Нишката на покварата

Двадесет и четвърта глава

Сиви облаци обсипваха небето над Зила, спускайки мрачна пелена над града и околностите. Един ездач в униформата на рода Винаксис препусна от масивната южна порта на селището, насочвайки се към хълмовете, където чакаха войските, строени сред огромните обсадни машини. Вратите на града веднага се затвориха с грохот зад гърба му.

Кседжен го наблюдаваше през прозореца на кабинета си на върха на крепостта скръстил ръце зад гърба си. Когато конникът се изгуби от погледа му, се обърна и закрачи към мястото, където стоеше Баккара и чешеше челюстта си. Мишани се бе разположила на едно диванче — дългата й коса падаше свободно по раменете й, а очите й не разкриваха нищо.

— Какво мислите? — попита ги водачът на Айс Маракса.

Баккара вдигна рамене.

— Има ли някакво значение? Така и така ще ни нападнат, независимо дали ще им дадем „жест на добра воля“, или не. Те просто искат да се отърват от неприятната отговорност да се разправят с купчина аристократи, вбесени, че техните синове и дъщери са били убити по време на освобождението.

— Освобождението? — каза Кседжен и се засмя. — Духове, говориш също като онези от другата страна.

Воинът разпери ръце.

— Ако победят, ще го нарекат точно така — каза спокойно той. — Пък и, честно казано, какъв избор имаме? Не можем да им изпратим никакви заложници. Тълпата ги разкъса, когато превземахме този град.

— Тази новина едва ли ще ви донесе нови приятели — отбеляза сухо Мишани.

— Значи ще им откажем — завърши Кседжен, изщраквайки с пръсти. — Нека вярват, че имаме заложници. Както казваш, така или иначе ще ни атакуват — рано или късно. Ала аз вярвам в стените на Зила, за разлика от теб. — Той завърши, хвърляйки изпепеляващ поглед към едрия мъж.

— Не бих ви посъветвала да постъпите така — обади се Мишани. — Директният отказ ще ги накара да си мислят, че сте своенравни и неспособни на преговори. Следващия път няма да се церемонят с вас. А не е изключено някой ден да имате нужда от преговори — в случай че нещата не се развият според плана ви.

Баккара едва успя да прикрие усмивката си. За толкова дребничка и фина жена Мишани бе невероятно самоуверена. Доказателство за политическите й умения, демонстрирани през последните два дни, беше фактът, че Кседжен я бе назначил за свой главен съветник, въпреки че девойката още не му беше отговорила категорично дали смята да помогне на Айс Маракса, или не. Водачът на организацията имаше отчаяна нужда от нейните съвети, от подкрепата на Баккара и изобщо от всеки, който проявяваше повече решителност от него. По въпросите, засягащи Лусия, той бе енергичен и непреклонен, ала след като бе завоювал града, изведнъж започна да проявява несигурност какво да прави с него. Чернокосият мъж нямаше никакви познания по военно дело и оставяше всичко на Баккара, когото бе направил втори главнокомандващ в Зила.

— И какво бихте направили в такъв случай, госпожице Мишани? — попита насмешливо Баккара. Тя не обърна внимание на тона му.

— Ще им изпратя Чиен — каза тя.

Едрият мъжага се изсмя изненадано, ала изведнъж замлъкна. Кседжен бе вперил строгия си взор в него.

— Да не би да съм пропуснал някаква шега? — попита той.

— Приемете извиненията ми — измънка кисело войникът. — Просто съм трогнат от благородната саможертва на госпожица Мишани. В крайна сметка, можеше да посочи себе си.

Младата жена изгледа равнодушно едрия боец, без да обръща внимание на забележката му. Нямаше никакво намерение да постъпва така — ако излезеше оттук, новината за това щеше да се разпространи със светкавична бързина, превръщайки я в лесна мишена за хората на баща й. Освен това не хранеше никакви илюзии, че Кседжен щеше да я пусне. Тя бе прекалено ценна за него, особено след като го бе накарала да повярва, че споделя същите цели и убеждения като него.

— Изпратете им един заложник като израз на добра воля — започна дългокосата девойка. — Те няма да знаят, че другите благородници са мъртви; най-вероятно си мислят, че ги държите затворени в подземията на крепостта. Чиен и без това не може да ви послужи за нищо; и, което е по-важно, е много болен, а вашият лекар е неспособен да направи нищо, за да му помогне. — Тя погледна към Баккара. — Той е невинен и не заслужава да умре тук.

