Обединени от божества

Най-старшият от патрула яздеше колебливо. Бе получил нареждания да не доближава този сектор от полето. Около това място имаше широк радиус, навлизането в който бе забранено, но новините за случилото се тук със сигурност щяха да оправдаят нарушението. Не бе виждал такива опустошения от фронта насам.

Спирайки за кратко да огледа местността за следи от армията, заповядано да стори това, очите му се насочиха към няколко неопределими форми. Най-близката бе просната фигура на известно разстояние от димящата яма, която изглежда бе източник на случилия се катаклизъм. Когато се приближи повече можа да види, че формата прилича на малтроп. Не бе съзирал такъв от години. Зла поличба бе намирането му тук.

Зад себе си чу един от подчинените да се отделя от останалите.

— Спри! — излая той.

Юздите на всички коне — без един — бяха дръпнати. Командирът стисна зъби и зави назад. Последният от хората му бе изостанал, превил се върху коня си. Останалите войници стояха изпънати.

— Войнико! — изръмжа той.

Когато не последва реакция, командирът се приближи до него. По бронята на проявилия неподчинение се стичаше кръв. Гърлото му бе прерязано.

— ЗАЩИТНА ФОРМАЦИЯ! — заповяда командирът.

Мъжете се засуетиха да подредят конете си в нужното разположение, а началникът им трескаво диреше нещото, нанесло удара с такова умение. Подчинените му почти бяха заели позиции, оформили стегнат, насочен навън кръг с едно свободно място. Докато насочваше коня си, командирът зърна нещо да се промъква край конете.

— РАЗПРЪСНИ! — нареди той.

Силуетът скочи и рязко изви назад главата на един от подчинените му, прокарвайки острие, което сякаш изникваше от ръката му, по гърлото на войника. Сетне изчезна. Що за демон беше това? Тялото на убития се изсули от седлото. Той бе най-добрият стрелец в групата.

Мечът на командира бе изтеглен. Каквото и да беше това създание, намираше се зад коня.

— АТАКА! — излая той, втурвайки се край коня.

Подчинените се обърнаха към него, но командирът бе вперил поглед в трупа на своя другар по бран, нищо друго. Стрелите от колчана на мъртвеца липсваха. Потракване на дърво привлече вниманието му наляво. Опашките на разчупените по средата стрели тъкмо падаха на земята. Преди да е успял да зърне това, което хората му бяха видели, чу звук на свистяща стрела, но без да е предхождан от иззвъняване на тетива. Един от преследвачите се преви и падна от животното си. Сетне друг.

— ОТСТЪПВАЙ! — изрева командирът. Твърде късно.

И последният от хората му падна назад, отчупена стрела щръкнала от сглобка в бронята му. Тогава, със същата внезапност, с която бе сполетяла подчинените му войници, остра болка го потопи в необратим мрак.

Свършил си работата, Лейн си пое нов мъчителен дъх. Беше чудовище, знаеше това. Всеки, който би се надявал да оцелее при подобен живот, трябваше да представлява такова. Ето защо искаше това да бъде спестено на Айви. Неспирно подсещан от раните си за тяхното съществуване, малтропът се зае да тършува из екипировка на ратниците. Стрелите се бяха пречупили лесно. Прекалено лесно. Бързо откри, че цялата екипировка и оръжия бяха с подобно ниско качество. За кратко обмисли да вземе един от мечовете, за да замени своя, но докато ръката му не се излекува, щеше да се нуждае от изключително леко оръжие. Всеки от мъжете носеше кинжал. Взе три, сетне пренесе останалите неща, които можеха да му бъдат от евентуална полза, в дисагите на най-здравия на вид кон.

Поемайки дълбок дъх, Лейн вдигна Айви на раменете си и я метна върху коня. Приготви се да се качи на седлото и да потегли, но тогава го сполетя мисъл. Очите му се насочиха към натрошената Етер. Силно желаеше да се отърве от нея, но силата й, колкото и да злоупотребяваше тя с нея, не можеше да се отрече и пренебрегне. Подобна мощ можеше да му е от полза.

И по-важно, ако бе все още жива и я остави, Етер със сигурност щеше да го потърси, след като се възстанови. А случеше ли се това, щеше да има нишка войници, които да я следват. По-добре да я държи там, където щеше да нанася най-малко вреда. Насипа повечето от по-големите парчета отломки, едно от които все още носеше проблясващата слабо дамга на Избран. Повечето от другите останки нямаше как да бъдат отличени от земята и камъните в полето.

