Мексиканска готика

26

Щом стигнаха в горния край на стълбището, спряха да тичат. Лизи и Чарлс, другите двама прислужници във Високото място, стояха няколко стъпала под тях и ги гледаха. Трепереха с глави, наклонени на една страна, ту стискаха юмруци, ту ги отпускаха и се хилеха със застинали уста. Приличаха на повредени кукли, които се навиват с ключе. Ноеми предполагаше, че разигралите се събития засягат всички в семейството. Но не ги бяха погубили, защото двамата прислужници стояха тук и ги гледаха.

— Какво им става? — прошепна Ноеми.

— Хауард вече няма власт над тях. Те са обездвижени. Засега. Можем да се опитаме да минем покрай тях. Но няма да се учудя, ако предната врата е заключена. Ключовете са у майка ми.

— Няма да се връщаме за ключовете — отвърна Ноеми.

Нямаше желание да минава покрай двамата прислужници, нито да влиза отново в стаята на Хауард и да търси ключове по джобовете на покойница.

Каталина дойде при Ноеми, погледна прислужниците и поклати глава. По всичко личеше, че братовчедка ѝ също не изгаря от желание да слиза по парадното стълбище.

— Има и друг път — намеси се Франсис. — Можем да слезем по задното стълбище. — Той хукна по един от коридорите и жените го последваха. — Насам — повика Франсис и отвори една врата.

Задното стълбище беше тясно и осветлението беше слабо — само две-три лампи по стените, които да ги направляват, докато те слизат. Ноеми бръкна в джоба си и вдигна запалката, с другата ръка се държеше за парапета.

Докато слизаха, парапетът под пръстите ѝ като че ли стана слузест като змиорка. Беше жив, дишаше, надигаше се, затова Ноеми смъкна запалката да го огледа. Ранената ѝ ръка туптеше заедно с къщата.

— Това е илюзия — каза Франсис.

— Но ти виждаш ли го? — попита Ноеми.

— Това е от мрака. Опитва се да ни втълпи разни неща. Вървете, побързайте.

Ноеми ускори крачката и слезе долу. Каталина вървеше непосредствено след нея, после крачеше Франсис, който явно беше останал без дъх.

— Добре ли си? — попита го Ноеми.

— Чувствал съм се и по-добре — отговори той. — Не бива да спираме. Може да ти се стори, че отпред няма изход, но там има килер и вътре в него бюфет. Боядисан е в жълто. Може да бъде отместен.

Ноеми намери врата и зад нея килера, за който ѝ бе споменал Франсис. Подът беше от камък, имаше и куки, на които да окачат месо. От тавана се клатушкаше гола електрическа крушка на дълга верига. Ноеми дръпна веригата и лампата освети тясното пространство. Всички полици бяха празни. И да са държали тук храна, то е било отдавна, защото по стените беше плъзнал черен мухъл, от който килерът ставаше неизползваем.

Ноеми видя жълтия бюфет. В горния край беше извит на дъга, беше с две остъклени врати и с две големи чекмеджета в долния край, повърхността му беше издрана. Отвътре чекмеджетата бяха с жълт плат, който да съответства на цвета му.

— Би трябвало да успеем да го избутаме вляво — обясни Франсис. — И тук, в долното чекмедже, има торба.

Още говореше така, сякаш не му достигаше въздух.

Ноеми се наведе и издърпа долното чекмедже на бюфета. Намери вътре торба от кафяв брезент. Каталина отвори ципа.

Вътре в торбата имаше газена лампа, компас, два пуловера. Нещата, които Франсис бе започнал да приготвя за бягството им. Би трябвало да са достатъчни.

— Наляво ли да го изтикаме? — попита тя, след като пъхна компаса в джоба си.

Франсис кимна.

— Но първо трябва да препречим входа тук — посочи той вратата, откъдето бяха влезли.

— Тук има библиотека, можем да използваме нея — отвърна Ноеми.

Каталина и Франсис се заеха да тикат към вратата паянтовата дървена библиотека. Не беше най-добрата барикада, но пак щеше да свърши работа.

След като вече бяха в безопасност в тясното помещение, Ноеми подаде единия пуловер на Каталина и другия на Франсис, защото навън сигурно беше много студено. После стана време да се заемат с бюфета. Изглеждаше тежък, но за тяхна изненада успяха да го преместят по-лесно, отколкото библиотеката. Зад него се показа тъмна, разядена от времето и стихиите врата.

— Води към семейната крипта — обясни Франсис. — После вече трябва да слезем от планината в града.