— Той ще им каже с какви сили разполагаме — намръщи се Кседжен и закрачи из стаята. — Ще им каже имената ни.

— Та той почти не е излизал от стаята, където го държите — възрази Мишани. — Не знае нищо за състоянието на войската ви.

— Що се отнася до имената ни — неочаквано се обади воинът, — не искахме ли да направим именно това?

— Точно така — кимна младата жена. — Чиен е един от най-влиятелните търговци, занимаващи се с корабоплаване в Сарамир. Ако той се разприказва, корабите му ще отнесат новината из всички кътчета на Близкия свят.

Водачът на Айс Маракса изщрака с палеца и показалеца на дясната си ръка. Очевидно беше убеден, ала се преструваше, че продължава да размисля. Изглежда, не му се искаше да се съгласява толкова бързо и си въобразяваше, че по този начин ще може да заблуди проницателен човек като Мишани.

— Да, май това не е лоша идея — каза накрая. — Ще поговорите ли с него, госпожице Мишани?

— Да — рече девойката и се изправи.

Ала задачата й не се оказа толкова лесна, колкото Мишани си беше представяла.

— Не мога да ви оставя сама тук! — възмущаваше се Чиен. Той се бе поизправил в леглото си и размахваше енергично ръце. — Не можете да искате подобно нещо от мен!

Мишани остана безстрастна както винаги, ала се почувства искрено изненадана от пламенното избухване на чувствата му. След като периодът на пленничеството му приключи, го преместиха в малко по-комфортни покои (доколкото тази дума бе приложима към условията в крепостта). Сега в стаята му имаше удобно легло, килим, маса и ракла за дрехи. Младата жена не беше преувеличила сериозността на треската му пред Кседжен; ала явно търговецът се чувстваше достатъчно добре, за да се гневи, въпреки че не можеше да стане от леглото си.

— Я се успокойте! — извика му тя и неочакваната грубост в гласа й го сепна. — Държите се като малко дете! Да не би да си мислите, че не ми се иска да дойда с вас? Трябва да отидете, защото само вие можете да ми помогнете!

— За какво иде реч? — попита тихо търговецът.

— Можете да спасите живота ми — отвърна загадъчно Мишани.

— Как? — попита Чиен, очевидно заинтригуван.

— Трябва да предадете едно съобщение от мен — рече му тя. — На баракс Зан ту Икати.

Търговецът я изгледа подозрително.

— Баракс Зан? — смръщи чело той. — Баракс Зан, който обсажда града?

— Същият — кимна младата жена.

— Продължавайте — подкани я събеседникът й.

— Трябва да се срещнете с него насаме. Не трябва да позволявате никой друг да научи, че съм тук. Ако стане така, хората на баща ми ще ме издебнат, когато изляза от Зила.

— И какво ще трябва да кажа на баракс Зан?

Дългокосата девойка наклони глава и дебелите й плитки се люшнаха напред.

— Кажете му, че имам новини за дъщеря му. Кажете му, че тя е жива, че е добре и че аз зная къде се намира.

Чиен присви очи.

— Но баракс Зан няма дъщеря.

— Напротив, има — рече с равен глас Мишани.

Търговецът я изгледа скептично, после попита:

— Как мога да ви оставя тук? Пред стените на Зила има цяла армия, готова да щурмува града, чийто гарнизон се състои от дюкянджии и селяни.

— Зная, че честта ви задължава да останете, Чиен — каза дългокосата девойка. — Ала ако изпълните молбата ми, ще ми направите услуга, надхвърляща всичко, което бихте могли да ми предложите. Това е единственото, което искам от вас. Баракс Зан ще свърши останалото.

— Госпожице Мишани… — изпъшка легналият мъж. — Не мога…

— От това зависи дали ще преживея обсадата, Чиен — каза му тя, след което пристъпи към него и се наведе над лицето му. — Зная кой те е изпратил — промълви. — Накарала те е да се закълнеш, че няма да кажеш никому, нали? Майка ми.

Търговецът се опита да прикрие реакцията си, ала безуспешно. Пламъчето, което озари очите му, бе повече от достатъчно за Мишани.

— Няма да те карам да нарушаваш клетвата си — промълви девойката и приседна на ръба на леглото. — Навярно е чула нещичко за мен, когато минахме през Ханзеан на път за Окхамба. Мога само да благодаря на боговете, задето са ме забелязали хората на майка ми, а не тези на баща ми. По време на месеца, който прекарах в морето, тя се е свързала с теб; навярно е използвала помощта на Чаросплетник, ала се съмнявам, че е бил този на рода Коли. Помолила те е да ме защитиш от опитите на баща ми да ме убие.