Яхна коня и се отправи на изток. Тъй като обхождащият зоната патрул бе мъртъв, тази посока бе най-малко вероятно да крие сблъсъци, поне в близко бъдеще. За по-малко от ден щеше да достигне подножието на планините. Сетне щеше да поеме към Върнест. Там имаше оръжейник, който щеше да е в състояние да изкове наново острието на Дезмър. Малтропът би предпочел да се оборудва от някой от складовете, но не можеше да си позволи нови сблъсъци, преди да е открил убежище за Айви, където и той да възстанови силите си. Пое на път.

Дийкън нервно поглеждаше през рамо, докато се приближаваше към кристалната арена. Гневни викове и трополещи нозе вече указваха, че делата му са били разкрити. Сега или никога. Пристъпи вътре. Розовата светлина на утрото изчезна, за да бъде заменена от величествено звездно небе. Гледката изобщо не приличаше на тази, с която бе свикнал. Азриел имаше навика да създава образ на звездите, съзирани от родината й, а не тукашните.

Азриел бе най-древният магьосник в Ентуел. В действителност тя го бе основала. В продължение на стотици години бе живяла в секция на скритото селище, изградена изцяло от същите кристали, които чародеите използваха, за да подсилят заклинаването си. Въпросната арена позволяваше безусилното създаване на заклинания, а също я пощадя ваше от лапите на времето. Вековете й бяха донесли несравнимо знание в мистичните изкуства. Също така изпълняваше ролята на финално изпитание за всеки маг, който желаеше да бъде наричан майстор. Тази й роля я правеше не само почитана фигура, а и обект на страхопочитание.

Видя я да седи в далечината, лениво взираща се в небосвода, отворила в скута си книга с магии. Косата й бе бяла, фигурата й бе стройна и грациозна. Беше облечена в черна роба, украсена с бели пламъци, танцуващи върху плата, сякаш горяха в действителност.

— Дийкън — рече тя, без да свежда поглед. — Пак ли всяваш смут?

— Да… Но… моля ви. Останалите ще бъдат тук скоро. Умолявам само за няколко мига далеч от тях, през които да обясня.

Тя извъртя глава към него, заинтригувана. Разсеяно махване на ръката й скри пейзажа, оставило ги сред черна бездна.

— Не ще ни открият, докато не го пожелая. Кажи ми. Какво те подтикна да изоставиш традициите ни?

— Миранда — заяви младежът.

— Ще ми простиш, че не проявявам изненада — рече тя с широка усмивка.

— Наблюдавах я. Откакто напусна Ентуел.

— Не е лека работа — кимна Азриел. — Но е далеч от обяснение.

— Тя е Избрана! Доказано е. Вярвам, че е говорила със самия Орийч. Също така изучавах думите на Черупката. Онези, които позорно изтръгнах от него в отсъствието на останалите. Смятам, че се отнасят за мен. Смятам, че трябва да й помогна.

— И как възнамеряваш да го сториш? — запита тя.

Дийкън измъкна вързоп страници от торбата си и с треперене й ги подаде. Азриел разпери пръсти и листовете се подредиха пред нея като върху бюро. Докато четеше, лицето й придоби повече сериозност.

— Вървиш по тънък лед, Дийкън — рече тя.

Продължи да чете.

— Остроумно. Проницателно. Но недовършено. Предлагаш някои наистина иновативни методи. Изкусни решения на вековни проблеми, ала няма да е достатъчно. Приети за даденост са множество условия, които може изобщо да не възникнат. Непрактично е. Няма да проработи.

Младежът измъкна една последна страницата. Словата бяха изписани набързо, руни бяха задрасквани и вписвани отново. Азриел се зачете, хвърляйки поглед към предишните страници. Ликът й стана замислен.

— Осъзнаваш, че това не е ясно. Дори и при безпогрешно прилагане на описаните методи, успехът остава относителна вероятност, а не неизменно развитие. Трябва да продължиш работата си. Нацелил си нещо. Работата ти е брилянтна, дори революционна, но безотговорна. С достатъчно отделено време би могло да възникне невероятно откритие.

— Не мога. Престъпих мерките на наказанието си, за да стигна дотук. Със сигурност години наред няма да получа правото да продължа.

— Тогава изчакай. Принос от подобен мащаб твърдо си заслужава чакането. Когато разкриеш постигнатото, името ти ще бъде изричано редом с най-значимите ни визионери — каза Азриел.

— Не разполагам с времето. Последните видени образи показваха, че Миранда се намира в много отчаяна ситуация. Възможно е вече да е късно. Но трябва да опитам. С помощта на арената ще съм в състояние да я открия, без значение в какво състояние се намира, бих могъл и да си послужа с части от това заклинание, но не мога да сторя и двете. Вие сте единствената, освен мен, която владее достатъчно сива магия, за да ми помогне.

