Нишката на покварата

Тридесет и трета глава

Кайку и Тсата се скитаха изгубени от часове, когато откриха развъдника за червеи.

Мината под тревистата равнина се оказа по-голяма, отколкото първоначално си бяха представяли — истински лабиринт от тунели и пещери, зейнали в гигантската централна шахта, които се извиваха, разделяха и съединяваха отново в чудовищен хаос. Някои участъци бяха напълно изоставени или пък никога не бяха използвани, докато други бяха наблъскани с всевъзможни сечива, материали и инструменти, прилагани в минното дело, макар че наблизо не се забелязваха никакви следи от копаене. Двамата натрапници откраднаха експлозиви от тези складове, очаквайки да ги използват впоследствие — това бе единственият начин, с който разполагаха, за да унищожат вещерския камък. Количеството взривни вещества в тези помещения беше достатъчно, за да срути половината мина — една искрица и Кайку и Тсата щяха да останат затворени завинаги в тези подземни лабиринти — и то в най-добрия случай. Те увиха експлозивите, които им трябваха, в кърпи, и ги сложиха в раницата на ткиуратеца.

От време на време се натъкваха на голнерите, ала дребосъците винаги гледаха да ги отбягват, забързани да свършат работата, която имаха. Откриха и неколцина, които бяха мъртви — брутално обезобразени жертви на зловещите нужди на Чаросплетниците. Колкото по-надълбоко проникваха в дълбините на мината, толкова повече признаци за присъствието на Вещерите забелязваха. Причудливи скулптури бяха изваяни от скалата — свидетелства за изкривени душевни състояния, чиято природа бе напълно неразгадаема за Кайку. По стените на проходите бяха изобразени пиктограми на всички езици, ала имаше и такива, чиито неведоми йероглифи, изпъстрени с по някой познат символ тук и там, внушаваха чудовищни мисли. В една пещера видяха десетки женски голнери, които се поклащаха надолу с главата, закачени за глезените за цяла система от въжета и макари. Гърлата им бяха прерязани и изтеклата кръв се бе съсирила на земята в грозни тъмнокафяви петна. Кайку се замисли, че голнерите не само бяха принудени да гледат това зверство всеки път, когато минаваха оттук, но и сигурно самите те бяха нагласили въжетата и макарите. Все едно да накараш затворниците да затегнат сами клуповете си. Младата жена се замисли какви ли са били някога тези дребни същества и как ли достойнството им е било пречупено до такава степен, че да приемат изстъпленията на Чаросплетниците като нещо напълно нормално.

Натъкнаха се на Вещера малко след това.

Кайку го усети преди още да го зърнат. Той чаросплиташе; съзнанието му се носеше из златистите нишки подобно на корабен флаг, плющящ под напора на вятъра на попътния вятър. По-късно го чуха да нарежда

нещо и да крещи — тънък, писклив звук, чието ехо достигна до тях през лабиринта от тунели. Върнаха се назад, за да го заобиколят, макар че Кайку не смяташе това за крайно наложително — тя бе виждала чаросплитащи Вещери в манастира Лакмар и знаеше, че проядените им от Маските съзнания бяха потънали изцяло в омайния свят на блещукащите нишки, изгубвайки всякаква връзка с действителността.

Младата жена бе сигурна, че навън беше ден, ала вече се намираха толкова дълбоко под земята, че нямаше начин да разберат със сигурност. Колкото по-надълбоко слизаха, с толкова повече мистерии се сблъскваха. Огромни зали със загадъчни съоръжения, които изпускаха гъсти облаци дим, докато гигантските им бутала се въртяха и проскърцваха. Масивни черни пещи озаряваха пещерите с аленото си сияние, докато суетящите се покрай тях голнери с почернели от саждите лица хвърляха въглища в ненаситните им гърла. Шумът, който издаваха, беше толкова силен, че Кайку и Тсата запушиха ушите си и побързаха да се отдалечат от тях. Задвижвани от незнайна сила асансьори издигаха и спускаха кофи с вода от непроницаеми дълбини. Причудливите железни светилници бумтяха заплашително, а от горния им край се виеха черни кълбета дим. От време на време се натъкваха на изкопна дейност — стъпили на метални скелета голнери забиваха усърдно сечивата си в твърдата земя, а скърцащите асансьори изнасяха нагоре пръстта, доставяйки им в замяна въглища за пещите. Ала за какво ли служеха самите пещи?

