Обединени от божества

Дийкън затвори вратата си и издигна редица семпли, но мощни заключващи магии. Ненужно — не разполагаше със заклинание, което да не можеше да бъде развалено от останалите — но заради характера на делата си трябваше да вземе известни предпазни мерки. Сядайки край бюрото си, младежът измъкна малка торбичка. Развърза я и бръкна вътре. От торбата изникна книга, на пръв поглед непобираща се вътре, последвана от друга, а сетне и още една. Тази торбичка бе резултат от няколкомесечен труд по време на обучението му. Съхраняваше всичко, което можеше да премине през отвора. Единствено Гилиъм бе знаел за съществуването й.

Бързо започна да преписва съдържащите се вътре бележки. Не биваше да губи време. Липсващите книги щяха да бъдат забелязани. В друго време щеше да се засрами — не, да се отврати — от поведението си. Кражбата на книгите бе наложила употребата на всеки аспект от изкуството му, които останалите презираха, но бе необходима. Празнините в заклинанието му бяха прекалено големи. Можеше и да проработи, но само при най-благоприятни обстоятелства. А това не го устройваше. Именно суровостта на обстоятелствата бе принудила създаването му.

Накрая, когато цялата нова информация бе записана, младежът остави стилуса. Не бе достатъчно. Знанието го нямаше, а без него шансовете не бяха на негова страна. Затвори книгите и ги прибра в торбицата. Шансовете… заклинанието не можеше да бъде подобрено… вероятно…

При завръщането на Лейн и Мин, Айви се бе успокоила. Бяха уловили планинска коза. Гордото изражение на Мин бе неописуемо, когато Лейн постави улова пред другия малтроп. Тъжното създание моментално се оживи при вида на месото. Миранда отвори уста, за да предложи да й сготви част от него, но преди да е успяла да изрече думите, Айви бе откъснала парче със зъби. Мин стори същото. Лейн си отряза къс.

Миранда се извърна. И без това не можеше да свикне с хранителните навици на Мин. Това й идваше в повече. Когато яденето бе приключило, за нея пак бе останало предостатъчно. Гладът надви отвращението. Девойката отряза парче и се опита да го сготви със заклинание. Недостатъчният сън и предостатъчният стрес превърнаха това в трудна задача. Айви, облизвайки кръвта от устните си с далеч по-невинно и доволно изражение, отколкото се полагаше на такъв акт, се заинтригува.

— Какво правиш? — запита тя.

— Готвя месото… или поне се опитвам — обясни Миранда, поспирайки за миг, за да позволи на неудоволствието си да отмине.

— Защо?

— Не мога да го ям сурово като теб. Ще ми стане лошо.

— Сигурна ли си? Страхотно е. Най-вкусното нещо, което съм яла.

— Убедена съм — рече девойката.

— Защо? Аз мога да го ям. Мин и Лейн също.

— Мин е животно. Вие двамата с Лейн… е, вие тримата сте по-приспособени за подобен живот в сравнение с мен.

— Значи двамата с Лейн сме… животни.

— Не, не, не, вие сте… — започна да я убеждава Миранда.

Внезапно Лейновите пръсти се стрелнаха към дръжката на меча и той се извърна рязко. Пронизващ вятър бе започнал да вее в грешната посока, срещу планините. Това можеше да означава само едно. Стихията се завихри и прие познатата форма на Етер.

— Отново проявяваш полезността си, човеко. Трябва да се гордееш — рече тя. — Лейн, уменията ти да се прикриваш са равностойни на търсаческите ми таланти. Ти се показа достоен. Време е двамата с теб да пристъпим към делото си.

— О, не. Пак ли ти! — изхленчи Айви.

— Толкова съжалявам, че е трябвало да изтърпяваш присъствието на тази абоминация. Както несъмнено си забелязал, същината й е била покварена от волята на д’кароните. В интерес на света е неизбежната гибел, към която слабият й ум несъмнено ще я отведе, да настъпи сега, за да може друга, по-достойна рожба на боговете да заеме мястото й.

— Виждате ли, тя е лоша! — каза Айви. — Защо не се махнеш?

— Действително възнамерявам да го сторя — заяви Етер.

— Наистина ли?

— Двамата с Лейн нямаме нужда от подобни на теб. Ще поемем по пътя си.

— Ще отведеш Лейн? Но… Лейн ми донесе храна. Донесе ми коза. Това е най-любимата ми храна. Той е добър. Защо ще го отведеш?

— Не съм длъжна да ти давам обяснения — отвърна Етер.

— Аз също имам планове. Ти не си част от тях — рече Лейн.

