Нишката на покварата

Тридесет и втора глава

Юги тичаше покрай барикадата, а лицето му бе почерняло и изпоцапано, набраздено от засъхнали струйки пот. Във въздуха се стелеше задушлив пушек, а гърмежите на пушките се смесваха с виковете на мъжете и жените. Различните зверове ревяха и виеха, докато ги покосяваха с десетки, ала непрекъснато идваха още и още.

Мъжът преметна пушката си на гръб и извади меча си, прескачайки въргалящия се в прахта мъртъв бранител с обезобразено от шрапнели лице — бяха оставили едно от оръжията да се прегрее и да се взриви — и се втурна към мястото, където един скрендел се бе прехвърлил над барикадата и в момента се биеше с Номору. Тя бе протегнала лъскавата си пушка пред себе си, опитвайки се да избегне ударите на скорпионовата опашка на хищника, отдръпнала назад глава, докато създанието се мъчеше да я захапе с дългите си жълтеникави зъби. То усети приближаването на Юги и понечи да избяга, осъзнавайки, че боят става неравен, ала Номору се оказа по-бърза; тя го сграбчи за глезена и го завъртя така, че Различната твар се строполи в прахта. Мъжът с неизменната кърпа на главата чакаше точно този момент, за да го прониже с меча си в ребрата. Скренделът изпищя и започна да се мята като обезумял, мъчейки се да ги докопа с ноктите си, но Юги натисна острието надолу и го прикова към земята, а през това време Номору се изправи на крака, прицели се спокойно и пръсна черепа на звяра на малки парченца.

— Ранена ли си? — попита мъжът, останал без дъх.

Тя го изгледа продължително, а очите й бяха непроницаеми.

— Не — каза накрая.

Юги щеше да каже и още нещо, ала в последния момент промени решението си. Той се втурна обратно към барикадата, докато междувременно прибра меча си и презареди пушката си, присъединявайки се към останалите защитници. Другарите му продължаваха да отблъскват неуморно чудовищата, които се нахвърляха върху тях. Миг по-късно и Номору се появи до него и започна да прави същото.

Ала Различните сякаш бяха безброй.

Битката започна на разсъмване. Усилията на Юги и неколцина други привърженици на Либера Драмач, поставили капани и организирали засади на врага, забавиха придвижването на вещерската армия, ала само колкото да си спечелят още една нощ за подготовка. Е, тази нощ бе дала възможност на няколко други кланове, фракции и оцелели от предишни нападения на Различните твари да се доберат до Лоното и да се присъединят към Либера Драмач за предстоящия сблъсък. Откакто окото на Нуку се бе появило в небето, Юги се сражаваше редом с неколцина от последователите на култа към Омеча, които се бяха опитали да го убият преди няколко седмици. В редиците на опълчението им влизаха още монаси-бойци, изплашени учени, осакатени и деформирани Различни от близкото селище, където не се допускаха хора, които не бяха Различни, духопоклонници, разбойници, контрабандисти на опиати и още какви ли не представители на многобройните групи, отхвърлени от обществото било по негово, било по тяхно желание.

Разломът Ксарана, въпреки различията, пъстротата и постоянните борби за територия между обитателите му, бе обединен от един показател — всички те живееха в Разлома, което ги правеше различни. Ала ето че сега отделните фракции бяха загърбили различията си, за да се преборят с враг, който заплашваше всички тях, и Лоното бе мястото, където или щяха да отблъснат вълната, или да умрат в бой.

Бяха примамили Различните в Плетеницата — лабиринтът от смъртоносни пътечки, охраняващ западните граници на Лоното. Там противните създания можеха да се промъкват максимум по две наведнъж, а местата, където пътят се разширяваше достатъчно, за да пропусне повече от две или три накуп, бяха осеяни с всевъзможни капани — експлозиви, режеща тел или запалителни течности. Повече защитници бяха разположени по високите точки на Плетеницата, за да отстрелват гнусовраните, които служеха като разузнавачи на Възлите, и да прикриват подковата от плоски камъни, граничеща със западната част на долината, в случай че Различните решат да пренебрегнат тесните дефилета и се изкачат по горните точки на Разлома. Когато човек водеше бойни действия тук, бе задължително да мисли триизмерно.

Малко след разсъмване пътеките на Плетеницата вече гъмжаха от трупове на Различни твари, ала защитниците постепенно биваха изтиквани назад. До Юги достигнаха известия за сраженията северно и южно от Лоното, където вражеските сили се опитвали да заобиколят Плетеницата, за да нападнат долината от източната страна. Това бе първият тактически ход, който правеха. Юги ни най-малко не беше обезпокоен от това. Чаросплетниците изобщо не знаеха как трябва да се води една война — те просто бяха убедени, че трябва да помитат всичко по пътя си, без да се интересуват от загубите, които можеха да претърпят. Хиляди Различни зверове лежаха мъртви като доказателство за бойната им некадърност.

