Обединени от божества

Образът изчезна. Очите на Дийкън се затвориха. Върна се към задачата си. Бе успял да се сдобие с голямата торба златни монети на селото. Това представляваше цялото богатство на Ентуел — с изключение на малката купчина на Соломон — и по някаква странна причина бе най-слабо пазената ценност. Монетите бяха пръснати по масата. Някои от тях се бяха паднали ези. Други показваха гърба си.

— Ези — рече той, хвърляйки шепа монети във въздуха.

Паднаха на масата с дрънчене, до една с лицевата част. Поклати глава. Не беше достатъчно. Знаеше дузина заклинания, които щяха да накарат монетите да паднат с желаната от него страна. Не бе приложил никое от тях. Не бе омагьосал монетите. Бе променил единствено вероятността. Но не беше достатъчно. Не доказваше, че магията е успешна. Ези. Тура. Би могло да бъде или едното, или друго. Или…

Насочи цялата си подготовка, всичките години на обучение към изглаждането на заклинанието. Грабна монетите от масата и ги вдигна в ръце. Затваряйки очи, младежът ги хвърли във въздуха. Те издрънчаха. Подскачаха. Търкаляха се. Въртяха се. Накрая утихнаха. Бавно отвори очи. Някои от тях се намираха на пода. Други върху стола. Повечето бяха на масата. Но всяка бе застанала на ръба си. Това бе достатъчно.

Драсна още няколко реда в разхвърляната купчина страници върху масата и се втурна към вратата. Когато бе в състояние да вмъкне и рационална мисъл покрай вълнението, Дийкън спря и вдигна торбичката си. Трябваше да вземе определени неща.

Миранда се спусна в тъмното помещение. Когато създаде светлина, откри, че този форт се отличаваше от останалите не само по външен вид. Предишните бяха представлявали огромни зали с килии край стените. Тук решетките липсваха. Целият етаж представляваше една огромна стая, прекъсната единствено от дървените подпори. И четирите ъгъла бяха закрити със стени от летви, които не достигаха до тавана.

Макар килии да липсваха, помещението далеч не бе необитаемо. Гъмжеше от разнообразни чудовища — от такива с големината на малък кон до зверове, стигащи тавана. Бяха подредени в редици и стояха застинали. За миг Миранда помисли, че са статуи, но ако бяха, вниманието към детайла бе неестествено. Козина се раздвижваше от долитащия отвън вятър, очи проблясваха на светлината. Формите им се отличаваха с извратено сходство: масивно черно създание, наподобяващо тигър с бичи рога и шипове, изникнали между козината му, ястреб с насочена надолу опашка, която преливаше в скорпионска. Повечето от тях приличаха на творения, сякаш създадени чрез подбирането на най-страховитите телесни части от няколко животни и обединяването им в едно тяло. Най-голямото чудовище наподобяваше десет огромни змии, чиито опашки бяха свързани към туловище с две октоподови човки.

Щом се изясни, че не представляват заплаха, Лейн престана да обръща внимание на ужасиите и изчезна надолу по стълбите в другия край на стаята. Това място споделяше поне две характеристики с останалите фортове. Притежаваше същата заобиколна стълбищна система и се простираше на същата дълбочина — ако не и повече.

Миранда се опита да го последва, но усети нещо нередно. Долавяше могъщо заклинание. Много силно, напомнящо постоянен натиск върху ума й. Интензивността му почти я объркваше. Това трябва да бе почувствала и Етер. Вероятно Айви също го бе усетила.

На пода пред всяко създание бе поставена табелка, върху която бе изгравирано студено, аналитично название. Подсилен равнинен хищник, ревизия II. Отровна граблива птица, ревизия VI. Под всяко название бе изписано и друго, по-грубо, сякаш надраскано впоследствие. Дебнещ разгромител. Иглоястреб. Атмосферата бе като тази в музей, изложеното бе повод за гордост. Девойката се обърна към вратата, отърси се от влиянието на магията и последва останалите.

Дълбоко в недрата на форта, много етажи по-надолу, Айви тичаше покрай рафтове, поставки и фигури, към които не смееше да погледне. Ужасът вече прогаряше ума й. Трябваше да открие Етер и да я отведе далеч от това място. Това щеше да докаже на Лейн, че е в състояние сама да се защитава и да помага на останалите. Така той щеше да й позволи да остане. Спринтираше надолу етаж подир етаж през все по-големи зали.

