Обединени от божества

Астралното поле не бе място за неподготвени съзнания. Миранда напрягаше усилия да проумее заобикалящото я. Времето и далечината се отличаваха от онези във физическото битие. Втурна се подир духа на Мин, но той биваше отдалечаван все повече от нея, сякаш попаднал в течение. Тук настойчивостта на Миранда представляваше предимство, а не бреме. Колкото по-бързо искаше да се движи, толкова по-бързо се движеше. Волята й не просто бе от значение: тук тя означаваше всичко. Беше всичко.

Изцяло се съсредоточи върху смътната форма, която изглежда се отдръпваше със същата бързина, с която я следваше. Галактика проблясващи светлини прехвърчаха край нея.

Душите на несметни милиони живи същества. Никоя от тях не бе от значение в настоящия момент. Протегна напред лявата си ръка. Поне тук бе здрава. Още няколко мига… още няколко инча… допир. Миранда внезапно усети жизнената сила на приятелката си. Улови я, притисна я към себе си и се извърна. Ако можеше да съди по предишното пътуване в тази плоскост, силата й нямаше да стигне за още дълго.

Пред нея се простираше същото море от сияещи течения и искри. По нищо не личеше откъде е тръгнала. Всичко изглеждаше еднакво. За втори път бе предприела рисковано пътуване, за да спаси приятелката си и отново връщането изглеждаше невъзможно. Отчаяно затърси. „Погледът“ й вече заплашително причерняваше. По-далечните светлини вече се замъгляваха.

На бойното поле, тъй отчаяно търсено от Миранда, спорът продължаваше. Етер бе открила, че най-яростните възражения следват намеците за връзка с д’кароните, така че се съсредоточи единствено върху това. Гневът на Айви растеше, ставайки по-фокусиран. Лейн им бе обърнал гръб. Стоеше пред най-слабото място в ледения щит, мечът му бе готов да срази чудовището, извадило лошия късмет първо да разтроши леда.

— Не си въобразявай, че можеш да го скриеш. Приех формата ти. Зная, че не е останал нито един аспект от физиката ти, който да не е бил повлиян от машинациите им — дразнеше я Етер.

Внезапно острият гняв в очите на Айви отслабна за миг, отстъпвайки на оттенък страх.

— Не… усещаш ли? То идва. Чудовището… — каза тя. Тонът й бе лишен от остротата на предишните реплики, сякаш ужасеното дете се опитваше да си пробие път до повърхността.

— Предполагам трябва да почувствам страх. Въображаемото чудовище, опустошило форта, оставяйки само теб. За глупачка ли ме вземаш? Ти си единственото чудовище тук — изрече Етер със самодоволна презрителна усмивка.

През целия спор Етер бе изтиквала Айви все по-близо и по-близо до една граница. Сега границата бе прекосена. Очите на женския малтроп се замъглиха, клепачите леко потрепнаха. Разнесе се дълбоко ръмжене. Въздухът започна да става все по-топъл, докато накрая водата започна да се стича по ледения щит въпреки усилията на Етер да я поддържа замръзнала.

— Жалките ти трикове не ме плашат — отбеляза Етер.

Айви се отпусна на коляно. Пръстите й сграбчиха сопата, стискайки дървото толкова силно, че то пропука. Ръмженето прерасна в рев. Накрая избухна енергия. Силата й пръсна леда и запрати парчетата на десетки крачки.

Лейн — заедно с телата на Миранда и Мин — бе запратен във въздуха, приземявайки се на значително разстояние. Водната форма на Етер бе пръсната. Избраната бързо се събра отново, същевременно превръщайки се в огън. Когато сетивата й се възвърнаха, доловиха внушителна гледка. Айви се носеше над земята. Заплашително червена аура я обгръщаше, потрепваща от пукота на чиста енергия. Неестествен вятър размяташе наметалото й и диплеше дългата й коса. Оръжието й димеше при допира на пръстите, металните шипове сияеха до бяло. Очите й, сега безлични сфери от пропита с енергия светлина, се спряха върху Етер. Метаморфът усети силата на това създание. Най-малкото се равняваше на нейната собствена, когато се намираше във върхова форма, а понастоящем ситуацията далеч не бе такава. По-добре да се държи настрана.

Айви внезапно се втурна напред. Скоростта й бе смайваща. Етер се втурна право нагоре. Айви я последва. Разстоянието между двете бързо се стопяваше. Мощен замах на тоягата буквално пръсна Етер. Атаката бе съкрушителна. Метаморфът трябваше да приеме въздушната си форма. Айви спря, свеждайки глава и стискайки гърдите си. Оглушителен рев на гняв и болка напусна устните й. През пръстите й се виждаше припламването на белега. То продължи само в течение на миг и изглежда подхрани допълнително яростта й. Отново се втурна напред с подновена сила.

Като преследвана от орел лястовица, Етер маневрираше с резки завои и хвърляния към земята, но напразно. Всички от оставащите драгойли се издигнаха във въздуха, за да се разправят с най-новата си цел. Етер полетя натам, промъквайки се между туловищата им. Айви се вряза в тях. Едно след друго черните крилати чудовища биваха натрошени, без да са в състояние да окажат съпротива. Едва четири сблъсъка по-късно инерцията на Айви започна да намалява. Когато забави ход, чудовищата я връхлетяха.

Скоро се виждаше единствено гърчеща се маса черни туловища, скупчени около червено сияние. Етер застана във въздуха на безопасно разстояние, преценявайки рисковете да остане до края на битката.

Нещо привлече вниманието на Миранда. Далеч и някъде под нея имаше яркочервено сияние, пламтящо като ален въглен сред немощни искрици. Това бе единственото уникално нещо, което виждаше, следователно и единствената цел, към която да се отправи. Втурна се натам. Влачейки същината на загиналата си приятелка подире си, Миранда летеше с все сили. Всичко около нея гаснеше.

Толкова се бе съсредоточила върху червеното сияние, че пропусна да види следващата я златна светлина. Девойката летеше напред все по-бързо и по-бързо, а светлината я следваше с лекота. Миранда осъзна присъствието й едва когато златното сияние започна да я обгръща. Движеше се със силата на лавина, тласкайки момичето дори по-бързо от скоростта на отчаянието. Но с Мин не беше така. Девойката усети как дракончето се изплъзва от хватката й.

Пред нея изникнаха духовете на Лейн и Етер, почти скрити от могъщото червено сияние. Още само няколко мига и щеше да достигне собственото си тяло, както и това на приятелката си. Щеше да я възстанови. В същото мигновение, в което докосна физическото си тяло, усети как Мин бе отскубната. Очите й се отвориха, студът и болката, пощадили духа й, бързо я заляха. Миранда проплака, привличайки вниманието на Лейн. Той тъкмо се бе разправил с няколкото създания, върнали се на земята.

— Лейн… моля те… Мин… жива ли е? — успя да промълви Миранда.

Малтропът бързо се приближи до дракончето. То бе студено на допир. Лейн допря чувствителното си ухо до гръдния кош на благородното създание. Нищо. Обърна се към Миранда. Погледът в очите му бе достатъчно красноречив.

Болката от загубата далеч надмина телесните й страдания. Девойката се остави да бъде погълната от нищото, стиснала жезъла с едната си ръка, а пръстите на другата сключени около талисмана. Лейн вдигна очи към разиграващото се в небето точно навреме, за да зърне втори страховит изблик енергия, разпръснал чудовищата. Айви, чиято аура бе потъмняла значително, полетя към земята, приземявайки се с грохот.

Когато прахта се уталожи, тя все още стоеше права. Оставаха тринадесет чудовища. Очите й все още не изпускаха Етер. Женският малтроп бе ограничен да се движи само по земята, но очевидно все още притежаваше значителна сила. Стъпките й оставяха дълбоки, назъбени кратери. Все още въплъщаваше единствения интерес на чудовищата. Всеки замах с лапа биваше посрещан с мощен удар с опакото на ръката или биваше разбит с тоягата. Лейн грабна торбата на Миранда и метна девойката на рамо. Кракът му не го държеше, но асасинът не разполагаше с избор. Едно от създанията се бе обърнало към него. Ако искаше да има шанс да защити Миранда и себе си, щеше да се нуждае от прикритието на дърветата. Отправи се към горичката с цялата си налична бързина. Чудовището грабна безжизненото тяло на Мин и се издигна в небето. Лейн едва бе навлязъл сред първите дървета, когато ветрената форма на Етер се присъедини към него.

