Обединени от божества

Дезмър седеше на зле осветена маса в едно от множеството убежища и складове, които двамата с Лейн бяха изградили през годините. Драсна и последната черта върху официален на вид документ и нави скъпия пергамент. Разтопявайки син восък, полуелфът измъкна печат от кутия с масивна заключалка и го притисна върху восъчното петно. Когато го отдръпна, документът носеше официалния печат на краля на Северното съглашение. Наказанието за полагането му от ръка, различна от тази на особата, бе публично измъчване до смърт.

Постави документа край половин дузина други, всички носещи сходен печат. Същевременно забеляза, че на масата бе оставен и друг пергамент, малко захабен на вид, но оригинален. Тъй като не се бе намирал там само преди миг, появата му можеше да означава само едно.

— От колко време си тук, Лейн? — запита Дезмър.

Изправи се и се обърна, заставайки лице в лице с мъжа, към когото се бе обърнал. Асасинът не отговори.

— Виждам, че си успял да се измъкнеш от формолеещата. Освен, разбира се, ако самият ти не си… не. Някак усещам, че тя не би могла да устои на гръмка поява.

— Пречат ми на работата — рече Лейн. Гласът му трепереше от гняв.

— Да, Лейн, този факт ми е до болка известен. Разпратих съобщения до половин дузина вероятни продаващи. И шестте бяха върнати, придружени от съобщение от краля, излагащо новата политика. По-притеснителен от завръщането им бе фактът, че бяха върнати до входа на убежището, в което бяхме държали Миранда преди залавянето й от Епидим. Платих на човек да открие куриер, който да занесе съобщенията. Нито аз, нито той бяхме близо до мястото. Не се погрижихме да скрием тайните си от момичето — и сега той знае твърде много за нас.

Точно сега се опитвам да измоля специално изключение. Ако и тези съобщения бъдат сполетени от същата съдба, страхувам се, че или ще трябва да се преместим в Тресор и да си опитаме щастието там, или да си опитаме късмета тук, представяйки се за кралски емисари. Освен ако не откриеш друг начин да похарчиш златото си — рече Дезмър, — което е моята препоръка.

— Той си връща животите им. Освободените от мен биват прибирани обратно — изрече Лейн. Яростта му капеше от всяка негова дума.

— Да. Жалко е. Не може да се направи нищо, освен да се сложи край на войната.

— Тогава точно това трябва да бъде сторено.

— Лейн. И двамата знаем, че ако подобно нещо е възможно, само ти би могъл да го направиш. Във всеки един друг момент бих те подкрепил изцяло. Но те се опитват да предизвикат точно тази реакция. Най-основният урок, преподаван във военната половина на Ентуел: никога не давай на противника онова, което той иска от теб — укори го Дезмър.

Лейн отвори сандък и започна да се екипира със съхраняваните вътре оръжия.

— Лейн, помисли над това, което правиш. Вече съм затънал прекадено. Докато не се осъзнаеш, страхувам се, че двамата с теб ще трябва да поемем по различни пътища.

— Тогава със съдружието ни е приключено.

— Така да бъде — рече полуелфът, обръщайки се да унищожи шестте държавни измени, които току-що бе приключил. — Със сигурност ще имам полза от няколко години без убийства и шпионаж.

Ако оцелееш, отбивай се за оръжия. Без значение в какво състояние е умът ти, ръката ти остава една от малкото, достойни да си служат с творенията ми.

Обръщайки се отново, Дезмър видя, че е сам. Не се изненада. Леко поклати глава. Това е риск, който всички създания поемат, ако живеят прекалено дълго. Нещото, на което позволиш да те определя, рано или късно ще докара края ти. Страстта да освобождава прокълнатите от живота бе поддържала Лейн през всички тези години. Сега щеше да го убие.

Някой ден и собствените страсти на Дезмър щяха да сторят същото.

Мисълта го накара да се усмихне. Зачуди се каква ли щеше да бъде цената му? За какво ли щеше да е склонен да си даде живота? Извади от джоба си зъба, който бе взел от Миранда и го повдигна. Цената трябваше да е висока… Много висока.

