Нишката на покварата

Петнадесета глава

Кръвният Император Мос се събуди с вик от съня си. Погледът му запари трескаво из стаята, а силните му пръсти се впиха в златните чаршафи. Постепенно осъзна, че е буден, ала сънят продължаваше да го измъчва — унижението, мъката и гневът бяха забили куките си дълбоко в съзнанието му.

Беше ужасно горещо. Може би часът бе малко след пладне, помисли си той. В императорската спалня цареше нетърпима задуха, въпреки вдигнатите капаци на прозорците. Помещението бе проектирано да бъде просторно и прохладно — подът му бе облицован с лач и балконът му се извисяваше високо на североизточната стена на Императорската цитадела, — а вместо това се бе превърнало в пещ.

Мос лежеше гол в огромното легло, разположено в центъра на спалнята. Четирите масивни стълба, на които се крепеше разкошният балдахин, бяха изработени от бивните на гигантски животни от Итрикс. Помещението миришеше на кисела пот, а в устата си Кръвният Император усещаше вкуса на старо вино, примесен с лошия му дъх. Съпругата му не беше до него и по отсъствието на парфюма й мъжът заключи, че не бе спала в постелята му предната нощ.

Спомените мудно започнаха да нахлуват в съзнанието му. Жътвената седмица едва бе започнала. Спомняше си празненството, музикантите… и виното — много вино. Неясни лица, смях и веселба… Главата го болеше ужасно.

Кавга. Разбира се, имаше някаква кавга — напоследък често се караха за какво ли не. Чувството му за вина не беше избледняло напълно — онзи момент в павилиона, когато за малко не я беше ударил, се вряза болезнено в паметта му. Ала после се бяха сдобрили и дори празнуваха заедно през нощта. Усещайки, че временното им примирие е доста крехко, той даже изтърпя ужасната й компания, пренебрегвайки своите далеч по-интересни сътрапезници заради противните натруфени приятелчета на жена му.

Естествено, че и Есзел, и брат й Реки бяха там. Книжният червей си беше намерил другарче, с което си приказваха за разни незначителни неща, които автоматично изключваха Мос от общуването. Какво знаеше той за древните философи? Какво го интересуваше винакската скулптура? Като изключим опитите на Лараня да го въвлече в разговора, той почти не отвори устата си по време на гощавката. Мълчеше и се гризеше вътрешно от яд. Те го игнорираха — него, Кръвния Император на Сарамир. Е, не биваше да забравя удовлетворението, че присъствието му все пак караше Есзел и Реки да се чувстват неловко. Спомни си колко силно бе пожелал жена си, обаче не можеше да я моли да дойде в постелята му — не и пред тези пауни, с които се събираше. Това обиждаше чувството му за мъжественост. Тя трябваше да легне с него, когато й кажеше — хич нямаше да я врънка! Богове, та той беше Кръвен Император! Всъщност той се боеше от нейния отказ, дори и ако й заповядаше; Лараня бе прекалено своенравна, за да е сигурен, че ще му се покори.

Внезапно изпита желание да се махне оттук, но му се щеше и тя да дойде с него. Не му се искаше да я оставя при тези женчовци. По някое време през нощта, в един миг на пиянско проникновение, осъзна, че всъщност се боеше от Есзел. Страх го беше какво може да направят, докато го нямаше.

Изгревът беше последното нещо, което си спомняше. Тогава, неспособен повече да стои буден под тежката пелена, която алкохолът бе спуснал над сетивата му, той заяви гръмко, че ще си ляга, взирайки се многозначително в Лараня. Пауните се сбогуваха с него, както повеляваше етикетът, а съпругата му го целуна бързо по устните с думите, че съвсем скоро ще отиде при него.

Обаче не дойде. Тя не дойде, а сънищата на Мос бяха необичайно ярки и отвратителни. Въпреки че си спомняше само един от тях, не можеше да се отърси от чувствата, които кошмарите му бяха пробудили. В съня си бе влязъл в една от стаите в Императорската цитадела и бе открил там жена си — пръстите й бяха впити в голия гръб на мъжа, който се клатеше ритмично над нея, пъшкайки и стенейки досущ като Мос в подобна ситуация. Кръвният Император бе абсолютно безпомощен да се намеси или дори да види лицето на човека, с когото Лараня му изневеряваше. Немощен и жалък. Също както в онзи миг, когато Какре се бе надвесил над него.

