие… Ух, ама това тежи. Те ли ти го дадоха?

— Не, Дийкън — отвърна тя. Вече знаеше, че беше безполезно да се опитва да подхваща теми, към които Дезмър не проявява интерес.

— Е, този Дийкън очевидно не е специалист по оръжията, защото големината, теглото и формата на този жезъл не са пригодени за човек с твоето телосложение. На кристала също не би се отразила зле малко работа, но не разполагам с нужното оборудване. Поне не тук.

Това бяха последните думи, които чу от него през по-голямата част от деня. Оттегли се в един ъгъл на помещението с оръжията и се потопи в работа, разлиствайки книги, избирайки подходящите инструменти и дълбаейки в жезъла. Известно време Миранда го наблюдава. Дезмър работеше с бързина, елегантност и ентусиазъм, на които девойката се възхити. Наистина обича работата си, помисли си тя. Но не след дълго умът й се насочи към други неща. Оттегли се в трапезарията и седна на един стол. Мин вече се бе отърсила напълно от старите люспи и поглеждаше към приятелката си, очаквайки внимание. Момичето приклекна на земята, за да я огледа по-добре. Погали малкото създание, чиито люспи сега бяха лъскави и гладки както в деня, в който се бе излюпило. И се замисли.

Насочи мислите си обратно към срещата с Тригора. Споменът бе мъчителен. Отчаяно се беше опитала да избяга. В отчаянието си едва не беше убила командира. А сега бе възможно през цялото това време Тригора да е била посветена на същата цел. Ако само Миранда се бе предала, всичко това можеше да бъде избегнато. Но пък ако го бе сторила, нямаше да помогне за призоваването на Избраната в Ентуел, нито щеше да научи толкова магия. Дори нямаше да е сигурна дали Лейн действително принадлежи към Петимата. Всичко това част от пророчеството ли беше? Част от орисаното, та тя да не научи истината, докато не си я заслужи? Толкова трудности бяха изникнали оттогава… Мислите й бяха прекъснати от влезлия Дезмър.

— А, отлично, дракончето си е сменило кожата — рече той, сгъвайки одеялото и изсипвайки съдържанието му в торба. — Това е много ценен и изключително рядък ресурс. Сещам се за най-малко дузина приложения.

— Значи постави одеялото не за удобството на Мин, а за да събереш по-лесно люспите? — запита Миранда, раздразнена, че още едно привидно добродетелно действие се е оказало фалшиво.

— Да. Би ли се изправила?

— Защо? — поинтересува се девойката.

— Трябва ми точната ти височина — изрече Дезмър, докато й подаваше ръка, за да й помогне да се изправи.

Миранда неохотно прие помощта. Той я огледа, карайки я да покаже и ръце. След като взе нужните мерки и остана доволен, белокосият я уведоми за това, сетне продължи:

— Преди да седнеш, предполагам би предпочела нещо по-удобно от пода за спане. Нямаме легла, само спални чували. Има и един резервен. Ако дракончето ти…

— Името й е Мин — прекъсна го Миранда.

— Ако Мин може да удържа пламъците си, не бих имал нищо против да й го отстъпя.

— Мин обича да спи отгоре ми.

— А на теб удобно ли ти е?

— Не възразявам.

— В такъв случай нека остане така. Разположи се, където намериш, макар че не препоръчвам мястото директно под отвора. Може да бъдеш разбудена доста грубо.

Миранда прие спалния чувал и го разстла, но още не й се спеше. Отново седна и потъна в размисъл. Вероятно бяха изминали няколко часа и нощта бе напреднала, когато капакът проскърца тихо и Лейн деактивира капаните, за да се спусне вътре. Дезмър бе твърде потънал в работата си, за да забележи завръщането му. Лейн седна срещу Миранда. Не носеше нищо със себе си. Дракончето се премести от нейния скут в неговия, нетърпеливо да сподели компанията си с другото си любимо същество в света.

— Дезмър ме разведе наоколо — каза Миранда.

Лейн премести поглед върху нея, без да отговори.

— Видях книгите. Първите два рафта са свързани с работата ти. Дезмър не ми каза за какво са онези от третия рафт.

— Дезмър си знае мястото — отвърна малтропът.

— Нужно е само да попитам. Ти ми обеща.

— Така беше.

— Кажи ми тогава. Какво е предназначението им? Повечето от страниците дори нямат имена.