Стените на долината съсредоточаваха и без това жестокия вятър в истинска ледено-снежна ярост. Миранда стъпваше сред преспите стиснала очи, за да се защити от стихията. Етер се бе свила на топло и уютно в качулката. Мин бълваше пламъци през няколко секунди, за да се стопли. Единствено мисълта за чакащото от другата страна на долината караше болящите мускули на девойката да не се отказват. Само още няколко минути и щеше да го достигне. Само още няколко крачки и щеше да е там. Накрая виенето в ушите й понамаля и нозете й усетиха нанадолнище. Очите й се отвориха, а сърцето й се сви.

Пред нея се бе простряло малко, заледено поле. В центъра му се намираше форт, който би трябвало да наподобява онзи, в който бе измъчвана — но не го правеше. Защото бе руина. Стените се бяха огънали навътре като ударена торта. Полето около постройката бе обсипано с тухли, някои на дъното на кратери. Тук се бе случило някакво бедствие, някаква експлозия. Сигурно това бе причинило лавината. Главицата на настоящата Етерова форма надникна в студа. Не каза нищо. Не беше нужно. Самодоволството й просто струеше от нея.

Когато приближи разрушената сграда, надеждите на Миранда припламнаха наново. Подземните нива бяха непокътнати. Намери стълбите и започна да слиза сред отломките. Мин любопитно подуши, явно заинтригувана от някаква миризма.

Скоро дракончето се втурна напред толкова бързо, стрелкайки се между паднали колони и през разни цепнатини, че девойката не успяваше да я следва. Миранда сама си проправяше път към по-ниските нива. Светлината от жезъла й освети мрачните последствия от катаклизъма, стоварил се върху това място. Купчини близнишки брони бяха пръснати край и по стените. Сразилата бившите им носители сила трябва да е била достатъчна да извие и обгори дебелия метал. На места се виждаха и човешки останки. Бяха на толкова дребни парченца, че едва се разпознаваха.

Миранда усети как я побиват тръпки. Все по-непокътнатите етажи изглеждаха прекалено познати. Този форт по нищо не се отличаваше от онзи, в който бе разпитвана. Празни килии край стените. На места имаше столове като познатия й до болка.

Най-сетне достигна последното ниво. Голямо парче от тавана се бе отчупило и лежеше облегнато на една страна. В пода бяха влети решетки, но бяха извити назад като венчелистчета. Мин душеше единия край на падналия таван. Миранда дочу нещо изпод него. Напомняше на… плач?

Етер също го бе чула. Скочи на земята и започна да се приближава към звука. Беше направила няколко стъпки, когато източникът му се премести. Мин отскочи назад. Етер спря.

— Ти. Провери какво е — нареди Избраната.

Миранда предпазливо пролази до едната страна на опряната плоча, осветявайки мястото с жезъла си. Светлината му попадна върху гледка, каквато далеч не бе очаквала. Треперейки, прегърнало коленете си и плачейки, под отломката се бе свило същество, наподобяващо Лейн. Също бе малтроп, възрастен, но изглеждаше различно. Цялата бе покрита със снежнобяла козина — от върха на лисичите уши и муцуната, чак до петите. Дрехите й бяха парцаливи късове, а разкошната й опашка стърчеше жално през цепнатина в панталоните й. Насълзените очи се отвориха и розови ириси за миг се втренчиха в Миранда, преди очите да се затворят отново, ужасени.

— Не… не… не се приближавай — успя да изрече тя между хленчовете.

— Успокой се. Не сме тук да те нараним — опита се да я успокои девойката.

— Беше чудовището. Чудовището се появи пак. Аз… Аз — промълви създанието, преди отново да избухне в плач.

Звучеше като втрещено дете. Миранда посегна да я утеши, но бедното същество се отдръпна назад. Бързо пролази изпод отломъка, където Мин се приближи и я огледа. Дракончето не бе настръхнало както обичайно, но въпреки това внезапната му поява още повече изплаши непознатата.

— Не. Съжалявам. Не исках да излизам. Зная, че не трябва да излизам. Ще се върна. Съжалявам. Съжалявам — заекна съществото.

Промъкна се покрай дракончето и се втурна в тъмнината.