— Остави човека. Предстоят ни неотложни битки. Тя само ще ни забави — прикани го метаморфът.

След миг ритмичното гърмене на Айвините стъпки се усили достатъчно, за да отрони снега от околните дървета. Етер се извърна към приближаващата заплаха. Аурата на Айви почти бе угаснала. Чудовищата я следваха, но тя се интересуваше единствено от формолеещата. Приближи се, но силата й изневери. Отпусна се на колене и се строполи. Лейн положи Миранда край корените на голям дъб, който все още имаше някои от листата си. Сетне се втурна към неподвижния малтроп.

— Не рискувай живота си за това нищожество. Ако бе станало нейното, вече щеше да ме е убила! — нареди Етер.

Командата остана нечута. Лейн отбягна удара на един от драгойлите и сграбчи Айви. Пръстите на безпаметното създание все още стискаха сопата, а обковалото я желязо съскаше в снега. Остави и нея край дървото и се обърна да посрещне драгойлите.

— Не разполагам със силата да нараня тези същества — предупреди го Етер.

— Тогава дръж дъха им настрана от мен — отвърна той.

Дъбът не позволяваше на чудовищата да нападат в гръб. От всички останали посоки се сипеха атаки. Не бе достатъчно просто да ги отразява. Липсваше му крепкостта да понесе такъв удар, а не можеше да си позволи да отстъпи нито инч. Острието му се движеше с бързина и точност, които трудно биха били проследени и от най-острото зрение. Светкавични разсипания попадаха в сглобките и вече плъзналите цепнатини. Уменията на Етер отнасяха разяждащия дъх настрана. Един драгойл падна, сетне още един. Процепите се разширяваха. Случваше се някоя лапа да засегне Лейн, но малтропът не позволяваше това да го забави.

Черните създания продължиха да падат, докато накрая не останаха две. Нападнаха едновременно Първото бе сразено с разсичащ удар по врата. Второто защипа ръката му с каменната си човка.

Не започна да размята жертвата си, както бе сторило захапалото Мин. Имаше само потръпване, последвано от още едно, след което драгойлът се отпусна на земята. Със свободната си ръка Лейн бе нанесъл завършващ удар в главата. Бавно издърпа острието си от черепа на създанието и огледа раните си. Повечето бяха дребни. Последната бе ужасна. Кръвта се лееше от ръката му. Захапката на чудовището бе достигнало до костта. Със здравата си ръка Лейн откъсна парчетата от скъсания ръкав и започна да омотава раната, пристягайки бинта с помощта на зъбите си. Етер прие човешката си форма и хладно огледа бойното поле.

Ледената земя бе осеяна с каменните останки на драгойли. На места се бяха скупчили облаци от дъха им — всичко бе оцапано с гъстата им, черна кръв. Етер срита разрушения череп на един от близките зверове, любопитна да види какво в устите им ги прави толкова уязвими. Вътре се показа натрошен скъпоценен камък, същия тип като използвания от Епидим. Метаморфът бързо отстъпи, тъй като споменът от ужасяващия ефект на кристала още бе пресен.

Обърна се към Лейн. Туниката и наметалото му, по принцип бели, бяха изцяло покрити с ярки червени петна. На поне дузина места разкъсаната тъкан обграждаше рани. Обгореният от киселината крак все още съскаше на места. Козината бе почерняла, а където бе разядена, по кожата бяха изникнали мехури. Най-тежка бе раната на ръката му. Притискаше я с лявата си ръка, но въпреки това заплашително количество кръв продължаваше да се лее на тънки струйки.

— Раната на ръката ти… смъртоносна ли е? — попита Етер.

— Губя твърде много кръв.

— Не мога да те излекувам. Никога не съм очаквала нуждата от подобно действие — рече тя. — Но мога да я затворя.

Промени една от ръцете си в огън. Той кимна и свали превръзката. Етер прокара огнен пръст по раната, моментално обгаряйки я. Болката трябва да бе непоносима, но Лейн само затвори очи и я понесе както изтърпяваше всичко друго — мълчаливо.

Сражението значително бе изтощило оцелелите. Слънцето отново залязваше, скоро мракът щеше да е непрогледен. Лейн се потопи във воински сън. Етер натрупа купчина дърва и накладе огън, приемайки пламенливата си форма и пристъпвайки сред жаравата, когато пламъците се издигнаха. Айви бе потънала в безпаметен сън. Не беше така с Миранда.

Тя лежеше, облегната на дървото, а умът й далеч не можеше да се определи като изпаднал в покой. Събитията от живота й отново и отново изникваха пред очите й, съпроводени от нашепнати мисли и съжаления. Напливът образи и гласове бе объркващ и неясен. Всички гласове бяха далечни, завалени, приглушени. Всички образи бяха неясни и мигновени. Придружаваше ги усещане за олюляване, за падане, сякаш съзнанието й бе достигнало определена необратима граница, бентът се бе прокъсал и цялата й същина се изливаше.

Внезапно един остър глас надделя над останалите.

— Отвори очи, Миранда — рече той.

Мигновено другите гласове утихнаха, образите изчезнаха, всичко това прогонено от изречените думи. Тя изпълни заръката. Болката в рамото й я нямаше, студът го нямаше, умората я нямаше. Горичката изглеждаше някак мъглява, окъпана в бледосиня светлина. Всичко бе неподвижно и най-крехкият повей на вятъра не докосваше листата на единственото дърво, което все още притежаваше. Видя спътниците си — Айви лежеше наблизо, Лейн зърна пред себе си, а пред него огнената снага на Етер. Всичко бе застинало, дори огнените езичета не помръдваха, застинали в покой. Миранда се изправи. Пред нея стоеше мъж. Познаваше го. Оскъдни бели коси, простовати черни дрехи, а очите му бяха затворени.

— Ти… ти си свещеникът — изрече тя.

— Като такъв ме познаваше, да — потвърди мъжът.

— Мъртва ли съм?

— Не си жива, но и мъртва не си. В известен смисъл бе отдръпната.

— Защо? Как? Защо си тук?

— Все уместни въпроси. Част от присъствието ми тук се дължи на това да им отговоря. Случват се важни неща, Миранда. Наближава кръстопът — следващите няколко крачки ще имат монументално значение. Не мога да ти кажа накъде трябва да пристъпиш, нито какво предстои, но мога да ти предам нужното знание, за да проявиш мъдрост при избора.

— Не разбирам. Защо сега? Защо аз? Защо ти? — попита девойката.

— Седни — каза той, сочейки към един дънер отляво. Тя го стори и свещеникът се присъедини.

— Позволи ми да започна с уточнението, че не съм просто духовник, разгневен от пацифистичните ти наклонности. Това бе единствено роля, която определих като подходяща за отвеждането ти в правилната посока. Истинското ми име — или поне онова, с което най-често бивам назован — е Орийч.

— Ако не си свещеник, какво си тогава?

— Труден въпрос. Най-простото описание на ролята ми в света е ръка на съдбата. През по-голямата част от времето историята е оставена да се развива сама. Понякога възниква императив, нещо, което трябва да бъде сторено, за да остане посоката вярна. Моя отговорност е това да се случи.

— Говориш за пророчеството — рече Миранда.

Той въздъхна.

— В известна степен е възможно да се погледне в такъв аспект — неохотно се съгласи Орийч.

— Но в това няма никаква логика. Ти не ми помогна. Не ме напъти! Изгони ме обратно на студа.

— И ти казах да идеш в Крайдол, където срещна Лейн. Не е много, зная, но трябваше да се случи тогава, инак редица далеч по-важни неща нямаше да бъдат възможни. Вършил съм същото за всеки един от Избраните. Лейн ме познава като старец на име Бен. На другите бях известен под други имена. Ако бях свършил работата си по-добре, тази среща нямаше да е необходима, но е очевидно, че нещата не се развиват точно според планираното. Вярваш в неща, в които не трябва — и не знаеш неща, които трябва. Настъпи времето да поправим това.

