Нишката на покварата

Деветнадесета глава

По същото време, когато Кайку и спътниците й наблюдаваха стълпотворението от Различни край река Зан, Лусия и придружителите й пристигнаха в Алскайн Мар. Това беше на двеста и петдесет километра в източна посока, в другия край на разлома Ксарана, недалеч от река Ран. Някога, в дните преди катаклизмът да обезобрази земята и да погълне Гобинда, Алскайн Мар е представлявал възхитително подземно светилище. После обаче покривът му се срутил, входовете му се продънили и безброй души били погребани живи там от земните трусове. Сега беше кошмарно място, обитавано от нещо древно и зло, и дори най-свирепите племена от Разлома гледаха да стоят далеч от него. В Алскайн Мар господстваше страховит дух, а духовете охраняваха ревниво своята територия.

И сега Лусия трябваше да отиде там. Сама.

Ескортът й се състоеше от най-опитните воини от Либера Драмач, придружени от Заелис и Кайлин. Беше рисковано предводителят на Либера Драмач, главата на Аления орден и момичето, на което бяха възложили всичките си надежди, да пътуват заедно, ала Кайлин настоя да дойде, а пък Заелис не можеше да допусне осиновената му дъщеря да се изправи пред това изпитание без подкрепата му. Той продължаваше да се измъчва от чувство за вина и най-малкото, което можеше да стори, бе да придружи някогашната Престолонаследничка, докъдето можеше.

Кайлин побесня, когато водачът на Либера Драмач й каза какво бе направил. Макар че беше съобщил на момичето, че той и Кайлин искат от нея да отиде в Алскайн Мар, всъщност идеята бе изцяло негова. Високата жена яростно му се противопостави, щом разбра за намерението му.

— Това е голяма глупост, Заелис! — изкрещя му тя. Намираха се в кабинета на къщата му в Лоното. — Много добре знаеш какво се случи последния път, и въпреки това сега я изпращаш срещу неизмеримо по-могъщ дух! Какво те е прихванало?

— Да не би да си мислиш, че взех това решение лесно? — отвърна й белобрадият мъж. — Да не би да си мислиш, че идеята да пратя дъщеря си в бърлогата на това нещо ми харесва? Необходимостта движи ръката ми, Кайлин!

— Никаква необходимост не може да оправдае риска, на който излагаш живота й! Тя е смисълът на всичко, за което някога сме се борили!

— Ще изгубим всичко, за което сме се борили, ако Чаросплетниците открият Лоното — каза Заелис. — Лесно ти е на теб — ти имаш Аления орден. Можеш да изчезнеш за цял ден, да се скриеш, да загърбиш всичко това. Аз обаче имам отговорност към онова, което съм започнал. Всеки мъж и жена в този град са тук заради направеното от мен; дори онези, които не са част от Либера Драмач, идват тук заради идеалите, които ние въплъщаваме. — Той наведе глава. — И ме възприемат като техен водач.

— Ще дойде ден, когато ще възприемат Лусия като техен водач, Заелис — отбеляза събеседничката му. — Не си ли мислил за това? Как тогава се осмеляваш да подлагаш на такъв риск живота й?

— Налага се — отвърна мъжът, а чертите на лицето му се изкривиха.

— Изчакай да се върнат разузнавачите — посъветва го Кайлин. — Може би напразно се тревожиш.

Белобрадият мъж поклати глава.

— Каквото и да открият те, това няма да промени факта, че Чаросплетниците са в Разлома. Та те могат да са тук от години, не разбираш ли? Разбрахме за преградата им единствено благодарение на Номору. Колко ли наши следотърсачи са минали оттам и изобщо не са забелязали, че са били заблудени? — Той погледна обвинително жената пред себе си. — Точно ти ми каза как действат тези прегради.

Кайлин наведе глава и гарвановите пера от яката й се размърдаха.

— Прав си. Природата на тези изобретения е такава, че повечето хора ще си помислят, че сами са се заблудили.

— Замисли се тогава какво ли още могат да крият Чаросплетниците под носа ни — рече Заелис. — Открихме тази преграда само благодарение на чист късмет. Изведнъж се оказа, че сме напълно беззащитни пред врага, с който се борим. Мислехме си, че сме се скрили добре от тях. Колко наивни сме били! Едва сега разбирам, че те ще ни открият — дали случайно, дали преднамерено, рано или късно. А може вече и да са ни открили. Трябва да разберем какво имаме насреща си и само духовете могат да ни кажат това.