За момент Азриел мълчеше. Мислеше. Когато заговори, гласът й звучеше мрачно.

— Ако го сториш, без значение от резултата, това ще е последната магия, която ще направиш в Ентуел. Използването на заклинание в тази форма, неизпробвано, върху себе си, показва незачитане на принципите, което е невъзможно да бъде пренебрегнато. Няма да ти бъде позволено да практикуваш мистичните изкуства. Припомни си своя ментор — предупреди тя. — Гилиъм изгуби живота си заради неизпробвано заклинание, и то далеч по-безопасно от това.

— Склонен съм да приема тези последствия — без колебание изрече той.

— Много добре. Да не губим време — каза Азриел. Въздухът затрепери, докато чародейката създаваше първата от описаните процедури.

Лейн продължаваше да язди. Колоната дим от разрушения форт бе видима дори и от това разстояние, а той току-що бе достигнал леса в подножието на планината. Много от предпазливостта бе пожертвана в името на бързината. За щастие бе останал незабелязан. Макар войнишките оръжия да бяха от най-ниско качество, същото не важеше за конете им. В съвременните дни конете оцеляваха по-често от ездачите, така че бушуващата бран не се бе отразила особено на нечифтокопитните създания. Широките копита застъпваха добре сред снега, а мощните дробове спокойно се изпълваха с леден въздух. Дори и така, конят бе претоварен и изморен. Лейн го накара да забави ход, когато обгръщащите ги дървета се сгъстиха достатъчно, за да не позволят откриването им.

Нямаше частица от тялото му, която болезнено да не моли за отдих. Не помнеше кога за последно се бе хранил. Резките връз гърдите му все още процеждаха кръв, напомняйки за себе си все по-силно. Нямаше да зараснат добре. Много от костите му бяха счупени. Състояние, което се бе научил да търпи — преди в живота му да се появи Миранда. Сега отново трябваше да си припомни забравеното, тъй като девойката бе мъртва. Уменията й щяха да му липсват. Тя щеше да му липсва. Мислите му се насочиха към нея, но той ги прогони. Разсейването бе нещо, което в никакъв случай не можеше да си позволи. Не и сега.

Не можеше да го подуши, чуе или съзре, но нещо не бе наред. Бе се научил да се доверява на това чувство. Наблюдаваха го.

Времето и прекосеното разстояние не намалиха усещането. Тръпки по гръбнака. Смътно раздвижване в ума. Вече нямаше съмнение. Бавно спря коня си. Нуждаеше се от тишина. Затворил очи, вдъхна дълбоко. Усещаше близките животни, цял спектър от миризми, но сред тях нямаше нищо заплашително. Усещането постепенно изчезна. Породеното от него притеснение само се увеличи. Който и да го преследваше, бе достатъчно наблизо, за да разбере, че е разкрит, както и достатъчно опитен, за да остане невидян. Съвсем малко от познатите му създания бяха способни на подобно постижение, а само едно изглеждаше вероятен виновник.

Сега не бе времето да се занимава с него. Трябваше да продължи.

Малко след като поднови ездата, ушите му доловиха далечен гръм. На юг това би предвестило наближаваща буря. Не и тук. Не толкова далеч на север. Прогони това от съзнанието си. Каквито и странни сили да бяха отговорни, намираха се далеч зад него или още не бяха негов проблем. Местността бе станала скалиста. Лек, но постоянен снежец започваше да се сипе, запратен в болезнен повей от неспирния вятър откъм планината. Чу звук от вътрешността на дисагите си. Шепот.

— Лейн? — долетя треперещият глас на Етер.

Гласът й звучеше странно, сякаш не идваше от устата й, а от нищото. Лейн изръмжа утвърдително.

— Животното. Тя оцеля ли?

— Да — отвърна асасинът.

— И предполагам си помъкнал ненужното й туловище с нас — рече Етер.

Лейн не отговори.

— Така си и знаех — продължи метаморфът. — Размишлявах над вманиачеността ти към нея. Наблюденията ми показват, че смъртните, в старанието си да продължат съответния си вид, биват тласкани да се намират и защитават едни други. Названието на този недъг е любов. Дори и необременените от смърт не остават незасегнати от въпросния феномен. Нужно е за поддържането на менталното им състояние. Убедена съм, че ти, в малка степен, си позволил да бъдеш заразен от тази умствена поквара. Целта й е Айви.

В света на смъртните това може да представлява нещо, достойно за възхищение, но застрашава каузата ни. Желаеш да се отървеш от нея, което е добре, но настойчивостта ти да я отведеш безопасно на юг в най-добрия случай представлява забавяне, а в най-лошия: заплаха. Тя ще продължава да бъде бреме във всеки миг на съществуването си. Макар да не можем да я убием лично, в наш интерес — както и на света — е да я оставим да умре.