Мос прехапа устни и се замисли. Първо Върховният Чаросплетник, а после и собствената му жена? Да не би да се бяха наговорили да го унижават? Гласът на разума му нашепваше, че Лараня най-вероятно се намира там, където я беше оставил — на трапезата, в компанията на онези женчовци, празнуваща с онзи неизтощим глад за живот, който така му харесваше у нея. Ала нямаше как да разбере какво се бе случило в онези часове след разсъмване — ето защо сънят продължи да го измъчва, докато очакваше с нетърпение завръщането на жена си.

Жителите на Ашики бяха започнали да се боят от настъпването на нощта.

Жътвената седмица се оказа прокълнато време за тях. Вече никой не празнуваше. Те представляваха съвсем малка общност и отскоро живееха в Разлома — предимно учени и техните семейства, пожертвали личните си спестявания, за да наемат войници, които да ги охраняват. През последните няколко години все повече и повече хора се преселваха в разлома Ксарана, за да избягат от угнетяващата атмосфера на градовете и чувството за предстоящи размирици. Погледът на Чаросплетниците проникваше навсякъде, но не и тук, и учените и мислителите, основали Ашики, се страхуваха повече от евентуално преследване заради радикалните си идеи, отколкото от историите, които се разказваха за Разлома.

Не бяха чували достатъчно истории.

Пристигането им в Разлома беше благословено с добър късмет. Направлявани от Заня, Шинту или двамата, те достигнаха до уединена долчинка, намираща се близо до източния бряг на Ран, недалеч от големите водопади. В началото се постреснаха малко заради лошата поличба — там се натъкнаха на костница, пълна с мъртъвци — ала понеже бяха прагматични хора, скоро разбраха какво се е случило тук и си дадоха сметка, че това ще е идеалното място за бъдещото им поселище. Две враждуващи племена се бяха избили взаимно върху спорната си територия, а оцелелите се бяха разпръснали. Земята нямаше господар и учените я взеха за себе си.

Те не знаеха какви щастливци са. Повечето нови групи, пристигащи в Разлома, не изтрайваха и седмица, преди някоя друга сила да ги погълне. Голямата битка обаче бе разчистила терена в радиус от километър и половина и заселниците съумяха да останат незабелязани в живописната си долина, докато строяха своите укрепления и домове.

Това беше първата Жътвена седмица, която щяха да прекарат в Разлома, ето защо, въпреки всички трудности, те се чувстваха като първопроходци и се гордееха със себе си.

На втората нощ от празничната седмица обаче хората започнаха да изчезват.

Заблудени от привидната си безопасност, жителите на Ашики си бяха позволили да отслабят бдителността си по време на празненството и на следващата сутрин четирима души бяха изчезнали безследно. Първоначално отсъствието им не разтревожи никого — заселниците си казаха, че навярно са се напили и са заспали нейде наоколо. След залез слънце семействата и приятелите им се обезпокоиха, ала това не попречи на останалите жители на Ашики да продължат да празнуват със същата жар. Изчезналите най-вероятно си бяха намерили уединено местенце, където да се отдадат на любовни ласки, или просто бяха решили да си отдъхнат сред природата. Напълно естествени неща.

През тази нощ изчезнаха още шест души. Някои от тях — докато спяха в леглата си.

Този път вече всички обърнаха внимание на случилото се. Учените изпратиха отряди, които да претърсят околните райони. Когато те се завърнаха, наброяваха с двама мъже по-малко.

Сега, докато се спускаше нощта след четвъртия ден от Жътвената седмица, никой не спеше. Безмълвните демони и духове, отвлекли съгражданите им, ги бяха изпълнили със смъртен страх. Обитателите на Ашики се бяха сгъчкали в домовете си, чакайки с ужас какво ли щеше да им донесе денят. Не знаеха, че демонът им бе приключил с делото си и вече си бе тръгнал. Чудовището беше взело всички жертви, от които се нуждаеше.

Създанието, което Кайку познаваше като Асара, седеше замислено в една воняща на мускус пещера, все още в облика на Саран Иктис Марул. Девойката обаче едва ли би го разпознала, защото цялото му тяло бе подуто, а осеяната му с изпъкнали червени вени кожа висеше, набръчкана на тлъсти гънки, сякаш цялата й еластичност се беше изпарила. Тесните му куараалски одежди лежаха захвърлени до него, недалеч от друг комплект дрехи, които бе откраднал за целите на настоящата си мисия. Някога мускулестата му и атлетична фигура сега изглеждаше отпусната и затлъстяла и преливаше над сгънатите му колене. Очите му бяха покрити с бяла ципа, зад която плуваха тъмните точици на ирисите му. Компонентите на тялото му се пренареждаха в прецизния генетичен танц, променяйки се постепенно, така че нито една телесна функция да не бъде нарушена. Самата структура на тялото се видоизменяше и Саран се прераждаше в собствената си кожа.

