Нишката на покварата

Четиринадесета глава

Виковете на преследвачите им отекваха сред назъбените възвишения.

След като се върна с Тсата, Номору ги поведе в североизточна посока, надолу по един стръмен склон. Четиримата бяха изподраскани и натъртени от бясното спускане, ала водачката им беше безмилостна. След като повече от час бяха поддържали убийствено темпо, единственото, за което си мечтаеше Кайку, беше само да спрат някъде, за да може да си поеме дъх. Жилавата жена обаче беше неумолима.

Четиримата пътешественици се спускаха все по-надолу и по-надолу в недрата на Разлома, докато не стигнаха до кръгла полянка, изглеждаща абсолютно не на място сред безжизнените скали, които я обграждаха. Юги и Кайку веднага се хвърлиха на тревата, без да чакат разрешението на Номору, ала водачката им бездруго възнамеряваше да направят кратка почивка на това място.

— Богове, направо мога да заспя тук! — възкликна дясната ръка на Заелис.

— Не можем да останем тук — беше категорична разузнавачката. — Само си отдъхнете малко.

— Няма да останем тук? — Кайку не можеше да повярва на очите си. — Та ние пътуваме от сутринта!

— Защо да се претрепваме от бързане? — попита Юги. — Онези са далеч.

— Обаче са открили следите ни — обади се Тсата. — В момента си сигнализират един на друг. И се приближават все повече към нас.

Юги се почеса по тила.

— Колко досадно! Някой знае ли какви са точно тези нахални хора?

Номору кръстоса ръце пред малките си гърди.

— Не зная как се наричат. Принадлежат на някакъв култ към Омеча, но не като тези от градовете. Тези са много брутални. Мислят си, че смъртта е смисълът на живота. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Кървави жертвоприношения, жестоки ритуали, по време на които осакатяват жертвите, оброчни самоубийства. Те очакват с нетърпение своята собствена смърт.

— Значи Тсата ще ги изненада приятно — усмихна се Юги, обръщайки се към ткиуратеца, който се засмя. Никой от присъстващите не го беше чувал да се смее; татуираният мъж сякаш бе лишен от каквото и да е чувство за хумор. Звучният му смях им подейства изненадващо; някак си бяха очаквали, че изблиците му на веселост ще бъдат по-различни от тези на сарамирците.

Номору изобщо не оцени остроумието на Юги. Беше разгневена, задето се бе наложило да я спасяват, а обстоятелството, че бе спасена от Тсата, още повече я вбесяваше.

— Не трябваше да са тук — рече тя. — Само преди седмица тук имаше други хора. Щяхме да се промъкнем покрай тях и нямаше да ни обърнат никакво внимание.

— Може би точно затова вече ги няма — подметна Юги. — Смъртолюбците са ги изклали, преди да се усетят.

Водачката им му хвърли изпепеляващ поглед.

— Не исках да минаваме по този път — изсумтя тя.

Кайку, която тъкмо дъвчеше парче пикантен хляб, вдигна очи и рече с пълна уста:

— Защо? — след което преглътна и попита: — Какво му има на този маршрут?

Очите на Номору проблеснаха злокобно и тя сякаш щеше да каже нещо, но в крайна сметка само махна с ръка.

— Нищо — рече след известно време. — Просто знам, че не трябваше да минаваме оттук.

— Номору, ако знаеш нещо за това място, трябва да ни го кажеш! — смръщи вежди Кайку. Сдържаният й тон прозвуча по-обезпокояващо, отколкото ако беше извикала.

— Не знам! — натърти следотърсачката. — Разломът гъмжи от най-различни слухове. Чувала съм какво ли не. За мястото, накъдето сме поели, се разказват лоши неща.

— Какви неща? — попита Кайку.

— Лоши неща — повтори Номору.

— Ще ни последват ли тук? — намеси се Юги, опитвайки с различна тактика.

— Не и ако имат малко акъл в главата си — изсумтя жилавата жена, уморена от въпросите им. — Хайде! Трябва да потегляме! Преследвачите ни се приближават!

Юги се надигна неохотно, след което подаде ръка на Кайку, помагайки й да направи същото. Краката ги боляха, но не толкова, колкото щяха да ги болят на следващия ден.

— Веднага! — изсъска нетърпеливо Номору и ги поведе надолу по тесния затревен склон.