Кайку се запита защо ли място с колосални размери като това беше толкова пусто, но после си каза, че най-вероятно обяснението се коренеше в самото предназначение на мястото — то все пак беше мина, а не манастир или крепост. Най-вероятно Чаросплетниците искаха само едно от тази геена — вещерски камък. А той се намираше дълбоко, много дълбоко под земята. Навярно пещерите нямаха друго предназначение, освен да им служат като складове за хранителните припаси за многобройната им армия и места, където да държат пещите и другите си загадъчни съоръжения; това обаче бе съвсем малка част на фона на невъобразимата плетеница от проходи и зали, която изглеждаше още по-пуста след заминаването на армията от Различни зверове.

Една от мистериите, която успяха да разбулят, беше откъде произлизаха слузестите същества, чрез които Възлите контролираха Различните хищници. Откриха отговора в развъдника за червеи.

Стигнаха до него по метален мост, простиращ се над бездната, който свързваше входовете на два тунела. Оттам се гмурнаха в прохода, който ги отведе до развъдника. Таванът му беше нисък и широк, а самото помещение се осветяваше от причудливите метални фенери, които бяха съединени посредством метални въжета помежду си. Кайку и Тсата пролазиха вътре и се вцепениха, когато зърнаха сцената, разкрила се пред погледа им.

Намираха се на ръба на скална тераска, под която се простираше пещера с колосални размери. Тя буквално гъмжеше от червеи — истинско море от слузести черни гърбове, прорязвано от пътечки, по които вървяха десетки голнери. Те нагазваха от време на време между гърчещите се гадини, разпръсквайки някаква прахообразна храна сред тях, или изливаха ведра с вода върху им. Ала дребните човечета не бяха единствените, които се движеха из отвратителната гмеж; виждаха се и Възли, придружени от гъвкави острилии, които гукаха тихичко, докато следваха господарите си по петите като послушни кутрета.

— Богове… — промълви Кайку, неспособна да отклони взор от кошмарната гледка.

Постепенно различиха, че червеите не бяха единствените същества в гъмжилото. От наблюденията си над Различните, които бяха убили, Тсата и Кайку знаеха, че телата на червеите бяха гладки и лишени от каквито и да е характерни черти, с изключение на кръглата, беззъба уста, осеяна с малки брадавици, посредством които се прикрепяха към гостоприемниците си, и отворите в задната част на туловищата им, откъдето изхвърляха екскрементите си. Гадините отделяха някаква киселинна слюнка, с която разяждаха кожата на жертвите си, след което забиваха в плътта им стотици тънки нишки, излизащи от брадавиците около устата им. Тсата бе открил, че когато се бе опитал да изтръгне един мъртъв червей от гостоприемника му, той се бе оказал вкопчен в хищника с такава сила, че ткиуратецът едва бе успял да го отдели оттам. Те подчиняваха Различните зверове на своята воля, която пък от своя страна се подчиняваше на заповедите на Възлите.

Ала ето че сега забелязваха и други създания. Виждаха се няколко плоски, тесни гадини с къси опашки. Тънки пипалца потрепваха във въздуха над тях и от време на време се спускаха, за да погалят червеите, скупчени около тях. Бяха дълги колкото предмишницата на възрастен мъж и червеите се извиваха един върху друг в усилията си да се докопат до тях; държаха се досущ като прасенца-сукалчета, търсещи вимето на майка си.

Пътешествениците различиха и трети вид същества — подобни на плужеци организми, високи между шестдесет и деветдесет сантиметра, чиито лигави гърбове бяха нашарени с отровнооранжеви ивици. Те сякаш се състояха само от огромни зинали челюсти, заобиколени от гъвкави мускули, и напомняха разтворени чували. Някои бяха неестествено издути, докато други изглеждаха прегладнели и спаружени. Тсата забеляза, че плоските, тесни създания се пъхаха в устите на дебелите, след което биваха повръщани оттам, докато червеобразните никога не правеха това. Кайку забеляза и нещо друго; една от подобните на плужеци гадини избълва гърчеща се гмеж миниатюрни червейчета, подобни на черни личинки, които веднага запълзяха в търсене на прахообразната храна, разпръсквана от голнерите.