— Сигурен ли си, Заелис? — повдигна вежди Кайлин. — Какво знаеш ти за духовете?

— Зная онова, което ми е казала Лусия — отвърна й белобрадият мъж. — А тя е убедена, че си струва да опитаме.

Високата жена го изгледа равнодушно.

— Естествено. Тя ще направи всичко, за което я помолиш. Дори и това да я убие.

— За боговете, Кайлин, не прави нещата по-лоши, отколкото са! — извика събеседникът й. — Вече съм решил. Отиваме в Алскайн Мар.

Предводителката на Аления орден се обърна и пое към изхода. На прага обаче се спря и каза:

— За какво си създал всичко това? Ти съгради Либера Драмач от нищото. Един човек вдъхнови всички останали. Ала кой вдъхнови теб?

Заелис не отговори. Знаеше, че въпросът е подвеждащ, и не искаше да бъде подведен.

— Кое е по-важно за теб сега? — попита го жената. — Момичето или тайната армия, която предвождаш? Лусия или Либера Драмач?

Спомените отекваха болезнено в главата му, докато си пробиваха път към рухналото светилище. Пътуваха през нощта, а болният крак на Заелис и несвикналата на подобни преходи Лусия ги забавиха доста. Чак на разсъмване се приближиха до овалната падина, широка над километър и половина, зейнала на върха на голямо плато. Покрай източния й край течаха водите на река Ран, а в центъра й зееше дълбок отвор. Там се намираше Алскайн Мар.

Спряха на ръба на пропастта и веднага забелязаха наредените около нея душеяди. Те тракаха силно под напора на вятъра, а знаците, изрисувани на олющената им повърхност, се блъскаха в скалата. Душеядите представляваха суеверни артефакти, останали от народа угати — елипсовидни камъни, изписани със заклинания, благослови и проклятия. Преданията разказваха, че когато някой дух се приближавал до душеяд, той се ужасявал от звука на заклинанията, а благословите и проклятията го отблъсквали и отвращавали; ето защо духът се връщал там, откъдето бил дошъл. Поради очевидната им неефективност хората бяха спрели да ги използват преди стотици години и така душеядите се превърнаха в любопитен елемент от сарамирския фолклор. Кайлин забеляза обаче, че тези тук не бяха много стари — вероятно нямаха повече от петдесет години. Кой ли ги бе поставил и защо? Какво ли бе искал да постигне с тях? Навярно си беше мислел, че чрез този древен ритуал ще затвори завинаги древния дух от Алскайн Мар? Обичайните правила на цивилизацията не важаха за разлома Ксарана.

Разположиха се отвъд падината. Докато слънцето се издигаше в небето, Лусия се сви на рогозката си и заспа — продължилият цяла нощ преход се бе оказал доста тежък за нея. Стражите се подкрепиха със сухата храна, която носеха, хвърляйки предпазливи погледи към безмълвното плато. Тук не ги застрашаваше никаква човешка опасност — никой не се осмеляваше да пристъпи близо до Алскайн Мар — ала дори най-невъзприемчивият човек можеше да усети присъствието на духа, и то караше кожата им да настръхва. От време на време периферното им зрение улавяше бързи движения сред храстите, ала когато провериха, не откриха нищичко.

Заелис и Кайлин седнаха един до друг. Белобрадият мъж се загледа угрижено в спящото момиче, а жената се зае безмълвно да изучава отвора в центъра на падината.

— Все още не е късно да се върнем обратно, Заелис — рече Сестрата.

— Недей — вдигна ръка той. — Решението е взето.

— Човек може да променя решенията си.

Белобрадият мъж сбърчи чело.

— Не и това.

Високата жена не каза нищо. Изведнъж й се прииска Кайку ту Макаима да беше тук. Тогава навярно щяха да убедят Заелис. После й хрумна безумната идея да използва Чаросплетието, за да му повлияе, ала Лусия веднага щеше да разбере. Дори и настойникът й да не узнаеше, това щеше да е ужасно предателство в отношенията им.

