На двеста и шестдесет километра от мястото, където Императрицата полетя от Кулата на Източния вятър, Кайку и Тсата се прокрадваха под зеленикавото сияние на Нерин.
Ткиуратецът се промъкваше покрай грамада надвиснали над тях скали, вдигнал високо куките си за изкормване. Кайку вървеше малко зад него, защото не можеше да се движи с неговата скорост и същевременно да е безшумна.
Коктейлът от страх и възбуда, чийто вкус първоначално я изгаряше, вече й действаше опияняващо. От няколко дни наред се осланяха единствено на инстинктите и съобразителността си, стараейки се да бъдат една крачка преди зверовете, обитаващи пространството зад невидимата преграда. Парализиращият ужас, който я сковаваше в първите дни, намаляваше все повече и повече след всяка Различна твар, която бяха убили или от която се бяха изплъзнали. Кайку бе започнала да вярва в способностите на спътника си да запази живота им, и се стараеше с всички сили да не му бъде в тежест.
Острилията се намираше някъде вляво от тях. Съществото издаваше звук, наподобяващ гукането на горски гълъб, който никак не си пасваше с планината от мускули, зъби и сухожилия, отговорна за произхода му. Двамата с Тсата бяха измислили имена на някои от отделните видове Различни, за да могат взаимно да се ориентират по-добре. Досега бяха кръстили пет разновидности, които далеч не изчерпваха разнообразието от същества, обитаващи този район. Освен гнусовраните и острилиите, имаше още свирепи фурии, дебнещи скрендели и — най-опасните от всички — гигантски гауреги. Тсата беше изковал названията на последните две на окхмабски; гърлено звучащите думи им прилегнаха изключително добре.
От другата страна на скалите, покрай които пристъпваха, имаше тясно дере, осеяно с бодливи, деформирани от заразата храсти и извиващи се като змии плевели. Кайку чуваше стъпките на острилията по дребните камъчета и шистите и равномерният му вървеж я плашеше. Също както и при останалите същества, на които се бяха натъкнали, младата жена не можеше да се отърве от нереалното усещане, че те патрулираха. Не си търсеха храна и не маркираха територията си, а се държаха като стражи.
Нещо повече — поведението им изобщо не приличаше на животинско. При положение че тук имаше толкова много хищници, би трябвало касапниците помежду им да са непрекъснато явление, ала вместо това между зверовете цареше неспокоен мир. Те приличаха на врагове, принудени от обстоятелствата да станат съюзници. Е, от време на време избухваха свади и спречквания, ала при първата драскотина противниците се разделяха. Да не споменаваме полетите на гнусовраните, които сякаш бяха внимателно планирани, така че зловещите птици да патрулират в небето през деня, докато с нощното патрулиране се занимаваха други страшилища. Не, тук определено имаше нещо неестествено.
И тази нощ Кайку смяташе да разбере със сигурност какво бе то.
Тя се загледа в прокрадващия се ткиуратец пред нея. Когато се промъкваше така, спътникът й създаваше впечатлението, че е наполовина животно; примитивно същество, способно на шокираща жестокост. Това бе малко странно алтер его за тихия и склонен към съзерцания мъж, който ги бе придружил на връщане от Окхамба, с неговия особен мироглед и начин на мислене.
Малко пред Тсата се виждаше неголям участък, осветен от зеленикавите лъчи на Нерин. В мига, в който го зърна, спътникът й се обърна към нея, вдигайки татуираната си ръка. Младата жена веднага разбра значението на знака му. Тя нагласи пушката на гърба си и се притаи до скалната грамада вдясно от тях, напрягайки слуха си. Когато нежното гукане на Различната твар и шумоленето на лапите й се отдалечи, тя се закатери бързо по грапавата стена и само след миг вече беше на върха й. Там светкавично свали оръжието от гърба си и го насочи към дерето. Изкачването й не беше толкова тихо, колкото се бе надявала, но това нямаше голямо значение. Острилиите се ориентираха като прилепите, излъчвайки някакви вълни, които после улавяха с помощта на специалните органи в гърлото си. Това ги превръщаше в изключителни нощни ловци, ала от друга страна, ограничаваше полето на възприятията им само до пространството пред тях.