Айви радостно запляска с ръце. Очите на метаморфа се стесниха.

— Предполагах подобна реакция. И какъв е планът ти?

— Не те касае — отговори асасинът.

— Ха-ха — Айви се изсмя подигравателно.

— По разбираеми причини бих предпочела партньорството ни да е основано на доброволна основа, но това далеч не е необходимо. След като те открих, няма как да се отървеш от мен. Не се нуждая от сън, а и не съм толкова глупава, за да позволя вниманието ми отново да бъде отвлечено. С течение на времето или ще съзреш, че помощта ми е неоценима, или ще се отървеш от смъртните, с които си се обременил, с надеждата да ми избягаш. И в двата случая резултатът е в моя полза.

— Какво? Не! — възрази Айви.

Лейн не показваше някаква реакция, но бе ясно, че не е доволен. Айви погледна умоляващо към Миранда, подтиквайки я да предостави някакво решение. Девойката единствено се върна към задачата си да докара месото в ядивно състояние без помощта на огън. Предишните опити да се впрегнат в употреба пламъците на Мин бяха довели до опарени пръсти и овъглено месо, така че работата трябваше да бъде свършена от магия. Мин, доволна, че значещите нещо за нея не са разстроени, просто игнорира онези, които й бяха безразлични, свивайки се в скута на Миранда. Сразена, Айви скръсти ръце и се нацупи.

Лейн огледа хоризонта и подуши. Наблизо нямаше никой — поне не на изток, откъдето духаше планинският вихър. Истинското му притеснение се намираше на юг. Видяната от него фигура се бе отправила в тази посока. Миранда не бе трудна за откриване от достатъчно опитните, а Лейн не се сещаше за друга причина някой да броди из тази пустош. Преследваха я могъщи противници. При други обстоятелства щеше незабавно да се изправи срещу врага, но присъствието на Айви променяше нещата. Трябваше да я защитава. Но най-сигурният начин да осигури безопасността й бе да я отведе на юг, колкото се може по-скоро. Не биваше да губи време. Трябваше да рискува.

Дългото пътуване бе оказало влияние върху останалите. Откриха някакво подобие на убежище. Скоро след това Лейн приклекна и се потопи в странната си замяна на сън. Миранда уви плътно себе си и Мин. Скоро единствените будни членове на групата бяха Етер и Айви. Айви мяташе гневни погледи към метаморфа. Изпълненият с превъзходство взор на Етер сякаш преминаваше през другата. Няколко часа неприязънта бе взаимна, но накрая скуката и любопитството отслабиха решителността на Айви.

— Та… Етер. Във всичко ли можеш да се превръщаш? — попита тя.

Етер мълчеше.

— Етер? — запита Айви, вярвайки оптимистично, че не е била чута първия път.

Формолеещата се извърна.

— Всички човеци ли умеят да се превръщат в различни неща? — запита Айви.

Етер потръпна. Айви се ухили.

— Аз не съм човек. Човеците са глупави, емоционални, безполезни твари. Аз съм много над това — сурово изрече тя.

— Точно сега си човек. А и преди беше, значи често трябва да си човек — разсъждаваше женският малтроп.

— Приемам тази форма, за да улесня общуването със слабоумните, които не могат да проумеят по-фундаменталните ми същини — отвърна Етер.

— Но точно сега си човек, нали?

— Да.

— А по-късно ще промениш формата си?

— Веднага щом ситуацията го наложи.

— Значи човеците могат да променят форма — заключи Айви.

— Нищо подобно! — поправи я Етер.

— Ти си човек, току-що го каза. А ако човеците не могат да променят форма, значи не можеш да се промениш отново!

Етер се извърна с лице към нея. Очите й се бяха стеснили, бе свила юмруци в безсилен гняв.

— Няма да хабя време и енергия да насилвам разбиране в неподдаващ се на подобрение ум.

— А-ха. Това означава, че печеля — рече Айви.

— Не печелиш. Няма какво да бъде спечелено.

— Е, сега говориш с мен. Преди не го правеше.

— Да, грешка, която мигновено ще бъде поправена.

Метаморфът скръсти ръце и пак се извърна. Айви се усмихна.

— За някой „над“ емоциите със сигурност се ядосваш лесно — отбеляза малтропът.

Етер се извъртя рязко с побеснели очи. Пред нея стоеше Айви, усмихнала муцуна.

— Сега аз ще спра да ти говоря — рече последната.