Прекараха известно време, притаени в полумрака, преди Тсата да й прошепне:

— Разбрах — каза той. — Три пола.

Кайку му хвърли въпросителен поглед.

— Имаме нещо подобно и в Окхамба — каза татуираният мъж. — Наблюдавай какво се случва. Червеите са мъжките. Те се опитват да осеменят женските, които са онези плоските гадини. Третият пол всъщност играе ролята на утроба — женските пропълзяват вътре и оставят там оплодените яйца. Тези същества изхранват ембрионите — в началото са дебели, ала с течение на времето се спаружват, понеже инкубаторните функции изчерпват запасите им. Когато личинките се излюпят, всяка от тях израства в един от трите пола и така цикълът се затваря.

Кайку примигна. Никога през живота си не беше чувала за триполова система в Сарамир. Въпреки че, напомни си тя, тези твари навярно произлизаха от Сарамир. Може би спадаха към непроучен животински вид, деформиран от въздействието на вещерския камък? А може би винаги са били тук — скрити в непроходимите пространства на планините, открити и използвани от Чаросплетниците още преди десетилетия… или столетия?

— Предполагам, че между мъжките и женските съществуват отношения, наподобяващи тези в един пчелен кошер, само че с много царици — започна да теоретизира Тсата. — Мъжките са като търтеите.

На Кайку не й трябваше повече. Можеше да си представи как протичаше процесът — мъжките пропълзяваха върху спящи животни или Различни твари, прилепяха се към тях и ги превръщаха в роби. Мъжките екземпляри и инкубаторите изглеждаха движени единствено от инстинктите си, ала женските показваха признаци на интелигентност. Целта на самците беше да създадат връзка, посредством която самките контролираха подчиненото животно. Какъв по-добър начин за защита на гнездото от това, да използваш масивни и напълно заменими хищници като стражи? Или какъв по-добър начин да се снабдяваш с храна, след като червеите бяха напълно безпомощни? Младата жена изпита неволно възхищение от зловещата находчивост на тези паразити.

Ала ето че сега мъжките бяха контролирани от Възлите. Как беше възможно това? Определено не ставаше посредством Чаросплетието. Отговорът на този въпрос беше от жизненоважно значение — узнаеха ли го, щяха да имат някаква надежда да ги унищожат.

Мислите на Кайку бяха прекъснати от пронизителен писък, надигнал се от дъното на пещерата. След миг към него се присъединиха и други. Всички острилии бяха вперили очи в тераската, където се бяха притаили Кайку и Тсата; а сега и Възлите погледнаха натам.

— Забелязаха ни! — изсъска младата жена, след което си припомни, че острилиите нямаха никаква нужда да виждат, че тъмнината не представляваше никаква пречка за звуковата им навигационна система.

— Значи е време да се махаме! — измърмори Тсата и те побягнаха.

И двамата избраха да продължат напред по прохода, по който бяха дошли, вместо да се върнат назад — това навярно се дължеше на тяхната непоколебимост и решителност да проучат нови територии от гигантската мина. След малко гукането на острилиите започна да се чува от всички страни — явно сигналът за тревога бе стигнал доста далеч.

— Дръж това — извика запъхтяно Тсата, пъхайки връзка експлозиви в ръката на Кайку.

Тунелът, по който се движеха, бе обгърнат в сенки, разпръсквани тук-там от металните светилници, разположени на доста голямо разстояние един от друг. Ткиуратецът бягаше пред девойката и Кайку забеляза, че той бе извадил своите куки за изкормване, стиснал по една във всяка от ръцете си. Тя стисна по-силно експлозивите. Богове, как й се искаше пушката да беше до нея! Като изключим взривните материали, в момента разполагаше само с меча си, а фехтоваческите й умения бяха плачевни. А ако прибегнеше до употребата на своята кана, щеше да привлече вниманието на всички Вещери от мината.