— Значи ще отговориш на всичките ми питания?

— Не, не на всички. Тук съм единствено да те уведомя за това, което вече знаеш — и което нямаше да узнаеш, ако пътят не се бе променил.

— Защо? Защо сега?

— Необратимата граница бе достигната. Избраните вече не подлежат на промени. Свръхсъсредоточието настъпи.

— Какво? Не! Как е възможно това! Открихме само трима — рече тя.

— Аз преброявам четирима.

— Лейн, Етер и Айви — изброи девойката.

— И ти — добави старецът.

Сърцето на Миранда подскочи при тези думи.

— Не е възможно! Няма как да бъда Избрана! — ужасено изрече момичето.

— Душата ти е чиста… — поде той.

— Но произходът ми не е божествен. Родителите ми бяха обикновени хора. Смъртни.

— Не е нужно да си родена от божества, за да имаш божествен произход. Съществуването ти в този свят трябва да е дело на божествената воля — разясни той.

— Тогава как? Как е възможно да съм божествено дело?

— Не съм сигурен, че действително би искала да узнаеш. Отговорът не е толкова… вдъхновяващ — предупреди Орийч.

— Кажи ми — настояваше Миранда.

Той отново въздъхна.

— Боговете са много неща. Могъщи, мъдри, но повече от всичко са нетърпеливи за промяна. Затова се интересуват разпалено от смъртните. Един ден родителите ти привлякоха интереса на две от божествата. Въпросните божества спореха дали любовта произтича от тялото, или от ума. Бе сключен облог и когато стана ясно, че въпреки разделящата ги война, родителите ти все още продължаваха да се обичат, наместо да изгуби облога, по-безскрупулното от божествата предпочете… да наклони везните в своя полза. Не мога да бъда конкретен и същевременно дискретен, но е достатъчно да кажа, че физическият аспект на съответната емоция бе демонстриран непогрешимо при следващото посещение на баща ти. Ти бе родена девет месеца по-късно.

— Родена съм заради божествена измама в облог? — невярващо изрече девойката.

— В известен смисъл — извинително каза той. — Именно по тази причина до съвсем скоро възможността да заемеш мястото на сразен Избран не бе обмисляна. Божествените обстоятелства около раждането ти бяха скрити дори и от останалите богове, за да не се разчуе измяната.

Миранда прогони абсурдната мисъл от ума си.

— Не бях родена с белега — каза тя, протягайки лявата си длан.

На мястото на тънката бяла линия и върха, оставени от меча преди месеци, дланта й бе покрита с черен белег. По рождение.

— Това не е аспект на тялото. Белегът е аспект на душата. Появява се в момента на зараждане, в момента, в който бъдеш посочена. При повечето Избрани този момент настъпва едновременно с раждането. В твоя случай бе мигът, в който докосна дръжката на меча.

Откритият от теб мечоносец трябваше да бъде един от Избраните. Казваше се Раса. Когато бе сразен, духът му остана в меча. Когато ти докосна оръжието, душата ти му бе разкрита. И той те избра да заемеш мястото му. Така протече зараждането. При останалите може да е протекло по различен начин. Може би тихомълком, може би придружено от драстична промяна на тяло и съзнание — обясни старецът.

— Но… дори и ако аз също съм Избрана, все още сме четирима. Не трябва ли да се съберат и петимата Избрани?

— Това е едно от множеството недоразумения, които носиш. Свръхсъсредоточието представляваше нещо много повече от пет определени същества, намиращи се в определен радиус по същото време. Да, срещала си и последния Избран, но отсъствието на въпросното същество не означава, че решението не може да бъде взето. Но си разбрала правилно последиците на Свръхсъсредоточието. От този момент нататък не може да има замени. Ако се случи фаталното или някакво предателство, не ще изникне нов Избран. Изключително важно е целостта на групата да се запази. Всеки ден пътят към победата се затваря завинаги. Всеки от вас има роля, която трябва да изпълни.

— Кой е последният Избран? — попита тя.

— Не мога да ти кажа.

— Защо не? — възрази момичето.

— Слушай. Това е изпитание, целящо да определи достойността на хората ти и твоя свят. Не е задължително Избраните да съществуват. Друга твоя глупава идея е, че Избраните са тук, за да подсигурят успеха. Това просто не е така. Създаването ви предоставя възможността за успех. Минимумът, необходим за неутрализирането на тази заплаха.

— Защо им е на боговете да ни изправят едни срещу други? Какво би могло да докаже това? Само ни затрудняват да сложим край на бранта?

— Именно тук се крие най-опасната ти заблуда. Войната не е причината за създаването на Избраните. Войната е единствено симптом на болестта. Помисли за действията на Етер. Тя се интересува единствено от унищожението на д’кароните. Това е същинското призвание на Избраните. Затова сте единени.

Подложени сте на изпитание срещу д’кароните. Те са дело на други богове. Не принадлежат на този свят. Не принадлежат на това екзистенциално поле. Войната е само оръжие от арсенала им, брилянтна тактика. Карат ни да се бием едни срещу други, вършейки работата им вместо тях. Боговете изобщо не се интересуват от войната между хората или които и да е други от създанията им. За тях това представляват роднински боричкания. Но с д’кароните нещата стоят по съвсем различен начин.

Ти и всички люде от света ни сте се превърнали във фигури върху игрална дъска. Съществуването е привилегия. Аз съществувам единствено да поддържам баланса. Забранено ми е да те превеждам през изпитанията ти. Ако не сме в състояние сами да защитим света си, значи не го заслужаваме — обясни той.

Миранда се мъчеше да приеме чутото. Прекратяването на войната бе най-важното нещо за нея. Бе й се струвало като най-неотменимата задача на света. Сега, след като знаеше истината, предишното значение стана някак безлично. Невъзможно бе да проумее всичко наведнъж.

— Съжалявам, че това трябваше да бъде стоварено върху раменете ти. Тежестта не бе предназначена за теб, но искам да знаеш, че прие предизвикателството далеч по-добре, отколкото можехме да се надяваме.

Девойката бавно поклати глава.

— Как може да казваш това? Толкова често бях на косъм от смъртта. Отново и отново бях залавяна. Дори не можах да спася живота на Мин! Как бих могла да бъда една от Избраните? — викна тя.

— Знай това. Искрата у теб е божествена. Всяко твое дело е проява на божествена воля. Запомни го. Почти е време да се върнеш към задачата си. Ако имаш още въпроси, ще се постарая да отговоря на онези, на които мога. Не забравяй, че не ми е разрешено да отговарям на въпроси, които биха те отклонили от призванието ти.

— Какво стана с другите? С останалите Избрани? — запита Миранда.

— Лейн и Етер се запазиха, знаеш какво се случи с Раса. Останалите попаднаха в ръцете на д’кароните. Съдбите им е по-добре да останат неназовани.

— Пророчеството казва толкова много неща… дори чух, че петима ще влязат в последното сражение… но че само четирима ще напуснат. Това истина ли е? Един от Избраните е обречен, ако искаме да успеем?

— Пророчеството… нека ти кажа нещо за пророчествата, Миранда. Не изготвяме план за всеки поотделно. Сами оформяте живота си. Аз и останалите като мен не се опитваме да запазим път, който сме избрали за вас. Вие сами избирате пътя си. Нашата задача се свежда до това да се уверим, че пътят е чист. Когато някой пророк поглежда напред или запитва духовете — и говори за трагедия, която трябва да предотвратиш, или за грешка, която да отбегнеш, помни, че твоите решения са те отвели там. Да се довериш нему означава да изгубиш доверие на себе си, да размишляваш над случилото се, преди да се е случило. Живей живота си сега. Бъдещето ще дойде така или иначе.

— Не отговори на въпроса ми — каза момичето.

— Бъдещето не трябва да бъде узнавано.

— А миналото? Баща ми… как умря, кога умря? — поинтересува се Миранда.