Той завършваше при широко, плоско тресавище, заобиколено от черни гранитни скали, които се издигаха почти вертикално нагоре. По тях се стичаха хиляди тънки ручейчета, а въздухът бе невероятно студен; пътешествениците усетиха как кожата им настръхва, докато се спускаха. По повърхността му се стелеше призрачна мъгла, а безмълвието на мястото се нарушаваше единствено от спорадичното грачене на някакво незнайно същество.

Теренът под краката им изведнъж стана хлъзгав, а застоялата вода вече стигаше почти до стъпалата им. Докато се спускаха по склона, Юги бе изразил съмнения дали изобщо ще могат да преминат от другата страна на тресавището, ала Номору не му беше обърнала никакво внимание. Виковете на преследвачите им, напомнящи мрачни, свещени песнопения, бяха достатъчно красноречив отговор.

Четиримата поеха през мочурището и мъглата се обви около глезените им, пропълзявайки нагоре към коленете им. Стъпалата им вече бяха мокри и обувките им джвакаха при всяка крачка, а гъстата кал се вкопчваше упорито в тях, опитвайки се да ги погълне. Движеха се в колона по един — най-отпред вървеше Номору, а най-отзад — Тсата. Ткиуратецът държеше пушката си готова за стрелба и често поглеждаше нагоре към полянката, където очакваше да се появят силуетите на преследвачите им.

— Тук сме прекалено изложени на показ — промълви той.

— Точно затова трябва да се движим бързо — каза изнервено Номору, след което залитна и изруга. — Ако се отдалечим достатъчно, няма да могат да ни сторят нищо.

Беше малко късничко за спорове, ето защо пътешествениците продължиха да следват разузнавачката, стараейки се да не се отклоняват встрани от стъпките й. По едно време Кайку стъпи прекалено вдясно и кракът й хлътна до коляното в противната киша; добре че Юги веднага я прихвана. Тя му благодари и отново продължиха напред.

Изведнъж Тсата изцъка с език — толкова силно, че Кайку подскочи от изненада.

— Ето ги — рече той.

Номору погледна назад. На хребета на възвишението се виждаха четирима мъже и една жена — двама от мъжете имаха пушки. Докато следотърсачката се взираше в тях, единият стрелец се прицели и натисна спусъка. Ехото от гърмежа потъна в мрачните води на тресавището и Кайку и Юги автоматично се приведоха, ала за щастие изстрелът не беше точен. Куршумът не засегна никого.

Разузнавачката светкавично свали пушката от гърба си пристъпи към мястото, където стоеше Юги. За първи път Кайку забеляза колко нелепо изглеждаше оръжието в сравнение с жената, която го носеше. Докато Номору бе мършава, кокалеста и мърлява, пушката й приличаше на произведение на изкуството. Прикладът бе покрит с черен лак, металните части бяха украсени с изящни златни пиктограми, а самата цев бе гравирана със сребро.

— Не се бойте — обърна се следотърсачката към Кайку и Юги, които отново се наведоха, щом втори изстрел проряза призрачната тишина. — Не могат да ни сторят нищо. Извън обсега им сме — добави, докато се прицелваше.

— Тогава защо ще си хабиш куршумите? — попита я Юги.

Номору натисна спусъка; оръжието изтрещя и един от мъжете падна, прострелян в челото.

— Защото не са извън моя обсег — каза кокалестата жена, презареди и стреля отново. Още един от преследвачите им рухна покосен.

— Богове… — промълви възхитено Юги.

Останалите двама мъже и жената бързо отстъпиха назад към полянката, изгубвайки се от поглед.

— Ето им нещо, над което да помислят — каза Номору, докато премяташе пушката на гърба си. — Да вървим!

Тя отново зае челното място в колоната и пое с бързи крачки напред. Тримата й спътници я последваха безмълвно.

Не мина много време и Кайку започна да усеща нещо особено. В началото беше прекалено незабележимо, за да му обърне внимание, и тя го отдаде на безпокойството си. Постепенно обаче възелът в стомаха й растеше, докато накрая косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Тя погледна към останалите, ала нямаше никакви видими признаци, че споделяха тревогата й. В съзнанието й се загнезди нереалното усещане, че по някакъв начин е била отделена от спътниците си — сякаш се бе превърнала в призрак, неспособна да ги докосне или заговори.

