Мексиканска готика

12

Странно как мислите ѝ се преобразяваха напълно на дневна светлина. Предната нощ, след случката, когато Ноеми се бе разхождала като сомнамбул, тя бе много уплашена и придърпа завивката чак до брадичката си. Докато наблюдаваше през прозореца небето и се чешеше по лявата китка, си помисли, че цялата тази случка е твърде смущаваща и прозаична.

Когато пердетата на прозорците бяха дръпнати и слънцето струеше в стаята, тя изглеждаше запусната и тъжна, но не криеше призраци и чудовища. Духове и проклятия, дрън-дрън! Ноеми си облече бледобежова блуза с дълъг ръкав и с копчета догоре и морскосиня права пола с цепка отзад, обу ниски обувки и се отправи на долния етаж много преди уречения час. Отегчена, обиколи отново библиотеката и поспря пред лавиците с ботанически книги. Предположи, че Франсис е научил толкова много за гъбите, докато е търсил ненаситно мъдрост в тези проядени от насекомите томове. Прокара ръка по сребърните рамки на снимките в коридорите и усети под пръстите си вдлъбнатините и листенцата. Накрая слезе и Франсис.

Тази сутрин не говореше много, затова Ноеми се ограничи с две-три реплики и завъртя цигарата между пръстите си — още не искаше да я пали. Не обичаше да пуши на празен стомах.

Франсис я остави пред църквата, където, както предполагаше Ноеми, оставяха всяка седмица и Каталина, когато тя идваше в града.

— Ще мина да те взема в дванайсет — каза той. — Времето ще ти стигне ли?

— Да, благодаря — отвърна Ноеми.

Той кимна и потегли.

Ноеми се отправи към къщата на знахарката. Жената, която предишния път беше прала отпред, я нямаше, по въжетата нямаше пране. Градът още бе притихнал, не беше станал от сън. Но Марта Дювал вече беше на крак и слагаше отвън при вратата тортили36 — да се сушат, явно смяташе да прави чилакили37.

— Добро утро — поздрави Ноеми.

— Здравей — отвърна с усмивка старицата. — Идваш тъкмо навреме.

— Лекарството готово ли е?

— Да. Влизай вътре.

Ноеми отиде с нея в кухнята и седна на масата. Този ден папагала го нямаше. Бяха само двете. Жената си избърса ръцете в престилката и отвори едно чекмедже, после сложи пред Ноеми малко шишенце.

— Една супена лъжица преди сън ѝ стига. Този път съм го направила по-силно, но и две лъжици да изпие, няма да ѝ навредят.

Ноеми вдигна шишенцето и разгледа съдържанието.

— И това ще ѝ помогне да спи?

— Да, ще ѝ помогне. Но няма да реши всичките ѝ проблеми.

— Защото къщата е прокълната.

— Семейството, къщата — сви рамене Марта Дювал. — Все тая, нали? Проклятието си е проклятие.

Ноеми остави шишенцето и прокара нокът отстрани по него.

— Знаеш ли защо Рут Дойл е убила семейството си? Чувала ли си някакви слухове?

— Човек чува какво ли не. Да, чувала съм. Намират ли ти се още цигари?

— Ще ми свършат, ако не ги разпределям добре.

— Със сигурност смяташ да си купиш още.

— Според мен тук няма къде да купя такива — обясни Ноеми. — Твоят светец си пада по скъпи неща. Между другото, къде е папагалът?

Тя извади пакета „Голоаз“ и почерпи Марта, която остави цигарата до фигурката на светията.

— Още е в клетката, под покривалото. Ще ти разкажа за Бенито. Искаш ли кафе? Не е хубаво да разказваш разни неща, ако нямаш какво да пийнеш.

— Разбира се — потвърди Ноеми.

Още не беше гладна, но кафето сигурно щеше да ѝ отвори апетит. Странна работа. Брат ѝ твърдеше, че на закуска яде като невидяла, а от два дни сутрин тя не бе слагала и залък в уста. Не че ядеше по много и на вечеря. Не се чувстваше добре. Имаше усещането, че се разболява, че е настинала. Надяваше се да не е така.

