Нишката на покварата

Втора глава

Набразденият от сини пукнатини лунен диск на Иридима още висеше ниско на север, докато изгревът разпалваше истинска огнена феерия в източната част на небето.

Горният ръб на окото на Нуку се издигна над линията на хоризонта — ослепителна, искряща в бяло дъга, която възпламени океанската шир. Светлината озари водата и миниатюрните петънца на сарамирските кораби, плаващи на запад към континента, след което се разля и над самия бряг и гигантското парче земя, обрасло с гъсти зелени лесове. Окхамба.

Пристанището на Кисантх бе закътано в пазвата на тиха лагуна, отделена от океана посредством гигантски вал, образуван от високи древни скали. Начумерената черна грамада пазеше водите на тихото заливче от опустошителното действие на бурите, които вилнееха по източния бряг по това време на годината, докато милиардите подземни канали позволяваха на рибите да проникват в лагуната, където попадаха в рибарските мрежи. Неизброимите векове на ерозия бяха разширили тези канали до такава степен, че част от вала рухна, отваряйки толкова широка галерия, че през нея можеха да минават дори най-големите търговски кораби.

„Сърцето на Асантуа“ тъкмо навлизаше в тази галерия. Подобните му на ветрила платна бяха плътно прибрани и плавателният съд изостави ранния утринен зной, гмуркайки се в тъмния и усоен тунел, от чийто таван капеше кондензиралата се влага, а всеки звук се усилваше и изкривяваше от ехото на грапавите му стени. Начупената им повърхност беше също толкова груба, каквато е била и в онези далечни години, когато се е оформил, преди заселниците да избягат от разрастващата се теокрация в Куараал, търсейки убежище по тези места — преди още да открият с какъв първобитен кошмар са се сблъскали.

Зорки очи бдяха напрегнато, направлявайки бавното движение на „Сърцето на Асантуа“ през призрачния здрач, едва-едва разпръскван от светлината на корабните фенери. Застаналите на носа моряци крещяха заповедите си на рулевия, а от двете страни на палубата бяха застанали дузина мъже с дълги прътове, готови да променят курса на тромавия плавателен съд, в случай че се приближеше твърде близо до стените на галерията. Няколко дълги минути те плаваха из странния, затворен свят, свързващ пристанището с океана, след което краят на тунела като че ли изведнъж изникна пред тях и вече бяха навън, а над главите им отново се простираше необятното синьо небе. Две трети от лагуната се намираха в сянката, хвърляна от колосалния черен вал, ала западната част на залива бе обляна от златистите слънчеви лъчи. Там ги очакваше Кисантх — крайната цел на дългото им пътешествие.

Пристанището се бе разпростряло в пищната си безвкусица по полегатите гористи склонове, които се спускаха към водата — ярък конгломерат от дървени пристани, мостчета, кейове, магазинчета, наскоро боядисани бараки, кантори, складове, бордеи и какво ли още не. Мръсните улици бяха осеяни със странноприемници, ханчета и разнебитени кръчми, а покрай кейовете се поклащаха множество плавателни съдове — от големи търговски кораби до съвсем малки лодчици и ктаптхи. Корабостроителниците кипяха от работа и ударите на чуковете на работниците огласяха околностите, съпътствани от крясъците на морските птици. Всичко в Кисантх бе боядисано в ярки, заслепяващи цветове, и всичко бе избледняло и олющено от прежурящите слънчеви лъчи и яростта на бурите. Това бе един натруфен свят, опитващ се да прикрие атмосферата на упадък и разложение под натруфената маска на пищната безвкусица.

„Сърцето на Асантуа“ разпери за последно неголемите си платна, докато пресичаше лагуната. Моряците бяха насочили кораба към един незает пристан, а част от екипажа продължаваше да стои в готовност с дългите прътове. Когато се приближиха, двамина мъже подхвърлиха дебелите въжета на чакащите докери, които ги уловиха и привързаха плавателния съд към кнехтовете. Същевременно платната на „Сърцето на Асантуа“ бяха свалени и корабът заприлича на паун, неохотно прибрал разкошната си опашка.