Ето защо тя продължи да се взира безмълвно в Алскайн Мар.

— Какво става с Асара? — обади се след известно време Заелис. — Чувала ли си нещо за нея? Може да ни потрябва съвсем скоро.

— Замина — рече Кайлин. И двамата продължаваха да говорят за нея като за Асара, макар че прекрасно знаеха за образа на Саран, в който тя бе посетила Лоното последния път. Самоличността на шпионина, когото бяха изпратили да претършува Близкия свят за следи от Чаросплетници, никога не е била тайна за тях, но и двамата не знаеха за всичките й превъплъщения. — Тръгна си малко преди Кайку. Подозирам, че са се скарали за нещо.

Заелис вдигна въпросително вежди.

— Когато мога, винаги наглеждам своята ценна ученичка — вдигна рамене събеседничката му. — Както и да е, не мисля, че ще видим Саран Иктис Марул скоро. Асара отново променя облика си.

— Говорила ли си с нея? Къде е отишла?

На червено-черните устни на Кайлин разцъфна лека усмивка.

— Изпълнява една моя поръчка. Успях да я убедя, че това е… в неин интерес.

— Поръчка? — повтори белобрадият мъж. — Каква поръчка, Кайлин?

— Това си е наша работа — каза събеседничката му.

— За боговете! Изпратила си някъде най-добрия ми шпионин и дори не искаш да ми кажеш защо! Какво си намислила?

— Тя не е твой шпионин — поправи го Сестрата. — Ако изобщо се подчинява на някого, то това съм аз. В чужбина е, по въпроси на Аления орден.

— Не се ли предполага, че Либера Драмач и Аления орден работят заедно — напомни й Заелис. — Що за сътрудничество е това?

Кайлин се изсмя тихо.

— Ако беше така, Лусия изобщо нямаше да е тук сега. Щях да забраня това, стига да имах силата. Не, Либера Драмач управлява в Лоното и ти добре го знаеш. Ние не ти дължим нищо. Може да ти помагаме, но не сме ти задължени. Освен това имам и други интереси, за които трябва да се погрижа, преди да му дойде краят на всичко това.

Лусия се събуди следобед, хапна малко и започна да се подготвя за онова, което трябваше да се направи. През това време не промълви и дума.

След малко премина пръстена от душеяди и застана до ямата в центъра на падината. Следобедното слънце огряваше гърба й, ала по задната част на вратлето й и между лопатките — там, където бяха белезите от изгарянията — мъртвите й нерви не усещаха нищо. Погледът й беше зареян и далечен, фокусиран върху изящните облачета на източния небосклон, където прозрачната синева постепенно се обагряше в пурпурно.

Тя постепенно се отпусна и се заслуша. Вятърът шепнеше своите безсмислици в ушите й, а мудните, вяли мисли на хълма бяха почти неразбираеми. Наблизо нямаше никакви животни — инстинктите ги бяха прогонили от съществото, което живееше на дъното на тази дупка в земята. Бившата Престолонаследничка също го усещаше — навсякъде около нея, макар и концентрирано предимно под земята; досущ като далечния рев на някакъв колосален звяр, който хем бе заспал, хем ги усещаше. Въздухът сякаш бе опънат до скъсване и подлъгваше окото, създавайки илюзии за нечие движение.

Заелис дойде при нея заедно с Кайлин и се опита да й се усмихне окуражаващо, ала нещо не се получи. Тогава Сестрата погали косата й с изненадваща нежност и й каза:

— Запомни, Лусия. Никой не те кара насила да направиш това.

Момичето не каза нищо. Кайлин й кимна разбиращо и се отдръпна назад.

— Готова съм — заяви им дъщерята на покойната Анаис, макар че изобщо не се чувстваше така.

Неколцина от придружаващите ги стражи донесоха люлката, която бяха сглобили, докато момичето спеше. Тя представляваше лек стол, изплетен от камаков бамбук и снабден със сложна система от въжета, благодарение на който щяха да спуснат момичето в пещерата. След като я завързаха добре за седалката, двама от стражите я вдигнаха внимателно и я занесоха над отвора на бездната, докато трети сграбчи въжето, завързано за люлката.