Източникът на това усещане се намираше в тресавището — излъчваше го самата земя, по която пристъпваха. Сякаш тя постепенно се пробуждаше около тях — някакво неведомо, древно съзнание, просмукано със злонамереност.

— Почакайте! — каза тя и спътниците й спряха. Намираха се по средата на мочурището — далеч от каквото и да е убежище — ала злокобното усещане продължаваше да се засилва. Колосално, отвратително зло, което сякаш се процеждаше от въздуха. — Богове, почакайте! Тресавището… има нещо в тресавището… — гласът й беше писклив и тънък, като че ли бе изпаднала в транс, а погледът й бе зареян нейде в мрака.

Сякаш предупреждението й послужи като някакъв сигнал, защото изведнъж незнайно откъде задуха силен зловонен вятър, от който пълзящата покрай глезените им мъгла се вдигна във въздуха и започна да танцува около главите им. После вятърът утихна тъй внезапно, както се беше появил, ала изпаренията не се слегнаха; белезникава, гъста пелена, която превърна света около тях в неясна сянка. Видимостта им изведнъж намаля драстично и тръпките на страха пропълзяха по кожата на всички тях.

— Какво си чувала за това място, Номору? — внезапно попита Тсата.

— Това беше единственият път, по който можехме да минем — оправда се жената. — Нали ги знаете какви неща разправят хората. Не мислех, че…

— Какво си чувала?

Ткиуратецът рядко повишаваше тон, ала сега гневът му бе достигнал критичната си точка. Номору се държеше като пълен темерут — изчезваше когато й скимне, подхвърляше им трохички информация, вместо да сподели знанията си с тях и така да спечели доверието им. Това беше недопустимо за Тсата. А ето че сега действията й застрашаваха целия паш и това вече минаваше всякакви граници. Ако се наложеше, ткиуратецът бе готов дори да я заплаши, за да изкопчи от нея онова, което знаеше.

Продължителен миг на безмълвие, сблъсък на волите на двамата. Най-накрая Номору беше тази, която отстъпи.

— Демони — промълви тя. — Рику-шай.

В мъглата нещо изпращя — все едно две кухи пръчки бяха ударени силно една в друга. Звукът се извиси до кресчендо и после заглъхна. Юги издиша напрегнато, изругавайки под нос.

— Това беше единственият път, по който можем да минем — рече водачката им. — Не повярвах на мълвата.

Юги прокара пръсти през косата си, оправи кърпата на главата си и я изгледа с отвращение.

— Само ни изкарай оттук — каза.

— Не знам кой път може да ни изведе от това място! — извика кокалестата жена.

— Налучкай тогава! — изкрещя й най-довереният човек на Заелис.

— Ето този — рече спокойно Тсата. Отново бе възвърнал самообладанието си.

— Те се приближават! — каза Кайку, оглеждайки се уплашено. Ирисите й бяха помръкнали, ставайки пурпурночервени.

Не губеха повече време. Номору ги поведе забързано напред, следвайки указанията на Тсата. Мъглата не беше достатъчно гъста, за да им пречи да виждат близките обекти, ала видимостта им бе ограничена до пет-шест метра; отвъд това разстояние светът размазваше очертанията си и заприличваше на неясно петно. Движеха се из кишата с големи, бързи крачки, а очите и ушите им бяха нащрек за най-малкия признак на опасност. Пращенето започна да се чува от всички страни — ритмичен звук, който беше ту бавен и зловещ, ту бърз и агресивен. Мъглата осуетяваше всичките им надежди да определят местоположението му. Пристъпваха със заредени пушки, давайки си сметка, че желязото в куршумите им беше единственото оръжие, с което разполагаха срещу демоните, както и че не можеха да им сторят нищо друго, освен да ги възпрат за известно време.

— Кайку — каза Юги, който вървеше зад гърба й. Девойката изобщо не го чу; погледът й бе зареян нейде отвъд онова, което те можеха да видят. — Кайку! — извика той и сложи ръка на рамото й. Тя се обърна рязко, като че ли внезапно я бяха извадили от дълбок сън. Очите й гледаха трескаво, а тялото й трепереше. Беше си спомнила за едни други демони и за ужаса, който бе преживяла в техните ръце.

