Нишката на покварата

Шестнадесета глава

Жътвената седмица отмина, ала тази година за Мишани нямаше веселби. От седем дни яздеха през сарамирската провинция, а за несвикналия с подобни дълги преходи това си беше доста сериозно изпитание. Ала въпреки болките, изтощението и липсата на сън, тя изобщо не се оплакваше. Въпреки че бе заобиколена от мъже, на които не вярваше, въпреки че препускаше тайно на юг към далечната си цел, въпреки че собственият й баща се бе опитал да я убие, тя беше хладнокръвна и спокойна. Просто си беше такава.

Бяха напуснали Ханзеан скоро след опита за покушение над живота й, планирайки заминаването си така, че да съвпадне с началото на жътвените церемонии, за да се измъкнат незабелязани. Чиен бе настоял да я придружи в качеството си на ескорт, за да изкупи срама си, задето бе допуснал да я нападнат в собствения му дом. Мишани очакваше подобно нещо. Каквито и да бяха плановете му за нея, младата жена бе сигурна, че търговецът щеше да пожелае да присъства, когато настъпеше моментът на осъществяването им.

Пътуването им изобщо не се оказа безопасно, въпреки присъствието на осмината стражи, яздещи редом с тях; търговецът се излагаше на значителен риск с присъединяването си към групата. Преходът по вода бе изключен, понеже всички плавателни съдове се следяха от хората на баракс Авун. А ако се опитаха да ги издирят от Ханзеан, щеше да им е доста трудно, тъй като никой освен Мишани нямаше представа за крайната им цел.

Секретният характер на пътуването им обаче си имаше своите недостатъци. Мишани бе свикнала да се вози в каляска, ала тъй като не можеше да се движат по пътищата, трябваше да яздят сами и да лагеруват под звездите. Чиен се опитваше да й създаде всевъзможни удобства, носейки специално за нея чаршафи и елегантна палатка, която сумтящите стражи трябваше да разпъват всяка вечер, но Мишани все пак беше дете на баракс и бе привикнала към определени охолства. Дългокосото момиче не споделяше готовността на Кайку да се раздели с комфорта, ала не можеше да стори нищо друго, освен да се примири с положението. Поне багажът й от пътуването до Окхамба беше с нея — това означаваше, че разполагаше с достатъчно дрехи и парфюми, с чиято помощ да понесе по-леко тежкия преход.

Първоначално пътуваха няколко дни на юг, преди да свърнат на югоизток и да достигнат до Големия път на подправките под Бараск. Тази легендарна пътна артерия бе дълга над хиляда и петстотин километра и се простираше от Аксками до Суана в Южните префектури. Пътешествениците не се бяха осмелили да поемат по шосето, свързващо Ханзеан и Бараск — един от най-големите пътища, водещи началото си от крайморския бряг — и дори когато стигнаха до Големия път на подправките, не тръгнаха по него, а започнаха да го следват на известно разстояние, движейки се малко на запад от него. Едва след като северните краища на Гората на Ксу изникнаха вляво от тях, ездачите излязоха на пътя, за да преминат по моста Пирика над водите на Зан. Там бяха предупредени за размириците в Зила; местните даже им казаха да се върнат обратно, ако имат тази възможност, и да потърсят друг маршрут, който да ги отведе до целта им.

Малцина се вслушваха в това предупреждение, защото просто нямаше друг път. Огромната страховита гора се простираше на изток — обитавана от духове, древна и зловеща — докато на запад беше брегът. Нямаше пристанища, откъдето да се качат на някой пътнически кораб, освен ако не се върнеха в Ханзеан, а заобикалянето на гората щеше да удължи пътя им с още хиляда и петстотин километра, което си беше чиста лудост. Повечето пътници избираха да слязат от пътя и да продължат на юг, движейки се в периферията на гората, след което минаваха на изток от Зила. Лишени от възможност за избор, Мишани и спътниците й също се спряха на този маршрут.