Младата жена стоеше в готовност за изстрел, ала въпреки че бе взела острилията на мушка, не натискаше спусъка. Звярът бавно се приближаваше към пролуката в скалата, където се беше притаил Тсата. Задачата на Кайку беше не да убие създанието, а се намеси единствено в случай, че се случеше най-лошото. Гърмежът на оръжието й щеше да извести всички и всичко в радиус от километри за присъствието им.
Острилиите представляваха пъргави и смъртоносни зверове, противни съчетания между бозайник и влечуго, които запазваха предимствата и на двете животински групи. По размери, костна структура и движения напомняха голяма дива котка, но кожата им бе покрита с груби, застъпващи се люспи, представляващи естествена броня. Издължените им черепи завършваха с дебела костна яка, извита леко нагоре, а челюстите им бяха лишени от устни и наподобяваха клюнове. От тъмночервените им венци се подаваха грозни зъби, чиято острота и размери бяха впечатляващи. Движеха се на четири крака, макар че можеха да се изправят и на два, докато балансираха на опашките си. Предните им крайници бяха снабдени с по един закривен нокът, с чиято помощ разкъсваха по-лесно плътта и мускулите на жертвата си. Ето защо едва ли беше за чудене, че острилиите се намираха на върха на хранителната верига в планините Тчамил, където покварата се бе просмукала дълбоко в земята. Те бяха бързи, пъргави и смъртоносни.
Също като Тсата.
Той изчака създанието да отмине процепа в скалите и тогава скочи. Съществото усети движението му с периферното си зрение и светкавично се завъртя да го посрещне, разтваряйки широко челюстите си. Татуираният мъж обаче очакваше това и се наведе рязко встрани, така че острите зъби раздраха единствено нощния въздух. Ткиуратецът заби единия край на своята кука за изкормване в протегнатата шия на острилията; звярът потръпна, ала през това време Тсата се прехвърли на гърба му, използвайки забитата си кнтха като дръжка, след което острието на втората му кука се вряза в гърлото му от другата страна. Създанието започна да се гърчи, ала мъжът вече разпаряше мускулите на врата му и раздробяваше гръбначните му прешлени сред пръски кръв и гръбначен мозък. Съвсем скоро острилията застина неподвижно. Всичко бе свършило за миг.
Кайку слезе от скалата и отиде при своя спътник. Той бе оставил настрана куките си за изкормване и бе извил главата на Различната твар така, че костната й яка да не му пречи. Безжизненото черно око на острилията отразяваше лицето му, докато ткиуратецът опипваше раздраната плът по шията на създанието.
— Откри ли го? — попита младата жена. Ръцете на спътника й бяха изцапани до лактите с кръв, която изглеждаше черна на зеленикавата лунна светлина.
— Ето тук — кимна той. — Ще пробваш ли?
— Налага се — въздъхна девойката. — За благото на нашия паш.
Той се усмихна.
— Някой ден ще те науча как да използваш както трябва тази дума.
Ала моментът на споделено приятелство бързо отлетя и Кайку пристъпи колебливо напред. Тя постави дланите си там, където бяха неговите, и почувства противната кожа на черното, подобно на червей създание, прикрепено към шията на острилията, малко над мястото, където се бяха забили куките на Тсата. Това бе четвъртата Различна твар, която убиваха, и всеки път откриваха по едно от тези гнусни изчадия — на същото място, заровено дълбоко в плътта, мъртво.
Това още не беше умряло, ала му оставаха броени секунди. Изглежда, паразитът не можеше да издържи дълго, след като организмът на гостоприемника му престанеше да функционира.
Кайку го докосна и отвори Чаросплетието. Тсата видя как очите й се затвориха, а шурналата между ръцете й Различна кръв изведнъж намаля, когато сърцето на съществото спря да я изпомпва.
