Обединени от божества

Етер се понесе към целта си. Епидим полетя към нея. Стрели с кристален връх разсичаха въздуха от всички посоки, но Етер вече не защитаваше крехък смъртен. Разполагаща с цялото си внимание, стрелците не успяха да я засегнат нито веднъж. Генералът повдигна оръжието си, кристалът в острието засия ярко. Етер наблюдаваше, внимателно преценявайки силата му, бързината на движенията му. Трябваше да разчете всичко до съвършенство. Още миг и вече се намираше достатъчно близо. Оръжието на Епидим се стовари с неизмерима мощ. Метаморфът се стрелна нагоре. Острието профуча през въздуха на косъм от вихрената й форма. Макар физическата заплаха да не я достигна, мистичното влияние на кристала притежаваше по-широко поле на действие, раздирайки самата същина на най-уязвимата й форма.

Ветровитата й снага се втвърди, стягайки се със стихийна сила и превръщайки се в камък. Стовари се върху врата на язденото от Епидим чудовище. Създанието се олюля под внезапната тежест, като за малко да падне.

Епидим понечи да нанесе втори удар, но Етер сграбчи дръжката на алебардата с каменните си лапи. За пръв път от началото на сражението, в очите на генерала проблесна тревога. Със сила, нетипична дори за масивното му тяло, той се опита да изтръгне оръжието от хватката й, но Избраната стискаше здраво, очевидно надминаваща го по крепкост. Без да е изричана никаква команда, драгойлът се стрелна към земята, приземявайки се на улицата. Етер усещаше как хватката на противника й отслабва все повече, същината на силата му потръпвайки при всяко мощно дърпане.

Вече нямаше съмнение. Епидим бе нищо без алебардата.

— Жалко създание! — изръмжа Етер, усещайки наближаващата си победа. — Ти си нищо. Разчиташ на артефакт, на инструмент, за силата си? Как изобщо си могъл да си представяш, че с подобна слабост си в състояние да победиш продукт на боговете?

— Един велик мислител е казал… — започна да цитира Епидим в немощен опит да запази хладнокръвието, изпълвало го допреди мигове. — Съсредоточаващият се върху слабостта на врага си е мъдрец, а забравилият силата му е мъртвец.

Проблясък на кристала зашемети Етер за миг, но това бе достатъчно за ордата близници и наметала, неусетно насъбрали се около тях. Заплашителната каменна форма на метаморфа не представляваше нищо пред стотиците нокти и мечове, сипещи удари отгоре й. Тя храбро напрегна сили, за да довърши започнатото, но враговете бяха прекалено многобройни. Потъна сред пълчището. Ноктестите й лапи за последно раздраха гърба на драгойла, преди да бъдат погълнати на свой ред.

Лейн водеше Айви по крайчеца на пътеката, която се виеше над залата. Раненото създание геройски потискаше сълзите си. Присъствието в главата й бе изчезнало внезапно и случващите се събития отново притискаха ума й с цялата си тежест, но тя успяваше да пази тишина и да потиска обгърналия я ужас.

Малки прозорчета обхождаха горната част на стената, точно под тавана. Два големи прозореца от цветно стъкло обграждаха пътеката, а помежду им имаше голям стъклопис. Двамата се промъкнаха към големия прозорец в края на пътеката. Бе счупен отдавна, долната му част бе заменена с дъски. Ако можеха да отделят една, щяха да са в състояние да се промъкнат вън от сградата. Разбира се, имаше и по-предизвикателни препятствия, стоящи на пътя им.

Виделите ги по-рано чудовища все още се хвърляха срещу кулата. Стените потръпваха с всеки удар. Скоро камбанарията щеше да се срути. Това не бе най-лошото. Множество войници бяха привлечени от атаките на драгойлите. Ратниците удряха по вратите и трошаха по-ниските прозорци. Намиращите се вътре хора крещяха за милост. Още не бяха видели Лейн или Айви и нямаха представа защо зверовете и людете заплашваха да разрушат убежището им. Знаеха само, че армия от чудовища се бе спуснала връз домовете им. Смесица от зверове и войници вилнееше из града, донасяйки разрухата от фронта до самите им прагове.

Лейн направи знак на Айви да остане на място. Тя се подчини, а закрилникът й и се промъкна до прозореца, избягвайки хвърляната от него светлина. Избраната се бе свила в ъгъла, хванала раната си. Бе не по-малко ужасена от намиращите се отдолу хора, но не можеше да си позволи го покаже. Зарови страха дълбоко в себе си. Всяка просмукала се на повърхността нишка щеше да раздвижи аурата й и щяха да бъдат видени. Лейн не искаше това, така че не биваше да го допуска.

Епидим се ухили, хвърляйки внимателни погледи към суматохата, докато слизаше от гърба на ранения драгойл и привикваше нов. Предпазливостта му не се оказа излишна. Едва се бе издигнал във въздуха, когато цялата маса нападащи сякаш се издигна. Под тях смътно можеше да бъде различена черна форма. Миг по-късно тя се издигна, блъсвайки ги из въздуха. В центъра на експлозията стоеше драгойл, но не приличаше на другите. Черното му туловище бе примесено със сребристи тонове, а ослепителна бяла светлина струеше от кухините, които трябваше да придържат очи.