Формалностите около акостирането отнеха по-голямата част от сутринта. Кисантх беше сарамирска колония и трябваше да се изпълнят редица бюрократични процедури, преди някой от хората на борда да получи разрешението да слезе на брега. На борда се качиха неколцина облечени в роби длъжностни лица, придружени от чиновници, които започнаха да проверяват пътниците по списък, да отбелязват всеки, загинал или изчезнал по време на пътуването, както и да се информират за целта на пътуването им до Кисантх и за плановете на хората по отношение на това, къде ще отседнат, за колко време и дали нямат намерение да навлязат във вътрешността на континента. Колкото и рутинни да бяха тези въпроси, длъжностните лица ги задаваха със свирепо усърдие, възприемайки себе си едва ли не като пазители на реда в тази дива и неподлежаща на култивиране страна — истински бастиони срещу бруталността и безумието, царящи отвъд границите на техния град. Когато най-накрая задоволят любопитството си и всичко, което ги интересува, вече е вписано в дебелите им книги, те се връщат при началника на пристанището и му предават списъка. Той отново го преглежда и го връчва на Чаросплетник, който предава информацията на свой събрат от Сарамир, преодолявайки огромното разстояние със скоростта на мисълта си, а сарамирският вещер информира началника на тамошното пристанище за успешното акостиране на търговския съд. Това бе една забележителна система — добре структурирана, ефективна, както и типично сарамирска.

Ала тя нямаше да успее да улови двамина от пътниците, които пътуваха с фалшифицирани документи и които преминаха през всички формалности, без да предизвикат каквото и да е подозрение.

Кайку ту Макаима и Мишани ту Коли си проправиха път през скупченото множество други пасажери, взимайки си довиждане и разменяйки празни обещания за по-нататъшни срещи, след което слязоха на пристана и се отправиха по тесните дървени улички. Бяха прекарали на борда на „Сърцето на Асантуа“ повече от месец и сега усещаха краката си малко нестабилни, ала за сметка на това пък се намираха в страхотно настроение. Пътешествието от Джинка, която се намираше в северозападната част на Сарамир, до Окхамба бе ограничило света им до стените на луксозната им каюта и палубата на търговския кораб. Вечно заетите моряци не обръщаха никакво внимание на пътниците, които и бездруго скучаеха — ето защо пасажерите запълниха времето си с взаимно опознаване. Търговци, емигранти, изгнаници, дипломати — всички откриха общото помежду си в това дълго пътешествие, образувайки една крехка общност, която им се струваше изключително значима, докато плаваха през океана, ала ето че сега се разпадаше с главоломна скорост, когато светът им отново разшири границите си и всички пасажери си спомниха причините, поради които се бяха отправили към далечния континент. Сега всеки се връщаше към своите собствени проблеми — проблеми достатъчно значими, че да прекараш заради тях цял месец на палубата на клатушкащ се кораб — и бързо забравяше прибързаните приятелства и необмислените обещания.

— Прекалено си сантиментална, Кайку — каза Мишани на приятелката си, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от пристана.

Кайку се засмя.

— Трябваше да се досетя, че ще чуя това от теб. Предполагам, че изобщо не съжаляваш, задето пътищата ни се разделиха.

Мишани изгледа приятелката си, която беше с няколко сантиметра по-висока от нея.

— Лъгахме ги през цялото време — изтъкна сухо тя. — Наговорихме им куп лъжи за живота ни, за детството ни, за професиите ни… Наистина ли се блазниш от мисълта отново да се срещнеш с тези хора?

Кайку сви рамене по момчешки. Жестът й беше малко особен на фона на излъчването й — стройна, гъвкава и красива млада жена, наближаваща двайсет и шестата си жътва.

— Освен това, ако всичко се развие както трябва, ще се махнем оттук след една седмица — продължи Мишани. — Трябва да използваш максимално времето си.

— Една седмица… — въздъхна Кайку, която вече започваше да се притеснява от обратното пътуване — още един кораб, още един месец насред океанската шир. — Надявам се, че този шпионин си заслужава усилията, които положихме, Мишани.

— Боговете да са му на помощ, ако не е така — усмихна се приятелката й.

