Нишката на покварата

Двадесет и втора глава

Кръвният Император Мос ту Батик сновеше из коридорите на Императорската цитадела, побеснял от ярост. Брадата му, някога чиста и поддържана, сега стърчеше в безреда, а сивите косми се открояваха по-ясно от всякога. Отдавна немитата му коса бе разрошена и подгизнала от пот, туниката му бе лекьосана с вино, а дрехите му бяха мръсни и измачкани.

В очите му гореше пламъкът на безумието.

Дните и нощите се бяха слели в едно цяло — безкраен полусън, удавен в алкохол. Сънят не му носеше почивка, а само ужасни сънища, в които жена му се съвкупляваше с безлики непознати. Времето, през което беше буден, бе изпълнено с непрестанно подозрение, прорязвано от спорадични изблици на гняв, насочени или към самия него, или към онзи, който имаше нещастието да бъде наблизо в този момент. Бавно и неотклонно, Мос се плъзгаше към бездната на лудостта и единственото му спасение от натрапчивите мисли беше алкохолът. Той обаче му предлагаше само краткотрайна утеха, след което влошаваше още повече състоянието му.

Достатъчно бе търпял. Сега смяташе да даде воля на чувствата си, веднъж и завинаги. Нямаше да стои безучастно, докато му слагаха рога.

Всичко бе започнало отдавна, още преди Есзел, превзетия поет. Бе разбрал това по времето на дългите самотни нощи, докато злобата разяждаше душата му. Изведнъж си припомни всички онези случаи, когато Лараня не оставаше в постелята му поради една или друга причина; когато бе разочарован, че тя не го чака след края на продължителен, напрегнат ден в Залата за съвещания; когато съпругата му се смееше и се шегуваше с други мъже, привлечени от нея като нощни пеперуди, притеглени от запалена свещ. Припомни си ревността и семената на подозрението, които покълнаха в плодородната почва на съзнанието му, напоени от влагата на вечната му жажда да доминира над другите. Сред заблудите и злъчните клевети, които го изгаряха в тези самотни часове, Мос бе открил зрънцата на истината.

Той осъзна, че искаше Лараня да бъде две различни жени, които нямаше как да се съчетаят в нея. От една страна, жадуваше за пламенната, своенравна и непокорна красавица, в която се беше влюбил; а от друга, копнееше за послушна съпруга, която да се озовава в леглото му всеки път, когато я пожелаеше, и да се маха оттам, щом нямаше нужда от нея; жена, която щеше да го кара да се чувства истински мъж, защото един мъж трябва да контролира собствената си съпруга. Една от причините, поради които се бе влюбил в нея — и все още я обичаше — беше именно непокорната й воля; Лараня непрекъснато го предизвикваше и възбуждаше интереса му. Първата му жена — Онони — беше образцова жена, ала Мос никога не я беше обичал. Що се отнася до сегашната му партньорка, колкото и да се опитваше, едва ли някога щеше да я укроти; тя беше пленила сърцето му, ала после го бе отровила.

Детето беше виновно. С годините Мос бе забравил мимолетните мигове на неверие и разочарование — всичките му мрачни мисли изчезваха в момента, в който лицето на Лараня изплуваше пред очите му. Сега обаче те се връщаха при него, подобно на лешояди, търсещи мърша. През цялото това време не можеха да имат деца и ето че изведнъж тя бе забременяла.

Той си спомни каква бе реакцията му първия път, когато му беше казала. Как за секунда си беше помислил, че детето може би не е негово, след което веднага бе пропъдил тази мисъл, изпитвайки чувство за вина, задето му беше хрумнала.

„Също като Дурун. Също като моя син и лъжливата му мръсна кучка, която го накара да отгледа дете, което дори не беше негово.“

Историята се повтаряше. Този път обаче Мос бе напред с материала.

Беше късно, когато стигна до императорските покои. Напоследък сънят му беше станал толкова непостоянен, че изобщо не се влияеше от това дали навън е ден или нощ. Освен това бе започнал да се страхува до такава степен от кошмарите си, че бе готов на всичко, само и само да ги отпъди. Сега не бе спал над четиридесет часа, натъпкан с растителни стимуланти, за да противодействат на сънотворния ефект на виното. Мислите му описваха все по-стегнати и стегнати окръжности, докато накрая не остана нищо друго, освен една нажежена до бяло топка гняв, отчаяно жадуваща освобождение.