И въпреки това накрая не бе изключено да излязат прави по отношение на убедеността си, че можеха просто да прегазят всичките си врагове благодарение на численото си превъзходство. Амунициите на защитниците привършваха и засега балансът на загиналите беше в тяхна полза, ала ако се наложеше да захвърлят далекобойните си оръжия и да встъпят в близък бой, нещата щяха да се променят драстично. В добавка не се забелязваше и следа от Възлите и Чаросплетниците, както и — както мрачно отбеляза Юги — от Аления орден. Къде по духовете беше помощта, която Кайлин и нейните Сестри трябваше да осигурят? Дори само с комуникацията между отделните отряди да помагаха, пак щеше да им бъде от полза, ала Сестрите сякаш бяха потънали вдън земя.

„Всемогъщи богове, ако тази жена е избягала, собственоръчно ще я убия!“, закани се Юги.

Удържаха този проход вече над два часа. Възможните изходи от Плетеницата не бяха много и всеки от тях бе укрепен с един или два топа, както и с набързо издигнати каменни стени и насипи от пръст. Склоновете на дефилето се извисяваха почти отвесно от двете им страни и Различните биваха принудени да се изкачват нагоре по неравната повърхност на хлъзгавите от кръвта камъни, за да се доберат до барикадата на върха. През цялата сутрин слънцето блестеше в очите на врага и го заслепяваше, ала вече бе започнало да се издига над главите им и скоро щеше да започне да прави същото и със защитниците.

До всеки боец имаше човек, който отговаряше за презареждането на оръжията — след всеки гърмеж той подаваше заредена пушка на стрелеца, поемайки използваната, за да я напълни; Юги бе прибегнал до тази тактика, за да съкрати времето между отделните изстрели. Няколко пушки се охлаждаха на сянка в една ниша, за да се избегне прегряването и внезапната експлозия на барута, както бе станало вече веднъж. Трима мъже обслужваха топа с форма на въздушен демон — аеродинамичното му туловище завършваше с огромна паст, зинала, за да бълва огън. Лютив черен дим се стелеше из дефилето, карайки бранителите да присвиват очи. Зловонието на вряща мазнина и изгоряла плът бе накарало част от защитниците да повърнат зад барикадата и малко преди пладне миризмата на нагретите от слънцето стомашни киселини вече беше станала нетърпима.

— Нямат край — въздъхна Номору, докато вдигаше лакираната си пушка и опираше приклада на рамото си. Тя хвърли бърз поглед на Юги и добави с безизразен вид: — Ще ми се да бях останала с Кайку.

Мъжът се засмя, ала в смеха му се долавяше нещо пресилено и безнадеждно.

Въпреки обстоятелството, че от Възлите продължаваше да няма и следа, тяхното присъствие се усещаше все повече и повече в начина, по който действаха Различните. Те атакуваха, след което се връщаха и се прегрупираха като истинска бойна единица, а нападенията им ставаха все по-организирани с напредването на деня. Юги подозираше, че Възлите се държаха на разстояние, след като стрелците като Номору ги бяха научили колко опасно е да излизат на показ.

След като скренделът успя да се прехвърли над барикадата, атаките като че ли намалиха интензивността си за известно време.

Промъкването на хищника бе резултат от чиста случайност — прекалено много стрелци сменяха оръжията си точно в този момент, което даде възможност на пъргавото същество да пробие защитата им. Сега Различните ги връхлетяха отново — тъмните им силуети се стрелкаха между пламъците и гъстия дим. Пушките загърмяха, запращайки железните куршуми в нападателите с изключителна бързина, разкъсвайки кости и плът.

Ала този път хищниците сякаш бяха неуязвими.

На защитниците им отне доста време, докато разберат, че стрелбата им не води до никакъв резултат. Те бяха прекратили огъня, очаквайки съществата от предните редици да се строполят на земята, за да започнат да стрелят по онези зад тях. По времето, когато Юги закрещя на артилеристите да побързат и поредният залп от куршуми не успя да спре настъплението, Номору изведнъж осъзна какво ставаше.

Зверовете използваха телата на загиналите като щитове.

