Нишката на покварата

Осма глава

„Морски слуга“ се носеше из безкрайната чернота, а фенерите по планшира и мачтата му хвърляха самотни отблясъци в бездната. Само една луна се виждаше в небето — Иридима, чиято ярка повърхност бе набраздена от сини нишки, подобно на пропукан мрамор. Дебели, плътни облаци периодично скриваха лицето й, затъмнявайки звездите.

Необичайно студен вятър брулеше платната и люлееше фенерите, карайки Кайку да притиска още по-плътно блузата към настръхналата си кожа. Младата жена стоеше на предната палуба и наблюдаваше съзвездията — ниско на изток се виждаше Кучешкия зъб, а точно над главата й, едва забележим под студеното сияние на Иридима, се очертаваше Човекът с косата. В северната част на небето блестяха двете червени звезди на Този, който чака — досущ като чифт зловещи очи, наблюдаващи света с хищен интерес.

Беше късно и пасажерите спяха, както и по-голямата част от екипажа. Приглушените гласове на моряците, които дежуреха на вахта, се дочуваха едва-едва от задната част на „Морски слуга“, сякаш идваха от друга вселена. Ала тази нощ Кайку не можеше да спи — утре трябваше да пристигнат в Ханзеан и самата мисъл да стъпи отново на сарамирска земя караше сърцето й да пърха като птиче.

Тя усети как очите й започват да се навлажняват. Богове, никога не си беше мислила, че родната земя може да й липсва толкова много — особено след като се бе отнесла така с нея. Ала въпреки обстоятелството, че всичките й близки бяха мъртви, а тя не беше нищо повече от един прокуденик, обречен на изолация от обществото заради Различната си кръв, Кайку обожаваше красотата на хълмовете, равнините, лесовете и планините и гореше от нетърпение да се завърне в родината си след двумесечното си отсъствие.

Погледът й внезапно бе привлечен от лицето на Иридима — най-красивата и ярката от лунните сестри — и момичето изпита силен прилив на благоговение и страх. Тя отправи безмълвна молитва към богинята, както правеше винаги в подобни моменти, и си спомни за деня, когато бе докосната от Лунните деца и се беше почувствала тъй нищожна пред чудовищната им, невъобразима същност.

— Знаех си, че си ти — рече един глас зад гърба й и девойката усети как страхът й се заменя от приятна топлина, разливаща се по тялото й. Кайку се обърна и изгледа преценяващо новодошлия.

— Така ли? — попита тя небрежно.

— Никой друг не се скита по палубите посред нощ — отвърна й Саран. — С изключение на моряците, но техните стъпки са много по-тежки от твоите.

Събеседникът й стоеше близо до нея — по-близо, отколкото трябваше — ала Кайку не направи никакъв опит да се отдръпне. След близо цял месец, през който се виждаха всеки ден, и двамата бяха престанали да крият привличането, което изпитваха един към друг. Това се бе превърнало в пикантна игра между тях — и двамата знаеха за чувствата на другия, ала никой не се решаваше да направи първата крачка и оставяше това на отсрещната страна. Кайку подозираше, че отчасти това се дължеше на съобщението, което куараалецът носеше и мистериозния ореол, с който мисията му го натоварваше. Девойката изгаряше от любопитство да разбере повече за същността на заниманията му, но Саран отклоняваше всичките й усилия да разбули загадката, с което засилваше още повече интереса й.

— За дома ли си мислиш? — попита той след продължилото мълчание.

Кайку изсумтя тихо.

— Какво те очаква там? — не се отказваше Саран.

— Какво трябва да ме очаква? — сопна му се тя. — Просто искам да се прибера вкъщи. Това е.

Той не каза нищо. Кайку осъзна, че се е държала грубо, и постави длан на рамото му.

— Приеми извиненията ми. Акцентът ти се е усъвършенствал до такава степен, че понякога забравям, че не си от Сарамир.

Мъжът се усмихна в отговор.

— Няма защо да се извиняваш. Куараал вече не е мой дом — отдавна не съм стъпвал там и не ми липсва. Сънародниците ми са страшно ограничени хора — те се боят да напуснат родните си брегове, боят се, че ако се смесят с други култури, ще оскърбят боговете, боят се, че теократите ще ги обвинят в еретичество. Аз обаче не мисля така — за мен всички хора са красиви. А някои са много по-красиви от другите.

Кайку усети как се изчервява, въпреки че Саран изобщо не гледаше към нея, докато произнасяше последните думи.

