8

Ноеми застана пред къщата и зачака лекаря. Върджил ѝ беше казал, че може да получи и друго мнение, затова тя беше съобщила на Флорънс, че лекарят ще намине и че тя е получила разрешение от Върджил, но не разчиташе някой от семейство Дойл да посрещне доктор Камарильо, затова реши да постои на пост.

Докато стоеше със скръстени ръце и потропваше с крак, се почувства като някоя от героините в приказките на Каталина от тяхното детство. Девойката, която гледа от кулата и чака принца да дойде да я спаси и да победи ламята. Лекарят със сигурност щеше да постави диагноза и да намери решение.

Усещаше, че не трябва да унива и трябва да се надява, защото тази къща тук беше безнадеждно място. Беше толкова посърнала и мрачна, че Ноеми реши да не се предава.

Лекарят дойде точно навреме и след като остави колата под едно дърво наблизо, слезе, свали си шапката и тръгна към къщата. Онзи ден нямаше гъста мъгла, сякаш земята и небето се бяха прочистили заради посетителя, макар че така къщата изглеждаше още по-безутешна и разголена. Според Ноеми къщата на Хулио беше съвсем друга, сигурно не беше богаташка, но вероятно бе боядисана в ярки цветове като другите по главната улица и си имаше балконче, дървени капаци по прозорците и кухня със стари фаянсови плочки с рисунки по тях.

— Е, това, значи, е прочутото Високо място — отбеляза доктор Камарильо. — Крайно време беше да го видя.

— Никога ли не сте идвали тук? — попита Ноеми.

— Не съм имал причини. По време на лов съм стигал до миньорския лагер. По-точно до онова, което е останало от него. Наоколо има много дивеч. И пуми. Човек трябва да си отваря очите на четири в тази планина.

— Не знаех — отвърна Ноеми.

Тя си спомни как Флорънс ѝ се е накарала. Дали се е разтревожила заради пумите? Или по-скоро за скъпоценната си кола?

Лекарят грабна чантата и двамата влязоха вътре. Ноеми се притесняваше, че Флорънс ще хукне надолу по стълбището, за да ги пресрещне с доктор Камарильо, но на стълбището нямаше никого и когато стигнаха в стаята на Каталина, я завариха сама.

Тя беше в добро настроение, седеше на слънце и беше облечена в скромна синя рокля, която обаче ѝ отиваше. Посрещна лекаря с усмивка.

— Добър ден, аз съм Каталина.

— А аз съм доктор Камарильо. Приятно ми е да се запознаем.

Каталина протегна ръка.

— Виж ти, изглежда съвсем млад, Ноеми! Едва ли е по-голям от теб!

— И ти не си много по-голяма от мен — напомни Ноеми.

— Какви ги говориш! Ти си малко момиченце.

Каталина говореше както в доброто старо време, шегуваше се и Ноеми се почувства неловко, че е повикала лекаря в къщата. Малко по малко обаче жизнерадостта на братовчедка ѝ се стопи, изместена от стаена превъзбуда. Ноеми неволно си помисли, че уж всичко е наред, пък май все пак не е наред.

— А как спите? Втриса ли ви нощем?

— Не. Вече се чувствам много по-добре. Наистина не е било нужно да идвате, много шум за нищо. Наистина — каза Каталина.

Изрече го много категорично, но във ведростта ѝ имаше нещо насилено. Тя постоянно прокарваше пръст по брачната си халка.

Хулио само кимна. Започна да си записва нещо, като в същото време говореше с премерен спокоен глас:

— Дават ли ви стрептомицин и парааминосалицилова киселина?

— Мисля, че да — потвърди Каталина, но много припряно, според Ноеми още преди да е чула въпроса.

— Марта Дювал, и тя ли ви е пратила лекарство? Чай, билки?

Каталина зашари с очи из стаята.

— Моля? Защо питате?

— Опитвам се да добия представа какви лекарства пиете. Предполагам, че сте ходили при нея за някакво лекарство, нали?

— Няма лекарство — промърмори тя.

Каза още нещо, но всъщност не беше дума. Задърдори като малко дете, после най-неочаквано се хвана за гърлото, сякаш се задушаваше, но хватката ѝ беше вяла. Не, не се задушаваше, просто така се защитаваше, пазеше се с ръце, вдигнати като за самоотбрана. С движението си стресна и двамата. Хулио замалко да изпусне молива. Каталина приличаше на някоя от кошутите в планината, готова да побегне на сигурно, и те не знаеха какво да кажат.