Хилейки се триумфално и кръстосвайки ръце, тя седна на земята и се облегна на гърба на Миранда. Не беше уморена, никак даже, но затвори очи. Съвсем ясно усещаше яростта на Етер. Държащото се толкова надуто създание не се отличаваше от нея. Откритието я изпълни със задоволство.

Етер се тресеше от гняв. Никога не се бе чувствала така измамена, никога не бе мразила толкова някое същество. Никога преди не бе мразила. Фактът, че чувството бе предизвикано от тази преструвана, само влошаваше нещата. Гневът й представляваше огън, подхранван от собственото си съществуване. Накрая тя го освободи в най-буквалната форма, превръщайки се в огън. Мина й през ума да насочи гнева си към Айви, но наместо това го използва, за да превърне значителна по големина преспа в кипяща вода.

На сутринта Лейн се надигна първи, тъй като не бе спал истински. Вятърът все така вееше откъм планините с влудяващо постоянство. Донасяше малко от информацията, която малтропът търсеше.

Айви тихо се присъедини към него. Огледа го любопитно. Лейн подуши въздуха и тя го имитира. Продължи да го оглежда, сравнявайки го със себе си. Той бе като нея. Сходството между тях бе далеч по-голямо от всичко, което бе виждала или подушвала досега. Тя имаше козина, той имаше козина. Тя имаше заострени уши, той имаше заострени уши. Тя имаше опашка…

— Къде ти е опашката? — попита тя.

Той я погледна за миг, сетне се върна към задачата си. Айви се намръщи.

— Когато бях по-млад, бе отрязана и продадена — рече след миг той.

— Ужасно. Защо?

Отново Лейн се поколеба, преди да отговори.

— Бе смятана за по-ценна от мен.

— Ние с теб… еднакви ли сме? — попита Айви.

— Да.

— Тогава… това и с мен ли ще се случи?

— Не — моментално отвърна Лейн. — Няма да се случи и на теб.

Айви се усмихна. Внезапното пропукване на леда привлече вниманието им. Етер се надигаше. След като се изкатери от замръзналия вир, тя отново прие човешката си форма. Айви я изгледа презрително.

— След като тази проява на слабост приключи, смятам, че сме в състояние да продължим — каза метаморфозиращата.

— Още не. Миранда не се е събудила — рече Айви.

— Миранда е без значение. Тя и гущерът изпълниха нищожните си роли.

— Няма да тръгна без нея — изтъкна женският малтроп.

Очите на Етер се присвиха. Но се овладя бързо. Нямаше да й достави удоволствието да изпита гняв.

— Много добре. Щом желаеш да губиш време и допълнително да увредиш каузата ни, тъй да бъде.

— Няма нужда — долетя измореният глас на Миранда. Девойката се изправи на крака и протегна схванатите си стави.

Едва бе дремнала, бе измръзнала до кости, но нямаше намерение да бъде в тежест на останалите. Мин си възвърна топлината с избълване на няколко огнени струи. Миранда стисна пестници неколкократно, за да почувства болезненото възвръщане на сетивността в пръстите.

Лейн продължи, налагайки темпо, което останалите следваха с лекота. Миранда трябваше да подтичва, за да не изостане. Същевременно използваше малки дози магия, за да възвърне достатъчно количество топлина, което да залъже измореното тяло, че не е в опасност.

В далечината съзряха дъбрава край заледено езерце. Миранда напрегна паметта си, мъчейки се да си припомни името на някое от двете, но бе твърде вероятно това незабележимо петънце насред ледената пустош да не е било удостоено с название.

— За какво мислиш? — запита я Айви, нарушавайки трансоподобните лутания на ума й.

— Чудех се дали това място си има име — отвърна девойката.

— Защо?

— Това ми помага да не мисля за по-неприятните неща.

— Бихме могли да си говорим. Никой друг изглежда не обича да говори — предложи Айви.

— Да, много бих се радвала.

Подсладено с редкия лукс на диалога, пътуването минаваше по-бързо. Първоначално бе трудно. Айви не знаеше достатъчно за себе си, за да отговаря на евентуалните въпроси на Миранда, а момичето трябваше да полага специални усилия, за да не я разстрои. Наместо това Айви задаваше множество питания за Миранда и останалите, както и за света като цяло. Изглежда притежаваше само смътни познания за по-значителните събития, случили се през последните десетилетия. Войната я притесняваше, но изглеждаше заинтересувана от всичко, което Миранда можеше да каже за Кенвард.

Внезапно замлъкна насред изречението и впери очи към хоризонта. Мин и Лейн бяха сторили същото, тъй като повей на вятъра от юг бе предизвикал тази реакция и у тримата.

