Обединени от божества

Далеч отвъд полето, високо в небето кръжеше Етер. Няколкото струи драконов дъх далеч не бяха достатъчни да възстановят силата, която бе изгубила в битката. Проклинаше слабостта си.

Д’кароните бяха далеч по-заплашителни от очакваното. Естествено, трябваше да компенсира заради слабостта на човека. Несъмнено това бе главната причина за затрудненията й, но пак си оставаше непростимо да си позволи да изгуби толкова енергия. Напрегна ума си, търсейки същината на своя Избран съмишленик. Несъмнено бе наблизо, но някак все още успяваше да се прикрие дори и от непогрешимите й сетива. Той представляваше истинско въплъщение на превъзходството, изразявано от достойните да се наричат Избрани. Не като онова нищожно животно, което женската бе открила.

Слепотата на слабоумното и мекосърдечно момиче бе удивителна. Всеки глупец щеше да съзре, че животното е било покварено от врага. Как иначе бе успяло се изплъзне от погледа й на Избрана? Смехотворно бе да си мисли, че човекът притежава нещо, което й липсваше. Но все пак бе имало полза от нея. А и носеше белега…

Лейн си пое дълбоко дъх, проучвайки въздуха за следи от миризмата на Миранда. Вятърът духаше надолу по склона, но следите от нея бяха слаби. Бе някъде напред, но бе дошла от планината, а не през полето. Нямаше значение. Важното беше, че е наблизо. Дори той самият не бе сигурен как е разбрал къде да я потърси, но отдавна бе привикнал да се доверява на инстинктите си.

Вятърът промени посока и Лейн бързо го подуши. Донесе нова миризма, твърде наблизо и твърде прясна, за да му се понрави. Притисна се към земята. Облачното небе не пропускаше кой знае колко светлина, но малтропът разполагаше с очи, които почти не се нуждаеха от нея. Далеч на юг сред полето имаше неподвижен силует. Изглежда преценяваше нещо. След известно време фигурата се обърна на юг.

Лейн стоя абсолютно неподвижно в продължение на час. Едва когато силуетът се бе скрил напълно, поднови пътуването си към Миранда. Не се бе хранил в продължение на дни и бе замръзнал, но нищо от това не беше важно. Единствено целта, на която бе отдал живота си. Никой не биваше да страда като него. Ако войната се изпречваше на пътя му, щеше да й бъде сложен край. Нямаше друг вариант.

Миризмата на Миранда ставаше по-силна. Дракончето, Мин, също бе с нея. И… още нещо. Не можеше да определи миризмата. Играеше си с него, недвусмислено доловима, а същевременно едва забележима.

Вмъкна се в пещерата. Миранда и Мин се бяха увили и спяха облегнати на шейна. Върху й също спеше нещо. Лейн вдъхна миризмата, но пак не можеше да я определи. Очите му се напрегнаха да различат чертите на фигурата, покрита с импровизирано одеяло. Приближи се. Само главата се виждаше. Приличаше на… Сърцето му се ускори. Краката му се подкосяваха. Умът му не искаше да възприеме видяното. Възможно ли беше? След всички тези години? Това бе…

Миранда сепнато се събуди. Муцуната на Лейн се намираше на инчове от лицето й. Очите, които рядко бе виждала да показват и искрица емоция, сега преливаха от тревога, объркване, настойчивост.

— Коя е тя! Къде я намери! Какво е станало с нея! — изрече той с отчаян глас.

— Лейн! Откъде изникна? — запита Миранда, все още неотърсила се от дебрите на съня.

— Отговори ми! — настояваше малтропът.

— В планините имаше разрушен форт. Тя беше вътре — каза девойката.

— Кажи ми, че не е една от тях — почти умоляващо рече Лейн.

— Не е д’карон. На наша страна е — увери го момичето.

Наместо да бъде заменено от облекчение, отчаянието върху лика му се усили.

— КАЖИ МИ, ЧЕ ТЯ НЕ НОСИ БЕЛЕГА! КАЖИ МИ, ЧЕ НЕ Е ЧАСТ ОТ ТОВА САМОУБИЙСТВО! — той яростно я разтърси.

— Н-носи го. Тя е Избрана — на пресекулки отговори Миранда.