След като вече беше вътре, бе лесно да проследи връзката. Заглъхващото съзнание на подобното на червей същество беше като котва в тялото на Различния звяр. Тъничките пипалца на влиянието му се отдръпнаха, когато то умря, ала най-важната връзка се все още се извиваше из Разлома, прикачена към някакъв неизвестен пристан като пъпна връв. Кайку я последва и тя я отведе до възел, откъдето започваха още десетки подобни нишки, поклащащи се сред теченията на Чаросплетието.
Младата жена разчете фибрите и отговорите веднага дойдоха.
Възелът представляваше един от високите, облечени в черни роби странници. Те не бяха Чаросплетници — не можеха да моделират и изкривяват Чаросплетието. По-скоро олицетворяваха ръцете, държащи множеството вериги, на които бяха привързани Различните зверове, управлявани посредством противните червеи, загнездени в шиите им. Те бяха дресьорите.
Ето как Чаросплетниците успяваха да управляват всички тези чудовища, помисли си Кайку. Тя предпазливо се приплъзна напред, опитвайки се да научи още нещо. Дали дресьорите знаеха онова, което знаеха и зверовете? Дали можеха да виждат през очите им? Не, определено не, защото тогава щяха да знаят за действията на Тсата и Кайку, а реакцията на Чаросплетниците щеше да бъде мигновена. Тя се отказа от по-нататъшните си усилия да разбере нещо повече — на този етап това бе достатъчно.
Клепачите й се отвориха и тъмнопурпурните й ириси запламтяха в мрака. Тя направи крачка назад.
— Както си мислех — измърмори, след което вдигна поглед към Тсата. — трябва да вървим. Ще дойдат още.
Те се изкачиха по стръмния склон на дерето и изчезнаха сред сенките. Тсата се движеше безшумно като дива котка, а Кайку го следваше, напрегнала сетивата си за опасност. В далечината се разнесе протяжен вой, ала когато другите Различни същества дойдоха на мястото, където лежеше трупът на убитата острилия, от виновниците за смъртта й нямаше и следа.
Кайку си почиваше, облегнала гръб на едно дърво, и се взираше в Маската, лежаща на земята до нея. Тсата, който се бе излегнал наблизо, улови погледа й и рече меко:
— Съсипва те, нали?
Девойката кимна безмълвно. тя вдигна раницата си и я хвърли върху Маската, закривайки ехидното й изражение.
Нощта беше топла, ала ветрецът бе по-хладен от обикновено и загатваше за приближаването на далечната зима. Чикикиите цвърчаха сред клоните на дърветата, обрамчили закътаната полянка, където двамата спътници се бяха разположили, а зеленикавото лице на Нерин надничаше над мрежата от листа над главите им.
Мястото, което бяха избрали за отдих, се намираше отвъд невидимата преграда на Чаросплетниците — на километър и половина източно от нея. Никога досега не бяха спали в опасния регион, а още по-малко пък имаха желание да рискуват сега, когато врагът бе обезпокоен. След убийството на първия Различен звяр, който ги бе изненадал и те просто нямаха друг избор, освен да го ликвидират, патрулите бяха станали по-чести, а гнусовраните сякаш кръстосваха непрекъснато небесата. Този път се бяха измъкнали на косъм, защото бяха изгубили ценни минути със слузестата гадина от врата на острилията и само инстинктите на ткиуратеца ги бяха спасили от десетките други хищници, втурнали се към тях. Това бе още една част от ребуса — как така зверовете разбираха, когато някой от себеподобните им умреше?
— Искам да ти се извиня — рече Тсата ни в клин, ни в ръкав.
— За какво? — попита Кайку.
— Не бях прав в преценката си за теб — обясни татуираният мъж. Той се понадигна, сядайки с кръстосани крака; един от навиците, обединяващ Окхамба и Сарамир.
— Съвсем бях забравила за това — излъга младата жена, ала ткиуратецът не можеше лесно да бъде заблуден.