Пещерата беше влажна и вътре беше тъмно като в рог. Ако човек запалеше огън, навярно щеше да изглежда дори уютна, защото в центъра й имаше малко езерце, заобиколено от сталагмити, обсипани с жълти и зелени минерали. Той обаче стоеше на тъмно, защото не се нуждаеше нито от светлина, нито от топлина. Бе избрал това място заради неговата недостъпност, след като предварително се беше уверил, че наблизо няма никакви поселища. Предишният му обитател бе убит и изхвърлен преди няколко дни от Саран, но вонята на мускус щеше да продължи да отпъжда дивите зверове. Въпреки това Саран бе барикадирал входа с камъни — за всеки случай.

Щеше да бъде уязвим, докато промяната не приключеше. Мускулите му бяха достигнали до точката, в която едва можеше да ги помръдва, а освен това беше сляп и глух. Съвсем-сам в мрака, единствената му компания бяха собствените му мисли, докато потъваше в летаргичния унес, в който щеше да прекара по-голямата част от своята трансформация.

Асара се бе превъплътила в Саран Иктис Марул със съвсем невинни намерения. Това бе крайно наложително, за да изпълни успешно своята мисия в Куараал. Заради строгите патриархални закони на Теокрацията на жените им беше забранено да пътуват между провинциите без специално разрешение, а чужденките изобщо не се допускаха през границите на страната. Единственият реалистичен изход от тази ситуация беше да приеме облика на куараалец. Това не беше нещо ново за Асара — тя бе прекарала няколко години като мъж в онези времена, когато все още търсеше отчаяно вечно изплъзващата й се самоличност. Този път преображението й се стори значително по-лесно и тя се чувстваше далеч по-добре в мъжкото си тяло. Притесняваше я единствено чувството, че понякога се държеше така, както смяташе, че трябва да се държи един представител на силния пол, вместо да бъде максимално естествена. В подобни моменти прекаляваше с прекомерната сериозност или театралничене, което сигурно изглеждаше смешно отстрани.

Тя запази този облик при последната си експедиция в Окхамба. От една страна, вече бе свикнала достатъчно с това тяло, а от друга, по този начин щеше да събере много по-лесно мъже за опасната си мисия в джунглата; така нямаше да има смехотворни прояви на мъжество и неуспешни опити да бъде прелъстена. Да не говорим за презрението, което изпитваха мъжете към всяка жена, която се отправяше на рисковано пътешествие, или пък закрилата, която щяха да й предлагат. Силният пол беше предсказуем като деня и нощта.

Обаче имаше и още една, много по-важна причина. Да промени отново тялото и пола си означаваше да открадне дъха — и следователно живота — на страшно много други хора. Ковачницата на превъплъщенията, органът, който според нея се намираше някъде между стомаха и гърба й — Асара си го представяше като намотано кълбо — трябваше да бъде зареден с достатъчно гориво, за да извърши подобна сложна трансформация. Не че тя изпитваше чувство за вина от това, което правеше — Асара отдавна бе привикнала към убийствата и мимолетните угризения, които я обземаха всеки път, когато отнемеше нечий живот, не надхвърляха съжалението, с което някой касапин заколваше поредното банати. Тя обаче бе доживяла до осемдесет и шестата си жътва благодарение на своята предпазливост, а десетки смъртни случаи за кратък интервал от време щяха да направят оцелелите изключително подозрителни. Понякога те отдаваха гибелта на жертвите й на някаква мистериозна чума — на Спящата смърт, за която бяха чували, че заразените от нея внезапно падали мъртви, без никакъв видим белег по тялото си, сякаш дъхът им просто спирал. Друг път обаче започваха да търсят изкупителна жертва и ако я откриеха по средата на превъплъщението й, щяха да я разкъсат на парчета.

Обикновено не променяше цялото си тяло, освен ако това не бе абсолютно наложително. Този път обаче бе направила изключение.

Побиха я внезапни тръпки на отвращение. Тази форма, тази кожа вече беше омърсена. Саран Иктис Марул щеше да бъде заличен, а заедно с него и част от спомените му.

Откъде можеше да знае, че ще изпратят Кайку, за да се срещне с него? Защо точно нея — от всички жители на Лоното? Макар че бяха разделени от пет години, проклетото привличане към нея не изчезваше, независимо от облика й, а ето че сега се засили от простия факт, че в момента беше мъж, а Кайку беше все така красива, както и преди. Искаше й се никога да не беше спасявала живота на девойката. Цената се бе оказала прекалено висока.

