Обединени от божества

Бе спала неспокойния сън на чистото изтощение. Сега беше невъзможно да се спи. Нещо изключително могъщо, бе разтърсило планината през нощта. Този звук, наподобяващ екота на гръмотевица, бе я изтръгнал от съня. И впоследствие бе продължило да се носи боботене из долината и склоновете. Всеки тътен се разнасяше по-близо, разтърсвайки Миранда в далеч по-голяма степен от който и да било животински рев. Това бе звукът на лавина, планината се отърсваше от ледено-снежното си одеяло. Ако тътнежът я достигнеше, щеше да бъде затрупана без надежда да избяга. Излезе на открито и напрегна очи. Навсякъде около нея белият сняг изчезваше в нощта и не се виждаше нищо друго. Само гръмовният рев разкъсваше стената от черно и бяло. Вече се бе приближил достатъчно, за да накара земята да затрепери. Започнаха да се оформят каскади от сняг. Нямаше смисъл да бяга. Можеше само да се надява.

Постепенно боботът утихна, пренасяйки се надолу по склона. Миранда си пое дълбок, облекчен дъх от ледения въздух.

Ушите й, съвсем доскоро напрегнати към ужасяващия тътнеж, сега доловиха нещо друго. Вятърът изглеждаше различен. През по-голямата част от нощта се бе усилвал и утихвал, но винаги я бе заобикалял. Сега пронизителното му фучене долиташе неизменно от запада. Тя се обърна към мрака, издигайки тояжката си и карайки кристала да създаде светлина. Сиянието й освети не повече от един ярд тъма.

Внезапно от мрака изскочи хаотична, завихрена форма, повалила Миранда. Това бе Избраната, но нещо не бе наред. Изглеждаше по-смътна, по-неопределена. Късчетата светлина, служещи й за очи, блестяха с отчаяние. Страх. Ветровитата форма се отпусна на земята, вихрите й започнаха да й придават форма, но бързо я изгуби отново.

— Не разполагам с достатъчно… Трябва ми нещо просто. Нещо малко! — извика метаморфът.

Очите й се стрелнаха към ръцете на Миранда. Тя ги сграбчи, сваляйки една от ръкавиците й. Нов повей на вятъра запрати по-голямата част от снагата й настрана. Останалото се отпусна на земята, усилвайки и сгъстявайки се. Завихри се и сняг. След няколко мига снежинките отново се разпръснаха наоколо, позволявайки съзирането на любопитна гледка. До ръкавицата стоеше катерица, очевидно дубликат на онази, която бе дала козинката си за изработката на ръкавиците. Дребното създание повдигна глава, украсена с толкова достойнство, колкото муцунката позволяваше и заговори.

— Поздравления, човеко. Сметнах те за достойна да получиш призвание — изрече тя. Говореше с неизменния ясен, могъщ глас. Ефектът не можеше да бъде по-комичен.

— Какво правиш тук? Какво стана? МИН, НЕ! — викна Миранда.

Секунди деляха спътничката й да не погълне на една хапка дребното същество. Дракончето застина. Новата форма на Избраната се обърна бавно към все още отворилата уста Мин. Безстрашно погледна зъбатата паст.

— Бих предпочела да се отървеш от животното, но в сегашното състояние на нещата, от нея може да има полза. Дръж я изкъсо и може да остане жива.

— Какво стана? — повторно залита Миранда, привеждайки се, за да вдигне катерицата.

— Нищо от случилото се не те касае. Достатъчно е да кажа, че дори и моята сила не е безгранична. По-голямата част от нея бе изгубена в редица сблъсъци и ще се нуждая от известно време, за да я възстановя. Дотогава ще трябва да ме придружаваш, давайки живота си, ако възникне нужда, за да ме защитиш.

— Ще сторя всичко по силите си — каза девойката, протягайки ръка.

Наместо да позволи да бъде вдигната, гордата катерица скочи и се изкатери до рамото й.

— За съжаление това далеч няма да е адекватно. Затова ще ме отнесеш до Лейн. Единствено и само той е в състояние да ми предостави защита, ако възникне нужда — обясни Избраната.