— Мога да ти кажа за миналото. Мога да ти кажа за настоящето. Но не и това. От днес всяко твое решение ще има последици. Днес направи избор, който заплете нова нишка.

В мига, в който тези думи се отрониха от устата му, покоят около нея започна да потръпва, леденият бриз започна да става доловим, а болката в рамото й изникна отново.

— Престъпих правомощията си. Върни се към делото си, Миранда. Погрижи се за приятелите си.

Словата му бяха странни, изглежда умишлено. Замисли се над тях. Опитваше се да скрие нещо от нея — или да й подскаже? Против волята си усети да се връща сред останалите. Светът заля сетивата й. Раздиращата болка също. Цветовете пак приеха познатите си оттенъци. Огнената снага на Етер започна да се лее отново. Бледият златен цвят, багрил небесата на запад, когато затвори очите си, сега сияеше на изток. Бе спала през цялата нощ.

Отново затвори очи и насочи концентрацията си върху раздробеното рамо. Костите започнаха да се движат и наместват, съпроводени с познатото болезнено жилване. Не след дълго отново можеше да си служи с него. Опря ръка на земята, за да си помогне да се изправи. Пръстите напипаха нещо твърдо сред снежните кристалчета. Талисманът на Мин. Девойката го привърза край врата си, преди да се изправи.

Движението й накара Етер да напусне мястото си сред припламващите въгленчета и да приеме човешката си форма.

— Ти, човеко. Излекувай Лейн — долетя заповедта й.

Миранда кимна и се обърна към потъналия в транс воин. Фактът, че все още се намираше в това състояние, говореше красноречиво за сериозността на нараняванията му. Но преди да е пристъпила към работа, очите му се отвориха.

— Първо се погрижи за Айви — рече той.

Миранда го послуша. Прегледа тялото на спящата за някакви наранявания. Мускулите бяха пренапрегнати. На места дрехите й бяха обгорени. Бе претърпяла някакво голямо натоварване, но нямаше нищо сериозно, което да изисква целение.

— Какво й се случило? — попита девойката.

— Предостави нагледна илюстрация до каква степен застрашава каузата ни — избесня Етер.

— Не е в опасност. Беше в същото състояние, след като се изправи срещу магьосника пред форта. Изплашена ли беше? Да не е побягнала?

— Позволи на гнева си да я лиши от малкото самоконтрол, с който разполагаше. Злоупотреби със силата, предоставена й като Избрана, опитвайки се да ме унищожи — каза Етер.

— Никога не бях виждал по-разрушителна мощ — рече Лейн.

Миранда го огледа. Нараняванията му бяха много и сериозни, но не непосилни за целебните й умения. Не след дълго всички рани бяха затворени и без следа от белег. Дори дългото, черно обгаряне по ръката му бе отстранено. Когато приключи, девойката се зае и със собствените си болежки. Приключила и с това, не й оставаше с какво друго да залисва ума си. Премести жезъла в десницата си и пое дълбок дъх. Бавно обърна ръката си. Черният белег се открояваше съвсем ясно върху дланта й.

— Етер, трябва да ти кажа нещо важно — каза Миранда.

— Искрено се съмнявам.

— Става дума за нещо сериозно, Етер… Свръхсъсредоточието настъпи — каза Миранда.

— Това не е подходяща тема за шеги, човеко — сурово отбеляза метаморфът.

— През нощта бях посетена от личност, наричаща се Орийч… — започна Миранда.

— Замълчи. Нямаш право да изричаш това име. Толкова значима фигура не би изгубила и момент от ценното си време с някой като теб — смъмри я Етер.

— Познаваш го? — попита девойката.

— Разбира се. Орийч е говорителят на боговете. Пазителят на целта — отвърна формолеещата. В думите й се долавяше нещо доста наподобяващо почит.

— Той ми се яви. Каза, че Свръхсъсредоточието е настъпило — увери я Миранда.

— Защо ще го казва на теб, обикновена смъртна, вместо на мен или на Лейн?

— Бях Избрана. Погледни ръката ми — рече тя, вдигайки длан.

— Видях обезобразяването ти. Разположението му върху плътта ти е истинска обида за древните.

— Не, погледни! — настояваше Миранда.

Етер насочи поглед към дланта. Очите й се стесниха.

— Невъзможно. Не си нито толкова умна, нито толкова могъща, за да фалшифицираш подобен знак. Това със сигурност би те унищожило. Значи трябва да е така. Ти… от всички създания на този свят, точно ти си била Избрана. Един обикновен човек. Само ще ни бъдеш в тежест. Съдбините несъмнено не се интересуват от ориста на света си, за да поверят закрилата му на безполезните ти мишци — промърмори тя, добавяйки след миг: — Получила си място край мен, това е сигурно, но по никакъв начин не съм убедена, че Свръхсъсредоточието е настъпило. Ако беше така, онзи звяр, Айви, чудовище, което по-скоро щеше да унищожи мен и себе си, наместо да приеме истината, щеше също да се сражава на моя страна. За доброто на всички ни трябва да вярвам, че грешиш. Инак всичко е изгубено…

Лейн мълчаливо нарами Айви и отново се отправи на юг.

— Лейн, има и още. Войната представлява повече, отколкото мислиш.

Малтропът мълчаливо продължи.

— Не можеш просто да отведеш Айви на юг. Тя е Избрана, никога няма да спрат да я търсят — каза Миранда.

— Лейн, макар да е истина, че трябва да се отървем от това тегнене преди появата на последния Избран, което ще я фиксира като част от групата, би било добре да притежаваме пълна информация за местонахождението на този звяр. Ако не за друго, поне за да ни служи като крайно средство — неохотно се съгласи Етер.

— Не ме интересува Свръхсъсредоточието. Не ме интересуват Избраните. Ще отнема главата на всеки, който подири нейната — каза Лейн.

— Не бива да изоставяш призванието си — напомни му метаморфът.

— Имах само едно призвание. Да откупвам обратно животите на онези, които бяха ограбени от живот. Сега имам друго — да се погрижа това създание да умре от естествената смърт, която останалите от хората ми не получиха и може би… може би… да я видя как намира друг и запазва вида ни за още едно поколение. Не ме е грижа за останалия свят. Живях много повече години от полагащите се на един смъртен. Не ми е останало нищо, заради което да живея. Това място и всичките му обитатели могат да изпукат. Нищо не може да ми предложи.

— Смяташ онази смесица върху раменете ти за една от твоя вид? — навъси се Етер.

Лейн не каза нищо.

— Какво друго би могла да бъде? — запита Миранда.

— Приех формата й. Тя наистина е сходна с Лейн. В много по-голяма степен, отколкото кръвната връзка може да обясни. Малкото изменения, които я правят нещо различно от близнак, са грубовати, очевидни, дори неловко извършени. Тя е продукт на тромавите усилия на посредствен практикант на черните изкуства. Не мога да кажа до каква степен е била променена. Не е останало достатъчно от оригиналната й форма, за да притежавам изходна база за сравнение — изрече тя с фактуален тон.

Лейн спря.

— Изглежда дори не е била довършена — продължи Етер. — Най-много ме притеснява това, че все още носи белега. Той би трябвало да я е унищожил в същия миг, в който са започнали работата върху нея.

— Какво още знаеш за нея? — запита Миранда.

— Най-старата тъкан в тялото й е само на няколко месеца. Или това е най-старата промяна, направена от манипулаторите… или това е възрастта на оригиналната форма. Също така Лейн със сигурност е шаблонът, върху който е изградена тази фалшификация. Имаше петно кръв на пода на стаята, в която тя бе съхранявана. Кръвта беше се разпаднала почти до неузнаваемост, но несъмнено принадлежеше на Лейн.

— И си могла да узнаеш толкова? — удиви се девойката.

— Простовато човешко създание. Мога да узная всичко относно дадена форма само с едно докосване, стига въпросната форма да не е била изменяна като нея — отговори Етер.