Лейн я пусна и отстъпи настрана. Разтърсването и виковете бяха събудили Мин. Дракончето се изпълни с радост, щом го видя, но нещо не беше наред. Той изглеждаше съкрушен, отчаян. Отпусна се на колене, вперил невиждащи очи в някаква въображаема сфера.

— През живота си съм обхождал цялата раздирана от бран земя. Посещавал съм най-южните тресорски градове. Бил съм в Северната столица. Виждал съм и двата океана. През всички тези години видях само трима от моя вид. Истински познавах само един. Минаха пет дълги десетилетия, откакто зърнах последния. Бях се примирил, че съм последен, че видът ми ще умре с мен. Вече нямаше значение. Сега открих една като мен. Не само от моя вид, а и от моя род, а съдбата е отсъдила тя… — той замлъкна.

Юмруците му се сключиха.

— Род? Тя… тя е твоя роднина? Познаваш я? — попита Миранда.

— Никога не съм я виждал, но миризмата й е почти сходна с моята. Какво й се бе случило? — поинтересува се Лейн, гласът му бе отпаднал и сразен.

— Приближиха се войници и някакъв магьосник. С войниците се справихме, но магьосникът едва не ни уби. По някакъв начин тя успя да го надвие и избяга. Открих я чак на половин планина разстояние. Оттогава не е помръдвала.

— Слаба е… Ще оживее ли? — попита Лейн.

— Времето ще покаже.

Известно време Лейн мълча. Мин побутна с муцуна юмрука му. Пръстите се разтвориха и погалиха създанието. Болезненото изражение на малтропа преля в замислен вид. Очите му се затвориха.

— Войната трябва да спре — заяви той.

— Видял си кралската прокламация.

— Има ли значение? Нали това искаше.

— Защо дойде при мен? — запита Миранда.

— Познавам те. Зная колко си отдадена на тази кауза. Зная, че притежаваш умения, които могат да се окажат незаменими.

— Дезмър няма ли да ти е от по-голяма полза?

— Той не е толкова глупав, че да се замесва.

— Нарече го самоубийство. Наистина ли вярваш в това?

— Прекалено малко и прекалено слаби сме, за да сложим лесно край. Могъщи люде желаят войната да продължи. Войната им дава власт. По-скоро биха пожертвали собствените си деца, отколкото да се откажат от силата си. Достигането им ще бъде трудно, убиването — още повече. Невъзможно е да бъдат избегнати последиците. Това ще доведе до смъртта ни. Няма съмнение. Но трябва да бъде сторено.

— Говориш за петимата генерали. Планираш да сложиш край на войната, като убиеш главнокомандващите на Съглашенската армия — рече Миранда. Думите му не бяха подхранили особено увереността й. С изключение на едно: бе казал „ние“. От този момент щяха да действат заедно.

— Това е единственият начин — каза той.

— Армията ще рухне. Югът ще ни залее — рече Миранда.

Той мълчеше.

— Изобщо грижа ли те е?

— Югът няма интерес от продължаването на войната. Те са по-силни и по-умели бойци. Няма какво да спечелят от тази пустош. Единствено искат да запазят своето. В деня, в който войниците от северната страна на фронта положат оръжие, южната армия ще стори същото — обяви Лейн.

— Значи… смъртта на петимата със сигурност ще сложи край на войната.

— В никакъв случай не е гарантирано, но методът е не по-лош от останалите.

— Няма ли местата им да бъдат заети от други?

— Ако е нужно да бъде сторено и друго, ще бъде — заяви той.

Мин внезапно реши, че е занемарила задълженията си. Отправи се да донесе храна за отсъствалия дълго приятел. Лейн се изправи и се обърна към спящата върху шейната.

— Казва се Айви — рече Миранда.

Лейн постави ръка на челото на другия малтроп.

— Трябва да те предупредя… Тя не е… Била е в ръцете им дълго време. Каквото и да са й причинили… тя не е добре — каза Миранда, озовавайки се в уникалната позиция да пази чувствата на Лейн.

— Какво й има? — попита той.

— Не си спомня нищо. Какво й се е случило, дори коя е. Тя е като дете.

— И още по-добре. Случващото се в ръцете на д’кароните е най-добре да бъде забравено.

— Не смятам, че някога ще забрави — отбеляза с потръпване девойката. — Мен ме измъчваше Епидим. Бил е и сред онези, които Айви е трябвало да търпи.