— Някога и аз разсъждавах по този начин — промълви младата жена. — Предполагам, че до известна степен продължавам да мисля така, макар и вече да не ми се удава така лесно. Мишани казва, че сърцето ми трябва да загрубее, и е напълно права. Да мислиш прекалено много за някой друг само те прави по-уязвим. Рано или късно единият разочарова или предава другия.

— Това е мнение на Мишани, не твое — каза Саран. — Нали? Вие изглеждате по-близки от сестри…

— Дори тя ме е наранявала в миналото — и то така, както никой до този момент.

Възцари се продължителна тишина. Двамата стояха безмълвни, заслушани в диханието на морето и загледани в мрака. Искаше й се да каже и други неща, ала си замълча, чувствайки, че и без това вече е разкрила твърде много. Пазеше ревниво вътрешното си пространство — така бе свикнала, а и животът я бе научил, че няма смисъл да се променя. Всеки път, когато сваляше бронята си, попадаше на неподходящия човек — ето защо единственото решение беше да не допуска никого до себе си и да отблъсква хората.

Откакто бе заживяла в Лоното, се бе впуснала в две връзки — и двете й изглеждаха задоволителни навремето, ала накрая се бяха оказали празни. Бе прекарала близо три години с единия мъж, преди да осъзнае, че е с него само за да облекчи вината, която изпитваше за смъртта на Тейн — човекът, който я беше последвал в Императорската цитадела заради любовта си към нея и бе загинал там. Връзката й с другия продължи шест месеца, преди той да разкрие отвратителния си характер — нещата се бяха влошили още повече поради обстоятелството, че мъжът бе неспособен да надделее над нея физически заради уменията, които бе усвоила в Аления орден. Кайку не бе забелязала трупания гняв, докато в един момент той внезапно не избухна. Партньорът й я беше ударил веднъж, а младата жена използва силата на своята кана, за да строши костите на ръката му. За нещастие, въпреки недостатъците си, той бе опитен специалист по взривни съоръжения и доста ценен кадър за Либера Драмач, ала постъпката на Кайку сложи край на кариерата му и девойката съжаляваше повече за проблемите, които бе създала на организацията на Заелис, отколкото за това, че го беше осакатила.

Ала имаше и още един човек — той бе влязъл под кожата й преди доста време и Кайку не можеше да го прогони, колкото и да се опитваше. Споменът за него бе натрапчив като шепнещите гласове от бащината й Маска, които от време на време я будеха посред нощ с коварните си съблазни.

— Липсва ми Асара — промълви разсеяно тя, зареяла поглед в тъмнината.

— Асара ту Амареча? — попита Саран.

Кайку рязко се завъртя към него.

— Познаваш ли я?

— Срещал съм я — каза шпионинът. — Не че тогава използваше това име, но, както навярно знаеш, тя никога не се придържа към една самоличност за по-продължително време.

— Къде? Къде си я видял?

Саран вдигна вежди, озадачен от явното нетърпение на събеседничката си.

— Всъщност точно в пристанището, където ще акостираме утре. Преди няколко години. Тя не ме познаваше, ала аз веднага разбрах коя е. Лицето й беше различно, но бях получил сведения за пристигането й. — Той се усмихна вътрешно, доволен от вниманието на Кайку. — Свързах се с нея. Все пак, и двамата сме на една и съща страна.

— Аасара не е на ничия страна — рече младата жена.

— Тя прави онова, което й харесва на нея — вдигна рамене Саран. — Ала поне ти би трябвало да знаеш, че Асара помага на Аления орден и на Либера Драмач.

— Помагаше — уточни младата жена. — Не съм я виждала, откакто Лусия беше… — тя изведнъж замлъкна, но после се сети, че това едва ли представляваше тайна за събеседника й — откакто Лусия дойде в Лоното.

— Тя се изказа много благосклонно за теб — рече Саран и закрачи бавно по палубата. Тези думи бяха произнесени по един предвзет, маниерен начин, който подразни Кайку. Тя се загледа в събеседника си и изведнъж и движенията му й се сториха театрални и изкуствени. Веднага след като бе разбрал, че разполага с информация, от която тя се интересуваше, беше започнал да се надува; младата жена трябваше да демонстрира безразличие, ала вече беше твърде късно. Куараалците имаха славата на доста високомерни хора и ето че шпионинът не правеше изключение. Като много хора, природно надарени с красота, той не чувстваше, че трябва да облагороди някои черти на характера си, след като жените така или иначе пак щяха да паднат в краката му. Това вбесяваше най-много девойката — тя прекрасно осъзнаваше този факт и въпреки всичко продължаваше да се върти около куараалеца.