— Какво има? — поинтересува се Миранда.

— Подушвам нещо — рече Айви.

— Наблизо — тихо додаде Лейн.

Мин застана пред Миранда, забивайки нокти дълбоко в земята, разперила криле и оголила зъби. Каквото и да бе намиращото се наблизо, очевидно представляваше значителна заплаха. Етер подуши въздуха с човешкия си нос, но когато той се оказа недостатъчен, отскубна косъм от главата на Айви. След няколко мига се бе превърнала в нейно съвършено копие, включващо и желаното обоняние. Миранда отчаяно се огледа. Нямаше нищо. Тогава… той се появи. На около петдесет крачки разстояние, близо до брега на езерцето. Магията, с която се бе прикривал, се вдигна като завеса, открила Ардън — или по-точно — Епидим.

— Разочароваш ме. Очаквах те. Виждам, че групата се е увеличила — изрече той.

Оръжието му бе идентично на носените от магьосниците, които бе пратил срещу им в близките дни. Лейн скочи напред, изтеглил меч, готов веднъж завинаги да срази врага. В същия миг кристалът в алебардата на Епидим проблесна. Лейн внезапно спря и леко се отдръпна. Айви ахна и се скри зад Миранда. Мин впи нокти още по-дълбоко, а Етер замени формата на малтроп с огнената си същина.

— Какво? — запита девойката.

— Толкова м-много… твърде много — заекна Айви с ужасен глас.

— Драгойли. Десетки. Не можех да ги надуша по-рано — каза Лейн.

Второ проблясване — и пейзажът почерня с най-малко петдесет от отвратителните чудовища. Стояха мирно като статуи.

— Атакувайте и ще ги накарам да ви убият. Опитайте се да избягате и ще ги накарам да ви убият. Дръжте се разумно и ще проведем спокоен, интелигентен разговор. След което ще ги накарам да ви убият. Смятам, че изборът е ясен. Обмислете го за миг. Преценете какви възможности биха ви донесли тези безценни няколко минути. Може би ще съшиете някакъв чудодеен боен план, който ще ви донесе победа. Може би ще ме надхитрите. Това не ме притеснява — изрече той с притесняващо спокойствие.

Лейн стоеше с издигнат меч. Айви трепереше. Страхът й се разпростря. Миранда го усети да плъзва по гърба й. Стискащите жезъла ръце трепереха. Погледите нервно се насочиха към Етер. Единствено тя бе в състояние да започне битката преждевременно. За щастие метаморфът се отпусна на земята и се превърна в камък. От изражението й личеше, че решението й е произтекло от непосилността на предстоящата задача.

— Много добре. Сега трябва да ви предоставя поздравленията си. Багу направи доста внезапно и изключително гневно посещение в столицата. Никога не го бях виждал толкова лошо ранен, нито толкова ядосан. Незабавно ме прати да ви открия и унищожа, като специално наблегна на метаморфа. Това е до известна степен необичайно и противоречи на стандартната процедура на действие. Димънт е най-добрият зверовод, нему би трябвало да бъдат поверени тези създания. Прецизните удари обикновено биват поверявани на Тригора. И което е най-лошо, убиването дори на един от вас преди появата на останалите е ужасна загуба на време. Лично аз смятам това за глупаво.

— Използвай лъка. Цели се в устата — нареди Лейн.

Миранда кимна, бавно смъквайки оръжието от рамото си.

Епидим продължи, видимо незасегнат от действието.

— Доволен съм от знанието, което придобих за метаморфа. Не възразявам срещу гибелта й. Бих искал да надникна в главата на Лейн, преди да умре, втори опит с Миранда също би ми донесъл удовлетворение, но в действителност съм запленен от треперещия къс козина зад гърба й.

Айви изпищя и приклекна, обвивайки ръце около коленете си и започвайки да се поклаща напред-назад. Видимо потръпна от страх, същото усещане прониза Миранда и Мин. Това не остана незабелязано от Епидим.

— Вложихме много усилия в този малък проект. Вече започвах да се чудя дали трудът ни ще даде някакви плодове. Насилственото съпричастие е интригуващо. Чудя се какво ли още можеш да предложиш?

Заплашителният мъж пристъпи напред, Миранда издърпа стрела и се приготви да я изстреля. Лейн промени позата си.

— Да, предполагам времето за битка… — поде Епидим.

Преди да успее да довърши, Етер прие огнената си форма и полетя към него. Генералът отби атаката с алебардата си и прати драгойлите в атака. Земята се затресе, а небето потъмня от десетките масивни чудовища, скочили във въздуха.