— Имената не ме интересуват. Интересуват ме хора.

— Кажи ми каквото искам да зная — настоя тя.

— Това са капки кръв. Събирам по една от всеки човек, който ми е длъжник, така че да мога да го открия по миризмата.

— Длъжник?

— Комуто съм помогнал по някакъв начин.

— О? Предполагам това означава, че си убил някого, а още не си получил заплащането.

— Би представлявало пресилено опростяване на предлаганите от нас услуги — обади се Дезмър, който бе привлечен от гласовете. — Ние не просто убиваме хора. Пробваме се и в шпионажа. Тоест, тук имам всички депеши, които успяхме да измъкнем от армията чрез различните си канали от деня на изчезването ти. Позволи ми да ти предоставя сбита версия. Допреди шест седмици летяха депеши с неадекватно и доста изкривено описание на Миранда. Отделно, значителни усилия бяха вложени в опресняването на паметта на населението колко лоши са малтропите. Тогава съобщенията започнаха да стават по-редки. Накрая сравнително бедната колекция съобщения изглежда бе единодушна, че първостепенните цели от последно време са или мъртви, или вече не представляват проблем. С изключение на едно, в което успяхме да надзърнем, докато си проправяше път от самата Тригора до генерал Багу, настояващо търсенето да не бъде прекратявано, докато не бъде открито тяло. Имам основания да вярвам, че Багу споделя същото мнение. Дори може той да е изпратил някой от другите генерали да й помагат, макар други депеши да загатват, че втори генерал вече е замесен от известно време.

— И какво означава това за нас? — запита девойката.

— За нас това означава, че ще се изправим срещу Елитните като по-малка, по-фокусирана и много по-мощна група. За щастие, благодарение на неособено дискретните действия на Лейн преди оттеглянето в Търбуха на звяра, редиците на Елитните са значително проредени, а с начина, по който нещата на фронта се нагорещяват, не очаквам нови членове в скоро време. Останалото са просто преоблечени наемници, които не представляват голяма заплаха. Също така означава, че ако променим вида ти малко, ще сме в състояние да те придвижваме от едно място на друго, без да будим подозрение. Стига да не се натъкнеш на Тригора, която те познава.

— Но тъкмо с нея искам да се срещна. Тя може да ме свърже безопасно със Съглашенската армия, за да мога да започна търсенето на останалите Избрани — каза Миранда.

Погледът на Лейн я прониза сурово.

— Да. Стигнала е до възвишеното заключение, че Съглашенската армия иска да й помогне да събере Избраните — обясни Дезмър.

— Ти се съгласи — каза девойката.

— Съгласих се, че е възможно. И също така отбелязах, че е много малко вероятно. Бих предположил, че намеренията им към теб не са никак гостоприемни, но няма смисъл да се гадае за нечии намерения, когато е възможно да бъдат съзрени в изписаните им слова. Виж съобщението от Багу до Тригора отпреди няколко месеца. „Не бих могъл да изтъкна важността на това залавяне. Докато целта остава извън досега ни, вероятността за провал ще присъства неизменно. Трябва да я заловим, по възможност жива. Тя би могла да се окаже безценен ресурс.“ Залавяне, цел, ресурс, по възможност жива? Това не звучи като думите на загрижена страна.

— Не ме интересува — отвърна тя.

— Ако знаеше повече за хората, които те търсят, щеше. Трябва да узнаеш кой те преследва. Петимата генерали проявяват най-голям интерес. Без значение какво си чула или видяла, генералите не са от типа хора, които би искала да са по дирите ти. Зная, че си мислиш, че имат най-добри намерения към теб и към света, но не забравяй, че ако не бяха те, войната щеше да е свършила, вероятно с помирение, още преди десетилетия.

— Какво искаш да кажеш? — запита Миранда.

— Че са издадени постоянни заповеди да се убива всеки, изпратен да посредничи за мир. По всичко личи, че тези заповеди датират още от началото на бранта — обясни Дезмър.

— Чувала съм… чакай. Войната продължава повече от сто и петдесет години. Как е възможно едни и същи петима генерали да носят вина?

— Не са човеци. Поне четирима от тях със сигурност не са. Тригора е елф, както знаеш, но тя бе произведена последна, далеч след началото на войната. Що се отнася до останалите… смятам, че са д’карони.