Лицето на Лейн бе останало същото. Нищо не издаваше какво се случва в ума му. Мигновена, проблеснала надежда му бе отнета — нещо, което в рамките на един ден го бе убедило да остави каузата, която го бе движила с десетилетия. Сега надеждата бе заменена от съмнение, неяснота. Положи Айви на земята, коленичейки край нея и поглеждайки към спящото й лице. Бавно изтегли меча си. Миранда затаи дъх, без да е сигурна какво ще последва. Лейн се приведе и убоде пръста й. Самотна червена капка обагри бялата козина. Сетне поряза собствения си пръст и загледа как капката се търкаля. Мечът бе прибран и Айви още веднъж се озова на раменете му. Продължи на юг.

— Вие, смъртните, със сигурност сте отровили ума му — отвратено каза Етер.

Миранда не й обърна внимание:

— Лейн. Разбирам как се чувстваш. Но помисли. Не можеш просто да я скриеш. Тя не знае какво си планирал за нея. Няма да остане щастлива, когато узнае, че се каниш да я оставиш.

— Не ме интересува дали ще е щастлива. Единствената ми грижа е да оцелее — отвърна малтропът.

— Зная какво се случи, когато тя се уплаши прекалено, а ти си видял случилото се, когато се е разгневила. Само въпрос на време е отново да се случи нещо подобно. Онези приятели, на които възнамеряваш да я оставиш, ще бъдат ли в състояние да се оправят с нея? Със сигурност няма да могат да я скрият и не след дълго агентите на д’кароните ще са подире й — разсъждаваше Миранда.

— Тогава ще я отведа на място, където няма да бъде открита. Ще я отведа при онези, които ще могат да се оправят с нея.

— Ентуел — каза девойката.

Умът й си припомни прекараното там време. Рай, със сигурност най-щастливият период от живота й. Съвършеното място за Айви. Но нямаше да свърши работа. Щеше само да доведе до загуба на време и да ги остави с незавършена група.

— Как възнамеряваш да се озовеш там? Пещерата е ужасяващо място. Каква гаранция изобщо имаш, че пътят е отворен? Мислиш ли, че можем да си позволим да стоим в пещерата в продължение на месеци, чакайки водата да се оттече? — каза Миранда.

Лейн отново спря.

— Лейн, най-добрият начин тя да се озове в безопасност е да се погрижиш света, в който живее, да е безопасен. Давам ти думата си, че ще я пазя с цената на живота си. Докато съм жива, тя също ще живее — закле се тя.

— Каква утеха. Слабоватата откъм тяло защитава слабоватата откъм ум. На твое място, човеко, щях да съсредоточа усилията си да пазя собствената си крехка форма. В крайна сметка гущерът ти бе далеч по-подходящ закрилник от теб и… — каза Етер.

— Не смей да довършваш това изречение! — просъска девойката.

— Слушай, човеко, не си мисли, че скорошният статус на мой съмишленик те прави равна на мен. Не ще търпя нещо различно от почит — предупреди метаморфът.

— Почит? Какво си сторила, та да си я заслужиш? Унижаваш всички около себе си. Не те е грижа за когото и да било. Побягваш бързичко от всяка битка, в която изникне дори и най-слабата заплаха за теб! — беснееше Миранда.

— Още не съм се изправила срещу нещо, което да стори повече от това да ме забави, а целта ми налага да отбягвам подобно забавяне на всяка цена. Ти, от друга страна, не отдаваш никакво уважение на целта, която получи съвсем наскоро. Погледни се. Жив скелет. Истинско събитие е след битка да не се намираш на прага на смъртта. Вчера не си яла, а с тази котва около врата на Лейн се съмнявам, че в скоро време той ще предостави храна. Измъчват те неизброими слабости. Ще сториш добре да се заемеш с тях, преди да понечваш да предлагаш помощ на онези, които те превъзхождат във всяко едно отношение.

— Мога сама да се грижа за себе си. За разлика от теб, зная какво е болка и трудност. Понасям това всеки ден — каза девойката.

— Незначителните неща, които представляват болки и затруднения в нищожния ти животец, бледнеят пред предстоящите изпитания. Не си мисли, че… — заговори Етер.

— Тишина — властно изрече Лейн.

Те моментално се подчиниха. Лейн рядко се обръщаше и към двете. По тази причина думите му имаха далеч по-голяма тежест. Не последва обяснение от негова страна, не беше и нужно. Групата мълчаливо продължи напред. Не след дълго бремето на ситуацията се стовари с цялата си яснота върху Миранда. Стомахът й къркореше, усещаше дразнещата слабост, която й говореше, че не е просто гладна — направо умираше от глад. Зарови из торбата. Разполагаше само със стилуса, вкочанен картоф, два ножа и манерка. Всичко останало бе отнесено от водата или изразходено. Пренесе грудката под плаща си. Много стар трик — телесната й топлина щеше да го стопли достатъчно, за да стане за ядене.

Етер я наблюдаваше с безстрастния си взор, преценявайки я мълчаливо.

Времето напредна. Слънцето започна да гасне, въздухът стана по-студен. Миранда стисна талисмана, който Мин бе носила. Липсваше й. Дори отсъствието на стъпките й правеше света да изглежда кух. По лицето й потекоха сълзи. Бързо ги обърса, по-скоро за да си спести подмятане от Етер, отколкото за да не им позволи да замръзнат. Напразно. Още преди да е свалила ръка, формолеещата бе подхванала атаката си.

— Ето тъга. Определено най-безцелната емоция — тихо каза тя. Миранда не я удостои с отговор, но Етер продължи.

— Каква полза има от оплакването на мъртвите? Страхът те предпазва от опасности, а гневът те мотивира да предприемеш нещо. Тъгуването не допринася с нищо. За смъртните смъртта е неизбежност — факт, чиято непоклатимост не ви убягва в нито миг от съществуването ви. Промяната на поведението, съпровождаща проявата на нещо очаквано и неизбежно, говори за презрително невежество към малкото ви знание за бъдещето.

— Мин ми беше приятелка. Тя значеше нещо за мен.

— Е, вече я няма. Прекараното в мисли за нея време е изгубено — заяви Етер.

Миранда отвори уста да възрази, но преди да го е сторила, Айви се размърда. Протегна се и се прозина, докато биваше внимателно полагана на земята от Лейн. Огледа се сънливо, бавно осъзнавайки къде се намира.

— Какво стана… какво става? — запита тя, по-скоро себе си.

Бавно паметта от последните съзнателни мигове се възвърна. Отчаян, ужасен лик изникна върху муцуната й.

— Чудовището! Дойде отново, нали! Какво направи? — викна тя.

Очите й трескаво започнаха да се стрелват наоколо. Мястото бе различно. Нямаше врагове. Никой не изглеждаше ранен… но някой липсваше.

— Къде е Мин? — ахна тя.

Не беше нужно Миранда да отговаря. Погледът в очите й бе достатъчен.

— Не… НЕ! Загинала е! Мъртва е! — проплака Айви, а викът й бе последван от поток сълзи и хленчове.

Както по-рано, интензивността на тъгата й скоро зарази Миранда. Лейн и Етер останаха незасегнати, но хлипащото създание бе неутешимо. Девойката трябваше да се бори със собствената си слабост, примесена с тази на Айви. Предложи й рамото си, докато същевременно потискаше собствените си сълзи. Някъде дълбоко в съзнанието си се молеше Етер да замълчи. Изглежда тъгата не предизвикваше реакция като тази от страха или гнева, но щяха да бъдат достатъчни само няколко от пропитите с отрова слова, за да превърнат това в далеч по-избухлива ситуация. Засега метаморфът стоеше безмълвно и ги наблюдаваше със студения си, преценяващ взор.

Бяха нужни няколко минути, преди Айви отново да е в състояние да примеси думи сред хлипанията.

— Видя ли чудовището? Видя ли го? — попита тя с подсмърчане.

— Нямаше… не беше… — поде Миранда, поколебавайки се.

— Чудовището дойде. Зная, почувствах идването му. Какво направи то? Как изглеждаше?

— Беше… — опита се да заговори Миранда. Не знаеше какво да прави. Можеше ли да каже истината? Съвсем не, но и не можеше да подхрани страховете на Айви с лъжа. За добро или лошо, решението бе направено вместо нея.

