Мексиканска готика

21

Дневна светлина. Ноеми не помнеше някога да е била по-благодарна за такава обичайна гледка: въодушеви се от сноповете светлина, които се процеждаха иззад пердетата. Дръпна ги и долепи длани до прозореца. Опита да отвори вратата. Както и очакваше, беше заключено.

Бяха ѝ оставили поднос с храна. Чаят беше изстинал и Ноеми не посмя да отпие от него — не знаеше какво има вътре. Не се престрашаваше да вземе дори препечената филия. Отхапа малко от коричката и пийна вода от чешмата в банята.

Но ако спорите на гъбата се носеха във въздуха, не беше ли все едно? Тя така и така ги вдишваше. Гардеробът беше отворен и Ноеми видя, че са изпразнили куфара ѝ и са върнали дрехите по закачалките.

Беше студено, затова тя си облече карираната рокля с дълъг ръкав, с бяла кръгла якичка и с маншети, и те бели. Беше топла, въпреки че Ноеми не обичаше карета. Дори не помнеше да е слагала роклята в багажа, но сега беше доволна, че ѝ е подръка.

След като се среса и си обу обувките, още веднъж опита да отвори прозореца, но той не помръдна. Вратата също. Сред приборите, които ѝ бяха оставили, имаше лъжица, но тя нямаше да ѝ помогне. Точно когато Ноеми се питаше дали все пак не може да отвори с нея вратата, в ключалката се завъртя ключ и на прага застана Флорънс. Както обикновено, изглеждаше много подразнена, че вижда Ноеми. Онзи ден чувството беше напълно споделено.

— Какво си намислила, да се умориш от глад ли? — попита Флорънс, след като видя подноса при вратата, до който Ноеми не се бе и докоснала.

— След всичко, което се случи, не бих казала, че имам апетит — отвърна безизразно Ноеми.

— Трябва да се храниш. При всички положения Върджил иска да те види. Чака в библиотеката. Ела с мен.

Ноеми тръгна след жената по коридорите и слезе пак заедно с нея по стълбището. Флорънс не ѝ каза нищо, през цялото време Ноеми вървеше две крачки след нея, но щом слязоха на долния етаж, се спусна към входната врата. Притесняваше се да не би да са я заключили, ала дръжката поддаде и тя изскочи в мъгливата утрин. Мъглата беше гъста, но на Ноеми това не ѝ пречеше. Тя се втурна слепешката към нея.

По тялото я зашиба висока трева и роклята ѝ се закачи в нещо. Ноеми чу как тя се разпаря, но я издърпа и продължи нататък. Ръмеше ситен дъждец, от който косата ѝ се навлажни. Но и да гърмеше, и да се святкаше, и да валеше град, това нямаше да я спре.

Все пак Ноеми спря. Изведнъж беше останала без дъх и дори когато спря и се помъчи да се успокои, пак не успя да си поеме въздух. Имаше чувството, че някой я души, и се подпря със стон на едно дърво с ниски клони, които я одраскаха по слепоочието, затова Ноеми изсъска, пипна се по главата и усети под върховете на пръстите си кръв.

Трябваше да върви по-бавно, да гледа къде стъпва, но мъглата беше гъста и Ноеми пак трудно си поемаше дъх. Тя се подхлъзна, строполи се на земята и си изгуби обувката. Уж беше там, а след миг вече я нямаше.

Ноеми се помъчи да се изправи, но не намери сили — още усещаше безпощадния натиск върху гърлото си. Успя да се закрепи на колене. Затърси слепешката изчезналата обувка, но накрая се отказа. Все едно къде беше. Ноеми изхлузи и другата обувка.

Боса, щеше да продължи нататък боса. Стисна втората обувка в ръка и се опита да помисли. Мъглата беше забулила всичко. Дърветата, храстите и къщата. Ноеми нямаше представа в коя посока да поеме, но чуваше как тревата шуми и беше сигурна, че някой върви към нея.