— Д’карони? Онези, които са създали отвратителните плащове и онова драконово подобие, убило мечоносеца? — викна тя. — Не вярвам.

— Не го и очаквам. Само те съветвам да си държиш очите отворени и да се ослушваш за тези имена. Те са зли. Има си причина много малко мъже и жени да са ги виждали, а това е защото виделите ги обикновено не живеят дълго след това. Първа е Тригора. Достатъчно добре я познаваш. В известна степен, тя е най-малкият ти проблем. Свястна и достойна, върши всичките си дела, защото са заповед. И като стана дума за това, тя винаги изпълнява нареденото, и тъй като получава нарежданията си от останалите генерали, от нея може да се очаква всичко.

Сетне идва Техт. Малко вероятно е да я срещнеш, но можеш да бъдеш отведена при нея, ако бъдеш заловена. Тя е доста пасивна, прекарвайки почти цялото си време в проучване, експерименти и обучение. Могъщ магьосник, заобиколена от множество подобни.

После идва ред на Димънт. От него трябва да се пазиш надалеч. Не изглежда опасен. Дребен и слабоват мъж, ала е заобиколен с най-извратените и жестоки д’каронски създания, които имат волята му за закон. Тези зверове му се подчиняват с по-голяма самоотверженост и готовност, дори и от войниците. Той също обича да прекарва времето си в изследване, но неговите проучвания са от различен тип. Чувал съм множество истории за войнишки патрули, разкъсани на парченца от орда невиждани досега създания, докато мъж със сходно на Димънт описание наблюдава. Изпитва създанията си.

По-обезпокоителен е мъжът, когото често води със себе си. Епидим. Почти цялата ми информация за него си противоречи. Но за следното съм убеден: отличен разузнавач, специалността му са разпитите. Уменията му в тази област са източник на легенди. Изправяните пред него се променят завинаги. Разговарял съм с неколцина от жертвите му. Признавали са неща, за които дори не са знаели, че са знаели.

Но и четиримата се подчиняват на водача си, Багу. Не позволявай името му да те подлъже. Той е властен лидер, а ако слуховете са истина — достатъчно могъщ воин и магьосник, за да държи останалите под контрол със сила и страх.

— Не мога да си ги представя толкова зли, колкото ги изкарваш — отбеляза девойката.

— Въпрос на перспектива. Повечето ти сънародници би трябвало да ги боготворят. Гарантирам ти, че ако не са били те, Северът е щял да падне още преди петдесет години. На силата на тези петима генерали се дължи на това, че Съглашенската армия е удържала толкова години срещу далеч по-многобройна и по-здрава сила. Но от твоята гледна точка са определено зли. Това са мъжете и жените, които искат свободата ти.

— Искат да помогнат на мен и на света — каза Миранда.

— Щом избираш да вярваш в това — рече Дезмър, свивайки рамене. — Просто помни, че това са най-значимите и могъщи хора на север. Срещнеш ли ги, считай всеки дъх оттам насетне за подарък. Онези около тях обикновено не се задържат дълго след като изчерпят полезността си.

— Ще го запомня — увери го момичето.

— Искрено се съмнявам. Както и да е, да се върнем към настоящата работа. Скоро ще трябва да предприемем нещо. Смятам, че това ще са последните депеши, които ще получим, докато не се сдобием с нови информатори. Нуждаем се от хора — рече Дезмър.

— Колко злато имам? — запита Лейн.

— Повечето от останалото е твое. Стойността възлиза някъде на деветдесет кюлчета.

— Достатъчно — каза малтропът.

— За какво…? — запита белокосият с тон, с който обикновено се разговаря с децата.

— В планините на североизток има мина… — поде Лейн.

— Не. Не! В никакъв случай. Знаеш, че не мога да ида там. Ако желаеш, ще ти покажа нареждането от Съглашенската армия, което изисква главата ми! За него дори не се нуждаех от информатор. Беше заковано за дърво. Искаш да изляза и да преговарям сега? — яростно възрази Дезмър.

— Това ще ни предостави безбройни възможности — спокойно контрира партньорът му.