— Ти си чудовището — изтърси Етер.

Лейн и Миранда й хвърлиха вбесени погледи.

— Какво? — запита Айви.

— Айви, чуй ме, тя… — започна девойката, но женският малтроп я сряза.

— Не! Искам тя да ми каже — рече Айви, обръщайки се към Етер. — Ти говореше с мен преди чудовището да дойде. Изричаше отвратителни неща. Какво стана после?

Впи решителен поглед в метаморфа. Сълзи все още се стичаха по бузите й, но знаеше, че Етер щеше да й каже онова, което Миранда щеше да скрие от нея.

— Крехкият ти ум не можа да понесе истината. Изгуби контрол върху божествения дар, който ти бе предоставен, превърна се в беснеещ звяр и се опита да ме убиеш. Провали се, същевременно успявайки да разрушиш по-голямата част от създанията, които ни бяха нападнали.

— Но… аз не можех… как съм могла? — рече Айви, борейки се да осъзнае казаното.

— Не е ли очевидно? Какво мислиш са ти правили в онова място? Превръщали са те в оръжие. Очевидно са успели.

Айви поклати глава и погледна умоляващо към Миранда, надявайки се да чуе нещо противоречащо. В отговор получи единствено извинителен поглед.

— Но съм помогнала, нали? Убила съм нещата, които искаха да ни наранят? Няма да ме прогоните, нали? Мога да остана с вас, нали? — молеше се Айви.

— Решението вече бе взето. Ще бъдеш отведена на юг, след което ще продължим задачата си необременени от идиотизма ти — информира я Етер.

— Не. Миранда не би направила това.

— Решението не принадлежи на човека — уточни метаморфът.

— Щом си била ти, тогава не трябва да те слушам. Ти си лоша — рече Айви, скръствайки ръце.

— Ако се бе случило исканото от мен, сега щеше да гниеш в подземието на онзи разрушен форт. Лейн е този, който сметна това за необходимо.

Айви погледна към виновния. Отговори й студеният поглед на Лейн.

— Защо? Нещо лошо ли съм сторила? — попита тя, поглеждайки с очи, отново наливащи се със сълзи.

— Нещо лошо? Ти си заплаха! Ти… — поде Етер.

— Мълчи! Зная какво мислиш. Искам да чуя какво мисли той — каза женският малтроп.

— Много добре. Чуй го от устата на Лейн. Съобщението остава същото — обяви метаморфът.

Айви впери очи в тези на Лейн. След дълго мълчание, той заговори:

— Представляваш опасност за самата себе си. Няма да позволя да умреш.

— Но… — заекна Айви. — Ще внимавам! Ще стоя скрита! Ще правя каквото ми казваш! Не ме прогонвай!

— Няма да те бавя, няма да те развличам. Няма да се държа мило. Нужното да бъде сторено ще бъде сторено — заяви Лейн.

С тези думи се обърна рязко към планината. Полъх на вятъра бе донесъл миризмата на отдавна отлаганото ядене. За пореден път демонстрира главозамайващата си скорост.

С насълзени очи Айви го наблюдаваше как се отдалечава. Извърна се към Миранда, изтичвайки при нея като смъмрено дете. Докато девойката я утешаваше, Етер ги наблюдаваше осъдително. Изражението й показваше размишление, обогатено с щипка погнуса. Миранда се замоли тя да прояви разбирането и приличието да замълчи докато Айви се възстанови. Не представляваше изненада, че молитвите останаха нечути.

— Обясни — настоя тя.

— Етер, моля те, дай й малко време — примоли се Миранда.

— Не. Ти. Обясни следното. Защо това създание има такъв ефект върху теб? Несъмнено е източник на огромна мистична мощ, способна дори да налага емоциите си върху останалите, но ти се държиш по същия глупав начин и в отсъствието на ефекта.

— Не бих очаквала точно ти да го разбереш, Етер, но хората имат нужда един от друг. Имаме нужда да се грижим за другите, както и те да правят същото за нас. Лейн се е противопоставял на това през по-голямата част от живота си, но сега, когато най-накрая е открил друг от вида си, вече не може да го отрича. Той се нуждае от нея. Ние се нуждаем от нея. И тя се нуждае от нас.

— Ммм. Всъщност е доста забележително. Истинската причина за тези чувства, както и причината да са почти изцяло ограничени до смъртните, е всъщност много проста. Обичта между мъжки и женски индивид е просто начин да се подсигури продължаването на рода, а обичта към другите е начин за запазване на вида. Малко по-нисшите от хората създания посвещават цялото си съществуване на тези дейности. Създанията, които притежават достатъчно интелигентност, за да се отклонят, биват заблуждавани от природата. Да не можеш да обясниш нуждата, а да я цениш дълбоко — това говори достатъчно красноречиво за фундаменталния й характер.

Миранда и Айви я пронизаха с еднакъв неприязнен поглед. Малтропът се обърна към девойката.

— Истина ли е това? Наистина ли съм ви нужна?

— Светът се нуждае от теб, Айви. Ти си много важно създание — рече Миранда.

Айви подсмръкна.

— Светът. Не. Как?

— Ти си Избрана — рече момичето.

— Зная. Често го повтаряха, докато бях там, а и вие с Етер спорихте за това, когато ме открихте. Какво означава това?

— Означава, че ти, Лейн, Етер, аз и още една личност сме единствените, които могат да спрат хората, започнали войната — обясни Миранда.

— Наставниците?

Девойката кимна.

— Не мога да ги спра. Не мисля, че и ти би могла да го сториш. Много са и умеят да правят неща, които никой не трябва да умее да прави — рече Айви с потръпване.

— Трябва да опитаме, защото ако ние не го сторим, няма кой друг — каза целителката.

— Но ако това е истина, защо Лейн иска да ме отведе? И защо Етер не ме харесва?

— Лейн се тревожи, че ако умреш, той ще остане последен от вида си. Етер… Етер смята, че има други, които са по-подходящи от теб за тази задача.

Лицето на метаморфа стана видимо по-сурово при това деликатно изразено обяснение. Но поне за момента запази мълчание. Известно време Айви също мълча. Изглеждаше сразена, объркана и втрещена.

— Къде ще ида? Кой ще се грижи за мен?

— Ако отидеш на юг, Лейн твърди, че има приятели там.

— Не! Никакви приятели! Каза, че Етер била приятел, а тя ме мрази. Той трябваше да бъде приятел, а иска да ме отпрати — рече Айви, поклащайки глава.

— Единствената друга възможност е място на име Ентуел. Прекрасно място с прекрасни хора. Със сигурност ще бъдеш в безопасност, но е трудно да се иде там. Дълго пътуване през опасна пещера. А стигнеш ли веднъж, напускането е трудно — каза Миранда.

Девойката знаеше, че това нямаше да помогне с нищо, но не можеше да понесе да я лъже. Тутакси стана ясно, че идеята да пълзи през пещера никак не допада на Айви.

— Трябва да говориш с него. Да го накараш да ми позволи да остана. Не се доверявам на приятелите му, нито искам да влизам в пещери — умолително изрече женският малтроп.

— Чуй я само. Трябва да е добре обучена. Съвършено играе ролята си — намеси се Етер.

— За какво говориш? — гневно каза Айви.

— Етер, недей — предупреди я Миранда.

— Ти си подставено лице на врага. Не можеш да сториш нищо, ако не си край нас. Затова молиш да останеш. Девойката с размекнато сърце и още по-омекнал ум ти съчувства, но аз не съм тъй сляпа.

— Не съм една от тях! Казах ти, че не съм една от тях! — изфуча Айви, стъпвайки тежко към Етер и насочвайки разгневен пръст към лицето й.

Гневът й бе припламнал внезапно. Хаосът от емоции в нея охотно го обгърна. Всичко бе за предпочитане пред ужасяващата несигурност.

— Етер, не! Какво ти става?! Опитваш се да го предизвикаш отново? Да ни убиеш ли искаш? — сопна се Миранда, гневът й удвоен с този на малтропа.

Айви се обърна към нея с шокирано и наранено изражение.