— Не искам да ходя там — прошепна Каталина. Досега не се беше обаждала и Ноеми трепна. Каталина посочи вратата. — Там почиват покойниците. Не искам да ходя там. Чуй!

Ноеми наистина чу гърлен стон. От него таванът горе като че ли потрепери, електрическата крушка примига и веригата се поразклати. Ноеми я побиха тръпки.

— Какво е това? — попита тя.

Франсис вдигна очи и си пое въздух.

— Хауард, жив е.

— Застреляхме го — възрази Ноеми. — Мъртъв е…

— Не — поклати глава Франсис. — Изгубил е сили и го боли, ядосан е. Но не е мъртъв. Цялата къща я боли.

— Страх ме е — простена Каталина.

Ноеми се извърна към братовчедка си и я притисна до себе си.

— Скоро ще се махнем оттук, чу ли?

— А, сигурно — пророни Каталина.

Ноеми се наведе да вдигне газената лампа. Оказа се трудно да я запали с ранената ръка, но тя подаде запалката на Франсис и той ѝ помогна.

Върна внимателно стъклото на мястото му и погледна ръката на Ноеми, която тя бе притиснала към гърдите си.

— Искаш ли аз да държа лампата? — попита той.

— Мога и сама — отвърна Ноеми, защото бяха счупени само два пръста на лявата ѝ ръка, а не и двете ръце, и защото се чувстваше по-сигурна, когато носеше лампата.

Извърна се към братовчедка си. Каталина ѝ кимна и Ноеми се усмихна. Франсис натисна дръжката на вратата. Пред тях изникна дълъг коридор. Ноеми очакваше да е съвсем примитивен, като грубите тунели по рудниците.

Случаят не беше такъв.

Стените бяха украсени с жълти плочки и по тези плочки имаше нарисувани цветя и зелени увивни растения. Бяха наслагани и красиви сребърни аплици във формата на змии. В отворените им уста би трябвало да има свещи, но сега те бяха потъмнели и прашни.

Ноеми забеляза по пода и стените няколко мънички жълтеникави гъби, поникнали в пукнатините по камъка. Беше студено и усойно и условията под земята очевидно бяха изключително благотворни за гъбите, понеже нататък те ставаха все повече и растяха на малки групи.

Ноеми забеляза и друго: гъбите сякаш светеха.

— Нали не ми се струва? — попита тя Франсис. — Наистина ли гъбите светят?

— Да. Светят.

— Странно.

— Не е толкова необичайно. Има и светещи гъби — смърчовата пънчушка и ветрогоновата гъба. Срещат се и такива, които светят в зелено.

— Ето какви гъби е намерил Хауард в пещерата — отбеляза Ноеми и погледна тавана. Все едно виждаше десетки мънички звезди. — Безсмъртие. В това.

Франсис вдигна ръка, за да се хване за един от сребърните аплици и да се закрепи, и погледна земята. Прокара треперещи пръсти през косата си и въздъхна тихо.

— Какво има? — попита Ноеми.

— Къщата. Разстроена е и я боли. Влияе и на мен.

— Можеш ли да продължиш?

— Мисля, че да — отвърна той. — Не съм сигурен. Ако припадна…

— Можем да спрем за малко — предложи Ноеми.

— Не, всичко е наред — увери я Франсис.

— Подпри се на мен. Хайде.

— Ти си ранена.

— Ти също.

Той се поколеба, но накрая се хвана за рамото ѝ и двамата продължиха да вървят един до друг, Каталина крачеше отпред. Гъбите ставаха все повече и все по-големи, едва доловимата им светлина сега идваше от тавана и стените.

Най-неочаквано Каталина спря. Ноеми замалко да се блъсне в нея и стисна по-здраво лампата.

— Какво има?

Каталина вдигна ръка и посочи напред. Сега вече Ноеми виждаше защо братовчедка ѝ е забавила крачката. Проходът се разширяваше и отпред изникнаха две тежки двойни врати от много тъмно и много дебело дърво. Върху тях имаше сребърна змия, която, захапала опашката си, образуваше съвършена окръжност, и две големи чукала, два еднакви сребърни кръга, увиснали от зъбите на две еднакви змийски глави с кехлибарени очи.

— Води до помещението под криптата — обясни Франсис. — Трябва да отидем там и после да се качим.

Той издърпа едно от чукалата. Вратата беше тежка, но поддаде, след като Франсис я изтегли с все сила, и Ноеми влезе, като държеше високо лампата. Направи четири крачки и свали лампата. Нямаше нужда от нея, нямаше нужда да осветява пътя.