От димната завеса изпълзяха половин дузина гауреги, всеки от които бе помъкнал трупа на свой събрат пред гърдите си — безжизнени планини от мускули, които се тресяха като кукли, докато куршумите потъваха в мъртвата им плът. Чудовищните хуманоиди бавно, но неотклонно стопяваха разстоянието, делящо ги от бранителите, а зад тях настъпваше орда други хищници. Номору успя да повали два гаурега благодарение на отличните си стрелкови умения, и още един се строполи на земята, улучен в крака от находчив защитник, ала в мига, в който туловищата им се сгромолясаха, други зверове ги вдигнаха и продължиха напред. Топът изгърмя, но в бързината си артилеристите не успяха да се прицелят точно — гюлето попадна в средата на вражеския отряд и нанесе сериозни поражения на неприятеля, ала междувременно предните редици успяха да достигнат барикадата и вече започваха да се катерят по нея.

Защитниците захвърлиха пушките и извадиха мечовете си, готови да посрещнат страховитите създания. Юги видя как изгърбен гаурег сграбчва една Различна жена за крака и я запраща към стръмния склон на дефилето; костите й изхрущяха зловещо, когато тя се размаза в скалите. В следващия момент мъжът с кърпата на челото вече беше до чудовището и разряза дясната му китка с меча си, разкъсвайки сухожилия и мускули. Звярът изрева от болка, после се загърчи, когато двама мъже го нападнаха откъм гърба и забиха стоманените си остриета в тялото му. Огромната му челюст увисна и светлината в очите му помръкна, докато се строполяваше на земята с предсмъртен гъгнещ хрип.

Юги се огледа за Номору, ала от кльощавата следотърсачка не се виждаше и следа. Гукането на острилия го предупреди тъкмо навреме, за да се обърне и посрещне звяра, скочил от барикадата към него. Мъжът се отдръпна светкавично и хищникът се приземи на земята, ала в следващия миг вече се бе изправил на задните си крака и раздра ризата на Юги със закривения си нокът, пропускайки кожата му на милиметър. Ответният удар на командира на защитата бе изпреварен от гърмежа на пушка от лявата му страна — изстрелът проби черепната броня на чудовището и го повали на прашната земя. Още преди да погледне към спасителя си, вече знаеше кой е той. Номору се бе притаила в една ниша по-нагоре в прохода и поваляше хищниците един след друг. Ръкопашният бой не й се удаваше много, ала за сметка на това в стрелбата бе ненадмината.

След като вече знаеше къде се намираше тя, Юги се хвърли отново в битката. Част от барикадата бе рухнала под тежестта на гаурегите, които се катереха по нея. Земята бе осеяна с паднали тела — както на нападатели, така и на защитници. Макар и Различните да наброяваха по-малко от хората, на всеки загинал звяр умираха по трима души. Юги зърна един мъж, чието гърло бе брутално разкъсано, и се втурна на помощ на боеца, изправил се сам срещу брутална фурия. Командирът на защитата веднага разпозна създанието благодарение на описанието на Кайку. То приличаше на някакъв демоничен глиган — многобройните му бивни бяха огромни и извити, копитата му наподобяваха широки остриета, гърбът му бе покрит с остри шипове, а чудовищната му зурла бе зловещо озъбена. Опитът му да се намеси бе предотвратен от някакво същество, което се появи изневиделица пред него — кошмарна паякообразна твар, надаваща пронизителни писъци, която сякаш се състоеше от гигантска паст, обрамчена от гърчещи се пипала, и слузесто черно туловище без нито един косъм по него. То вече бе ранено и изглеждаше обезумяло от болка; Юги го довърши за секунди и се насочи към първоначалната си цел, ала мъжът вече бе смачкан под краката на фурията и лежеше окървавен и бездиханен в прахта.

Мъжът с кърпата на главата щеше да се втурне след звяра, движен от някакво нелогично чувство за вина, задето бе оставил мъжа да умре, когато чу свистенето на вятърните аларми зад гърба си — призрачен, жалостив вой, идващ от изток. Наблюдателните постове на Либера Драмач възвестяваха тревога посредством въртенето на кухи дървени тръбички, закачени на дълги нишки — така създаваха шум, който можеше да бъде чут на километри. Бяха откраднали тази идея от Говорителите в императорските съвети, които използваха същите приспособления, само че по-малки, за да въдворяват ред сред аудиторията. Юги се боеше да не чуе този сигнал от мига, в който бяха започнали битката.

Врагът бе успял да направи пробив някъде по отбранителната линия. Намираха се в Лоното, зад позициите на Либера Драмач. Това бе сигнал за отстъпление.

Той обаче се втурна след фурията. Битката още не беше свършила, въпреки че Различните не бяха много и защитниците ги покосяваха един след друг, макар и с цената на сериозни загуби от тяхна страна. Ако изобщо щяха да се оттеглят, трябваше да пролеят колкото се може повече Различна кръв. Мислейки си за улиците на своя дом и за краката на зверовете, които ги тъпчат, мъжът се остави да бъде завладян напълно от гнева и яростта, след което се хвърли с удвоени сили в схватката.