— Мислиш… мислиш, че бих могла да ви убия? Никога… никога не бих…

Гневът на Миранда изчезна едновременно с този на Айви.

— Страхуваш се от мен. Тогава… тогава може би е по-добре да си ида. Но… но… — каза тя, отпускайки се на земята.

Постави ръце над очите си, отново хленчейки тихо. Миранда постави ръка върху рамото й, но бе отблъсната.

— Не. Просто ме остави на мира — рече тя.

Лейн се завърна с чифт снежни зайци. Розовина по зъбите му издаваше, че вече е получил порцията си. Айви отказа да яде и макар Лейн да отстъпи и да позволи запалването на огън, на който Етер да се възстанови, а Миранда да опече храната си, дори изкусителната миризма на печено заешко не съблазни разстроената Айви.

Миранда се чувстваше ужасно. Възможно бе това да се дължеше на влиянието на Айви, но знаеше, че дори и случаят да не бе такъв, пак щеше да се чувства ужасно. Тя беше единствената в света, за която бедното създание бе почувствало, че означава нещо. Сега доверието бе изчезнало. Не можеше да каже или направи нищо, с което да подобри нещата.

Девойката се намести, доколкото това бе възможно на твърдата земя, надявайки се да е достатъчно уморена, за да заспи напук на пламтенето в ума си. За пореден път молитвите й останаха нечути. На моменти отваряше очи. Малко след като видя Лейн да се оттегля да почива по неговия си начин, чу Айви да се размърдва. За миг усети погледа й върху себе си, проверявайки да види дали е заспала. Останала с утвърдително впечатление, Айви се извърна.

— Хм… Етер — засрамено рече тя.

Метаморфът седеше сред пламъците. Очите й бяха затворени, усърдно отбягвайки създанието.

— Зная, че не ме харесваш, но… имам чувството, че не би ме излъгала. Не се интересуваш от чувствата ми.

— Изключително притеснена съм за чувствата ти. Убедена съм, че ако се развилнеят, това ще докара гибелта на всички ни — отговори Етер.

— Ето защо не ме харесваш. З-заради… заради чувствата ми — рече Айви.

— Заемат първото място сред внушителен списък провали.

— Значи, ако… ако контролирам емоциите си, няма да ме мразиш толкова.

— Защо ми говориш? Знаеш, че нищо няма да произтече от това — изтъкна Етер.

— Не искам. Искам да узная какво да направя, за да остана.

— Била си създадена със специфичната цел да инфилтрираш Избраните.

— Не бях! — сопна се Айви, овладявайки се бързо. — Не бях, но зная, че няма да ми повярваш. Какво мога да направя, за да ти покажа, че грешиш?

— Нищо. Не можеш да опровергаеш истината.

Миранда усети безсилието и раздразнението да си пробиват път към повърхността, но всеки път биваха изтласквани обратно. Внимателно надникна през примижали очи. Айви бе коленичила пред пламъците с притиснати една към друга длани. Умоляваше.

— Тогава ми кажи как мога да ти помогна, как мога да ги изоставя.

— Опит за доказване на лоялност чрез предателство. Единствено изключително нисш интелект би породил подобна мъртвородена концепция.

Айви си пое дълбок дъх. Миранда усети нов приплам на гняв да се заражда и уталожва.

— Ами Лейн? Какво мога да сторя, за да убедя него?

— Отново абсолютно нищо. Неговите тревоги, и то основани на правота, се отнасят до това, че ще докараш смъртта си, ако бъдеш оставена без надзор. Преценката му е размита от същия недостатък, който те прави такава тежест. Грижи се за теб. Дори и ако му бъдеше предоставена разумна, очевидна и неоспорима причина да промени мнението си, пак не би го сторил, уверявам те. Това бе сред първите неща, които отбелязах за смъртните. Емоцията ги лишава от разсъдък — рече Етер.

— Тогава… Ти не си емоционална, нали? Какво би направила, ако беше на мое място?

— Да сложа край на живота си — без колебание отвърна метаморфозиращата.

— Защо не искаш да ми помогнеш?! — викна Айви, задавена от буцата в гърлото си.

— Айви — рече Миранда, присядайки.

Малтропът се извърна бързо, опитвайки да скрие сълзите си.

— Ти не трябваше да чуваш това — каза тя.

— Слушай, Айви. Искам да знаеш, че съжалявам за казаното. Нямах това предвид.

— Напротив. Просто беше прекалено мила, за да го кажеш преди. Затова не се обърнах към теб. Ти щеше да си мила. Нямаше да бъдеш честна.

— Добре тогава. Честност ли искаш? Страхувам се. Страхувам се, когато изгубиш контрол. Но най-вече се страхувам да не те изгубим. Лейн също се страхува от това. Казах го и по-рано. Нуждаем се от теб. А дори и да не беше така, пак не бих искала да бъдеш наранена.

— Какво да направя? — умоляващо изрече малтропът.

— Да се научиш да се контролираш. Това ще дойде с времето.

— А Етер?

— Не мисли за Етер. Тя си е такава и не може да се промени, както и ти не можеш да промениш същината си. Не взимай думите й присърце. Тя още не се е научила да общува с хора.

— Нито имам намерението да придобивам подобни отблъскващи умения — вметна упоменатата.

— Ами Лейн? — попита Айви.

— Лейн… Лейн знае, че вършеното от нас е много опасно. Склонен е да рискува живота си. Но не и твоя. Вярвам в теб. Зная, че ако сториш всичко по силите си и работим заедно, тогава ще сторим нужното. И ще можем да се пазим един друг. Просто трябва да го накараме да види това — рече Миранда.

— Значи ако успея да докажа, че мога да се грижа за себе си, ще може да остана?

— Не бих могла да кажа със сигурност, но… вероятно.

— Тогава ще го сторя! — реши Айви.

— Добре, нуждаем се от теб — каза Миранда.

С пооблекчена душа и искрица надежда за запазването на групата, девойката отново се приготви за сън. Този път той бързо натисна клепачите й. Небето все още бе черно, когато Айви я разбуди. Имаше странно изражение — смес от вълнение и страх.

— Шестима. Човешки войници, на няколко мили разстояние — задъхано рече тя.

— Стандартен патрул, отправил се на юг. В момента се отдалечават, но после ще завият насам. След няколко часа — обясни Лейн.

— Аз ги подуших първа. Усетих, че идват — рече женският малтроп.

— Още не можем да тръгнем. Скоро — и бързо — каза Лейн.

— Ако са се отправили на изток, тогава къде ще идем? Към планините? — попита Миранда.

— Не. Това ще ни забави. Запад. Сетне на юг през полята — отвърна асасинът.

Лейн извърна муцуна на юг, подушвайки въздуха. Етер зае мястото си до него. Прие вихрената си форма, привличайки лек бриз. Айви бързо се намести между тях, стараейки се да имитира Лейн колкото се може по-удачно. Етер се премести от другата страна, но Айви отново се промъкна.

— Сега — изрече лисугерът.

Айви кимна. Втурна се към Миранда и взе ръката й, дърпайки я напред. Четиримата се втурнаха през полето, следвайки налаганата от Лейн скорост. Нямаше достатъчно светлина, за да се види какво има пред тях. Единствено водачът им изглежда знаеше. Айви все така се стараеше, дори до безразсъдство, да се намира до него. Етер фучеше напред без никакви усилия под формата на вятър. Миранда едва си поемаше дъх, като полагаше всички усилия да не изостане. Ако не бе крепката и настойчива помощ на Айви, девойката изобщо нямаше да поддържа същата бързина. Женският малтроп изглеждаше уверен и съсредоточен. Без да каже дума, Лейн промени посоката си. Сега вървяха на юг.

Внезапно Айви застина. Извърна глава и втренчено впери поглед в чернотата на запад. Лейн спря и се обърна. Погледът му достатъчно ясно подчертаваше нуждата незабавно да продължат напред, но тя не обърна никакво внимание. Потръпваше леко. Етер спря, увиснала във въздуха над нея, гледайки отвисоко във всеки един смисъл. Тогава тя също се обърна към мрака.

— Д’карони — рече тя, стрелвайки се към източника на Айвиния страх.