О, тя беше идвала при него да го умолява, да го разпитва или да му крещи. Различни подходи, ала все с една и съща цел — искаше да знае какво го беше обладало, защо се държеше по този начин. Като че ли не знаеше.

Имаше и други. Какре изплуваше и се изгубваше в спомените му, грачейки разни известия и безсмислени коментари. Съветниците му идваха и си отиваха. Ала всичко, с изключение на въпросите, свързани с Лараня, му изглеждаше смътно и неясно. Докато не приключеше с тази работа, нямаше да може да се концентрира върху нищо друго. Разсъдъкът му сякаш беше блокирал. Шпионите, които бе изпратил да следят жена му, също бяха стигнали до задънена улица.

Ала имаше и друг начин; единственото средство, което му оставаше.

Той отметна рязко завесата и влетя в императорската спалня. Бурното му нахълтване сепна спящата му съпруга. Тя извика и се надигна в леглото притискайки чаршафите до гърдите си в топлия сумрак на есенната нощ. Нещо се размърда на бледозелената лунна светлина — на балкона имаше някакъв неясен силует, който изчезна на мига. Мос се втурна към него, надавайки силен рев.

— Какво има? Мос, какво става? — извика Лараня.

Пръстите на Кръвния Император се бяха вкопчили здраво в каменния парапет. Той се взираше надолу по североизточната стена на Цитаделата, украсена с изкусни барелефи и преплетени статуи. Нямаше смисъл. В скулптурната украса имаше прекалено много ръбове и чупки, прекалено много арки и ниши, където да се скрие натрапникът. Богове, колко беше бърз! Мос едва го беше мярнал.

Лараня бе пристъпила тихомълком до него, облечена в нощницата си. Докосването й го стресна.

— Какво има? — попита меко тя.

— Видях го, блуднице! — изрева Мос, отблъсквайки ръката й. — Не можеш да се преструваш повече! Видях го със собствените си очи!

Жената направи крачка назад. Чувстваше се едновременно ядосана и изплашена, без да знае как трябваше да постъпи. Тази вечер в държанието на съпруга й се усещаше нещо различно, което я изпълваше с тревога. Кой знае докъде можеше да стигне този път?

— Кого? Кого си видял?

— Не знаеш ли? Не беше ли женственият поет? Или има още някой, който се наслаждава на леглото ми?

— Мос, вече ти казах… Как да те накарам да ми повярваш? Няма никой!

— Нали го видях! — изкрещя Кръвният Император и пристъпи към нея, а лицето му бе изкривено в ужасна гримаса. — Беше там!

— Там нямаше никого! — извика Лараня и направи още една стъпка назад.

— Лъжкиня! — обвини я Мос, докато се приближаваше все по-близо към нея. Лицето му изглеждаше изпито и зловещо на фона на зеленикавите лунни лъчи.

— Не! Мос, ти си пиян! Уморен си! Трябва да се наспиш! Привиждат ти се разни неща!

— Лъжкиня!

Тя се блъсна в тоалетката си, която се разклати, а наредените върху нея шишенца с парфюми се преобърнаха. Нямаше накъде повече да отстъпва.

— Един мъж не може да управлява цяла империя, ако не може да управлява собствената си жена! — озъби се съпругът й. — Ей сега ще те науча на покорство!

Лараня прочете в очите му какво възнамерява да стори, преди още да е замахнал с юмрук.

— Мос! Не! Нашето дете! — извика умолително тя, а ръцете й се стрелнаха мигновено към корема й, за да го защитят.

— Неговото дете! — изръмжа Мос.

Лараня не успя да го попита кого имаше предвид нито преди, нито след жестокия побой, когато той я остави сама и трепереща на пода на императорската спалня. Лицето и тялото й бяха целите в синини, болката беше неописуема, а кръвта се процеждаше тихо между краката й. Детето им беше умряло вътре в нея.

Реки бе събуден от някаква слугиня, която викаше името му от другата страна на завесата, закриваща входа на стаята му. Асара вече беше будна и го наблюдаваше. Тя лежеше гола до него в постелята му и когато младежът погледна към нея, за миг му се стори, че очите й светеха в бледозеленикаво, досущ като на котка. Тогава тя обърна глава към завесата и тази илюзия изчезна.