Етер не губи време. С прилежащата на новата й форма сила смаза противниците, достатъчно глупави да се доближат до нея, сетне се издигна в небето. Този път Епидим нямаше да избяга. Мълчалива команда прониза умовете на армията създания, докато врагът й се опитваше да се отдалечи от новата й беснееща форма. Всеки близник, всеки плащ и всеки драгойл се понесе като един, насочвайки се мигновено към новата цел.

Метаморфът пое дълбоко въздух и избълва огромен облак миазма, обсипвайки силите под себе си с разяждащата мъгла. Когато драгойлите се понесоха към нея, Етер изстреля втори облак към тях. Чудовищата останаха незасегнати, макар същото да не важеше за ездачите им, които зареваха на странния си език и полетяха надолу. Преди драгойлите не биха продължили без нови ездачи, но изглежда Епидим понастоящем бе поел по-директна роля в контролирането им, защото запазиха вниманието си върху Етер, дори и лишени от насочващи ръце.

Нямаше значение. Избраната бе прекарала цяла вечност в проучване как да използва максимално всеки аспект на дадена форма. Дори след кратките мигове, прекарани в тази, по нищо не отстъпваше на умение на останалите драгойли. Нещо повече, притежаваше преимуществото на по-развит интелект, нещо, с което противниците й не разполагаха.

Първото от създанията се хвърли върху й, но атаката му бе ловко отбегната. Етер атакува на свой ред, нанасяйки внимателно преценен удар, отделил главата от туловището. Останалите драгойли се скупчиха около нея. Уменията й в тази форма бяха повече от страховити, но обемът на атаките бе по-голям, отколкото можеше да понесе.

Наместо да бъде обгърната както преди, тя се стрелна надалеч. Бе последвана. Метаморфът се понесе из въздуха с цялата грациозност, която позволяваше настоящата форма.

Неспирният порой удари, сипещ се върху църквата от всички страни, престана изцяло и внезапно при призоваването на създанията в защита на господаря. Лейн тихо отдели една от дъските и надникна навън. Съществата — всички до едно — бяха заети да преследват един от съвидниците си. Лесно бе да се види защо. Като никога метаморфът да употреби разумно силите си. Извърна се да помогне на Айви.

Сграбчи здравата й ръка и я изправи на крака. Загубата на кръв беше започнала да й влияе, трябваше да напряга сили, за да поддържа равновесието си. Очите й бяха натежали. Ако нещо не се направеше за раните й, скоро щеше да изгуби съзнание. Сетне щеше да последва и смърт.

Айви се препъна, едва не падайки. Лейн я улови, но насред настъпилата тишина това не остана нечуто. Умълчаните и сгъчкани местни отново зашумяха от гняв и страх. По-храбрите вече запалваха фенери и се отправяха към стълбите.

Лейн бързо разшири отвора. Времето бе срещу тях, вече нямаше смисъл да пазят тишина. Когато дупката стана достатъчно голяма, та през нея да може да се пролази, асасинът опита да изведе Айви на тесния перваз. Главата й едва бе надникнала през разрушения прозорец, когато полъх на леден въздух и поглед към главозамайващата височина извикаха спомена от принудителния й полет само преди минути. Тя се отдръпна, отказвайки да го изживее отново. Трясъкът на отворена врата я сепна. Обърна се към звука, а Лейн пое нещата в свои ръце. Мятайки Айви през рамо, той се хвърли през отвора, хващайки се за ръба и спускайки се колкото се може по-внимателно.

Не беше достатъчно внимателно. Айви проплака от болка, когато достигнаха земята. През отвора надникнаха глави. Лейн усещаше погледите им върху себе си. Бяха забелязани. И двамата. Обърна се и насочи очи към западния хоризонт. Трябваше да избяга, да намери подслон, сетне да превърже раните на Айви. Дори да е твърде късно.

Раненото създание мълвеше неразбираеми реплики да бъде внимателен и да я предупреждава, когато опитва подобни неща. Асасинът загърби всичко, което бе усвоил, което се бе превърнало в негова втора природа. Сега не беше време за прикриване. Нямаше време за предпазливост. Последната истинска надежда за вида му умираше. Това не биваше да бъде допуснато. Не и докато все още си поемаше дъх.

Високо в небето Епидим наблюдаваше как Етер се стрелва между сгради, над покриви, през арки. Останалите драгойли, тромави в сравнение с нея, се блъскаха в стени и един в друг. В ума му изникна мисъл, накарала го да извие очи към земята. Край сразеното тяло на бившия му драгойл, проснатата снага на Тригора слабо се раздвижваше. Когато един поглед нагоре потвърди, че метаморфът е ангажиран в другия край на града, Епидим насочи чудовището си на изток. Слизайки небрежно, той се приближи до немощния си съюзник и загледа как се мъчи да се изправи на крака.

— Метаморфът… — предупреди Телоран.

— В момента си има занимавка. Изненадваш ме. По принцип не се оставяш да те заблудят лесно. Аз би трябвало да зная.

— Спести си подигравките… Ами останалите?

— Когато ги оставих, бяха се свили в църквата — рече той. — Проектът на Димънт е ранен. Проследяването им няма да представлява трудност.