— Предложиш ли нещо подобно дори само още веднъж, не очаквай да съзреш нов изгрев — предупреди Лейн.

— Подозренията ми биват потвърдени. Много добре. Макар да вярвам, че времето може да е в състояние да те излекува от това умопомрачение, то не е сред нещата, с които разполагаме. Тогава трябва да се възползваме от болестта ти. Ако наистина е необходимо да обичаш някого, ще ти позволя да използваш мен за целта. По този начин ще намериш отдушник на болестта си, без това да застрашава призванието, за което си създаден.

— Предлагаш да обичам теб вместо Айви?

— Именно. Получаваш разрешението ми. Можеш да започнеш веднага, ако желаеш.

Преди Лейн да успее да реагира, разнесе се тих лек кикот. Айви. Тя помръдна.

— Ти… — кискане. — Ти го обичаш. Казваш всички онези приказки как емоциите били лоши, а го обичаш — задавено изрече Айви, мъчейки се да повдигне натежалите си клепачи.

Лейн спря коня точно навреме, за да може тя да се плъзне на земята. Продължи да се кикоти.

— Ох. Ето защо не ме харесваш. Той ме предпочита пред теб — рече тя, най-сетне съумявайки да отвори очи.

Хвърли кратък поглед наоколо, лицето й бе объркано.

— Къде е тя? В кон ли се е превърнала? — запита Айви, изправяйки се на крака и моментално залитайки към четириногото, за да запази равновесие.

— Сякаш бих приела формата на товарно животно, за да те нося — изсумтя Етер.

— Какво по…! — възкликна Айви, пристъпвайки несигурно към дисагите, откъдето бе долетял гласът.

Когато съзря съдържанието им, започна да се смее неудържимо. Обгърна я бледожълто сияние. Лейн усети приятна топлина да се разлива по счупената му ръка и посечената гръд. Повдигна част от превръзките, за да види как раните бавно се затварят. Когато смехът й престана, целението също бе преустановено.

— Тя е купчина камънаци! — едва си пое дъх Айви, обърсвайки сълзица от смях.

— Ти ми стори това! — възрази метаморфът.

— Аз ли? — лисаната прихна, едва успявайки да сдържи смеха си. — Много… съжалявам. ХА-ХА-ХА!

Лейн отново почувства как раните му заздравят. Не знаеше какво са й сторили д’кароните, но със сигурност не се ограничаваше единствено до страх и гняв. В редкия случай, когато по-позитивна емоция биваше изпитана с нужната интензивност, ефектите бяха благотворни. По времето, когато и последният пристъп смях бе утихнал, гръдният му кош вече бе само леко изтръпнал, а ръката отново можеше да му служи.

— Замълчи! Замълчи! — заповяда Етер. — Как се осмеляваш да изпитваш радост от предателството на собствените си съмишленици!

— Съжалявам. Просто ти винаги изтъкваш как нямаш емоции и как си по-добра от нас, а сега си безпомощна и влюбена! — изкиска се тя.

— Проклет човек, как можа да се остави да умре. Поне тя можеше да се оправя с теб! — ревна Етер.

Гневът на Лейн моментално припламна. Колко глупава можеше да бъде? Искаше да предизвика Айви? Създанието спря да се киска, но не изглеждаше разгневено.

— Миранда не е мъртва — заяви тя. Огледа се, отново изглеждайки объркана. — Къде е тя?

— Вече ти казах — отвърна метаморфът.

— Не, не е мъртва. Беше тук. Говорих с нея… къде изчезна? — попита Айви.

— Глупав скот, сънувала си — рече Етер.

— Не! Много рядко сънувам, а когато го правя, винаги е свързано с музика. Лейн, къде е тя?

— Остана във форта — мрачно отговори асасинът.

— Искаш да кажеш, че се е върнала във форта, нали? Защото току-що беше тук. Не трябва ли да я изчакаме да ни настигне? Колко далече е?

— Трябва да продължим — каза Лейн.

— О! Добре. Убедена съм, че тя скоро ще ни намери — рече Айви, покатервайки се на гърба на коня зад Лейн, прегръщайки го през кръста и отпускайки брадичка на рамото му.

— Как й направих това? — попита женският малтроп, когато продължиха. — Не го помня, значи съм била трансформирана. Гневна или уплашена бях?

— Гневна — отговори асасинът.

— Играеше по свирката на… — поде Етер.

— Етер, нито думица повече — тихо нареди Лейн. — Айви, трябва да пазим тишина.

— Щом казваш — веднага се съгласи тя. Обърна се да прошепне подигравателно към Етер. — Скараха ти се.