Братът на Императрицата остана загледан в нея, неспособен да отвърне поглед от божествената й външност. Наистина му беше подарила преживяване, каквото никога не беше имал. Ала въпреки че той й се бе отплатил с рецитирането на „Перлата на Водния бог“, тя не си бе отишла, както се боеше, за да не се върне никога вече. За негова радост, Асара почти не го беше оставяла от мига на срещата им. Сладостните спомени за ленивите дни и страстните нощи проблясваха в съзнанието му. И ако това изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, то той нямаше никакво желание да разрушава крехкото си блаженство с излишни въпроси.

— Какво има? — извика с още дрезгав от съня глас.

— Императрицата! — отвърна жената. — Императрицата!

Обезпокоен от тона на слугинята, Реки веднага се измъкна от завивките.

— Един момент! — рече и взе да се оглежда за робата си. Асара също стана и започна да се облича. Младежът беше прекалено разтревожен, за да обърне внимание на съвършеното й тяло; макар че боготвореше снагата й, в този ужасен миг за него не съществуваше нищо друго, освен Лараня.

— Влез — извика Реки и жената отметна тежката завеса, втурвайки се в стаята. Това бе една от прислужничките на сестра му — младежът си я спомняше още от времето, когато Лараня живееше заедно с него и баща му в Тчом Рин.

— Императрицата не е добре… — забърбори новодошлата. — Чух я… всички ги чухме как се карат… Влязохме, след като Императорът си тръгна. Ние…

— Къде е тя? — попита младежът.

— В императорските покои… — отвърна прислужницата, ала преди да успее да довърши, Реки вече беше хукнал натам.

Той търчеше бос по облицованите с лач коридори, без да го е грижа дали изглеждаше нелепо с нощницата си, която се развяваше зад гърба му.

Императрицата не е добре.

Императорските стражи в синьо-белите си доспехи се отдръпваха от пътя му; слугите гледаха да не се пречкат в краката му.

— Лараня — мълвеше на себе си младежът, останал без дъх. — Моля те, Суран, нека всичко е наред, ще направя каквото поискаш…

Ала дори и да го беше чула, пустинната богиня не му отговори.

Неговата спалня не се намираше много далеч от императорските покои. Животът в Цитаделата продължаваше, сякаш нищо не се беше случило. Когато стигна до вратата, зад която трябваше да бъде сестра му, знаеше, че всички слуги вече са разбрали онова, което му бе казала прислужничката на Лараня, макар и да се преструваха, че не е така. Тъй като помещенията в сарамирските къщи рядко имаха врати, за да могат прохладните ветрове да разпръскват по-лесно лятната задуха, подслушването и разпространяването на лична информация се считаше за извънредно грубо деяние. Обстоятелството, че прислужницата на сестра му се беше разприказвала, означаваше само едно — че сестра му наистина беше зле.

Той чу риданията на Лараня още преди да отметне настрани тежката завеса. Въпреки че този звук буквално раздираше сърцето му, Реки изпита невероятно облекчение, че сестра му все пак бе способна да плаче.

Завари я в постелята й — застанала на четири крака сред смачканите на топка златисти чаршафи, осеяни с кървави петна, които изглеждаха черни на лунната светлина. Риданията продължаваха да я разтърсват, докато ровеше яростно сред завивките, очевидно търсейки нещо.

— Не мога да го намеря — прошепна. — Не мога да го намеря.

Очите на Реки се навлажниха. Той се втурна да я прегърне, ала тя му изкрещя да не се приближава. Брат й застина на мястото си, мъчейки се да проумее какво ставаше.

— Не мога да го намеря! — извика отново Лараня. Лицето й изглеждаше ужасно грозно — цялото в синини, натъртвания и сълзи. Никога не я беше виждал в подобно състояние. И преди беше плакала, но обикновено скръбта й бе нетрайна като облак, засенчил за момент слънцето, докато сега Императрицата изглеждаше като бледа сянка на самата себе си. Цялата й жизненост и енергия сякаш бяха изцедени от нея. Реки имаше чувството, че изобщо не познаваше жената, която стоеше пред него.

— Какво търсиш?