Марта Дювал сложи чайника да кипне и след като потърси в чекмеджетата, извади тенекиена кутийка. Щом водата завря, жената я сипа в две калаени канчета, добави съответното количество кафе и сложи канчетата на масата. Къщата ѝ миришеше силно на розмарин и сега тази миризма се смеси с уханието на кафе.

— Предпочитам го чисто, но ти искаш ли захар в твоето?

— Така е добре — отвърна Ноеми.

Жената седна и обхвана с ръце канчето.

— Как искаш да ти разкажа историята — накратко или по-подробно. Защото, ако искаш по-подробно, трябва да се върна малко назад във времето. Ако искаш да научиш нещо за Бенито, трябва да научиш и за Аурелио. Ако искаш да ти разкажа всичко от начало до край де.

— Е, цигарите ми свършват, но не и времето.

Жената се усмихна и отпи от кафето. Ноеми също.

— Беше голяма новина, когато рудникът отвори отново. Господин Дойл си доведе работници от Англия, но те не стигаха за цял рудник. Бяха главно бригадири, някои обаче работеха на строежа на къщата, която той вдигаше, но няма как да отвориш рудник и да строиш къща като Високото място само с шейсет англичани.

— Кой преди него е управлявал рудника?

— Испанците. Но това беше преди цяла вечност. Хората бяха щастливи, когато рудникът заработи отново. Това означаваше работа за местните, имаше и такива, които идваха от Идалго38, привлечени от възможността да намерят работа. Знаеш как е. Където има рудник, има и пари, градът се разраства. Но хората веднага започнаха да недоволстват. Работата беше тежка, с господин Дойл беше още по-тежко.

— Държал се е лошо с работниците ли?

— Твърдяха, че се отнасял с тях като с добичета. Държеше се малко по-добре със строителите на къщата. Те поне не бяха в дупка под земята. Но нямаше милост към мексиканците в рудника. И той, и брат му постоянно крещяха на работниците.

Франсис беше показал на снимките Лиланд, брата на Хауард, но Ноеми не помнеше как изглежда, пък и всички в семейството имаха сходна физиономия — „физиономията на Дойл“, както я определи тя. Като челюстта, която Карлос II39 беше наследил от Хабсбургите, макар и не толкова притеснителна и очевидна.

— Искаше да построят къщата бързо, искаше и красива градина, като английските, с рози. Дори докара от Европа сандъци с пръст, за да е сигурен, че цветята ще се хванат. И така, едни строяха къщата, а други се опитваха да добиват сребро, когато дойде болестта. Покоси първо строителите, а после и миньорите и не след дълго всички ги тресеше и им се гадеше. Дойл имаше лекар, когото беше докарал със себе си — точно както пръстта, — но безценният му лекар не помогна особено. Хората измираха. Отидоха си мнозина в рудниците, някои на строежа и дори жената на Хауард Дойл, но най-вече миньорите.

— И тогава са направили английското гробище — вметна Ноеми.

— Да. Точно така — кимна Марта. — Е, болестта отмина. Наеха нови хора. Да, хора от Идалго, но имаше и англичани, дочули, че тук има техен сънародник с рудник, и прехвърлили се от други мини в опит да понатрупат състояние — привличаха ги среброто и добрите печалби. Разправят, че Закатекас40 е равнозначно на сребро. Е, Идалго също. Та пристигнаха, бригадите бяха възстановени в пълния им вид и къщата беше готова, което означаваше, че там също работеше многоброен персонал — както се полага в голям дом. Нещата вървяха доста добре — Дойл пак се държеше лошо, но плащаше навреме и миньорите получаваха малкия си дял от среброто, както се е правело винаги тук — миньорите очакваха своя partido41. Но някъде по времето, когато господин Дойл се ожени повторно, нещата тръгнаха на зле.