Острилията сякаш изскочи от нищото и се нахвърли върху Тсата, когато тунелът рязко зави надясно, закривайки гледката по-нататък. Ала рефлексите на татуирания мъж, изострени в течение на стотици години живот в джунглата, бяха светкавични — той се хвърли на земята и се завъртя, изплъзвайки се от хищника, след което закривените остриета се врязаха в незащитената от костна броня плът на корема му, разпорвайки го от гърлото до опашката. Създанието се строполи точно пред краката на Кайку и се загърчи безпомощно, докато вътрешностите му се изсипваха на прашната земя.

Ала острилията не бе сама. Още две страшилища се приближаваха към тях, придружавани от Възел. Кайку усети как кожата й настръхва, докато наблюдаваше тайнственото създание с безличната маска — то беше слабо като върлина и бе загърнато в черната си роба, а височината му надхвърляше два метра. Младата жена остави връзката експлозиви на земята и измъкна меча си.

— Отдръпни се назад! — рече й Тсата, без да отделя очи от враговете им. Ткиуратецът се бе привел заплашително напред. — Не можеш да помогнеш с нищо тук.

Спътникът й беше прав; ала въпреки това тя се почувства ужасно, оставяйки го да се бие срещу трима противници, без да може да му помогне. Подсъзнателно вече се готвеше да използва своята кана. Каквото и да й струваше, не би го оставила да умре в ръцете на тези създания.

Двете острилии се нахвърлиха изведнъж върху Тсата, бързи като ягуари. Едната от тях се изправи на задните си крака, за да го порази с ужасните си закривени нокти; ткиуратецът използва този момент, за да отскочи от обсега й и да се изправи срещу втория хищник, който се опита да разкъса корема му с острите си зъби. Мъжът едва успя да избегне това и костният гребен на съществото го удари в бедрото; той замахна, ала острието му се плъзна по дебелите люспи, вместо да засегне мястото, където вратът на звяра се свързваше с продълговатия череп. Първата острилия се нахвърли отгоре му, нанасяйки удар с другия си нокът, и успя да засегне ръката му; Тсата изпъшка, ала в същото време се извъртя и разпори гърдите на изправилия се хищник. Той нададе оглушителен писък, който очевидно смути другото създание, защото то внезапно се вцепени, когато чувствителните му към звука органи бяха претоварени. Ткиуратецът използва момента и заби куките си в тила му, прерязвайки плътта на червея, прикрепен там. Различната твар потрепери конвулсивно и се строполи безжизнена на земята.

Кайку беше виждала татуирания мъж да се бие доста пъти през последните няколко седмици, ала смъртоносната му грация не спираше да я очарова. Сега той погледна към Възела над труповете на убитите острилии, докато от лявата му ръка струеше кръв и капеше на земята.

Тсата сякаш се колебаеше. Никога досега не се бяха изправяли срещу Възел. Нямаха никаква представа за възможностите му. После дясната му ръка изведнъж се изстреля напред, запращайки куката към съществото с черното наметало. Възелът или не беше достатъчно бърз, или просто не поиска да се отдръпне; острието потъна дълбоко в тялото му с отвратителен звук, а коленете му се подкосиха. Той се строполи безмълвно на пода.

Татуираният мъж не губеше напразно времето си. Крясъците и гуканията на другите острилии се чуваха все по-близо; той се хвърли към Възела и извади своята кнтха от гърдите му, докато Кайку тичаше към него.

— Кървиш — каза му тя.

Тсата я дари с една от неочакваните си усмивки.

— Забелязах — отвърна. После се наведе и разкъса маската на Възела, а дъхът на младата жена застина в гърдите й при гледката.

Лицето му беше мъртвешки бледо и осеяно с тънички пурпурни капиляри, а изражението му бе безизразно като маската, която Тсата бе захвърлил настрани. Устата представляваше тънък процеп, а долната му челюст висеше отпуснато — създанието нямаше нито един зъб. Очите му бяха големи и изцяло черни и Кайку зърна, отразена в тях, собствената си изкривена от ужас физиономия.

Това беше лице на дете.

Под осеяната с кръвоносни съдове кожа — по челото, скулите и брадичката — се виждаха множество тънки нишки, които следваха контурите на черепа.

Ткиуратецът повдигна главата на Възела и свали качулката му. Погребана в плътта на скалпа му, потънала в кожата, се виждаше една от самките на подобните на червеи гадини; слузест черен ромбоид. Опашката й стигаше до основата на врата му и изчезваше между лопатките, потъвайки в гръбначния стълб.