Накрая я видя: Етер стоеше пред масивна, тежка врата. Бе приела човешката си форма и изглежда размишляваше над нещо. Извърна се към малтропа, а върху лицето й бе изписано бледо разочарование.

— Какво правиш тук, глупачке? — запита Етер.

— Трябва да се махнеш. Ще бъдеш наранена. Ще бъдеш убита! — настойчиво рече Айви, сграбчвайки я за ръката.

Метаморфът се отдръпна.

— Успокой се, животно. Нито тук, нито където и да било в света съществува нещо, което да ме заплаши. Още по-малко сега. Д’кароните са си отишли. Само създанията им са останали.

— Така ли? Тогава… тогава няма нужда да стоим тук. Можем да се махнем… преди да са се върнали — изрече Айви с облекчен глас. Пронизителната синя аура около нея започна да избледнява.

— Не. Тук има черна магия. Могъща. Не мога да й позволя да продължи работата си.

— Напротив! Можеш! Можем да вървим! Моля те! Преди нещо да се е объркало! — примоли се Айви, а синята светлина бликна отново.

— Жалка си — процеди Етер.

— Какво беше това? — сепна се малтропът, обръщайки рязко глава.

— Не чух нищо.

— Тогава се превърни в нещо с по-добри уши. Нещо шумоли из стаята — настоя Айви.

Етер не й обърна внимание, обръщайки се отново към вратата. Първата врата, на която бе попаднала от влизането си във форта. Каквото лежеше отвъд, очевидно биваше смятано за по-ценно от всичко предхождащо го. Около вратата имаше множество цепнатини, дори и решетъчен отвор за наблюдение. Лесно трябваше да се промуши през него във ветрената си форма, но нещо я бе отблъснало. Заключваща магия с впечатляваща сила, която не й позволяваше да продължи. По вратата бяха изписани руни, несъмнено източник на магията. Развалянето й нямаше да е лесна задача.

Докосна вратата, отдръпвайки се почти мигновено. Защитаващата я магия и далеч по-могъщата, привлякла я тук, бяха… неестествени. Отекваха с познат тон, но същевременно ужасно извратен, покварен.

Айви неспокойно пристъпи от крак на крак, чувствителните й уши бяха напрегнати към тишината, едновременно дирейки и страхувайки се да доловят драскането, което бе чула по-рано. Бавно започна да забелязва заобикалящите я неща, които до този момент усърдно бе избягвала. Етажът бе изпълнен със спретнати редици рафтове. Върху тях бяха подредени различни телесни части с възходящо качество и детайл.

Най-близо до нея се намираха ред черепи. Първият беше човешки, думата Човек бе издълбана в табелка под него. Следваха го осем други, споделящи общото заглавие Изменен интелектуален доминант, като всеки от октадата притежаваше индивидуален номер „ревизия“. Под табелката бе издраскана думата Близник. Отвратителната гледка бе повторена и върху останалите рафтове и дори върху стената, където бе окачен драконов череп, следван от най-малко петнайсетина изменения, последните от тях напомнящи на драгойли.

Айви се мъчеше да овладее страха си.

— Защо се бавиш толкова! Разбий вратата! Стори нужното, за да можем да се махнем от това място! — молеше се тя.

— Първо трябва да определя какво се крие зад вратата, за да мога да приема най-подходящата за него форма.

— Работилница и лаборатория.

— Откъде би могла да знаеш това? — намръщи се Етер.

— Пише го на вратата! — рече Айви, сочейки към странните символи, докато изричаше отново думите. — Работилница и лаборатория. И някаква рецепта. Моля те, Етер, просто направи каквото искаш да правиш — или кажи на мен и аз ще го сторя. Не понасям това място.

— Как го разчете? Защо им е да те учат на езика си? — обвинително запита Етер.

— Не зная, може би не са възнамерявали! Има ли значение? Просто отвори вратата! — настоя тя, съпровождайки последната дума с мощен ритник по едноименната.

