Град Зила се издигаше на южния бряг на река Зан, мрачен и неприветлив. Беше разположен до устието на голямата река, където водите, започнали осемстотинкилометровото си пътешествие от планините Тчамил, се вливаха в океана. Не беше красиво място, защото първоначалното му предназначение имаше военен характер — Зила трябваше да е бастион срещу народа угати, които владееха земята, преди настоящите обитатели на Сарамир да я отнемат от тях, и охраняваше шийката между крайбрежието и Гората на Ксу, докато първите заселници строяха град Бараск на север. Макар и да беше на повече от хиляда години, макар че стените му многократно бяха срутвани и наново издигани, Зила продължаваше да има същото мрачно излъчване, каквото имаше и в самото начало. Той бе студен и потискащ.
Градът бе построен върху билото на висок хълм, чиито стръмни склонове се издигаха полегато от юг, за да се спуснат почти отвесно към речния бряг на север. Заобикаляше го непристъпна стена от черен камък, зад която се гушеха увенчаните с червени керемиди покриви на сградите, а в центъра му се издигаше неголямата цитадела. Улиците на селището наподобяваха концентрични окръжности с неправилна форма, а всички постройки бяха изградени от здравата местна скала, което бе доста необичайно на фона на лекия камък и дървесината, използвани в архитектурата на повечето региони на империята. Двете порти на града бяха затворени и по-голямата част от жителите му се бяха отдръпнали зад защитата на стените, докато правеха последните приготовления за приближаващата буря. Зила се готвеше за бой.
Императорските войски се приближаваха.
Беше ранна утрин, освежена от приятен, топъл дъждец, когато Мишани и мъжете, които я бяха пленили, стигнаха до подножието на хълма, където се издигаше градът. Там вече ги очакваха дузина войници, строени в редица.
Ездачите скочиха от конете си.
— Баккара! — извика предводителят им и килна леко главата си настрани. Това бе типичен за Сарамир поздрав, използван между възрастни с еднакъв социален статус. — Вече се чудех дали ще се върнеш навреме. Затваряме последната порта по пладне.
Човекът, към когото се беше обърнал — онзи същият, който бе спрял жребеца й, водачът на отряда — направи крачка напред и го потупа приятелски по рамото.
— Да не би да си мислиш, че ще се оставя да ме заключите отвън и да пропусна забавлението? — извика той. — Пък и вътре има повече храна, отколкото в цял Сарамир, приятелю! Гладен войник битка не прави.
— Трябваше да се досетя, че ще бъдеш там, където е кльопачката — каза другият усмихнато. После, забелязвайки Мишани, добави: — Виждам, че си донесъл не само провизии. А този там е имал и по-добри дни — каза, загледан в Чиен, който се поклащаше окървавен на седлото си.
— Нямаше да види никакви дни повече, ако не бяхме пристигнали навреме — рече Баккара, хвърляйки бърз поглед към търговеца. — Разбойници. Успяхме да спасим само тези двамата.
— Е, надявам се, че изпитват гореща благодарност към теб — каза мъжът, погледна многозначително към Мишани и смигна на другаря си. — Поне единият от тях.
Младата жена го дари с такъв леден поглед, че усмивката бързо се изпари от лицето му. Баккара се засмя гръмко.
— Опасна е, нали? — избоботи той. — Няма да ти се отрази добре, ако й се подиграваш. Това са благородници, да те предупредя аз.
Посрещачът им изгледа намръщено Мишани.
— Влизайте тогава — извика на отряда. — Аз ще се погрижа за конете ви.
Мишани и Чиен поеха по каменните стъпала, водещи до портите на Зила, заедно с придружаващите ги войници. Раните на търговеца правеха изкачването му доста трудно, но Баккара нареди на двама от хората си да му помогнат. Въпреки това напредваха бавно.
Младата жена погледна към надвисналите зъбери на Зила. Водеха ги в един обхванат от размирици град, който съвсем скоро щеше да бъде връхлетян от войските на империята. Тя не знаеше дали да благодари на Шинту, бога на късмета, или да го прокълне.