Заелис погледна надолу, а зад очите му се водеше последната битка на нерешителността му. После обаче приклекна и се обърна към повереницата си:

— Върни се жива и здрава!

Тя само го погледна с красивите си очи, без да каже нищо.

— Спускайте! — извика един от стражите на другарите си и Лусия започна да потъва в пропастта.

Първите няколко метра не бяха лесни. Момичето трябваше да се отблъсква от грубата влажна скала, в резултат на което само след минута ръцете и краката й бяха изподраскани и ожулени.

После отворът се разшири и тя увисна в бездната над Алскайн Мар — мъничка фигурка, която се поклащаше на фона на огромните мащаби на подземния терен. Реалността на ситуацията изведнъж я връхлетя с цялата си сила и в съзнанието й нахлу ужасът от настоящата й задача, съпътстван от неверието, че баща й бе позволил това да се случи. Тя осъзна, че до последния момент се бе надявала той да промени решението си, да й каже, че не трябва да прави това, че няма да я обвини, ако се откаже. Обаче нищо подобно не се случи. Той дори не й бе дал възможността да размисли. Как можеше изобщо да й причини подобно нещо? Как?

Светлината от окото на Нуку се бе ограничила до един-единствен сноп лъчи, който се спускаше отвесно от отвора над главата й, озарявайки светлите й коси. Под нея се виждаше водата — повърхността на голямото езеро блестеше там, където слънчевите лъчи го осветяваха, и Лусия можеше да види рухналите арки и могъщи колонади, осеяли дъното. Голям брой от тях стърчаха над водите, подобни на причудливи каменни острови, а провисналите от отвора на пещерата лози и увивни растения се поклащаха лениво около тях.

По-голямата част от стените и куполите на светилището продължаваха да се издигат, макар че бяха минали повече от хиляда години, след като земята се бе продънила отгоре му. Лусия затаи дъх при вида на колосалните сводове, напомнящи за някогашното великолепие на храма. Огромните пиктограми, с които бяха изрисувани стените, бяха написани на непознат за момичето език, а формата им предполагаше мрачно и сериозно съдържание. Бившата Престолонаследничка не можеше да определи точните размери на колосалната пещера, защото отвъд светлия сноп лъчи започваше царството на мрака и тя бе способна да различи единствено смътните силуети на гигантските съоръжения, издигащи се в здрача.

Изведнъж се почувства съвсем мъничка и сама. Сама… като изключим присъствието, което я чакаше в Алскайн Мар.

Лусия погледна надолу и видя голям порутен купол, който се извисяваше точно под нея. Макар че нямаше страх от високото, тя се боеше да не би въжето да се скъса и да полети към острите зъбери на каменната развалина. Стражите продължиха да размотават постепенно въжето, спускайки я все по-надолу, докато люлката й не премина през една пролука в купола, достатъчно широка, за да се провре безпрепятствено оттам. Минута по-късно седалката й се удари в каменния под. Момичето бързо развърза предпазните въжета, сякаш се боеше да не би люлката да се издигне внезапно, запращайки я в черната вода.

— Лусия? — извика Заелис от светлия кръг над главата й. — Добре ли си?

Гласът му прокънтя като някакво богохулство сред неестествената тишина, царяща в пещерата, а въздухът сякаш изведнъж се сгъсти и помръкна. Изглежда, другите също го бяха усетили, защото момичето чу как стражите възкликнаха уплашено, а Кайлин извика на Заелис да млъкне. Белобрадият мъж очевидно се вслуша в думите й, понеже не се обади отново.

Светлината постепенно се възстанови, ала напрежението във въздуха си остана. Лусия си пое дълбоко дъх, а ръцете й трепереха. Тя погледна към малката, крехка люлка, която беше единствената й възможност да се измъкне оттук, и осъзна колко далеч се намираше от всяка възможна помощ. Застанала в малкото островче от светлина, тя беше просто едно беззащитно момиче на четиринадесет жътви, облечено с протрити панталони и бяла блузка.

„Ти не си нечия жертва, Лусия.“ Думите на Кайку, произнесени в първия ден на Жътвената седмица. Ала ето че сега беше тук, в леговището на някакво чудовищно същество, като девица, предложена на митичен демон от собствения си баща.