Лейн хвърли три подобия на кинжал, които измъкна от наметалото си. Две уцелиха и ударените зверове се олюляха от болка. Извадилият по-лош късмет нададе болезнен рев, съпроводен от оранжево сияние, бликнало от устата му. Миг по-късно неземният оранжев блясък в очите му угасна и звярът буквално се срина на земята. Второто чудовище се възстанови и отново подири целта си, но Лейн замахна и заби меча си почти до дръжката в устата му. Със същата скорост отдръпна острието и отскочи от бликналата черна киселина, лееща се от звяра преди рухването му.

Миранда се опитваше да запраща стрели колкото се може по-добре. Трябваше да напряга всичките си сили, за да опъне лъка докрай, ръцете й трепереха от усилие и страх. Компенсираше лошия си прицел като насочваше вече полетелите стрели. Въпреки факта, че не държеше жезъла си и концентрацията й бе ограничена, успя да повали няколко чудовища.

Мин избълваше големи огнени струи, които единствено привличаха вниманието на зверовете. Когато те се приближаваха, дракончето се издигаше във въздуха, умело отбягвайки атаките им и отблъсквайки с крилете си облаци черен дъх. Успя да отдели неколцина, но драгойлите бяха толкова много, че очевидно Миранда нямаше да удържи още дълго.

— Айви, опитай се да стигнеш до дърветата — каза девойката.

— Н-не! Не м-м-мога! — заекна тя. Бе стиснала плътно очите си и хленчеше при всеки гръм. Бе заобиколена от бледосиньо сияние.

Етер безмилостно нападаше въоръжения с алебарда магьосник. Изражението на Епидим отново излъчваше неизменния вид на равнодушно превъзходство, нито капка пот не бе произтекла от невъобразимата бързина и прецизност на движенията му. Огненият блясък на Избраната потъмняваше леко при всеки сблъсък с кристала в алебардата. Накрая тя съумя да нанесе един огнен удар по лицето му. Чертите на генерала най-сетне се промениха, но промяната изразяваше по-скоро гняв, отколкото болка. Замахна и заби оръжието си дълбоко в снагата й. Етер изрева, когато кристалът започна да раздира самата сърцевина на силата й. Опита се да се отдръпне, но изглежда скъпоценният камък я държеше.

Мин всяваше смут. Драгойлите, безмозъчно опитващи се да я унищожат, се стъпкваха, оливаха и блъскаха един друг. Няколко бяха намерили гибелта си в тези сблъсъци и лежаха натрошени. Ловките й маневри не позволяваха на чудовищата да я заловят, но когато нови и нови зверове започнаха да се присъединяват към нападателите й, измъкванията на Мин ставаха все по-рисковани.

Лейн изцяло бе ангажиран да отбягва атаките на съсредоточилите се върху му зверове. Въздухът бе пропит с изгарящия дъх, така че дори и някой толкова опитен като малтропа на моменти не можеше да избегне някой полъх, разяждащ дрехите и козината му със съскане. Възползвайки се от изникнала възможност, Лейн се хвърли към Епидим и агонизиращата Етер.

Генералът изтегли алебардата си, за да блокира удара на Лейн, позволявайки на метаморфа да приеме ветровитата си форма и да се издигне към небето. Набирайки височина, тя започна да завърта въздуха около себе си, концентрирайки черната мъгла и прочиствайки бойното поле. Десетки драгойли се издигнаха подире й, а тя летеше все по-високо. Накрая запрати събраната топка киселина към преследващите я чудовища. До този момент зверовете бяха останали незасегнати от дъха, но дори и техните каменни туловища не можеха да понесат толкова концентрирана доза. Половин дузина чудовища се стовариха на земята, мятайки се за кратко, преди да рухнат.

Лейн се бе надявал, че зверовете ще стоят настрана, за да не наранят по случайност господаря си, но случаят не бе такъв. Малтропът трябваше да отбягва мощни удари, нанесени му в гръб, както и мълниеносни замахвания пред себе си.

Внезапно Етер се спусна надолу, стискайки дръжката на алебардата и стръвно издигайки се отново. Наместо да я пусне, Епидим се остави да бъде издигнат във въздуха. Етер летеше нагоре, влачейки врага подире си. Въпреки стремително отдалечаващата се земя, генералът не изглеждаше притеснен. Призова нечистата светлина в кристала на острието и започна да атакува метаморфа с енергийни пулсации. Избраната продължи да набира височина. Следваха ги редица чудовища. Накрая многобройните удари тъмна енергия оказаха влияние и Етер освободи оръжието. Полетът на Епидим бе кратък, тъй като един от драгойлите го улови. Генералът се покатери на гърба му и погледна към земята. Етер се виеше високо над тях, достатъчно далеч, за да я изключат от вниманието си. Силата й отново бе започнала да намалява опасно — ако искаше да оцелее при сражението, трябваше да подбира предпазливо атаките си.