— Не ме е грижа какво ще ни предостави, идеята е отвратителна. Просто няма да го направя. И не си мисли, че ти ще си в състояние да го сториш. Освен ако разпитващите не са били достатъчно любезни да ти върнат специалното наметало, криещо лицето ти, няма да си изрекъл и три думи, преди някой да ти е прерязал гърлото или да си принуден да прережеш нечие. Изработката на ново ще ми отнеме месеци. Не че някой би се впуснал с преговори с човек, когото не би могъл да погледне в очите.

— Ще изпратим Миранда — каза малтропът.

— Не! Абсурд! Не възнамерявам да имам нищо общо с ужасния ти бизнес! — възрази момичето.

— Нея ли искаш да изпратиш?! Та ние едва сега я прибрахме след последната ти хрумка да я освободиш. Сега предлагаш да я изпратим навън, сама, понесла всичките ни пари? Бях останал с впечатлението, че вече разчитаме на разумна преценка.

— Не разполагаме с изобилие от варианти — отбеляза Лейн.

— Това не означава, че трябва да изберем най-лошия! Все още са ми останали едно-две начинания. Нужно е да се захванем само с едно.

— Ако беше толкова просто, досега щеше да си го направил — рече Лейн.

— Може би съм те чакал — каза Дезмър.

Малтропът изгледа спокойно партньора си.

— Колко? — победен запита белокосият.

— Двеста — отговори Лейн.

— Гросмър? Гросмър, доставящи половината желязо и мед в Ниските земи, на това ли си хвърлил око? — невярващо рече Дезмър.

Лейн кимна.

— Кога изобщо са оповестили, че се продава? Не добиват злато, но от печалбите им човек би останал точно с това впечатление. Сключили са договор с войската! Гарантиран бизнес до края на войната! Разбира се, отдавнашните военни договори означават, че някои от по-старите администратори разполагат със сериозни връзки. Това би ни било от полза. Доста ще трябва да се попазарим, за да ги убедим да вземат само деветдесет и да ни остане малко за безполезните ти експерименти — замислено каза Дезмър. Накрая размаха ръце. — Прекалено много неща трябва да се направят. Ще трябва да дойда. Ще ни трябва карета, впечатляваща на вид. С не по-малко впечатляващи коне и кочияш. Впечатляващи, но не екстравагантни. Трябва да създадем впечатлението, че бъкаме от пари, но ги използваме разумно. Това ще създаде нужната атмосфера и ще тласне сделката в нужната посока още преди да сме започнали. Ще ни е нужна дегизировка за Миранда, съответстваща на предполагаемия й социален ранг. Каретата ще се нуждае от скривалище за мен.

— Не ме ли чу? Няма да участвам! — отново възрази Миранда.

— Ще си промениш мнението. Що се отнася до теб, Лейн, тъй като идеята е твоя, от теб ще очаквам да събереш нужната екипировка. Ще приключа с жезъла на Миранда и ще приготвя документацията. Ще приготвя и малко димки, за да държим олоите настрана, докато натоварваме каретата.

— Среща на пътя източно от тук след седем дни — рече Лейн.

С това малтропът се изправи и се отправи към вратата.

— Не, не отново! Върни се! Не съм се съгласила! — викна подпре му девойката.

Нямаше полза. Тя отвори вратата, която той бе затворил след себе си и го видя да прошепва няколко думи на Мин, която послушно седна и загледа как той се измъква през капака.

— Още не съм приключила с теб! — напразно се провикна Миранда.

— Започваш да се повтаряш. Приеми съвета на един ветеран в общуването с него. Той и само той преценява кога си приключила с него. Още не ми се е случвало да довърша разговор, който не е представлявал интерес за Лейн.

— И двамата сте такива егоисти — рече тя.

— Мнението ти е коректно.

— Как може да си толкова самонадеян? Приемаш автоматично, че ще ви помогна.

— Ще го сториш. Ти си интелигентна и услужлива. В природата ти е да правиш това, от което другите се нуждаят. Вече ти става ясно колко съм делови, само въпрос на време е да осъзнаеш ползата да ни направиш ценна услуга — каза той, отправяйки се обратно към работилницата си.

— Какво искаш да кажеш? — попита девойката, тръгвайки след него.

— Дали ще живееш, или не, зависи от ценността, която имаш за всеки един от нас. Жива си, защото в това състояние си по-ценна за нас. Ако бях на твое място и ако се мъчех да се сдобия с помощта на Лейн за тази избраническа глупост, щях да прекарвам по-голямата част от времето си в усилия да демонстрирам, че ще съм по-ценен като съюзник, отколкото като пленник — каза той, присядайки на пейката и хващайки секача.