— Сред нашия народ се смята, че човек е длъжен да казва това, което мисли — обясни той. — Понеже нямаме лична собственост и обществото ни се базира на споделянето, не е хубаво да държим нещата вътре в нас. Ако не харесваме някой, задето поглъща прекалено много храна на всяко ядене, ние му го казваме. Равновесието зависи от одобрението и неодобрението на нашия паш, и оттам се определя какво е необходимо за благото на общността.
Кайку го гледаше с тъмночервените си очи, без да го прекъсва.
— Бях казал, че ти си се нагърбила с тази кауза поради егоистични причини и това е вярно — продължи той. — Важното е, че си самоотвержена в преследването на тази кауза. Правиш много жертви и не караш никого да стори онова, което сама не би направила. Възхищавам се на това. То противоречи на всичко, което съм научил от личен опит за жителите на Сарамир.
Девойката не можеше да реши дали да се чувства поласкана или обидена, задето Тсата я хвалеше, докато същевременно хулеше сънародниците й. Вместо това избра да бъде снизходителна.
— Ти си брутален в честността си и максимално откровен в мненията си — рече му тя с кисела усмивка. — На човек му трябва малко време, докато свикне с маниерите ти. Изобщо не се чувствам засегната от думите ти.
Спътникът й не каза нищо. Кайку остана загледана в него за известно време, ала лицето му си остана непроницаемо. Вече бе свикнала с него — с оранжево-русата му коса и с необичайно бледата му кожа, покрита с татуировки. Той вече не й изглеждаше чужд, а само странен — по начина, по който Лусия й изглеждаше странна. Езиковата бариера не представляваше проблем за ткиуратеца — той бе овладял тънкостите на сарамирския, откакто бе стъпил на брега на империята, и го говореше перфектно. А когато пожелаеше, можеше да бъде необичайно разговорлив.
— Какво си мислиш за нас, Тсата? — попита тя. — За Различните като мен?
Спътникът й се замисли за момент.
— Нищо — гласеше отговорът му.
— Нищо?
— Не можем да променим обстоятелствата около раждането си — рече той. — Един силен мъж може да е роден като силно дете и винаги да побеждава другарите си в борбата или вдигането на тежести. Обаче ако само използва тази сила, ако разчита единствено на нея, за да бъде приет от другите хора, ще се провали във всичко останало. Човек трябва да бъде преценяван по това как използва или превъзмогва онова, с което разполага.
Кайку въздъхна.
— Твоята философия е толкова елементарна и ясна — каза. — Ала понякога идеалът не може да издържи на реалността. Иска ми се животът да не беше толкова сложен.
— Вие сами си го усложнявате — изтъкна й Тсата. — С парите, собствеността и законите. Копнеете за неща, от които нямате нужда, и това ви прави ревниви, алчни и озлобени.
— Обаче сред тези неща са медицината, изкуствата, философията — отвърна му девойката. — Дали злините в нашето общество, от които страдаме, засенчват ползата от това да лекуваме епидемии, способни да унищожат по-малко развити култури като твоята? — Младата жена знаеше, че той няма да приеме това като обида, но си даде сметка, че преди няколко дни не би се изразила така директно. Изглежда, прямотата на нейния спътник се бе прехвърлила и на нея.
— Собственият ви мислител Джуджанчи разви теорията, че след подобна епидемия ще оцелеят само онези, които заслужават да продължат расата ни — възрази Тсата. — Че вашата богиня Еню изчиства по този начин слабите и ненужни елементи.
— Значи се оставяте прищевките на природата да правят с вас каквото си искат — опонира му девойката. — Живеете в гората и се оставяте да ви управлява, както прави с животните. В Сарамир ние владеем земята си.
— Не, вие сте я завзели — изтъкна ткиуратецът. — Отнели сте я от народа угати, който — според вашите собствени закони — е имал пълното право да живее тук. Не сте харесвали страната си, ето защо сте си отмъкнали друга.
— Междувременно сме спрели в Окхамба и така е възникнал твоят народ — напомни му събеседничката му. — Не можеш да ме накараш да се чувствам виновна за стореното от моите предци. Както сам каза — човек не може да промени обстоятелствата около раждането си.