— Какво има? — попита Хулио след една минута.

— Шумът — отвърна Каталина, после плъзна бавно длани нагоре по врата си и си запуши устата.

Хулио погледна Ноеми, която седеше до него.

— Какъв шум? — попита Ноеми.

— Не ви искам тук. Много съм уморена — отсече Каталина и след като стисна ръце, ги отпусна в скута си и затвори очи, все едно отпращаше посетителите. — Наистина не знам защо сте тук и ме притеснявате точно когато трябва да спя!

— Ако…

— Не мога да говоря повече. Изтощена съм — настоя Каталина с треперещи ръце, които отново се опита да стисне. — Наистина е изтощително да си болен и става още по-лошо, когато хората настояват да не правиш нищо. Не е ли странно? Наистина… Уморена съм. Уморена! — Тя замълча, сякаш се опитваше да си поеме дъх. Най-неочаквано отвори много широко очи и лицето ѝ стана ужасно напрегнато. Като на обсебена от бесове. — В стените има хора — каза Каталина. — Има хора, има гласове. Понякога ги виждам… хората в стените де. Мъртви са. — Протегна ръце и Ноеми ги хвана безпомощно в опит да я утеши, но Каталина заклати глава и изхлипа. — Живее на гробището, на гробището, Ноеми. Потърси на гробището.

Точно толкова внезапно се изправи и след като отиде до прозореца, се вкопчи с дясната ръка за пердето и погледна навън.

Лицето ѝ омекна. Сякаш беше ударило торнадо, което сетне беше отминало. Ноеми не знаеше какво да прави, лекарят изглеждаше точно толкова озадачен.

— Извинявайте — пророни с безизразен глас Каталина. — Не знам какво говоря. Извинявайте.

Отново притисна длани към устата си и се закашля. В стаята влязоха Флорънс и възрастната прислужница Мери, носеха поднос с чайник и чаша на него. Изгледаха неодобрително Ноеми и доктор Камарильо.

— Още дълго ли ще стоите? — попита Флорънс. — Тя трябва да почива.

— Тъкмо си тръгвах — отвърна доктор Камарильо и взе шапката и бележника си, от тези няколко думи на Флорънс и високомерно вдигнатата ѝ глава явно разбра, че е нежелан натрапник. Флорънс умееше да те постави на място не многословно и отсечено, като телеграма. — Беше ми приятно да се запознаем, Каталина.

Двамата излязоха от стаята. Две-три минути мълчаха, притеснени и доста объркани.

— Е, какво е вашето мнение? — попита Ноеми, когато накрая тръгнаха да слизат по стълбището.

— За туберкулозата бих направил рентгенова снимка на белите ѝ дробове, за да добия по-точна представа за състоянието ѝ, но наистина не съм специалист по туберкулоза — обясни той. — Колкото до другото, ви предупредих, не съм психиатър. Не бих искал да се губя в догадки…

— Стига де — възкликна отчаяна Ноеми, — все трябва да ми кажете нещо.

Спряха в долния край на стълбището. Хулио въздъхна.

— Според мен сте права и трябва да я види психиатър. Такова поведение не е било присъщо на пациентите с туберкулоза, които съм виждал. Може би в Пачука ще намерите специалист, който да се заеме с лечението ѝ. Щом не можете да отидете в Мексико Сити.

Според Ноеми нямаше да могат да отидат никъде. Дали да не поговори с Хауард и да му обясни какво я притеснява? В края на краищата той беше глава на семейството. Но тя не харесваше стареца, той не ѝ беше симпатичен, а и нищо чудно Върджил да реши, че действа през главата му. Флорънс със сигурност нямаше да ѝ помогне, но дали да не помоли Франсис?

— Опасявам се, че ви оставям в още по-голямо недоумение — отбеляза Хулио.

— Не — възрази Ноеми. — Не, много ви благодаря.

Чувстваше се обезсърчена и ѝ се струваше нелепо, че е очаквала повече от него. Той не беше рицар в лъскави доспехи, не беше и вълшебник, който да върне братовчедка ѝ към живот с магическа отвара. Ноеми се укори, че е била толкова лековерна.

Лекарят се подвоуми, може би искаше да я успокои още с нещо.

— Е, знаете къде да ме намерите, ако ви трябва нещо — каза той в заключение. — Потърсете ме, ако се налага.