Опита се отново да се успокои. Гласовете на другите духове, които чуваше всеки ден — животните, земята, въздухът — изобщо не се чуваха тук. Това я изнервяше. Никога не се бе чувствала толкова самотна и изоставена — отсъствието на всички гласове, с чието присъствие беше свикнала, само засилваше впечатлението за изолираност.

Обитателят на светилището почти не проявяваше интерес към нея. Ако искаше да го пробуди, трябваше да действа изключително внимателно.

Тя се приближи до края на площадката и коленичи на студения каменен под. Постави длани на повърхността му и наведе надолу глава, напрягайки слуха си.

Процесът на активна комуникация с духовете не беше прост като общуването между хората. Лусия не се затрудняваше да намери общ език с животните, ала повечето духове нямаха никаква представа за това как хората възприемат света. Просто не съществуваше общ речник, благодарение на който хората и духовете да се разберат един друг, понеже не споделяха един и същи сетива. Лусия трябваше да се свърже с тях на едно подсъзнателно ниво, след което всяка от страните да се слее със същността на другата. Оформяше се колебливо, неясно единство, напомнящо връзката между зародиша в утробата и неговата майка.

Лусия почувства камъка под пръстите си и го остави и той да я почувства. В началото усещанията бяха изцяло физически — студеният му допир до кожата й, натискът на плътта й върху твърдата повърхност. После постепенно започнаха да се изострят, докато момичето потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в своя транс — тя зърна в съзнанието си безкрайността на порите и гънките по кожата на дланите й, след което усети микроскопичните пукнатини и пластове в камъка, върху който бе застанала на колене.

Вече бе напълно отпусната. Дишаше бавно и спокойно, а сърцето й биеше лениво и приглушено.

Лусия остави споделеното усещане да се разпространи отвъд точката на контакта, разширявайки границите на своята чувствителност, така че да обгърне цялото й тяло: стремителният поток на кръвта й, мрежата от капиляри по скалпа й, мъртвата плът на белезите й, преплетените мускули по гърба й. Тя се разтвори пред камъка, споделяйки с него знанието за своите оформящи се яйчници и утроба, които скоро щяха да станат плодоносни, за постепенно удължаващите се кости на крайниците й, за всички процеси на живот и растеж в организма й.

Едновременно с това момичето потъна още по-дълбоко в същността на камъка, плъзгайки се по неговата древна, тежка памет. Тя почувства неговата структура, неговия произход — къде се е оформил и къде са го издялали; научи всичко за безчувственото му, лишено от възприятия съществуване. По принцип в камък, откъснат от родната си планина, нямаше истински живот, ала нещата, които се бяха случили тук, бяха оставили своя отпечатък върху него.

Тогава изведнъж цялото светилище се пробуди около нея. Тя замалко не бе изхвърлена от транса си, когато възприятията й бяха пометени от пороя спомени, връхлетели върху тях. Цялата структура на древния храм, хилядолетия на съществуване се разкриха наведнъж пред нея и тя усети гордостта и могъществото на това място, почувства горчивината му, задето беше изоставено и запустяло. То не бе забравило дните, когато стотици мъже и жени се молеха в залите му и изгаряха своите жертвени дарове на олтарите му. После Лусия узна за продължителната пустота и идването на новия обитател, възвърнал могъществото на това място, макар че дните на някогашното величие бяха безвъзвратно отминали.

Тя се понесе предпазливо напред, опитвайки се да проучи обитателя на пещерата, да го накара да почувства присъствието й. Въпреки състоянието на транс, в което бе изпаднала, усещаше сковаващите нокти на страха. Дори смътните впечатления, които получаваше от древния дух, бяха зашеметяващи и страховити и тя се чувстваше като насекомо, бръмчащо край хълбоците на исполински звяр.

Постепенно съществото, обитаващо Алскайн Мар, се пробуди.

Лусия веднага усети промяната около нея. Пещерата потъна в непрогледен мрак, който мигновено затъмни сиянието на окото на Нуку, и до ушите й достигна ужасеното възклицание на Заелис, когато пропълзялата тъмнина я скри от погледа му. Топлинката на слънчевите лъчи, проникващи през отвора, внезапно се стопи и температурата рязко се понижи. Момичето започна да трепери, а дъхът й заизлита на малки облачета пара. Изплашена, Лусия се оттласна назад, отскубвайки се от транса, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

Духът обаче я последва. Докосването й го беше пробудило и той нямаше намерение да я пусне, без да научи нещо за същността на натрапника в убежището си. За секунда момичето бе пронизано от връхлитащ ужас, след което неведомото същество погълна съзнанието й, помитайки я като жестока приливна вълна.