— Сега вече знаем — каза Тсата.

Кайку прибра меча си в ножницата и коленичи до загърнатия в черната роба труп, отвратена до дъното на душата си. Възлите се намираха в симбиоза с женските червеи, които живееха в тялото им, и се подчиняваха на волята им, на свой ред контролирайки мъжките, които управляваха Различните. Навярно Чаросплетниците от години хващаха хищници в планините, подчинявайки ги на волята си с помощта на Маските, преди да им имплантират червеите, и така бяха изградили своята армия. Тъй като никой цивилизован човек не би се сражавал за Вещерите, те бяха създали отряд от смъртоносни зверове, чудовища, пръкнали се благодарение на покварата, която самите те бяха предизвикали. И ги контролираха с помощта на Възлите.

Ала деца? Да прикрепят женските червеи на деца? Това ли беше единственият начин да постигнат необходимата интеграция — като ги имплантират рано? Затова ли изглеждаха по този отвратителен начин?

Кайку стисна зъби от ярост, усещайки как очите й се пълнят със сълзи.

Падналото същество нямаше език.

Те правеха това на деца.

Партньорът й я сграбчи за ръката.

— Сега не му е времето да скърбиш за тях, Кайку — рече й той, изправяйки я на крака, след което й подаде връзката експлозиви.

Те се затичаха отново. Писъците на острилиите се чуваха отпред и отзад. Тунелът завърши в някакво тройно разклонение, където земята бе осеяна с всевъзможни метални части от някакво незнайно съоръжение. Тсата не се колеба и за миг и веднага се гмурна в единия от проходите, напълно безразличен към раната на лявата му ръка, която продължаваше да кърви. От тази посока не се чуваше толкова много шум, а самият тунел бе неравен и изглеждаше рядко използван. Факлите се срещаха все по-нарядко, ето защо Тсата сграбчи една и я понесе със себе си. Кайку гледаше да се движи на известно разстояние зад него заради експлозивите, които носеше.

Младата жена изведнъж почувства внезапно изпукване в Чаросплетието — тъмно и злонамерено присъствие, което оглеждаше тунелите с хищен интерес. Някой ги търсеше. Кайку внимателно ги направи невидими, сливайки отпечатъците им с тъканта на Чаросплетието. Това бе едно от първите неща, на които Кайлин я беше научила, след като овладя своята кана, и колкото и лоша ученичка да беше, пет години на упражнения бяха оказали своето влияние. Вещерът ги отмина, без да забележи нищо, и продължи напред, претърсвайки пещерите и тунелите, ала младата жена не свали гарда си. Вече знаеше, че тук имаше поне един Чаросплетник, достатъчно здравомислещ, за да представлява опасност за тях.

Кайку погледна назад. Писъците на острилиите се чуваха зад гърбовете им, и въпреки че тя не смяташе тези хищници за кой знае колко добри в проследяването, в тунелите нямаше много места, където да се скрият, а и трябваше да спрат, за да се погрижат за раната на Тсата. Оттам вече бе изтекло сериозно количество кръв, което оставяше тъмночервена диря след тях.

Започваше да се страхува. Сблъсъкът с демоните в блатата, изцеляването на Юги, седмиците на лов и прокрадване, прекарани с Тсата — съчетанието на всичко това я бе накарало да се чувства неуязвима, много по-уверена в уменията и способностите си, както и в самата себе си. Ала ето че сега изведнъж осъзна сериозността на ситуацията, в която се намираха — в леговището на Чаросплетниците, заобиколени от врагове; беше напълно възможно никога да не успеят да се измъкнат оттук. Нейната кана бе напълно безполезна, при положение че не се осмеляваше да се изправи срещу Вещер, а и въпреки безспорните си бойни умения, Тсата разчиташе предимно на изненадата, за да побеждава в схватките. Може и да беше убил три острилии и един Възел, но се беше разминал на косъм, и макар че не се оплакваше, раната му бе доста сериозна.

„В какво се забърках, Оча? Дали не трябваше да отида при Кайлин, когато имах тази възможност?“

Тази мисъл само й припомни какво се случваше в момента в Лоното и в главата й изплуваха кошмарни картини на зверства и кланета.

