Обединени от божества

Тригора се оглеждаше. Всички местни твърдяха, че не бяха видели нищо. Мъжът на име Флин не можеше да бъде открит, а асистентката му изглеждаше нервна, когато я разпита. Това бе повече от достатъчно да разбуди интереса на генерала. Дезмър бе минал през града. Бе докладвал, че няма и следа от Лейн. Предишният му доклад бе заявил с увереност, че малтропът се е отправил нагоре по планината. Трябва да се бе придвижвал към това място. С коня си Дезмър със сигурност би стопил разстоянието между тях, дори и ако трябваше да използва пътя. Или бе изпреварил Лейн и е бил прекалено глупав, за да го дочака, или криеше нещо. И в двата случая това бе доказателство за предателството му.

Бе й отнело три дни да достигне това място, както и четири дни и използването на всички възможни връзки, за да избегне от значителния персонал, натоварен да я държи заета в столицата. Проклетият Багу я бе затворил във военната командна зала след пътуването си до проектовия форт. Искаше я под ръка — или в ръка. Бе очевидно, че уменията й биват прахосвани там, но той не се интересуваше. Така че не се ли върнеше с трофей, последиците щяха да бъдат сериозни.

Бе прекарала много години в пресекулчесто търсене на асасина, когото сега познаваше като Лейн. Знаеше, че е умен, умел. Но понастоящем нещата се бяха променили. Вече не беше сам. Ако Димънт бе прав — а Тригора никога не бе получавала доказателства за противното — тогава с Лейн имаше поне още двама. Един от тях бе проектът. Това ограничаваше възможните му убежища, ако все още бяха наблизо. Преценката й ги сведе до едно. Качи се на коня и се отправи към крайчеца на селището, за където й бяха казали, че има разрушена къща.

Лейн се стрелна с цялата бързина и потайност, на която бе способен. В далечината, връщайки се от работилницата на Флин, вървеше Джесика, омотала се дебело срещу неспирния вятър. Носеше меча. Малтропът успя да се промъкне зад нея.

— Дългът ти е платен — прошепна той, изтръгвайки оръжието от ръцете й.

Дъхът й секна, тя потръпна. Когато отвори отново очи, тайнственият странник бе изчезнал.

Тригора приближи убежището. Имаше три дири. Две отвеждаха на запад, към стръмния склон. Една отиваше към града. Чу глухо проскърцване по склона. Заради вятъра бе трудно да определи броя на нозете, отговорни за шума. Избра по-близката плячка, тръгвайки енергично надолу по склона. След известно разстояние дирите се разделяха. Но съзряното от нея бе невъзможно, тъй като и в двете посоки се простираха следи от два чифта крака. От лявата диря още долитаха стъпки. Когато тръгна подире й, следите от два чифта нозе неусетно бяха увеличени с още един. Илюзии? Не, следата бе истинска. Щеше да получи отговор, когато я проследи до източника. Удвои скоростта си. Скоро сред навявания сняг изникнаха силуети. Едната фигура със сигурност бе Лейн. Другата принадлежеше на жена. Последната трябва да бе проектът.

Проектът бе променлив. На Тригора бе казано, че въпросният проект притежава всички физически характеристики на Лейн. Бяха се допитвали до нея относно кои негови елементи да бъдат подчертани. Също така бе уведомена за по-уникалните аспекти, но до този момент не го бе виждала, не й бяха позволявали. Трябваше да бъде нащрек. Повече от обичайното.

— Спрете! — викна тя, когато се приближи достатъчно, за да бъде чута.

Тримата спряха и се обърнаха едновременно. Лейн пристъпи напред, ярост блеснала в очите му. Останалите изглеждаха неестествено спокойни.

— Свали оръжието, Лейн. Вече нарушавам заповеди. Не се съмнявай, че бих убила теб и останалите — предупреди Телоран.

Свиреп рев изригна от гърлото му и малтропът се спусна към нея. Правеше всичко грешно. Бе вдигнал меча си високо, оголил тялото си. Дори движенията му изглеждаха по-схванати и по-бавни от това, на което бе способен. Разполагаща с предостатъчно време да реагира, Тригора блокира атаката и контрира с лек замах през гърдите му. Бликна кръв, но капките се проясниха, сетне замръзнаха.

Следващите му атаки бяха идентично безплодни, а тези на генерала предизвикаха сходен резултат. Накрая тя се отегчи от безсмислената битка. Заби дълбоко оръжието си в гърдите на създанието, за което знаеше, че няма как да бъде истинският Лейн. Още щом първият от вложените в острието кристали докосна плътта, околната част се превърна във вода, пропуквайки в немилостивия студ. Останалите спътници се отдръпнаха, сякаш те също са били ударени. Скоро цялото тяло се бе разплискало на земята, намокряйки глезените на Тригора.