Когато започна да се здрачава на седмия ден от пътуването им, избраха да лагеруват на четиридесет километра от разбунтувания град, в близост до разположени в полукръг черни скали, стърчащи от плоската равнина. Беше последният ден на лятото и в Аксками последните празненства от Жътвената седмица навярно бяха в разгара си, а жителите на столицата посрещаха радостно есента. Надяваха се, че бивакът им не се набива на очи сред тези на другите пътници, принудени също като тях да лагеруват далеч от Зила.

Мишани седеше с кръстосани крака до огъня, застанала с гръб към черните скали, и наблюдаваше как войниците приготвят палатката й. На земята до нея лежеше тъничка книжка. Беше написана от майка й. Чиен й я беше подарил — последният том от поредицата на Мураки ту Коли за дръзкия романтик Нида-джан и приключенията му в двора. Творбата на Мураки бе станала изключително популярна сред благородните семейства, а историите му бяха започнали да се разказват от уста на уста и сред слугите и селяните. Прислужнички умоляваха своите господари и господарки да им четат разказите за Нида-джан, които бяха написани на висш сарамирски. Писменият му вариант, който беше задължителен за аристократите, жреците и учените, бе неразбираем за по-нисшите съсловия. Те разказваха историите на своите приятели, украсявайки ги тук-там, а те на свой ред правеха същото и за своите приятели.

Нида-джан бе всичко онова, което майката на Мишани не беше — дързък и самоуверен авантюрист, лишен от сексуални задръжки, достатъчно обигран, за да се измъкне от всяка заплетена ситуация, било то с думи или с бой. Майка й беше тиха, срамежлива и изключително интелигентна жена със силно изразено чувство за морал; тя живееше в света на книгите си, защото там можеше да създаде вселена, различна от истинската, която често бе прекалено груба и жестока за жена с подобна чувствителност.

Мишани бе наследила външността на майка си и характера на баща си. Мураки беше самотна жена, прекалено интровертна, за да общува с тези около себе си, и въпреки че беше приятна компания, човек лесно забравяше за присъствието й. Когато Авун започна да води дъщеря си в императорския двор, майка й съвсем изчезна от сцената. Докато Мишани прекарваше цялото си време в Аксками с баща си, Мураки стоеше в имението им в залива Матакса и пишеше. Мишани изобщо не се съобрази с чувствата на майка си, когато заживя в разлома Ксарана. Мураки ги показваше толкова рядко, че на дългокосото момиче просто не му хрумна, че може да ги засегне.

Прочела книгата, Мишани бе овладяна от дълбока тъга. Историите не бяха типичните за Нида-джан; бяха просмукани от меланхолия и трагизъм — нещо доста необичайно за неудържимия герой. Ставаше въпрос за откритието на дръзкия авантюрист, че една от неговите любовници от двора му е родила син, който е бил държан в тайна от него; той бе научил за това едва на смъртния одър на жената, когато тя му бе признала истината. Обаче момчето заминало на изток и изчезнало преди няколко месеца. Тласкан от желанието да го открие, Нида-джан се бе отправил на път; когато приятелите му бяха казали, че начинанието му е безнадеждно, той ги бе изоставил, продължавайки сам напред. Смелият персонаж беше преминал през най-различни опасни приключения, докато се опитваше да открие местонахождението на детето си. Накрая се беше изправил срещу огромен демон със сто очи, бе ослепил врага си с помощта на огледала и го бе сразил; ала докато умираше, чудовището го беше проклело да се скита безутешно по света до момента, в който не открие сина си и той не го нарече „татко“.

Книгата оставяше Нида-джан така — прокълнат и изтерзан, без да знае как ще завърши пътешествието му. От всеки ред струеше усещането за загуба. Навсякъде си проличаваше копнежът на родителя по изчезналото му дете. Майка й може и да беше интровертна, ала не беше студена. Тя бе изляла скръбта си върху страниците и на Мишани изведнъж й домъчня ужасно за нея. Прииска й се да изтрие всички онези години, през които бяха разделени, да прегърне майка си и да й каже колко съжалява, задето никога не са били особено близки, че едва сега е разбрала как се е чувствала тя.