С напредването по-навътре в планините, конските нозе пристъпваха все по-уморено. Скоро трябваше да оставят животното. Докато яздеха, Айви тършуваше из дисагите с провизии. Наяде се и предложи да нахрани и Лейн, но той отказа. Дори предложи малко храна на Етер, която бе потънала във вбесено мълчание. Първото умно нещо, сторено от метаморфа от много време насам.

Лейн не знаеше как или защо Айви е останала с впечатлението, че Миранда е оцеляла, но трябваше да се възползва от илюзията и да покрие колкото се може по-голямо разстояние. Докато Айви бе щастлива, пътуването се улесняваше неимоверно.

За да останат незасечени, пътуваха нагоре по склона на планината, колкото се може по-директно, отбягвайки пътищата. Конят се справяше умело, но сега достигнаха частите от склона, които трябваше да бъдат преодолени по-скоро с катерене, отколкото с вървене. Лейн отвърза парчето меч, което бе използвал като шина и раздвижи все още болящата, но функционираща ръка. След като пренесоха възможно най-голямо количество екипировка върху гърбовете си, трябваше да се погрижат и за Етер.

— Естествено ще е необходимо да бъда носена, докато се възстановя достатъчно, за да съм в състояние да приема по-мобилна форма — заяви тя.

— Защо камъни? Толкова ли е трудно да се превърнеш в нещо друго? — попита Айви. — Поне опитай нещо по-леко.

— Безмилостната поредица стръвни удари, с които ме засипа, комбинирана с огромното количество енергия, похабена от моя страна в опита за отблъскването им, ме остави в незавидно състояние. Бих предпочела да остана в сегашната формация, докато не спаднат рисковете за приемането на пламенната ми форма — с преувеличено спокойствие заяви Етер.

— Когато те срещнах за пръв път, беше катерица. Защо не го сториш отново? Тогава ще си по-лесна за носене, а и ще си сладка! — предложи Айви.

— Не възнамерявам да правя каквото и да е, което би ти донесло облекчение или развлечение.

— Хубаво — изпуфтя Айви. — Но това ни прави квит.

— Трудно — отвърна метаморфът.

Лейн сряза дисагите. Айви ги нарами колкото се може по-удобно, след което групата започна да се катери. Първоначално напредваха бавно, но женският малтроп усвояваше бързо. Скоро започна да демонстрира ловкостта, която бе показвала и преди. Не след дълго двамата се катереха със същата бързина като по стълба. Уви, дългата нощ побърза да ги покрие, донасяйки болезнен студ и далеч по-силен снеговалеж от предвидения от Лейн. Катеренето представляваше коварна дейност и преди. Сега в още по-голяма степен. Но двамата малтропи продължиха.

Айвините пръсти се бяха вкочанили, но тя не каза и дума. За нея това представляваше част от теста. Още един начин да покаже на Лейн, че не е нужно да стои скрита. Още един начин да си извоюва правото да остане с него — и с Миранда. Защо Етер я смяташе за мъртва? Припомни си девойката във форта. Огън навсякъде около нея. Лейн каза, че я бяха оставили там, но това не можеше да е истина. Не беше сън. Беше прекалено реално. Миранда беше там. Бе й казала да не се притеснява, че ще я последва. Не би излъгала.

Лейн не я изпускаше от очи, следейки я да не се подхлъзне. Преди да се забърка в това, рядко бе пътувал с други. Когато Миранда стана негова постоянна спътница, пряко волята й или не, той беше принуден да се придвижва далеч под възможностите си, за да се съобразява с нея. Никога не бе пътувал рамо до рамо с личност, която в такава степен се доближаваше до уменията му. Дори и когато изнемогата започна да личи в очите й, Айви не изостана. Дори и когато снегът обсипа бялата й козина и зажили очите й, тя съумя да поддържа същото темпо. Достоен представител на умиращ вид.

Скоро наклонът се изравни, а миризмата на горяща дървесина указа приближаването им до покрайнините на някакво населено място. Мракът и вихрещият се сняг го скриваха от очите им — по-важно, скриваха тях от очите на обитателите. Прикрити по такъв начин, бе настъпило времето да решат следващата си стъпка. Свалиха багажа си и приклекнаха на земята. Лейн мълчаливо потъна в мисли, докато Айви се увиваше с окъсаните останки от наметалото си.

— Защо спряхме тук? — запита тя с потръпване. — Надушвам огън, но от наставниците ми няма и следа. Може би тукашните хора ще споделят огъня си.

— Хората не биха споделили нищо с нас. Слушай внимателно. Не им позволявай да те видят. Човеците ни мразят. Биха те наранили със същата готовност като д’кароните — прошепна Лейн.