Повече от половината стрели в Мирандиния колчан се бяха стопили. Оставащото далеч не бе достатъчно да срази заелите се с нея зверове. Въпреки старанията на Мин, поне пет чудовища се бяха насочили към девойката. Миранда претърси ум за нещо от мистичния си арсенал, което можеше да е от полза. Очите й се насочиха към езерото. Грабна жезъла си, изстреля огнен език, който да разтопи част от леда и изтегли дебела водна нишка. В сравнение с теста в Ентуел, това бе детинска игра. Оформи около дузина шипове и ги замрази. Насочването на леда бе по-лесно и повечето от импровизираните снаряди намериха целта. За съжаление ледът не притежаваше ефикасността на стрелите — само две чудовища бяха повалени. Към оставащите три се присъединиха четири нови. Зверовете бързо стопяваха разстоянието. Двете с Айви отчаяно се нуждаеха от прикритие.

— Айви, бързо, трябва да се отправим към дърветата! — каза момичето, хващайки треперещото създание за ръката.

— Не мога. Не мога — хленчеше тя.

Миранда коленичи в опит да постави малтропа на гърба си. Внезапно пронизителна и премазваща болка пламна в рамото й. Бе отскубната от земята. Едно от създанията я бе сграбчило в челюстите си. Рамото й бе разтрошено. Девойката съсредоточи изтормозеното си съзнание и се приготви да удари с цялата си магична сила носещото я чудовище, но един глас я спря.

— Опиташ ли да избягаш, създанието ще разяде плътта от костите ти — рече гласът.

На гърба на пленилия я звяр яздеше Епидим. Болката бе невъобразима, усилваща се с всеки рязък припляс на крилете. Девойката вече бе издигната на голяма височина, заплашвана от дълго, смъртоносно падане. По лицето й се стичаха сълзи, изрева от болка. Внезапно долови изблик горещина. Мин се стрелваше към Епидим, бълвайки огън. Генералът насочи оръжието си към дракончето и запрати могъща вълна чернота. Мин се гмурна с ловкост, която не бе споделяна от преследващите я драгойли. Първият от преследвачите бе разрушен мигновено. Следващият се блъсна с чудовището на Епидим. Миранда полетя надолу.

Етер отново прие пламенливата си форма и се възползва от суматохата, обсипвайки Епидим с яростни атаки. Трудно му беше да се защитава от нея и същевременно да се задържа върху създанието. Успешните удари на метаморфа нарастваха.

Миранда падаше като камък. Миг по-късно малки, умели нокти я сграбчиха под мишниците. Дракончето я бе уловило и полагаше героични усилия да я спусне безопасно на земята. Голяма едва наполовина колкото жената, Мин можеше единствено да забави падането. И по-лошо, този опит я лишаваше от пъргавината, благодарение на която до този момент бе останала невредима. Земята наближаваше бързо, а Миранда вече започваше да се изплъзва.

Внезапно благородното създание бе откъснато от нея. Един от драгойлите бе сграбчил лявото крило на Мин и я размяташе като парцалена кукла. Миранда болезнено се стовари на земята. Болката в рамото й нямаше значение, нито това, че си бе изкарала въздуха при падането. Мъчейки се да изправи протестиращото тяло на крака, очите й се вкопчиха върху дракончето.

Лейн бе успял да унищожи още три чудовища, когато той също видя. Не разполагаше с повече ками за мятане, а създанието бе извън обсега на меча му. Миранда посегна да вземе стрела, но те се бяха разпилели. Лазейки към една паднала наблизо, девойката осъзна, че и лъкът се е счупил при падането. А и нямаше отворена паст, в която да насочи стрелата.

Трескаво си припомни малкото, което знаеше за черната магия. Никога не бе смятала, че ще й се наложи да я използва. Мисълта да разруши нещо бе отвратителна, но в този миг единствено освобождаването на приятелката й имаше значение — както и да накаже грабналото я чудовище. Повдигайки жезъл, Миранда запрати кълбо сурова, рушителна магия.