Те се заизкачваха по стъпалата, които щяха да ги отведат в сърцето на града, а сетивата на Кайку попиваха жадно звуците и картините, които Кисантх й предлагаше. Първите им стъпки на друг, непознат континент. Всичко наоколо бе различно и ново. Въздухът беше по-влажен, по-свеж и остър в сравнение със сухия летен зной, който бяха оставили зад гърба си в Сарамир. Дори насекомите бяха различни — лениви и мрачни на фона на цвърчащите чикикии, с които беше свикнала. Небесната синева имаше по-дълбок и наситен цвят.

Самият град не приличаше на никое от местата, които Кайку бе посещавала преди — в него се съчетаваха както типични сарамирски черти, така и съвършено чужди елементи. Дървената настилка, с която бяха покрити улиците на Кисантх, скърцаше и пукаше, нагорещена от слънчевите лъчи — предназначението й се изразяваше в това, да попречи на проливните дъждове да превърнат селището в кално мочурище. Във въздуха се носеше мирис на сол, боя, съхнеща влажна пръст и подправки, чиито имена бяха неизвестни на Кайку. Двете девойки се спряха пред едно дюкянче и си купиха пнтхе от една съсухрена старица — окхамбско ястие от извадени от черупките им морски мекотели, сладък ориз и зеленчуци, завити във вкусно листо. Малко по-нататък седнаха върху широките дървени стъпала, които се изпречиха пред погледа им — след като видяха, че и другите хора правят същото — и започнаха да ядат пнтхето с пръсти. Необичайното преживяване ги накара да се почувстват отново като деца.

Бяха странна двойка — Кайку излъчваше жизненост и енергия, докато лицето на Мишани бе непроницаемо и нито една емоция не можеше да се появи там, ако тя изрично не го пожелаеше. Кайку беше естествено привлекателна — с малко носле и игриви лешникови очи, а светлокестенявата й коса бе оформена в модерна прическа с изящен бретон, спускащ се над едното й око. Мишани бе дребничка, обикновена, бледа и слаба. Гъстата й черна коса се разливаше като водопад до глезените, сплетена в дебели плитки с помощта на ремъци от тъмночервена кожа, които всеки, който не е потомствен аристократ, би сметнал за ужасно непрактични. Дрехите на по-високата девойка бяха семпли и не особено подходящи за жена, докато облеклото на Мишани бе елегантно и подчертано скъпо.

Момичетата довършиха обяда си и се изправиха. Не след дълго откриха подходяща странноприемница и изпратиха носачите да вземат багажа им от „Сърцето на Асантуа“. Времето, което щяха да прекарат в Кисантх, беше ограничено. На следващата сутрин Кайку щеше да се отправи в дивата пустош, а дългокосата й приятелка трябваше да остане и да уреди подробностите по обратния им път. Докато Мишани разглеждаше стаята им, по-високата девойка си намери водач и се уговори с него за предстоящото си пътуване.

После си легнаха да спят.

Съобщението, което пристигна в Лоното осем месеца по-рано, беше от първостепенна важност и най-висока секретност. Нито Кайку, нито Мишани знаеха нещо за него, докато не бяха извикани лично от Заелис ту Унтерлин — водачът на Либера Драмач.

При Заелис бяха Кайлин ту Моритат, Сестра от Аления орден и духовен наставник на Кайку. Тя бе висока и студена жена, пременена в одеждите на ордена — дълга черна рокля, прилепнала по тялото й, увенчана с яка от гарванови пера, покриваща раменете й. Лицето й бе нарисувано така, че да подчертае принадлежността й към организацията — два симетрични тъмночервени полумесеца започваха от челото й, извиваха се над клепачите й и се спускаха надолу по бузите й, а върху устните й бяха изрисувани червени и черни триъгълници, които се редуваха като заострени зъби. Черната й коса бе завързана на две дебели плитки, които се спускаха по гърба й, а челото й бе украсено от сребърна диадема с малък, искрящ в синьо скъпоценен камък, инкрустиран в центъра й.