— Остави я. Продължавай — настоя Лейн.

— Не… Трябва да останем заедно. Трябва да се пазим едни други. Ще бъде убита! — реши Айви.

Без да дочака следваща реплика, Айви затърча, все още сграбчила Миранда. Зад тях бързите крачки на Лейн едва се чуваха. По някакъв начин той успяваше да спринтира почти безшумно. Същото не можеше да се каже за Айви, чиито стъпки хрущяха гръмко върху заледената земя. Женският малтроп хвърли поглед назад и видя, че Лейн бързо стопява разстоянието помежду им. Миранда се бе вкопчила в нея с едната си ръка, а с другата стискаше тояжката и торбата. Нозете й едва докосваха земята.

— Той ще ни настигне — нервно каза Айви.

— Не бива да бързаш толкова. Трябва да сме предпазливи. Изчакай го, можем да го направим заедно — изрече Миранда с малкото дъх, който можеше да пощади за тази цел.

— Не. Ако ни настигне, ще ме спре. Тогава няма да мога да му покажа, че мога. Вече ще трябва да тичаш сама. Обещай ми, че ще ме последваш.

— Обещавам — съгласи се девойката.

Малтропът я пусна и удвои скоростта си. Понесла единствено съпътстващата я сопа, вече търчеше почти с бързината на Лейн.

Миранда затича с все сили. Миг по-късно Лейн изхвърча край нея, оставяйки я с впечатлението, че всъщност стои неподвижна. Гръмовните стъпки на Айви заглъхнаха в далечината. Миранда се озова сама насред мастиленочерна нощ, краката й треперещи от умора, дробовете й замръзнали от нощния въздух. Земята започна да се издига.

На върха на хълма намери Лейн. Опита се да го подмине, но той я сграбчи. Без да изрече думица, посочи към земята, която се спускаше в нанадолнище. Изглеждаше странно. На повечето места на север твърдта представляваше замръзнала маса, престояла неразтопена в течение на дузина зими. Земята отвъд хълма бе различна. Бе разхвърляна, сякаш почти е била разорана. Сред леда и снега се виждаше пръст, което означаваше, че земята е била разравяна след последния снеговалеж.

— Какво е това? — запита девойката.

Лейн посочи. Миранда напрегна очи. Парчета сива земя изглежда се движеха. Плуваха издутини. Проследяването им отведе погледа й до Айви. Тя стоеше абсолютно неподвижно в средата на полето, а ако можеше да се съди по непрекъснато усилващата се синя аура край нея, очевидно се бе вцепенила от движещата се земя. С нарастването на страха й аурата ставаше по-ярка, позволявайки дори и на Мирандините очи да обхванат част от полето. Хълмът, на който стояха, ги обгръщаше. В средата му имаше ниска структура, издигната от древно на вид сиво дърво. Имаше огромна врата с панти в дъното като подвижен мост, лек дим се издигаше от четвъртития комин.

Бавно, една по една, издутините спряха да се приближават и потънаха в земята.

— Какво са? — прошепна Миранда.

— Не зная — отвърна Лейн.

Айви колебливо направи нова крачка към форта. Щом кракът й докосна земята, няколко от издутините отново се надигнаха и започнаха да се движат към нея. Женският малтроп застина и купчините потънаха.

— Айви! Не мърдай! — викна девойката.

Айви не можеше да спре да трепери. И последната издутина потъна, вече намираща се само на няколко крачки от нея. Погледна към приятелите си. По лицето на Миранда имаше загриженост. Лейн бе спокоен както винаги. Нито капка от страха, който пулсираше из вените й. Чувстваше как отново я обзема паника. Пръстите й стиснаха тоягата. Не днес. Обърна се към вратата и се затича. С периферното си зрение зърна безброй издутини да нагърчват земята. Прогони ги от ума си и продължи. Щеше да се докаже.

Миранда наблюдаваше втрещена. Всяка стъпка призоваваше половин дузина от заплашителните вълни. Стъпките. Издутините се издигаха само когато краката на Айви тропваха по земята. Трябваше да се ориентират по вибрациите.

Внезапно, точно на пътя на Айви, едно от отговорните за къртичините създания изникна от земята. Представляваше отвратителна гледка. Тя спря точно пред създанието. Пред нея се виеше червей, сивата му кожа изградена от дебели плочки по подобие на броня. Бе дебел колкото кръста й и по-дълъг от височината й. Предната му част се разтвори като цвете, разкривайки четири челюсти. Проблеснаха остри като игли зъби. Страхът отново си проправи път до гърлото й, настанявайки се и в ума й. Инстинктивно повдигна сопата си.

— Айви, не! — изкрещя Миранда.

Оръжието се стовари със съкрушителна мощ. Когато бе издигнато отново, лежащото отдолу наподобяваше смачкана пура. Нишка жълто се смеси със синята й аура, а по лицето й плъзна усмивка. Обърна се да види дали приятелите й са видели победата. Съзряната гледка изтри наченките на усмивка. Като вълна, разпръскваща се по повърхността на езеро, създанията започнаха да изникват около нея.

Лейн не чака повече. Втурна се в полето. Тъй като заплахата бе разкрита, можеше да се придвижва без изненади. Червеите бяха хиляди — но с всяка стъпка се разместваха като вълна, оставяйки малка ивица свободна земя. Когато такава нямаше, биваше създавана ръчно с бърз замах на острие.

Очите на Айви се стрелнаха от заобикалящата я заплаха към приближаващия се спасител. Колкото и да бе ужасена от околната опасност, далеч повече се страхуваше да не бъде изоставена от хората, които я бяха измъкнали от затвора. Не можеше да рискува. Не можеше да рискува да бъде спасена. Това щеше да я лиши от вероятно единствената възможност да се докаже. Червеите се стрелваха към краката й, но тя бе бърза. Движенията й станаха плавни, целенасочени. Грациозността й по нищо не отстъпваше на Лейновата прецизност. Накрая скочи с цялата си сила към вратата и се хвана за една от дъските. Хвърли тоягата във въздуха и залази нагоре по вратата, улавяйки оръжието си, когато то премина край нея. Цялата маневра бе изпълнена с такава лекота и тренираност, че изглеждаше хореографирана. Опря пети в горната част на вратата, а гърба си в камъка, и натисна.

Вратата бе огромна. Щяха да са нужни впряг коне за отварянето й, но под (и без това неестествената й сила) обогатена от страха и отчаянието, дебелата порта започна да скърца. Но не достатъчно бързо. Лейн почти бе стигнал до нея. Започна да нанася трескави удари със сопата, натрошавайки дървото. Накрая вратата се разчупи на две. Парчето, над което бе застанала, падна на земята, смазвайки червеите, събрали се да нападнат последното място, където бе стъпила. Айви се спусна в постройката през дупката — далеч не толкова грациозно, колкото изкачването й.

Миранда стоеше неподвижна на ръба на полето, незабелязана от червеите, струпали се около огромното парче дърво, превръщайки го в купчина трески за секунди. Лейн успя да прескочи люлеещата се маса и се покатери във форта. Сега оставаше и тя да стори същото. Когато не останаха повече неща за разрушаване, червеите бавно потънаха в земята със същата лекота, с която биха се потопили в някой вир. След секунди не се виждаше нищо — с изключение на няколко бразди, оставени от гнусните създания при изникването им от земята.

Девойката знаеше, че не е в състояние да притича край чудовищата по подобие на останалите. Но бе ясно, че червеите нападаха всичко, което разтърси земята. Колкото по-силна вибрация, толкова по-яростна атака. Припомни си наученото от Крит, преподавалото й земна магия джудже. Съсредоточи се върху намираща се далеч вляво точка и започна да влива волята си в земята. Още преди да е усетила успеха на магията си, червеите вече се отправяха натам. Когато достигнаха източника на труса, започнаха да се мятат наоколо, търсейки причинителя му.

Не след дълго глухите и слепи създания започнаха да се нахвърлят едно върху друго. Миранда запази труса достатъчно дълго, за да достигне до вратата и да се покатери, въпросното дело донякъде затруднено от тояжката в ръката й.