Границите на Лоното бяха защитени от всевъзможни съоръжения, като най-добре укрепена бе западната му част. Враговете, които нападаха града от северните, южните или източните склонове, щяха да се озоват на дъното на долината, предоставяйки на бранителите преимуществото на височината, където можеха да обстрелват неприятеля от околните плата. Не така обаче стояха нещата със западната граница. Всеки, избрал да атакува оттам, щеше да се окаже над града, а Либера Драмач нямаше да може да използва артилерията си от страх да не порази собствените си сгради. Нашествениците щяха да се излеят от скалите като буйна река, устремяваща се надолу в стръмен водопад, заливащ терасовидната структура на селището. Поради тази причина западният ръб се охраняваше най-строго; ала понеже вещерската армия нахлуваше от изток, най-силният й удар бе концентриран именно там.

Западният ръб бе защитен от тройна ограда от дървени колове, забити дълбоко в земята. Усилията, изразходвани да се пробие скалата, бяха огромни, ала най-важното нещо в разлома Ксарана беше сигурността. Отвъд стената се издигаше скеле от камаков бамбук, крепящо терасите, стълбите и неголемите въжени асансьори. Сега то скърцаше под тежестта на десетките мъже и жени, тичащи по дървената конструкция. Грохотът на топовете се смесваше със свистенето на изстреляните от катапулти скали и експлозиви, които описваха високи параболи сред кристалносиньото небе, преди да се стоварят с трясък върху врага. Пукотът на пушките и бръмченето на смъртоносните тетиви допълваше звуковата картина, а въздухът бе пропит с миризма на пот и изгорял барут.

Заелис ту Унтерлин изкачи последното стъпало и достигна върха на стената. Дишането му бе запъхтяно и сърцето му биеше като обезумяло, ала това се дължеше не толкова на болния му крак, колкото на хаоса наоколо. Белобрадият мъж бе изплашен; ужасно изплашен. Той не беше пълководец. Не знаеше нищо за изкуството на войната и никога преди не се бе озовавал толкова близо до подобен сблъсък. Бе поверил защитата на Лоното в ръцете на човек като Юги, който знаеше как трябва да се действа, и изведнъж се бе почувствал понижен и безполезен. Не му беше никак лесно да предаде другиму юздите на организацията, която бе създал, макар и за ограничен период от време. Тези неща, заедно с внезапното решение на дъщеря му да се разбунтува против волята му, го караха да се чувства като ненужен и изхабен старец. Боеше се, че това не му се отразяваше добре.

Последните няколко дни той или се месеше в бойните планове на мъже, които знаеха много добре какво вършат, или се караше с Лусия. И тъй като никога преди не я бе наказвал, сега не знаеше как да постъпи. Тя не беше като другите деца, които бе обучавал през изминалите години. Не смееше да я наказва, защото разчиташе толкова много на нея да бъде обединяващата сила зад организацията му, а ако я отчуждеше от себе си, това можеше да се окаже пагубно за Либера Драмач.

Дали Лусия и Кайлин бяха прави? Дали Заелис бе загрижен повече за Либера Драмач, отколкото за собствената си дъщеря? Нима я беше осиновил само за да може да държи най-ценната си придобивка под контрол? Богове, самата мисъл за нещата, в които го обвиняваха, го изпълваше с горчивина, ала същевременно не можеше да пропъди чувството, че до известна степен бяха прави.

Алскайн Мар. Всичко бе започнало в Алскайн Мар, когато бе накарал някогашната Престолонаследничка да използва силите си отново и я бе спуснал в леговището на създание с невъобразима мощ и неведоми намерения. Беше го направил, защото се боеше от онова, което можеше да се случи с жителите на Лоното… и заради тях бе изложил живота й на риск. Всемогъщи богове, що за демон го беше обладал? Дори когато размишляваше над трудния си избор, той си мислеше не толкова за опасността, на която подлагаше своята дъщеря, колкото за заплахата, грозяща Либера Драмач, ако с нейния патрон се случеше нещо. Лусия беше толкова покорна и отстъпчива през всичките тези години, че той почти бе забравил, че зад тези отнесени сини очи стои една личност. Нищо чудно, че тя се чувстваше предадена. Нищо чудно, че се бе обърнала срещу него.