— Не искам да се чувстваш виновна — каза татуираният мъж. — Аз само ти показвам цената на вашата „по-развита“ култура. Твоите сънародници не бива да се чувстват отговорни за нея, ала това, което не ми харесва, е, че пренебрегвате уроците на миналото, понеже са ви неприятни — по същия начин, както благородните семейства игнорират заплахата, която представляват Чаросплетниците за вашия континент.
Кайку мълчеше, заслушана в нощните гласове. Критиките на ткиуратеца изобщо не я обиждаха — собствената й култура отдавна се беше отрекла от нея, само защото беше Различна. Беше й интересно да се запознае с аналитичния поглед на Тсата върху културата й, да види и неговата гледна точка към нещата, които бе приела за даденост. През последните няколко дни бяха говорели много за различията си и тя с голямо любопитство слушаше разказите му за неговия народ. Някои от обичаите на ткиуратците й се струваха трудно приложими на практика, други й изглеждаха неразбираеми, ала някои аспекти на начина им на живот заслужаваха искрено възхищение.
Сега обаче пред тях стояха много по-належащи проблеми.
— Какво узнахме дотук? — изведнъж започна Кайку. — Вече сме наясно, че Чаросплетниците могат да контролират Различните. Не знаем точно как, но се убедихме, че е свързано с плужеците, които открихме в шиите на зверовете. Предполагам, че всеки хищник тук има подобен спътник.
— Научихме също и че не Чаросплетниците са тези, които ги управляват — добави Тсата, — а другите маскирани.
— Ако не за друго, тази информация може поне да послужи на нас — каза девойката, докато разравяше пръстта с крак. — И какво предстои?
— Трябва да запълним празнините в знанията си — отвърна Тсата. — Трябва да убием някой от мъжете с черните роби.
Следващият ден разцъфна ален и остана ален чак до пладне. Според аналите Суранануи вилня безспир в продължение на три дни в Тчом Рин след смъртта на императрица Лараня, връхлитайки ненадейно, без каквото и да е предупреждение. Урагани вършееха пустините на изток, пясъчни бури бушуваха и вдигаха облаци прах на такава височина, че замъгляваха взора на окото на Нуку. По-късно, когато новината за трагичната кончина на Лараня се разпространи из империята, хората взеха да говорят, че бурите били предизвикани от яростта на богинята Суран, разгневена заради смъртта на една от най-обичаните си дъщери, както и че Мос бил завинаги прокълнат от нея.
Лусия обаче не знаеше нищо за това, като изключим смътната тревога, която се бе просмукала в мозъка на костите й през онази сутрин, и остана загнездена там чак когато Суранануи отшумя. Сега момичето седеше на каменистия бряг на едно поточе в северната част на долината, където бе разположено Лоното, и зареяла взор далеч на изток.
Флен й правеше компания. Беше висок за годините си и имаше гъста тъмнокестенява коса, която се спускаше над очите му, а усмивката бе чест гост на устните му. Тази сутрин обаче той почти не се усмихваше.
Лусия се беше променила.
Тя не му беше казала нищо за пътуването до Алскайн Мар до деня, в който се бяха завърнали, ала дори тогава не му разкри кой знае колко. Момчето си даваше сметка, че никой от възрастните не го смяташе за достатъчно важен, че да получава такава информация, но самата Лусия бе взела решението да не споделя с него и това го нараняваше. Флен не се чувстваше особено изненадан — почти всичко, което приятелката му вършеше, беше необичайно, понеже тя сякаш живееше в някакъв различен свят и това я правеше толкова странна и очарователна. Тревогата на момчето обаче идваше от обстоятелството, че сега Лусия беше различна, и Флен се боеше да не се отчужди още повече от него.
В бледосините й очи се бе появила хладина, каквато нямаше преди. Беше изгубила нещо, придобивайки друго в замяна. Бе говорила със същество, стоящо едно стъпало по-ниско от боговете. Беше умряла, макар и за кратко, и това бе променило гледната й точка по начин, който Флен едва ли някога щеше да разбере. Лусия изглеждаше невероятно остаряла — не външно, а вътрешно, съдейки по тона и отговорите — и единственото, за което момчето можеше да си мисли, бе как беше изгубило най-добрия си приятел и колко несправедливо бе това.