Миг по-късно другият малтроп, проектът, се стопи. Жената се усмихна леко, преди да стори същото.

Лейн, Етер и Айви търчаха надолу по склона. Асасинът се движеше няколко крачки пред останалите. Благодарение на някаква манипулация върху формата си, Етер с лекота го следваше. Внезапно дочувайки стъпките й да се олюляват, Лейн се извърна. Десетина крачки по-назад метаморфът бе спрял. Айви бе до нея, възползвайки се от възможността да си почине.

— Откри първата примамка — успя да промълви Етер.

Лейн насочи поглед назад, бяха оставили зад себе си почти половината планина. Покритите с лед върхове на вечнозеления лес в подножието на моменти надничаха из веявиците. Диверсията работеше. Ако Тригора можеше да бъде забавена само още няколко минути, вятърът щеше да прикрие следите им. Дирята щеше да изчезне. Очите му се преместиха върху Етер. Изглеждаше изморена, Айви също. Погледът на метаморфа се насочи към късче козина, закачило се на недалечен храст. Стискайки го, Етер бързо се въплъти в кошута — по-проста форма, по-подходяща за терена. Миг по-късно тримата отново поеха на път с подновена скорост.

Далеч зад тях, Тригора проследи друга следа. Същите три фигури, които се бяха стопили. Единствената разлика бе дървена кутия, която проектът държеше под мишница. Този път непознатата жена пристъпи напред да атакува, докато проектът се скри зад гърба на Лейн, вдигнал лениво меча си. Атаката бе слаба, или поне така изглеждаше. Тригора издигна оръжието си, но бавният удар с опакото на ръката я разтърси, сякаш се бе сблъскала с масивна тояга. Следващият замах издрънча върху меча. Тригора бързо парира. Ръбът на оръжието й само драсна ръката, която все по-видимо се вкаменяваше. Скоро срещу генерала стоеше жива статуя. Острието се стрелкаше отново и отново, но не успяваше да пробие скалистата снага.

Тригора си припомни каквото знае за този противник, метаморфа. Извъртя острието и нанесе удар с плоската страна. Каменната ръка посрещна удара с лекота. Телоран бързо прокара острието по вдигнатата ръка. В него бяха инкрустирани кристали, позволявайки й да използва магия. Всеки път, когато някой от тях докоснеше противницата й, тя изпищяваше от болка. Накрая отстъпи, тъй като вече не бе в състояние да търпи страховития глад на кристалите. Поразената ръка се разрони. Скоро и останалата снага я последва. Преди да му бъде нанесен удар, мнимият Лейн също се разсипа на прах.

Тримата Избрани бяха потънали дълбоко в гората, намиращата се в подножието на планините. Етер отново се олюля. Не бе нужно да обяснява защо. Безмълвно забързаха отново. На запад. Тригора вече се намираше достатъчно далеч, за да не може да ги настигне, но не биваше да я подценяват. Разполагаше с цялата армия. Продължиха да тичат, докато можеха. Айви първа забави ход. Скоро след това Етер стори същото. Накрая и Лейн отстъпи. Всяко мускулче по тялото му крещеше настойчиво за отдих. Гладът никога не го бе безпокоил, но знаеше, че ако скоро не се нахрани, ще отслабне. Не можеше да си го позволи. Обърна се към останалите. Етер бавно прие човешката си форма. Айви бе седнала в снега, опитвайки да си поеме дъх.

— Почакайте тук. Ще потърся нещо за ядене — рече той.

Стрелна се в гората. Не му отне дълго време да открие глиган. Отнесе го при другите. Айви седеше кръстато, потръпвайки, сякаш всеки момент щеше да рухне. Върху лицето на Етер бе изписано непознато изражение на дълбока умора. Опитваше се да го скрие, проваляйки се безславно. Лейн хвърли плячката на земята. Айви изморено я погледна.

— Не съм гладна — промълви тя.

— Яж. Трябват ти сили — нареди асасинът.

— Просто съм… уморена. Трябва ми сън — отвърна Айви.

— Яж. Ще събера и дърва.

— Не е необходимо — отбеляза Етер.

Лейн им хвърли суров поглед. Както често ставаше при него, очите му бяха далеч по-красноречиви от думите. Спътничките му бавно се подчиниха. Изтощението на Айви бе повече от очевидно. Яде без следа от ентусиазма, който обичайно показваше. Вниманието й за кратко се насочи към Етер, когато въпросната прие огнената си форма сред повече мъждукане от обичайното. Когато се убеди, че останалите са сторили нужното, Лейн последва примера им, изяждайки дела си от улова, след което се потопи във воински сън.