Той със сигурност се надяваше събеседничката му да го попита какво е споделила Асара за нея, но този път Кайку нямаше да играе по свирката му.

Мъжът се спря и се облегна на парапета, а луната надничаше иззад рамото му.

— Какво представлявахте една за друга? — попита той.

Първоначално на младата жена не й се искаше да му отговаря, ала тази нощ бе настроена съзерцателно, ето защо каза:

— Не зная. Никога не съм знаела каква е или каква е била Асара. Знаех, че е способна да… да променя облика си по някакъв начин. Знаех също, че ме е наблюдавала от доста време, чакайки моята кана да се прояви. Можеше да е както жестока, така и много мила. Според мен се чувстваше и самотна, ала бе прекалено заета с това, да бъде независима, за да си го признае.

— Бяхте ли приятелки?

Кайку смръщи вежди.

— Бяхме… и повече, и по-малко от приятелки. Не зная какво си е помислила тя за мен, но… част от нея продължава да живее в мен. Ето тук — младата жена потупа гръдната си кост. — Тя отне дъха на друг човек и ми го вдъхна, при което част от нея също заживя у мен. — Изведнъж Кайку осъзна, че Саран я наблюдава с присвити очи, поклати глава и се изсмя нервно. — Не че очаквам да ме разбереш…

— Мисля, че напълно те разбирам.

— Така ли? Съмнявам се.

— Обичаше ли я?

Очите на девойката се разшириха от изумление.

— Как се осмеляваш да ме питаш такива неща?

Шпионинът вдигна рамене.

— Просто питах. Звучеше тъй, сякаш…

— Обикнах онова, на което тя ме научи — прекъсна го девойката. — Тя ме накара да се приема такава, каквато съм. Една Различна. Помогна ми да спра да се срамувам от себе си. Ала не можех да я обичам. Не и каквато беше. Измамна, егоистична, безсърдечна — Кайку изведнъж се сепна, осъзнала, че неусетно е повишила тон. Лицето й бе поруменяло. — Отговорих ли на въпроса ти? — попита след минута, изпепелявайки с поглед събеседника си.

— Напълно — отвърна невъзмутимо Саран.

Младата жена се приближи до другия край на палубата и застана там с кръстосани ръце. Асара продължаваше да е отворена рана, която отказваше да заздравее. Беше казала на събеседника си повече, отколкото бе възнамерявала. Щеше да е най-добре да си тръгне веднага, ала нещо я накара да остане.

След известно време чу приближаващи се стъпки и дланта му докосна рамото й, оставайки там. Тя се завъртя, отпускайки ръце. Отново стоеше близо до нея, а тъмните му очи сякаш я пронизваха, натежали от скритите в тях намерения. Девойката усети как пулсът й се ускорява; чувстваше как соленият вятър гали кожата й. Тогава шпионинът се наведе, за да я целуне, ала момичето завъртя глава. Саран отстъпи назад, оскърбен и ядосан.

Кайку се изтръгна от хватката му, обръщайки му гръб, след което отново кръстоса ръце пред гърдите си. Усещаше смущението и объркването му, които сякаш я боцкаха като иглички по задната част на врата, ала остана абсолютно неподвижна. Не след дълго до ушите й достигна шумът от отдалечаващите му се стъпки.

Младата жена отново беше сама. Тя стоеше, подпряна на корабния парапет, и се взираше се в звездите, докато прибавяше поредната тухла в стената, обграждаща сърцето й.

Пристигнаха в Ханзеан рано сутринта на следващия ден. Пристанищният град бе облян в розова светлина. Далеч на изток духаше Суранануи, а могъщи урагани вдигаха във въздуха червения пясък на пустинята Тчом Рин, опитвайки се да затъмнят взора на окото на Нуку.

Както повеляваше обичаят, моряците проведоха кратък ритуал около малкия олтар, който извадиха изпод палубата, отдавайки почит на Асантуа — богинята на морето и небето — заради безопасното пътуване. Всички жители на Сарамир присъстваха на церемонията, с изключение на Саран и Тсата.