— Не! Почакай! — викна Миранда.

Усили светлината, надявайки се да зърне накъде се е отправило създанието. Нямаше нужда. Женският малтроп бе спрял в средата на помещението, приклекнал сред разрушените решетки.

— Не аз ги строших. Чудовището беше. Съжалявам. Съжалявам. Не зная къде са оковите, инак щях да ги нося. Моля те, не ме наказвай — замоли се тя.

— Не. Не. Изправи се — рече девойката.

Създанието бързо се изправи, изпъвайки ръце край тялото си. Любопитството на Мин още не бе задоволено и тя се приближи, душейки. Непознатата видимо затрепери при приближаването на дракончето, но съсредоточи усилията си да остане изпъната.

— Успокой се. Това е Мин. Няма да те нарани. Дай ми ръката си — каза Миранда.

Ужасеното същество се подчини мигновено, сякаш се страхуваше, че ще последва наказание, ако не го стори. Девойката бръкна в чувала и извади картоф, който постави в ръката й.

— Сега й го дай — посъветва я момичето.

Създанието хвана грудката, стисна очи и положи всички усилия да задържи остатъка от тялото си колкото се може по-далеч от пръстите. Мин подуши лакомството и бързо го грабна. Сетне облиза пръстите, които го бяха предложили. Малтропът не можа да не се усмихне и изкикоти при странното усещане.

— Видя ли? Харесва те. Сега се успокой. Как се казваш?

— Още… още не си ми казала.

— Какво означава това? — не разбра девойката.

— Още не съм научила това — рече непознатата, а сълзите й потекоха отново. — Кълна се, ако останалите ми бяха казали, щях да запомня.

— Кои останали?

— Хората… наставниците, които бяха тук преди чудовището да дойде. Ти не си ли новата наставница?

— Не — отвърна Миранда.

— Тогава трябва да си вървиш! Трябва да си вървиш незабавно! Само на наставниците е позволено да бъдат тук! И хората, които водят със себе си. Те ли те доведоха?

— Не.

— Тогава напусни. Иди си! Преди да са се върнали. Те са… — тя замлъкна рязко, предпазливо се огледа и снижи гласа си до шепот. — Те са лоши хора. Карат те да учиш неща. Дори ако не искаш… те те принуждават. Принуждават те!

Отново заплака. Етер се покатери на рамото на Миранда.

— Е, сега ще приемеш ли, че тук не е имало нищо, което да си е струвало търсенето? — запита катерицата.

Плачещото създание застина.

— Кой каза това? Те са тук! — паникьоса се малтропът.

— Не, не, не, това е Етер — ето, виж. Тя е приятел — побърза да обясни девойката.

Грабна дребното създание от рамото си и го протегна към ужасеното същество пред себе си.

— Ако не ме пуснеш незабавно, ще те изпепеля — с едва сдържан глас изрече Етер.

Очите на ужасения малтроп се разшириха от ужас при странната гледка. Изтича до парчето таван и пролази под него, пищейки неспирно.

— Това нещо говори като тях! А изобщо не трябва да говори! — викна тя от скривалището си.

Миранда се извини както на Етер, така и на ужасеното създание. Поклати глава колко бързо бе започнала да приема новата форма на Избраната за нещо нормално.

— Трябваше да те предупредя. Тя е метаморф — обясни Миранда.

— Не зная какво е. Върви си! Не трябва да те слушам, ти не си ми наставница — долетя отговорът.

— Моля те. Просто искам да поговорим — каза Миранда.

Очевидно нещо бе привлякло вниманието на Етер, тъй като тя се стрелна към едно от почернелите петна на пода.

— Вероятно не си яла от дни — продължи девойката, изваждайки част от нищожните и на практика замръзнали провизии от раницата си.

— Върви си! Върви… Имаш храна? — запита малтропът, надничайки изпод скривалището си.

— Не е много, но… — поде Миранда. Преди да е успяла да довърши, създанието бе изскочило и вече грабваше парчето осолено месо от ръцете й.

Обгърна го и го подуши, близвайки го колебливо. Внезапно го накъса на парчета с острите си зъби, говорейки, докато гълташе късовете почти несдъвкани.

