Нишката на покварата

Трета глава

Часовете преди зазоряване в Окхамба бяха спокойно време — тогава обичайното оживление в джунглата утихваше, а нощните създания се прокрадваха към бърлогите си, за да се скрият от светлината на настъпващия ден. Въздухът беше застоял и горещ. Ефирна мъгла лениво се стелеше между лианите, а лунногледите, които цяла нощ бяха следили движението на Иридима, разтворили нежната си сърцевина за яркия й диск, сега се бяха привели, за да предпазят чувствителните си клетки от изгарящото око на Нуку. Оглушителната глъчка на нощните часове постепенно заглъхна и тишината, която се възцари на нейно място, отекна болезнено. Природата сякаш беше изпаднала в летаргия, сдържайки дъха си в трепетно очакване на новия ден.

Кайку остави Кисантх в това състояние на почти неземен покой, а стъпките й я отдалечаваха все повече и повече от крайморското селище. То бе заобиколено от висока ограда от дървени колове, а отвъд портата започваше черен път, лъкатушещ по крайбрежната ивица на север от града. Водачът й пое именно по този път, а девойката плътно го следваше.

От другата страна на стената, обгръщаща Кисантх, се простираше обширно равно поле, отвъд което започваше джунглата. В средата му, от двете страни на черния път, се издигаха два дебели стълба, издигнати в почит на Заня — сарамирската богиня на пътешествениците и просяците. Повърхността им бе отрупана с барелефи, изобразяващи различните дела на богинята в Златните владения и Сарамир. Кайку веднага разпозна повечето от тях — една сцена показваше човек, даващ последния си залък хляб на окаян просяк, който се оказваше самата богиня — впоследствие тя богато бе възнаградила благодетеля си. На друга се виждаше как Заня наказва търговците, бичуващи скитниците, дошли на пазара, а на трета — как осветява пътя на Предците, чиито кораби напускаха Куараал. Кайку промълви тихичка мантра към богинята, след което приведе глава, протягайки китки пред гърдите си — лявата длан обърната надолу, а дясната — нагоре, сякаш държеше невидимо кълбо. Водачът й — жилава, застаряваща жена от племето ткиурати — се спря наблизо и зачака безмълвно, без да проявява никакъв интерес към онова, което правеше Кайку. Когато момичето се изправи, двете отново поеха по пътя и не след дълго се спряха пред гъстата растителност, деляща ги от сърцето на джунглата.

Мястото на срещата им беше само на един ден път и Кайку предположи, че беше избрано, защото се намираше на еднакво разстояние от три града, единият от които бе Кисантх, а другите два се издигаха по протежението на реката, водеща до друго пристанище. Девойката се зачуди какъв ли щеше да се окаже този шпионин. Не знаеше нито името му, нито дали е мъж или жена, нито пък дали изобщо е сарамирец. Когато изказа възмущението си по този повод пред Кайлин и Заелис, те просто й отвърнаха, че имали „сериозни причини“ да не издават нищо повече по въпроса. Кайку не беше свикнала любопитството й да остава незадоволено — така то само се изостряше още повече.

Сега пътят се разделяше в две посоки, ала нито една от тях не водеше натам, където искаше да стигне Кайку. Ето защо бяха принудени да се пробиват път през дивия гъсталак с помощта на кнага — подобен на коса нож, използван в Окхамба за пътувания през джунглата. Теренът под краката им беше неравен, а скорошните валежи бяха направили почвата лепкава и влажна. Трябваше да изкачват скалисти склонове, да се промъкват през паяжините на гъсто сплетените увивни растения, да преодоляват кални брегове. Това обаче не попречи на Кайку да намери джунглата за очарователна и толкова спокойна в ранните часове преди зазоряване, че тя буквално се почувства като нашественик, разрушаващ хармонията на призрачно неземния свят на преплетените клонки и лиани.