Той виждаше как тя ставаше все по-близка с Кайлин с всеки следващ ден. След Алскайн Мар. Ала не можеше да позволи на Аления орден да спечели сърцето й; те и бездруго бяха доста силни, а и споделяха малко от целите и стремежите на Либера Драмач. Сестрите се интересуваха единствено от своята собствена изгода, единствено от своето собствено оцеляване. И бяха извънредно потайни. Кайлин не беше споделила плановете си относно вражеското нашествие със Заелис, бе отказала да участва в съвместните им действия против врага, а ето че сега бе изчезнала напълно, точно когато имаха най-голяма нужда от нея.

Единственото нещо, което го плашеше повече от това да изгуби Лусия, беше Кайлин да му я отнеме. Въпросът й отново се вряза в съзнанието му — Кого обичаш всъщност? Дъщеря си или хората, които събра, за да я следват?

Продължаваше да си мисли за това, докато се изкатерваше на стената и поглеждаше над заострените колове към хълмовете на запад, ала кошмарната гледка, което се откри пред очите му, веднага прогони тези мисли. Лицето му изведнъж побеля, а тялото му се разтрепери.

Различните бяха навсякъде — огромно черно море, чиито вълни се плискаха в стената; ужасяващ конгломерат от зъби, мускули, нокти и бронирана кожа. Те бяха изпълзели от дефилетата и клисурите, водещи към Плетеницата, и сега щурмуваха преградата, която ги делеше от убежището на Либера Драмач. Черни стълбове дим се издигаха на местата, където бяха паднали гюлетата от топовете на защитниците, а експлозивите, изстреляни от катапултите, осакатяваха уродливите туловища на пълчищата хищници.

В основите на стената лежаха стотици трупове, но върху тях пълзяха десетки други, изкачвайки се по планините от кръв, мускули и хрущяли. Чудовищата бяха концентрирали усилията си на няколко места, опитвайки се да създадат с труповете си достатъчно голяма могила, по която да се прехвърлят над стената. Самоубийствената им целеустременост беше ужасяваща, ала по-лошото бе, че бранителите бяха безсилни да сторят каквото и да било, за да ги спрат.

Недалеч от Заелис четирима мъже бяха понесли голям казан разтопен метал, който изляха върху чудовищата, ала неистовите им писъци само прибавиха нови попълнения към хлъзгавата купчина, която вече стигаше до средата на стената.

— Изгорете ги! — извика някой. — Донесете масло, за да ги изгорим! Изпепелете ги!

Заелис погледна към мъжа, който крачеше към него по скърцащите дъски на скелето. Юги. Мръсен и оплескан с кръв, с разрошени коси под неизменната кърпа на челото му. Щом погледите им се срещнаха, той се усмихна и поздрави топло водача на Либера Драмач, след което изпрати един вестоносец да предаде заповедта, дадена от отговарящия за защитата на западната граница. Едва тогава огледа внимателно Заелис.

— Всемогъщи богове, изглеждаш ужасно! — рече той.

— Не по-зле от теб — отвърна му белобрадият мъж, почесвайки се по брадата, по която се стичаше пот. — Радвам се да видя, че си успял да се върнеш зад тази стена цял и непокътнат.

— Заелис, какво става? Къде е Аления орден? Нуждаем се от тях, за да комуникираме по-добре. В момента губим прекалено много време в излишно разтакаване.

— Зная, Юги, зная — въздъхна белобрадият мъж. — Ала ти ги познаваш не по-зле от мен.

Мъжът с кърпата на главата кимна мрачно.

— Къде е Лусия? — попита.

— Скрита е на сигурно място — отвърна Заелис. — Пазят я. Не искаше да тръгне. Това е всичко, което можах да направя.

— Та тя е твоя дъщеря! — Юги беше смаян.

— Не мога да я насилвам — вдигна рамене водачът на Либера Драмач. — Тя не е нормално дете.

— Точно такава е! — извика по-младият мъж. — На четиринайсет години е и всяко едно от тези същества иска да я разкъса на парчета! Не мислиш ли, че е уплашена? В момента трябва да си при нея, а не тук!

Заелис щеше да каже нещо, но Юги не му даде тази възможност.

— Покажи ми къде е — рече, сграбчвайки белобрадия мъж за ръката.

— Ти трябва да останеш тук! — възпротиви се водачът на Либера Драмач.

— Ако някой ще я пази, най-добре да съм аз! — заяви Юги, докато го дърпаше към стълбата. — За това са Чаросплетниците, Заелис. Ако изобщо съм научил нещо от цялата тази бъркотия, то е, че нищо не може да остане скрито за тях достатъчно дълго време.

Мазето на къщата на Флен бе тъмно и задушно. Единствените светлинки идваха от процепите между дъските на тавана — тънки златисти нишки, прорязващи сумрака, където се криеха двете деца.