Ноеми кимна и загледа как той се качва на автомобила и потегля. Припомни си доста умърлушена, че някои приказки завършват с кръв. В „Пепеляшка“ сестрите си разкървавили краката, в „Спящата красавица“ мащехата била бутната в бъчва, пълна със змии. Изведнъж пред очите ѝ изникна точно тази картинка в ярки цветове от последната страница в една от книгите, които Каталина им четеше. Зелени и жълти змии с опашки, които стърчат от бъчвата, докато натикват в нея мащехата.

Ноеми се облегна на едно дърво и постоя малко така с кръстосани ръце. Влезе вътре и видя, че Върджил е застанал на стълбището и се държи за парапета.

— Имаше посетител.

— Лекарят от държавната клиника. Нали каза, че може да дойде?

— Не те укорявам — отвърна Върджил, после слезе и застана пред нея.

Явно го гризеше любопитство и той искаше да разбере какво е казал лекарят, но засега не смяташе да пита, а Ноеми не искаше да му казва всичко наведнъж.

— Дали имаш време да ми покажеш сега оранжерията? — попита тя дипломатично.

— На драго сърце.

Оранжерията беше много малка, почти като послепис в края на непохватно написано писмо. Тук запустението беше избуяло, имаше колкото искаш натрошено стъкло и мръсни прозорци. По време на дъждовния сезон водата се просмукваше вътре с лекота. Саксиите бяха покрити с мухъл. Но имаше и нацъфтели цветя и когато Ноеми се извърна нагоре, пред очите ѝ изникна изумителна гледка: покрив със стъклопис, украсен с нагъната змия. Тялото ѝ беше зелено, очите бяха жълти. Ноеми се изненада. Стъклописът бе съвършен, човек имаше чувството, че аха, и змията ще изскочи с оголени зъби от стъклото.

— О! — възкликна тя и допря върховете на пръстите до устните си.

— Какво има? — попита Върджил и дойде да застане до нея.

— Нищо. Видях и на други места в къщата същата змия — обясни Ноеми.

— Уроборосът.

— Хералдичен символ ли е?

— Да, това е нашият символ, макар да нямаме герб. Но баща ми е имал печат с него.

— Какво означава?

— Змия, захапала опашката си. Безконечността, както горе, така и долу.

— Да, но защо семейството я е избрало за печата си? И защо е навсякъде?

— Навсякъде ли? — каза той нехайно и сви рамене.

Ноеми се понаведе, за да разгледа по-добре главата на змията.

— Никога не съм виждала такива стъклописи в оранжерия — призна тя. — Човек очаква прозрачно стъкло.

— По проект на майка ми е.

— Хромов оксид. Обзалагам се, че е зелена от него. Но вероятно са използвали и малко уранов оксид, понеже виждате ли? Ето там, сякаш сияе — допълни Ноеми и посочи главата на змията, жестоките ѝ очи. — Стъклописът тук ли е изработен, или е пренесен парче по парче от Англия?

— Знам малко за направата му.

— А Флорънс знае ли?

— Много любопитно същество си.

Ноеми не беше сигурна дали това е комплимент, или упрек.

— Оранжерията, хм — продължи Върджил. — Знам, че е стара. Знам, че майка ми я е харесвала повече от всяко друго място в къщата.

Той тръгна към дългата маса в средата на оранжерията, отрупана с пожълтели растения в саксии, и продължи към задната стена, където имаше сандъчета с няколко стари розови рози. Прокара внимателно кокалчетата на пръстите си по цветята.

— Грижеше се, подрязваше излишните негодни филизи, много се стараеше с всяко цвете. Но след като почина, никой вече не се е занимавал с растенията и това е всичко, което е останало от тях.

— Колко жалко.

Той продължи да гледа розите и откъсна едно повехнало листо.

— Не е толкова важно. Не помня майка си. Бил съм съвсем невръстен, когато е починала.

Алис Дойл, която имаше еднакви инициали като другата сестра. Алис Дойл, руса и бледа, която навремето е била от плът и кръв, била е нещо повече от портрет върху стената и сигурно е нахвърляла върху лист хартия скицата на змията, нагъната над главите им. Ритъма на люспестото ѝ тяло, формата на присвитите очи, ужасната уста.

— Отишла си е от насилствена смърт. В историята на семейство Дойл има доста насилие. Но сме жилави — каза Върджил. — Пък и е било отдавна. Не е толкова важно.

„Застреляла я е сестра ти“, помисли си Ноеми, макар че не си го представяше. Постъпката беше толкова чудовищна и ужасна, че тя не виждаше как наистина се е разиграла в тази къща тук. И след това някой беше измил старателно кръвта, някой беше изгорил зацапаните чаршафи и беше сменил килимите с грозните алени петна по тях и животът беше продължил. Но как? Нямаше как такъв ужас и грозота да бъдат заличени.