Тя продължаваше да рови трескаво из окървавените чаршафи.

— Усетих го да излиза, усетих го да ме изоставя! — проплака Лараня, след което вдигна нещо, което приличаше на кървав съсирек, и се зае да го разглежда под светлината на лунните лъчи. Струйки тъмна течност потекоха между пръстите й. — Това ли е той? Това ли е?

Реки изведнъж почувства как му прилошава — бе осъзнал откъде бе дошла цялата тази кръв, както и какво беше онова, което сестра му търсеше с такова настървение. Имаше чувството, че ще се задуши — дробовете му сякаш бяха парализирани от ужаса, който бе сполетял Лараня.

— Това не е той — чу се да казва с гробовен глас. — Няма го вече. Сега е при Омеча.

— Не, не, не — започна да стене Лараня, поклащайки се напред-назад, докато продължаваше да стои на колене. — Това не е той! — проплака и захвърли съсирека. После погледна умоляващо към Реки. — Ако го намеря, ще мога да го върна обратно!

В този миг младежът заплака. Гледката на сълзите му изглежда трогна сестра му, защото тя протегна ръце към него, момчето пристъпи към нея и двамата се прегърнаха. Тя потръпна изведнъж и Реки се отдръпна рязко, осъзнавайки, че сигурно много я боли. Сестра му обаче го притегли към себе си.

— Какво ти направи? — попита брат й, без да се осмелява да я притисне към себе си както преди. Вместо това галеше съвсем леко гърба й, докато по бузите му се стичаха сълзи на печал и гняв.

Дълго време никой от тях не продума. После Реки каза:

— Трябва му име.

Лараня кимна. Дори и неродените се нуждаеха от имена, за да може Нокту да ги впише в своята книга. Нямаше значение, че не знаеха пола на детето. Сестра му искаше да е момче — заради Мос.

— Пехику — промълви тя.

— Пехику — повтори младежът и безмълвно повери племенника си, когото никога нямаше да зърне, на Полята на Омеча.

В това състояние ги завари Асара. Беше се облякла набързо, не си бе сложила грим и косата й се спускаше свободно по гърба й като черен водопад. Тя се плъзна покрай завесата, без да попита дали може да влезе, и застина безмълвно под зеленикавите лунни лъчи, докато Реки не я забеляза.

— Ще го убия — процеди младежът през зъби. Очите му бяха зачервени и носът му течеше, карайки го да подсмърча от време на време. В друг случай би бил ужасен, ако жената, която обожаваше, го зърнеше в подобно състояние, ала връхлетялата го мъка бе замъглила очертанията на досегашния му свят.

— Не, Реки — рече Лараня и по гласа й брат й разбра, че здравият й разум се беше върнал. — Не ти — тя вдигна глава и момчето видя искрица от едновремешния пламък в очите й. — Татко ще го стори.

Отначало Реки не разбра за какво ставаше дума, но сестра му изглежда нямаше намерение да го чака. Тя погледна към Асара.

— Отвори раклата — каза, посочвайки към орнаментирания сандък, инкрустиран със злато, разположен до отсрещната стена. — Донеси ми ножа.

Младата жена се подчини. Сред сгънатите дрехи откри украсен със скъпоценни камъни кинжал и го подаде на Императрицата.

Реки изведнъж се разтревожи, несигурен за причината, поради която сестра му искаше оръжието.

— Имаш мисия, братко — каза му тя, а подпухналите й устни издаваха отвратителни мляскащи звуци, докато говореше. — Ще бъде трудна, а и пътят ще е дълъг; ала трябва да я изпълниш в името на честта на семейството ни. Без значение какво ще се случи. Разбра ли ме?

Реки бе смаян от сериозния й тон, който контрастираше толкова силно на фона на обезобразената жена, коленичила на леглото до него. Той кимна безмълвно.

— Тогава го направи заради мен — рече, след което намота дългата си коса около китката си и допря ножа до нея.

— Недей! — изкрещя Реки, ала беше прекалено бавен; три бързи движения и косата на сестра му се люшна напред, ала вече стигаше само до брадичката. Останалата част висеше в ръката й.

Той изстена. Лараня завърза снопа на възел, след което му го подаде.

— Занеси това на татко. Кажи му какво се случи.