Лейн поклати глава.

— Аз се изправих срещу Димънт… изправят се срещу силните ни страни — промърмори той.

— Какво?

— Епидимовата специалност е умът. Димънт специализира в тялото. Ако пленилите ни бяха разменени, всеки от нас би се пречупил. Подлагат на изпитание най-силните ни качества.

— Генералът на име Техт. Тя имаше ли си специалност? — поинтересува се Миранда.

— Занимаваше се с магьосници.

— Открихме я мъртва в разрушения форт.

— Значи задачата ни е до известна степен улеснена — каза Лейн. След още миг размисъл внезапно достигна до рязко решение. — Трябва да вървим.

Внезапността на думите му и увереността, с която бяха съпроводени, изненадаха Миранда.

— Да вървим? Сега ли?

— Остават ни още няколко часа мрак. Ще се нуждаем от тях. Колкото повече отлагаме, толкова по-вероятно става откриването ни.

— Но къде ще идем? — рече девойката, събирайки си нещата.

— Тресор. Там има известен брой хора, които още не са си изплатили дълга. Те ще я защитават.

— Но пророчеството казва… — възрази Миранда.

— Пророчеството не ме интересува.

— Несъмнено дори и ти вече не можеш да отречеш истината.

— Не отричам нищо. Възнамерявам да предпазя това създание от съдбата, която избрах за себе си.

— Но ако се надяваш да успееш, ще се нуждаеш от помощта й! — викна момичето.

— Миранда, война е. В най-добрия случай се изправяме срещу цяла армия, а в най-лошия — срещу две. Има само два начина за сразяването на сила от подобен мащаб. Първият е да се изправим срещу й с друга сила, равна или превъзхождаща по мощ. По този въпрос е нужно единствено да споменем сто и петдесет години провал. Остава ни единствената възможна опция: да ударим със сила, достатъчно малка, за да остане незабелязана и ударът да е насочен към най-високото ниво. Да отрежем главата.

Ако кралят действително ръководи всичко, делото вече щеше да е сторено, но целите ни са по-многобройни и прекалено предпазливи, за да позволят да бъдат сразени с един удар. Ще трябва да бъдат елиминирани един по един, но в бърза последователност. Ще се нуждая от помощта ти, за да се възстановя бързо от нараняванията, които със сигурност ще получа. Единствено по тази причина удвояването на размера на ударната сила изобщо е под въпрос. Дори оставянето на Мин е риск, който не съм склонен да поема. Да си представяме, че отряд от петима — дори петима, чиито умения не отстъпват на моите — би могъл да се промъква със същата лекота като един, е глупост. А с такава като метаморфозиращата би било същинска лудост — рече Лейн.

Без да каже нищо повече, малтропът уви импровизираните завивки около създанието в несвяст и го метна на раменете си. Нямаше смисъл от последващи спорове. Бе взел непреклонно решение. Миранда взе лъка, стрелите и въжето от шейната, бързайки след него. Дори и нарамил Айви, малтропът налагаше трудно за следване темпо. Бяха крачили сред нощния студ в продължение на няколко минути, когато Мин пристигна с подаръка си за Лейн. Когато той не показа интерес, дракончето понесе улова в зъбите си.

Лейн изглеждаше неуморим, а слънцето вече напрягаше сили да превърне черните облаци на нощта в сиви дневни. Същевременно лисугерът изглеждаше по-предпазлив от обикновено, душейки въздуха и поглеждайки нервно на югозапад. Краткият ден премина без размяната на нито една дума. Едва с напредването на новата нощ тишината бе нарушена.

Предишното изчезване на Лейн бе внезапно, оставило Миранда с преливащ от въпроси ум. Изминалото време не бе успокоило съмненията й. Мълчанието, съчетано с близостта на лисугера, бе разбудило мислите й с подновена сила.

— Лейн, по-рано спомена за Димънт. Каза, че си се изправил срещу него. Кога? — попита девойката.

— Когато ти беше в Рейвънууд с белия магьосник.

— Какво се случи?

— Елитните те преследваха, а ти беше в кулата на Уолоф. Знаех, че е само въпрос на време да те открият. Аз също бях тяхна цел. За да ги отдалеча от теб, позволих да бъда заловен.

— И те отведоха при Димънт?