Въпреки това Върджил изглеждаше невъзмутим.

— Вчера, когато разговаря с теб за красотата, баща ми сигурно е споменал висшите и нисшите видове — каза той и след като вдигна глава, се вторачи в нея. — Сигурно е споменал теориите си.

— Не знам за кои теории говориш — отвърна Ноеми.

— Че характерът ни е предопределен.

— Звучи доста ужасно, нали? — каза тя.

— И все пак като добра католичка вероятно вярваш в първородния грях.

— Ами ако съм лоша католичка? Как можеш да знаеш?

— Каталина се моли — обясни Върджил. — Преди да се разболее, всяка седмица ходеше на църква. Предполагам, че правите същото у дома.

Всъщност най-възрастният чичо на Ноеми беше свещеник и от нея наистина се очакваше да ходи на службите, облечена в скромна хубава черна рокля със старателно прикачена към раменете ѝ къса дантелена наметка. Имаше и мъничка молитвена броеница — защото такава имаха всички — и златно кръстче на верижка, но не го носеше редовно, а и не се беше замисляла много-много за първородния грях от дните, когато се бе заела да изучава катехизиса, за да се подготви за първото причастие. Сега се замисли някак между другото за кръстчето и замалко да посегне и да се пипне по врата, за да се убеди, че го няма.

— В такъв случай вярваш ли, че характерът ни е предопределен? — попита тя.

— Наблюдавам света и докато го наблюдавам, съм забелязал, че хората са привързани към греховете си. Разходи се в някой жилищен блок и ще видиш един и същ тип лица, един и същи тип изражение по тези лица и един и същи тип хора. Няма как с кампании за по-добра хигиена да премахнеш петното, което носят. Има годни и негодни хора.

— Звучи ми като безсмислица — отвърна Ноеми. — От тези приказки за евгениката чак ми се повдига. Годни и негодни. Не говорим за котки и кучета.

— А защо хората да нямат съответствие при котките и кучетата? Всички сме организми, които се борят да оцелеят, тласкани само от един инстинкт, който има някакво значение: инстинкта за възпроизводство и размножаване на вида ни. Не ти ли е интересно да изучаваш човешката природа? Нали антрополозите правят точно това?

— Не ми се говори за това.

— А за какво ти се говори? — попита той сухо и развеселено. — Знам, че не те свърта да го кажеш, кажи го де!

Ноеми смяташе да подходи по-предпазливо, да бъде по-очарователна, но сега вече нямаше смисъл да увърта. Върджил я беше въвлякъл в разговор и я притискаше да говори.

— За Каталина.

— Какво за нея?

Ноеми се подпря на дългата маса, отпусна ръце върху издраната ѝ повърхност и погледна Върджил.

— Лекарят, който идва днес, смята, че ѝ трябва психиатър.

— Да, в крайна сметка наистина ще ѝ трябва — съгласи се той.

— Как така в крайна сметка?

— Туберкулозата не е шега работа. Не мога да я разкарвам на други места. Освен това при такова заболяване едва ли ще я приемат в психиатрично лечебно заведение. Затова да, в крайна сметка вероятно ще се наложи да потърсим специализирана психологична помощ. Засега тя се чувства доста добре с Артър.

— Какво „доста добре“! — тросна се Ноеми. — Тя чува гласове. Твърди, че в стените имало хора.

— Да, наясно съм.

— Не изглеждаш разтревожен.

— Позволяваш си твърде много, малката.

Върджил кръстоса ръце и се отдалечи. Ноеми започна да негодува — от устните ѝ се изплъзна ругатня на испански — и тръгна бързо след него, ръцете ѝ докоснаха няколко изсъхнали листа и мъртъв мъх. Върджил се обърна рязко и я изгледа.

— Преди тя беше по-зле. Не си я виждала преди три-четири седмици. Крехка като порцеланова кукла. Но състоянието ѝ се подобрява.

— Няма как да го знаеш.

— Знае го Артър. Питай него — отвърна спокойно Върджил.

— Този ваш лекар не ми разреши да му задам дори два въпроса.

— А както твърди жена ми, този твой лекар, госпожице Табоада, изглежда така, сякаш още не може да си пусне и брада.

— Значи си говорил с нея.

— Отидох да я видя. Така разбрах, че сте имали гост.