— Не си могла да откриеш Лейн? — попита Миранда.

— Изникнаха по-настоятелни въпроси. Достатъчно въпроси. Ще го намериш. Забравяш спането, забравяш храненето. Докато не му бъда предадена, няма да позволяваш нищожните слабости, измъчващи вида ти, да ни забавят. Това ясно ли е? — поинтересува се създанието.

— Не мога да намеря Лейн. В момента търся нещо по-важно.

— Човеко, получи заповедите си. Следвай ги.

— Възможно е да съм открила друг Избран. Лейн е в състояние да се грижи сам за себе си, а аз мога да те защитя. Това трябва да бъде сторено.

— Няма да откриеш нищо полезно — отсече катерицата.

— Никога няма да откриеш нещо, ако не търсиш. А аз възнамерявам да го сторя. Ако не желаеш да дойдеш с мен, нищо не те спира да продължиш търсенето си сама.

Създанието на рамото й въздъхна изнервено.

— Бе израз на непростим оптимизъм от моя страна да си представя, че бих могла да накарам дребоумен смъртен да предприеме интелигентни и рационални действия. Няма значение. Възстановяването ми ще протече със същата скорост и по време на неразумно, безсмислено пътуване — оповести Избраната. — Угоди на глупостта си. След ден-два, когато се възстановя достатъчно, ще те оставя да преследваш задънените си цели.

Създанието се намести в Мирандината качулка, свивайки се около врата й, подавайки само муцунка.

— Върви — нареди тя.

Миранда бе възнамерявала да тръгне чак на сутринта, но сега не можеше да понесе и секунда чакане. Бе убедена, че ще намери още един Избран, а сега вбесяващата метаморфозираща щеше също да го види. Закрачи напред с гневно мълчание, следвана от преданата Мин. Нощем вятърът и студът бяха особено безмилостни, а разполагайки единствено със светлината от жезъла, девойката напредваше бавно. Напредъкът й се забави и допълнително, когато достигна местата, където бе вилняла лавината. Земята бе неравна и натрошена, големи късове втвърден сняг стърчаха под странни ъгли — сякаш някой бе дробил планината.

След няколко часа липсата на сън и цялостната умора започнаха да се проявяват. Миранда се затрудняваше да съсредоточава мислите си. В миналото би започнала да си говори сама или с Мин. Сега разполагаше със спътница, макар и досадна, която можеше да отговори. Всъщност трябваше да знае, че всеки разговор с метаморфа щеше да свърши не по-различно от последния — с гневно мълчание — но желанието да чуе нещо друго от неспирния вятър бе повлияло на преценката й.

— Имаш ли си име? — запита девойката.

— Не ми трябва име. Имената са за безличните маси, тези като теб, които не са достатъчно уникални, за да се различават по същината си.

За миг Миранда се възхити на умението й да съсредоточава толкова много снизходителност в толкова малко думи.

— Ако нямаш име, тогава как би предпочела да се обръщам към теб? — запита момичето през стиснати зъби.

— Бих предпочела изобщо да не го правиш — дойде предвидимият отговор.

— Е, все някога ще се наложи. Защо да не ти измисля аз название?

— Защото имената са етикети, а предназначението на етикетите е да предлагат описание. Не запазвам конкретна форма за достатъчно продължително време, за да може някое название да бъде определено като подходящо. Съвършенството е единственият термин, доближаващ се до съответствие, но дори и той е неподходящ, защото съвършенството е статично, а аз съм в постоянна промяна.

— Наречи го ограничение, но изпитвам затруднения да разговарям с ненаименувано същество. Поне ще ми позволиш ли да избера име, с което да се обръщам към теб?

— Очевидно е, че не ще мирясаш, докато не позволя да бъда унизена по подобен начин. Тъй като твоите мисли и действия нямат абсолютно никакво значение, мога да допусна да ми прикачиш звание, щом ще помогне на размътения ти разсъдък — отстъпи тя.

— Ти си жена, нали? — запита Миранда.

— По принцип приемам женска форма — поправи я Избраната.