— Кайку, нуждаем се от теб! — каза Юги и я изгледа съсредоточено. Тя сякаш не го забелязваше. Мъжът се усмихна неочаквано и отметна косата от лицето й. — Нуждаем се от теб, за да ни защитиш. Ще можеш ли?

Младата жена остана неподвижна за известно време, след което изведнъж кимна. Юги се усмихна по-широко и я потупа окуражаващо по рамото.

— Добро момиче — каза той.

— Хайде! — изкрещя Номору пред тях. — Стига сте се мотали!

Кайку се намираше в друг, различен свят. Бе се плъзнала в Чаросплетието и в момента се носеше между царството на усещанията и неземната бродерия, невидима за човешкия взор. Изострените й възприятия обаче я натоварваха с доста повече усещания от обикновения страх, с който трябваше да се преборят спътниците й. Тя се сблъскваше с чудовищната необятност на демоничните съзнания, с неизмеримите пътеки на техните мисли, които заплашваха да я смажат. Младата жена се опита да се противопостави на това, да спре опасното си плъзгане по острието на бръснача към зеещата бездна, която я очакваше, ако се опиташе да проумее неведомото. Кайку се беше сблъсквала с нещо подобно, когато бе надзърнала в света на Лунните деца, ала тогава ситуацията бе доста по-различна. Тогава девойката бе зашеметена от собствената си незначителност на фона на техните колосално непроницаеми съзнания. Рику-шаите изобщо не се доближаваха до могъществото на тези ужасяващи духове, ала омразата, която струеше от тях, беше чудовищна. И сега вниманието им бе насочено към тях.

Сарамирските предания разказваха, че демоните са нечисти души, прокълнати да имат телесна форма заради ужасните оскърбления, които нанесли приживе на боговете; нито живи, нито мъртви, осъдени завинаги на мъките на чистилището. В този миг обаче Кайку разбра, че това не беше вярно — сънародниците й със сигурност грешаха, понеже тези същества бяха толкова различни от хората, че беше абсолютно невъзможно да повярва, че някога са стъпвали по земята, обичали са, усмихвали са се и са плакали. Просто не бе възможно.

Взорът й проникна през мъглата и девойката видя през лениво поклащащите се златисти нишки как демоните се надигаха от тинята, а силуетите им изпъкват като черни, заплетени възли сред кристалната чистота на Чаросплетието. Младата жена не можеше да различи подробностите, но телата им бяха змиевидни и завършваха с остри опашки. От коремите им излизаха по шест тънки крайника, които се извиваха нагоре и настрани, след което се спускаха надолу, благодарение на заострената колянна става. Те пълзяха бавно напред, пристъпвайки внимателно с изкривените си крака, докато същевременно костите в гърлата им се удряха една в друга, издавайки онова противно пращене, посредством което общуваха.

— Три са — каза Кайку, залитна и хлътна до бедрото в зловонната вода. Тсата я улови под мишниците, преди да е потънала по-дълбоко, и я вдигна с лекота, сякаш беше перце. — Три са — повтори девойката.

— Къде? — попита ткиуратецът.

— Вляво от нас.

Юги веднага погледна натам, ала не видя нищо друго, освен сивото було на мъглата. Междувременно Номору се бе отдалечила доста напред, ето защо мъжът с кърпата около челото й извика:

— Номору, почакай!

Мършавата жена се обърна към тях, а в същия миг и тримата се втурнаха към нея. Водачката ги посрещна с дъжд от ругатни и продължи с бързи крачки напред.

— Далеч ли сме от края на тресавището? — попита Юги.

— Много — кимна Кайку. Усещаше как демоните пълзят бавно към тях, сякаш нарочно им даваха преднина. Пътешествениците вървяха от изгрев слънце и това си личеше по уморените им стъпки и честите им залитания. Рику-шаите само трябваше да изчакат, като внимават да не пропуснат момента. Плячката им беше в кърпа вързана.

В момента, в който осъзна това, Кайку спря. В миналото беше бягала от други демони — от неумолимите шин-шини. Беше прекарала цели дни и нощи, криейки се от Различните в планините Лакмар във Фо. Беше се промъквала из коридорите на вещерския манастир, трепереща от страх Чаросплетниците да не я разкрият. Винаги бягаше, промъкваше се и се криеше от съществата, които бяха по-силни от нея. Това обаче беше в дните, преди Кайлин да я научи как да използва своята кана, преди обучението да превърне дарбата й от опасна и саморазрушителна сила в оръжие, което да владее до съвършенство. Тя вече не беше беззащитна.