В укрепената столица на замразената земя едно познато лице чакаше нетърпеливо. Пред него се простираше огромно бюро, покрито с карти, указващи движенията на силите, купчини депеши от различни пратеници, както и голям пясъчен часовник. Зрънцата бавно се оттичаха в долната половина на стъкленицата, изпълнена едва наполовина. Тежката врата се отвори и в помещението пристъпи Епидим, понесъл нащърбената си алебарда.

— Викали сте ме, Багу — каза той.

— Седнете — заповяда генералът.

Епидим се подчини с нетърпелива въздишка, настанявайки се с преувеличена предпазливост в срещуположния на бюрото стол.

— Мислехте ли, че няма да узная? — просъска Багу.

— Зависи коя от множеството ми тайни сте разкрили — саркастично отвърна Епидим.

— Къде е тя?!

— Отново апелирам да бъдете по-конкретен. Разполагам със значителен обем знание относно местоположението на женското население.

— Знаете, че генерал Телоран е ограничена до границите на столицата! Понастоящем не се намира там — беснееше Багу.

— Да… това не е ли всеизвестно? Тя се срещна с Димънт, след което се отправи на югозапад преди няколко дни — отвърна генералът, осъзнавайки причината, поради която е бил призован.

Стаята сякаш ставаше неприятно гореща в унисон с гнева на Багу.

— По дяволите, Епидим, отнесете се сериозно към това! Тригора все още остава ключов елемент в плановете ни. Трябва да бъде държана под контрол.

— Ако бяхте оставили каишката отпусната, кучето не би се дърпало — подигравателно отбеляза Епидим.

— Запазете мъдростите си за моментите, в които бъдат поискани, генерале, и намерете Телоран — нареди Багу.

— Както желаете — съгласи се Епидим. Изправи се и пое към вратата.

Напускайки стаята, алебардоносецът прекоси с енергична крачка обширната зала, вървейки към масивните порти.

— Какво ви води насам, генерале? — запита властният глас на слабоват възрастен мъж, седнал в другия край на помещението.

— Не ви касае, ваше величество. Не се тревожете — небрежно отвърна Епидим.

— В последно време изглежда нищо не ме касае — горчиво отбеляза кралят. Към него се приближаваше прислужник, понесъл поднос с храна.

Епидим спря внезапно и се обърна към особата.

— На ваше място, кралю мой, щях да се отнасям с… по-внимателен тон към генералите си. Не са рядкост монарсите, свалени заради липса на доверие в онези, които ги защитават — предупреди той.

— Не моята съдба ме притеснява, а тази на поданиците ми. Моите предшественици отпуснаха юздите на армията в отчаяните времена, надявайки се, че помощта ви ще доведе до бързия край на войната. Не е останал никой от живелите тогава. Може би е дошло времето отново да поема нещата в свои ръце — отвърна кралят.

— Генерал Епидим, заемете се със задачата си. Ердрик, няколко думи — нареди Багу от вратата на кабинета си.

По лицето на излизащия Епидим плъзна широка усмивка. Багу излезе от леговището си и впи неотклоним поглед в краля.

— Получената от нас войска представляваше сразена сила. Гръбнакът й бе пречупен. Поражението бе неминуемо. Нашите хора ви предоставиха всички тези години, предоставиха ви шанса за победа — напомни му Багу.

— Мирът е за предпочитане пред войната. Ако поражението е цената, склонен съм да я платя — с мрачна увереност заяви кралят.

— Твърдите, че се притеснявате за поданиците си, а бихте пожертвали свободата им, когато победата е толкова близо — навъси се Багу.

— Свободата им не ми принадлежи, за да я жертвам. Нито изобщо са я притежавали. Моите и техните предци я принесоха в жертва на бранта, от своя страна поверена на вас — рече кралят.

— Много добре, но когато говорите за прекратяването на войната, правете го със следната мисъл: силите ни са мощни, непреклонни и многочислени. Живеят единствено, за да ми се подчиняват. Отнемете ли им настоящите цели, в коя посока мислите ще се насочат остриетата им? — заплашително запита генералът.

Кралят не каза нищо.

— Помнете, ваше величество. Имагинерната ви власт е илюзия, поддържана единствено за благото на народа ви. Единствената истинска власт лежи в ръката, която държи меча — предупреди Багу.

С това се върна в кабинета си. Сразеният крал все така мълчеше.