Както повечето сарамирски мазета, и тук цареше същата чистота и подреденост като в останалата част на къщата, а въздухът беше сух и незастоял. Дървеният под и стените бяха лакирани, сандъците и бъчвите бяха надлежно подредени и овързани с конопени въжета, а по рафтовете бяха наредени бутилки вино, които едва се забелязваха в полумрака.

Малко стълбище се издигаше до отвор в тавана, чийто капак бе захлопнат преди час. Оттогава те седяха на рогозки на пода и си шепнеха тихичко, отпивайки от време на време от каната с плодов сок, без да обръщат никакво внимание на храната, увита във восъчна хартия, с която ги бяха снабдили. Над главите им дъските проскърцваха от тежките стъпки на стражите, които засенчваха от време на време слънчевата светлина, създавайки впечатлението, че над къщата се е спуснала гигантска сянка.

Те стояха в полумрака и чакаха, заслушани в грохота на оръдията в далечината.

— Надявам се, че няма да му се случи нищо — повтори Флен може би за десети път. Потокът на мислите му постоянно се връщаше към тази тема — отново и отново, всеки път, когато между тях се възцареше тишина за достатъчно дълго време.

Лусия не каза нищо. Страхуваше се, че момчето отново ще повдигне тази тема, и се оказа права. Преди няколко минути тя бе получила неприятното предчувствие, че бащата на Флен — обектът на неговите мисли — е бил убит. Не можеше да каже със сигурност дали беше така, ала инстинктите й едва ли щяха да я подведат. Навярно несъзнателно бе изкопчила тази информация от неясното мълвене на духовете около нея — все пак си беше мислила доста за бащата на приятеля си, понеже Флен доста се тревожеше за него.

Флен я изгледа, очаквайки тя да го успокои и да каже, че с баща му всичко е наред. Ала Лусия не можеше да направи това. Тя се поколеба за момент, после се премести до него и го прегърна нежно. Той отвърна на прегръдката й и хвърли поглед през рамо към гъстите сенки, които ги обграждаха. Двамата замряха неподвижно, а оскъдната дневна светлина, проникваща през процепите на тавана, озаряваше лицата им.

— Всички ще умрат — прошепна момичето. — И аз съм виновна за това.

— Не — промълви Флен, преди още да е довършила. — Не си виновна ти. Не може да си виновна за това, което правят Чаросплетниците. Те са виновни, задето си се родила със способностите, които притежаваш; те са виновни. Ти не си направила нищо.

— Заради мен започна всичко това — рече девойката. — Аз позволих на Пърлок да вземе кичур от косата ми. Оставих го да си тръгне и да отиде при Чаросплетниците с доказателство, че съм Различна. Ако не бях позволила това да се случи… Мама можеше все още да е жива… никой нямаше да умира…

Флен я прегърна по-силно, забравяйки за собствените си проблеми пред желанието да я утеши. Той погали косата й и пръстите му докоснаха изгорялата, набръчкана кожа на врата й, плъзгайки се по безчувствената й повърхност.

— Не си виновна ти — повтори. — Не можеш да промениш това, което си.

— Какво съм аз? — попита тя, отдръпвайки се от него. Ако беше някое друго момиче, Флен би очаквал да зърне сълзи в очите й, ала погледът на Лусия бе пронизващ и особен. Дали изпитваше угризения или вина като другите хора? Дали някога наистина се натъжаваше? Или това, което той бе взел за самообвинение, бе просто констатация на определен факт? Познаваше я от толкова дълго време, ала никога не я беше разбирал напълно.

— Ти самата ми го каза. Ти си изпратена от боговете.

Девойката го изгледа внимателно, ала не каза нищо, което го подтикна да изясни мисълта си.

— Нали ми разказа — вдигна рамене той. — Боговете не искат Арикарат да се върне обратно, ала не се намесват директно. Ето защо използват хора като теб. Хора, които могат да променят нещата. Спомни си как Лунните деца са спасили живота ти, когато шин-шините са те преследвали. Спомни си как Тейн е отдал живота си за теб, въпреки че е бил жрец на Еню и е трябвало да ненавижда Различните. — Внезапно му хрумна, че сигурно не й беше приятно да й се напомня за саможертвата на Тейн, но тя не винаги реагираше тъй, както се очакваше от нея. — Навярно е знаел, че богинята му е искала да си жива, въпреки че си била живата противоположност на всичко, в което е вярвал. Защото Арикарат убива природата, а Чаросплетниците служат на него, и въпреки че си Различна — именно защото си Различна, — ти си заплаха за Чаросплетниците. Лунните сестри също са искали да останеш жива, за да можеш да се бориш срещу техния брат.

Той улови ръцете й, опитвайки се да я накара да разбере онова, което искаше да й каже.