Природата около тях постепенно се събуждаше за живот — обитателите на джунглата започваха да издават присъствието си. Атмосферата се изпълни с възгласите на птиците, заквакаха жаби, а от време на време някой едър силует пресичаше пътя им със смайваща бързина. С всяка следваща минута съмненията, които Кайку беше хранила по отношение на водачката си, ставаха все по-неоснователни. Възрастната жена се бе оказала по-силна, отколкото изглеждаше — в един момент мускулите на девойката взеха да я наболяват от тежкия преход, ала ткиуратската жена продължаваше неуморимо напред без никакви признаци на каквото и да е изтощение. Кайку си помисли, че е изключително издръжлива за възрастта си — определено беше преминала петдесетата си жътва. Жителите на Окхамба не водеха сметка за годините си и не се интересуваха от възрастта си.

Общуването им се свеждаше до сумтене и жестикулации. Жената говореше съвсем малко сарамирски — колкото да се договори с Кайку да я заведе там, където искаше да отиде, а пък девойката бе понаучила няколко думи по време на дългото пътуване. За разлика от пищния сарамирски, езикът на жителите на Окхамба беше невероятно опростен — съдържаше само една фонетична азбука и един стил на общуване. Никакви времена или каквито и да е граматични тънкости. За нещастие именно тази простота издигаше сериозни прегради пред Кайку. Една дума можеше да има шест или седем различни значения в зависимост от контекста и липсата на местоимения от рода на аз, ти или мен правеше разбирането изключително трудно за всеки, който не беше отраснал в тази езикова среда. Жителите на Окхамба не познаваха чувството за собственост и индивидуалността им бе винаги на второ място след техния паш — или „групата“ в най-свободен превод. Смисълът на думата варираше в зависимост от контекста — тя се използваше също така и за раса, семейство, приятели, присъстващи, обекти на разговора, любими и дузина други комбинации с най-различни значения.

С напредването на деня жегата стана нетърпима, а въздухът се изпълни от бръмчащи насекоми, които забиваха острите си хоботчета в кожата на Кайку. Широките бежови панталони и ризата с дълги ръкави, които носеше, бяха натежали и прогизнали от пот. Те спряха за кратка почивка, по време на която водачката настоя девойката да пийне малко вода, след което извади увито в лист студено рачешко месо и нещо, което приличаше на кафяви водорасли, и раздели храната си с девойката, без да я пита. Кайку направи същото с провизиите, които носеше. Двете жени започнаха да се хранят, използвайки ръцете си.

Докато обядваха, Кайку стрелваше с очи бледозелените татуировки на водачката си, питайки се какви ли мисли се въртяха в главата на възрастната жена. Тя не бе поискала никакви пари за услугата си — ако девойката й предложеше, със сигурност щеше да я обиди. Мишани й бе обяснила, че след като водачката живее в границите на Кисантх, то тя възприема града като свой паш и следователно с готовност би помогнала на всеки, намиращ се в границите му, като същевременно очаква и другите хора да й помогнат, ако й потрябва нещо. Кайку бе предупредена да се държи изключително внимателно с жителите на Окхамба — те бяха готови да извършат множество неща, ала можеха да се засегнат много сериозно, ако се злоупотребеше с природата им. Тукашните обитатели молеха за нещо само в един-единствен случай — ако не бяха способни да го сторят сами. Подобни отношения се струваха доста странни на момичето, ала то си мислеше, че в тях има една особена изтънченост и самоотверженост; нещо доста любопитно за хора, смятани от сарамирците за примитивни диваци.

Денят постепенно достигна своя край и когато стигнаха до Айтх Птхакатх, здрачът се бе превърнал в нощ. Двете жени се изкачиха на хълма покрай малката рекичка, която лъкатушеше надолу по склона му. На билото му не растяха никакви дървета — на тяхно място се издигаха величествените паметници, останали от древността на Окхамба, построени от един отдавна загинал народ през вековете, когато още не е имало писана история.

Кайку затаи дъх и се спря. Аурус и Иридима споделяха нощното небе за трета поредна нощ, осветявайки пейзажа с призрачното си бяло сияние. Аурус — бледа, ала обсипана с по-тъмни петна, — изпъкваше на север, докато по-малката и ярка Иридима бе надвиснала в западната част на небосвода, точно над монументите.