Тя прогони колебанията си. Беше прекалено късно както за съжаления, така и за безплодни догадки.

Внезапно Тсата се закова на място. Кайку го настигна, а постепенно почервеняващите й очи блестяха на трептящата светлина на факлата в ръката му.

— Тук долу — каза той, сочейки към една пукнатина в скалата, през която се виждаше как нещо се движеше, а по повърхността му пробягваха алени отблясъци. След миг Кайку осъзна, че това беше вода.

Теснината на процепа я накара да се поколебае и тя изпита внезапен пристъп на клаустрофобия; после обаче гукането на преследвачите им прозвуча отново — по-близо от всякога — и това предопредели решението й. Младата жена остави връзката експлозиви и се плъзна с краката напред в процепа. Беше твърде тъмно, за да види какво имаше отдолу, ала водата й подсказваше къде се намира земята. Тя се промуши в пукнатината, докато краката й не увиснаха във въздуха, след което се пусна.

Изведнъж долната част на гърба й бе прорязана от остра болка, когато се удари в нещо, след което се приземи толкова рязко, че коленете й се подкосиха. Водата бе дълбока само два-три сантиметра.

— Кайку? — долетя до нея гласът на Тсата изотгоре.

Тя докосна гърба си и почувства, че е мокър.

— Безопасно е — рече. — Изгаси факлата. И внимавай със скалите — много са остри.

Ткиуратецът й подхвърли внимателно вързопа експлозиви и се плъзна през процепа. След като се приземи, той изгаси факлата във водата, потапяйки ги в мрак. Гукането на острилиите и тропотът на бягащи нозе изведнъж стана все по-силен.

— Можеш ли да виждаш? — прошепна Тсата.

— Не — отвърна девойката, чудейки се дали очите й ще се адаптират, както бе станало последния път. — Води ме.

Тя почувства дланта му, която обгърна нейната — докосването му беше топло и мокро. Кръвта се стичаше по китката му, мокреше дланта й и капеше между изящните й пръсти — мъжът използваше здравата си ръка, за да носи експлозивите. Усещането обаче не я отблъсна, а точно обратното — даже й се стори приятно. Имаше нещо интимно в споделянето на телесните му течности, което скрепяваше още повече връзката им.

Тсата я поведе в тъмнината, опитвайки се да върви колкото се можеше по-безшумно във водата. Въздухът тук долу бе студен и влажен, дъхът на дълбоката земя, и след миг Кайку осъзна, че отнякъде подухваше лек ветрец и спътникът й се бе насочил точно натам. За нейна изненада неспособността й да вижда ни най-малко не я смути; не бе сама и се доверяваше абсолютно на ткиуратеца. Някога идеята да повери живота си в ръцете на този човек — на този чужденец с неговите чуждоземски странности — изобщо не би й се сторила забавна; та нали именно той я бе използвал като стръв за страховит ловец, без въобще да се замисли. Младата жена се запита дали и сега би направил същото. Дали близостта, която бе възникнала между тях, щеше да му попречи да пожертва живота й отново? Не знаеше. Ала сега Кайку разбираше много по-добре своя спътник и принципите, които го ръководеха, бе наясно с неговата жертвоготовност в името на общото благо и знаеше, че той никога нямаше да я изостави тук долу и винаги би отдал живота си за нея, ако така щеше да е по-добре за двама им. Имаше нещо трогателно в това.

Неусетно очите й започнаха да различават очертанията на стените на прохода, както и вълничките на водата, която течеше покрай краката им. В началото зрението й се адаптираше толкова постепенно, че Кайку не можеше да каже дали не се дължеше на някаква игра на сетивата й, ала после изведнъж стана прекалено очебийно, за да го пренебрегне. Светът изплува пред нея и тя откри, че виждаше толкова ясно, сякаш Аурус изпълваше небето над главите им.

След известно време, когато писъците на острилиите зад тях заглъхнаха и на пътешествениците им се стори, че отново са сами в мината, Тсата се спря. Подът на тунела се изкачваше под лек наклон, издигайки се над нивото на водата. Девойката усещаше, че Чаросплетникът продължаваше да ги търси, но поне за момента бе далеч от тях.