Седяха заедно от доста време на брега на потока, облегнати на голяма скала. Земята бе обрасла с висока трева, чиито връхчета гъделичкаха сгъвките на коленете им. Небето бе обагрено в розово, а под тях, на дъното на долината, пасеше голямо стадо банати, наглеждани от дузина конници. Флен се загледа в ленивите животни, загребващи тревата с широките си жилави усти. Макар и да притежаваха огромни закривени рога, биковете ги използваха само в размножителния сезон, когато се състезаваха за женските; тези животни бяха изключително хрисими и сякаш съществуваха единствено за да осигуряват препитание на хищниците. В древните времена банатите се скитали свободно из равнините, ала сега се отглеждаха повсеместно заради месото и млякото им.
— Прости ми — ненадейно се обади Лусия, нарушавайки тишината.
— Винаги ти прощавам — вдигна рамене момчето.
Тя улови ръката му и облегна глава на рамото му.
— Зная какво си мислиш. Че нещата вече са различни.
— Така ли е?
— Не и между нас — отвърна момичето.
Флен се размърда, за да се настани по-удобно. Имаше костеливи рамене.
— Трябва да ме разбереш — продължи Лусия. — Има неща, които не мога да обясня. Неща, за които няма думи.
— Сякаш живееш на някакво различно място — каза Флен. — Все едно… се намираш зад някаква врата, а аз мога да надзърна само през процепите между нея и стената. Ти виждаш всичко в стаята, ала аз — не. Винаги е било така. — Той докосна изящната й китка. — Ти си сама и не допускаш никого вътре.
Някогашната Престолонаследничка се усмихна. Колко типично за Флен — да преобърне извинението й така, сякаш тя беше тази, която заслужаваше съчувствие.
— Може би не трябва да ти казвам това… — започна, а гласът й заглъхна.
— Ала ще го направиш — усмихна се момчето.
— Много е важно, Флен — предупреди го тя. — Не бива никой друг да го научава.
— Някога да съм се раздрънквал? — смръщи вежди той.
Лусия го изгледа за момент. Нямаше защо да се съмнява в него. Прекрасно знаеше, че момчето я смяташе за най-важният жив човек на света, и то не защото вярваше, че тя ще изцели земята или пък ще управлява империята. Просто тя бе неговият най-добър приятел.
Ала имаше едно нещо, на което тя още не знаеше отговора — защо той искаше да бъде с нея? Не че тя самата се смяташе за непопулярно хлапе — точно обратното, имаше доста широк кръг от приятели, които идваха при нея, без тя да полага никакви усилия от нейна страна. Очевидно те бяха привлечени от някакъв магнетизъм, струящ от нея, който тя не можеше да проумее — все пак, не беше сред най-общителните хора на света. Флен обаче на практика не се бе отделял от нея от деня, в който се срещнаха за първи път. Винаги я търсеше преди всички други, винаги проявяваше безкрайно търпение по отношение на капризите и странностите й. А тя не му даваше нищо. Наслаждаваше се на компанията му и му позволяваше да бъде с нея, ала си живееше в свой собствен свят — и, както се бе научила с течение на времето — беше безполезно да кани когото и да било да се присъедини към нея.
Ала той настояваше. Самият Флен беше популярно сред връстниците си момче и дъщерята на Анаис често се беше чудела защо не прекарва времето си с някой, с когото не трябва да полага такива големи усилия. Лусия беше най-важната за него и постепенно — постепенно — момичето започна да свиква с това. От всички хора, които познаваше, той я разбираше най-добре и тя го обичаше за това. Обичаше откритото му, самоотвержено сърце и неговата честност. Въпреки че бяха странна двойка, те бяха истински приятели — в онзи чист смисъл на думата, възможен единствено в годините преди съзряването да поквари отношенията между хората.