Девойката се олюля от усилието на непознатата техника. Грубата, зле оформена магия запращя из въздуха, привидно преминавайки през драгойла. Чудовището потръпна в агония и едно от крилете му увисна. Челюстите му се отвориха, освобождавайки неподвижната Мин. Двете създания полетяха към езерото. Мин по ужасяващ начин отскочи от заледената повърхност, преди каменното туловище на драгойла да се стовари на свой ред, разтрошавайки леда. Дракончето се плъзна и през една цепнатина падна във водата.

— Не! — изпищя Миранда. Погледна към треперещата, беззащитна Айви, сетне към Лейн. Разбраха се с един поглед.

Миранда изтича към брега на езерото, захвърляйки багажа си, скачайки върху плаващите ледени късове. Трябваше да достигне до Мин. Лейн зае мястото й да защитава Айви. Не посегна да я носи на гръб. Знаеше, че подобна маневра би го лишила от бързината, необходима му да отбягва атаките. Засега щеше да напада и отвлича вниманието на онези зверове, които бяха останали на земята. Останалите се виеха в небето, където битката между Етер и Епидим продължаваше. Чудовищата не можеха да сторят нищо, за да наранят безплътната огнена форма, докато тя можеше доста успешно да наранява генерала. Накрая изби алебардата от ръката му. Епидим отчаяно се вкопчи в чудовището си. Втори драгойл улови падащото оръжие и двата звяра рязко поеха на север.

Етер понечи да ги последва, но когато заинтересуваните преди от нея чудовища насочиха вниманието си към земята, Избраната осъзна какво се случва там. Лейн бързо биваше заобиколен. Айви се бе свила на земята, парализирана от страх. Миранда внимателно прекосяваше едно от ледените парчета върху езерото. Обърна се към оттеглящия се Епидим. Силата й гаснеше. Ако той отново вземеше оръжието си в ръка, не бе сигурна дали ще успее да го надвие. В ума й изникнаха спомени за отвратителното състояние, в което се бе намирала след последния им сблъсък. Това се оказа решаващо и тя се върна на бойното поле.

Появата на Етер бе съвсем навременна. Лейн се затрудняваше да държи чудовищата настрана от Айви. Множеството дълбоки резки говореха за безнадеждната битка, която водеше. Етер прие каменната си форма, заставайки до него. Нанасяше удар подир разтърсващ удар по приближилите се чудовища. Повечето от драгойлите вече бяха усетили жилото на Лейновия меч, носейки дълги белези по муцуни и вратове. Тежките каменни лапи отвориха тези рани. От тях заструи слаба оранжева светлина, предшествала рухването на създанията.

Миранда достигна мястото, където Мин бе паднала. Без секунда колебание се гмурна в леда. Водата я преряза като с нож. Сякаш някой премаза гърдите й. Стиснатите й очи се отвориха леко. Болка се вихреше в тила й. Пречупената от леда бледа синя светлина очерта безжизнената форма на Мин, плуваща край нея. Миранда напрегна замръзналите си крайници, приближавайки се към дракончето. Раненото рамо бе почти безполезно, ръката й стискаше немощно жезъла, но момичето пак не се отказваше. Бавно, агонизиращо бавно се приближи. Дробовете й крещяха за въздух, рамото крещеше за почивка, тялото й крещеше за топлина, ала Миранда не спираше.

Накрая протегна здравата си ръка, сграбчи дракончето и започна да се издига към повърхността. Сърцето й се сви. Ледът се бе разместил. Три големи парчета се бяха съединили. Въздухът нямаше да й стигне за още дълго. Болката и студът бяха свели съзнанието й до същинска каша. С огромни усилия създаде течение, което да я отнесе до брега. Затвори очи и насочи цялата си останала енергия към съсредоточаването си.

Драгойл изстреля облак черен дъх към Айви. Лейн, лишен от други възможности, я грабна от земята. Киселината я пропусна на косъм, но спасителят й не разполагаше с такъв късмет. Кракът му бе покрит с черната мъгла. След секунди тя се бе просмукала, разяждайки тъканта и козината със съскане, започвайки да разтваря и плътта. Лейн стисна зъби, но не издаде никакъв звук. Продължи да се движи с цялата бързина, която нараненият крак му позволяваше. Разполагащи с голяма и бавна цел, драгойлите изоставиха Етер и насочиха вниманието си изцяло към двамата малтропи. Лейн бързо се оказа заобиколен. Едната му ръка стисна здраво дръжката на меча. Другата бавно положи Айви на земята.

— Айви. Трябва да се биеш — рече той.

Тя се изправи на крака с олюляване. Носената от нея сопа изобщо не бе напускала ръката й. Повдигна я.

— Не мога да направя това… не мога… — прошепна Айви, ужасено гледайки чудовищата пред себе си.