Помещението беше покрито с гъби с различни размери — жив органичен гоблен, украсил високите стени. Гъбите се катереха и се спускаха по тях като мидички по корпуса на заседнал на плиткото допотопен кораб и светеха, предоставяха на голямата стая източник на нетрепкаща светлина, по-силна от светлината на факлите и свещите. Това беше светлината на умиращо слънце.

Металната врата вдясно бе пощадена от гъбите, нямаше следи от гъби и по полилея горе с нагънати метални змии и свещи, които бяха изгорели почти изцяло. По каменния под също почти нямаше гъби, само тук-таме между разхлабените плочки се подаваше по някоя, и не беше трудно да видиш огромната мозайка, която служеше за украса. Тя представляваше черна змия със светещи очи, захапала стръвно опашката си, и около влечугото имаше шарка от сплетени на венец пълзящи растения и цветя. Приличаше на уробороса, който Ноеми беше видяла в оранжерията. Тази тук беше по-голяма и по-великолепна, а от сиянието на гъбите изглеждаше зловещо.

Помещението беше голо, ако не броим масата върху каменния подиум. Беше покрита с жълто сукно и на нея имаше сребърна чаша и сребърна кутия. За фон служеше дългата копринена драперия, и тя жълта на цвят. Тя прикриваше врата.

— Води към гробницата — каза Франсис. — Трябва да минем през нея.

Ноеми видя зад металната врата каменни стъпала, но вместо да се опита да я отвори, тя се качи свъсена на каменния подиум. Остави лампата на пода и прокара ръка по масата, после вдигна капака на кутията. Вътре намери нож с украсена със скъпоценни камъни ръкохватка и го извади.

— Виждала съм го — обясни — в сънищата си. Франсис и Каталина бяха влезли бавно в помещението и я гледаха. — Хауард убиваше с него деца — продължи Ноеми.

— Той правеше много неща — допълни Франсис.

— Канибализъм така, между другото.

— Причастие. Децата ни се раждат, заразени с гъбите, и който яде от плътта им, яде и от гъбите и така ставаме силни, а това на свой ред ни обвързва по-здраво с мрака. Свързва ни с Хауард.

Най-неочаквано Франсис се смръщи и се наведе. Ноеми си помисли, че ще повърне, но той продължи да стои така с ръце около корема. Тя пусна ножа на масата и след като слезе от подиума, отиде при Франсис.

— Какво има? — попита тя.

— Боли — отвърна Франсис. — Нея я боли.

— Коя нея?

— Тя говори.

Ноеми забеляза някакъв звук. Бе звучал през цялото време, но тя не му беше обръщала внимание. Беше много тих, почти нечут и не беше трудно Ноеми да реши, че само ѝ се е сторило. Тананикане, приличаше много на тананикане. Жуженето, което Ноеми беше чувала и друг път, но сега то бе много пискливо.

„Не гледай!“

Тя се обърна. Жуженето като че ли се разнасяше откъм подиума и Ноеми се насочи към него. Щом се приближи, шумът се засили.

Идваше иззад жълтата драперия. Ноеми вдигна ръка.

— Недей — спря я Каталина. — Не ти трябва да гледаш.

Пръстите ѝ докоснаха драперията и жуженето се превърна в звука на рояк, вместен в главата ѝ, в трескавия шум на хиляди насекоми, които се блъскат в стъкло, толкова силен, че Ноеми го чувстваше едва ли не като вибрация, прорязала въздуха, и затова вдигна глава.

„Не гледай.“

По пръстите ѝ сякаш пъплеха пчели, изпълнили въздуха с живи невидими криле, и тя отстъпи инстинктивно, обърна се на другата страна и прикри очи, но се вкопчи в плата и го дръпна толкова силно, че още малко, и да го раздере и да го смъкне на пода.

Ноеми погледна смъртта право в лицето.

В зейналата, отворена за писък паст на жена, застинала във времето. Мумия с няколко зъба, увиснали от устата ѝ, и с жълта кожа. Дрехите, с които я бяха погребали, отдавна бяха станали на прах и сега тя бе облечена в други одежди: голотата ѝ беше прикрита от гъби. Те растяха от туловището и корема, надолу по ръцете и краката ѝ, по главата така, че образуваха корона, светещ златист ореол. Гъбите я държаха права, закотвена за стената като чудовищна Богородица в катедрала от мицел.

И именно това нещо, мъртво и погребано преди много години, издаваше жуженето. Онзи ужасен звук. Именно това златисто петно Ноеми беше виждала в сънищата си, именно тази ужасна твар, заселила се в стените на къщата. Тя бе протегнала ръка и на тази ръка носеше пръстен с кехлибар. Ноеми го позна.