Младата жена усети как в очите й напират сълзи, ала успя да ги преглътне, потискайки емоциите си. Майка й — тихата й, незабележима майка — през цялото време бе действала зад сцената, за да защити дъщеря си. Богове, ами ако Авун разбереше? Какво ли щеше да се случи с Мураки в такъв случай?

Чиен я наблюдаваше мълчаливо, отказвайки да продума.

— Тя ти е предложила освобождение — каза Мишани. — Оковите, които са те привързвали към рода Коли, са били единственото, което е пречело на семейството ти през всичките тези години — жестоката цена за брака на твоята майка, която е била рибарка от флотилията на баща ми. Ако не трябваше да се съобразяваш с този дълг, нямаше да си принуден да предлагаш най-добрата цена на семейството ми, както и най-добрите кораби, които да пренесат продукцията на баща ми. Ако не беше цената, която изплащаш, щеше да се превърнеш в монополист в търговията между Окхамба и Сарамир — тя потърси потвърждение в погледа му, макар че беше сигурна, че е права. Всичко съвпадаше перфектно. — Би рискувал много, за да се освободиш от тези окови, а майка ми е единственият човек, освен Авун, който има властта да ти предложи подобно нещо. Никой друг не би могъл да анулира договора. И тя би направила това, каквото и да й струва, стига само да успееш да съхраниш живота ми.

Чиен примигна засрамено. Искаше му се да я попита откъде знаеше всички тези неща, ала по този начин само щеше да признае правотата й. Мишани не искаше да го измъчва. Вече бе разбрала всичко. През цялото време се бе опитвала да разбере мотивите му, да отгатне какво целеше да получи Чиен от нея, ала никога не бе очаквала това.

— Има и още нещо — продължи младата жена. — Майка ми ти е дала знак, в случай че няма друг начин да ме убедиш. Тя е знаела колко подозрителна ще бъда. Става дума за една приспивна песничка, която тя самата е съчинила. Често ми я пееше, когато бях малка. Бе написана специално за мен. Само тя и аз знаехме думите — девойката се изправи, обръщайки му гръб. — Ти си я тананикаше в трескавия си сън миналата нощ.

За известно време никой от тях не продума нищо. Накрая Чиен попита:

— Ако сторя това за теб, ще й кажеш ли, че съм изпълнил клетвата си?

— Заклевам се — рече Мишани, без да се обръща. — Ти беше изключително доблестен. Прости ми, че се усъмних в теб.

Търговецът се отпусна назад в леглото си.

— Ще направя, каквото искате — каза.

— Имате моите благодарности — рече младата жена. — За всичко — и с тези думи го остави, излизайки от помещението.

Не се видяха повече. Не й се искаше да гледа как отнасяха Чиен отвъд крепостните стени. Вместо това остана с гръб към прозореца, съвсем сама.

По-късно се предложи на Баккара и те се съвкупиха трескаво на пода на стаята му.

Не можеше да каже какво я бе подтикнало да постъпи така; това изобщо не беше в характера й. Можеше поне да изчака, да се увери, че моментът е подходящ. Намираше воина за привлекателен и усещаше, че и той я възприема по същия начин, ала това беше всичко; останалото бе политика и приятното усещане да легне с някого. Вече се беше уверила, че Кседжен не е онзи лидер, когото бе очаквала да бъде, и че Баккара несъмнено беше много по-подходящ за поста му. Освен това Мишани прекрасно съзнаваше властта, която женските хитрости можеха да имат над един мъж — дори и над такъв, който не представляваше нищо повече от интересно и приятно развлечение.

Ала, в крайна сметка, имаше и нещо друго, което я тласна към него; което я накара да захвърли изтънчеността заради бързото удоволствие. Заминаването на Чиен я бе изпълнило със самота, която тя не си представяше, че може да изпитва и бе отворило в нея зейнала празнина, която девойката искаше колкото се може по-скоро да запълни. Неосезаемата намеса на майка й в нейните работи й беше напомнила какво бе изгубила всъщност и колко много бе пожертвала, опълчвайки се срещу баща си. Ала сега просто не можеше да си позволи да скърби. Залогът беше твърде голям.