Избухна оранжево сияние и Айви извика от болка насред енергиен пукот. Отхвърча назад, плъзвайки се чак до стълбите в другия край на стаята. Обгръщалата я и осветявала стаята синя аура бе изчезнала. Простена замаяно, просната по гръб.

Етер погледна към вратата. Бе увиснала на една панта, другата бе счупена. Защитавалото я заклинание бе изчезнало. Стрелна с поглед Айви, поклащайки леко глава. Прие каменната си форма и прекоси прага, крачейки сред пълен мрак.

Миранда се мъчеше да настигне Лейн. Прогнилите дъски скърцаха под тежестта й. Всяка стъпка вдигаше облак прах. Девойката се зачуди защо подобно огромно място е било изградено от дърво, след като останалите фортове бяха каменни. Внезапно, точно когато се канеше да изникне от поредното стълбище, я улови ръка. Покри сияещия кристал в тояжката й, затулвайки светлината. Глас прошепна в ухото й:

— Угаси светлината и пази тишина.

Беше Лейн. Тя се подчини и тутакси ги обгърна непрогледен мрак. Той зашепна отново, словата му съвсем малко по-силни от бесните удари на сърцето й.

— Остани тук и не помръдвай — предупреди я той.

Девойката изпълни заръката му. Не чуваше нищо. Не чу как Лейн се отделя от нея. Не го чу как прекосява стаята сред тъмнината. Следващият дочут от нея звук бе секнало изквичаване. Няколко мига по-късно гласът отново шепнеше в ухото й.

— Запали светлината отново — бавно — напъти Лейн.

Ясната, синьо-бяла светлина на жезъла й постепенно се усили достатъчно, за да може девойката да види как маллтропът пуска малко прилепоподобно създание на земята. Не можа да го разгледа по-подробно, тъй като Лейн го премаза с пета. Асасинът затвори очи и се вслуша напрегнато, преди да продължи.

— Какво беше това? — попита момичето.

— Наблюдател. Срещал съм ги само няколко пъти преди. Скоро очаквай противници.

С това Лейн поднови преследването си. Миранда все още бе объркана от казаното, но го последва с цялата си възможна бързина. Около форта не бе имало нищо чак докъдето стигаше поглед, но щом малтропът не бе отделил време да обясни, значи не бе разумно да го разпитва. Беше предупреждение, а в последните дни предупреждението си беше лукс.

Миранда едва пристъпваше на долния етаж, когато мистериозната заплаха стана ясна. Иззад дървените прегради в ъглите на стаята се измъкна по един плащ. Сетне още един, и още един. Станаха десетки. Безтелесните одежди бързо закръжиха около нея, промъквайки се между и над рафтовете. Момичето създаде пламък, единственото наистина ефективно оръжие срещу тези призраци, но моментално го угаси. Ако възнамеряваше да използва огън тук, трябваше да бъде изключително внимателна. Дървото бе остаряло и сухо. Щеше да пламне дори по-лесно от плащовете.

Втурна се към прага подир Лейн. Тичайки, постави жезъла зад гърба си и накара една скъсана част от наметалото си да се увие около него. Вече с две свободни ръце, бръкна в торбата си и извади ножовете. Като отбягна удара на призрачна лапа и разсече в отговор, девойката достигна стълбището и продължи надолу. Създанията се движеха почти безшумно — като се изключи ужасяващото пронизително пищене, което понякога надаваха. Нямаше как да разбере на какво разстояние от нея се намират, а веднъж оттеглили се от обсега на светлината, черните наметала се сливаха с мрака.

Миранда се съсредоточи върху движението напред. Не трябваше да позволи да бъде обградена, преди да е достигнала останалите.

На моменти Етер чуваше зад себе си писък на плащ, но не обръщаше внимание, насочвайки го към далеч по-достойна за нея цел — заобикалящото я. Вратата бе последвана от дълго стълбище, отвеждащо към помещението. Пламъците в каменна камина хвърляха слабо сияние. Над нея имаше котел, където бълбукаше зловонна течност. Срещу огъня, едва забележима на слабата светлина, стоеше дъска с руни. Несъмнено беше източникът на забележителното количество сурова енергия, изпълващо това място.