Кайлин и Заелис разказаха на двете девойки за съобщението. Кодиран набор от инструкции, преминал през множество ръце от северозападния край на Окхамба чак до Сарамир, прекосявайки морската шир, а оттам — до разлома Ксарана и Лоното.

— Изпратено е от един от най-добрите ни шпиони — рече Кайлин, а гласът й звучеше като нож, загърнат в коприна. — Нуждаят се от помощта ни.

— Какво можем да сторим? — попита Мишани.

— Трябва да ги измъкнем от Окхамба.

Кайку вдигна въпросително вежди.

— Те защо не се измъкнат сами оттам?

— Търговският стокообмен между Сарамир и Окхамба едва крета заради безбожните експортни такси, които наложи Императорът — обясни Мишани. — След увеличаването им Колониалният търговски консорциум отвърна на удара, като сложи ембарго върху всички стоки за Сарамир.

— Виж ти — промълви Кайку. Тя не се интересуваше от политика и това беше новина за нея.

— Работата е там, че шпионинът ни не може да прекоси океана и да стигне до Сарамир — изтъкна Кайлин. — Търговските връзки между двата континента не са прекъснати напълно, понеже липсата на сарамирските стоки на тамошния пазар е вдигнала до такава степен цената им, че да обезпечи съществуването на малък пазар за тях. Нито един кораб обаче не се отправя в обратния път. Търговците предпочитат да пътуват до Куараал или Итрикс. Мъчат се да издържат колкото се може по-дълго на бурята, докато парите все още текат.

Мишани, винаги невероятно проницателна, веднага отгатна накъде биеше жената от Аления орден.

— Можете да уредите пътуване до Окхамба — рече дългокосата девойка. — Но нямате кораб, който да измине обратния път. Ето защо имате нужда от мен.

— Точно така — каза Кайлин, наблюдавайки с интерес каква ли ще е реакцията на момичето. Лицето на Мишани обаче остана безизразно.

Погледът на Кайку се местеше от едната към другата, след което се прехвърли върху Заелис, който приглаждаше замислено със свитите си юмруци късо подстриганата си бяла брада.

— Искаш да кажеш, че тя трябва да отиде до крайбрежието? Да се покаже в пристанището?

— Няма да е толкова просто — на устните на Мишани изплува горчива усмивка. — Уреждането на подобно пътуване от тази част на света ще е невъзможно. Ще трябва да отида в Окхамба.

— Не! — веднага отвърна Кайку, стрелвайки Кайлин с кръвнишки поглед. — Богове! Та тя е наследница на едно от най-известните мореплавателски семейства в Сарамир. Нека тръгне някой друг.

— Именно поради тази причина трябва да пратим нея — обясни спокойно жената с изрисувано лице. — Името на рода Коли се ползва с огромно влияние сред търговците, а и тя има достатъчно връзки.

— Точно поради тази причина не трябва да отива — възрази Кайку. — Веднага ще я разпознаят. — Тя се обърна към приятелката си. — Какво става с баща ти, Мишани?

— Стараех се да го отбягвам през последните пет години — отвърна Мишани. — Ще поема риска.

— Не мога да ви опиша колко важна за нас е тази личност — тихо каза Заелис и изправи рамене. — Нито пък с каква информация разполагат. Достатъчно е да се каже, че след като ни молят за съдействие, явно не им е останала никаква друга възможност.

— Нямат друга възможност? — възкликна Кайку. — Ако този шпионин е толкова добър, колкото явно си мислиш, че е, то защо не открият друг път, по който да дойдат тук? Все трябва да има някакви кораби, които да извършват подобни рейсове. Могат и да изберат пътя през Куараал — вярно, че това би им отнело още няколко месеца, но…

— Не знаем — Заелис я прекъсна, вдигайки ръка. — Просто получихме съобщението и това е всичко. Шпионинът се нуждае от помощта ни.

Мишани постави длан върху ръката на Кайку.

— Аз съм единствената, която може да го направи — рече спокойно дългокосата девойка.

Кайку тръсна гневно къдриците си, след което хвърли изпепеляващ взор на Кайлин.

— Тогава и аз тръгвам с нея.

По устните на високата жена се плъзна едва доловима усмивка.

— Не съм очаквала да постъпиш другояче.