— Агнес — каза тя.

Жуженето — то беше ужасно и оглушително, притегляше я надолу и я караше да прогледне и да разбере.

„Погледни!“

Върху лицето ѝ имаше плат, който я притискаше и задушаваше, докато накрая тя не припадна колкото да дойде на себе си в ковчег. Простена стреснато, защото, макар и да бе подготвена за това, макар и да знаеше какво ще се случи, беше уплашена. Натисна отново и отново с длани капака на ковчега, при което в кожата ѝ се забиха трески, и се разпищя, помъчи се да излезе, ала ковчегът не поддаваше. Ноеми крещеше и крещеше, но не дойде никой. Не се и очакваше да дойде. Нещата бяха замислени така.

„Погледни!“

Тя, гъбата, имаше нужда от нея. Имаше нужда от ума ѝ. Сама по себе си, гъбата нямаше ум. Нямаше истински мисли, истинско съзнание. Едва доловими следи — като съвсем лекото ухание на рози. Дори канибализацията на тленните останки на жреците не носеше истинско безсмъртие, тя само засилваше въздействието на гъбите, създаваше връзка между всички присъстващи. Обединяваше, ала не можеше да съхрани за вечността, колкото до гъбите, те сами по себе си церяха, удължаваха живота, не предлагаха обаче вечен живот.

Но Дойл, умният, толкова умният Дойл с научните и алхимичните му познания, със страстта му към биологичните процеси, Дойл бе схванал всички възможности, които никой друг не бе проумял.

Ум.

Гъбата имаше нужда от човешки ум, който да служи като вместилище за спомени и да предложи власт. Слееха ли се в едно, гъбата и подходящият човешки ум бяха като восък, а Хауард беше като печат и оставяше отпечатъка си върху новите тела, както печатът оставя отпечатък върху хартия.

„Погледни!“

Чрез гъбите жреците бяха успели да предадат помежду си, чрез родословието си някои откъслечни спомени, но това бяха единични, произволни случаи. Дойл беше систематизирал нещата. И единственото, от което имаше нужда, бяха хора като Агнес.

Неговата жена. Негов близък човек.

Сега обаче Агнес вече я нямаше. Агнес беше мракът и мракът беше Агнес, колкото до Хауард, и да погинеше в този миг, той пак щеше да съществува в мрака, понеже беше сътворил восъка, печата и хартията.

И болеше. Мрака го болеше. Агнес я болеше. Гъбите. Къщата с нейното тление, със скритите пипала, плъзнали под и по стените и подхранвани от всякакви мъртви неща.

„Той е ранен. Ние сме ранени. Погледни, погледни, погледни. Погледни!“

Жуженето вече беше трескаво и толкова силно, че Ноеми си запуши ушите и се разпищя — в главата ѝ крещеше някакъв глас.

Франсис я стисна за раменете и я обърна на другата страна.

— Не я гледай — каза ѝ. — Никой от нас не бива да я поглежда.

Изведнъж жуженето заглъхна, Ноеми вдигна глава и погледна Каталина, която се беше втренчила в пода, после се обърна и погледна ужасена Франсис.

В гърлото ѝ се надигна стон.

— Погребали са я жива — пророни Ноеми. — Погребали са я жива и тя е издъхнала, а по тялото ѝ са поникнали гъби и… мили Боже… това вече не е човешки ум… той я е създал наново. Създал я е наново.

Беше се задъхала. Едвам дишаше, а жуженето беше заглъхнало, жената обаче още беше там. Ноеми се извърна, изкушена да погледне отново отблъскващия череп, но Франсис я хвана за брадичката.

— Не, не, погледни ме. Стой тук с мен.

Ноеми си пое дълбоко въздух, чувстваше се като гмуркач, който излиза на повърхността. Тя се взря в очите на Франсис.

— Тя е мракът. Знаеше ли?

— Тук идват само Хауард и Върджил — обясни Франсис.

Трепереше.

— Но ти си знаел!

Всички призраци бяха Агнес. По-точно, всички призраци живееха вътре в Агнес. Не, и това не беше точно. Онова, което навремето е било Агнес, се е превърнало в мрака и вътре в мрака живееха призраци. Беше влудяващо. Беше смразяващо. Като обсебване и дори по-лошо, като нещо, което Ноеми дори не можеше да опише. Творението на живота след смъртта с костния мозък, костите и нервните окончания на жена, създадено от спори и пънчета на гъби.

— Рут също знаеше и не можехме да направим нищо. Тя ни държи тук, именно чрез нея Хауард контролира всичко. Не можем да се махнем оттук. Не ни пускат.