Стойки придържаха книги със съвършено подробни скици на десетки зверове, озаглавени и описани в същите странни руни, които бяха маркирали вратата. Точно край стълбището имаше тесен улей в пода, който изглежда нямаше приложение. Голяма платформа се издигаше в центъра на помещението. Върху й лежеше понастоящем неразпознаваемо създание, разделено с хирургическо умение. По повърхността на платформата се виждаха бледокафяви кървави петна. Високи буркани съдържаха по-голямото количество от течността, някога циркулирала из вените на създанието. Комплект инструменти бяха подредени грижливо върху табличка. Закривените остриета и острите като игли клещи извикваха видения, които биха ужасили съзнанието на някой нормален разсъдък.

Всичко в помещението излъчваше вманиачена педантичност — и впечатлението, че животът не значи нищо за създателя на това място. Очите на Етер се насочиха към отсрещната стена. Моментално у нея бликна ярост. Там, като захвърлени играчки, стояха редица неназовани абоминации. Бяха неподвижни, подобно на всички онези, край които бе минала по-рано. Но тези се отличаваха. Не приличаха на нищо, което бе част от този свят. Продукти на побъркан разсъдък или на изкривена реалност, създанията нанасяха обида върху самото съществуване на Етер — купчини пипала, щипци и паешки крака, чиято конфигурация сквернеше логиката.

Избраната бавно пристъпи към тях, приготвяйки се да ги унищожи, когато иззад нея изникна ярка светлина и се появи удивителна сила. Обърна се и видя как диск от чист мрак се разлива из въздуха. Продължи да се разраства, докато ръбът му не се потопи в улея на пода. Средата на диска бавно се раздели като дим, разкривайки снагата на мъж. Той пристъпи напред и прекрачи портала. С оглушителен гръм дискът изчезна.

Етер го огледа. Беше слаб, почти хилав. Дрехите му бяха от скъп плат, без броня, оцапани с разнообразни неопределими течности. Около врата му висеше голямо парче начупен кристал, излъчващо бледо синьо сияние. Косата му бе прошарена, като черното преобладаваше. Кожата му бе бледа. Дълги, тънки пръсти бяха обвити около горната част на сребристо оръжие. Бе с големината на жезъл, но преливаше в острие. Четири подобни оръжия висяха на гърба му, завършващи с по четири дребни кристала, светещи в синьо. Бе една глава по-нисък от настоящата форма на Етер.

Стоящият пред нея мъж не представляваше заплаха на външен вид. Същото не можеше да се каже за излъчването му. Не гледаше Етер, а я анализираше. Очите му бяха напрегнати, пронизващи. Нямаше и следа от страх. Създаваше впечатление за властност, за превъзходство.

— Метаморфът. Наблюдателят спомена само за малтропа. Обучаването му да разпознава метаморф в елементална форма ще бъде интригуващо предизвикателство — отбеляза той.

— Ти ли си отговорен за създаването на тези уроди? — отсечено запита тя, насочвайки пръст към въпросните създания.

— Да — потвърди той.

— Тогава е мой дълг да те унищожа. Ти си покварил самата природа — оповести Етер.

— Да, да. Щом казваш. Ако желаеш да се бием, настоявам да го сторим извън това място. Прекалено близо е до стаята с архивите ми, а не съм сигурен дали съм създал копия на всичките си бележки.

— Етер, нещо се случва горе! Мисля, че останалите се нуждаят от помощта ни! Трябва… — долетя гласът на Айви от прага, но секна рязко.

Мъжът се обърна.

— Добре дошла у дома, глезанке — рече той почти мило.

Етер побърза да се възползва от ситуацията. С все сила замахна с каменния си юмрук към главата му. Четирите жезъла на гърба му светкавично се удължиха, разделяйки се на сегменти. Изникнаха насекомоподобни крака. Ръбът им достигна пода и се вклини. Пестникът й издрънча върху телата им. Преди да е успяла да нанесе втори удар, три от оръжията на странника се увиха около нея като метални стоножки. Две се омотаха около глезените й, впивайки краката си в нейните, забождайки опашките си дълбоко в пода. Третото се вкопчи с крачетата, най-близки до главата му, започвайки да й нанася удари с опашката си по подобие на скорпион.