Изведнъж бремето на годините, които бе прекарала в криене и страх да не я разпознаят, се стовари върху душата й. Прииска й се да заплаче и със сигурност щеше да го направи, ако беше сама.

Погледът й бе зареян в безлунното небе, когато Чиен седна до нея. Въздухът, макар и топъл, й се стори неестествено ясен и трошлив, а сиянието на звездите беше студено и пронизващо.

— Мислиш за майка си, нали? — попита я търговецът след известно време.

Мишани предположи, че догадката му се дължеше на книгата, която лежеше до нея. Не й се искаше да му отговаря, ето защо смени темата.

— Сивата пеперуда се е показала тази вечер — рече, сочейки нагоре. Спътникът й вдигна глава.

— Не я виждам.

— Едва различима е. Повечето нощи изобщо не може да бъде забелязана.

— Виждам само Гмуркащата се птица — каза Чиен, преброявайки деветте звезди от съзвездието с дебелия си пръст.

Мишани наклони замислено глава.

— Там е — рече. — Скрита за някои и видима за други. Това е част от мистерията й.

Търговецът отново се помъчи да различи Сивата пеперуда, заинтригуван от думите на девойката.

— Смяташ ли, че е поличба? — попита след малко.

— Не вярвам в поличби — отвърна Мишани. — Просто ми се стори близка до настроението ми в момента.

— Как?

Дългокосата девойка погледна към него.

— Не си ли спомняш легендата за това, как боговете са създали нашия свят?

Лицето на Чиен остана безизразно.

— Госпожице Мишани, аз съм осиновен. Осиновените деца не се обучават в тънкостите на религията, а академията не заемаше важно място в бизнеса на баща ми. Зная за гоблена, но не съм чувал нищо за пеперудите.

Дългокосото момиче му хвърли преценяващ поглед. Изглеждаше й искрен, ала тя подозираше, че се преструва на невеж, за да стимулира

разговора им. Чиен просто не беше от хората, които могат да мълчат, когато имат компания. Всеки път, когато беше с нея, той трябваше да говори, и младата жена усещаше как се гърчи отвътре в редките мигове на взаимно мълчание.

— Легендата разказва, че боговете били отегчени и Йору им предложил да изтъкат голям гоблен, за да се развлекат — започна Мишани. — Това било преди да стане пазител пред портите на Златните владения, преди Оча да разкрие аферата му с Исисия и да го прогони.

— Това го зная — усмихна се Чиен.

— Всички богове и богини щели да ушият по някаква част от него — продължи младата жена. — Обаче нямали от какво да го направят, ето защо Мисамча отишла в градината си и събрала гъсеници. Докоснала ги и те веднага направили коприна. Богинята я намотала на кълбета и ги раздала на боговете, за да може всеки да изтъче своя дял. Когато приключили с работата, всички се съгласили, че това бил най-прекрасният гоблен, който били виждали някога — просто нямало друг с подобна украса и толкова много изящни детайли. И, понеже всички богове и богини го били харесали толкова много, Оча решил да го дари с живот, за да могат да гледат как шедьовърът им расте. Всеки бог или богиня бил отразен в любимата си същност. Някои имали физически облик — море, слънце, дървета, огън и лед. Други приели не толкова конкретна форма — любов, смърт, възмездие, чест. Така бил сътворен светът.

— Ти ми разказа за гъсениците — каза Чиен, — ала не разбрах нищо за пеперудите.

Мишани отново вдигна поглед към нощното небе, където проблясваше Сивата пеперуда — седем мъждукащи звезди, обрамчващи черна бездна.

— Боговете искали гобленът да е съвършен. След сътворението на света гъсениците се преобразили в красиви пъстри пеперуди. Всички… с изключение на една, която била сива и грозна. Защото нищо не е съвършено — нито онова, което боговете създават, нито самите богове.