— За да бъда подложен на изпитание, макар че всеки друг, освен самия Димънт, би го нарекъл мъчение. Искаше да ме пречупи, да узнае докъде се простират границите ми, но с течение на времето изгуби интерес, отнасяйки единствено кръвта, която бе събрал от мен. Остави ме окован за легло от шипове, висящо над огнена яма. Бях сам. Успях да увия верига около един от шиповете и я разтворих. Докато пазачите забележат, вече бях успял да се освободя и бягах. Елитните бяха пратени подире ми. Ти ме намери, след като се бях разправил с тях — обясни Лейн.

— Това… това е ужасно — промърмори тя.

Известно време Миранда обмисляше мъките, които той е трябвало да изтърпи, но скоро нов въпрос си проби път до съзнанието й.

— Лейн. Дезмър… ти е казал за книгата — предположи девойката.

— Онази, която си откраднала от мен. Да.

— Открих страницата… перото със Сам Ринтоурн. Онова от деня на клането. Под него имаше още един ред. Не можах да го разчета… но ставаше дума за Кенвард.

Лейн мълчеше.

— Лейн… След клането не е имало Кенвард. Как… — поде тя.

Изникнала в гърлото й буца задави гласа й. Сълзи замъглиха погледа й.

— Случи се по време на клането.

— Какво… кого? — съумя да попита момичето.

— Ринтоурн ме беше наел да открия и прекратя изтичането. Скоро след като се сдобих с информацията, бях открит. Един от Елитните. По онова време вече ме издирваха от години. Този мъж бе баща ти.

Думите разсякоха ума й като мълния.

— Той ме залови. Преди да ме предаде, откри информацията. Прочете я. Изглежда не му се понрави. Сключихме сделка. Щеше да ме освободи и да унищожи информацията, която са събрали за мен. В замяна на това трябваше да ида до Кенвард и да спася семейството му от наближаващата обсада. Когато достигнах стените на града, портите вече бяха разбити. Къщата, която ми бе казал да посетя, бе празна. В суматохата успях да надуша двама от роднините по миризмата. Теб и чичо ти. Разчистих изход, който чичо ти откри. Макар да не можах да спася останалите, баща ти удържа на думата си. На другия ден преследването ми бе спряло, бяха изгубили следите ми.

Узнах, че скоро след това измяната му е била разкрита. Бил затворен в тъмницата на Северната столица — рече малтропът.

Миранда мълчеше. Бе вцепенена, но не от студа. Студът, нощта, светът — всичко това се намираше на хиляди мили от нея. Думите му прогаряха съзнанието й. Лейн, преди всички онези години, бе разговарял с баща й. Негово дело бе, че е оцеляла онзи в отвратителен ден, а ако само майка й си бе останала у дома, тя също щеше да е жива. А баща й… тъмниците.

Бе чувала истории за това място. Всеки бе чувал. Тъмницата бе легендарна. Дълбоко под столицата, тя се простираше надолу и настрани като система от минни шахти. Там стояха затворени най-опасните престъпници. Заключеният в тези подземия спокойно можеше да се смята за мъртвец, защото никога вече нямаше да види слънцето. Затворниците бяха забравени, заличени от света. През всички тези години Миранда се бе страхувала, че баща й е бил убит в сражение. Сега й се щеше да е било така. Не би оцелял дълго на подобно място. Глад, болести, мъчения… вероятно краят му е бил страховит. Глупаво беше да се надява на друго. Беше мъртъв, сигурно след като бе прекарал години в онзи гроб.

Изтерзаното съзнание на момичето все още се мъчеше да приеме наученото, когато Лейн спря и постави товара си на земята. Наблизо не се виждаше никакъв подходящ заслон, а ветровете в подножието на планината бяха неспирни. Ледените пръсти на нощта бяха първото, пробило си път през воала на агонията, издигнат от ума й. Лейн сериозно ли възнамеряваше да нощуват тук? Щяха да стоят пред очите на всеки, комуто скимнеше да мине.

— Не ми казвай, че ще почиваме на това място — каза Миранда.

— Усетих я да помръдва. Събужда се — отвърна той.