— Ще ти разкажа какво научих в Алскайн Мар — рече момичето.
— Духове, мислех си, че никога няма да направиш това — каза Флен закачливо.
Лусия не се засмя. Тя си припомни ужаса, изписан на лицето на Заелис, когато му разказа за нещата, които духът й бе показал, както и студенината в очите на Кайлин.
— Може би „научих“ не е особено подходяща дума — поправи се тя. — По-скоро… по-скоро сякаш си спомнях и предсказвах по едно и също време; сякаш това беше едновременно спомен от миналото и предсказание на бъдещето, което вече се е случило. В началото ми беше много трудно да разбера… все още ми е трудно дори да мисля за това. Нещата, които сега зная, не са особено ясни. — Тя погледна към земята и започна да си играе с едно стръкче трева. — Представи си, че се държиш за плавника на огромен кит, който те потапя по-дълбоко, отколкото някога си си представял — към чудесата и тайните на океанското дъно. Само дето очите ти не могат да се фокусират под водата и затова всичко е леко замацано. Не можеш да отвориш устата си, за да кажеш нещо. И рано или късно ще си спомниш, че запасите от въздух на кита са много по-големи от твоите.
— Какво ти показа?
— Вещерските камъни — отвърна Лусия и лицето й внезапно помръкна, сякаш над него се бе спуснала сянка.
Флен я изчака да каже нещо, ала приятелката му беше безмълвна. След известно време той плахо наруши мълчанието:
— И какво видя?
Тя поклати леко глава, сякаш за да отрече онова, което щеше да каже след малко.
— Флен, аз съм част от нещо много по-голямо, отколкото си е мислел някой — прошепна тя. — Не само аз — всички ние. Не става въпрос само за империята, нито пък за това кой ще седне на трона или пък колко хиляди души ще умрат. Златните владения ни наблюдават с голям интерес — самите богове са въвлечени в това.
— Искаш да кажеш, че боговете контролират нещата, така ли? — попита момчето, неспособно да прикрие скептицизма в тона си.
— Не, не — отрече Лусия. — Боговете не контролират. Те са по-изтънчени. Използват превъплъщения и поличби, за да сломят волята на вярващите, така че да постъпят така, както боговете искат. Няма предопределение или съдба. Всеки от нас има своя избор. Самите ние трябва да водим своите битки.
— Тогава какво…
— Кайку винаги казваше, че вещерските камъни са живи, ала ето че е била права само донякъде — започна да обяснява Лусия, а думите се изливаха треперещи от нея и тя не бе в състояние да ги спре. — Те не само са живи, те имат съзнание! Не като духовете на скалите в земята, нито като бавните мисли на дърветата в гората. Те са интелигентни, злонамерени и стават все повече с всеки изминал ден.
Флен не знаеше дали трябваше да вярва на тези думи, ала нямаше възможността да реши.
— Чаросплетниците не са нашите истински врагове, Флен! — извика Лусия, а лицето й изглеждаше неестествено червено под лъчите на утринното слънце. — Те вярват, че са кукловодите, ала всъщност не са нищо повече от марионетки. Роби на вещерските камъни.
— Това е… — започна момчето, ала Лусия отново го прекъсна.
— Трябва да ме изслушаш! — извика му тя и момчето веднага замлъкна. За първи път оцени дълбочината на ужаса от онова, което някогашната Престолонаследничка бе научила в Алскайн Мар. — Вещерските камъни използват Чаросплетниците. Те ги карат да си мислят, че Вещерите действат в името на собствените си цели, ала никой представител на съсловието им не знае кой определя тези цели; те вярват, че това е част от колективното им съзнание. Това съзнание всъщност е волята на вещерските камъни. Чаросплетниците не са нищо повече от войници. Те са наркомани, пристрастени към праха от вещерски камък в Маските им, и изобщо не подозират, че като се сдобиват с могъщество, всъщност се превръщат в роби на по-висш господар.
Тя се огледа наоколо, сякаш се боеше някой да не ги подслушва. Наоколо цареше призрачна тишина — водните кончета бяха изчезнали, а вятърът бе замрял. Лусия продължи.