— Ако смяташ, че Лейн е лесен за проследяване, значи не си научил нищо от мен. Той притежава достатъчно умения, за да надмогне всяко ограничение. Трябва да го откриеш, преди да е напуснал града.

— Работата в тази насока вече е задействана. Лично ще се погрижа, веднага щом по-голямата заплаха бъде неутрализирана. Силата на Етер ме притеснява и… усети ли това? — рече той, нещо привлякло вниманието му.

Тригора хвана болящата я глава.

— Нищо не усетих. Къде ми е мечът? Ако нямаш намерение да го потърсиш, ще го сторя сама.

— Протаках прекалено дълго. Време е да се оттеглиш. Не мога да рискувам присъствието ти тук. Не и при тези обстоятелства — внезапно реши Епидим.

— Не и докато Лейн е толкова близо. И не и когато се изправяш срещу трима Избрани — възрази Телоран.

— Бих спорил, но наистина не разполагам с време. Това е предпазна мярка, която трябва да предприема — рече той.

С умело движение издигна алебардата си и удари все още слабата Тригора. Ударът бе придружен от проблясък в острието, издал заклинание, целящо да подсигури желания ефект.

Генералът се строполи на земята. Мълчалива заповед бе издадена на най-бързия от оставащите драгойли. Докато Епидим възсядаше своя, вторият драгойл прекрати преследването, долетя, сграбчи генерал Телоран и се отправи на север, стопявайки се бързо. Епидим се издигна високо във въздуха. Не след дълго зърна Лейн. Глупакът бе понесъл нараненото създание на гръб, тичайки открито. Генералът се стрелна надолу, но ударите на ципестите криле издадоха приближаването му. Метаморфът доближаваше. Успя да я избегне, но с петте преследващи я драгойла нещата стояха по различен начин. Бяха прекалено съсредоточени върху задачата да настигнат зададената им цел, за да отделят внимание на предотвратяването на сблъсъци.

Точно както Мин бе сторила в предсмъртната си битка, Етер използваше преследващите я зверове като таван. Поне три се сблъскаха с драгойла на Епидим. Заплетените чудовища полетяха към земята. Оставаха само две, с които метаморфът лесно можеше да се разправи. Така и стори. Приземявайки се, тя с подозрение огледа купчината драгойли, докато си възвръщаше човешкия облик.

— Не мога да остана в тази форма. Притежава полезност, но се чувствам осквернена от нея — просъска Етер, убедена, че работата й е приключена.

Тази увереност, тъй често докарвала падението й преди, отново се оказа не на място. Част от купчината се раздвижи. Епидим се надигна изсред натрошените тела. Бе оцелял при падането, което бе помляло неестествено крепките чудовища. Със сигурност изглеждаше зле, тъй като едната му ръка висеше безжизнено, а глезенът му бе извъртян под неестествен ъгъл. Но докато се измъкваше, ръката му потръпна, раздвижи се и се възстанови. Дори не изглеждаше, че забелязва глезена, докато не се опита да стъпи. Миг по-късно поправи и него.

— Какво си ти? — изръмжа Етер.

— За момента? Човек — прегракнало изрече генералът.

Изхрачи се и се закашля. Розови пръски обагриха брадичката му.

— След миг ще бъдеш нищо — заплаши метаморфът, приемайки каменната си форма и втурвайки се към него.

Лейн бе чул сблъсъка и с крайчеца на окото си видя как натрошената маса се приземява. Може би Етер бе надвила генерала веднъж завинаги, но това беше малко вероятно. Важното беше, че го бе заангажирала. Това предоставяше на асасина шанс да избяга. До ширещото се край града поле оставаха само няколкостотин крачки. Далеч не бе безопасно, нямаше много прикритие, но от това щеше да има и полза. Веднъж да се озове извън града, щеше да бъде сигурен, че наблизо не се таи враг. Само да можеше да го достигне.

Зърна някакво бегло движение в сенките, привлякло вниманието му. Сетне още едно и още едно. Удвои усилията си, напрягайки до краен предел измореното си тяло.

С хор писъци самите сенки сякаш скочиха отгоре му. От всички страни към него замахваха нокти, принадлежащи на изпълващите улицата плащове, все още димящи от миазмата на Етер. Едно от създанията улови крака му и Лейн залитна. Когато успя да си върне равновесието, асасинът се оказа заобиколен от остатъците на наземните сили на Епидим. Те се носеха край него, разсичайки с призрачните си лапи. Малтропът застана над Айви и изтегли меча си, знаейки, че тези моменти забавяне може да са последните, изживени от смъртнораненото същество.

Специфичният им маниер на атака — хвърляйки се напред едно по едно, за да замахнат — преди му беше от голяма полза. Бе му позволявало да ги покосява, изчакващ благоприятен момент за бягство. Но сега трябваше да ги унищожи (или осакати) бързо. Ударите им идваха вбесяващо бавно, сякаш нарочно го бавеха.

Айви слабо простена. Лейн разсече пореден плащ. Поемаше дъх дълбоко и жадно, леденият въздух прогаряше дробовете му. Движенията на меча и тялото му бяха сякаш наблюдавани отдалече, нещо подобно на рефлекс. Докато се сражаваше, умът му трескаво работеше над плана за бягство — къде да иде, как да излекува нараняванията на Айви. Не можеше да допусне грешки. Нов замах, нов противник падна сразен. От факта, че Етер бе привела зверовете в такова състояние, имаше не само полза — представляваше рядък късмет, който правеше победата възможна.