За един кратък миг Лусия съзря необятната му, неведома му за човешкия ум свирепа същност. После умря от шока.

И продължи да живее.

Очите й се отвориха. Лежеше с лице към земята на пода на порутения купол. Лицето и гърдите я боляха там, където ги беше ударила при падането си. Мракът бе заменен от бледосиньо призрачно сияние.

Тя се надигна на ръце.

Странната светлина идваше от дълбините на езерото. Цялата пещера бе обляна от нея. Водната повърхност бе набраздена от малки вълнички. Над главата й обаче мракът беше непрогледен и отворът, през който бе проникнала в Алскайн Мар, бе забулен в тъмнина.

Когато разсъдъкът й постепенно се възвърна, тя осъзна, че духът от светилището все още беше в нея. Усещаше присъствието му. Изпращаше й вълни от информация, примирие и нещо, което тя интерпретира като извинение. Бе умряла… ала само за броени мигове. Духът я беше убил по случайност след което беше абсорбирал същността на момичето и отново бе активирал биологията й, поправяйки щетите, които бе нанесъл на психиката й. Макар и да беше умряла, това бе продължило само няколко секунди, през които кръвта не бе спряла да циркулира из тялото й.

Лусия с изумление установи, че общува с духа. Или по-скоро той общуваше с нея. Момичето прекрасно съзнаваше, че е отвъд възможностите й да накара толкова различно същество да я разбере, и никога не бе очаквала, че такъв могъщ дух ще се окаже способен да се опрости достатъчно, за да слезе на нейното равнище. Ала ето че като беше погълнал същността й, обитателят на Алскайн Мар бе придобил представа за нейните възможности и ограничения, след което бе установил контакт.

Тя запълзя колебливо към ръба на площадката. Когато стигна там, коленичи, погледна надолу към водната повърхност… и го видя.

Дъното на езерото беше изчезнало. Водата беше кристално ясна, ала под повърхността й се виждаха единствено безкрайни дълбини, откъдето се излъчваше и странното сияние. И там долу, от някаква невъобразима дълбочина, могъщият обитател на пещерата отвърна на погледа й.

Нямаше форма. Беше като някаква вдлъбнатина във водата, трептяща на ръба на зрението на момичето, повече намек за някакво присъствие, отколкото физическо същество. Нейде вътре в него две овални образувания, наподобяващи очи, я гледаха съсредоточено. Побиха я тръпки. Съществото потрепваше в унисон с едва забележимите движения на водата, като ту се местеше, ту оставаше на същото място. Струваше й се малко и същевременно огромно. Лусия не можеше да се довери на гледната си точка; имаше чувството, че само да се протегне, ще докосне повърхността на езерото, а в следващия момент то й изглеждаше по-отдалечено от луните в небесната шир. Тя остана загледана в него, защото знаеше, че духът искаше точно това.

Благоговение, радост и суров ужас се боричкаха вътре в нея. Никога не беше вярвала, че е способна да установи контакт с подобен могъщ дух; ала ето че сега, когато вече се бе свързала с него, не можеше да каже с каква сила точно си имаше работа. Обитателят на Алскайн Мар бе в състояние да унищожи съзнанието й за миг, стига да поискаше; можеше да я задържи вечно тук за свой компаньон; а можеше и да направи нещо, надминаващо въображението на всеки смъртен. Лусия продължаваше да е зашеметена и потресена от исполинската мощ на първото му докосване, от мигновеното потапяне в дълбините на смъртта и нямаше никаква представа дали ще се окаже достатъчно силна, за да се справи с онова, което щеше да последва.

Ала друг изход нямаше. Тя трябваше да зададе своите въпроси. Момичето бавно разпери ръце и допря длани до студената повърхност на езерото. След това си пое дълбоко дъх и издиша, цялата разтреперана, без изобщо да забелязва малкото облаче бяла пара, което се отдели от устните й.

И започна.