Ноеми си спомни сватбената снимка на втората жена на Дойл: 1895 година. Алис, която приличаше на Агнес. Алис, малката сестра. Сега, когато Ноеми се замисли, ѝ се стори странно, че Агнес е увековечена с каменна статуя, а Алис не се е радвала на такава почит. И все пак Хауард Дойл беше споменал, че не я е познавал добре. Именно втората му жена бе живяла с него дълги години и му беше родила деца. Дали Хауард Дойл я харесваше по-малко и от първата си жена? Или статуята не беше от значение, беше сложена просто по някаква приумица? Ноеми се опита да си спомни дали при статуята е имало и паметна плоча за Агнес. Беше ѝ се сторило, че няма, но знае ли човек! Тя не беше огледала внимателно.

— Пак плъзна болест. Господи, по-страшна от първата. Мряха като мухи. Вдигаха температура, втрисаше ги и бързо се отправяха към смъртния си одър.

— Тогава ли са ги погребвали в масови гробове? — попита Ноеми, понеже си спомни какво ѝ е разказвал доктор Камарильо.

Старицата се свъси.

— Какви масови гробове? Не. Семействата на местните хора ги погребваха на градското гробище. Но в рудниците работеха и мнозина без роднини. Който нямаше близки в града, го погребваха на английското гробище. Но не слагаха на мексиканците надгробен камък, не им слагаха дори кръст и заради това според мен говорят за масови гробове. Една дупка в пръстта без венец и опело може да мине и за масов гроб.

Каква потискаща мисъл! Всички онези безименни труженици, погребани набързо, не се знаеше дори как и къде е приключил животът им. Ноеми остави калаеното канче и се почеса по китката.

— При всички положения това не беше единствената беда, сполетяла рудника. Дойл реши да сложи край на обичая да дава на работниците не само заплата, но и малко от среброто. Имаше един мъж и този мъж се казваше Аурелио. Той беше сред миньорите, на които тази промяна не хареса, но за разлика от другите, вместо да мърмори насаме, изрази недоволството си на всеослушание.

— Какво каза?

— Каза им очевидното. Че лагерът, където работят, не става за нищо. Че лекарят, когото англичанинът е довел със себе си, не е излекувал никого и че те имат нужда от добър лекар. Че оставят вдовици и сираци, без да им осигурят поне някакви пари, и че за капак Дойл иска да си напълни още повече джобовете, затова им е отнел и partido и вече прибира цялото сребро. След това призова миньорите да се вдигнат на стачка.

— И те послушаха ли го?

— Да. Дойл си въобразяваше, разбира се, че на бърза ръка ще ги принуди да се върнат в рудника. Брат му и доверените му хора се вдигнаха и отидоха с пушки и закани в лагера, но Аурелио и другите им дадоха отпор. Започнаха да ги замерят с камъни. Братът на Дойл се отърва на косъм. Малко след това Аурелио беше намерен мъртъв. Твърдяха, че си бил отишъл от естествена смърт, но никой не се хвана на тая лъжа. Една сутрин водачът на стачката взел, че умрял ей така? Не звучеше правдоподобно.

— Но е имало епидемия — изтъкна Ноеми.

— Определено. Ала хората, видели трупа, твърдяха, че лицето му е изглеждало ужасно. Чувала ли си за хора, умрели от уплаха? Е, разправяха, че той бил умрял именно от уплаха. Че очите му били изскочили, че устата му била отворена и той приличал на човек, видял дявола. Всички се уплашиха до смърт и това сложи край на стачката.

Франсис беше споменал за стачките и за затварянето на рудника, но Ноеми не се беше сетила да го поразпита. Вероятно трябваше да се поправи, сега обаче насочи вниманието си към Марта.

— Но ти каза, че Аурелио е бил свързан с Бенито. Кой е Бенито?