— Това не е — глът — храна. Това е много по-добро. Храната е гнусна водниста смес. Сипват я в купа и няма вкус. Освен това — глът — никога не дават толкова — рече тя, омитайки месото за отрицателно време.

Когато приключи, впери поглед, изпълнен с копнеж към торбата, откъдето храната бе дошла.

— Още ли искаш? — попита девойката.

— Н… Да? — колебливо рече тя, страхувайки се от мъмрене.

— Вземи — Миранда й предложи ново парче.

Без да каже нищо, малтропът грабна и него, поглъщайки го за миг. Момичето предложи и манерката си, която бе изпразнена по също толкова отчаян начин. Създанието въздъхна и се усмихна, облизвайки устни и сядайки на земята.

— Харесвам те. Ти си много по-добра от наставниците.

— Аз също те харесвам. Как се казваш? Как те наричаха наставниците ти? — попита Миранда, присъединявайки се към нея.

— Наричаха ме лоши неща. Неща, които не искам да казвам. Имаше и табелка, която ме караха да нося. Какво пишеше…? А… в… Айви? — несигурно рече тя.

— А аз съм Миранда.

— Миранда — замислено повтори Айви. — Мисля, че те говореха за теб.

— Наставниците? — запита девойката.

— Да. Но не си спомням. Трудно запомням преподаденото от тях. Затова са толкова гневни непрекъснато — рече малтропът с потръпване.

— Какво е това място? От колко време си тук?

— Не зная. Но съм тук цяла вечност. По-дълго, отколкото мога да си спомня.

— Какво правеха? — поинтересува се Миранда.

— Държаха ме зад тези решетки и се опитваха да ме учат на някакви неща. Всякакви неща. Опитваха се да ме учат за места, хора… такива неща. Опитваха се да ме учат как да се бия. Много често го правеха. А аз не искам. Тогава доведоха този мъж. Той също имаше светеща тояжка, само че неговата беше по-остра. Той поставяше ръце на главата ми и ме караше да научавам неща — каза Айви, като потръпна отново.

Мрачни спомени на раздиращото душата време, което бе прекарала с Епидим, проблесна в съзнанието на Миранда. По простоватия си начин Айви описваше умението му да манипулира умове.

— Този човек, който насила поставяше мисли в главата ти, как изглеждаше? — попита девойката.

— Приличаше на човек. Не зная. Беше едър. Не искам да мисля за това — каза малтропът, тръскайки глава, сякаш да прогони образа му.

— Ами тояжката, Айви? Как изглеждаше тя? Много е важно.

— Беше… беше… двуръка алебарда с кука и острие за хвърляне, предназначена за бойни магове или паладини — изрече тя, сякаш четеше думите от текст.

Миранда бе изненадана от прецизния отговор. Това пролича върху лицето й.

— Е, не забравям всичко, на което ме учат — обясни Айви.

— А онзи мъж… Чувала ли си името Епидим, когато той беше наоколо?

— Да, но не само това. Винаги го наричаха генерал Епидим. Имаше и други генерали… една се наричаше Техт.

Миранда си припомни, че това име бе присъствало сред изброените от Дезмър.

— Как изглеждаше тя? — рече Миранда.

— Така — отвърна Айви, сочейки.

Девойката се извърна рязко, държейки жезъла си в готовност. Нямаше нужда. Указаната фигура външно приличаше на човек, но гъстата черна течност, която трябваше да бъде кръв, издаваше истинската й същина.

Миранда бе чувала за близници, които били различни. Тази сигурно бе стара. Убилото я трябва да е било масивно. Имаше повече наранявания, отколкото девойката можеше да преброи, макар че по вида им личеше, че до едно са причинени от сблъсъка със стената и удара, запратил я натам.

— Трябва да тъжа, че е мъртва. Но не съм тъжна. Тя беше отвратителна. Всички те бяха отвратителни. Радвам се, че не помня половината от това, което ми причиняваха. Радвам се, че дойде чудовището.

— Чудовището. Кажи ми за него. Какво причини всичко това? — запита Миранда.