Само на няколко улици от Лейн сблъсъкът на Етер с Епидим ставаше все по-яростен. Етер знаеше, че бе изчерпала по-голямата част от силата, с която разполагаше. Ако бързо не положеше край, не бе сигурна дали щеше да издържи. А генералът сякаш бе неизтощим. Тялото му изглежда губеше мощ, но Избраната знаеше, че могъществото му не идва от снагата, а от духа му. А той беснееше със същата интензивност, която бе притежавал и в началото на битката. Но въпреки това се ограничаваше. Ударите му изглеждаха не само добре прицелени, а и внимателно премерени. Етер избегна повечето, а останалите блокира, но знаеше, че той не би се държал по подобен начин, освен ако не разполагаше с причина. Ала мотивацията му оставаше мистерия за нея и това я притесняваше.

Алебардата му описа бавен, широк размах, накарал я да отстъпи. Тогава Епидим бързо я заобиколи, умело отбягвайки атаката й. Изтощението на Етер бе започнало да проличава. Нападенията й ставаха по-чести и излъчваха отчаянието, което генералът бе очаквал. Направи още няколко крачки, наблюдавайки с широка усмивка как тя променя позицията си, за да компенсира. Отлично. Мълниеносно запрати оръжието си напред, изстрелвайки заслепяваща струя енергия, блъснала я право в гърдите. Етер полетя като комета, разбивайки стената зад себе си.

Чул пукота, Лейн приклекна и сграбчи ценния си товар, претърколвайки се настрани, миг преди служилата му за отбрана стена да се разбие. Озова се обграден от плащове. Два го сграбчиха за ръцете. Друг го стисна за гърлото. Малтропът се замята, но хватката им бе прекалено силна. Сред отломките на стената се изправи Етер. Бе обсипана с пукнатини, едва се държеше на крака. Когато и последните парчета от удара се посипаха на земята, Епидим прекрачи през дупката. Огледа делото си, усмихвайки се на купчината отломки и проблясъка на строшени фенери от близка витрина.

— Трябва да ми благодарите. Днес ви преподадох важен урок от изкуството на войната. Победата в един удар изисква не само мощ, но и планиране — подразни ги генералът.

Рязко и внезапно движение от страна на Лейн изтри усмивката от лицето му. Асасинът застъпи ръба на един от плащовете и освободи ръката си. Сетне съумя да блъсне другия в локва пламтящо лампено масло. Плащът бързо лумна и няколко мига пищя, преди да се отпусне безжизнено на земята. Това бе достатъчно за Лейн да си върне меча.

Останалите плащове, както и неколцина от оцелелите близници, най-накрая успели да достигнат до целта си, започнаха да се спускат към Лейн, но Епидим ги спря с мисъл.

— Чуй ме, Лейн. Много добре зная, че по-скоро би умрял, наместо да допуснеш да бъдеш пленен, както и по-скоро би пожертвал собствения си живот, отколкото да изгубиш онзи на деликатното създание в краката ти. Уви, заповедите ми са пределно ясни. Докато не бъдат постигнати определени критерии, трябва да бъдете заловени живи. Всички. Вероятно бих могъл да те надвия. Вероятно би могъл да ме победиш. Нито едно от двете не би могло да се случи, преди скъпоценната ти Айви да угасне. Самият й живот се излива в нозете ти. Всяка капчица кръв е незаменима. Използвай логиката, асасине. Позволи ми да я взема. Аз ще я излекувам, а ти ще избягаш. И двамата ще изпълним по-важната си цел. Инак и двамата ще се провалим — разсъждаваше Епидим.

— Не го слушай, Лейн. Убий го — нареди Етер. Мъчеше се да остане изправена, притисната от тежестта на собствената си скална форма.

— Тя я иска мъртва. Знаеш това — оспори генералът.

Оръжието на Лейн леко се сведе. Очите на Айви бяха втренчени в него, изцъклени и потрепващи. Асасинът си пое дълбок дъх, затворил очи. Сетне издиша, отвори ги и стисна по-здраво меча.

— Тъй да бъде — въздъхна Епидим, вдигайки алебардата си за предстоящата битка.

Приготви се да нанесе удар по упорития герой, но нещо го накара да спре. Все още издигнал оръжие, д’каронът плъзна очи наоколо. Духаше силен вятър, по-силен от досегашния. Продължи да се усилва. Имаше нещо друго. Усещане. Присъствие. Премести алебардата и отсечено я заби в земята.

Вълна черна сила се разля от дръжката. Точно преди да достигне Айви, нещо я спря. Раздели се, подобно на вода, срещнала камък. За частица от секундата нещо друго бе видимо, сякаш воал бе отместен от лек ветрец.

Случилото се след това протече със скорост, която малцина бяха в състояние да проследят. Потръпващата мъгла бе привлечена от някаква невидима сила и изчезна изцяло. Ослепителен проблясък ги накара да извият поглед. Леденият вятър се втурна, веейки от всички посоки. Мъчейки се да възвърне зрение след ярката светлина, Епидим зърна две фигури пред себе си. Всяка бе обвита в девственобял плащ, а качулки закриваха лицата им.