— Но защо? — поинтересува се Айви, шептейки по примера му.

— Така са научени. Винаги е било така. Такива са всички.

— Миранда не ни мрази.

— Миранда беше различна — рече Лейн. — Не очаквай да срещнеш друга като нея докато си жива.

— Миранда бе заслепена от дълг, състрадание и наивност. Рядко човешко същество, притежаващо потенциал, но й липсваше обективността, за да го впрегне в употреба. Почти се изкушавам да тъгувам за загубата й, ако подобно действие не бе абсолютно безсмислено — добави Етер.

Айви хвърли гневен поглед към източника на гласа. Отваряйки торбата, тя я бутна, разсипвайки съдържанието.

— Опа — изрече тя.

Безтелесният глас на метаморфа започна да протестира, но Айви продължи, сякаш не бе обърнала внимание.

— Тогава защо сме тук? — прошепна тя.

— Един от местните жители притежава уменията да поправи меча ми — отговори Лейн.

— Той човек ли е? — запита Айви.

— Да — отвърна асасинът.

— Значи ще те мрази. Как ще го накараш да ти помогне?

Лейн мълчеше. Още не притежаваше отговор. Насред свистенето на вятъра, купчината изсипани камъни се бе раздвижила, съединявайки се с трополене в купчина. Внезапно промениха формата си във вода, оплисквайки снега и попивайки в него, стопявайки голяма част. Вирчето започна да се надига, оформяйки хуманоидната снага на Етер, за да прелее в плът и дрехи. Метаморфозата създаваше впечатление за изтощеност, сякаш още няколко часа почивка преди опита щяха да й се отразят добре.

Етер стрелна Айви със заплашителен взор, карайки я да потръпне и да вдигне ръце, очаквайки овъзмездително действие.

— Дай оръжието на мен. Аз ще се погрижа да бъде поправено — заяви метаморфът.

Лейн прецени предложението. Етер не се отличаваше със склонността да помага. Очевидно това бе опит да избута Айви. Офертата щеше да бъде разумен вариант, ако Етер бе притежавала възможността да се слива не на външен вид, но и в поведенчески аспект. Случаят обаче не беше такъв. Неохотно извади счупения на две меч. Нуждаеше се от него.

— Искрено се съмнявам, че ще си в състояние да го сториш. Но докато измисля по-подобаващ метод, ще получиш опита си. Слушай добре. Ковачът се нарича Флин. Говори директно с него. Ако мечът бъде взет от някой посредник, няма да бъде върнат бързо, ако изобщо бъде. Уведоми го, че заплащането ще бъде предоставено след приключване на поправката. При никакви обстоятелства не трябва да разкриваш, че си Избрана, да използваш или да заплашваш с насилие. И най-важното, не изглеждай като нещо различно от човек.

— Дело с изключителна простота — рече Етер.

Отправи се към града. Когато се бе отдалечила достатъчно, Айви заговори.

— Смяташ ли, че тя ще успее да го стори?

— Не. Но сцената, която несъмнено ще създаде, ще послужи като удачна диверсия. Остани тук и се скрий — отвърна Лейн.

Той бързо изчезна в мрака. Айви се изкикоти тихичко, насочила очи към населеното място, очаквайки безславното завръщане на побесняла Етер. На моменти нещо я разсейваше. Ухото й потръпваше и малтропът поглеждаше през рамо. Долавяше звук, едва чуващ се край вятъра. Кон. Айви приклекна по-надалеч зад преспата.

Лейн предпазливо се промъкваше из покрайнините. Никога не бе идвал лично, но бе ясно коя от малкото сгради е нужната. Вече можеше да чуе повишения глас на Етер, мъмреща младата жена, която посрещаше клиентите. Малтропът бързо се покатери на покрива. Нямаше прозорци, близо до стръмния връх имаше отвори, които да отвеждат дима от пещите. Протичаше пронизително вербално сражение. Точно сега можеше единствено да слуша. Да наблюдава. Щеше да е лесно да намери Флин и да го заплаши, но отдавна бе научил, че изработените под заплаха дела даваха слаб резултат. Хора като Флин живееха отделени от обществото. Имаха си посредници. Именно към тези индивиди трябваше да се насочи първоначално. Чрез тях щеше да бъде уредена среща, която щеше да успокои главната цел, да я подготви.

Докато слушаше, спомените от стотици подобни нощи нахлуха в ума му. Преди да приеме задачата, отвела го до Миранда, това бе нещо нормално. Така бе провеждал бизнес. Хрускащите стъпки на приближаващ кон го накараха да се отдръпне. Вятърът духаше откъм звука. Пое дълбок, бавен дъх. Никаква миризма от коня или ездача, но насред горящата дървесина и съскащ метал долови познат мирис. Една от жените вътре.