Франсис беше плувнал в пот, после се свлече на колене, вкопчен в ръцете на Ноеми.

— Какво има? Ставай — каза тя и след като също падна на колене, го докосна по лицето.

— Той е прав, не може да се махне оттук. Всъщност не можеш и ти.

Каза го Върджил. Той отвори металната портичка и влезе вътре. Стъпваше съвсем нехайно, сякаш беше излязъл на разходка. Дали не беше халюцинация? Може би дори не беше тук. Ноеми се взря в него. „Изключено“, помисли си тя.

— Какво? — попита Върджил, сви рамене и остави портичката да се затвори след него със силно тракане. Наистина беше там. Не беше халюцинация. Вместо да ги проследи през тунела, просто беше минал отгоре, през гробището, и беше слязъл по стъпалата на криптата. — Клетата ти. Наистина изглеждаш стъписана. Нали не си смятала, че си ме убила? И че съвсем случайно съм носел тинктурата в джоба си? Сам допуснах да изпиеш малко от нея, сам допуснах да се изплъзнеш за кратко от контрола ни. Сам допуснах да създадеш тази суматоха.

Ноеми преглътна. Франсис трепереше до нея.

— Защо?

— Не е ли очевидно? За да нараниш баща ми. Самият аз не можех да го направя. Франсис също. Ти видя как той е тласнал Рут към самоубийство. Щом научих какво е намислил Франсис, си казах: това е моят шанс. Нека момичето се отскубне от онова, което го спъва, нека видим на какво е способно то като външен човек, който все още не се подчинява докрай на правилата ни и може да се съпротивлява. И сега той умира. Чувстваш ли? А? Тялото му се разпада.

— Това няма как да е добре за теб — натърти Ноеми. — Ако нараниш него, нараняваш мрака, и да умре тялото му, той пак ще съществува в мрака. Умът му…

— Той е обезсилен. Сега аз контролирам мрака — отвърна ядосан Върджил. — Когато умре, ще е завинаги. Няма да допусна да се пресели в ново тяло. Промяна. Това искаше, нали? Излиза, че желанията ни са еднакви. — Върджил отиде при Каталина и я погледна ухилен. — Ето те и теб, скъпа жено. Благодаря за приноса ти в увеселението днес вечерта — каза той и ѝ стисна ръката уж с обич.

Каталина се свъси, но не помръдна.

— Не я закачай — каза Ноеми, докато се изправяше и се пресягаше да вземе ножа в сребърната кутия.

— А ти не се бъркай. Тя ми е жена.

Ноеми стисна ножа.

— Само недей да…

— А ти пусни ножа — прекъсна я Върджил.

„За нищо на света“, помисли си тя, но ръката ѝ трепереше и цялото ѝ тяло я тласкаше към това да се подчини.

— Изпих тинктурата. Нямаш власт над мен.

— Да, колкото и да е странно — отвърна Върджил и след като пусна Каталина, погледна Ноеми. — Да, там наистина се отскубна от контрола ни. Но тинктурата не действа толкова дълго и докато се разхождаше из къщата, докато слизаше към това помещение, ти отново беше изложена на влиянието на мрака. Вдишваш го заедно с малките невидими спори. Намираш се в сърцето на къщата. И тримата се намирате там.

— Мракът е наранен. Ти не можеш да…

— Днес си изпатихме всички — съгласи се Върджил и сега Ноеми видя, че по челото му са избили капчици пот и очите му блестят трескаво. — Но сега вече си върнах контрола и вие ще правите каквото кажа.

Пръстите я боляха и изведнъж Ноеми изпита чувството, че държи в ръката си горещ въглен. Тя изпусна ножа, който падна с трясък на пода.

— Казвах ли ти аз! — подметна присмехулно Върджил.

Тя погледна надолу към ножа в краката ѝ. Беше съвсем близо, а Ноеми не можеше да го вземе. Дланите и пръстите ѝ бяха изтръпнали. Тя усещаше пронизваща парлива болка в ръката си и счупените кости.

— Погледни това място — подкани Върджил и се извърна погнусен към полилея над главите им. — Хауард живееше в миналото, докато аз гледам напред към бъдещето. Трябва да отворим отново рудника, да се погрижим да сменим мебелите тук с нови, да прокараме истинско електричество. Имаме нужда от прислужници, разбира се, от нови автомобили и деца. Надявам се да не се затрудниш да ми родиш много деца.

— Не — отвърна Ноеми, но през шепот — усещаше как Върджил я държи във властта си, сякаш я стискаше с невидима ръка за рамото.