— Не зная. Не видях. Учеха ме нещо и ми крещяха, когато всичко се разтресе и имаше светлина. Сетне помня само писъци. Аз крещях, те крещяха. И имаше светлина. Отвратителна светлина — каза Айви, потръпвайки.

— Чух достатъчно. Човеко, убий звяра — нареди Етер.

— Какво? Не! — каза Миранда.

Айви бе сепната от несъответстващия глас и изтича зад девойката, за да се прикрие.

— Не смей да се противопоставяш на нарежданията ми, човеко. Прави каквото ти се казва! — сурово предупреди дребното създание.

— Няма да я убия! — заяви Миранда.

— Човеко, ако очакваш да търпя присъствието ти край мен по време на това пътуване, ще очаквам сляпо подчинение. Сега изпълни нареждането ми! — беснееше метаморфозиращата.

— Няма да я убия, нито ти ще го сториш! — отговори девойката.

— Нямам намерение да я убивам. Заповядах на теб да го сториш — рече Етер.

— Не. Ако беше толкова важно, нямаше да го повериш на мен. Какво е това, изпитание на лоялността ли?

— Отвори си очите. Това място вони на д’кароните. Защитаваното от теб нещо не е по-различно. Заобиколени сме от смърт и разруха, а това животно е невредимо. Разказва някаква абсурдна история за чудовище, което опустошило целия форт и всички в него, а пощадило нея. Това е трик и ти бе заблудена. На пода има петно от кръвта на Лейн. Отпреди месеци.

Сложи край на тази заплаха, преди да е станало прекалено късно. Смяташ, че имаш място в пророчеството? Е, ето го. Придай секунда значение на безсмисления си и пропилян живот. Изпълни едно полезно дело, преди крехкото ти, еднодневно тяло да отстъпи пред времето и елементите — беснееше Етер.

Думите й ставаха все по-омразни и хапливи. Миранда ги понесе, както бе правила и преди. Мин обаче не беше толкова търпелива. Бе научила езика добре, а и злобният тон никак не й допадна. Нямаше да позволи подобни думи да бъдат изричани по адрес на спътницата й. Преди Миранда да е успяла да я спре, Мин изду гърди и избълва огнен стълб към дребната форма.

— Мин, какво направи!? — викна девойката. Започналият да се заражда в стомаха й страх внезапно се разля из жилите й. Зад нея треперещият малтроп изхленчи, сви се на топка и прегърна коленете си.

Пламъците увиснаха за няколко мига, преди да се усилят и да приемат позната форма. Изглежда Етер се бе възстановила достатъчно, за да приема огнената си същина. Няколко мига по-късно се превъплъти в човешкия си облик.

— Дори и гневен, звярът ти се оказва по-полезен от теб — отбеляза тя. — Сега убий хленчещото животно зад теб или аз ще те убия.

— Кажи ми защо! — настоя Миранда, отстоявайки позицията си напук на страха, усилил се неимоверно.

Девойката хвърли поглед към Мин, която бе пристъпила напред, за да защити приятелката си, но наведе глава и се отдръпна. Миранда не я бе виждала да показва такъв страх от деня, в който водата ги бе настигнала.

— Ако аз я нараня, ще бъда наказана.

— Определено — съгласи се Миранда.

— Не от теб. Какво ли покаяние би могло да изиска нищожно същество като теб? Бих била наказана от единствените създания, способни на подобно дело. Самите богове.

— Как? — запита девойката.

— Белегът! Защо според теб Избраните го носим? Той е връзка с божествения ни произход. Целта му е да осигури лоялност, наказвайки всяко дело, сторено в полза на врага. Обгарянето на белега пречиства тялото и душата от злодеяния. Съществуват злодеяния, които са прекалено големи, за да бъдат преживени. Убийството на друг Избран е на първо място сред тях — каза Етер.

— Това е предназначението на белега? — попита момичето.

— Естествено. Предполагам ти си го смятала за не повече от щампа, показваща статута. Ако превъзходството на някой Избран не е очевидно от пръв поглед, тя или той не заслужава отлика.

— Тогава защо ще бъдеш наказана за нараняването на Айви? Освен ако… — осъзна Миранда, обръщайки се рязко към бавно успокояващото се създание. — Айви, имаш ли белег — където и да е по тялото си — който изглежда така?