Миризмата не бе съвсем позната, но бе надушвал подобни. Кръвта не беше същата, но имаше сходство. Бе трудно да определи коя жена беше, но вътре имаше само две, без да се брои Етер. Миг по-късно, след като отправи вихрена обида към целия човешки род и посрещачката конкретно, Етер изхвърча от помещението, последвана от младата жена. Миризмата й бе отделена от тези на останалите и Лейн вече можеше да е сигурен. Тя щеше да е целта. Крещенето продължи още минута, след което девойката затръшна вратата.

Стиснала острието с достатъчна ярост, та по ръката й да плъзне кръв, Етер се отправи към края на града, където Айви изчакваше. Докато тя крачеше по пътя, край нея мина ездач. Погледът на мъжа за миг се задържа върху острието. Искрицата на разпознаване не можеше да бъде сбъркана. Очите на Лейн се присвиха. Мъжът се бе омотал срещу студа, единствено една ивица под челото му бе открита. Носеше броня, чиято повърхност не бе осквернена от нито една драскотина, единствено напудрена от снега. Шлемът висеше на седлото, тъй като не можеше да бъде нахлузен върху дебелата качулка и шала.

Лейн още веднъж огледа улицата. Не се виждаше никой, всички врати бяха затворени. Мъжът отведе коня си към малка конюшня зад една от сградите. Лейн тихо скочи върху покрива й. Когато пътникът изникна отново, малтропът скочи и го тласна назад, поваляйки го по гръб и притискайки коляно към гърлото му. Рязко дръпна шала.

— Дезмър — просъска той.

— Доста време мина — изграчи полуелфът.

Лейн вдигна краката си от шията му и издърпа бившия си съдружник на крака.

— Следвал си ме.

— Не би могъл да знаеш това — отвърна Дезмър с невярващо изражение.

— Отричаш ли? — запита Лейн.

— Не, но няма как да знаеш. Бяха взети стъпки… освен ако не си го почувствал, нали? Чудатата способност да усещаш, когато те наблюдават. Бях забравил за нея — осъзна той.

— Защо си тук? — пожела да знае малтропът.

— Погледни ме, Лейн. Ако не е очевидно, значи съм проявил небрежност.

Лейн привика в ума си видяното по-рано, но не откъсваше очи от тези на Дезмър. Полуелфът го познаваше по-добре от всеки друг на света, а в настоящия момент не бе ясно дали може да му се има доверие. Отделно от безукорната броня, припомни си, че бе видял познат щит да виси на седлото, също позната дръжка надничаше от ножницата. На бедрото му висеше меч. Онзи меч. Виновникът, подел всичко това.

— Защо се преструваш на Избран?

— Пращане в грешна посока. Щипка истина към котела с лъжи — отвърна Дезмър. — Изключително ефективна тактика.

— С каква цел? — запита малтропът, чието търпение се изчерпваше.

— За да помогна на новите си съдружници, разбира се.

Ръката на Лейн стисна дръжката на един от откраднатите кинжали.

— Значи си станал пионка на д’кароните.

— Със сигурност това не те изненадва. Не трябваше ли да се очаква. Единствено д’кароните — плюс цялата Съглашенска армия, която контролират — предлагат умения и възможности, равняващи се на твоите. Потърсих ги и предложих услугите си. Изпълняването на въпросното дело, като същевременно остана жив, се оказа трудна задача. Когато доказах намеренията си, прегърнаха идеята. Това също се оказа предизвикателство, но достойно за мен, смея да твърдя. Всички от тях ме приеха. Всички без Тригора. Тя все още ми има зъб, но я държат стегнато. Лишена е от активна служба и е преместена в столицата. Странно.

Но да оставим това настрана. Споделих с тях известно количество ценна информация. Също така предложих идеята да се престоря на Избран. Щях да създавам впечатлението, че поддържам Съглашението, което да намали вероятността обикновените хора да повярват на истинските Избрани. Също така се смяташе, че ролята ми би привлякла останалите от вас.

— Защо ме следиш? — попита Лейн.

— Защо им е да ме приемат сред себе си, ако не да те открия? — рече Дезмър.

Лейн изтегли оръжие и допря острието до гърлото му.

— Кажи тогава. Какво възнамеряваш да направиш, след като ме откри?

— Много малко — отвърна полуелфът.

— И защо да ти вярвам?

— Човек би се надявал, че годините съдружие и познанство биха били достатъчни — леко се усмихна Дезмър.

Острието увеличи натиска си.

— Не струваш достатъчно, Лейн.