Те бяха шест на брой — гигантските им сенки се издуваха в мрака, а извивките на лицата им се открояваха на фона на лунната светлина. Най-голямата беше висока около десет метра, а най-малката — пет. Бяха изваяни от черен, блестящ камък, напомнящ обсидиан, разположени в кръг на хребета на възвишението, с лица, обърнати навън. Най-голямата статуя се издигаше в центъра, а каменният й взор бе насочен на изток.

Водачката изсумтя на Кайку да продължат напред и момичето я послуша. Те тръгнаха през полянката и когато доближиха първата статуя, момичето почувства как по гърба й пролазват тръпки. Тя изобразяваше приклекнала фигура с гротескно деформирани черти, чудовищно изпъкнала уста и полузатворени очи. Ръцете й почиваха на коленете и макар че природните стихии бяха изгладили детайлите до неузнаваемост, погледът й беше празен, бездушен и смразяващ, а авторитетът, който излъчваше, бе неоспорим. Кайку изведнъж се почувства страшно крехка и незначителна пред страховития взор на този отдавна забравен бог.

Останалите скулптури бяха не по-малко плашещи. Седнали или приведени, с подути кореми и странни лица, някои подобни на животни, а други — на зловещи човешки карикатури. Те стояха безмълвни и застинали на върха на хълма и се взираха в дърветата наоколо, изпълнявайки някаква незнайна и неразбираема мисия.

Девойката се поколеба за миг, после постави ръка на коляното на едната от фигурите. Камъкът беше студен и неприятен. Каквато и сила да бе имало това място в миналото, тя определено не се бе изгубила напълно. То излъчваше нещо сакрално и свръхестествено, като далечен отглас от отдавна забравен спомен. Освен че нямаше никакви дървета, тук липсваха и каквито и да е животни. Кайку се зачуди дали това място не беше обитавано от духове, подобно на непроходимите лесове и затънтените кътчета в Сарамир. Доколкото бе успяла да разбере по време на презморското си пътешествие, ткиуратците не бяха особено набожни хора, ала тези статуи бяха недвусмислено доказателство, че поне в миналото в тази страна бяха съществували религиозни култове. Тежестта на столетията изведнъж се стовари върху нея като тежка мантия.

Изведнъж момичето почувства, че водачката й е застанала до нея, и отлепи ръка от статуята. Даде си сметка, че е забравила причината, поради която бе дошла тук. Беше очевидно, че шпионинът още не се бе появил. Трябваше да се срещнат в полунощ на този ден — навярно просто бяха подранили.

— Нека погледнем и от другата страна на хълма — предложи тя повече на себе си, отколкото на водача. Възрастната жена я изгледа неразбиращо. Кайку посочи с ръка, за да илюстрира думите си и спътничката й кимна, вирвайки брадичка по характерния за обитателите на Окхамба начин.

В този миг една дебела стрела изсвистя и се заби в гърлото й. От грозната рана изригна гейзер кръв, а ткиуратката се строполи на земята.

Кайку остана вцепенена за няколко секунди — долната й челюст увисна, а съзнанието й отказваше да възприеме случилото се. Раменете и скулите й бяха осеяни с капки кръв.

Втората стрела я извади от унеса й. Девойката чу свистенето й — идваше отдясно, от дърветата, и летеше право към гръдния й кош.

Нейната кана изведнъж лумна, събуждайки се за живот. Светът се превърна в сияещи златисти нишки, в триизмерна плетеница от блеснали влакънца. Пулсиращите възли, които представляваха статуите на Айтх Птхакатх, я гледаха мрачно и напрегнато, оживели в света на Чаросплетието.

Кайку вдигна ръка и въздухът пред нея внезапно се сгъсти. Стрелата се спря на половин метър пред сърцето й, застина неподвижно и падна на земята.

Разумът най-накрая догони инстинктите и реакциите й и тя си пое трескаво дъх. Адреналинът й се покачваше стремително. Едва си спомни как да овладее своята кана, преди тя да се развихри на воля. Ами ако непознатият враг имаше пушка вместо стрела и първо бе уцелил нея, а не водачката й? Дали тогава Кайку щеше да е достатъчно бърза, за да го предотврати?