— Тук има сух участък — рече спътникът й.

— Виждам — отвърна младата жена.

Тсата погледна към нея, след което хвърли мигновен поглед на сплетените им ръце. Кайку със закъснение осъзна, че от известно време насам той я водеше, докато тя бе напълно способна да се ориентира и сама. Просто не й се искаше да се разделя с това докосване, което й вдъхваше такова спокойствие и кураж.

— Трябва да се погрижа за раната си — каза татуираният мъж. — Не се затваря.

Следващите няколко минути й показаха за пореден път колко различни бяха техните две култури; суровата околна среда на Окхамба бе създала жилави и издръжливи хора, докато луксът и разкошът бяха изнежили благородниците в Сарамир. Кайку гледаше как спътникът й се подлага на собственоръчно извършвана хирургическа операция в тъмнината — тя прехапа ужасено долната си устна, когато ткиуратецът използва върха на едната от смъртоносните си куки, за да извади парчето от нокътя на острилията, заседнало в плътта му, след което използва тънка игла от гладко дърво, за да зашие ръбовете на раната. Той отказа помощта й — младата жена бе предложила да му помогне, без да има никаква представа как изобщо би могла да направи това — и се справи перфектно с шевовете, а каменното му изражение не загатваше за никаква болка, като изключим съскащия звук, с който издишваше въздуха си от време на време.

Когато привърши, Тсата извади малко гърненце с мехлем от торбичката на кръста си и намаза с него раната, която продължаваше да кърви. Тялото му внезапно се стегна и Кайку подскочи от изненада. Чертите на лицето му се изкривиха от неизмерима болка, а вените на ръцете и гърлото му изпъкнаха отчетливо под кожата му. Тънка струйка зловонен дим се надигна от раната.

Кайку изведнъж си спомни думите на Асара, изречени с устните на Саран Иктис Марул — „в Окхамба повечето методи на лечение са доста грубички.“ Мехлемът сякаш буквално изгаряше раната, за да спре кръвотечението.

Тя го наблюдаваше безпомощно, заслушана в тежкото дишане на спътника си, раздиран от агонията на лечебния процес. Когато дишането му се поуспокои, той изплакна мехлема с вода от поточето. Раната бе спряла да кърви и сега на мястото й се виждаше грозен, набръчкан белег.

Кайку тъкмо търсеше подходящите думи, с които да го утеши, когато пронизителните писъци на острилиите отекнаха в пространството на тунела. Възлите не се бяха отказали от преследването и отново се носеха по дирите на натрапниците.

Младата жена помогна на ткиуратеца да се изправи на крака, грабна връзката експлозиви и те побягнаха за пореден път.

Сега проходът се спускаше надолу и водата го правеше хлъзгав под стъпките им. Гукането на острилиите сякаш се бе умножило. Очевидно бяха проследили кървавата диря от раната на Тсата до процепа, откъдето тя и татуираният мъж се бяха промъкнали, и бяха предположили къде се намираха нашествениците. Изведнъж вниманието на Вещера отново се насочи към тях, подобно на свиреп и страховит взор; това бе толкова неочаквано, че Кайку едва можа да реагира навреме, ала все пак успя да ги скрие от Чаросплетника. Младата жена се бе съсредоточила до такава степен върху усилията си да слее отпечатъците им със златистите нишки, че изобщо не забеляза светлинката, която се бе появила в края на тунела; едва когато съзнанието на Вещера се насочи другаде, тя се върна на себе си и осъзна, че спътникът й бе забавил ход.

Проходът завършваше с решетка, почерняла от ръждата — непроходима редица от дебели четвъртити пръчки, през които водата се изливаше в бездната отдолу, — отвъд която се процеждаше противно сияние, обливащо ги в някаква зловеща светлина с неопределен цвят. Тук тракането на вещерските съоръжения се чуваше много по-силно. Кайку се огледа и забеляза, че двете страни на тунела бяха прорязани от вертикални процепи и пукнатини, които също бяха снабдени с решетки, ала отвъд тях цареше непрогледен мрак.

Тсата се обърна назад и впери поглед в мрака, откъдето се чуваше пискливото гукане на преследвачите им, а през това време Кайку пристъпи напред, приближавайки се до решетката. Това противно сияние й бе познато. То бе гравирано дълбоко в паметта й; кошмар, който отказваше да избледнее.