— Как бих могла да сторя това?

— Не разполагам с всички отговори, но бих казал, че съдействието за тази покупка ще бъде добро начало. Може да помислиш върху саботирането на отношенията ни със Съглашенската армия. Така би ни било по-трудно да те предадем на някой друг, освен на Тригора. Същевременно ще ти предостави повече време да убедиш Лейн да сложи край на войната, тъй като ще трябва да те задържим по-дълго.

— Защо ми го казваш? — запита Миранда.

— Ще предизвика покълването на идея, увеличавайки вероятността да вземеш решението, което ми носи най-голяма полза, а същевременно и ще обърка желанието ти да сториш обратното на казаното от мен.

— Ще ми се да не беше толкова изчерпателен в обясненията си — каза тя, никак не останала доволна от надникването в сложните манипулации на домакина си.

— Предупредих те, че откровеността ми ще те отегчи — каза той, повдигайки разсеяно очи. — Лейн… не взе оръжие, нали?

— Не съм забелязала. Май не. Защо? Притесняваш се за него ли?

— Не, не за него. За евентуалните му противници.

— Не разбирам — рече момичето.

— Когато… когато носи оръжие, особено някое от моите, той е елегантен, тих, прецизен убиец. Невъоръжен е съвсем друга работа. Жесток, яростен. Връща се към нещо първично. Бих казал, че е дори по-смъртоносен, но по начин, който е непогрешимо животински — каза Дезмър с потръпване.

— Какво те е грижа?

— Ако някой трябва да умре, тъй да бъде, но няма нужда от жестокост. Трябва да завърша оръжието му. Но преди това трябва да приключа с твоето, както и с документацията. Толкова много работа, а само седем дни, за да бъде свършена — промърмори той, докато се връщаше към делото си.

Миранда се върна в стаята с масата, където бе поставила спалния си чувал и си легна. Но колкото и да се опитваше, не можеше да заспи. Чувстваше се по-удобно на замръзналата земя, отколкото в това място. Повдигаше й се от знанието, че всичко наоколо е било купено с кръв. Как можеше мирът да зависи от такива извратени умове? Успя единствено да се потопи в лека дрямка, периодично прекъсвана от странни звуци или миризми, разнесли се откъм работилницата на Дезмър. Мин, настанила се отгоре й, спа спокойно както винаги до предполагаемата утрин. Когато дракончето се надигна, Миранда реши, че е крайно време да изостави безплодното преследване на сънища. Отиде в ателието на Дезмър.

Полуелфът бе видимо уморен и се наслаждаваше на работата си върху жезъла. Забеляза влизането й и гордо й показа творението си. Девойката взе тояжката си от ръцете му. Бе много по-лека. Дезмър бе издялкал голяма част и я бе оформил внимателно. Пръстите й се захващаха удобно и с лекота. Цветът бе различен, нашарен с по-тъмни цветове, които караха допреди бялата повърхност да наподобява сива дървесна кора. Повърхността бе обагрена с множество дребни, търпеливо издълбани символи. Зърна същите символи да красят дръжките и остриетата на почти всички оръжия в помещението. Допирайки жезъла до пода, Миранда установи, че височината му вече беше много по-съразмерна. Подобренията бяха очевидни, макар да се чудеше на необходимостта на някои.

— Защо си потъмнил цвета? — попита тя.

— Страничен ефект от разтворите, в които го накиснах, за да го подсиля. Естествено дърво с подходяща за ръката ти дебелина не би било достатъчно здраво. Бих могъл да възстановя предишния цвят, ако желаеш.

— Не държа особено. А символите?

— Руни. Лейн ги употребява с успех от години, така че не виждам причина защо ти да не правиш същото. Той не знае и думица магия, както вече казах, така че се нуждаеше от нещо, което да превръща защитните му сили в ефективност и срещу магия. Тези руни ще ти позволят да се защитаваш от насочени към теб магии със същата лекота, с която би блокирала физически удар. Можеш да отразиш огнено кълбо като че е камък — или да пръснеш защитно заклинание сякаш е стъкло. И всичко това без да изхабиш и частица от силите си. Естествено, по-силните заклинания са по-трудни за отбиване, точно както някой по-голям камък би те затруднил. Също така, макар да имам пълна вяра в уменията си, не мога да гарантирам, че подобренията ще работят срещу всички магии. Областта неспирно се променя.