Още не можеше да диша, гърлото ѝ пламтеше. Тя се задави в опит да напълни дробовете си с въздух. Заби пръсти в мократа пръст и след като се изправи, се завлече нататък. Четири, пет, шест крачки, преди да се препъне отново и да застане на колене.

Сега вече беше късно. От мъглата изникна висок тъмен силует, който се надвеси над нея. Тя вдигна ръце, за да го изтласка, но безуспешно. Мъжът се наведе и я грабна като парцалена кукла, а Ноеми поклати глава.

Заудря напосоки с обувката по лицето му и той изсумтя ядосано. Пусна я да падне в калта. Ноеми се издърпа напред, готова, ако се наложи, да запълзи, но всъщност не беше причинила болка на мъжа и той я придърпа в ръцете си.

Понесе я обратно към къщата, а тя не можеше дори да възрази: от боричкането гърлото ѝ като че ли се беше запушило окончателно и сега Ноеми не можеше изобщо да си поеме въздух. За капак видя и колко близо е къщата — Ноеми беше изминала само няколко метра и после се беше свлякла на земята.

Видя верандата, входната врата отпред и се извърна да погледне мъжа.

Върджил. Той отвори вратата и я понесе нагоре по стълбището. Отстрани на кръглия прозорец със стъклописа в горния край имаше тъничка змия. Ноеми не я беше забелязвала дотогава, сега обаче образът беше съвсем ясен: змия, захапала опашката си.

Те влязоха в стаята ѝ, после и в банята. Върджил я положи предпазливо във ваната и Ноеми ахна, когато той пусна крана и ваната започна да се пълни.

— Събличай ги тези дрехи и се почисти — каза той.

Задъхването беше изчезнало. Сякаш някой бе превключил електрически ключ. Но сърцето ѝ пак биеше като обезумяло и тя погледна Върджил с леко отворена уста, както се държеше отстрани за ваната.

— Ще настинеш — добави непринудено той и се пресегна, сякаш за да разкопчае горното копче на роклята ѝ.

Ноеми го шляпна по ръката и стисна яката на роклята.

— Недей! — изкрещя тя и думата като че ли проряза езика ѝ така, че я заболя.

Той се подсмихна развеселен.

— Ти си си виновна, Ноеми. Сама реши да се потъркаляш в калта и дъжда, сега се измий. Събличай се, докато не съм те принудил — каза Върджил.

В гласа му нямаше заплаха, той говореше много овладяно, но върху лицето му се беше изписала гневна враждебност.

Тя разкопча с треперещи ръце копчетата и след като съблече роклята, я намачка на топка и я метна на пода. Остана само по бельо. Помисли, че това унижение ще му е достатъчно, но той се облегна на стената и понавел глава, я загледа.

— Е? — каза. — Мръсна си. Съблечи всичко и се измий. Виж на какво прилича косата ти.

— Първо излез от банята.

Върджил грабна трикраката табуретка и седна най-невъзмутимо.

— Няма да ходя никъде.

— Аз пък няма да се събличам гола пред теб.

Върджил се наведе, сякаш се канеше да сподели с нея някаква тайна.

— Мога да те принудя да ги махнеш тези дрехи. Няма да ми отнеме и минута и ще те заболи. Но можеш да се съблечеш и сама като добро момиче.

Говореше сериозно. Ноеми още се чувстваше замаяна и водата беше много гореща, но тя си свали бельото и го метна встрани, в ъгъла на банята. Взе сапуна, оставен в порцеланова чинийка, и си насапуниса косата, ръцете и дланите. Поля се бързо, за да махне сапунената пяна.

Върджил беше спрял водата и се беше подпрял с левия лакът отстрани на ваната. Пак добре, че гледаше пода, а не нея, явно се задоволяваше да съзерцава плочките. Той разтърка с пръсти устата си.

— Пукна ми устната с обувката — обясни.

По устните му имаше засъхнала кръв и Ноеми бе доволна, че ако не друго, е успяла поне да го удари.

— Заради това ли ме изтезаваш?