— Ела насам — нареди той. — Още от самото начало си моя.

Гъбите по стените се люшнаха като живи, като анемони, които се гънат под водата. Изпускаха облаци златиста прах и въздишаха. Или може би въздишаше самата Ноеми, защото отново усети как я обгръща сладостното страшно чувство и ѝ се завива свят. Притеснителната болка в лявата ѝ ръка се притъпи и изчезна.

Върджил беше протегнал ръце към нея и тя си представи как се отпуска в обятията му, колко хубаво ще бъде да се остави във властта му. Дълбоко в себе си искаше да бъде разкъсана, да крещи от срам и Върджил да запуши с ръка устата ѝ.

Гъбите засияха по-силно и Ноеми си помисли, че по-късно може би ще ги докосне, ще прокара длани по стената и ще опре лице до меката им плът. Искаше ѝ се да си почине с кожа, долепена до слузестите им тела, те, тези прелестни гъби вероятно щяха да я покрият, да запълнят устата, ноздрите и очните ѝ ябълки така, че тя да не може да си поеме дъх, да се загнездят в стомаха ѝ и да покълнат по бедрата ѝ. А Върджил щеше да проникне дълбоко в нея и светът щеше да се превърне в размазано златисто петно.

— Недей — каза Франсис.

Ноеми беше слязла от подиума, но Франсис се пресегна и стисна наранените ѝ пръсти, така че тя се смръщи от болка. Погледна го, примига и застина.

— Недей — пророни Франсис и Ноеми усети, че е уплашен. Въпреки това Франсис слезе по стъпалата отпред, сякаш за да я заслони като с щит. Гласът му беше пресеклив и напрегнат, още малко, и да заглъхне. — Остави ги да вървят.

— Защо изобщо да го правя? — попита невинно Върджил.

— Не е хубаво. Не е хубаво онова, което вършим.

Върджил посочи зад рамото си към тунела, откъдето бяха дошли.

— Чуваш ли? Баща ми издъхва и когато тялото му най-сетне рухне, ще имам пълна власт над мрака. Трябва ми съюзник. Все пак сме една кръв.

На Ноеми ѝ се стори, че наистина чува нещо, че в далечината Хауард Дойл стене и плюе кръв, че се мъчи да си поеме въздух и от тялото му се стича черна течност.

— Виж какво, Франсис. Не съм егоист. Можем да делим поравно — заяви великодушно Върджил. — Ти искаш момичето, аз също. Това не е причина да влизаме в сблъсък, нали? Пък и Каталина си я бива. Хайде, хайде, не изглупявай.

Франсис беше вдигнал ножа, изпуснат от Ноеми, и сега го държеше.

— Само да си посмял да ги нараниш!

— Нима ще се опиташ да ме намушкаш? Нека те предупредя, че аз съм малко по-труден за убиване от една жена. Да, Франсис, успя да убиеш майка си. И за какво? Заради едно момиче? И сега какво? Мой ред ли е?

— Върви по дяволите!

Франсис се спусна към Върджил, но внезапно спря с ръка, застинала във въздуха и стиснала ножа. Ноеми не виждаше лицето му, ала можеше да си представи как изглежда. Със сигурност като нейното, понеже и тя се бе превърнала в статуя, Каталина също стоеше, без да помръдва.

Пчелите се раздвижиха и жуженето екна отново. „Гледай!“

— Не ме принуждавай да те убивам — предупреди го Върджил и хвана треперещата ръка на Франсис. — Пусни ножа.

Франсис го избута встрани и го запрати към стената със сила, която изглеждаше невъзможна.

За стотна от секундата Ноеми почувства болката на Върджил, прилива на адреналин във вените си и неговият гняв се сля с нейния. „Франсис, малък негодник такъв.“ За кратко мракът ги беше свързал и Ноеми изпищя така, че замалко да си прехапе езика. Отстъпи назад, краката ѝ се подчиниха бавно. Една, втора крачка.

Върджил се смръщи. Очите му сякаш излъчваха златиста светлина, когато той пристъпи напред и изтръска мъничките парченца гъби и прахта, полепнали по сакото му.

Жуженето се засили, оживя и Ноеми се свъси.

— Пусни го.

Франсис простена и се нахвърли още веднъж на Върджил. Братовчед му го спря с лекота. Беше много по-силен и този път бе готов за нападението. Отби отчаяния удар на Франсис, замахна яростно и злобно и го фрасна по главата. Франсис залитна, но успя да се закрепи и да отвърне на удара. Заби юмрук в устата на Върджил, който простена ядосано и уплашено.