— Какво ще правим сега? — извика Номору?

Кайку не я удостои с внимание. Вместо това обърна лице към сивата мъгла и демоните, които се приближаваха към тях с мудната си, изнервяща походка. Ирисите й станаха кървавочервени, а внезапно появилият се вятър разроши косата й и прошумоля из дрехите й, разпръсквайки за миг призрачната мъгла.

— Аз няма да бягам — изрече с непоклатим тон девойката. — Трябва да се бием.

Нейната кана изригна внезапно от нея — милиони влакнести нишки, които политнаха в златистата диорама на Чаросплетието, невидими за очите на спътниците й. Когато се врязаха в най-близкия рику-шай, Кайку изпита усещането, че се потапя във вледеняваща, зловонна смола. За части от секундата — макар че в света на Чаросплетието сякаш минаха минути — тя имаше чувството, че ще се задуши, обгърната от непроницаемата чернота на демона, ала после инстинктите й надделяха и тя се ориентира. В началото съществото бе объркано и неподготвено за атаката, но това преимущество вече бе изгубено и двамата антагонисти се вкопчиха един в друг при равни условия.

Нищо от обучението на Сестрите не би могло да я подготви за това. Нито един от тренировъчните двубои не можеше да се сравни със схватката с друго същество сред златистите нишки на Чаросплетието. Някаква част от нея си мислеше, че просто ще разкъса демона на парчета, че ще раздере нишките на съществото му, обгръщайки го в пламъци, както бе направила с онези нещастници, които бяха пресекли пътя й в дните, след като силата й се пробуди; духовете и демоните обаче не бяха толкова лесни за преодоляване.

Сблъскаха се сред невъобразим хаос от нишки, които се разкъсваха на части и се извиваха една към друга, подобно на кълбо змии, преследващи опашките си. Демонът се опитваше да проследи фибрите, водещи към тялото й, където можеше да й нанесе значително по-сериозни щети; тя енергично му се противопоставяше, докато същевременно се мъчеше да направи същото. Изведнъж вече се намираше навсякъде — съзнанието й като че ли се беше разпаднало на хиляди фрагменти и проследяваше хиляди малки сблъсъчета. Младата жена прибягна до триковете, на които Кайлин я беше научила, откривайки с изненада, че ги използва така, сякаш ги владееше открай време. Тя оформяше примки, които стопяваха преимуществото на рику-шая, създаваше оръфани ями в тъканта на бойното им поле, които забавяха противника й, и го подлъгваше по лъжливи пътеки, опитвайки се да го впримчи в капан. Същевременно изпращаше залпове от стрели, заредени с нейната кана, опитвайки се да разруши вътрешните защити на демона.

Въпреки всичко никой не успяваше да вземе надмощие. Каквото и да правеха, двамата противници все се оказваха в патова ситуация, независимо от обстоятелството, че единият или другият набираше известна преднина. Постепенно Кайку привикна към схватката, движенията й станаха по-уверени и тя усещаше как опознава врага си все повече и повече. Ако демонът още от самото начало бе хвърлил цялата си сила срещу нея, навярно щеше да я разпердушини на пух и прах; сега обаче тя бе овладяла прийомите и тактическите му ходове, които не бяха много и често се повтаряха. Кайку си даде сметка, че е по-бърза и ловка сред нишките на Чаросплетието от демона, и че само липсата й на опит му бе позволил да й се противопостави за толкова дълго време.

Девойката започна да си мисли, че ще може да победи.