Беше прав, че лекарят е съвсем млад, ала Ноеми, тя поклати глава.

— Какво общо има възрастта му? — попита.

— Нямам намерение да слушам хлапак, който преди броени месеци е завършил медицина.

— Защо тогава ми каза да го доведа?

Той я огледа от глава до пети.

— Не съм казвал такова нещо. Ти настоя. Както настоя да водим и този крайно скучен разговор.

Върджил понечи да си тръгне, този път обаче Ноеми го хвана за ръката и го принуди да се обърне с лице към нея. Очите му бяха много студени, много сини, в тях обаче проблесна случаен лъч светлина. За стотна от секундата те сякаш бяха от злато, после Върджил наклони глава и усещането отмина.

— Е, в такъв случай моля, не, настоявам да я отведеш обратно в Мексико Сити — изрече тя. Опитът ѝ да подходи по-дипломатично се беше провалил, знаеха го и двамата, затова Ноеми можеше да говори без недомлъвки. — Тази нелепа скърцаща къща не ѝ влияе добре. Трябва ли да…

— Няма да промениш мнението ми — прекъсна я той — и в края на краищата тя ми е съпруга.

— На мен пък ми е братовчедка.

Ноеми още го държеше за ръката. Той я хвана внимателно за пръстите и ги махна от ръкава на сакото си, като поспря за миг, за да погледне ръцете ѝ, сякаш проверяваше колко дълги са пръстите ѝ и каква е формата на ноктите ѝ.

— Знам. Знам и че не ти харесва тук и ако изгаряш от нетърпение да се прибереш у дома и да се махнеш от тази „скърцаща“ къща, можеш преспокойно да го направиш.

— Изхвърляш ли ме?

— Не. Но не ти се разпореждаш тук. Стига да не го забравяш, всичко ще бъде наред — отвърна Върджил.

— Груб си.

— Съмнявам се.

— Би трябвало да си тръгна още сега.

През целия разговор гласът му не трепна, което направо я вбеси, както я изваждаше от релси и усмивчицата, белязала лицето му. Върджил се държеше възпитано и в същото време презрително.

— Може би. Но не мисля, че ще го направиш. В природата ти е да останеш. Така ти налага дългът на кръвта, на рода. Отнасям се с уважение към това.

— Може би ми е в природата да не се предавам.

— Според мен е така. Не ми се сърди, Ноеми. Ще видиш, че така е най-добре.

— Мислех, че сме постигнали примирие — подметна Ноеми.

— Това би означавало, че сме водили война. Ще кажеш ли такова нещо?

— Не.

— Тогава всичко е наред — отсъди Върджил и излезе от оранжерията.

Умееше да отбива думите ѝ по начин, който я влудяваше. Сега най-после тя разбираше защо баща ѝ е бил толкова подразнен от писмата му. Представяше си ги пълни с лицемерни изречения, които не значат нищо.

Ноеми събори една от саксиите на масата. Тя се счупи с кънтящ трясък и по пода се разпиля пръст. Ноеми веднага съжали, че го е направила. И да изпотрошеше всички саксии, това нямаше да ѝ помогне. Тя приклекна в опит да види дали може да поправи щетите, взе няколко от парчетата и провери дали пасват едно към друго, но нямаше как да възстанови саксията.

Проклета да е, проклета да е дано! Ноеми избута с крак парчетата под масата.

Върджил беше прав, разбира се. Каталина му беше жена и именно той можеше да взима решения за нея. Ами да, мексиканките дори нямаха право на глас. Какво можеше да каже Ноеми? Какво можеше да направи при това положение? Дали не беше най-добре да се намеси баща ѝ? Дали не трябваше той да дойде тук? Един мъж щеше да получи повече уважение. Но не, щеше да стане, както бе казала Ноеми: тя нямаше да отстъпи.

Чудесно. В такъв случай трябваше да остане още малко. Щом Върджил не можеше да бъде убеден да ѝ помогне, може би в нейна полза щеше да се произнесе омразният патриарх в семейство Дойл? Ноеми подозираше, че може би ще успее да привлече на своя страна и Франсис. Но най-вече чувстваше, че ако си замине сега, ще предаде Каталина.

Тръгна да се изправя и докато го правеше, забеляза, че на пода има мозайка. Отстъпи назад, огледа помещението и видя, че мозайката е обкръжила масата. Отново символът със змията. Уроборос, който бавно поглъща сам себе си. Безконечността както горе, така и долу, както беше казал Върджил.

Загрузка...