Той присви очи и си обърса устата.

— Сега ще те накарам да си глътнеш езика — закани се Върджил.

Мъжете си размениха местата и сега вече Ноеми виждаше лицето на Франсис, кръвта, рукнала от слепоочието му, докато той надигаше и клатеше глава, видя и широко отворените му очи, разтрепераните му ръце и устата, която ту се отваряше, ту се затваряше като на риба на сухо.

Мили Боже, Върджил наистина щеше да го направи. Щеше да накара Франсис да си глътне езика.

Ноеми чу как жуженето на пчелите се засилва зад нея.

„Погледни!“

Тя се обърна, при което погледът ѝ падна върху лицето на Агнес с уста без устни, застинала от болката във вечен кръг, и си запуши ушите, после се запита трескаво защо шумът не затихва. Защо продължава да звучи и да се връща отново и отново.

И изведнъж проумя нещо, което дотогава ѝ беше убягвало и което е трябвало да види още от самото начало: че страховитият злокобен мрак около тях всъщност е проявление на всички страдания, сполетели тази жена. Агнес. Тласната към лудост, тласната към гняв, тласната към отчаяние — от нея не бе останало друго, освен тази малка частица, която продължаваше да пищи от болка.

Тя беше змията, захапала опашката си.

Тя сънуваше, обречена за вечни времена на кошмара, сънуваше със затворени очи дори когато очите ѝ бяха станали на пепел.

Жуженето беше гласът на тази жена. Тя вече не можеше да съобщи какво я мъчи, но можеше да крещи от неизразимите ужаси, които я бяха сполетели, от опустошение и болка. Дори след като свързаните спомени и мисли бяха изтръгнати от нея, тя продължаваше да носи в себе си изпепеляващия гняв и той прогаряше съзнанието на всеки, доближил се до него. Какво искаше тази жена?

Просто да бъде освободена от терзанията.

Просто да се събуди. А тя нямаше как да го направи. Не можеше дори да се събуди.

Жуженето се засилваше и заплашваше да нарани отново Ноеми, да превземе ума ѝ, тя обаче се наведе, грабна рязко с чевръсти пръсти газената лампа и вместо да мисли какво ще прави оттук нататък, си спомни простичката фраза, изречена от Рут. „Отвори очи, отвори очи!“ Закрачи бързо и решително и на всяка крачка заповтаря: „Отвори очи!“.

Метна лампата към лицето на трупа. Гъбите около главата на Агнес в миг пламнаха и създадоха огнен ореол, после езиците на огъня плъзнаха бързо надолу по стената — органичното вещество явно гореше лесно като подпалки — и от тях гъбите почерняха и се напукаха.

Върджил изпищя. Прегракнало и ужасно, после се строполи на пода и задраска по плочите в опит да се изправи. Франсис също се свлече на земята. Агнес беше мракът, а мракът беше част от тях, затова внезапната болка, връхлетяла Агнес, явно се беше предала като по нервни окончания и по мрежата от гъби. От своя страна Ноеми се отърси докрай от унеса, изтласкана встрани от мрака.

Спусна се, слезе от подиума и веднага отиде при братовчедка си, за да долепи длан до лицето ѝ.

— Добре ли си? — попита я.

— Да — отвърна Каталина, като кимаше трескаво. — Да.

Както лежаха на пода, и Върджил, и Франсис стенеха. Върджил се пресегна да хване Ноеми, опита се да се надигне и Ноеми го изрита в лицето, той обаче се помъчи още веднъж да я сграбчи за крака. Ноеми отстъпи назад, а Върджил продължи да протяга ръка, както стенеше и се дърпаше напред, макар и да не можеше да ходи. Пълзеше със стиснати зъби към Ноеми.

Тя отстъпи още една крачка назад, притесняваше се да не би Върджил да ѝ скочи.

Каталина взе ножа, който Франсис беше изпуснал, после застана над съпруга си и когато той се извърна да я погледне, насочи ножа към лицето му и го заби в окото му по същия начин, както бе направила с Хауард Дойл.

Върджил се свлече със сподавен стон и Каталина заби ножа още по-надълбоко със стиснати устни, от които не се отскубна и една-едничка дума. Върджил се загърчи с отворена уста, плюеше и се опитваше да си поеме въздух. Накрая застина.

Жените се хванаха за ръце и го погледнаха. Кръвта му шуртеше по черната глава на змията, обагряше я в червено и Ноеми съжали, че нямат голям остър нож, за да му отсече главата, както баба ѝ беше обезглавила рибата.