С течение на времето обаче си каза, че можеше да не й разкрива истината. Промяната на облика й си беше нейна привилегия и Саран нямаше чувството, че ще я измами, ако я излъжеше за миналото си. После, когато Кайку му беше казала какво мисли за Асара, решението му узря окончателно. Девойката никога не трябваше да научава истината.

После дойде моментът на любовните ласки; ала тялото му го предаде, както бе направило и тялото на Асара преди време. Желанието да отнеме дъха й, да проникне вътре в нея бе по-силно от онова, което можеше да й предложи любовният акт. На някакво първично ниво той искаше да я погълне, да възвърне изгубената част от себе си и да асимилира цялото й същество. Отново бе изгубил контрол.

Бе разрушил всичко. Познаваше Кайку прекалено добре; тя бе изключително упорита в гнева си, както и във всичко друго. Никога нямаше да му прости. Лъжата, която му изглеждаше благородна навремето, сега му се струваше отвратителна в очите на Кайку. Колко беше жалка — непрекъснато променяше облика си, като се надяваше, че така ще изтрие предишните грешки. Създание без сърцевина, без душа, което крадеше своята същност от другите, а отвътре бе празно и банално.

Накрая Саран бе отишъл при Кайлин и обсъдиха следващата му мисия, която щеше да изисква нов облик. Сестрата от Аления орден се изненада от въодушевлението, с което куараалецът прие тази задача.

Вече не можеше да понася това тяло. Беше време да се промени.

Заелис откри Лусия в компанията на едно момче на нейните години под надвиснала скала, стърчаща от полегатия склон на долината. Беше пладне и застиналото в средата на небето око на Нуку обливаше света с ослепителните си лъчи. Зноят бе нетърпим. Момичето лежеше по корем и четеше, а момчето се бе изпънало по гръб. Няколко малки животинчета щъкаха наоколо — двойка катерички търсеха лешници, гарван подскачаше наблизо, дебнейки за опасност, а едно черно лисиче седеше до храстите, загледано в децата, които се излежаваха безгрижно.

Щом ги забеляза, Заелис се спря. Сърцето му се успокои. Все едно наблюдаваше картина, на която бе изобразена детска идилия. Лусия се държеше досущ като малко момиченце — по едно време тя се обърна към момчето и му каза нещо за книгата, която четеше, а той избухна в смях, сепвайки катеричките. На устните на някогашната Престолонаследничка бе разцъфнала прелестна, безгрижна усмивка. Заелис се зарадва, след което изведнъж изпита тъга. Подобни моменти бяха толкова редки за Лусия, а ето че сега той идваше да разруши тази идилия. За малко да се обърне, мислейки си да поговори с нея по-късно, ала после си каза, че работата бе по-важна от неговите или нейните чувства. Белобрадият мъж отново се запъти нагоре по склона.

Когато се приближи, осъзна, че познава това момче. Казваше се Флен; беше син на един от професионалните войници, които служеха в Лоното. Баща му беше член на Либера Драмач. От всички жители на Лоното Лусия предпочиташе най-много компанията на това момче; или поне така твърдяха информаторите му. Предпазливостта го бе научила да държи под око бившата Престолонаследничка, защото никой не знаеше откъде можеше да изникне опасността.

Даде си сметка, че вече не харесва това момче. Беше предупредил Лусия да не демонстрира способностите си пред хората и да не се разкрива пред тях. Въпреки че никой не знаеше дали дъщерята на Анаис ту Еринима е жива, все пак съществуваше известен риск. Ала ето че тя пренебрегваше съветите му по отношение на този хлапак. Какво ли го правеше толкова специален?

„Внимателно, Заелис — каза си той. — Момичето е само на четиринадесет жътви. Съвсем малка е още. Без значение какво си мислиш.“

Флен го забеляза, макар че животните — а и самата Лусия — го бяха зърнали преди доста време. Момчето се изправи на крака и се поклони по привичния за младите момчета начин, с кръстосани ръце зад гърба.

— Господарю Заелис — поздрави го то.

— Флен — кимна белобрадият мъж. — Мога ли да разменя няколко думи насаме с Лусия?

Момчето погледна към приятелката си, сякаш да я попита за разрешение; Заелис много се подразни от това. Тя обаче продължи да си чете книгата, сякаш бе сама.

— Разбира се — рече Флен. Той се поколеба за момент, сякаш искаше да каже още нещо на Лусия, ала после се отказа и ги остави, поемайки към селището.

— Благоден, Заелис — рече някогашната Престолонаследничка, без да надига глава от книгата. Виждаха се за първи път днес — момичето бе излязло от къщата, преди той да се събуди.