Тя не беше толкова глупава, за да си въобразява, че ще успее да погребе завинаги болката сред конвулсиите на оргазма, но така поне щеше да се отърве от нея за известно време.

След това тя остана да лежи в леглото на войника, прилепила голото си тяло до неговото — изящната й длан галеше обсипания с белези гръден кош на Баккара, а показалецът й си играеше с твърдите косъмчета, покрили изпъкналите му пекторални мускули. Той я бе прегърнал с масивната си ръка и въпреки че беше слабичка и кокалеста, Мишани се чувстваше мека в обятията му. Топлината на мъжкото тяло беше нещо, което тя почти бе забравила, че й липсваше напоследък.

— Не мислиш, че Кседжен би могъл да направи това, нали? — попита тихо тя.

— Хъмммм? — измърмори сънено воинът.

— Не мислиш, че ще може да доведе този бунт до победа.

Той въздъхна нервно, без да отваря очи.

— Съмнявам се.

— Тогава защо…

— Цяла нощ ли ще ми задаваш въпроси?

— Да — усмихна се тя. — Поне докато не получа някои отговори.

Партньорът й изсумтя и се завъртя така, че застанаха лице в лице. Тя го целуна бързичко по устните.

— Кошмарът на всеки мъж — избоботи той. — Жена, която не млъква, след като си се погрижил за нея.

— Просто се интересувам какви са шансовете ми да преживея ситуацията, в която ти ме забърка — каза тя. — Ти самият защо си тук?

Той я погали по косата с върховете на грубите си пръсти.

— Родом съм от Новоземие — започна. — Когато бях малък, там редовно избухваха конфликти. Спорове за земи, търговски стълкновения… Тогава бях още момче — бедно, здраво бачкащо и преизпълнено с гняв. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше да стана войник, ето защо се присъединих към войската на Марк — нещо като неголяма селска армия. Оказа се, че имам талант за тази работа. Бях взет като новобранец във войската на един дребен благородник, спечелихме няколко битки… Богове, дори аз започнах да се отегчавам…

Мишани се засмя.

— Продължавай — каза му тя.

— По-добре да пропусна тая част. Много години — ама наистина много години по-късно — станах пълководец в армията на рода Амача, на другия край на континента. Тогава бях станал нещо като наемник — вече не бях обвързан от клетва за вярност, тъй като моят баракс бе направил тъй, че да го убият, барабар със семейството му. Присъствах на битката пред Аксками преди пет години.

Младата жена потръпна инстинктивно.

— Не се тревожи — изхили се Баккара. — Изобщо не те обвинявам за това, което стори баща ти. Особено след като Кседжен ми разказа за отношенията ви. — Усмивката му внезапно помръкна и той стана сериозен. — Много мъже, които познавах, загинаха в тази битка. Извадих голям късмет, че останах жив. Ала какво да се прави — такъв е животът на войника. Приятелите умират, а битките завършват ту с победа, ту с поражение. Правя най-доброто за себе си и за моите хора, ала всъщност съм само частица от хилядите. Нищо повече от един мускул. Мозъкът е този, който управлява всички нас. Онези горе носят отговорността за клането — Сонмага беше глупак, а баща ти прояви голямо вероломство. Толкова много хора загинаха заради тях.

Мишани не знаеше как да отговори на това. Изведнъж си даде сметка колко силен беше мъжът, в чиято постеля лежеше. Можеше да прекърши костите й като съчки, стига само да стегнеше малко ръката, която бе обвил около раменете й.

— Някъде по това време си казах, че съм приключил с войниклъка — продължи Баккара. — Само дето войниклъкът не беше приключил с мен, както излезе. Прекарал съм над трийсет години, сражавайки се в битки на други хора, висейки около лагерни огньове с другарите си, без да знам дали ще съм жив на другата сутрин, дали ще хъркам в някоя палатка или ще марширувам нейде из Сарамир. Може да не ти се вярва, ама е трудно да се откажеш. Между хората, които се сражават заедно, се оформя такава здрава връзка, която надали съществува някъде другаде. Опитах се да се установя на едно спокойно местенце, но не ми понесе; вече бях войник и в кръвта си.

Мишани си отдъхна, когато той отмина опасната тема за престъпленията на баща й, и започна лениво да прокарва върховете на пръстите си по мускулестите му ръце, докато го слушаше.

— И така започнах да скитам. Не можех да си намеря цел. До този момент никога не бях имал нужда от цел в живота си. Порках в някакъв бардак, когато чух за сефте за Айс Маракса. Не знам защо, ама се заинтригувах. Започнах да събирам сведения за тях, не след дълго те разбраха за това и ме откриха.