Мъжете, които ги бяха нападнали, несъмнено бяха изпратени от баща й, макар че тя премълча това пред Баккара. Не й се вярваше разбойниците да изберат група, в която има деветима въоръжени мъже, когато биха могли да нападнат който си искат от десетките невъоръжени пътешественици, нощували из равнините миналата нощ. Освен това действаха прекалено целенасочено и бяха твърде малко на брой. Разбойниците никога не нападаха враг, който ги превъзхождаше по численост.
Нямаше никаква представа как бяха успели да ги проследят толкова далеч, ала това, което я смущаваше най-много, бе, че бяха съумели отново да се доберат толкова близо до нея. Ами ако беше в палатката, когато я овършаха с конете си? Беше повече от ясно, че баща й вече не го беше грижа дали ще се върне при него жива или мъртва. Мишани усети как при тази мисъл ножът на мъката разряза бавно корема й. Беше ужасно да признае подобно нещо пред себе си.
Тогава се бяха появили хората на Баккара. Навярно Мишани можеше да се измъкне незабелязано от тях, ала сега вече това нямаше кой знае какво значение. Те избиха наемниците на Авун благодарение на численото си превъзходство, намесвайки се точно навреме, за да спасят живота на Чиен. Всичките му стражи обаче бяха мъртви. След което, вместо да ги освободят, помолиха двамината оцелели да ги придружат. Молбата им бе поднесена като въпрос, ала нито Чиен, нито Мишани се заблуждаваха, че спасителите им щяха да ги пуснат, ако бяха отказали. Те бяха пленници. Освен това търговецът се нуждаеше от спешни медицински грижи, които навярно щеше да получи в Зила. Мишани се съгласи, за да си спести унижението да бъде вързана и закарана в града насила.
Въпреки очевидната им цел обаче, Баккара и хората им изобщо не я третираха като пленница. Те се оказаха доста разговорливи и девойката научи редица неща по време на съвместната им езда. Повечето бяха жители на Зила, селяни или занаятчии. Задачата им беше да съберат провизии от пътешествениците, запътили се на юг, за да попълнят запасите на града с оглед на предстоящата обсада, ала без да прилагат насилие, както изрично й подчертаха. Разузнавачите им бяха докладвали за няколко военни части, които щели да бъдат пред стените на Зила идната вечер, за да потушат бунта, и войниците бяха едновременно уплашени и въодушевени от тази перспектива. Нещо бе запалило необичайния им плам, ала Мишани не можеше да определи какво; приличаха й повече на хора, които знаят за какво се борят, отколкото на отчаяни селяци, разбунтували се заради глада и нищетата.
Най-много време обаче Мишани прекара в компанията на не по-малко разговорливия им водач Баккара. Той беше огромен мъж с мургав тен, малки тъмни очи, хлътнали, покрити с четинеста брада бузи и сплескан нос. Черната му коса беше пристегната на плитки, завързани с цветни връзки, и разкриваше ниското му чело, спускайки се назад по тила му. Макар че наближаваше петдесетата си жътва, той беше достоен противник и за два пъти по-младите от него мъже, а в гласа и погледа му се четеше безспорен авторитет. Именно от него Мишани научи откъде бяха разбрали коя е всъщност и защо подчинените му се отнасяха толкова оптимистично към неизбежната заплаха.
— Не ми е навик да спасявам благородни дами — бе отвърнал с широка усмивка на въпроса й той. Яздеха в малките часове на нощта и светът около тях изглеждаше нереален и призрачен; Мишани имаше чувството, че бяха единствените живи същества в цялата вселена.
— Тогава какво ви накара да нарушите традицията и да ме отвлечете? — попита остро тя.
— Чак пък да ви отвлечем! — засмя се Баккара. — Не виждате ли състоянието, в което се намира вашият мъж? Нима бихте искали да продължи да язди така, докато стигнете до целта на пътуването си?
— И двамата знаем, че нямаше да ни позволите да продължим по пътя си — каза младата жена. — Що се отнася до Чиен, не ме е грижа за него. И той изобщо не е мой мъж.
Спасителят й се изхили.