Миранда претегли силата на доста по-тънкия инструмент. Докосвайки го за пръв път в течение на ден, девойката бе изумена от яснотата на ума, която това й донесе. Определено ефектът не бе толкова забележим преди. Забелязал изражението й, Дезмър предостави обяснение.

— Освен всичко друго, подложих дървото на специална обработка, така че то подсилва концентрацията и в отсъствието на кристал. А с кристал ефектът е двоен. Полезно, нали?

Девойката се възхищава на постигнатото в продължение на още няколко мига, сетне в ума й пропълзя подозрение.

— Сторил си това, за да повишиш стойността на главата ми, така ли е?

— Небеса, не! Не само това. Нуждаех се от малко практика в изработката на мистични оръжия. Почти никога не ми се удава възможността. Но се радвам, че ме обвини. Това показва, че постепенно придобиваш по-нормален поглед върху околните — ухилено каза Дезмър, докато търсеше наоколо за хартия, мастило и перо.

— Нормален? Допуснах най-лошото за теб!

— И не сгреши напълно. Ще откриеш, че рядко грешиш, когато допускаш най-лошото за останалите — отбеляза той, намирайки висококачествен пергамент и мастило.

— Това е отвратително! — възрази тя.

— Опровергай ме — каза белокосият, потапяйки перото, за да започне да пише със забележителен калиграфски стил.

— Какво пишеш?

— Документация. Страшно много бумащина има около закупуването на земя.

— Няма ли да спиш? — запита момичето.

— Предпочитам да изчакам, докато приведа в ред делата си.

— А Лейн? Той спи ли някога?

— Не и в традиционния смисъл. Наричат го „воински сън“, но общото между него и обикновеното спане е само названието.

— Спомена за него и преди. Какво представлява той?

— Представлява… ами… да го кажем мистично. Наподобява медитация, само дето е далеч, далеч по-дълбок. Фокусира мислите, оставяйки тялото в състояние почти на смърт. Преподавали са го в Ентуел още от самото начало. Аз самият така и не успях да го науча, но казват, че няколко минути в това състояние се равняват на няколко часа нормален сън. Преди да разполага със съдружник, който да му приготвя лечебни еликсири, Лейн се е възстановявал от по-сериозни наранявания именно по този начин. Методът не притежава същата бързина като еликсир или магия, но е далеч по-добре от обикновено изчакване.

— И никога не спи нормален сън?

— Ако някога го видиш да лежи, особено в легло, можеш да бъдеш сигурна, че идеята не е била негова — отвърна Дезмър.

Наблюдавайки го как скулптира официалния език с изключителна предпазливост, девойката реши, че е най-добре да го остави на мира. Нещо я влечеше към стаята със златото и архивите. Лапите на Мин затрополиха след нея, а щом двете влязоха във въпросното помещение, животинката скочи върху едно от сандъчетата, пълно предимно със златни монети, инстинктивно привлечена от сияещото съкровище. Сви се отгоре им и започна да наблюдава Миранда, която се доближи към втория рафт. Изпълващите го книги бяха разположени на групи по четири. Малко повече от седемдесет комплекта. Девойката прецени, че след като Дезмър е бил негов партньор около седемдесет лета, книгите трябва да са групирани по сезони, всяка тетрада представляваща една година. Макар че ако въпросните години бяха отбелязани по някакъв начин, то използваната за целта форма й бе непозната. Стандартният съвременен метод за отчитане на годините приемаше за начало първия ден на войната. Според това летоброене настоящата година бе сто петдесет и шеста. Потискаща мисъл.

В последващите дни, които изглеждаха болезнено празни, Миранда прекара много време в разлистване на книгите. Единствено имената на хората и местата, както и цените не бяха написани на някакъв странен език, несъмнено научен в Ентуел. Затова девойката започна да търси познати й места или имена. Рядко отнемаше дълго. След цял живот бродене от селище на селище, бе посетила по-голямата част от севера. Очевидно работата на Лейн бе сторила същото. Често биваха споменавани и известни хора. Богати чифликчии, търговци, хора с всякакви професии и от всякакви социални прослойки бяха наемали или намирали смъртта си от острието му. Без да разчете езика, не бе в състояние да определи. Повечето от съзираното й бе вече познато под формата на слухове, които бе чувала през годините. Червената сянка. Фактът, че той бе жив, че го познаваше, я изпълваше с глождеща, ледена тревога.