— Как така те изтезавам? Исках да съм сигурен, че няма да припаднеш във ваната. Ще бъде жалко, ако се удавиш в банята.

— Можеше да ме пазиш и пред вратата, свиня такава — тросна се Ноеми и вдигна от лицето си кичура коса, паднал върху него.

— Да. Но нямаше да е толкова забавно — отговори Върджил.

Усмивката му можеше да мине и за чаровна, ако Ноеми го беше срещнала на парти и не го познаваше. Върджил беше заблудил с тази усмивка Каталина, но така се хилеха само хищници. На Ноеми ѝ идеше да го удари още веднъж, да му причини болка заради братовчедка си.

Кранчето капеше: кап-кап-кап. В банята не се чуваше нищо друго. Ноеми вдигна ръка и посочи зад Върджил.

— Сега вече можеш да ми подадеш халата.

Той не отговори.

— Казах, можеш да…

Върджил потопи ръка във водата и хвана Ноеми за бедрото, тя се оттласна назад и се удари във ваната така, че водата се разплиска по пода. Инстинктът ѝ подсказваше да се изправи, да изскочи от ваната и да изтича навън. Но Върджил стоеше така, че ѝ беше препречил пътя. Той също го знаеше. За младата жена ваната и водата бяха като щит и тя притегли колене към гърдите си.

— Излез — каза Ноеми, като се постара да го изрече твърдо, а не уплашено.

— Моля? Откога си толкова свенлива? — попита Върджил. — Последния път, когато бяхме тук, не беше такава.

— Онова беше сън — изпелтечи тя.

— Това не означава, че не се е случило.

Ноеми премига невярващо и понечи да възрази. Върджил се наведе и я хвана за тила, а тя изпищя и го изтика, той обаче я държеше за косата и дърпаше с все сила главата ѝ назад.

Беше го правил със сходно движение и в съня. Беше притеглил главата ѝ и я беше целунал, а след това тя го беше пожелала.

Ноеми се опита да се обърне на другата страна.

— Върджил — каза високо Франсис.

Стоеше при вратата и беше стиснал юмруци отстрани на тялото си. Върджил се извърна към братовчед си.

— Да! — извика с твърд глас.

— Доктор Къминс е тук. Готов е да я прегледа.

Върджил въздъхна, пусна Ноеми и сви рамене.

— Е, както личи, ще продължим разговора друг път — заяви той и излезе от банята.

Ноеми не очакваше да я пусне и изпита такова облекчение, че притисна длани до устата си, наведе се и ахна.

— Доктор Къминс иска да те види. Имаш ли нужда от помощ, за да излезеш от ваната? — попита Франсис.

Говореше тихо. Ноеми поклати глава. Лицето ѝ пламтеше, направо гореше от унижение. Франсис грабна една от сгънатите кърпи, оставени на купчинка върху полицата, и ѝ я подаде безмълвно. Ноеми го погледна и стисна кърпата.

— Ще бъда в стаята — каза той.

Излезе и затвори вратата. Ноеми се подсуши и си облече халата.

Когато излезе от банята, доктор Къминс беше застанал при леглото и ѝ показа да седне на него. Премери ѝ пулса, преслуша я, после отвори шишенце със спирт за разтриване и отля малко върху едно памуче. Притисна го до слепоочието ѝ. Ноеми беше забравила, че се е одраскала, и трепна.

— Как е? — попита Франсис.

Стоеше зад лекаря, явно се притесняваше.

— Ще ѝ мине. Само една-две драскотини. Не се налага дори да я превързвам. Но е можело и да не се случва. Мислех, че вече си ѝ обяснил как стоят нещата — каза лекарят. — Ако се беше обезобразила, Хауард щеше да се разстрои много.

— Не му се карайте. Франсис вече ми обясни, че се намирам в къща, пълна с чудовища, които не се гнусят от кръвосмешение, и с техни блюдолизци — обади се Ноеми.

Пръстите на доктор Къминс застинаха и той се смръщи.