Девойката й показа лявата си длан. Създанието погледна през насълзените си очи и дръпна яката на парцаливата си риза. Белегът стоеше точно над сърцето й. Козината бе черна. Ясно беше, че е родена с него.

— Тя е Избрана! Тя е Избрана, а ти искаше да я убия! — викна Миранда. — Защо!?

— Очевидно тя е капан на врага. Ако й позволим да се присъедини към нас, това ще означава края ни — заяви Етер.

— Как би могла да е капан? Сама го каза! Ако беше показала лоялност към врага, белегът щеше да я унищожи.

— Покаянието е предоставено от душата. Същество наивно или глупаво колкото нея би могло да не осъзнава предателството си до мига, в който предприеме специфично дело срещу наистина чист воин.

— Дори и ако това бе истина, защо ти е да я убиваш? Тя все още е Избрана, а бройката им е намаляла!

— Глупаво дете. Свръхсъсредоточието още не е настъпило — каза Етер.

— И никога няма да настъпи, ако унищожаваш всеки Избран, когото откриеш — не й остана длъжна Миранда.

— Нищо ли не знаеш за делото, в което се надяваш да помогнеш? Докато Свръхсъсредоточието не настъпи, могат да се появяват толкова Избрани, колкото боговете преценят. Сразеният Избран може да бъде заменен, докато и петимата не се обединят и не се заемат със задачата си. Затова е наш дълг да отървем света от Избраните, които са се отклонили от праведния път, за да не заемат местата на истински достойните. Сега убий това животно!

— Не! Няма причина да го правя. Тя идва с нас! — заяви Миранда.

— Мога да дойда с вас!? — викна Айви, скачайки с изражение на умоляваща надежда.

— Не може! — отсече Етер.

— Разбира се, че може — в същия миг девойката изрече противоположното.

Етер сграбчи Миранда за наметалото и прие каменната си форма, издигайки момичето във въздуха с лекота.

— Лесно бих могла да те убия и да оставя това нещо да умре — рече тя.

Миранда се закашля и започна да се мята в несломимата хватка.

— Ей, пусни я! — каза Айви, а в очите й проблесна гневно пламъче.

Мин, внезапно отървала се от страха си, скочи и захапа каменната ръка, небрежно издигната в отбрана.

— Търпях те единствено докато ползите ти надвишаваха отегченията. Няма да позволя да застрашиш целта ми — каза Етер. Гласът й бе спокоен и безстрастен както винаги. Не заплашваше или предупреждаваше Миранда, а просто я информираше.

Мин яростно въртеше глава. Зъбите й стържеха, пропукваха и накрая успяха да натрошат камъка. Ръката на метаморфозиращата падна на земята и се строши. Етер бавно се обърна, пускайки Миранда на земята. Едновременно с падналия си крайник се превърна във вятър, съедини се с него и с видимо усилие прие човешката си форма.

— Но докато не акумулирам по-значителни количества сила, ще ти позволя да останеш край мен, стига да ме увериш, че животното, което така настояваш да задържиш, може да се контролира.

— Мин ще се държи прилично — рече Миранда, изправяйки се на крака.

— Визирах най-новото попълнение в менажерията ти — поправи Етер.

— Мен ли има предвид? — попита Айви.

— Така мисля — отговори момичето.

— Тя е зла — нацупи се малтропът.

— По този въпрос няма да чуеш оспорвания от моя страна — съгласи се Миранда. — След като ще се присъединиш към нас, ще ти е нужно нещо по-топло от парцалите, които носиш сега. Държаха ли някакви допълнителни твои дрехи?

Айви сви рамене.

Миранда се замисли за миг, неохотно припомняйки си разположението на Епидимовия форт. По време на бягството си бе попаднала на няколко склада, които за кратко бе преценила като скривалища. Може би и тук имаше такива. Айви все трябва да бе носила нещо, когато е била доведена тук.