Девойката побягна. Друга стрела изхвръкна от гората, ала доста далеч от нея. Младата жена се препъна — ботушът й се хлъзна в почвата и тя падна на едно коляно, при което единият й крачол се оплеска с кал. Кайку изруга и се изправи. Ирисите й бяха помръкнали до тъмночервено и тя се взря в разкъсаните от движението на стрелата нишки. После — след като вече бе определила грубо местоположението на нападателя си — отново хукна да бяга, търсейки някакво убежище. Тъкмо се притаи зад един от каменните идоли, когато стрелата рикошира в обсидиановата му повърхност.

„Открий ги. Открий ги къде са“, каза един глас в съзнанието й. Искаше й се да се свие на кълбо под тежестта на свирепия взор на идола, да се скрие от зловещия му интерес, който бе концентрирала върху себе си с раздвижването на Чаросплетието, ала се насили да насочи вниманието си в друга посока. Това бяха древни същества, несъмнено разгневени от обстоятелството, че поклонниците им са ги изоставили, но едва ли можеха да я наранят. Девойката се зае да проверява нишките, наострила сетивата си за най-дребните неща, които можеха да издадат местоположението на незнайния й враг — изпуснато дихание, потрепване на едва забележимо мускулче или учестен пулс. А той определено се движеше наоколо — тя усещаше вибрациите в Чаросплетието, предизвикани от присъствието му. Кайку се понесе след тях като хрътка, надушила заек.

Ето тук! Не, същевременно беше тук и не беше. Девойката откри източника на стрелите, ала отпечатъците, които бе оставил в структурата на Чаросплетието, бяха бледи, неясни и незначителни — заплетено кълбо от нишки. Можеше да се нахвърли върху нападателя си и да му причини сериозни наранявания, но така щеше да изложи и себе си на опасност. Усещаше някаква защита — нещо, на което не се беше натъквала преди. Паниката започна да я овладява. Тя не беше воин; ако изключим нейната кана, едва ли щеше да представлява особена трудност за някой, който си служеше толкова добре с лък. Сваляйки пушката от рамото си, Кайку презареди и зачака нападателя си, който в момента се прокрадваше безшумно из гъсталака, да се появи на мушката й.

„Махай се оттук — каза си момичето. — Скрий се някъде сред дърветата.“

Изглежда, това не беше особено разумно. Откритото пространство между статуите и дърветата беше в нейна полза — ако някой я нападнеше, щеше да има време да реагира. Докато в тясното пространство между дърветата едва ли щеше да може да бяга и същевременно да следи поведението на нападателя си.

„Какъв ли е този там?“

Кайку се прицели между дърветата и натисна спусъка. Изстрелът отекна оглушително в нощния мрак, разцепвайки клоните и олющвайки кората на дърветата.

Още една стрела се понесе към нея. Девойката се отблъсна назад и се наведе, а металното острие издрънча в блестящата повърхност на идола, недалеч от лицето й. Кайку зърна следващата стрела, изстреляна с невиждана скорост, секунда преди да се забие в ребрата й.

Потресът от удара предизвика появата на искри пред очите й и за малко да я накара да припадне. Тя изгуби самообладание, а нейната кана се надигна изведнъж — всичко, на което я бе научила Кайлин, беше забравено пред страха за живота й. Силата й се изтръгна от слабините и утробата й, разкъса нишките на Чаросплетието и се понесе към незнайния нападател. В този миг Кайку и пет пари не даваше за защитата, която можеше да я порази. Макар и да не знаеше точното местоположение на противника си, момичето запрати с всички сили яростта си към него — диво, отчаяно и необуздано.

Обширна ивица от джунглата буквално избухна и дърветата се превърнаха в гигантски кибритени клечки, озарявайки нощта с огнената си феерия. Детонацията запрати във въздуха купища дървени късове и буци пръст, които полетяха наоколо като димящи метеорити. Камъните започнаха да се цепят, а водата — да ври.