Едната държеше парче от жезъл, приютило кристал, лък на едното си рамо и колчан стрели на другото. Втората стискаше кристал в едната си ръка и странно, двуострийно оръжие в другата. Садистична усмивка разцъфна върху лика на Епидим, а в очите му блесна намек за чернотата, която се таеше в душата му.

— И бяха петима — изрече той с гласа на насъскан звяр. — УБИЙТЕ ГИ! НЕ ПОЩАДЯВАЙТЕ НИКОГО!

Войниците се втурнаха. Епидим се обърна към отвора, който бе пробил в стената преди мигове, хвърляйки се през него. Същевременно повдигна оръжието си. Ивица непоносима светлина се издигна към небето, разпръсквайки се над града и обгръщайки стените. Потрепваща бариера се издигна наоколо. Трима близници последваха господаря си, който отърча нанякъде.

Странникът с жезъла дотича до Айви. Другият се извърна към плащовете. Рязък замах с кристала изстреля лъч светлина, поразил най-близкия нападател. Плащът се превърна в стъкло, натрошавайки се на късчета при падането си. Втори плащ се приближи, само за да бъде ударен с втора мълния, която го раздра, оставяйки купчина конци. Бе ред на близник, превърнат в камък. Зад защитника първата фигура приклекна над Айви. Полумъртвото създание се замъчи да съсредоточи очи над облечената в бяло форма.

— Казах им. Казах им — изхрипа тя.

Жезълът бе приведен, приглушен глас изрече няколко тайнствени слова. Раните бавно започнаха да се затварят. Етер, все още едва в състояние да стои права, се довлече до двойката.

— Най-сетне. Най-сетне още като мен се надигат — повтаряше метаморфът.

По времето, когато Етер достигна останалите, улицата бе разчистена от врагове, а гърдите на Айви се повдигаха в бавния и дълбок ритъм на целебния сън. Защитникът се обърна — първоначално издигнал оръжия при приближаването на метаморфа, но бързо ги отпусна. Неизползваното острие бе мушнато под наметалото, качулката бе отметната, за да разкрие рошав, но ентусиазиран младеж.

— Етер, предполагам. Не мога да… — охотно заговори той.

— По-късно, Дийкън. Стената. Трябва да избягаме — посъветва втората фигура. Гласът й звучеше познато.

Младият магьосник кимна и се затича, а очите на Етер се разшириха.

— Ти! Как!? — смаяно изрече метаморфът, безпрецедентно демонстрирайки въпросната емоция.

Целителят се изправи, отмятайки качулка. Пред метаморфа застана Миранда. Лейн се втурна към нея, за миг очите им се срещнаха. Сетне двамата си кимнаха. Асасинът взе спящата Айви и последва Дийкън. Етер, осъзнавайки изражението си, се окопити.

— Как е възможно да си тук? Как си оцеляла? — настоя тя.

— Ще обясня, когато разполагаме с време. Останала ли ти е достатъчно енергия? — разтревожено запита девойката.

— Повече от достатъчно — излъга Етер. Опита се да се поизправи, но това само подчерта изнемогата й.

Миранда не се заблуди.

— Ще ти помогна.

Етер се опита да отблъсне човека, но не разполагаше със силата да стори дори това. Прие човешката си форма и тежко се облегна на Миранда. Двете последваха останалите. Не вървяха дълго. Спътникът на девойката дотича обратно, задъхан.

— Лошо. Силата зад тази стена е… неизмерима. Никога не съм срещал нещо подобно. Ако искаме да напуснем това място, трябва да прекратим заклинанието от самия му източник. Трябва да спрем магьосника, който го поддържа.

Внезапен изблик мистична енергия привлече вниманието им. Всеки от тримата притежаваше достатъчна чувствителност за подобни неща. Без да кажат нито дума повече, Миранда и Дийкън се втурнаха към Епидим. Етер тръгна подире им, но едва не се строполи след няколко крачки. Бе се изчерпала. Можеше единствено да чака. Обърна се бавно и пое към страничната уличка. Там стоеше Лейн, приготвил меча си. Айви си почиваше в краката му. Асасинът бе напрегнал всеки мускул, готов да се втурне напред в мига, в който сияещата прозрачна стена бъде разрушена.

Миранда изтича в ширналата се пред нея градина. Трима близници запречваха пътя й, а Епидим стоеше край купчина сразени драгойли. Повдигна алебардата си и призова нечестивото сияние, съпътстващо магията му. Камарата натрошени създания започна да се размества, вълни чернота разплискващи се из нея. Парчетата се издигнаха от земята, струпвайки се.

Дийкън повдигна кристала си и насочи ума си да спре замисленото от генерала. Миранда размаха жезъл и откос бяла енергия посече близниците. Те потръпнаха, олюляха се и се строполиха с проблясък, оставяйки празни брони, пълни с прах.