— Търпение, момиче, заради теб ще си изгубя мисълта. На моите години не е шега работа да си спомня кога какво и как е станало. — Преди да продължи, Марта отпи няколко големи глътки от кафето. — Докъде бях стигнала? А, да. Рудникът си работеше. Дойл се ожени повторно и накрая втората му жена роди момиче, госпожица Рут, а след доста години и момче. Братът на господин Дойл господин Лиланд също имаше деца. Момче и момиче. Момчето беше сгодено за госпожица Рут.

— Отново първи братовчеди, тръгнали да се целуват — отбеляза Ноеми, смутена от тази мисъл.

Челюстта на Хабсбургите бе по-уместна като сравнение, отколкото беше смятала, и за тях нещата бяха свършили зле.

— Според мен не е имало много целувки. Там е работата. И тук се появява Бенито. Беше племенник на Аурелио и се беше хванал на работа в къщата. Беше доста години след стачката и Дойл едва ли е обърнал внимание, че му е роднина. Или един мъртъв миньор не е значел нищо за него, или той просто не е знаел. При всички положения Бенито работеше в къщата, грижеше се за растенията. Сега вместо градина семейство Дойл си бяха направили оранжерия. Бенито приличаше много на мъртвия си чичо. Беше буден, беше забавен, все се забъркваше в нещо. Чичо му беше вдигнал хората на стачка, а Бенито извърши нещо, което бе още по-ужасяващо: влюби се в госпожица Рут, тя също се влюби в него.

— Баща ѝ едва ли е останал доволен — каза Ноеми.

Вероятно беше дръпнал на дъщеря си речта за евгениката. За висшите и нисшите представители на човешкия род. Ноеми си представи как той стои при камината в стаята си и се кара на момичето, вперило поглед в килима. Клетият Бенито, не е имал никакъв шанс. Странното обаче беше, че Дойл се е интересувал толкова от евгеника и въпреки това е настоявал на тези бракове между близки роднини. Може би е подражавал на Дарвин, който също се е оженил за своя роднина42.

— Мълви се, че когато разбрал, той замалко да я убие — промълви Марта.

Ноеми си представи как Хауард Дойл обхваща с пръсти тънкото вратле на дъщеря си. Яки пръсти, които се впиват дълбоко в плътта и стискат силно, а момичето не може да изрече и дума, за да възрази, защото се задушава. „Татко, недей!“ Образът беше толкова ярък, че Ноеми затвори за миг очи и се хвана с една ръка за масата.

— Добре ли си? — попита Марта.

— Да — отвърна тя, като отвори очи и кимна на жената. — Добре съм. Малко съм уморена.

Вдигна канчето с кафето и отпи. Топлата горчива напитка ѝ подейства добре. Ноеми остави канчето.

— Много моля, продължавай нататък — подкани.

— Няма много за разказване. Рут беше наказана. Бенито изчезна.

— Убили ли са го?

Старицата се наведе напред и се взря с мътни очи в Ноеми.

— По-лошо. Изчезна безследно буквално за ден. Разправят, че бил избягал от страх какво ще му причини Дойл, но според други именно Дойл е организирал да изчезне. Онова лято Рут трябваше да се омъжи за Майкъл, за братовчед си де, и това не се промени след изчезването на Бенито. Нищо не можеше да го промени. Беше в разгара на Революцията и заради размириците в рудника работеха малко хора, но все пак работеха. Някой трябваше да поддържа машините, да изпомпва водата, иначе галериите щяха да се наводнят. Тук вали много. А в къщата все някой трябваше да сменя чаршафите и да бърше прах, та според мен едва ли много неща са се променили там заради войната, камо ли пък заради мъж, който е изчезнал безследно. Хауард Дойл се зае с подготовката на сватбата, сякаш не се е случило нищо. Сякаш изчезването на Бенито е без особено значение. За Рут обаче явно е било от значение. Никой не знае със сигурност какво точно се е случило, но разправят, че им сложила в храната приспивателно. Не знам откъде го е взела. Беше умно момиче, разбираше от растения и лекове, нищо чудно самата тя да е забъркала отварата. Или пък ѝ я е дал нейният любим. Нищо чудно в началото Рут да е смятала да ги приспи и да избяга, но после да е размислила. След като Бенито е изчезнал. Застреляла е баща си, докато е спял, заради онова, което е причинил на любимия ѝ.