Тя стегна нишките, които управляваше, в здрав възел, и се понесе стремително напред, повличайки противника си след себе си. Тя издигна демона до зашеметяващи висини, вкопчвайки в него куките и примките си; объркан от светкавичната атака, той не можа да реагира своевременно. Обсипвайки го с бързи удари, тя съумя да отвлече вниманието му от мястото, което трябваше да защитава, и го омота с различни нишки, премествайки изцяло фронта на битката, след което се гмурна мълниеносно надолу. Рику-шаят, осъзнавайки, че е бил заблуден, веднага се хвърли подире й. Кайку обаче се движеше с максимална бързина и врагът й не можеше да я догони. Тя връхлетя върху защитите му като огромна приливна вълна, разгръщайки пълните възможности на своята кана; в следващия миг вече беше вътре, интегрирайки се с фибрите и влакната на физическото тяло на демона, разстилайки се по мускулите и кръвоносните му съдове, прониквайки във всяка част на нечовешкото му съзнание.

Нямаше време за изтънченост. След като се вкорени дълбоко в него, тя разкъса на парчета черния възел на съществото му.

Демонът нададе чудовищен вой, докато Кайку го раздираше отвътре. От устата му изригна огнено кълбо, а крайниците и коремът му се издуха до пръсване, след което експлодираха в пламтящи късове хрущяли, сухожилия и кости. Младата жена почувства яростта и агонията, които я заляха, докато изваждаше своята кана, след което нишките на Чаросплетието се разтърсиха, сякаш пометени от внезапен ураган.

Кайку примигна и изведнъж пред очите й отново изплува сивата мъгла, след което зрението й се фокусира и тя забеляза тримата си спътници, които се взираха като хипнотизирани в огненото зарево, пламнало изведнъж от едната им страна. Усещането за триумф, което изпита, внезапно бе помрачено от ритмичния галоп на приближаващите се демони. Бе сразила единия, ала гибелта му беше разгневила неговите спътници и сега те едва ли щяха да продължат да дебнат плячката си. В следващия миг призрачната мъгла се разтвори, очертавайки две чудовищни сенки, които се приближаваха със светкавична бързина. Девойката още не бе успяла да подготви своята кана за предстоящия сблъсък, когато рику-шаите се нахвърлиха върху тях.

Бяха високи над два метра, а гърбът и страните на туловищата им бяха покрити от костни плочи, служещи като броня, обсипани с всевъзможни шипове, гребени и израстъци. В зловонието, което излъчваха, се примесваше миризма на тиня и блатиста растителност. Плоските им глави бяха защитени с подобни костни плочи, които пазеха мътножълтеникавите им очи и челата им, а когато чудовищата разтвориха челюсти, пътешествениците забелязаха, че отвътре устата им е покрита с мъртвешки бяла ципа.

Те се врязаха в групата, преди пътешествениците да могат да реагират. Кайку се хвърли настрани и опашката на единия демон профуча на сантиметри от главата й. Младата жена се подхлъзна на туфа дълги, подобни на мъртвешки ръце треви и падна с цял ръст в лигавата тиня. Демонът светкавично се изправи на четири крака, вдигайки във въздуха предния си чифт крайници, досущ като богомолка, пронизвайки я със зловещия си взор. В същия миг изтрещя пушка и куршумът проблесна по бронята на създанието. То отстъпи назад, а Кайку усети ръката на Юги, който я изправи на крака.

Девойката надигна глава тъкмо навреме, за да забележи другия рику-шай иззад рамото на спасителя й. И това същество бе застанало в позата на богомолка, и докато Кайку го наблюдаваше ужасена, то внезапно нанесе такъв светкавичен удар на Тсата с единия си преден крак, че ако беше мигнала, девойката нямаше да го забележи. Ткиуратецът полетя назад и се строполи върху тинестата могилка. В следващия миг чудовището вече гледаше към тях.

— Юги! Зад нас! — извика Кайку, ала беше твърде късно. Дългата опашка на демона се стовари върху ребрата на мъжа и той рухна върху нея, а мускулите му внезапно се отпуснаха. Младата жена го улови инстинктивно и в този момент чу друг изстрел. Тя положи тялото на Юги върху брода, по който вървяха, и погледна нагоре. Демонът, който го беше ударил, се гърчеше в агония от раната в шията си, където куршумът на номору бе пробил бронята му.

Първият рику-шай обаче отново надвисваше над тях; вдигнал високо предните си крайници и разтворил грозната си паст, осеяна с дълги изпочупени зъби, от чийто горен ред се проточваше жълтеникава слюнка. От гърлото му се разнесе зловещо пращене.