Наистина бе така. Айви раздвижваше глава и стенеше. Опита се да приседне — и успя с помощта на Лейн. Очите й бавно се отвориха. Подуши и разтвори широко уста в прозявка. Видя Миранда пред себе си и се усмихна сънено. Тогава се обърна да погледне Лейн. Ръката му бе поставена върху рамото й. Отдръпна се леко със зараждащ се в очите страх. Отново подуши и изглежда се поуспокои. Страхът се превърна в объркване и дори разпознаване.

— Миранда… к-кой е това? — попита Айви.

— Това е Лейн. Той е приятел.

— Лейн… Чувала съм и това име — каза тя, поглеждайки нервно към въпросния. — Изричаха го често. Той е приятел? — усмихна се немощно, но внезапно усмивката изчезна. — Приятел като Етер?

— Не, по-добър от Етер — усмихнато каза Миранда.

Лейн хвърли въпросителен поглед към девойката.

— Етер е името, което дадох на метаморфа — обясни тя.

— Значи е успяла да те намери — каза лисугерът.

— Гладна съм — прекъсна ги Айви.

Лейн погледна към Мин. Тя все още носеше полузамръзналия си улов. Дракончето гордо му го предложи. Доста скромна плячка, едва стигаше дори за един. Двете създания се спогледаха за миг, сетне изчезнаха в нощта.

— Къде отиват? — запита Айви.

— Предполагам да уловят нещо по-прясно — отвърна девойката.

— Ти няма да отидеш с тях, нали? — нервно запита женският малтроп, поглеждайки към обгръщащата ги тъма.

— Не мисля, че бих им била от особена полза. Айви, кажи ми, какво си спомняш от сблъсъка ни извън форта?

Айви потръпна.

— Помня, че бях изплашена. Мин също бе изплашена. Тогава те чух да пищиш. Не можах да я удържа, тя се втурна навън. Аз не исках, но знаех, че той щеше да те убие. Опитах се да помогна, но той ме хвана и… светлина… и после мрак.

Стисна очи. Сякаш припомнянето я нараняваше.

— Ти беше ранена. Видях кръвта… защо не си наранена сега? — попита Айви.

— Целител съм — обясни Миранда.

— Целител… но… колко дълго съм спала? — каза тя, вдигайки очи към Миранда.

— Почти два дни.

— Как можеш да се лекуваш толкова бързо?

— Заклинание.

— Искаш да кажеш… магия. Мислех, че магията само влошава нещата. Те ме учеха единствено да наранявам.

— Опитали са да ти преподават магия? — попита девойката.

— Малко. В самото начало. Не ме биваше. В нищо не ме бива, но конкретно в това бях толкова лоша, че спряха да ме учат. Започнаха да я използват върху мен.

Очите й се стиснаха и измъченото изражение изникна отново.

— На какво друго се опитваха да те научат? — поинтересува се девойката.

— На всичко. Прекалено много неща. Не искам да мисля за това.

Опита се да се изправи, но дори и подпомогната от ръката на Миранда, отново се отпусна замаяно на земята.

— Ще ми се Мин да се върне. Харесвам я — рече тя, прозявайки се отново.

— Мин… тя навърши ли година вече? Не мога да си спомня — призна Миранда. — На колко години си, Айви?

Айви се усмихна и вдигна няколко пръста. Тогава усмивката изчезна. Погледна към пръстите си, сетне към ръцете. Върху лицето й изникна задълбочаващо се объркване.

— Аз… аз… — заекна тя. Видимо бе разстроена.

— Що за създание си ти? — запита Миранда.

— Аз съм като… Не. Аз… — колебливо изрече тя. В очите й бяха започнали да се наливат сълзи, стрелнаха се леко, сякаш нещо отдавна забравено се бореше да си пробие път до съзнанието й. — Нещо… нещо не е наред. Не… не съм… — понечи да изрече тя.

Накрая сълзите потекоха по бузите й. Миранда коленичи и я прегърна, за да я утеши. Малтропът я притисна силно към себе си и започна да хлипа. Умът на девойката се изпълни със състрадание и тревога, примесени с тъгата, която излъчваше създанието. Айви бе вдигнала шест пръста. От усмивката по лицето й очевидно първоначално бе сигурна в това. Шест години? Колко дълго е била в ръцете им? Дори не бе сигурна какво е. Дали не я бяха променили?

Тези въпроси бързо се присъединиха към останалите, които я тормозеха. Но не се надяваше на отговори.