Брат й не се осмеляваше да докосне отрязаните кичури. Да ги вземе, означаваше да приеме заръката на сестра си, обвързвайки се да я занесе на баща им — свещен оброк, който не можеше да престъпи. За жителите на Тчом Рин отрязването на женските коси означаваше възмездие. Това се правеше само когато жените бяха преживели нещо ужасно и само проливането на кръв можеше да възстанови равновесието.

Ако дадеше това на баща си, родът Танатсуа щеше да започне война с Императора.

За един кратък миг младежът си помисли за всички хора, чийто живот щеше да бъде пожертван заради това действие, за това колко агония и болка щеше да повлече след себе си то. В следващата секунда обаче мисълта му се насочи другаде. Тук ставаше въпрос за чест. Сестра му беше брутално пребита, а племенникът му — убит в утробата й. Беше повече от ясно какво трябваше да последва. В някаква малодушна част на душата си той дори беше доволен, че тежкото бреме нямаше да се стовари върху него, че беше само куриер.

Той пое отрязаната коса на сестра си и така оброкът беше направен.

— Сега тръгвай — рече му тя.

— Сега?

— Веднага! — извика му Лараня. — Вземи два коня и потегляй. Прехвърляй се от единия на другия; така ще се движиш по-бързо. Ако Мос разбере, ако Какре научи за това, ще се опитат да те спрат. Ще замажат случилото се с лъжите си, опитвайки се да спечелят повече време, а после ще се нахвърлят срещу нашето семейство. — Тръгвай!

— Лараня… — започна неуверено Реки.

— Тръгвай! — изкрещя му тя, защото не можеше да понесе раздялата им. Младежът се изправи с неохота, хвърли й един прощален поглед, изпълнен с тъга, след което пъхна косата в джоба на нощницата си и излезе.

— Ти остани — рече тихо Лараня, въпреки че Асара не бе показала по никакъв начин, че ще си тръгва. — Имам нужда от помощта ти. Има нещо, което трябва да се направи. — Гласът й звучеше приглушено и сурово.

— На ваше разположение съм, Императрице — каза й Асара.

— Тогава нека се облегна на теб — продума съпругата на Кръвния Император. — Искам да се поразходим.

Така и направиха. Цялата пребита и натъртена, с оплескана с кръв нощница около слабините, Императрицата на Сарамир излезе, накуцвайки, от спалнята си, хванала Асара под ръка, и запристъпя по коридорите на Цитаделата. Слугите бяха прекалено смаяни, за да отвърнат поглед от нея, и дори императорските стражи, охраняващи различните портали, се взираха с ужас в своята повелителка. Тяхната Императрица, толкова обичана от всички, превърната в трепереща развалина. Не беше общоприето толкова наранена жена да се показва публично, ала Лараня не се притесняваше от това. Гордостта й бе по-силна от суетата й; тя нямаше намерение да се примирява, преструвайки се, че нищо не е станало. Носеше следите от злодеянието на Мос върху тялото си и искаше всички да ги видят.

Цитаделата бе потънала в сън и по коридорите нямаше много хора, ала въпреки това пътят до Кулата на Източния вятър се оказа дълго и изморително пътешествие. Императрицата едва се държеше на краката си и макар че спътничката й се оказа изненадващо яка жена, разходката се оказа голямо изпитание. Светът й бе обагрен от заревото на болката, ала дори и през него тя виждаше очите, които я гледаха с неверие и ужас, докато се носеше като жив мъртвец по облицованите с лач коридори. Асара я подкрепяше, без да се оплаква, оставила на Императрицата да ги води.

Кулата на източния вятър, както всички други кули, бе свързана с Цитаделата посредством изящен дълъг мост. Тя представляваше издължена игла, извисяваща се над плоския покрив на Цитаделата, а закръгленият й връх постепенно се стесняваше, докато не се превърнеше в остър шип. Гладката й повърхност се нарушаваше пот тесните стреловидни прозорци, а основата на издутата част бе обрамчена от елегантен балкон.

Изкачването се оказа почти непосилно за Лараня. Спираловидното стълбище изглеждаше безкрайно, а и тя не пожела нито веднъж да спрат, за да си почине малко. Едва когато излязоха на пръстеновидния балкон, двете жени спряха за момент, дишайки запъхтяно.