Дългокосата девойка обърна взор към огъня и пламъците озариха нежното й лице.

— Коприната на тази гъсеница била покварена, ала боговете вече я били използвали заедно с нишките на другите гъсеници. Там били всички злини на света — всичката завист, злоба, омраза, тъга, глад и болка. След като боговете съзрели какво са сторили, били ужасени; ала вече било прекалено късно да променят нещата. Оттогава насетне започнали да обичат по-малко света. — Тя направи кратка пауза. — Нарекли коприната на тази гъсеница Преждата на покварата, след което поставили образа на Сивата пеперуда в нощното небе, за да напомня на хората.

— Да ни напомня? — смръщи вежди Чиен. — За какво да ни напомня?

— Да ни напомня никога да не отслабваме бдителността си. Да ни напомня, че дори боговете не могат да създадат нещо съвършено, което да е застраховано срещу покварата, а хората са още по-податливи на грешки. Престанем ли да внимаваме, злото ще се промъкне в нашия живот, ще ни прояде отвътре и ще ни унищожи. — Тя погледна към Чиен, а в очите й се четяха умората и меланхолията й. — Не мисля, че напоследък сме особено бдителни.

Търговецът се загледа недоумяващо в нея, ала младата жена не се впусна в по-нататъшни обяснения. Мъжът започна да си играе с полите на наметалото си — сигурен знак, че се чувстваше неловко. Мълчанието им продължи, докато търговецът най-накрая не проговори.

— Зила вече е зад нас — рече той, — и пътят на юг отново се разширява. Май вече е време да ни кажеш къде искаш да отидеш. Трябва да знаем, за да преценим дали трябва да се отбиваме някъде за провизии и за да можем да изберем най-добрия маршрут.

Мишани се съгласи; в крайна сметка, Чиен едва ли бе в състояние да стори нещо, дори и да искаше да я предаде.

— Трябва да отида в Лаляра — каза младата жена. — Там можете да ме оставите и аз ще смятам, че дългът ви към мен е изпълнен, както подобава.

— Не и докато не се уверя, че сте стигнали безопасно до крайната си цел, госпожице Мишани — настоя Чиен. — Докато не видя, че сте под грижите на някой, който е в състояние да поеме отговорността за благополучието ви.

Девойката се засмя.

— Много сте внимателен, Чиен ос Мумака, но в Лаляра няма никой, който да отговаря на тези ваши изисквания. Делото ми засяга само мен и не мога да ви кажа нищо, защото съм обвързана с обещания, които не мога да наруша.

Реакцията му я изненада приятно. Мишани очакваше спътникът й да се оскърби — понякога се държеше досущ като малко дете — ала ето че само се усмихна едва забележимо и каза:

— Тогава ще започна да ценя още повече тези последни дни, които прекарвам във вашата компания.

— Както и аз — отвърна младата жена. Думите й бяха плод не толкова на искреността, колкото на вежливостта, ала въпреки всичко не можеше да отрече обстоятелството, че харесваше Чиен. Не беше особено разумно да се привързва към потенциален противник, ала точно тази неизвестност правеше отношенията им особено интересни. Той беше интелигентен и остроумен, а и Мишани не можеше да отрече, че се възхищаваше на успеха, който търговецът бе постигнал. Той бе преодолял обстоятелството, че е осиновен от опозорено семейство, и бе превърнал рода Мумака в голяма икономическа сила благодарение на собствените си качества.

Обаче, въпреки всичко това, за младата жена щеше да е голямо облекчение да се отърве от него. През цялото това време живееше в страх да от момента, в който скритите му намерения щяха да се проявят.

Събеседникът й се извини и отиде да размени няколко думи с подчинените си, оставяйки Мишани насаме с мислите й. Те бързо полетяха към онова, което щеше да стори, веднъж след като пътищата им с Чиен се разделяха.

Трябваше да се срещне с баракс Зан ту Икати, истинския баща на Лусия. И, ако нещата се развиеха добре, трябваше да му съобщи, че дъщеря му е жива — и че Мишани знае къде се намира тя.