Ханзеан не беше толкова оживен като Джинка, откъдето минаваше по-голямата част от притока на стоки и хора от Окхамба, ала корабите на рода Мумака го предпочитаха, въпреки по-дългия път, защото тук се намираше базата на цялата търговска флотилия на Чиен. Ханзеан бе най-живописният измежду западните крайбрежни градове и същевременно най-древното населено място на континента. На сто и тридесет километра на югозапад се издигаше Палексай — величественият обелиск, маркиращ мястото, където навремето бяха стъпили първите заселници. И макар че Ханзеан не бе удостоен с честта да бъде първата сарамирска столица — тази титла се падна на прокълнатата Гобинда — той си остана забележително селище, пропито със собствената си богата история.

Мишани бе идвала тук няколко пъти — преди да прекъсне отношенията със семейството си. Тихите улички и древните площади й напомняха за Императорския квартал в Аксками, само дето тук нещата изглеждаха по-_истински._ Сега обаче гледката на високите каменни кули и червените олуци, обрамчващи гигантския пазарен купол я изпълваха едновременно с облекчение и безпокойство. Пътешествието им си имаше цена — каква точно обаче, Мишани все още не знаеше. Чиен не бе поискал пари; вместо това беше изтръгнал от нея обещание, каквото самата учтивост я задължаваше да даде, дори и да не бе получила такава огромна услуга като осигуряването на транспорт до дома.

— Трябва да ми дойдете на гости в къщата ми в Ханзеан — беше рекъл търговецът.

На повърхността тези думи звучаха съвсем невинно; ала повърхностите, както и маските, прикриваха истината, лежаща под тях. Макар че не бяха говорили за време, етикетът изискваше от Мишани да остане поне пет дни… а през тези пет дни всичко можеше да се случи. Намираше се прекалено близо до именията на рода Коли край залива Матакса, за да се чувства спокойна.

Девойката огледа ситуацията от всички страни, търсейки скрито значение във всяко нещо. С течение на времето тя бе усъвършенствала тази своя способност, откривайки, че има безспорен усет за подобни неща.

Чиен не беше идиот; той можеше да извлече големи облаги за себе си от молбата на дъщерята на баракс Авун. Ако беше на негово място, Мишани щеше да постъпи именно по този начин. А в случай че слуховете за разрива в семейството й бяха достигнали до ушите му, търговецът щеше да знае, че Мишани няма какво да му предложи, и просто щеше да я предаде в ръцете на врага й срещу подобаваща отплата.

„Защо тогава му позволявам да стори това?“, запита се девойката, докато мълвеше думите от мантрата към Асантуа и почти не обръщаше внимание на ритуала, случващ се пред очите й.

Защото бе дала обещанието си. Отказът й да компрометира честта си я бе накарал да напусне баща си и едва ли щеше да промени характера си точно сега. Чиен знаеше, че тя не би могла да му откаже, без да го обиди; а и така девойката щеше да разкрие подозренията си. Навярно и той бе не по-малко озадачен от нейните мотиви. Какво ли е правила в Окхамба? Защо е предприела такова продължително и опасно пътуване?

Тя не му каза нищо, макар че често си говореха по време на пътешествието. Несигурността му беше нейното предимство и девойката трябваше да се възползва от нея. А по отношение на къщата му… щеше да му мисли, когато стигнеше там.

Мишани реши да не споделя притесненията си с Кайку. Приятелката й изпитваше същите подозрения като нея, ала дългокосото момиче я успокои, като й каза, че Чиен е човек, на който може да се разчита. Това, естествено, беше лъжа, но Кайку така или иначе не бе способна да й помогне, ето защо беше по-добре да не я тревожи излишно. И бездруго приятелката й имаше свои собствени задачи — тя трябваше да отведе Саран и ткиуратския му придружител до Лоното. Мишани не беше от кой знае каква полза в сърцето на Либера Драмач — сещаха се за нея само когато Заелис или Кайлин имаха нужда от съвет, или пък когато Лусия скучаеше. Сега обаче й бяха възложили задачата да се отправи към Лаляра, където да се срещне с баракс Зан ту Икати, истинския баща на някогашната Престолонаследничка, и дребничката девойка възнамеряваше да се отправи натам веднага след като се измъкнеше от Чиен ос Мумака.

Те акостираха на частния пристан на Чиен, след което търговецът им предложи да отидат в градската му къща и да похапнат с него, преди да се отправят на път. Саран не бе особено доволен от това, ала не възрази, а що се отнася до Кайку, тя бе щастлива да отложи с още няколко часа раздялата с приятелката си. Тсата и Чиен си размениха няколко думи на окхамбски и ткиуратецът също се съгласи. Слугите на търговеца ги настаниха в разкошни каляски и те поеха по тихите улички на древния град.