От начина, по който Каталина я стискаше за ръката, тя разбра, че и братовчедка ѝ иска същото.

Точно тогава Франсис каза нещо, затова Ноеми приклекна до него и се помъчи да му помогне да се изправи.

— Хайде — подкани тя, — да бягаме!

— Мракът умира, ние умираме — отвърна Франсис.

— Да, ще умрем, ако не се махнем още сега от тук — съгласи се Ноеми.

Огънят обхващаше бързо цялото помещение, ту тук, ту там пламваха гъби, горяха и жълтите завеси, които Ноеми беше дръпнала.

— Не мога да се махна.

— Да, можеш — настоя Ноеми и стиснала зъби, го издърпа нагоре. Но нямаше как да го накара да ходи. — Каталина, помогни ни — извика тя.

Двете прихванаха отстрани Франсис, преметнаха ръцете му през раменете си и го завлякоха при металната портичка. Не се затрудниха да я отворят, после обаче Ноеми огледа стъпалата, които извеждаха горе, и се запита как ще ги изкачат. Но нямаше друг начин. Тя се извърна назад и видя Върджил, още лежеше на земята, по него от време на време се сипеха искри и цялото помещение бе обхванато от неудържим огън. По стените на стълбището също растяха гъби, които като че ли се подпалваха. Тримата трябваше да побързат.

Тръгнаха да се качват и Ноеми ощипа Франсис, за да го накара да отвори очи и да им помогне. С тяхно съдействие той изкачи няколко стъпала, Ноеми се видя принудена буквално да го влачи по последните две-три и накрая стъпи запъхтяна в помещението с крипти от двете страни. Видя сребърни надгробни плочи, прогнили ковчези, празни вази, в които някога сигурно е имало цветя, няколко малки гъби по пода, от които идваше мъждива светлина.

За щастие, благодарение на Върджил вратата на гробницата беше отворена. Когато тримата излязоха навън, мъглата и нощта ги чакаха, за да ги притиснат в обятията си.

— Портичката — каза Ноеми на Каталина, — знаеш ли как се стига до нея?

— Много тъмно е, мъглата — отвърна братовчедка ѝ.

Да, мъглата, която беше уплашила Ноеми с тайнственото си златисто сияние, жуженето, което всъщност беше Агнес. Но сега Агнес се бе превърнала под краката им в стълб от огън и те трябваше да намерят как да излязат оттук.

— Франсис, отведи ни при изхода — каза Ноеми.

Младежът се извърна да я погледне с полусклопени очи и успя да кимне и да посочи наляво. Тръгнаха в тази посока, Франсис се беше облегнал на Ноеми и Каталина и току се препъваше. Надгробните камъни се издигаха от земята като натрошени зъби и Франсис простена и посочи в друга посока. Ноеми нямаше представа накъде вървят. Нищо чудно да се въртяха в кръг. Каква ирония само! В кръг!

Мъглата беше непрогледна, но накрая Ноеми зърна отпред металната портичка на гробището, тримата бяха посрещнати от змията, захапала опашката си. Каталина бутна вратата, за да я отвори, и те тръгнаха по пътеката, която щеше да ги изведе при къщата.

— Къщата гори — възкликна Франсис, когато спряха при вратата да си поемат дъх.

Ноеми си даде сметка, че наистина е така. В далечината се мержелееше сияние, което се виждаше дори в мъглата. Ноеми не различаваше ясно Високото място, но си го представяше. Представяше си как старите книги в библиотеката се подпалват бързо, как хартията и кожата горят, как махагоновите мебели и тежките завеси с пискюли по прозорците тлеят, как остъклените бюфети с безценните сребърни предмети пукат, как нимфата и стълбът тлеят и от тавана се сипят парчета. Как пожарът се плисва като река нагоре по стълбището и дъските пукат, а прислужниците на семейство Дойл продължават да стоят като истукани по стъпалата.

Как старите картини трещят, как излинелите фотографии се нагъват на фунии и се разпадат, как вратите се превръщат в огнени арки. Как пламъците поглъщат портретите на жените на Хауард Дойл и леглото му се превръща в огнено ложе, как разложеното му гаснещо тяло е задушено от пушек, как лекарят лежи неподвижно на пода, а огънят захапва завивките, захапва сантиметър по сантиметър и Хауард Дойл и старецът пищи, а няма кой да му помогне.

Ноеми си представи как, невидими под картините, завивките, чиниите и чашите, гъбите също горят, пукат и подхранват пожара.

Къщата пламтеше в далечината. Нека пламти, докато стане на пепел.

— Да вървим — пророни Ноеми.