Когато Миранда се обърна към Епидим, стана ясно, че делото на врага им въобще не бе осуетено. Последните парчета от ужасяващ пъзел биваха намествани. Парчетата от натрошените драгойли биваха използвани за сглобяването на извисяващ се, хаотичен титан. Главите бяха съединени една до друга, подредили се като камъчета на огърлица, челюстите им бяха подредени по сходен начин отдолу. Крайниците бяха единени по краищата, предни и задни крака нахвърляни безразборно. Ноктите се трупаха един връз друг, всеки крак завършваше със заострен ръб. Парчетата от торса оформяха мозайка, чиято цялостност едва бе достатъчна да придържа крайниците. Излишните парчета се сляха в масивна, мятаща се опашка.

— Никога не съм усещал толкова силна воля. Текстурата на магията… Различна е. На фундаментално ниво. Има само един начин да сложим край на това — предупреди Дийкън.

Не бе нужно да казва повече. Миранда знаеше какво трябва да бъде сторено. Докато Епидим се катереше по чудовищния звяр, двамата магьосници атакуваха. Същото стори и противникът им. Създанието се стрелна по земята като насекомо. Зъбатите шипове, служещи му за крака, разсичаха камъните като глина. Движеше се тромаво, в бавни, дълги стъпки, но разкрачът и размахващата се опашка оставяха впечатлението, че се намира на всички места едновременно. Дийкън и Миранда се разделиха, надявайки се да раздвоят вниманието му.

Дийкън се държеше близко до сградите. Неспирно обсипваше Епидим с магии от всякакъв тип, но злокобният магьосник не им обръщаше внимание или ги унищожаваше преди да са го достигнали. Язденият от него звяр — ако нещо подобно можеше да бъде наричано така — обърна гръб на Дийкън, заплашвайки го с опашка. Главата си насочи към Миранда. Непропорционално дългият израстък се виеше сякаш със собствен разсъдък. В един миг профучаваше с дълъг замах, в следващия се стрелваше като скорпион. Бе по-бърза от него. Много по-бърза. Всеки удар биваше отразен на косъм от набързо издигнат магически щит, но замахванията го натрошаваха, сякаш физическите атаки влияеха и на магията. А атаките ставаха все по-силни.

Дийкън знаеше, че ако иска да получи надмощие, трябваше да го забави. Да го обездвижи. Но как?

Миранда бе измъчвана от далеч по-големи тревоги. Главите, бълващи обединения си дъх, запращаха вихрушки черна мъгла. Умели повеи вятър защитаваха девойката, но градината бързо се изпълваше с мрачния облак. Насъбираше се в съскащи облаци сред калдъръма, а и всеки миг оставаше все по-малко свеж въздух, който да бъде използван за прогонване на опасността. Въздухът около нея се пропиваше. Усещаше как дразни кожата й. Земята бе твърде опасна. Трябваше да се издигне във въздуха.

С все сила подскочи, примесвайки цялата левитация, която можа да създаде. Скокът се превърна в бавен летеж към покривите. Натрошените глави се стрелнаха, опитвайки се да я захапят, но девойката рязко се дръпна назад. Творението понечи да се стрелне отново, но внезапно спря.

Епидим се извърна да види какво го възпира. Един от краката на създанието бе потънал в земята. Почвата под другия заден крак се вкишавяваше, губейки твърдостта си, разделяйки се като течност. Тъмният магьосник осъзна какво предстои и заповяда на творението си да изтегли крака си, но Дийкън бе по-бърз, превръщайки размекнатата твърд не в смес от камък и пръст, каквато бе представлявала преди, а в плътна скала. Нозете бяха вклещени здраво. Докато Епидим насочваше алебардата си, за да се разправи с този новопоявил се, във въздуха просъска стрела, пронизала и без това зле наранената му ръка, напомняйки му за главната цел.

Битката се проточваше прекалено дълго. Трябваше да елиминира един от героите сега. Нареди на чудовището си да продължи напред. Главите се протегнаха и щракнаха с челюсти към Миранда, която приготвяше нова стрела. Мощна струя миазма изригна към нея, но вихър го запрати обратно към Епидим. Отвратителната мъгла заглозга тялото му, но генералът не обърна внимание. Миранда бе прекалено важна цел, за да се провали. С отвратителен пукот задните крака на звяра се отчупиха, позволявайки на чудовище и ездач да се стоварят върху сградата, върху която стоеше момичето. Слабите стени се огънаха, остарелият покрив полетя надолу.

Миранда се втурна към ръба и скочи към съседния покрив, изгубвайки стрелата си. Приземи се върху наклонените керемиди, хлъзвайки се и мъчейки се да се задържи. Накрая успя да се закрепи и се изправи, обръщайки се с лице към съборената сграда, сред която небалансираното създание се мъчеше да се задържи на непълните си крака. Някакво движение привлече вниманието й. През строшения покрив видя ужасена жена да се мъчи да избяга от рушащата се къща. Очите на Миранда се плъзнаха из града. Черната киселина разяждаше стени, улици и покриви. Бедните обитатели на този град губеха домовете си. Животът им бе застрашен.

Хванала лъка в едната си ръка и жезъла в другата, девойката затвори очи и разтвори ума си, привличайки облаците, както бе сторила на водния изпит в Ентуел. Насочвайки действието си със знание и цел, без да става дума за значително увеличената сила, момичето привлече и умножи облаците за секунди. Миг по-късно проблесна мълния, разнесе се гръм и върху града се изсипа порой. Отваряйки очи, Миранда видя беснееща буря. Водата потуши и отми черната мъгла.