— Намерил си нещо, в което да вярваш — подхвърли му дългокосата девойка.

Той сбърчи нос, сякаш се погнуси от думите й.

— По-скоро сметнах, че каузата им си струва. Аз съм последовател, госпожице Мишани, а не водач. Мога да командвам хората, ала не съм аз този, който започва войните, нито пък искам да променя света. Това не е за хора като мен; това е за хора като Кседжен. Той може и да не разбира нищо от военно дело, ама е истински лидер. Привържениците на Айс Маракса биха дали живота си за него.

— Ами ти?

— Аз бих умрял заради Лусия — каза той. — Това според мен е най-смислената от всички каузи, за които съм се борил през живота си. Пък и да си го кажа правичката — в повечето битки съм участвал за пари.

И двамата останаха безмълвни за известно време. Баккара тъкмо се унасяше отново, ала почувства, че на лицето на Мишани изплува усмивка.

— Усещам, че искаш да кажеш нещо — изръмжа той. — Хайде, казвай, че най-после да спим.

— Не ми отговори на въпроса.

— На кой въпрос?

— Защо си помогнал да превземете Зила, ако си чувствал, че няма да можете да удържите града?

— Кседжен не мислеше така. Той вярваше в победата. Това е всичко. — Той се замисли за миг. — Пък и още нищо не се знае.

— Значи не поемаш никаква отговорност? Съзнавал си, че това е глупост, ала въпреки това си го последвал.

— Следвал съм и по-големи глупаци — въздъхна Баккара. — А с отговорността да се занимават философите и политиците. Аз съм войник. Колкото и да ти се струва трудно да си го представиш, аз правя това, което правя, без да се ръководя от каквито и да е мотиви — просто изпълнявам заповеди.

— А може би просто не можеш да видиш своя собствен мотив.

— Жено, ако не млъкнеш веднага, ще трябва да направя нещо, за да ти запуша устата.

— Така ли? — попита невинно Мишани. — И какво ще е то?

Баккара й показа и след това девойката го остави да спи; самата тя обаче остана будна и се отдаде на размишления.

Не можеше да напусне Зила; Кседжен нямаше да я пусне. Тя обаче определено нямаше никакво намерение да остане затворена тук през следващата една година. Хрумна й, че можеше да покани баракс Зан в града, под предлог, че ще му съобщи важни неща за Лусия, и тогава да се опита да го вербува за Либера Драмач, известявайки го, че организацията държи дъщеря му. В Зила тя щеше да преговаря от позицията на силата и благородникът щеше на всяка цена да я изслуша. Ала ето че Кседжен отново се оказваше проблем — най-вероятно той щеше да я спре веднага, след като научеше какво бе намислила.

Лидерът на Айс Маракса беше пречка, която трябваше да бъде премахната. Баккара не само щеше да бъде по-добър водач (да не говорим за военните му умения, които щяха да запазят Зила от враговете), но и щеше да се поддава много по-лесно на влиянието й. Следователно, трябваше да започне бавно да обработва Баккара и Кседжен, подкопавайки позициите на единия, за да възкачи воина — и респективно себе си — на върха. Веднъж след като Баккара получеше властта, Мишани щеше да го манипулира във всичко, докато Кседжен беше прекалено твърд, прекалено непреклонен в убежденията си.

Вече имаше цел. Единственото, което й трябваше, за да я постигне, беше време…

Беше тъмно там, където се намираше Мос.

Въздухът миришеше на кръв. Чудовищни силуети се открояваха в мрака отстрани и над главата му. Отгоре се чуваше тих звън на метал — дрънчене на вериги, поклащащи се лениво в горещината. Единствената светлина идваше от въглените в огнището на пода.

На фона на тази светлина бавно изплува мъртвешко лице — маска от съсухрена кожа със зейнала паст, обрамчена от качулка и забулена в сянка. Мос се вгледа в нея — собствените му черти бяха измъчени и изпити, очите му се бяха подули от плач, а лицето му беше подпухнало.

Над тях зловещите хвърчила на Върховния Чаросплетник Какре висяха безжизнени в чернотата, насочили надолу неподвижния си взор.

— Заминал е, така ли? — изграчи Какре.

— Да — отвърна Мос.

— Изпратихте ли хора по дирите му?

— Няма да стигне далеч.

— Тепърва ще видим това.