— Ще бъда откровен с вас — рече. — Ако на вашето място беше някой друг, щяхме да го пуснем веднага. От една страна, не дай си Оча, да ви се случи нещо лошо — никога не бих ви пуснал сам-самичка да яздите на юг. Нещата там са още по-лоши. А от друга, вие сте прекалено ценна, за да ви оставя, и Кседжен направо ще ме убие, ако постъпя така. Навярно ще имаме нужда от вас в Зила. Боя се, че ви водим натам.
Младата жена вече се бе досетила за какво иде реч, преди още Баккара да спомене името на Кседжен и да потвърди опасенията й.
— Вие сте Айс Маракса — рече тя.
Мъжът изсумтя утвърдително.
— Не сте ли късметлийка? — попита саркастично.
Мишани се засмя.
— Вие сте нещо като легенда за Айс Маракса, госпожице, както съм сигурен, че знаете — продължи едрият мъжага. — Та вие сте една от тези,които спасиха нашия малък месия от челюстите на смъртта.
— Простете, ала нещо не ми звучите като фанатизиран поклонник, както бих очаквала от човек във вашето положение — каза девойката, с което породи истински взрив на гърлен смях от страна на компаньона си.
— Само почакайте да видите Кседжен — рече той, когато се успокои. — Навярно той ще оправдае повече очакванията ви. Аз вярвам в Лусия — заяви изведнъж с по-тих глас. — Това, че не пея хвалебствени химни, не означава, че силата на вярата ми е по-слаба.
— Ала навярно разбирате, че за мен е малко трудно да видя нещата от вашата гледна точка — обясни му Мишани. — За вас Лусия може да представлява някакъв идеал, който да боготворите, но за мен е като по-малка сестра.
— Боготворите е силна дума — поправи я събеседникът й. — Тя не е богиня.
— В това съм абсолютно сигурна — каза младата жена. Баккара й се струваше доста особен — хем беше член на Айс Маракса, хем нещо във вярата му сякаш го притесняваше. Странно.
— Обаче е нещо повече от човек — продължи войникът. — В това пък аз съм абсолютно сигурен.
Мишани откри, че се опитва да си спомни всичко, което беше чувала някога за Айс Маракса по време на разговорите си със Заелис и Кайлин. Отдавна бе престанала да обръща внимание на тази организация, смятайки я за напълно безобидна. Ала ето че по време на двумесечното й отсъствие привържениците на Айс Маракса се бяха осмелили да заявят открито на света за своето съществуване. Младата жена изобщо не бе очаквала, че са способни на подобен ход; все пак публичността бе онова, от което поддръжниците на Лусия най-много се бояха.
Първоначално Айс Маракса не представляваше нищо повече от една
особено радикална и ентусиазирана част от новопоявилата се Либера Драмач. Преданията за спасителя, който ще спре покварата в земята, бяха особено популярни сред селячеството още преди името на Лусия ту Еринима да се разпространи сред тях. Това бе естествена реакция срещу нещо, което не разбираха — покварата в земята, която не можеше да бъде спряна. Въпреки че Либера Драмач държеше на секретността, сред редиците й се намираха хора с по-дълги езици и мълвата се разпространи. Историята за затворената в Императорската цитадела Престолонаследничка се сля с множеството неясни пророчества, надежди и суеверия, пасвайки си перфектно. В техните очи образът на малкото момиченце, способно да общува с духовете, се превърна в единствената им надежда срещу разпространението на заразата. Те вярваха, че боговете са изпратили Лусия, за да се пребори със злото, разяждащо сарамирската земя. Защо иначе Еню, богинята на природата, ще позволи на една Различна да се роди в императорското семейство. Изведнъж селяните бяха започнали да говорят не за някакъв бог или герой, който да ги спаси, а за едно мъничко момиченце.
Обаче групировката, която впоследствие щеше да се превърне в Айс Маракса, все още представляваше само една по-фанатизирана фракция на Либера Драмач. До момента, в който Престолонаследничката бе спасена.
Появата на емблемата им в Лоното се оказа онази искра, от която се нуждаеха. Необикновената аура на момиченцето и невероятното й бягство от смъртта ги убедиха, че месията, за когото си мечтаеха, най-накрая беше при тях. Те започнаха да надават гласове, че секретният характер на организацията не е правилното решение; че новината за спасението на Лусия трябва да се разпространи по всички кътчета на империята, за да съберат максимална подкрепа за деня, когато Лусия щеше да ги поведе. Вярата на повечето селяни бе рухнала с пожара в Императорската цитадела и известията, че детето е живо, щяха да удвоят радостта им.