— В такъв случай ще те наричам Саманта.

— Недопустимо.

— Нали нямаше значение? — изръмжа девойката.

— Няма да бъда асоциирана с толкова простовато име. Избери нещо по-подобаващо — отговори метаморфозиращата.

— Тогава… Алексия — предложи Миранда, усещайки, че аристократичното й алтер его до голяма степен е сходно с Избраната.

— Не.

— Гуендолин — продължаваше момичето.

— Не.

— А какво искаш?

— Нещо изразяващо същината ми. Аз съм променлива, аз съм вечна, етерна…

— Тогава да те наричам Етер? — запита девойката.

— Етер… Етер — повтори създанието, сякаш опитваше звука. — Не бих го нарекла уникално, но ще свърши работа.

Миранда се усмихна над малката победа.

— Етер, защо ти е необходимо да се превъплътиш в малка форма, за да се възстановиш? Защо просто не стъпи сред някой огън както преди?

— Предполагам не трябва да се чувствам изненадана. Допуснах една-единствена отстъпка и сега очакваш да отговарям на всяко твое питане — каза Избраната.

— Не е нужно да отговаряш, ако не желаеш — с въздишка рече Миранда.

— Не, не. Ще отговоря. Може би ако поработя над невежеството ти, ще се превърнеш в по-разбрано създание. Изисква се голямо напрежение, за да съществувам под формата на вятър, огън или вода, каменната форма не изисква усилия за самото си поддържане, но за сметка на това въпросните усилия отиват за движение, а и възстановяването е много бавно. С нищожното количество енергия, което ми бе останало, ако бях приела огнен облик, щях да премина границата на издръжливостта си и да изгубя изцяло форма, преди да съм открила достатъчно чист или ясен пламък, от който да се захраня. Ако бях приела каменната есенция, би се наложило да остана неподвижна в продължение на много месеци, за да събера нужната ми енергия. Въплъщавайки се в дребно, простовато създание, мога да възстановявам силата си с приемлива скорост, без същевременно да стана безпомощна.

— Не се изискват усилия да поддържаш формата на катерица? — запита момичето.

— Изискват се, но разходът на енергия е по-малък от възстановеното количество. Всичко по-просто и по-дребно от… да речем, едър кон, ще ми позволи да се възстановя. Всичко по-голямо е изтощаващо.

— Нуждаеш ли се от храна или сън?

— Само ако остана като пълен дубликат на създание с подобни ограничения за достатъчно продължителен период, достатъчен да предизвика такава цена. Обикновено изменям формата, за да избегна тези слабости.

— Научаваш ли каквото е знаело и създанието?

— Не. Не получавам нито спомените, нито инстинктите на формата — тонът й показваше, че търпението й се изчерпваше.

— Ако не разполагаш с инстинктите, тогава откъде знаеш как да се движиш и да се държиш в новата форма?

— По същия начин, по който построилият приспособление знае как да го използва. Влиянието ми се простира над несметни милиони от компоненти, всеки от които невъобразимо малък, за да приема въпросната форма. В сравнение с този процес, определянето на функционирането на крайния резултат е елементарно.

— Какво ще стане, ако изгубиш форма? — попита Миранда.

— Нямам намерение да отговарям на въпроси, чиито отговори със сигурност знаеш. Присъстваше на церемонията, която ме съживи от подобно състояние — сопна се тя. — Но честно, как изобщо си оцеляла толкова дълго, ако изобщо не запомняш и малкото, което научаваш?

— Не осъзнавах, че… — понечи да се защити девойката.

— Достатъчно, насочи вниманието си върху ходенето, да не би да забравиш и него — нареди Етер.

Всякакви следващи опити за продължаване на разговора щяха да бъдат безсмислени. Миранда прибягна до едностранчиви разговори с Мин и себе си, за да не допуска умората. Слънцето тъкмо се издигаше, заливайки склоновете със светлина.

На момичето, макар и освободено от нуждата да създава собствено сияние, моментално му се прииска нощта да не си бе отивала. Утрото беше показало, че до целта все още предстоеше дълъг път.