След секунда всичко свърши. Нейната кана се успокои, а пукотът на пламтящо дърво се примесваше с воя на животинките, които не бяха изпепелени на място от страховитата сила на Кайку. Тежки кълба дим увиснаха над джунглата, острата миризма на овъглена растителност и горски обитатели се разпространи във въздуха, а страховитото присъствие на каменните статуи сякаш я премаза с тежестта си.

Девойката се заклатушка несигурно на краката си. Едната й ръка се плъзна към раната в ребрата й, след което тя се отпусна на колене на земята. Пушката й висеше отпуснато в другата й ръка. Ирисите й бяха станали аленочервени, досущ като на демон — страничен ефект от използването на нейната кана, който щеше да продължи още поне няколко часа. Преди всеки път, когато използваше дарбата си, бе неспособна да я контролира, а след това ставаше безпомощна като новородено — едва можеше да върви. Обучението на Кайлин й помогна да се научи как да озаптява силата си, преди да я е изтощила напълно. Въпреки това пак й беше необходимо известно време, преди нейната кана да се възстанови достатъчно, че да й позволи отново да въздейства на Чаросплетието.

Този път обаче беше доста различно. Девойката не бе развихряла дарбата си по такъв необуздан начин от години, ала не биваше да се забравя и фактът, че от години не се беше изправяла пред подобна заплаха.

Изведнъж някакво движение откъм дърветата по склона на хълма привлече вниманието й. Кайку скочи на крака, светкавично презареди пушката си и се приготви за стрелба. Две фигури се появиха в южния край на полянката. Момичето се прицели и натисна спусъка.

— Не! — извика единият силует, накланяйки се встрани. Изглежда бе пропуснала. Без да обръща внимание на болката и на коварното мокро петно около ребрата й, което ставаше все по-голямо, тя презареди. — Не! Либера Драмач! Спрете стрелбата!

Кайку се спря, ала продължи да държи на прицел мъжа, който говореше.

— Очаквайте спящата! — извика той. Това беше паролата, с която трябваше да разпознаят шпионина.

— Коя е спящата? — попита Кайку според указанията.

— Бившата Престолонаследничка — Лусия ту Еринима — прозвуча отговорът. — Която ти спаси от Императорската цитадела, Кайку.

Тя се поколеба за момент, сепната от обстоятелството, че този непознат знае името й, след което сведе надолу цевта на пушката си.

— Откъде знаеш коя съм? — попита девойката с изненадващо тих глас. Започваше да се чувства отпаднала, ала очите й продължаваха да блестят в яркочервено.

— Какъв шпионин щях да съм, ако не знаех? — усмихна се мъжът, приближавайки се към нея. Спътникът му се движеше на известно разстояние зад него и се озърташе напрегнато. Имаше почти същите татуировки като жената, която я бе довела дотук.

— Ранена си — отбеляза безстрастно шпионинът.

— Кой си ти? — попита го момичето.

— Саран Иктис Марул — отвърна мъжът. — А това е Тсата. Представлението, което изнесе, ще привлече вниманието на всичките ни преследвачи в радиус от трийсет километра. Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш?

— Мога — рече Кайку, ала изобщо не беше сигурна в това. Стрелата продължаваше да стърчи от ризата й и раната й кървеше обилно, ала за щастие острието не се беше забило много дълбоко в тялото й — можеше да диша, което означаваше, че дробовете й не са засегнати. Искаше й се да превърже раната си, но авторитетът, с който Саран изрече думите си, я накара да се подчини. Тримата се насочиха към гората и бяха погълнати от сенките, оставяйки зад гърба си мрачните пазители от Айтх Птхакатх, трупа на водачката на Кайку и пукащата, димяща дървесина.

— Какво беше това? — попита Кайку. — Какво беше това там?

— Не мърдай — прошепна й Саран, привеждайки се до нея под светлината на огъня. Той бе разкъсал единия ръкав на ризата й, за да открие раненото място. Под просмуканото й с пот бельо ребрата й представляваха мокра червено-черна каша. Девойката несъзнателно бе прилепила останалата част от ризата към гърдите си. По принцип голотата не притесняваше особено жителите на Сарамир, ала в излъчването на този мъж имаше нещо, което я караше да се настройва отбранително.