Скоро настъпи седмият ден. Дезмър отдавна бе приключил с приготовленията, последните от които се изразяваха в някакви довършителни дейности по меча на Лейн. Отказа да й го покаже, твърдейки, че Лейн трябва да бъде пръв. Напусна подземието, предупреждавайки я, че ще се върне в края на деня и че тогава трябва да е готова да се движи бързо. Дотогава не й оставаше нищо друго, освен да рови из още книги. Бе отметнала около петнадесет години и попадна на име, за което вече знаеше. Ринтоурн, клетникът, който беше начело на Кенвард при започването на клането.

Мрачни спомени нахлуха в съзнанието й при съзирането на името. На този ден бе изгубила дома си, семейството, всичко. Тогава нещо странно привлече вниманието й. Един ред от книгата бе зачертан. Бе изписан с различен почерк от останалите. С известно усилие думите пак можеха да бъдат разчетени, не че имаше полза. Все още не можеше да ги разбира. И още нещо бе странно. Нямаше индикации за кого или върху кого е била изпълнена задачата. Разпознаваше само една дума.

Кенвард.

Умът й усилно диреше отговор. Как? Той й бе казал, че задачата е била по поръчка на Ринтоурн. Бе се случила по същото време като клането. Как би могло да се изпълнява мисия в Кенвард впоследствие? След като не е имало Кенвард. Кралството с това име бе погълнато, а едноименната столица бе срината. Затова ли бе зачертано? И защо нямаше имена? И цена? Поне не такава, която да може да бъде платена в кюлчета. Присъстваше думата, която винаги бе предхождала числата, но този път след нея следваше друго слово. Миранда се прокле, задето не е прекарала повече време в половината на воините. Ако бе го сторила, може би щеше да научи този език.

Някакво тревожно чувство не я оставяше на мира. Това бе важно. Не можеше да обясни защо, но трябваше да узнае какво означава. Изскърцването на капака и профучаването на остриетата прекъсна мислите й.

— Миранда! Бързо! Не съм сигурен още колко ще мога да държа олоите настрана! — викна Дезмър, мъчейки се да надвика силния вятър, който фучеше в отвора.

Миранда мушна книгата в торбата си и побърза да се изкатери. Нужното за покупката злато биваше пренасяно в двадесетина малки сандъчета. Макар всяко да побираше само четири-пет слитъка, тежаха повече и от олово. Бе спуснато въже, към което девойката да ги привързва едно по едно, а обединените усилия на Лейн и Дезмър ги изтегляха на повърхността. Мин, заинтересувана от случващото се горе, пролази до тях и скоро сандъчетата започнаха да се издигат много по-бързо. Дракончето бе разгадало целта на играта и се бе присъединило, стискайки въжето с уста, добавяйки непропорционалната си сила към мишците на двамата. Скоро всички сандъчета бяха изтеглени. Миранда се вкопчи във въжето, за да бъде извлечена на свой ред.

На повърхността бе нощ. Земята около тях бе покрита с тънка мъгла, която миришеше силно на горяща дървесина. Ужасяващите кафяви създания, охраняващи местността, ги бяха заобиколили напълно, стоейки точно там, където мъглата изчезваше. Карета с четири коня очакваше пътниците си. Точно каквато бе поискана — елегантна, но здрава. Не безвкусна пищнотия, а добре изработено превозно средство. В задната част имаше голям багажник, натъпкан до пръсване със скъпоценния товар. Пред него имаше удобно място за пътниците, на свой ред предшествано от покритото място за кочияша. То бе празно.

Дезмър се приближи до нея. Бе облечен в същите дрехи, както когато бе напуснал, увит до крайност в зимни одежди, положил старание да му е топло и да остане неразпознат. Лейн не се бе дегизирал въобще. Носеше светлосиво наметало с бяла подплата и семпла туника отдолу. От колана му висеше нов меч, прибран в ножница.

— Да тълкувам ли присъствието ти като знак, че си решила да ни помогнеш? — запита Дезмър, отваряйки й вратата на каретата.

— Определено нямам желание да прекарам остатъка от живота си в онази дупка. Ще видим дали ще ви помогна или не. Първо искам да науча повече — каза тя, докато пристъпваше вътре и поставяше торбата и жезъла на пода.