Заелис категорично бе забранил това и впоследствие разколническата фракция бе утихнала. Няколко месеца по-късно привържениците й напуснаха Лоното без предупреждение, вземайки със себе си някои от най-изтъкнатите членове на Либера Драмач. Скоро след това шпионите на Заелис докладваха за появата на организация, наречена Айс Маракса — буквално „следовници на чистото дете“ на висш сарамирски — която разпространяваше обезпокоителни слухове нашир и длъж.
Това бе разгневило не на шега Заелис и Кайлин изпрати своите Сестри, за да проучат доколко новопоявилата се групировка застрашава интересите на Либера Драмач. Оказа се, че положението не беше чак толкова лошо — отцепниците бяха запазили в тайна местонахождението на Престолонаследничката, което бе известно само на малцина избрани. Останалите привърженици на Айс Маракса знаеха единствено, че момиченцето е скрито на сигурно място и предаваха тази информация на другите хора. Това не подейства особено успокояващо на Заелис, който продължаваше да ги смята за безразсъдни и безотговорни; ала с течение на годините стана ясно, че делата на организацията се изчерпваха с разпространението на благата вест, че Престолонаследничката е жива и се намира на сигурно място. Ето защо Мишани започна да ги смята за безобидни.
Сега, докато портите на Зила се отваряха пред нея и тя влизаше в града, който съвсем скоро щеше да бъде подложен на тежка обсада, й се искаше да бе обръщала повече внимание на фанатизираните следовници на Лусия, защото недоглеждането й можеше да й струва скъпо.
Имението на рода Коли бе разположено в западната част на залива Матакса, върху обширна скала, надвесена над синьото море. Под нея се простираха безкрайни бели плажове и прелестни лагуни, а около наколните селища, които се издигаха в самата вода, се поклащаха множество лодки и гемии. В далечината се виждаха няколко огромни скали, щръкнали вред вълните — масивни варовикови образувания, обрасли с мъх и храсталаци, около които рибарите залагаха своите мрежи.
Фамилната къща на рода Коли се издигаше до самия ръб на скалата. Тя представляваше цилиндрична сграда, боядисана в коралов цвят, увенчана с широк купол. От двете й страни бяха построени изящни крила, където се намираха помещенията за слугите и конюшните, а тази част от скалата, която гледаше към морето, бе издълбана така, че оформяше огромна терасовидна градина, чиято най-ниска част надвисваше над самите води. На най-горното стъпало се издигаше елегантна оранжерия с високи арки и резбовани колони, където майката на Мишани обичаше да пише.
Сигурно и сега седеше там, помисли си баракс Авун, макар че не можеше да я види от най-ниската тераса, където се бе разположил в компанията на баракс Григи ту Керестин. Без съмнение съчиняваше поредната от историите си, каза си с отвращение той. Споделяше семейните си проблеми с цялата империя. Страшно се беше разгневил, когато научи за какво се разказваше в последната й книга; така тя само осигуряваше храна за безчетните клюкари в Сарамир. Хората и без това приказваха достатъчно за изчезналата им дъщеря, за да добавя и тя нови съчки в огъня. Обаче Мураки пишеше онова, което искаше да пише, и не му позволяваше да я цензурира.
Въпреки това опасността все още можеше да бъде неутрализирана. Ако всичко се развиваше както трябва, скоро щеше да получи дъщеря си обратно — по един или друг начин — и щяха да измислят такава история, с която да сложат край на целия този позор. Ако всичко се развиваше добре…
— Богове, положението изобщо не е толкова лошо! — възкликна Григи. Той се бе излегнал на удобния диван и съзерцаваше просторния залив. — Тук можеш да забравиш за всичките си проблеми, да забравиш за покварата в земята, да забравиш за целия свят. Окото на Нуку все още грее над нас, а морето все още се вълнува и разпенва. Проблемите ни изглеждат толкова незначителни, когато ги погледнеш от тази височина.