— Но не само баща си — допълни Ноеми. — Застреляла е и майка си, и другите. Ако е отмъщавала за смъртта на любимия си, нямало ли е да застреля само баща си? Какво общо имат другите?

— Може би е мислела, че и те са виновни. А може и да е полудяла. Няма как да знаем. Прокълнати са, казах ти вече, и къщата е населена с духове. Или си много загубена, или си много дръзка да живееш в къща, населена с духове.

„Не съжалявам“, ето какво беше казала в съня ѝ Рут. Дали Рут не е изпитвала угризения, докато е обикаляла из къщата и е избивала с пушката семейството си? Това, че Ноеми го е сънувала, съвсем не означаваше, че е станало точно така. Все пак в съня ѝ къщата беше изкривена и обезобразена по невероятен начин.

Ноеми се свъси и погледна канчето с кафето. Беше отпила няколко глътки. Онази сутрин стомахът ѝ със сигурност не ѝ помагаше.

— Лошото е, че не можеш да направиш почти нищо, за да се предпазиш от призраците и духовете. Можеш нощем да държиш запалена свещ, нищо чудно да им хареса. Чувала ли си за mal de aire43? Майка ти разказвала ли ти е в града за него?

— Чувала съм едно-друго — потвърди Ноеми. — От него лягаш болен.

— Има места, които те притискат. Места, където самият въздух тежи заради злото в него. Може да е заради смърт, може да е от друго, но проникне ли в тялото ти, се загнездва вътре и те притиска. Ето какво има във Високото място на Дойл — обясни жената в края на разказа си.

„То е като да даваш на животно да яде брош: от него костите почервеняват, всичко вътре в него става алено“, помисли си Ноеми.

Марта Дювал се изправи и тръгна да отваря чекмеджетата в кухнята. Извади мънистена гривна и след като се върна на масата, я подаде на Ноеми. Гривната беше от мънички сини и бели стъклени мъниста, имаше и едно по-голямо, синьо, с черно по средата.

— Против уроки.

— Да. Знам — каза Ноеми, защото и преди беше виждала такива дрънкулки.

— Носи я, чу ли? Може да ти помогне, няма да ти навреди. Непременно ще помоля моите светци да бдят над теб.

Ноеми отвори дамската си чанта и сложи вътре шишенцето. Понеже не искаше да нарани чувствата на старицата, завърза на китката си и гривната, както жената ѝ беше казала.

— Благодаря.

Докато вървеше към центъра на града, прехвърли наум всичко, което знаеше за семейство Дойл — то нямаше да помогне на Каталина. В крайна сметка и това, че къщата е населена с духове, не значеше нищо, стига да го приемеш за даденост, а не за плод на трескаво въображение. Страхът ѝ от предната нощ се беше поразсеял и сега не бе останало друго, освен вкуса на неудовлетворението.

Ноеми вдигна ръкавите на жилетката и отново се почеса по китката. Сърбеше я ужасно. Тя забеляза около китката си тънка разранена червена ивица. Сякаш се беше изгорила. Ноеми се свъси.

Клиниката на доктор Камарильо беше наблизо и тя реши да се отбие при него с надеждата, че няма пациенти. Извади късмет. Лекарят ядеше на регистратурата torta44. Не беше с бялата престилка, беше с обикновено едноредно туидено сако. Когато Ноеми спря пред него, Хулио Камарильо побърза да остави сладкиша на масата отпред и си избърса с носната кърпа ръцете и устата.

— На разходка ли? — попита той.

— Нещо такова — отговори Ноеми. — Да не ви прекъсвам закуската?

— Не ме прекъсвате, не е особено вкусен. Сам съм го правил и не съм се справил. Как е братовчедка ви? Ще ѝ намерят ли специалист?

— Опасявам се, че според съпруга ѝ тя не се нуждае от друг лекар. Смятат, че Артър Къминс е достатъчен.