Тя изсъска и потрепери, когато шпионинът докосна раната й с един парцал, напоен с топла вода.

— Не мърдай! — ядосано повтори той.

Кайку стисна зъби и се застави да изтърпи тази процедура.

— Раната лоша ли е? — попита тя. Саран мълча известно време, преди да отговори.

— Не — каза накрая. Девойката си отдъхна. — Стрелата те е поодрала доста, ала не е успяла да нанесе по-дълбоки наранявания. Просто изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

Гласовете им отекваха в тясната пещера. Тсата не се виждаше никакъв — навярно бе поел по разни свои задачи. Именно ткиуратецът беше открил това скривалище — нисък тунел, издълбан от древен воден път в дълбините на внушителната скала, чийто вход бе скрит от гъсто израслите дървета, а извивките му позволяваха да запалят огън, който да не се забелязва отвън. Не беше особено комфортно, понеже камъкът беше доста влажен, ала поне им предлагаше спокойствие и безопасност… макар и за известно време.

Саран бе приготвил лапа от стрити листа и сега сместа тихо вреше над огъня в желязното гърне. Кайку го наблюдаваше внимателно, а очите й се плъзгаха по извивките на лицето му.

— Маджкрийн — внезапно изрече Саран с тих, но същевременно твърд глас. — Онова, което се опита да те убие. Успя да се добере дотук преди нас. Извади голям късмет, че оживя.

— Маджкрийн — повтори Кайку, произнасяйки за първи път тази непозната дума.

— Същество, създадено от Ваятелите на плът в тъмното сърце на Окхамба. Не можеш да си представиш какъв е този свят, Кайку. Там слънцето никога не грее, а нито твоите, нито моите сънародници биха дръзнали да отидат в това прокълнато място, каквото и да им обещаеш в замяна. Вече са минали повече от хиляда години, откакто първите заселници са дошли на това място, и всичките ни поселища са разположени по бреговата ивица, където природата не е толкова дива. Още преди да дойдем тук обаче, те са обитавали този континент. Племена толкова древни, че навярно са съществували още преди раждането на Куараал. Скрити в непроходимата сърцевина на Окхамба, сред хиляди квадратни километри пустош, толкова враждебна, че цивилизовано общество като нашето просто не би могло да просъществува там.

— Оттам ли идваш ти? — попита девойката. Сарамирският му беше отличен за човек, който не е роден в Империята, ала от време на време в речта му се долавяше лек куараалски акцент.

Саран се усмихна малко особено.

— Да — рече той. — Макар че едва се справихме. Бяхме дванайсетима, когато потеглихме, а останахме само двамата с Тсата, и не бих казал, че сме в безопасност, докато не оставим зад гърба си този проклет континент. — Той вдигна очи от гърнето с листата и я изгледа въпросително. — Всичко уредено ли е?

— Ако нещо не се обърка — вдигна рамене девойката. — Приятелката ми е в Кисантх. От нея зависи да ни осигури безопасно завръщане до Сарамир. Надявам се да е свършила тази работа, когато се присъединим към нея.

— Чудесно — промълви шпионинът. — Не можем да си позволим да останем в което и да било населено място повече от необходимото. Много лесно ще ни открият.

— Маджкрийните? — попита Кайку.

— Или те, или онези, които са ги изпратили по петите ни. Ето защо се нуждаех от някой, който да уреди нещата така, че да напуснем Окхамба по най-бързия възможен начин. Не съм си и представял, че ще успея да сторя онова, което сторих, без да се втурнат по петите ми.

„И какво толкова си сторил?“, помисли си Кайку, ала предпочете да запази въпроса за себе си.

Той добави малко вода в гърнето, след което се наведе над девойката и започна внимателно да маха парчетата от ризата й, полепнали към раната.