Настойникът й седна до нея, протягайки напред ранения си крак. Когато се налагаше, можеше да сяда с кръстосани крака, ала коляното го наболяваше. Тя го изгледа през рамо, присвивайки очи заради ослепителните слънчеви лъчи, и зачака той да заговори.

Белобрадият мъж въздъхна. Общуването с нея не беше никак лесно.

— Как се чувстваш? — попита.

— Чудесно — отвърна момичето. — А ти?

— Лусия, трябва да използваш по-официален тон — намръщи се настойникът й. Речта й се превръщаше в хибрид между момичешкото и женското говорене, което бе нещо нормално за възрастта й; диалектът й обаче, който бе пропит с най-различни влияния от езика на жителите на Лоното, не изглеждаше подходящ за едно дете на Кръвна Императрица.

— Мога да се изразявам доста по-изтънчено, Заелис — рече Лусия, — ала предпочитам да го правя само когато се налага. — Тонът й беше самоуверен и тайнствен — досущ като този на Кайлин.

Заелис изостави темата. Изведнъж му се прииска изобщо да не я беше подхващал.

— Виждам, че отново общуваш с дивите обитатели на долината — каза, сочейки към черното лисиче, което ги наблюдаваше с ококорени очички.

— Те сами идват при мен — независимо дали им говоря, или не.

— Означава ли това, че вече си се възстановила от инцидента с речните духове? — попита възрастният мъж, разсеяно потривайки с юмрук късо подстриганата си брада.

— Веднъж вече ти казах. Да.

Заелис се загледа в далечния край на долината, докато се чудеше как да формулира следващото си изречение; Лусия обаче го изпревари.

— Искаш да се опитам отново — каза тя.

Настойникът й завъртя глава към нея и кимна; на лицето му бе изписано мрачно изражение. Нямаше смисъл да увърта — момичето бе твърде проницателно.

— От това няма да има никаква полза — добави. — Каквото се е случило по реката, отдавна вече е забравено… поне от духовете, с които мога да установя контакт.

— Зная това — рече Заелис, макар и да не беше съвсем сигурен, докато някогашната Престолонаследничка не му го каза. — Но нещо се е случило там, Лусия. Изпратих шпиони да проучат случая след онова, което стана с теб. Жителите на речните градове говорят само за това.

Момичето го изгледа съсредоточено с проницателните си сини очи, а мълчанието й го накара да продължи.

— Някакъв шлеп е бил унищожен по Керин — каза настойникът й, размърдвайки се нервно. — Най-вероятно е пренасял експлозиви, които са се възпламенили и са го взривили на парчета. Били са открити… — той се поколеба, чудейки се дали трябваше да й казва това — били са открити късове от телата на хората, които са били на шлепа. Както и части от някакви други същества. Плавателният съд е пренасял и други неща, когато е експлодирал, и те не са били с човешки произход.

Лусия продължаваше да мълчи.

— Кайлин смята, че нещата са достигнали критичната си точка. Все по-слабата реколта, войските на рода Керестин, откритието на Саран, съществото, което си усетила в реката, Чаросплетниците в Разлома. Започвам да й вярвам. Наистина нямаме никакво време.

Той съзнателно пропусна бунта в Зила, макар че шпионите му бяха разбрали доста отдавна за него. Искаше да държи делата на Айс Маракса колкото е възможно по-далеч от ушите на повереницата си.

Мъжът сложи длан на коляното й.

— Също така си дадох сметка, че всъщност нямаме ясна представа за онова, срещу което сме се изправили, а невежеството ни може да ни унищожи. Трябва да разберем какво се случва сега — рече. — Трябва да узнаем с какво си имаме работа. Първоизточникът на всичко това.

Сърцето й помръкна, когато усети неизбежността на онова, което щеше да последва.

— Лусия, нуждаем се от теб, за да ни кажеш. Трябва да отидеш до Алскайн Мар и да се свържеш с един от великите духове. Трябва да разберем истината за вещерските камъни. — Заелис погледна към нея, а лицето му беше изкривено от болка. — Ще го сториш ли?

„Ти не си пионка тук“, долетяха до нея думите, които Кайку бе изрекла през първия ден на Жътвената седмица. Сега те изведнъж й се сториха кухи, лишени от съдържание и чупливи под теглото на необходимостта. Момичето знаеше в дълбините на душата си, че срещата с духовете, обитаващи Алскаин Мар, щеше да я изложи на смъртна опасност, ала как можеше да откаже? Тя дължеше живота си на Заелис и го обичаше. Той нямаше да я моли за подобно нещо, ако помощта й не беше от изключително значение.

— Ще го сторя — отвърна Лусия и слънчевият ден сякаш помръкна изведнъж.