Кръвният Император на Сарамир погледна към въглените, сякаш те щяха да му донесат утеха.

— Какво ме беше обладало, Какре?

Върховният Чаросплетник не каза нищо. Много добре знаеше отговора на този въпрос, ала дори той не очакваше, че Императрицата ще се самоубие. Беше достатъчно Мос само да я понатупа малко, за да може баща й да научи за това и да събере пустинните си воини, за да си отмъсти. Резултатът бе надминал очакванията му. Дори и Императорът да заловеше Реки, Какре пак щеше да намери начин да уведоми бащата на Лараня и отговорът на Тчом Рин нямаше да закъснее.

Вещерът бе отишъл при Мос след побоя и го бе заварил да плаче жалостиво, молейки за помощ — сякаш Какре беше някой, на когото можеше да се изповяда, от когото можеше да получи утеха. Посещението му при Кръвния Император бе замислено да изглежда като съвпадение, ала и тук, както във всяко нещо, което Вещерът правеше, имаше преднамереност. Докато беше в компанията на Мос, той не можеше да чаросплита, защото чаросплитането изискваше цялата му концентрация… и владетелят добре знаеше това.

По този начин Какре нямаше да може да види последните моменти от живота на Лараня, ала така си осигуряваше желязно алиби, изключващо го от всяко подозрение за намеса в смъртта на Императрицата. Дори Мос — горкият, горкият стар Мос — никога не се беше замислял за възможността сънищата му да са били изпратени от Какре. Вещерът бе невероятно лукав — той бе изрязал тази линия на мисълта от съзнанието на Мос, така че той никога нямаше да узнае истината.

— Баракс Горен ту Танатсуа ще узнае за смъртта на дъщеря си дълго преди синът му да стигне до Тчом Рин — програчи Върховният Чаросплетник. — Ще разбере и за обстоятелствата. Лараня не бе особено дискретна по отношение на състоянието си. — Прегърбеното същество се размърда, а качулката му хвърли сянка върху маската му. — Косата й е била отрязана, Мос. Добре знаете какво означава това.

— Навярно ако заловим Реки, баща й ще се вслуша в гласа на разума — думите на Императора бяха лишени от каквото и да е чувство. Той продължаваше да бъде Император само защото това бе единственото, което му беше останало.

— Както и да е — рече Какре, — трябва да се подготвим. Бракът ви с Лараня умиротвори пустинните баракси за известно време, ала сега връзката е отсечена и те ще се нахвърлят върху нас. Винаги са ни създавали проблеми. Прекалено автономни са и всеки друг би се изгубил безследно в пясъчното им царство.

Владетелят вторачи празния си поглед в прегърбения силует пред себе си, а по челото му бяха избили капки пот от задухата, царяща в камерата на Какре за одиране на кожи.

— Ако дойдат до Аксками, ще насърчат и другите недоволни баракси — каза му Вещерът. — Представете си пустинна армия, маршируваща през Тчамаска нагоре по Източния път, твърдо решена да отмъсти за смъртта на Императрицата. Представете си колко безсилен ще ви накара да изглеждате тя.

Мос не можеше да си го представи.

— Трябва да изпратите военни сили в Максачта — посъветва го Върховният Чаросплетник. — Много мъже. Ако ще трябва да се сблъскате с отрядите на Танатсуа, направете го в планините, близо до прохода Джуача. Задръжте ги там. Не им позволявайте да настъпят на запад.

— Имам нужда от всичките си войници тук — изхъхри Мос.

— За какво? За рода Керестин? Та той знае само да вдига шум, без да предприема никакви действия. Трябват му години, за да стане достатъчно силен, че да се превърне в заплаха за вас. В момента Аксками е непревземаем за всяка армия в Сарамир; стига само пустинните баракси да не се съюзят с тези от запад.

Кръвният Император се замисли над това.

— Ще изпратя войски — каза накрая и Какре знаеше, че ще го направи. Мос изобщо не слушаше съветниците си, а Върховният Чаросплетник съзнателно бе омаловажил опасността от силите, които се събираха срещу настоящия Император в навечерието на задаващия се глад. Тази нощ щеше да изпрати известие на баракс Авун ту Коли да събере силите си. Императорските отряди щяха да бъдат разделени и хиляди щяха да маршируват на изток, за да възпрат потенциалния пустинен враг, оставяйки престолния град незащитен.

„Играта започва“, помисли си Какре и съсухреното му лице се изкриви в зловеща усмивка под неговата Маска.