Авун му хвърли поглед, изпълнен с презрение. Дебелият му събеседник беше пиян. Помежду им имаше маса, осеяна с остатъците от храната, която Григи беше унищожил, заедно с празни гарафи за вино. Домакинът беше доста сдържан по отношение на ястията и напитките, ала за сметка на това компаньонът му ядеше за трима. Не беше спрял да се тъпче цял следобед.
— На мен изобщо не ми изглеждат малки — отвърна му хладно Коли. — Морето може още да се вълнува, но рибата се изражда. Храната, която току-що погълна, се купува с тази риба, а и рибарите ми започнаха да заделят нещо за себе си, за да изхранят семействата си. Да крадат от мен, за да се запасяват. Страх ги е от задаващия се глад. — Той погледна към далечните скали в източната част на залива. — Лесно е да се престориш, че всичко е наред. Освен това е и глупаво.
— Няма нужда да си толкова мрачен, Авун — каза Григи, разочарован, задето събеседникът му не споделяше ведрото му разположение на духа. — За боговете, прекрасно знаеш как да развалиш настроението на един човек.
— Просто не виждам нищо, което да ме зарадва.
— Значи не виждаш възможностите, които предстоящият глад ни предоставя — каза дебелият баракс. — Няма по-свиреп воин от човека, който се бори за своя живот и живота на семейството си. Единственото, което трябва на хората, е личност, зад която да се обединят. И тази личност ще бъда аз! — Той вдигна непохватно бокала си, разливайки част от виното върху плочите на терасата.
— Ето я и бараксинята — каза Авун, посочвайки към яркооцветеното корабче, което тъкмо навлизаше в залива, пробивайки си път между риболовните съдове.
Григи заслони очите си с ръка и напрегна взор.
— Имаш ли й доверие? — попита скептично.
Домакинът кимна.
— Тя ще бъде там, където трябва, когато удари часът.
Следобедът се бе оказал доста ползотворен. Емира, младата бараксиня на рода Зирис, ги бе посетила по нейна молба. Говореха си за много неща — за надвисналия глад, за Кръвния Император, за тежкото положение на собствените й хора. После, по един изключително хитър и заобиколен начин, тя попита Григи ту Керестин дали възнамерява да предяви претенции към трона и дали би приел помощта на рода Зирис, ако беше така.
Нищо ново под слънцето, помисли си дебелият благородник. Винаги ставаше така. Благородните семейства непрекъснато сключваха съюзи едно с друго, надявайки се, че онзи, когото бяха подкрепили, ще се сдобие с власт. Когато аристократите видяха, че Мос е неспособен да управлява собствената си страна, започнаха сами да се стичат под знамето на Григи. А обстоятелството, че баракс Коли, който беше могъщ и лукав играч, бе дясната му ръка, засилваше още повече позициите му.
Григи не хранеше никакви илюзии, че победата им ще е лесна и бърза. С Чаросплетниците на своя страна и Императорската крепост под свое командване, той бе почти непобедим. Каквато и подкрепа да получеше от страна на благородните семейства, завземането на престола щеше да е изключително трудна задача. Веднъж вече бе щурмувал стените на Аксками и искаше да е абсолютно сигурен в силите си, когато се наложеше отново да стори това.
Ала ето че днес Авун му поднесе разрешението на този проблем.
— Имам един нов приятел — беше казал той, докато се разхождаха из къщата му тази сутрин. — Изключително близък с Императора. Открих го неотдавна.
— Нов приятел? — вдигна вежди Григи.
— Този човек ми каза, че съвсем скоро нещо ще се случи. Трябва да сме готови.
— Готови?
— Трябва да съберем силите си, за да можем да стигнем до Аксками за един ден, ако се наложи.
— За един ден! Но това е абсурдно! Ще трябва да уведомим всички семейства, да съберем войските си тук…
— Тогава ще го направим, когато удари часът. Щом моментът узрее, ще трябва да действаме светкавично, а съюзниците ни трябва да са готови да направят същото.
Дебелият благородник се почеса по главата, нагласяйки кепето си.
— Това е доста сериозно, за да го взема на доверие, Авун — рече. — Кажи ми кой е този твой приятел.
— Какре. Личният Чаросплетник на Императора.