Нишката на покварата

Шеста глава

Писъци.

Лан никога не си беше представял, че нещо толкова ужасяващо може да излезе от човешко гърло — че такъв писък на първичен, животински ужас би могъл да бъде издаден от интелигентно същество. И никога не си беше представял, че ще чуе подобно нещо именно от собствената си майка.

Денят беше прекрасен — малки пухкави облачета се носеха по лазурносиньото небе, което придобиваше тюркоазен оттенък в близост до линията на хоризонта. „Пеласка“ се носеше лениво по течението на Керин, а големите гребни колела от двете страни на корпуса му се въртяха бавно, но равномерно, докато корабът плаваше на запад от планините Тчамил към Аксками. Бяха напред с графика си — може би само след половин ден щяха да стигнат до мястото, където Керин се разделяше на две и южното й разклонение се превръщаше в Ран — реката, чиито води течаха към пустошта на разлома Ксарана. Прекрасният ден започваше да разсейва мрачните му предчувствия, събуждайки в него увереността, че нищо лошо няма да се случи.

Пътешествието им беше доста напрегнато. Лан искаше да помоли баща си да не качват на борда онзи Чаросплетник и товара му, ала прекрасно знаеше, че думите му едва ли щяха да имат някакъв ефект. Просто нямаха избор.

Ала ето че сега майка му пищеше.

Бяха спрели в Джили — малко градче, разположено в подножието на планините, за да натоварят ценни метали и руди, които да доставят в Аксками. За лош късмет обаче тяхната баржа се бе оказала единственият плавателен съд наблизо, подходящ за нуждите на Чаросплетниците. По принцип вещерите имаха своя собствена флотилия от баржи, която използваха за незнайните си цели. Капитаните на тези шлепове бяха странни хора със студени очи, които рядко отваряха устата си; в пристанищата човек можеше да чуе какви ли не истории за тези прокълнати мъже, сключили договори с Вещерите в замяна на богатства и власт. Откъде идваха тези богатства и власт обаче беше доста неясно — баржите едва ли изкарваха кой знае каква печалба, защото приходите от търговската дейност, която развиваха, едва покриваха разходите по поддръжката им. През останалото време те плаваха безмълвно покрай пристанищата и рядко акостираха някъде, отправили се в изпълнението на неведомите си задачи.

И така, поради липсата на по-подходящ кораб, този Чаросплетник реквизира техния шлеп, заявявайки, че нито една от баржите на ордена му не е наблизо. Бащата на Лан — Пори — прие стоически това. Господарят им щеше да е бесен, когато разбереше, че един от корабите му е реквизиран, ала екипажът не можеше да стори нищо по въпроса — те бяха обикновени селяни и следователно бяха длъжни да се подчиняват на заповедите на Чаросплетниците.

Лан беше ужасен от новия им пасажер. Като повечето жители на Сарамир, и той беше присъствал на проповедите, които странстващите Чаросплетници изнасяха пред населението. Тези странни, загадъчни, страховити мъже, скрити под гротескно красивите си Маски и облечени в невъобразими роби, бяха гледка, която заслужаваше да се види. Те говореха за Различните — за злите, уродливи чудовища, които искаха да сринат устоите на империята. Обликът на тези страшилища беше най-разнообразен — някои бяха деформирани отвън и отклоненията им се забелязваха на пръв поглед, докато другите — по-опасните — изглеждаха като нормални хора, ала криеха в себе си чудовищни сили. Чаросплетниците ги учеха как да разпознават тези изроди и какво да правят с тях, когато ги открият. Незабавната екзекуция беше най-лекото наказание, което препоръчваха.

Различните стоят в корена на всяка злина, учеха Чаросплетниците. Те представляваха извращение на всичко човешко. Самото им съществуване поругаваше законите на природата. Това послание се предаваше от поколение на поколение и се бе сраснало до такава степен със съзнанието на сарамирците, както добродетелите и традициите, на които се крепеше тяхното общество.

Ала на всички подобни проповеди Лан беше само част от тълпата — можеше да си тръгне, когато пожелае. До ушите му бяха достигали разкази за чудовищните апетити на Чаросплетниците, но никой не знаеше до каква степен те бяха истина и до каква — измислица. Просто около представителите на страховития орден витаеше ореол на опасност и това бе всичко.