— Добре, добре. Не бих и очаквал да се заемеш без изчерпателни инструкции — отвърна белокосият, започвайки да затваря вратата.

— Ти няма ли да се качиш?

— Скоро ще се зазори, а кочияшът ни все още е на няколко часа. От Лейн няма по-добър, но дори и той не може да управлява карета посред бял ден. Аз ще бъда на капрата, докато срещнем кочияша.

— Ами Мин?

— Във всяко едно твое описание винаги се изтъква, че те придружава дракон. Тя ще трябва да остане с Лейн.

Сърцето на Миранда се сви, когато Мин се обърна към Лейн, хвърли й прощален поглед и изтопурка до него.

— Що се отнася до теб, в каретата има одежди — препоръчвам ти да се преоблечеш, докато си сама — каза Дезмър, затваряйки изцяло вратата.

Миг по-късно каретата се втурна напред. Миранда се огледа. За пръв път в живота си се возеше в покрита карета, като се изключи доста неприятното пътуване в черната каруца след залавянето от плащовете.

Седалките бяха тапицирани с тъмночервено кадифе. Врати, които бяха по-добре изработени от онези от детството й, не допускаха и най-малкия полъх. Пред всеки от стъклените прозорци, по един от които имаше върху всяка врата, бе спусната завеса, целяща да спира любопитните очи, но да пропуска светлината, както и тежка драперия от същото червено кадифе, предназначена да пази сянка. Миранда спусна тънките завеси и огледа дрехите. Изящни. Дантели, лен и… коприна! Бе виждала жени да плащат цяло състояние за подобни дрехи. Роклята и фустата й бяха точно по мярка, сякаш ушити точно за нея. Зачуди се за миг как Лейн е успял да се сдобие с това, но мислите й не се задържаха дълго над това разсъждение, привлечени от лъскавата кожена връхна дреха, която щеше да я пази от вцепеняващия студ.

Кожата не бе необичайна гледка из севера. Ако някой изоставаше вездесъщото сиво наметало, то обикновено бе в полза на одежда от груба кожа. Но в тези случаи представляваше просто кожа, понякога дори необработена, метната около раменете и пристегната в кръста. С новата й дреха нещата съвсем не стояха така. Миранда облече и нея. Също й беше по мярка — и предостатъчно топла.

Ако възнамеряваха да остане неразпозната, със сигурност бяха свършили отлична работа с гардероба. Самата тя не се чувстваше като себе си. Купчината износени дрехи на пода на каретата наподобяваха истинската й същност по-безпогрешно и от огледало. След като набута предишното си аз в торбата и се опита да промени косата си в нещо по-съответстващо на облеклото, девойката дръпна една от завесите и надникна навън.

След няколко минути срещнаха друг пътник, отправил се в противоположна посока. Възрастен мъж с шейна, която почти се разпадаше. Наметалото му бе толкова раздрано, че качулката бе станала безполезна. Затова бе заменена с кожена шапка, която повдигна, докато се разминаваха. Миранда му се усмихна. За пръв път някой й обръщаше внимание на път. Девойката се отпусна в меката седалка и се замисли защо хората бяха толкова склонни да игнорират себеподобните си — и толкова готови да раболепничат пред по-висшите. Каретата спря при изчезването на пътника. Дезмър се появи пред прозореца и отвори вратата.

— Завесата вдигната ли беше? — запита той.

— Да.

— Спусни я. Би трябвало да си по-предпазлива.

Тя се подчини и отново поеха на път. Беше прекрасно най-сетне да пътува в лукс, но без Мин, която да й прави компания, момичето чувстваше как предишната самота бавно започва да се промъква. Чувство, забравено след откриването на дракончето, определено не й се нравеше. Вдигна чантата от пода и извади стилуса. Търкаляйки го бавно в дланта си, момичето се замисли за мъжа, който й го бе дал. Изваждайки и откъснатата страница, девойката я прокле, задето не бе изписана от ръката му. Драсна със стилуса по страницата. Тънка черна линия бързо засъхна подире му. Бе омагьосан да пише без мастило. В Ентуел нямаше да впечатли никого. Тук представляваше същинско чудо. Усмихвайки се, тя продължи да се възхищава на простия писец. А умът й се върна към по-щастливите времена.