Девойката надзърна през решетката и видя вещерския камък.

Най-накрая бяха успели да се доберат до дъното на шахтата, до центъра на лабиринта от подземни коридори, които Чаросплетниците бяха присвоили за себе си. Тунелът свършваше високо в скалата, над огромно подземно езеро, чиято повърхност бе неподвижна и черна. Тънките струи на два водопада се изливаха в него, вдигайки ефирна мъгла, която правеше сцената още по-призрачна. От водата стърчаха острите и назъбени върхове на варовикови скали, сочещи към главозамайващите височини, а далечното сияние на металните светилници, монтирани по стените на шахтата, пръскаше едва забележими алени отблясъци.

Шумът на машините беше оглушителен. Огромни зъбчати колела се въртяха бавно, издигайки големи ведра с вода, за да ги излеят в големите резервоари, намиращи се някъде отгоре. По склоновете на шахтата бяха прикрепени дебели вертикални тръби, които потъваха под повърхността на езерото; после стволовете им се съединяваха с четвъртити съоръжения от черно желязо, които бумтяха и изпускаха пара, за да продължат още по-нагоре в тъмнината. В стените на мината се виждаха шлюзови врати, а над повърхността на езерото се издигаха островчета, на които бяха построени неголеми бараки. Островите и машините бяха свързани помежду си посредством метални мостчета, по които се суетяха множество голнери, забързани да изпълнят неразбираемите си задачи.

В средата на езерото, върху един скалист остров, се намираше вещерският камък. Той имаше сферична форма и изглеждаше около шест метра в диаметър, а неравната му повърхност, прорязана от хиляди улеи, бе изпъстрена с брадавичести образувания и вдлъбнатини. Също като онзи, който бе видяла преди в манастира във Фо, и този изглеждаше покълнал по начин, невъзможен за която и да е скала. Десетки тънки, закривени каменни пипала излизаха от едната му страна и изчезваха във водата, или пък потъваха в заобикалящата го скала; още повече се протягаха във въздуха към стените на шахтата, а някои бяха толкова дълги, че стигаха чак до близките островчета. Изглеждаше гротескно като кошмарен паяк, а морбидното му сияние хвърляше противни отблясъци по стените на мината.

Младата жена изведнъж разбра. Големите ведра, които се издигаха и спускаха, тръбите, които се изпразваха във водата, всички тези машинарии, пещи и ужасния мазен пушек. Номору несъзнателно бе уцелила отговора преди няколко седмици, ала Кайку осъзна това едва сега — когато съзря подземното езеро.

„Как можеш да построиш мина на такова място? Та тя ще се наводни!“

Тази мина нямаше за цел разкопаването на земята — това съоръжение бе издигнато заради водата. Зан периодично се процеждаше в шахтата през тънката стена, която я отделяше от реката; когато водите му се надигаха, наводняването ставаше още по-сериозно. Цялото това място навярно се е намирало под водата в продължение на хиляди години — още откакто се е образувало. Машините представляваха масивна отводнителна система, посредством която Чаросплетниците се опитваха да пресушат шахтата, за да могат да се доберат до вещерския камък, който ги бе чакал тук през всичките тези години. Това бе една непрекъсната борба да изпомпват водата от мината по-бързо, отколкото тя се наводняваше, така че вещерският камък да се покаже над повърхността, където можеха да го нахранят с кървави жертвоприношения. Очевидно процесът се осъществяваше благодарение на пещите и тракащите машинарии, задвижвани от някакво дяволско изкуство, чиято същност бе неведома за Кайку.

Богове, при самата мисъл за грандиозните мащаби на вещерското дело коленете й се разтрепериха.

— Кайку… — промълви Тсата.

Тя се завъртя към него и проследи посоката на погледа му.

В страничните тунели, зад решетките, се движеха някакви силуети. В далечината се чуваха стонове и вой, придружени от някакви особени шумове, наподобяващи крякане и гъргорене. От посоката, откъдето бяха дошли, пискливите писъци на острилите се чуваха по-силно от всякога. А зад гърба им се намираше решетката.

— Кайку — каза спокойно спътникът й, — мисля, че сме капан.