Девойката разполагаше само с една секунда, за да действа, ала тя й бе напълно достатъчна. С отчаяни усилия на волята тя мобилизира своята кана и изведнъж яркият свят на Чаросплетието избухна около нея, докато енергията й се концентрираше в тънък лъч. Той прониза защитите на демона, подобно на игла, минаваща през плат; младата жена бе хвърлила цялата си сила в този удар, разголвайки отбраната си. Рику-шаят не се оказа достатъчно бърз, за да отговори с ефективна контраатака и Кайку се заби дълбоко в сърцевината му, раздирайки го на късове.

Взривната вълна опърли изцапаното й с кал лице. Някъде далеч зад нея се чуваха ругатните на Номору, докато разузнавачката изпращаше куршум след куршум в бронираното му тяло. При всеки изстрел чудовището се сгърчваше от болка, ала след това отново се впускаше в атака; амунициите на кокалестата жена обаче не бяха безкрайни.

Кайку се обърна към демона и изкрещя. Чудовището завъртя грозната си муцуна и видя как девойката върви с уверени стъпки към него, лицето й е мрачно, а очите — пламнали в алено. От гърлото на създанието се откъсна добре познатото пращене и то внезапно побягна, потъвайки в призрачната мъгла.

Номору натисна спусъка за един прощален изстрел, ала той само изщрака тихо. Барутът й бе свършил. Тя хвърли безизразен поглед към спътницата си, след което коленичи до Тсата и го завъртя.

— Заеми се с другия — нареди на Кайку.

Девойката се подчини. Атмосферата постепенно се разведряваше, а мъглата започна да се топи. Демоните бяха изчезнали, ала тя се чувстваше ужасно изморена, а тялото й трепереше от напрежението и внезапния отлив на адреналин.

Юги лежеше по корем, а ризата му бе разкъсана там, където чудовището го бе ударило с опашката си. Кайку коленичи до него със свито сърце, свали раницата му, после го завъртя и го разтърси за раменете. Когато това не доведе до никакъв ефект, тя го разтърси отново. Главата на мъжа висеше отпусната надолу.

Недоумението й започна да прераства в тревога. Та той не беше ранен сериозно! Какво му ставаше? Младата жена не разбираше нищо от билкарство или лечение; нямаше никаква представа какво да направи. Пелената на изтощението се оказа недостатъчна, за да скрие ужаса, който се надигна в нея. Юги беше неин приятел. Защо не се събуждаше?

„Омеча, безмълвни жътварю, не взе ли вече достатъчно от мен?“ — помоли се горестно тя. — „Остави го да живее!“

— Отрова — каза един глас зад рамото й. Кайку се обърна и видя Тсата, който се беше привел до нея. Лицето му бе окървавено от дълбока рана, а дясното му око бе затворено. Когато говореше, ожулените му устни издаваха мляскащ звук.

— Отрова ли? — попита младата жена.

— Демонска отрова — обади се Номору. — Рику-шаите имат шипове в опашките си.

Кайку се загледа в лицето на легналия мъж, което постепенно придобиваше тъмнопурпурен цвят.

— Можеш ли да му помогнеш? — попита боязливо тя, обръщайки се към Тсата.

Той сложи пръстите си на гърлото на Юги, мъчейки се да напипа пулса му.

— Умира — рече ткиуратецът след малко. — Твърде късно е да отстраним отровата.

Мъглата се бе слегнала почти до земята и в някаква периферна част от съзнанието си девойката осъзна, че са прекосили три четвърти от тресавището. От култистите нямаше и помен.

— Ти трябва да я извадиш — каза изведнъж Номору. На Кайку й трябваха няколко секунди, докато разбере, че следотърсачката се обръща към нея.

— Не зная как — прошепна тя. Не се доверяваше на силата вътре в себе си до такава степен. Внезапно съжали за всички години, през които бе пренебрегвала съветите на Кайлин да се обучава и да овладее всички аспекти на своята кана. Използването й като оръжие беше едно нещо, а като лек — съвсем друго. Почти бе убила Асара, а впоследствие и Лусия — все заради липсата на контрол над дарованието си. Не й се искаше и смъртта на Юги да лежи на съвестта й.

— Ти си послушничка — настоя Номору. — Послушничка на Аления орден.

— Не зная как! — отвърна безпомощно младата жена.

Изведнъж Тсата я сграбчи за колана и я притегли към себе си, изпепелявайки я със здравото си око.