Внезапно нещо друго привлече вниманието на драгойлите. Откъм езерото се носеше увеличаващ се рев. Обръщайки се към новата заплаха, можаха да съзрат как езерото изскача от басейна си и се втурва да ги нападне. Огромни късове лед и струи вода нахлуха върху бойното поле. Айви затвори очи и се извърна, потискайки писък. Етер прие водна форма и се изля сред драгойлите. Повдигна ръка и водата около тях се раздели. Някои от чудовищата бяха отнесени от стихията или натрошени от леда. Останалите бяха скочили във въздуха. Отдръпвайки се, водата остави зад себе си телата на Миранда и Мин.

Девойката си пое дълбок, болезнен дъх и прилази до Мин. Едното й крило бе сведено до парчета разкъсана кожа, не дишаше. Миранда се зае с целението й, претърсвайки тялото на дракончето за други наранявания, освен крилото. Лекуваше ги още при самото им откриване. Скоро бе останало само разрушеното крило. Мин не си бе поемала дъх от минути, просто нямаше време да излекува крилото. Момичето спря кървенето, което щеше да е достатъчно да предотврати опасността. Създаде топлина, извлече водата от дробовете на приятелката си, но дракончето все още не дишаше.

Прибягвайки до вихрена магия, Миранда вкара въздух в дробовете й и отново го изтегли. Накрая бе изчерпала всичките си знания — както и по-голямата част от енергията си. Дракончето все така лежеше неподвижно. Фактът не можеше да бъде отречен. Мин бе мъртва. Душата бе напуснала тялото. Никакво целение не можеше да я върне обратно.

За миг сякаш светът изчезна. Заплашващата да угаси живота студенина, нараненото рамо, капещо кръв върху посинялата кожа, дори сенките и писъците на приближаващите се зверове. Всичко това бе пометено настрана от мъката, струяща от самата й сърцевина. По лицето й се стичаха сълзи. Произнасяше неспир името й, разтърсвайки безжизненото тяло със здравата си ръка, докато талисманът около врата на Мин не се откъсна.

Миранда затвори очи. Бавно поклати глава. Не. Нямаше да свърши така. Не и по този начин. Не сега. Седна на ледената твърд край дракончето и взе жезъла от безполезната си левица. Някъде отдалеч дочу Лейн и Айви да я викат. Прогони звука от съзнанието си.

Точно както бе направила преди няколко нощи, започна да извива цялата същина на духа си. Усети как връзките с физическата й форма се разхлабват. Предишното битие бе заменено от духовно. Накрая духът й бе свободен. Отново летеше сред море светлини. В далечината зърна слабо и гаснещо сияние, за което знаеше, че е Мин. Отправи се към него.

— Миранда, Мин! Ставайте! Трябва да бягаме! — изкрещя Айви, очите й бясно стрелкащи се от един приближаващ се драгойл на друг.

Етер плъзна поглед наоколо.

— Глупачка — изсъска тя, обръщайки се към Лейн. — Предполагам не ще напуснеш без човека.

Единственият отговор на малтропа се състоеше в гневен поглед, преди да се наведе да загребе вода, с която да отмие черната мъгла от крака си.

Етер вдигна ръка. Водата около тях се завъртя, оформяйки ледена черупка.

— Ледът ще ги забави, но не за дълго. Глупавият човек напусна тялото си — каза Етер.

— Какво? Но защо? — запита Айви, подскачайки изплашено, когато първите удари започнаха да разтърсват ледения щит.

— Заради отровата на емоцията и заради теб — рече Етер. — Гущерът умря, човекът вероятно ще го последва и всичко това, защото си прекалено страхлива, за да бъдеш някому от полза.

— Не… Не можех… — рече Айви, страхът й заменен от отчаяние.

— Какво очакваше? Емоцията ти те осакати, същата слабост стана причина за всичко случило се впоследствие. Ти си безполезна! — продължаваше Етер.

— Не, не съм безполезна! Не съм! — викна Айви, изпускайки оръжието си, запушвайки уши и стискайки очите си.

Метаморфозиращата продължи сред все по-гневни отричания от страна на Айви.

— Ти си противен, уродлив, невеж изрод. Най-доброто, което можеш да сториш, е да умреш бързо, за да отвориш път на по-достойно създание. Няма как да стане по-ясно, че си вражески помощник. Играчка на д’кароните.

Айви бавно отпусна ръце и изгледа Етер вбесено.

— Не съм една от тях — рече тя. Нямаше и следа от детинския тон. Гласът й бе сериозен и носеше заплашителна нотка.