Сега обаче бяха принудени да съжителстват с Чаросплетник за цяла седмица, а навярно и повече. Нямаха никаква представа къде искаше да отиде техният нов пасажер. Очакваха ги седем дни, изпълнени със страх от чудовищните прищевки и капризи на госта им, седем дни, по време на които щяха да делят тясното пространство на шлепа със зловещото същество, облечено в парцаливата роба; седем дни, през които да се чудят как да избягват погледа на ужасната му Маска от тюленова кожа с намръщени очи и зашита уста.

Дори и Чаросплетникът да не се окажеше толкова противен, оставаше въпросът за товара му. Вместо да го качат на борда в Джили, бяха уведомени, че ще го вземат някъде по пътя. Когато Пори попита къде, беше възнаграден с удар през устата за неудобствата, които създаваше.

Бяха принудени да отплават незабавно. За щастие по-голямата част от стоките вече беше натоварена — предимно бурета с барут от мините, където се използваше за взривяване. Караха ги към столицата, където растящото напрежение бе довело до покачване на цените на амунициите за огнестрелните оръжия. Май рейсът им още не беше напълно пропилян — ако Чаросплетникът се съгласеше, можеха да спрат в Аксками, където да разтоварят стоката си и да изпълнят поетата уговорка. Обаче нямаха и най-бегла представа какъв щеше да е товарът на вещера, нито пък колко място щеше да заеме и дали нямаше да се наложи да изхвърлят част от буретата, за да освободят пространство за него.

Чаросплетникът се настани в каютата, която принадлежеше на Пори и жена му Фуира. Това не беше много неочаквано, като се имаше предвид, че тя беше най-хубавата — все пак Пори бе капитанът на „Пеласка“. Без да се оплакват, двамата съпрузи се преместиха в каютите на екипажа, където собственият им син Лан спеше редом с моряците и мъжете, въртящи гребните колела. Това, че беше дете на капитана, нямаше никакво значение по време на плаване — тогава той се превръщаше в обикновен юнга и търкаше дъските на палубата заедно с другите мъже от екипажа.

Още през първата нощ, след като се беше качил на борда, Чаросплетникът ги накара да спрат. Мястото беше много странно — високите брегове от двете страни на Керин бяха абсолютно пусти, като се изключат дърветата от Гората на Юна. Нощта беше тъмна — само една луна висеше в небето — ала моряците все пак успяха да привържат плавателния съд към брега под зеленикавото сияние на Нерин. После спуснаха подвижното мостче, както беше наредил Чаросплетникът, и зачакаха следващата му заповед. Тя се оказа доста изненадваща.

Вещерът заповяда всички да слязат долу в трюма, където ги заключи в каютите, предназначени за екипажа. Лан седеше на своята койка и слушаше безмълвно мърморенето на моряците и ругатните на баща му и майка му, които граничеха с богохулството. Момчето не можеше да повярва, че те се осмеляват да критикуват един Чаросплетник; нито пък си мислеше, че това е нещо безопасно, дори и обектът на клетвите им да не можеше да ги чуе. Родителите му прекрасно съзнаваха, че законът ги задължава да постъпят по начина, по който бяха постъпили, ала въпреки това не можеха да сдържат гнева си. По едно време баща му се наведе към него и му рече:

— Запомни това, синко. Преди пет години никога нямаше да посмеем да кажем подобни неща. Виж как гневът на угнетения човек може да го накара да преодолее страховете си.

Лан обаче не го разбра. До преди това пътуване единственото нещо, за което си мислеше, беше, че това лято става на четиринадесет жътви. Имаше чувството, че в думите на Пори се крие нещо по-дълбоко — някаква мрачна мъдрост — ала още не бе способен да я проумее. Все пак, беше само един обикновен юнга.

Чаросплетникът ги освободи чак на разсъмване. По това време повечето моряци вече бяха заспали. Тези, които бяха останали будни, бяха чули някакви особени шумове от гората — звуци, които ги бяха накарали да зашепнат молитви към боговете и да прибегнат до знаците за защита от зли сили. Добре че палубата беше прекалено дебела, за да чуят какво бе натоварено на кораба, но нямаха никакви съмнения, че онова, което бе качено на борда, беше измъкнато от дълбините на Гората на Юна, както и че ръцете на Чаросплетника едва ли бяха единственият чифт, взел участие в товаренето. Обаче, когато ключалката щракна и хората бяха освободени, Чаросплетникът беше единственият човек на палубата на „Пеласка“, а сивата му Маска ги наблюдаваше безизразно под светлината на наскоро изгрялото око на Нуку. Въпреки дръзките им думи от предишната нощ, никой от екипажа не се осмели да попита какво се беше случило преди няколко часа, нито пък пък каква бе природата на онова, което беше натоварено при такава тайнственост на борда. Чаросплетникът дръпна Пори настрани и му каза нещо, след което капитанът се обърна към екипажа и заяви, че никой не трябва да слиза в товарното отделение — нещо, което моряците и бездруго очакваха да чуят. То бе заключено и единственият ключ бе в ръцете на Чаросплетника. Всеки, който се опиташе да влезе или надзърне, щеше да бъде убит.