Задачата беше доста деликатна и щеше да постави дипломатическите й умения на сериозно изпитание — може би най-сериозното през живота й. Рискът беше неизмерим, а бремето на отговорността, която бе поела — огромно. Младата жена нямаше да се осмели да му разкрие, че знае нещо за Лусия, докато не се увереше, че бараксът ще постъпи така, както те искаха. Ако не изиграеше както трябва ръката си, щеше да се превърне в заложничка на Зан; а след като я разпитаха, най-вероятно щяха да я подхвърлят на личния му Чаросплетник. Бащата на Лусия можеше да поиска да доведат дъщеря му при него, или пък да изпрати войски в Лоното, което щеше да е катастрофално.

Ако се вярваше на слуховете, той бе станал още по-мрачен и затворен в себе си през последните години. Бараксът бе изоставил семейните дела, оттегляйки се в едно от именията си, разположено северно от Лаляра. Хорската мълва твърдеше, че е нажален заради смъртта на своята приятелка — и любовница, както разправяха мнозина — Анаис ту Еринима, бивша Кръвна Императрица на Сарамир. Мишани обаче знаеше по-добре.

Заелис бе станал свидетел на момента, когато Зан беше видял Лусия за първи път в градините на Императорската цитадела. Тогава и бащата, и дъщерята бяха разбрали на мига онова, което Анаис бе крила през всичките тези години.

Ала дори бараксът да искаше да възвърне дъщеря си, беше пропуснал възможността. Кръвната Императрица бе убита, а малката Престолонаследничка беше изчезнала сред възникналия хаос. Въпреки че трупът й не беше открит, се предполагаше, че момиченцето е загинало в пожара след експлозиите, разтърсили Цитаделата в онзи ужасен ден. Зан нямаше и най-бегла представа, че членовете на Либера Драмач бяха спасили дъщеря му.

Заелис бе оставил на Мишани решението дали дали да му каже, или не. Това беше тежко бреме. Обаче не можеха да държат Лусия в тайна завинаги, а ако успееха да привлекат Зан на тяхна страна, щяха да се сдобият с могъщ съюзник. Подготовката за момента, в който някогашната Престолонаследничка щеше да се появи на бял свят, щеше да отнеме доста време; тя изискваше години и Мишани играеше изключително важна роля в тази игра. След Зан тя щеше да отиде на посещение при рода Еринима, които също бяха заинтересована страна — все пак Лусия беше тяхна наследница, която смятаха за мъртва, а кръвните връзки бяха по-силни от всичко.

Ала първо трябваше да приключи със Зан. Едва тогава щеше да мисли за рода Еринима.

Настъпилото раздвижване в лагера я извади от мислите й. Неколцина от стражите бяха скочили на крака около огъня и се взираха в тъмнината над главата й, отвъд наредените в полукръг черни скали. Младата жена усети някакви вибрации в земята и секунда по-късно звукът достигна до ушите й. Копита, чаткащи по равнината.

Приближаваха се бързо. Всеки миг щяха да бъдат тук.

Първият залп от куршуми повали четирима от осмината мъже, които препускаха заедно с нея и Чиен. Огънят пречеше на хората на търговеца да различат враговете в заобикалящия ги мрак, докато същевременно ги превръщаше в лесни мишени за нападателите им. Мишани потърси закрилата на скалите секунда преди шест коня да ги прескочат, единият от които се приземи тежко на сантиметри от нея, точно върху рогозката, където бе седяла. Нападателите им се врязаха в лагера, размахвайки мечовете си, и съсякоха още един от стражите; после минаха през палатката на Мишани, сривайки я със земята, и отново се изгубиха в мрака.

— Изгасете този огън! — изкрещя Чиен. Той разрита горящите съчки, след което яростно започна да ги тъпче. Един от оцелелите стражи изля котле вода върху огъня, намокряйки и ботушите на господаря си, докато останалите двама мъже се прицелваха с пушките си. Нейде отвъд полезрението им враговете им презаредиха оръжията си, готови да дадат втори залп. Светлината изведнъж помръкна при потушаването на пламъците и над лагера се спусна мрак.