Малтропът леко завъртя острието.

— Говоря сериозно. Нямат интерес към само един или двама от вас. И със сигурност не искат смъртта ти. Не бяха особено изчерпателни откъм детайлите, но искат не по-малко от четирима — петима, ако е възможно — и то вкупом. При никакви обстоятелства някой от вас не бива да бъде убит.

Асасинът отдръпна острието.

— Защо? — запита той.

— Не ми казаха. Дадоха ми единствено имената и описанията на тези, за които трябва да се оглеждам — каза полуелфът, разтривайки врат. — И твоето име беше там, разбира се. Знаят много за теб. Също така са взели на прицел метаморфа, както и нещо, което наричат „Четвърти“, друг малтроп. Беше с теб. Подозирам, че и метаморфът също. Липсата на Миранда е очевидна. Ако питаш мен, бих казал, че планът им е да се изправят срещу пълната сила на Избраните. Не мога да ти кажа защо.

— Кажи ми защо да не те убия.

— Бих се отнесъл към преждеспоменатите години съдружие, но по-убедителен е фактът, че разполагам с възможността да подавам погрешна информация на множеството ти врагове из Съглашенската армия. Дадоха ми предмет, чрез който да ги държа в течение на делата си. Наскоро ги уведомих, че ще проверя за следи от теб в този град. Би ти било от полза да докладвам, че не съм открил нищо и че продължавам. По-малка полза би имало от липсващо уведомление, подсказващо нуждата от допълнително разследване.

Лейн се замисли над думите му.

— Не мога да кажа, че зная какво са планирали за теб. Тъй като си попадал в лапите им преди, предполагам си наясно какво да очакваш. Склонен съм да предположа, че ново залавяне ще бъде последвано от сходно третиране — както за теб, така и за останалите.

— Как ме преследваше? Как така не можах да те засека? — рязко запита Лейн.

— Д’каронските мистици притежават редица уникалности. Повечето занимаващи се с прикриване магьосници насочват вниманието си към невидимостта. Но един чудак е отделил усилията си към обезшумяването на движенията. Веднъж приет сред тях, открих цели томове руни и заклинания, посветени на оставането незасечен от всички сетива. Зрение, обоняние, дори сетива, за които не бях и чувал. Сетива, които не мога и да си представя. И кристалите, Лейн. Само какви възможности! — възкликна Дезмър. — Наистина са вдъхновяващи. Бях в състояние да обогатя оръжията ти с пасивна защита, но тези кристали са в състояние да задействат активни, агресивни магии. А наличните им техники позволяват изключително бързата изработка на оръжия.

Този меч е дубликат на шедьовъра, който носеше рицарят. Направих го за дни. Не седмици, дни! В момента работя над няколко нови остриета. Раздялата с тях ми причинява болка. Революционно. Особено едно от тях е достойно единствено за твоите ръце, Лейн. Когато бъде приключено, ще го получиш. Никой друг няма да е достатъчно достолепен да го носи. Върхът на изкуството ми. Не ме интересува дали ще разсече гърлото ми миг след като попадне в захвата ти. На такова острие подобава да вкуси кръвта ми.

— Достатъчно! Как ме последва? — попита малтропът.

— Интуиция. Познанство. Тайна-две, които избирам да не разкривам.

Очите на Лейн се преместиха към врата му. Сетне отново се върнаха върху неговите.

— Много добре — рече асасинът, правейки крачка назад.

— Чакай — каза Дезмър.

Лейн се спря на ръба на сянката.

— Как строши меча ми? — попита полуелфът.

— Провали ме в битка.

— Бил е счупен от друг меч? — поинтересува се Дезмър, почти изгарящ от нетърпение да чуе отговор.

Лейн пристъпи напред, поставяйки ръка на рамото му.

— Бе строшен от ръката на друг Избран.

И малтропът се стопи в мрака.

— Избраните… Едва челядта на боговете е могла да го строши… Това мога да приема. Много добре. Но слушай. Не позволявай на онзи преструван Флин да ти вземе и медна монетка за поправката. Техниките, които ще открадне, ще го обогатят достатъчно.

Думите му отекнаха в мрака, но Дезмър знаеше, че са били чути. Бавно влезе обратно в конюшнята. Опипа врата си, накрая дърпайки нагръдника напред, за да погледне. Зъбът, който бе взел от Миранда, зъбът на Лейн, трябваше да виси около врата му. На зъба и на донесеното от девойката заклинание се дължеше голяма част от успешното проследяване. Осъзнавайки какво се бе случило, полуелфът се изкикоти и поклати глава.

— Със сигурност не е изгубил форма — рече той, приготвяйки коня си, за да продължи.