След това вещерът се прибра в каютата си.

Следващите няколко дни преминаха без инциденти. Страховитият им пасажер си стоеше вътре и го виждаха само когато му носеха храната или изпразваха нощното му гърне. Моряците, които минаваха покрай вратата на товарното отделение, чуваха странни звуци отвътре — драскане, стържене и тежки стъпки — ала никой не смееше да надзърне и да види какво ги издаваше. Мъжете само мърмореха някакви клетви и правеха суеверни знаци за закрила от злото, хвърляйки изплашени погледи към вратата на каютата, където се бе затворил Чаросплетникът, докато Пори не им изкрещеше да се заемат със задълженията си. Лан беше доволен. Миенето на дъските на палубата отвличаше вниманието му от страховитото същество, което спеше в постелята на родителите му, и зловещия товар, с който ги бяха снабдили. Момчето откри, че като не си мисли за тях, те сякаш преставаха да съществуват.

Окото на Нуку къпеше Керин в златистото си сияние, а въздухът бе изпълнен с облачета танцуващи мушички. Пори се разхождаше по палубата, проверявайки дали всеки изпълнява задълженията си. Жена му Фуира готвеше в камбуза, като от време на време се показваше навън, за да размени няколко думи със съпруга си или да целуне Лан по бузата, от което хлапето се засрамваше. Кривоклюни се рееха в небето и пикираха над водата, оглеждайки се за сребристи отблясъци, издаващи присъствието на вкусни рибки. Часовете се нижеха лениво и спокойно и човек започваше да вярва, че това е едно най-обикновено пътуване.

Де да беше така.

Навярно Чаросплетникът я беше сграбчил, когато бе отишла да му занесе обяда. Пори изобщо не се чувстваше спокоен, като знаеше, че жена му има съприкосновение с вещера, ала тя му беше казала да не бъде глупав. Фуира носеше храната на всеки член на екипажа; нейно задължение беше да гощава и неканения им гост. Вероятно той тъкмо е приключил с чаросплитането си, изпращайки тайни съобщения или изпълнявайки някаква друга неразбираема мисия; Лан беше чувал, че някои Чаросплетници ставали доста буйни и странни след използването на загадъчните си сили. В съзнанието му изплува следната картина — майка му стои пред каютата и звънва с медната камбанка, за да поиска разрешение да влезе, след което настървеният вещер отваря рязко вратата и я завлича вътре. Той беше дребен и прегърбен, ала Фуира едва ли щеше да посмее да се съпротивлява, пък и Чаросплетниците имаха начини да заставят хората да сторят онова, което искаха.

После се разнесоха писъците.

За секунди целият екипаж се събра пред затворената врата на каютата. Мъжете бяха обхванати от страх и безсилна ярост. Лан стоеше сред тях — тялото му трепереше неудържимо, а погледът му не можеше да се отдели от преобърнатия поднос с храна, който се валяше на палубата. Искаше да се махне оттук — да скочи във водите на Керин и да престане да чува пронизителните писъци; искаше да се втурне вътре и да й помогне. Вместо това стоеше парализиран от ужас. Никой не се намесваше. Това означаваше сигурна смърт.

И тъй, момчето стоеше на горната палуба, огряна от топлите лъчи на лятното слънце, и слушаше как майка му крещи като обезумяла, неспособен да си представи какво ли се случваше с нея.

— Не! — извика баща му някъде зад него, след което моряците изведнъж го сграбчиха, опитвайки се да го удържат. — Фуира!

Лан се обърна и видя как четирима мъже се мъчат да изтръгнат пушката от ръката на Пори, който неистово се съпротивляваше. Гневът бе изкривил чертите на лицето му до неузнаваемост и той се бореше като бесен, но в края на краищата мнозинството надделя и оръжието бе изтръгнато от ръцете му. Обаче в мига, когато пушката бе изритана надалеч по дъските на палубата, четиримата мъже изведнъж се отдръпнаха от него, а единият изпсува силно, докато притискаше с длан китката си, където бе зейнала грозна рана. По дъските закапаха капки кръв.