— Е. Не сте загубили очарованието, с което общувате с по-възрастни. Донеси чаша вода, Франсис — нареди лекарят и продължи да промива кожата при косата ѝ. — Момичето се е обезводнило.

— Мога и сама — отвърна Ноеми, след което грабна памучето и го долепи до главата си.

Лекарят вдигна рамене и метна слушалките в черната си чанта.

— Франсис трябваше да поговори с вас, но явно снощи не е бил ясен. Не можете да напускате къщата, госпожице Табоада. Никой не може. Тя не го позволява. Ако се опитате да избягате, отново ще получите същия пристъп.

— Как е възможно къща да не позволява да я напускаш?

— Възможно е. И само това има значение.

Франсис дойде при леглото с чашата вода и я подаде на Ноеми. Тя отпи две-три глътки, без да сваля очи от мъжете. Лицето на Къминс привлече вниманието ѝ — в него имаше нещо, което тя не бе забелязвала дотогава и което сега изглеждаше очевидно.

— Вие сте им роднина, нали? Поредният представител на рода Дойл.

— Далечен роднина, затова живея в селото и ръководя семейните дела — отвърна лекарят.

Далечен. Звучеше като шега. Според Ноеми никой в този род не беше „далечен“. Върджил беше споменал, че се е оженил за дъщерята на доктор Къминс, което означаваше, че за капак са се опитали да върнат този „далечен“ роднина в лоното на рода.

„Той иска и ти да си част от семейството“, беше казал Франсис. Ноеми стисна чашата с две ръце.

— Трябва да закусите. Донеси, Франсис, подноса — нареди лекарят.

— Изгубих апетит.

— Не ставайте за смях. Франсис, подноса.

— Чаят топъл ли е? С удоволствие ще го лисна в лицето на добрия доктор — рече весело Ноеми.

Лекарят си свали очилата и сбърчил чело, се зае да ги бърше с носна кърпа.

— Явно сте решили днес да създавате трудности. Защо ли не съм изненадан! Жените си менят постоянно настроенията.

— А вашата дъщеря създаваше ли ви трудности? — попита Ноеми. Лекарят вдигна рязко глава и я изгледа, от което тя разбра, че го е настъпила по болното място. — Дали сте им родната си дъщеря.

— Нямам представа за какво говорите — промърмори той.

— Върджил спомена, че била избягала, но това не е вярно. Никой не си тръгва от това място, вие го казахте. Тя е мъртва, нали? Той ли я уби?

Ноеми и лекарят се вторачиха един в друг. Лекарят продължаваше да стои сковано, по едно време издърпа чашата с водата от ръцете ѝ и я сложи на нощното шкафче.

— Дали да не ни оставиш да си поговорим двамата насаме? — каза Франсис на по-възрастния мъж.

Доктор Къминс стисна ръката на Франсис и изгледа с присвити очи Ноеми.

— Да. Вразуми я. Той няма да търпи такова поведение, знаеш го. — Преди да излезе от стаята, лекарят поспря в долния край на леглото и стиснал лекарската чанта с едната ръка, се обърна към Ноеми: — Щом толкова искате да знаете, дъщеря ми почина при раждане. Не можеше да даде на семейството детето, от което то имаше нужда. Според Хауард вие с Каталина ще се справите по-добре. Различна кръв. Да видим.

Той затвори вратата след себе си.

Франсис грабна сребърния поднос и го донесе при леглото. Ноеми стисна завивките.

— Наистина трябва да хапнеш — подхвана той.

— Да не е отровна? — попита Ноеми.

Франсис се наведе, остави подноса върху скута ѝ и прошепна на испански в ухото ѝ:

— Храната, която ядеш, чаят, да, в тях е слагано нещо. Но яйцето е безвредно, започвай да ядеш. Ще ти разкажа.

— Какво…

— На испански — прекъсна я Франсис. — Той чува през стените, в цялата къща, но не знае испански. Няма да разбере. Говори тихо и се храни, сериозно ти казвам. Наистина си се обезводнила, снощи повръща много.

Ноеми се взря в него. Взе бавно лъжицата и без да сваля очи от Франсис, счупи с нея черупката на твърдо свареното яйце.