— Първият вещерски камък, този под Адерач… той е примамил рудокопачите да го открият. Тогава е бил слаб, изнемощял от хиляди години глад… ала те се оказали по-слаби. Стрили известно количество прах от него, тласкани от неясни за тях мотиви. По същия начин се научили да го хранят с кръв. Той растял и растял, а силата му също растяла… — момичето си пое дълбоко дъх. — Той създал Чаросплетниците, за да му бъдат очи, уши и ръце в нашия свят. Той ги изпратил да открият още вещерски камъни.
— Ала какво точно представляват вещерските камъни? — попита Флен.
— Отговорите бяха пред нас, но никой не искаше да повярва — прошепна Лусия. — Аз също нямаше да повярвам, ала духът от Алскайн Мар ми показа нещо повече от истина, лъжи, факти или измислици. Дори духът не бе достатъчно стар, за да е бил свидетел на онова, което се е случило толкова отдавна, но ми разказа всичко, което знаеше.
Тя затвори очи, стискайки силно клепачи, и когато отново ги отвори, вече говореше с по-официален тон — тон, който се използваше, когато човек се обръщаше директно към боговете.
— В една далечна епоха, когато цивилизацията едва била напуснала люлката си, сред боговете избухнала вражда. Съществото, което наричаме Арикарат — най-малкият син на Асантуа и Джурани — започнал война в Златните владения, причините за която отдавна са потънали в древността. Малко му оставало да победи самия Оча, ала в последната схватка собствените му родители повели армия срещу него, с която го сразили. Това било битка, която разкъсала небесата. Когато той умрял, неговият образ в гоблена на света — четвъртата луна, носеща името му — била разрушена, а отломките от нея попаднали в нашия свят при катаклизма, за който Саран ни разказа. — Момичето стисна юмруци, а кокалчетата им побеляха. — Само че той не бил умрял — прошепна. — Той не можел да умре, докато част от него все още присъствала в гоблена… в нашия свят. Луната се пръснала на парчета, но някои от тези парчета оцелели. Във всяко от тях останала по една мъничка частица от Арикарат. Дремеща. Чакаща.
— Във всяко парче?
Лусия кимна.
— Фрагменти от раздробения бог. Лежали са тук хиляди години, докато случайността не извадила на бял свят едно от тях — там, където сега се издига Адерач. Сега то използва Чаросплетниците да изкопаят останалите парчета и да ги пробудят с кървави жертвоприношения. Те са свързани, както и Чаросплетниците са свързани, като в мрежа. Всяко следващо парче, което изкопаят, прави цялото по-силно; всеки следващ фрагмент дава на Чаросплетниците повече сила. Това са отломките от Арикарат — и с всяко следващо находище на вещерски камък Чаросплетниците приближават часа на неговото възкресение. — Очите й се изпълниха със сълзи, а гласът й притихна зловещо: — Той е толкова бесен, Флен. Усетих яростта му. Все още е слаб, бледа сянка на предишното си същество, и е безсилен; ала омразата му е безгранична. Той иска да завладее тази земя и всички други земи. И когато достатъчен брой вещерски камъни бъдат пробудени, Арикарат ще се завърне, за да потърси възмездие.
Флен бе застинал безмълвен. Окото на Нуку блестеше злокобно, обливайки долината с ужасното си кърваво сияние.
— Силата му вече работи срещу Еню и нейните деца, боговете и богините на естествените неща — продължи Лусия. — Самото му съществуване покварява земята, деформира животните и хората, които се хранят със заразената реколта. Ако той победи тук, ще прехвърли битката в Златните владения, срещу самите богове. Ето защо трябва да го спрем. Защото, ако Чаросплетниците и вещерските камъни не бъдат унищожени своевременно, те ще погълнат целия свят като гигантско черно було. И това ще бъде само началото.
Една сълза се търкулна надолу по бузата й.
— Това е нова война на боговете, а бойното й поле е тук, в Сарамир. Съдбата на целият свят зависи от изхода й.