— Това е жена ми! — изрева Пори и в ръката му проблесна закривено острие. Той изгледа свирепо своя екипаж — лицето му беше станало пурпурночервено — след което отвори с крясък вратата на каютата, която доскоро бе споделял със съпругата си.

Изведнъж вратата се затръшна зад гърба му — Лан не знаеше дали това бе дело на баща му или на някаква незнайна сила. Той чу как баща му надава яростен вик, след което нещо тежко се блъсна във вратата, разцепвайки масивното дърво. После се възцари тишина. Майка му изпищя отново — този път писъкът й беше ужасно продължителен, сякаш безконечен, а под вратата на каютата започнаха да се процеждат струйки кръв.

Лан стоеше на мястото си, неспособен да помръдне, докато Чаросплетникът отново възобнови заниманията си с майка му. Момчето се взираше като хипнотизирано в тънката струйка, която бавно се проточваше по палубата. Не можеше да повярва на очите си — потресът от онова, на което току-що бе станал свидетел, замъгляваше съзнанието му. По някое време Лан се обърна и се отдалечи. Никой от моряците не му обърна внимание, нито пък забеляза как момчето вдигна пътьом пушката на баща си. Нямаше никаква представа къде отива — беше тласкан от някакъв незнаен импулс, който го отведе пред вратата на товарното отделение. Тогава вдигна пушката и стреля в ключалката, пръскайки я на парчета.

Вътре имаше нещо — нещо, което Лан искаше да намери, ала всеки път, когато се опитваше да си го представи, виждаше само онази тъничка струйка кръв и лицето на майка си.

Баща му беше мъртъв. Майка му бе… поругана.

Търсеше нещо, но какво? Нещо твърде ужасно, за да си мисли за него, ето защо насочи вниманието си в друга посока.

Товарното отделение беше задушно, тъмно и просторно. Спомняше си колко високо се издигаше укрепеният с греди таван, колко далеч се намираше отсрещната стена. Тънки ивици слънчева светлина пронизваха потъналото в сенки помещение, ала бяха недостатъчни, за да разпръснат тъмнината. Очите му постепенно започнаха да се адаптират към сумрака и той презареди пушката си. В същия момент чу над главата си забързани стъпки — моряците тичаха насам, привлечени от гърмежа на изстрела.

Нещо се размърда в здрача.

Лан присви очи и се обърна към източника на звука. Нещото отново помръдна — бавно се огъна, при което момчето успя да зърне формата му. Кръвта мигом се оттегли от лицето му.

Той пристъпи назад, стискайки здраво пушката пред себе си. Не беше само едно. Много бяха. Докато очите му се взираха напрегнато в сумрака, още същества започнаха да изпълзяват от сенките. Издаваха тънък, вибриращ звук, досущ като ято гълъби, ала в движенията им имаше нещо хищническо и страховито, което ги караше да изглеждат всякакви, но само не и добронамерени.

Зад него се разнесоха виковете на моряците, последвани от трополенето на краката им по стръмните стъпала на товарното отделение.

Някъде далеч Фуира изкрещя отново — отчаян вик, просмукан с агония, страх и чувство на невъзвратима загуба. Лан изведнъж си спомни защо бе дошъл тук.

Барутът. Буретата с барут, които трябваше да закарат в Аксками.

Те стояха наредени до стената — встрани от вратата, през която беше влязъл. Първите мъже, които влязоха в товарното отделение, изведнъж се заковаха на място — отчасти заради заповедта на Чаросплетника, отчасти заради пушката, която момчето държеше насочена към тях. Те му изкрещяха да се качва горе, да захвърли оръжието и да не прави глупости. Лан не им обърна никакво внимание. Вече се бе прицелил в буретата. Тук имаше достатъчно барут, за да направи „Пеласка“ на трески. Достатъчно, за да изпепели всички на борда. Включително и онзи Чаросплетник.

Това бе единственият начин да прекрати мъките на майка си. Единственият начин.

Зад него десетки същества надаваха пронизителните си писъци — имаше чувството, че тъпанчетата му всеки момент ще се пръснат.

Той промълви кратка молитва към Омеча, после дръпна спусъка и светът се превърна в пламък.