— Госпожице Мишани? Ранена ли сте? — извика търговецът, ала младата жена не отговори. Вече се беше покатерила върху ниските скали от другата страна на бивака им, търсейки подходящо скривалище. Сърцето й бумтеше в гърдите като обезумяло, изпълвайки я със същия страх, който бе почувствала, когато похитителите се бяха вмъкнали в градската къща на Чиен. Дали тези мъже бяха същите като онези? Нея ли търсеха? Мишани подозираше, че е така.

— Мишани! — извика отново Чиен, а гласът му бе пропит с отчаяние. Тя изпита внезапен импулс да му отговори, ала не й се искаше да разкрива местонахождението си. В момента спътниците й се намираха на открито и това ги превръщаше в лесни мишени за нападателите. Трябваше да използва това предимство.

Изведнъж дочу някакво нервно изпръхтяване и изведнъж си спомни за конете. Бяха завързани за един кол недалеч от бивака. Дори ги виждаше, стига да напрегнеше зрението си — призрачни сини форми, които потропваха нервно. Ако Шинту бе милостив към нея, седлата все още щяха да бъдат на гърбовете им; Чиен бе наредил на стражите да разпъват палатката й, преди да са разседлали жребците. Презрението й към спането на открито можеше да й спаси живота.

— Мишани! — извика за трети път търговецът. Младата жена отбеляза със задоволство, че така спътникът й привличаше вниманието върху себе си. През една пролука в скалите забеляза, че Чиен и оцелелите стражи са заели позиции, насочили пушките си навън. Ала ездачите не ги нападаха. Изгасянето на огъня бе направило задачата им доста по-трудна. Мишани благодари на лунните сестри, задето бяха решили да не излязат в небето тази нощ, след което започна да пълзи към конете.

Шестте метра, които трябваше да прекоси, й се сториха като цял километър, и тя тръпнеше от ужасното предчувствие, че всеки момент ще усети внезапния удар на куршума и светът ще престане да съществува за нея. Противно на очакванията й обаче този миг така и не настъпи. Тя изхлузи поводите на жребеца си от кола и се качи на седлото с такава безшумна грация, че изненада дори и себе си.

В този момент започна втората атака.

Неприятелите ги връхлетяха от три страни, яздейки по двойки. Единият мъж от всяка двойка носеше пушка, а другият — меч. Те стреляха, докато галопираха стремително към скалите, а хората на Чиен им отговориха със същото. Дали защото късметът им се усмихна, или понеже враговете им мереха лошо, защитниците се представиха по-добре — никой от тях не беше ранен, докато те бяха успели да повалят един кон, който прегази ездача си. След това обаче дойде ред на мечовете и стоманата закънтя срещу стомана на фона на виковете на сражаващите се. Мишани, която бе застинала неподвижно от началото на второто нападение, защото се страхуваше да привлече вниманието върху себе си, заби пети в хълбоците на животното и то се понесе внезапно напред, оставяйки я без дъх. Прохладният вятър развя косата зад гърба й като вимпел и младата жена се гмурна в гъстата тъма.

Тогава изведнъж — очите й още не можеха да се нагодят към мрака — около нея изникнаха други коне, които препречиха пътя й, а някаква ръка сграбчи юздата на жребеца й, който се закова на място. Конете на хората около нея също спряха, а ездачите им насочиха пушките си към нея. Мишани забеляза как още мъже тичат към лагера и сърцето й се сви при мисълта за Чиен. Той и стражите му бяха обречени да загубят.

Някакъв висок, широкоплещест мъж — същият, който бе спрял коня й — я загледа преценяващо. Тя не можеше да различи лицето му, ала въпреки това му хвърли изпепеляващ поглед.

— Госпожица Мишани ту Коли — произнесе той по онзи гърлен начин, характерен за жителите на Новоземие. — Я виж ти!