Къщата на Чиен ос Мумака представляваше тумбеста триетажна постройка, наподобяваща смачкана пагода, с изящен, покрит с раковини покрив, в четирите края на който се издигаха статуи на духове, служещи като водоливници. Тя бе заобиколена от изящна градина с разноцветни алпинеуми, каменни пейки и игриво поточе, отделена от външния свят посредством масивна ограда. Районът, където бе разположена, очевидно беше някакъв богаташки квартал, понеже околните сгради и дворовете й съответстваха по размери.

Обядът беше възхитителен — задушен в гърне хлъзган, яхния от зеленчуци, печени на скара банати и — най-вкусното от всичко — плодове от джукара, които растяха само в последните седмици на жътвата и бяха изключително трудни за култивиране. По време на угощението си говореха и разменяха шеги, обединени от приятното усещане от твърдата земя под краката им. По едно време дори опитаха да се хранят с изящните лъжици, които трябваше да се държат между показалеца и палеца, ала нито Саран, нито Тсата имаха проблеми с тази техника. Мишани си каза, че мълчаливият ткиуратец навярно е доста по-образован, отколкото си мислеше първоначално.

Най-накрая пиршеството свърши. Както се очакваше, Чиен предложи гостоприемството си на спътниците на Мишани, ала те му отказаха вежливо, което също бе в рамките на очакваното. Търговецът не настояваше повече — само им каза, че може да им предостави каляска, с която да излязат лесно от града.

Присъстващите се надигнаха от трапезата и поеха през изящната градина към портата на имението, където ги очакваше каляската. Прохладният бриз, предвестник на настъпващата есен, бе отшумял, оставяйки след себе си влажен, тежък зной. Кайку се доближи до Мишани и я хвана за ръката.

— Ще ми липсваш, Мишани — рече тя. — Пътят до Южните префектури е доста дълъг.

— Няма да остана там завинаги — усмихна се дългокосата девойка. — Най-много месец или два, в зависимост от това за колко време ще свърша работата си. Мислех си, че вече ти е дошло до гуша от мен след тези два месеца в морето.

Кайку също се усмихна.

— Как можеш да си мислиш подобни неща? Кой ще ме пази да не правя глупости, ако те няма теб?

— Кайлин се опитва, но ти не й позволяваш.

— Кайлин се отнася с мен като с котенце — изсумтя Кайку. — Ако я слушах, трябваше да прекарвам всеки ден в зубрене и да нося само черни рокли, намацана с онзи ужасен грим, така че всички да видят, че съм от Аления орден…

— Тя вярва в теб — изтъкна приятелката й. — Повечето учители не биха се занимавали с такава непокорна ученичка.

— Кайлин гледа собствените си интереси — отвърна Кайку, присвивайки очи срещу слънцето. — Тя ме научи да обуздавам онова, което имам вътре в мен — вечно ще съм й благодарна за това — ала аз никога няма да се съглася да прекарам живота си като Сестра от Аления орден. И Кайлин просто не може да възприеме това. — Момичето внезапно сведе поглед към земята. — Пък и първо съм дала клетва на по-висша сила от нейната.

Мишани положи длан на рамото й.

— Ти направи неоценими неща за Либера Драмач, Кайку. Изигра важна роля във всички операции на братството. Всяко нещо, което правиш за тях, нанася вреда на Чаросплетниците — била тя малка или голяма. Не забравяй това!

— Не е достатъчно — измърмори приятелката й. — Семейството ми продължава да бъде неотмъстено; обетът, който дадох пред Оча, все още не е изпълнен. Чаках, чаках, но търпението ми вече започва да се изчерпва.

— Не можеш да разгромиш Чаросплетниците сама — рече й Мишани. Нито пък можеш да очакваш, че ще заличиш двеста и петдесет годишна история за половин декада.

— Зная — кимна другата девойка, — ала това не ми помага да се почувствам по-добре.

Сбогуваха се, след което Саран, Тсата и Кайку се качиха в каляската, оставяйки Мишани в компанията на Чиен.

— Ще влезем ли вътре? — попита галантно домакинът и гостенката му го последва безмълвно, съзнавайки с болезнена яснота, че е съвсем сама и безпомощна, впримчена в капана на собствената си представа за чест.