— Стигнала си далеч, Миранда. Много далеч — рече Епидим, отбелязвайки си новата демонстрация на умение.

Дийкън обви ума си около размятащата се опашка, насочвайки волята си около нея с всичките си усилия. Бе усъвършенствал манипулационните си умения в забележителна степен: можеше да повдига огромни камъни, дървета, наковални, но това представляваше най-голямото предизвикателство, срещу което се бе изправял. Съумя да стегне опашката, но някаква воля се противопостави на неговата. Младежът протегна кристала си, насилвайки се да запази контрол, ала бавно започваше да губи съревнованието. С последно, отчаяно усилие успя да увие опашката около един от сакатите крака и я застопори там.

Епидим замахна на сляпо с алебардата, запратил ивица тъмна енергия към Дийкън. Младежът съумя да отскочи. Очевидно немислещ за опасността се промуши между нозете на чудовището, под главите, озовавайки се от страната на Миранда.

В небето танцуваха светкавици. Дийкън се провикна към Миранда.

— Не можем да му нанесем и един удар — потвърди той.

— Добре тогава. Нека му нанесем хиляда — реши девойката.

Думите бяха загадъчни, но Дийкън веднага разбра. Миранда постави стрела и я изстреля към небето. Тя се изви, почти изчезвайки от поглед. Тогава младежът издигна кристала си високо. Нишка огнена светлина бликна от него, прорязвайки въздуха, докато не срещна стрелата в най-високата точка на полета й. Част от небето тутакси почерня, по-тъмно дори и от буреносните облаци. Чернотата се разпространи като рояк насекоми, пръскайки се в стотици, хиляди точици. Стрели.

Едновременно с падането на първата стрела, двамата герои се втурнаха към края на градината. Стрелите падаха като вълна, изпобождайки земята все по-близо до Епидим. Той вдигна алебардата си за миг, но сетне я отпусна. Вторачи намръщен взор към враговете си, които сега стояха точно пред мястото, от което започваше първият ред. Залпът се бе доближил и главите на чудовището също бяха уцелени… без това да предизвика някакъв ефект. Стрелите продължиха да засипват, изчезвайки при допир.

— Илюзии. Възнамерявате да ме заблудите с илюзии? — изфуча Епидим, искрено раздразнен от наивността.

Миг по-късно гневната гримаса изчезна, тъй като стрела, напълно истинска, се забоде дълбоко в рамото му. Роякът стрели действително бе представлявал илюзия, но не и изстреляната първоначално. Епидим се обърна към раната си и с изражение на неземно спокойствие я издърпа. Трябваше да го е убила, както и безбрежните атаки преди, но генералът упорито се бе вкопчил в живота. Върху окървавените му устни цъфна усмивка.

— Кога ще се научите, че е нужно много повече, за да ме надвиете? — попита той.

Внезапно започна да кашля и храчи, цялото му тяло раздирано от все по-силни пристъпи. Затвори очи и застина, борейки се да си възвърне контрол върху гинещото тяло. Звукът на нещо свистящо през въздуха към него, уви, не остана незабелязан. Умът му се протегна и забави проектила. Свободната му ръка се издигна и го грабна от въздуха. Изплю се и отвори очи. В ръката си държеше отчупената горна част на магически жезъл.

— Хвърляш си жезъла? Толкова бързо ли изпразни торбата с трикове, та прибягваш до това… — поде той. Така и не довърши изречението.

Целта се намираше в ръката на врага й. Миранда насочи ума си към небето и призова същинската атака. Ослепителна мълния раздра облаците и удари кристала, продължавайки през държащия го мъж и язденото от него чудовище. Девойката задържа концентрацията си колкото можеше по-дълго, удължавайки времетраенето на мълнията до секунди. Навсякъде бе плиснала белота, проглушителен, продължителен рев кънтеше в ушите им.

Накрая не й остана сила. Мълнията изчезна. Миранда отвори очи. Посрещна я мъгла. Дори и стиснала очите си плътно, интензивността на светлината пак бе съумяла да я заслепи. От стоялия пред тях само преди мигове звяр бе останало малко. Още по-малко бе останало от мъжа — овъглена обвивка, неразличима от каменните парчета и почернялата алебарда.

Миранда призова обратно жезъла си. Кристалът сияеше в бяло, подобреното дърво димеше, но заклинанието бе свършило работата си. Тъй като бе служил само като проводник, не беше особено повреден.

— Това беше… свирепо… и брилянтно — възхити се Дийкън, макар че коментарът му остана нечут, тъй като ушите им все още пищяха.

На Миранда й се щеше тояжката й да беше цяла, тъй като магията я бе лишила от възможността да стои изправена без чужда помощ. Но нямаше усещането, че всичко е свършило. Внезапната и пълна тишина около тях бе подтикнала най-храбрите от местните граждани да надникнат от прикритията си. Дийкън подръпна ръката на девойката, привличайки вниманието й и слагайки качулката си. Стената бе паднала. Сега бе моментът да избягат.