— Искам да ти помогна — обясни той, — но е трудно. Сама си виждала на какво е способна къщата.

— Да те държи вътре. Наистина ли не мога да си тръгна?

— Може да те тласне да правиш нещо и да ти попречи за друго.

— Да направлява мислите ти.

— В известен смисъл. По-първично е. Отприщва някои инстинкти.

— Не можех да дишам.

— Знам.

Ноеми хапна малко от яйцето. Щом го глътна, Франсис ѝ показа препечената филия и кимна, но поклати глава за сладкото.

— Все има начин да се измъкнеш оттук.

— Може би. — Франсис извади от джоба си малко шишенце и ѝ го показа. — Помниш ли го?

— Лекарството, което дадох на братовчедка ми. Какво правиш с него?

— След онази случка доктор Къминс ми каза да се отърва от него, но аз не го послушах. Гъбата, спорите ѝ са във въздуха и майка ми я слага и в храната ти. Така малко по малко тя те завладява. Но е много чувствителна към някои неща. Не обича светлина и някои миризми.

— Цигарите ми — щракна с пръсти Ноеми. — Къщата се дразни. Явно се дразни и от тинктурата.

Дали знахарката от града го знаеше? Или това бе просто щастлива случайност? Каталина се беше досетила, че тинктурата влияе на къщата, това поне беше сигурно. Случайно или преднамерено братовчедка ѝ беше намерила ключа, макар и да ѝ бяха попречили да го завърти.

— Не само се дразни — допълни Франсис. — Взаимодейства с тинктурата. Ако пийнеш малко от нея, къщата, гъбата ще поотпуснат хватката, с която те държат.

— Откъде си сигурен?

— Каталина. Опита се да избяга, но Върджил и Артър я заловиха и я върнаха. Намериха отварата, която Каталина пиеше, и решиха, че тя подкопава властта на къщата над нея, затова ѝ я взеха. Но не разбраха, че Каталина се е подготвяла от доста време и е помолила някого в града да пусне писмо от нейно име.

Каталина, умно момиче беше тя. Беше измислила как да повика някого на помощ. За беда, сега и Ноеми, която би трябвало да я спаси, също се беше хванала в капана.

Ноеми посегна към шишенцето, но Франсис я хвана за ръката и поклати глава.

— Не помниш ли какво се случи с братовчедка ти? Ако изпиеш прекалено много наведнъж, ще получиш пристъп.

— Значи тинктурата е безполезна.

— Няма такова нещо. Всеки път трябва да пийваш по малко. Виж какво, доктор Къминс е тук не току-така. Чичо Хауард ще умре. Няма как да го спре. Гъбата ти дава още живот, но не те прави безсмъртен. Не след дълго тялото му вече няма да издържи и тогава той ще се превъплъти. Ще се пресели в тялото на Върджил. Когато това се случи, когато той издъхне, вниманието на всички ще бъдат погълнато от тях. Ще се струпат около двамата. И къщата ще бъде омаломощена.

— Кога ще стане това?

— Скоро — увери я Франсис. — Сама видя Хауард.

Ноеми всъщност не искаше да си спомня какво е видяла. Тя остави яйцето, от което хапваше по малко, и се свъси.

— Той иска и ти да си част от семейството. Приеми го, прояви търпение и аз ще те изведа оттук. Има тунели, които водят до гробището, и си мисля, че мога да скрия в тях провизии.

— Какво точно означава „приеми го“? — попита Ноеми, защото Франсис избягваше погледа ѝ.

Хвана го с една ръка за брадичката и го накара да я погледне. Франсис застина и затаи дъх.

— Той иска да се омъжиш за мен. Да родиш деца от мен. Иска да си една от нас — отговори накрая Франсис.

— А ако откажа? Тогава какво?

— Той ще те принуди.

— Ще изтръгне мозъка ми, както е направил с прислужниците ли? Или просто ще ме изнасили? — попита Ноеми.