— Опитай се!

И Кайку се опита.

Тя се доближи към Юги, преди страхът да я парализира отново, постави ръцете си на гърдите му и затвори очи. Когато златистите нишки на Чаросплетието се появиха пред взора й, девойката се гмурна сред трептящите фибри на тялото му. Можеше да усети отровата, да я види как превръщаше златистите влакна на неговата плът в черни. Бавният ритъм на сърцето му пулсираше около нея.

Не знаеше нито откъде да започне, нито какво да стори. Нямаше никакви познания по биология и токсикология. Беше й напълно неизвестно как да обезвреди отровата, без да унищожи и Юги заедно с нея. Нерешителността й я парализираше. Съзнанието й се рееше в диорамата на тялото на най-доверения човек на Заелис.

„Учи се от онова, което те заобикаля. Приеми неговата форма.“

Думите, които изникнаха в съзнанието й, бяха на Кайлин. От един урок, преподаден й много, много отдавна. Ако нищо не се получи, просто се отпусни и остави потокът на Чаросплетието да ти покаже как да постъпиш.

Тялото на Юги представляваше машина, работела ефикасно над тридесет години. То знаеше какво трябва да се направи. Кайку трябваше само да се вслуша в него.

Девойката започна да си повтаря една мантра — така трябваше да се успокои. Постепенно втвърдената форма на съзнанието й започна да се разпада, да се разтапя като лед във вода. Кайку се изненада колко лесно нейната кана се подчиняваше на нарежданията й. Това, което преди броени мигове изглеждаше невъзможно, сега й се струваше нещо обикновено. Тя си позволи да бъде погълната от матриците в тялото на Юги и остави природата да направлява инстинктите й. Откри, че знае по-добре какво да стори на подсъзнателно ниво, отколкото на съзнателно, ето защо остави своята кана да я ръководи.

Отровата се разпространяваше като злокачествен тумор — дори и от най-дребните частици покълнваха черни разклонения, разпространяващи заразата. Кайку се движеше из фибрите на Юги с прецизността на хирург, защитавайки сърцето от бързото разпространение на нашественика, пречиствайки замърсената кръв, която минаваше през мускула при всеки негов удар. Умственото напрежение да поддържа Юги жив, докато неутрализираше отровата, бе неописуемо; добре че поне нейната кана функционираше така, сякаш разполагаше със свое собствено съзнание.

Преследваше отровата. Блокираше пътя й, завързваше я на възел, улавяше я в примки. Внимателно отстраняваше заразените участъци и ги изпращаше другаде, след което ги изхвърляше в тресавището. Издигаше бариери, през които отровата не можеше да премине, след което ги събаряше, когато опасността отминеше. На два пъти си помисли, че е победила, само за да открие, че тъничко камшиче от заразата се е промушило навън и отново пуска разклонения. Изтощението заплашваше да я срине, ала волята й не се предаваше. Нямаше да го остави да умре. Нямаше да допусне това.

После неочаквано всичко свърши. Очите й се отвориха, пламнали в червено, и тя отново се намираше сред тресавището. Тсата я наблюдаваше с нещо като възхищение в погледа си; дори в изражението на Номору личеше почит. Юги отново дишаше нормално, възвърнал обичайния си тен, заспал дълбоко. Чувстваше се объркана; трябваше да мине известно време, докато осъзнае къде се намира и какво се беше случило.

„Богове, помисли си Кайку. Изобщо не съм разбирала. Изобщо не съм виждала каква сила имам вътре в себе си и какво мога да правя с нея. Защо не позволих на Кайлин да ме обучи?“

Бе преизпълнена от възторг, какъвто не беше чувствала никога преди. Беше спасила живота на Юги. Но не като го бе измъкнала от опасност или като го бе защитила в битка, а като го беше възвърнала от прага на смъртта. Кайку прекрасно съзнаваше колко опасна би могла да бъде еуфорията на Чаросплетието, ала това бе съвсем различен екстаз, много по-чист. Бе използвала силата си да изцерява, вместо да разрушава; нещо повече — беше сторила това, без изобщо да знае как. Никой никога не я беше учил на това. На лицето й разцъфна усмивка и девойката започна да се смее от облекчение и радост. Едва след известно време разбра, че едновременно с това и плачеше.