— Сега ще те заболи — предупреди я Саран. — Научих това от Тсата, а в Окхамба повечето методи на лечение са доста грубички. — Мъжът потопи парцала в гърнето, след което го притисна плътно до раната. — Дръж това тук.

Тя го послуша. Изведнъж почувства силно парене и щипене, което се разпространи със светкавична бързина по ребрата й. Момичето стисна зъби. След известно време паренето понамаля, ала болката остана постоянна — на самата граница на поносимостта.

— Този лек е доста бързодействащ — обясни й шпионинът. — Само трябва да го подържиш така за около час. След като го махнеш, болката ще понамалее.

Девойката кимна. По челото и слепоочията й бяха избили капки пот.

— Разкажи ми за Ваятелите на плът — рече тя. — Трябва да отвлека вниманието си от мислите за болката.

Саран се облегна назад и я изгледа изучаващо с тъмните си очи. Тя отвърна на погледа му и в същия момент си спомни, че ирисите й още бяха аленочервени. В Сарамир това бе недвусмислен знак, че е Различна; повечето хора щяха да реагират на вида й с ненавист и отвращение. Ала нито Саран, нито Тсата обърнаха някакво внимание на това. Шпионинът я беше разпознал, но обстоятелството, че е под опеката на Аления орден — и следователно е Различна — не беше широко известно. Дори и в Лоното, където Различните бяха добре приети, беше най-разумно човек да не афишира открито принадлежността си към тях.

— Не мога да ти кажа какви същества обитават мрачните дълбини на Окхамба — каза Саран. — Там има мъже и жени, чиито умения и изкуства са ни напълно чужди. Между твоя и моя народ също има известни различия, ала тези същества все едно са от друг свят, Кайку. Ваятелите на плът могат да променят същността на едно бебе още в майчината му утроба, да го моделират така, както си поискат. Те взимат бременните жени, които са отвлекли от вражеските им племена, и превръщат неродените деца в чудовища, които да им служат.

— Също като Различните — промълви Кайку, — и онова, което правят Чаросплетниците — добави, а гласът й бе пропит със злъч.

— Не — поклати глава шпионинът. — Чаросплетниците са нещо друго.

Девойката се намръщи.

— Ти ги защитаваш — рече след малко.

— Ни най-малко — усмихна се Саран. — Без значение колко отвратителни са методите им, изкуството на Ваятелите на плът води началото си от естествени неща. Билкарство, заклинания, призоваване на духове… Естествени неща. Те не покваряват земята, както правят Чаросплетниците.

— Този маджкрийн… аз не можах… не можах да определя къде е — каза Кайку след известно време. — Моята кана сякаш рикошира в него. — Очите й се впериха в лицето на Саран. Годините я бяха научили, че разговорът за способностите й на Различна не беше нещо, което другите хора приемаха с лекота.

— Те имат талисмани, магически знаци — рече шпионинът. — Владеят тъмни изкуства, за които нямаме и най-малка представа. Едва ли някой знае всичко, на което са способни Ваятелите на плът… Обаче ми е известно, че снабдяват бойците си с някаква защита. Защита, която е ефективна дори и срещу такива като теб.

Той отметна един черен кичур от челото си и се загледа в огъня. Кайку го наблюдаваше изпитателно. Погледът й все се връщаше към лицето му, независимо дали й се искаше, или не.

— Изморена ли си? — попита я Саран след минута.

— Малко — излъга момичето. Чувстваше се направо изтощена.

— Трябва да потегляме.

— Да потегляме? — повтори тя. — Сега?

— Да не би да си мислиш, че си го убила? — попита я мъжът. — Маджкрийна, който те нападна.

— Най-вероятно — сви рамене момичето.

Шпионинът въздъхна.

— Не бъди сигурна в това — рече. — Нямаш и най-малка представа с какво си имаш работа. Нищо чудно и да има и други. Ако се движим бързо, ще стигнем в Кисантх късно следобед. Останем ли тук, ще ни открият.

Главата на Кайку клюмна.

— Ще имаш ли достатъчно сили? — попита Саран.

— Ще намеря — заяви момичето, докато се изправяше на крака. — Води ни.