— Няма да се стига чак дотам — пророни Франсис.

— Защо?

— Защото му е приятно да контролира хората по други начини. Така ще бъде прекалено грубо. Години наред пускаше баща ми да ходи в града, пуска и Каталина да ходи на църква. Дори пусна Върджил и майка ми да заминат надалеч и да си намерят съпрузи. Знае, че има нужда от хора, които се подчиняват на волята му и вършат каквото им каже, и те трябва да го правят доброволно, иначе е изтощително.

— Но не може да ги контролира през цялото време — намеси се Ноеми. — Все пак Рут се е добрала до пушката, а Каталина се опита да ми каже истината.

— Точно така. Освен това Каталина отказва да разкрие кой ѝ е дал тинктурата, а Хауард се опита как ли не да изтръгне от нея тази информация.

Миньорите също се бяха вдигнали на стачка. Колкото и да му харесваше на Хауард да се мисли за бог, той не можеше през цялото време да принуждава всички да се подчиняват на волята му. Въпреки това през годините явно бе успял да манипулира мнозина и когато това не е било достатъчно, ги е убивал или като Бенито те са изчезвали безследно.

— Откритото противопоставяне няма да свърши работа — заяви Франсис.

Ноеми огледа ножа за малко — знаеше, че Франсис е прав. Какво можеше да стори тя? Да рита и да удря и накрая пак нямаше да постигне нищо.

— Ако се съглася на тази шарада, трябва да измъкнеш и Каталина.

Франсис не отговори, но се свъси, от което Ноеми се досети, че не изгаря от желание да измъква оттук не един, а двама души.

— Не мога да я изоставя — отсече Ноеми и го стисна за ръката, в която той още държеше шишенцето. — Трябва да дадеш от тинктурата и на нея, трябва да освободиш и нея.

— Добре, ще го направя. Говори тихо.

Ноеми пусна ръката му и сниши глас.

— Обещай, закълни се в живота си.

— Обещавам. А сега дали да не опитаме? — попита Франсис и махна стъклената запушалка на шишенцето. — Ще ти се доспи, но малко почивка ще ти дойде добре.

— Върджил вижда сънищата ми — пророни Ноеми и за миг притисна кокалчетата на пръстите към устата си. — Няма ли да разбере, щом вижда сънищата ми? Няма ли да узнае какво мисля?

— Това всъщност не са сънища. Това е мракът. Но внимавай, когато си там.

— Не знам дали мога да ти имам доверие — заяви Ноеми. — Как така си решил да ми помагаш?

Франсис се различаваше по хиляди дребни неща от братовчед си, беше с тънки ръце и безволева уста, докато Върджил беше як и набит. Франсис беше млад и блед, заразен с доброта. Но кой можеше да каже дали всичко това не беше фасада, дали и той нямаше да изпадне в безпощадно безразличие? В края на краищата нищо на това място не беше такова, каквото изглеждаше. Тук имаше безброй тайни.

Ноеми се пипна по тила, там, където пръстите на Върджил се бяха впили в косата ѝ.

Франсис търкулна в дланта си запушалката на шишенцето. То отрази лъча светлина, случайно просмукал се през пердетата: мъничка призма, нарисувала в края на леглото дъга.

— Има една плесенна гъба — Massospora cicadina, която вирее по цикадите. Помня, четох в едно списание статия за това как изглежда: полепва по коремчето на цикадите. Превръща го в купчинка жълта пепел. В списанието пишеше, че и покосени от заразата, цикадите продължават да „пеят“, докато тялото им е разяждано отвътре. Полумъртви, пеят и призовават други цикади да дойдат и да се сношават с тях. Представяш ли си? — попита Франсис. — Права си. Наистина имам избор. Нямам намерение да се разделям с живота, докато пея и се преструвам, че всичко е наред.

Той спря да си играе със запушалката и погледна Ноеми.

— Дотук успяваш да се преструваш много добре — рече тя и го погледна, Франсис също се взря в нея угрижено.

— Да — потвърди той. — А сега ти си тук и аз вече не мога да се преструвам.