Асара се загледа в притихналата столица, чиито сгради отрупваха склоновете на огромното възвишение, на чийто връх бе разположена Императорската цитадела. Стотици светлинки играеха в прозорците им, изпъквайки на фона на кадифения мрак. Отвъд градските стени се виждаше могъщото течение на река Керин, която водеше началото си от планините Тчамил, ала те се намираха твърде далеч, за да се виждат оттук. Нощта беше топла и приятна, звездите — ярки, а Нерин бе увиснала в източната част на небосклона, пръскайки зеленикавото си сияние.

— Каква красива нощ! — въздъхна Лараня. Гласът й бе необичайно спокоен. — Как може боговете да са толкова безгрижни? Как може светът да продължава да си живее по същия начин? Нима моята загуба означава толкова малко за тях?

— Не гледай към боговете за помощ — рече спътничката й. — Ако поне малко им пукаше за човешкото страдание, никога нямаше да ми позволят да се родя.

Императрицата не разбра тези думи, защото нямаше никаква представа с какво създание разговаря — една Различна, която менеше непрестанно своя облик и чиято липса на самоличност я превръщаше в една куха черупка, изпълнена с презрение към самата себе си.

Асара се обърна към Лараня, а в красивите й очи пламтеше студен пламък.

— Наистина ли смяташ да го направиш?

Жената се надвеси над парапета и погледна надолу към вътрешния двор на Цитаделата. Запалените фенери приличаха на миниатюрни точици.

— Няма да живея така… посрамена. А и много добре знаеш, че Мос няма да ми позволи.

— Реки щеше да те спре — каза тихо Асара.

— Щеше да се опита — съгласи се Императрицата. — Ала той няма никаква представа как се чувствам. Мос ми отне всичко, което бях. Обаче моят дух ще му отмъсти от отвъдния свят. — Тя стисна ръката на придружителката си. — Помогни ми да се кача.

Императрицата на Сарамир се изкатери върху парапета на върха на Кулата на Източния вятър и погледна надолу към спящия престолен град. Изправи се с усилие и изцапаната й нощница заплющя около краката й, подета от нощния бриз. Бавно и дълбоко, жената си пое дъх. Беше толкова лесно… беше толкова лесно да сложи край на болката.

Внезапен порив на вятъра прилепи дрехата към тялото й, отмятайки назад наскоро подстриганата й коса. Ароматът му напомни за дома й — сух пустинен вятър от далечния изток. Изведнъж сърцето й се сви в тръпнещ копнеж по величествените простори на Тчом Рин и тя си припомни времето, когато още не беше станала Императрица и любовта нито я беше докосвала, нито я беше наранявала така жестоко. Там никога не бе усещала как детето й умира вътре в нея.

С този аромат изведнъж й се яви ново решение на въпроса, а неподозирани сили изпълниха разбитата й душа. Сякаш дъхът на Суран я възроди, насищайки я с нов живот. Защо да слага край на живота си по този начин? Защо да оставя Мос да победи? Навярно можеше да надживее болката. Може би щеше да превъзмогне и позора. Можеше да му отмъсти по хиляди различни начини, да го накара горчиво да съжалява за трагедията, която сам си бе навлякъл. Докато най-лошото, което той можеше да й стори, бе да я убие.

Ако баща й му обявеше война, щеше да се впусне в почти безнадеждна битка само заради нея. Достойнството му щеше да го изиска. Всички тези хора, които щяха да умрат. Ако се откажеше сега, можеше да изпрати Асара да настигне Реки и да го спре. Можеше да потърси възмездието по далеч по-изтънчени и ефикасни методи.

— Вятърът се промени — каза Лараня, след като минаха няколко минути, през които се намираше на не повече от сантиметър от смъртоносната бездна.

— Да не би да се колебаеш? — попита Асара.

Лараня кимна, а погледът й бе зареян в далечината.

— Не бива — каза младата жена и я блъсна.

За един кратък миг Императрицата на Сарамир се олюля върху парапета, неспособна да повярва, че хилядите пътища, които се простираха пред нея, изведнъж се сведоха до един-единствен еднопосочен полет; в следващия момент тя се понесе в тъмната нощ, а пронизителният й писък заглъхна едва когато тялото й се размаза върху двора на Императорската цитадела.