— Ако не се беше родила такава, каквато си, нямаше да има Либера Драмач. Нямаше да има Саран и никога нямаше да узнаем за Арикарат, докато не станеше прекалено късно. Навярно боговете водят тази война още от момента, в който Чаросплетниците са се появили за първи път, ала ние едва сега разбираме за какво се борим.

— Възможно е — промълви тя, усмихвайки се едва забележимо. — Ала аз не съм някаква спасителка, Флен.

— Не казвам, че си спасителка — отвърна момчето. — Просто казвам, че за твоето съществуване си има причина. Дори и да не знаем каква точно е тя.

Лусия възнамеряваше да каже нещо — устните й тъкмо щяха да оформят думите на отговора й, — когато изражението й внезапно се промени. Тя му направи знак да замълчи, а очите й се бяха разширили от ужас; в същия миг отгоре се чу въздишка и нещо изтопурка на пода. Флен погледна към тавана на мазето и примигна, когато нещо капна върху бузата му през процепите между дъските. Той го избърса машинално и изстена уплашено, когато видя, че по пръстите му имаше кръв.

— Вещери — прошепна Лусия.

Чу се още едно изтопуркване, после още няколко наведнъж. Стражите бяха рухнали на земята. Флен не можеше да си представи как Чаросплетниците са дошли тук, какви черни изкуства са използвали, за да се промъкнат в сърцето на Лоното, докато Различните зверове нападаха границите му. Дали бяха изкривили възприятията на войниците, за да ги заблудят? Дали бяха способни да бродят безнаказано по уличките на селището, създавайки илюзия за облика си? Кой можеше да каже на какво бяха способни Чаросплетниците, с какво се бяха занимавали в течение на столетия зад непристъпните стени на зловещите си манастири? Кой можеше да каже какви забранени знания им беше дал страховитият бог, когото искаха да пробудят?

Ала точно в този момент всички догадки бяха безсмислени. Бяха тук сега, и бяха дошли за Лусия.

— Не се бой — прошепна й момчето, макар че беше много по-изплашен от нея. Те се сгушиха един в друг, притиснали гърбовете си към стената срещу стълбите.

Нещо над капака се раздвижи. Някой махна килимчето, което го покриваше. Беше безсмислено да се крият; Вещерите знаеха точно къде се намираше тя.

Над стъпалата зейна заслепяващ правоъгълник от светлина, на чийто фон се очертаха силуетите на три фигури. В слънчевите лъчи около тях танцуваха прашинки, ала самите силуети представляваха нащърбени купчини мрак.

— Лусия… — прошепна дрезгав глас.

Тя се изправи на крака. Флен направи същото. Усилието му да заеме войнствена поза бе направо комично; момчето едва можеше да се държи на краката си.

Чаросплетниците започнаха да слизат бавно по стълбите, а проядените им от туморите и артрита тела ги правеха непохватни и тромави. Момичето видя как те постепенно пристъпиха от ярката светлина в сенките на помещението; три Маски, една от оцветени пера, една от дървени трески и една от ковано злато.

— Аз съм Лусия ту Еринима — рече тя, а гласът й бе равен и спокоен. — Аз съм тази, за която сте дошли.

— Знаем — изсъска единият от Вещерите; беше невъзможно да се определи кой. Вече бяха стигнали до подножието на стълбите. Погледът на Флен трескаво шареше по тъмнината на тавана, сякаш търсеше възможност за бягство. Едва се сдържаше да не се разплаче от страх, докато Лусия беше невъзмутима като статуя.

Чаросплетникът с Маската от оцветени пера вдигна мъртвешки бялата си, осеяна с грозни рани ръка, и посочи с дългия си нокът към момичето.

— Времето ти изтече, Различна — прошепна той.

Ала заплахата така и не беше изпълнена. Вещерите внезапно изкрещяха и се загърчиха бясно, отстъпвайки от Лусия и Флен. Децата гледаха ужасени как създанията се извиваха и стенеха, а крайниците им потръпваха спазматично като пипалата на размазан паяк. Чу се отвратителен пукот, когато ръката на единия Чаросплетник се счупи, а бялата кост щръкна през разкъсаната му роба; миг по-късно коленете му изхрущяха и се извиха навътре и Вещерът се строполи пищящ на пода. Един от другите лежеше на една страна на земята, а гърбът му постепенно се изкривяваше назад, сякаш извиван от незнайна сила, и мъжът зави като обезумял, когато прешлените му започнаха да се трошат един по един, докато гръбначният му стълб не се превърна в купчина кокалчета. Чаросплетниците се мятаха и гърчеха, костите им се чупеха отново и отново, а от Маските и порите на тялото им шуртеше кръв… ала въпреки това не спираха да надават чудовищните си писъци. Трябваше да минат няколко минути, преди най-сетне да умрат, но тогава вече не приличаха на хора, а на окървавени, безформени торби с кости — все едно някой бе захвърлил Маските и робите им върху купчина съчки за огрев.