Девойката се обърна да побегне, но внезапно зърна нещо с крайчеца на окото си, накарало сърцето й да застине. Увреденият кристал на алебардата бе засиял слабо. Миранда се обърна и видя оръжието да се откъсва от ронещите се пръсти на предишния си носител, издигайки се високо в небето. Очите на целителката се насочиха към земята, когато светкавица хвърли три сенки. Първата принадлежеше на алебардата. Втората бе хвърляна от някаква покварена гавра на човешка снага, стиснала оръжието. Третата бе собственост на младо момче, неблагоразумно навлязло сред градината. Миранда нададе вик.

— Не! Стой настрана! — настойчиво изкрещя девойката, но дори тя не можа да чуе гласа си. Със сигурност момчето също не го бе чуло.

Миранда извърна очи към небето, търсейки силуета, стиснал алебардата, но такъв нямаше, оръжието висеше само. Ала поредна мълния отново открои трите сенки, алебардата политайки към хлапето. Девойката създаде ярка светлина, удължила сенките и затича към детето. Поквареният силует съществуваше само като сянка, но внезапно сграбчи тази на момчето. То застина като поразено.

Магьосницата безпомощно гледаше как сянката на момчето бива някак откъсната. То се строполи, сетне бавно се надигна, сдобило се с нова. Протегна ръка и стисна алебардата. Изражението на невинност и страх тутакси бе заменено с хладния, безразличен интелект, така свойствен за Епидим. Не се бе променил.

С плавно, упражнявано движение, генералът призова черния диск, от който бе видяла да пристъпва Димънт. Преведе откраднатото си тяло през него, точно когато девойката го достигаше. Преди Миранда да е успяла да стори каквото и да било, нищотата във въздуха се затвори, плисвайки вълна черна енергия, повалила я на земята.

Дийкън мигновено се озова до нея, помагайки й да се изправи. Ушите й все още пищяха, очите й още не се бяха адаптирали напълно, но видяното показваше, че не може да си позволи повече бавене. Хората вече излизаха на открито. Не знаеха какво бе причинило това, защо градът им бе разрушен. Страх, гняв и объркване замъгляваха главите им. Опасна комбинация, която се нуждаеше от нещо, върху което да се излее. Ако Миранда и приятелите й се мотаеха наоколо, местните щяха да си намерят така търсеният отдушник.

Дийкън и целителката се втурнаха към края на града. Там Лейн бе открил яздените от тях коне и вече бе успял да натовари Айви на гърба на един от тях. Другият бе зает от Етер, която със сигурност не бе в стихията си.

— Каква идиотщина — да използваш едно тяло, за да контролираш друго… — промърмори тя, докато се опитваше да разгадае как да контролира коня.

— Аз ще го насочвам, ти ще яздиш зад мен — рече Миранда, покатервайки се на седлото. Етер неохотно се съгласи.

Дийкън пък се настани на коня, понесъл Айви. Младежът се затрудняваше с управлението му почти колкото Етер, но успя да се справи. Само миг и вече бяха на път. Лейн вървеше пеш малко зад останалите. Разпръскващите се облаци изливаха светлината на издигащото се слънце връз тях, а в настоящия момент не бе особено желателно да бъдат видими. Дъждът, предоставил начин за сразяването на Епидим, бе измокрил животните до кости. След режещия мраз на севера, това си беше бърза рецепта за смърт. Трябваше да открият убежище — и то бързо.

След близо час действително намериха. За целта послужи гъста дъбрава, разположена в плитка долина. Бяха събрани дърва, бе запален огън (от който Етер побърза да се възползва), а не след дълго Лейн бе донесъл достатъчно улов. Когато топлината се върна в измръзналите им крайници и стана ясно, че не са преследвани, Етер не можеше да удържа повече езика си.

— Обясни — настоя тя.

Миранда замислено се взираше в земята.

— Струва ми се, че Миранда се нуждае от няколко мига. Бих се радвал да… — услужливо предложи Дийкън.

— Ти Избран ли си? — попита Етер.

— Не съм, но… — понечи да обясни младежът.

— Тогава не говори в наше присъствие. Миранда, отговори — отново настоя метаморфът.

— Напразно беше… — каза девойката, поклащайки глава.

— Какви ги мърмориш? — сопна се Етер, която не бе свикнала да бъде така открито игнорирана.

— Той беше обикновен човек! — гневно изрече Миранда през стиснати зъби, а очите й бяха насълзени. — Ардън и Епидим не са били един и същи човек. Човека убих, но Епидим продължава да живее. Убих го без причина! Без причина!

— Оръжието — алебардата. Изглежда съхранява някакво същество. Именно то е врагът ти. Този Ардън е бил единствено гостоприемник — обясни Дийкън.

Лейн наблюдаваше от другата страна на огъня с поглед, който указваше, че знае как се чувства тя.

— Никога не бях отнемала човешки живот преди. Никога. Сега го сторих, без да постигна нищо. Бедният човек трябваше да умре, защото бях прекалено глупава да съзра истината — с треперещ глас продължи девойката.

— Да. Убедена съм, че го смяташ за потресаваща трагедия, но ни спести емоциите си за друг път — подмина това Етер. — Настоявам за отговор.

— С риск да те разгневя повече, почитаема Избрана, струва ми се, че би било по-удачно аз да задоволя любопитството ти, докато Миранда… — поде Дийкън.

— Вече те предупредих веднъж — сурово изрече Етер.

— Всичко е наред. Дължа им обяснение — сковано каза Миранда.