Девойката пое нагоре по стълбите, сподиряна от ентусиазираните Мин и Айви. Етер ги последва, създавайки още един слой дрехи, за да предпази тази форма от студа, срещу който бе толкова беззащитна. Това изискваше далеч по-малко усилия от изменянето й по такъв начин, че слабостта да бъде отстранена. За кратко възнамеряваше да каже на Миранда да накара дракончето си да я залее с пламък още няколко пъти, за да се възстанови и да поеме на път без глупавото момиче, но това щеше да бъде прието като молба за помощ. А мисълта подобно нисше създание да си мисли, че е успяло да помогне, бе достатъчно неприятна, за да предпочете изчакването на по-независим метод на възстановяване.

Айви с интерес оглеждаше останалите етажи, взирайки се в решетките и килиите сякаш никога не ги бе виждала. Девойката откри първия склад. Оръжия и брони за близниците. Женският малтроп се хвърли вътре, развълнувана от новите неща. Скоро след това дотича обратно, понесла огромна сопа, която би трябвало да е прекалено тежка за нея. А Айви я размахваше с лекота.

— Може ли да взема това? — запита тя.

И без да се обръща, Миранда можеше да почувства суровия поглед на Етер. Ако новоприсъединилата се представляваше опасност, най-добре да не й позволяваха да се въоръжава. Но пък ако искаха да има някаква полза от нея, трябваше да може да се бие, а за целта щеше да се нуждае от оръжие. Миранда огледа сопата. Подобно примитивно оръжие изглеждаше не на място в ръката на Айви. Бе голямо колкото крайника й, обвито с желязо и метални шипове. Жестоко оръдие на войната, а Избраната го държеше като че е играчка. Миранда прогони мисълта, че това невинно създание можеше да представлява нещо, от което да изпитва страх.

— Само ако внимаваш с него — реши Миранда, спирайки за миг, когато осъзна, че звучи като майка.

— Благодаря! — възторжено-мелодично изрече Айви и отново отърча да разглежда.

Бавно си проправяха път през етажите, които носеха по-сериозни белези от битка. Всъщност това важеше единствено за Миранда. Айви се движеше сред отломките с грацията на танцьор, дори и с огромната сопа в ръка, а Мин се чувстваше като у дома си. Етер изхаби част от прясно възстановената сила, за да се втурне мигновено на повърхността под формата на вятър.

Близо до повърхността Миранда откри разрушените остатъци от втори склад. Имаше поне няколко неща, които можеха да бъдат полезни — несъмнено представляваше помещението, където се съхраняваха вещите на затворените. Макар да й се наложи да рови дълго, Миранда намери втора манерка и чанта, както и малко дрехи. Голяма вълнена риза и чифт панталони, приблизително нужния размер, съответно в сивкавобяло и сиво. Едно от вездесъщите сиви наметала, също прекалено голямо, довърши комплекта. Одеждите подхождаха на Айви. Увисналите свободно ръкави допълваха детинското й поведение.

На следващия етаж се намираше ветровитото поле. Миранда хвърли поглед към снега и леда, припомняйки си внезапно, че през настоящия ден бе спала твърде малко и се бе напрягала прекалено много. Мисълта да прекара нощта върху замръзнала твърд не бе особено съблазнителна. Реши, че е най-добре да отдели няколко часа сред форта, който все пак предоставяше известно убежище. Парчета от натрошени носещи греди бяха събрани за наклаждането на огън, от който Етер моментално се възползва. Запалването на подпалките с драконов дъх и превръщащата се в огън жена бяха станали обичайна гледка за Миранда, но Айви наблюдаваше удивена.

— Драконът твой ли е? — запита тя.

— В известен смисъл принадлежим една на друга. Тя е по-скоро приятел, а не собственост — рече Миранда, докато ядеше последната си дажба, по-малка от обичайното, заради по-рано проявената щедрост.

— О! Това е прекрасно… Миранда? Защо дойде тук?

— Защото нещо в мен ми каза, че тук ще открия някой изключително важен — и бях права, защото открих теб — каза девойката.

Миранда облегна гръб на стената. Мин се покатери върху нея и девойката уви и двете с наметалото.

— Миранда? — каза Айви.

— Да — отвърна въпросната, затваряйки очи и вече започвайки да се унася.

— Благодаря ти.

Благодарностите останаха нечути, тъй като момичето вече спеше.