Флен се беше присвил в ъгъла, целият разтреперан, притиснал длани до ушите си; Лусия наблюдаваше безстрастно сцената.

Кайлин ту Моритат пристъпи напред в осветения правоъгълник. Ирисите й бяха тъмночервени на фона на изрисуваното й лице. Другите Сестри също излязоха от местата, където се бяха притаили — общо десет на брой, всички с червени и черни триъгълници на устните и алени полумесеци по скулите. Всичките носеха черните одежди на Аления орден.

Кайлин сведе поглед към момичето — лицето на жената бе полускрито от сенките и то не можеше да види изражението й.

— Справи се много добре, Лусия — рече тя.

Дъщерята на Анаис не каза нищо.

Вещерите бяха попаднали в капан, следвайки отпечатъка на Лусия в Чаросплетието. Те не знаеха онова, което предишният Върховен Чаросплетник Вирч бе научил — че някогашната Престолонаследничка не можеше да бъде проследена и че дарбата й бе неуловима за мрежите, с които пресяваха златистите нишки. Ала с помощта на Сестрите Лусия бе станала видима за тях и това се оказа изкушение, на което Вещерите не можаха да устоят.

Представителките на Аления орден се чувстваха въодушевени от победата — те си отправяха безмълвни погледи една на друга, поздравявайки се взаимно за победата. Никоя от тях не се беше изправяла срещу Чаросплетник преди — никоя, с изключение на Кайлин. Вече бяха изцапани с кръв. Краткият миг, в който бяха овладели телата на Вещерите и натрошиха костите им като съчки, всъщност представляваше продължителна и изнурителна битка в царството на златистите нишки. Това, което изглеждаше като секунда за Флен и Лусия, бе цяла вечност за тях. Въпреки че имаха голямо числено превъзходство над враговете си, задачата им изобщо не беше лесна, но за щастие се разминаха без наранявания, а трите обезобразени трупа в краката им бяха неоспоримо доказателство за способностите им, че могат да се изправят смело срещу тези същества и да победят.

Лусия се заслушала в дрезгавите и обезпокоени мисли на гарваните — те бяха изпратени надалеч, за да не издадат присъствието й, както и да не разубедят Чаросплетниците, втурнали се след стръвта. В момента птиците бяха полудели от страх какво би могло да се случи с момичето. Кайлин я бе накарала да ги отпрати надалеч — нещо, което девойката рядко правеше. След като Лусия ги увери, че всичко е наред, разтревожените им мисли заглъхнаха начаса — досущ като кипяща вода, свалена от огъня.

— Всички се справихте чудесно — каза Кайлин, повишавайки глас, за да покаже, че думите й се отнасяха и за Сестрите. — Ала това не беше истинското ви изпитание. Попречихме им да предупредят събратята си; това означава, че все още разполагаме с елемента на изненадата, макар и за кратко. Да не го пропиляваме на вятъра. Истинската битка едва сега започва!

Сестрите кимнаха и започнаха да се изкачват по стълбите. В този момент до слуха на Лусия достигна тропотът на бягащи нозе, съпроводен от нечии гласове.

— Заелис и Юги са тук — рече Кайлин. Тя погледна към Флен, който продължаваше да трепери в ъгъла — ужасната смърт на Чаросплетниците изглежда му бе дошла в повече.

— Изказвам ти най-дълбоката си благодарност, Кайлин — каза Лусия. Звучеше много по-възрастна от своите четиринадесет жътви. — Не си длъжна да оставаш тук и да се биеш за Либера Драмач.

Предводителката на Аления орден поклати бавно глава, след което се наведе към лицето на девойката.

— Аз се бия за теб, дете — рече тя и целуна момичето по бузата. Едва ли някой бе подозирал, че строгата жена е способна на подобна нежност. После се изправи, изкачи се по стълбите и се изгуби в яркия четириъгълник на тавана.

Лусия чу как тя разменя няколко думи с Юги и Заелис, след което двамата мъже се спуснаха бързо по стълбите, потръпвайки при вида на осакатените тела на Вещерите.

— Закъсня, татко — каза хладно Лусия.

Заелис не можа да каже нищо, защото в този момент скръбният вой на вятърните аларми прозвуча за втори път през този ден. Думите, с които белобрадият мъж щеше да й отговори, бяха заменени от проклятие.

Стената не беше успяла да задържи врага. Различните твари вече бяха в Лоното.