Ноеми загледа безмълвно как Франсис налива мъничко от течността в лъжица. Тя глътна тинктурата. Беше горчива. Франсис ѝ подаде салфетката, оставена до чинията ѝ, и Ноеми си избърса устата.

— Нека отнеса подноса — предложи той и след като прибра шишенцето в джоба си, го вдигна.

Ноеми го докосна по ръката и Франсис спря.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш — възрази той. — Трябваше да поговоря с теб по-рано, но съм страхливец.

Тя отпусна глава на възглавниците и се остави във властта на съня. По-късно — и тя не знаеше след колко време — чу шумолене на плат и седна в леглото. В долния му край видя Рут Дойл, която бе приседнала и гледаше надолу към пода.

Не точно Рут. Спомен? Призрак? Не точно призрак. Ноеми си даде сметка, че онова, което вижда, гласът, който ѝ нашепва в ухото и я приканва да отвори очи, всъщност е умът, съзнанието на Рут, все още загнездено в мрака, в пукнатините на покритите с мухъл стени. Сигурно имаше и други умове, сенки на хора, спотаени под тапетите, но те не бяха толкова плътни и осезаеми като Рут. Ако не броим може би златистото привидение, за което Ноеми още не можеше да каже на кого е и което не можеше да определи като човек. Не ѝ приличаше на човек. За разлика от Рут.

— Чуваш ли ме? — попита тя. — Или си като браздите по грамофонна плоча?

Не се страхуваше от момичето. Рут беше млада жена, с която бяха злоупотребили и която бяха зарязали. В привидението ѝ нямаше злоба, имаше само тревога.

— Не съжалявам — промълви Рут.

— Аз се казвам Ноеми. Виждала съм те и друг път, но не съм сигурна, че ме разбираш.

— Не съжалявам.

Ноеми не смяташе, че момичето ще ѝ каже нещо повече от тези няколко думи, но най-неочаквано Рут вдигна глава и се взря в нея.

— Майка не може, няма да те защити. Никой няма да те защити.

„Майка ти е мъртва — помисли Ноеми. — Уби я ти.“ Но се съмняваше, че има смисъл да напомня на някого, на отдавна погребан труп, такива неща. Пресегна се и докосна момичето по рамото. Усети под пръстите си истински човек от плът и кръв.

— Трябва да го убиеш. Баща ми няма да те пусне никога. Грешката беше моя. Не го направих както трябва — поклати момичето глава.

— А как е трябвало да го направиш? — попита Ноеми.

— Не го направих както трябва. Той е бог! Той е бог!

Момичето заплака, притисна и двете си ръце към устата си и се заклати напред-назад. Ноеми се опита да прегърне Рут, тя обаче се хвърли на пода и все така с ръце върху устата, се сви на кравай. Ноеми приклекна до нея.

— Недей да плачеш, Рут — каза и докато го изричаше, тялото на Рут посивя, по лицето и ръцете ѝ плъзнаха бели точици плесен и тя се разрида — по бузите ѝ се затъркаляха черни сълзи, а от устата и носа ѝ на тънка струйка потече жлъчна течност.

Рут започна да се дере с нокти и да пищи прегракнало. Ноеми се отдръпна и се блъсна в леглото. Момичето се гърчеше, драскаше по пода, ноктите му оставяха следи по дървото, а по дланите му се забиваха трески.

Уплашена, Ноеми стисна зъби — идеше ѝ и тя да ревне, после обаче си спомни думите, мантрата.

— Отвори очи — каза Ноеми.

И ги отвори. В стаята беше тъмно. Тя беше сама. Отново валеше. Ноеми се изправи и дръпна пердетата. Стресна се от далечна гръмотевица. Къде беше гривната ѝ? Гривната против уроки. Сега обаче тя нямаше да ѝ помогне. Ноеми намери в чекмеджето на нощното шкафче пакета цигари и запалката — още бяха там.

Щракна запалката, загледа как лумва пламък, после го угаси и върна запалката в чекмеджето.