— Как мислите, дали ще помогне, ако поговоря с него?

Тя поклати глава.

— Честно казано, може да стане още по-лошо.

— Жалко. А вие как сте?

— И аз не знам. Излезе ми обрив — отвърна Ноеми и вдигна китка, за да му я покаже.

Доктор Камарильо я огледа внимателно.

— Странно — отсъди той. — Прилича на рана от краниос45, но той не расте тук. От него не ти мърда дерматитът. Ако докоснете листата. Страдате ли от алергии?

— Не. Майка ми твърди, че съм неприлично здрава. Разказвала ми е, че когато е била млада, е било на мода да те боли апандиситът или да си на диета срещу тения.

— Сигурно се е шегувала за тенията — каза доктор Камарильо. — По-скоро си е измисляла.

— Но си звучеше ужасно. Та да нямам алергия към нещо? Към някое растение или храст?

— Може да е от много неща. Ще промием ръката и ще сложим мехлем, от който да се успокои. Елате — покани я лекарят в кабинета си.

Тя си изми ръцете на малката мивка в ъгъла, а Хулио намаза китката ѝ с цинков мехлем, превърза я и ѝ каза да не се чеше, защото ще разрани още повече засегнатото място.

Посъветва я на другия ден да смени превръзката и да намаже китката с мехлема.

— Възпалението ще отшуми до няколко дни — обясни лекарят, докато я изпращаше — и след седмица ще се оправите. Ако не минава, елате пак при мен.

— Благодаря — отвърна тя и прибра в дамската си чанта малкото бурканче с цинков мехлем. — Имам още един въпрос. Знаете ли защо човек може да започне отново да ходи насън?

— Отново?

— Правила съм го като съвсем малка, преди цяла вечност. А нощес отново съм ходила насън.

— Да, сомнамбулизмът се среща често при децата. Взимате ли някакви нови лекарства?

— Не. Казах ви вече, скандално здрава съм.

— Може да е от притеснение — обясни лекарят и после се усмихна едва-едва.

— Докато съм ходела насън, ми се присъни изключително странен кошмар — продължи Ноеми. — Когато бях малка, беше различно.

Сънят наистина беше много зловещ и разговорът с Върджил не допринесе никак Ноеми да се поуспокои. Тя се свъси.

— Виждам, че пак не успях да помогна.

— Не говорете така — побърза да отвърне Ноеми.

— Знаете ли какво, ако се случи още веднъж, елате при мен. И дръжте под око китката.

— Разбира се.

Ноеми се отби в едно от малките магазинчета на площада. Купи си пакет цигари. Нямаше карти за лотерия, но тя намери евтина испанска колода: купи, спатии, монети, мечове, за да се поразведри. Някой ѝ беше казвал, че можеш да си гледаш на карти, да предсказваш бъдещето, но Ноеми предпочиташе да играе с приятели на пари.

Собственикът на магазинчето отброи бавно рестото. Беше много възрастен, очилата му бяха пукнати по средата. Пред входа седеше жълто куче, което пиеше вода от мръсна купичка. Докато излизаше, Ноеми го почеса по ушите.

Пощата също беше на площада и тя изпрати на баща си кратко писмо, в което му съобщаваше какво става във Високото място: че се е допитала до още един лекар, който е посъветвал Каталина да се прегледа при психиатър. Не спомена, че Върджил не иска и да чуе някой да преглежда Каталина, защото не искаше да тревожи баща си. Не му писа и за кошмарите и как е ходила насън като сомнамбул. Те заедно с обрива, цъфнал на ръката ѝ, бяха неприятните жалони в гостуването ѝ, но според нея не бяха и нищо повече от повърхностни подробности.

След като приключи със задачите, Ноеми застана в средата на площада и огледа магазините. Нямаше павилиони за сладолед, нито магазини за сувенири и подиум, на който да свирят оркестри. Два-три от магазините бяха заковани с дъски и отпред пишеше „Продава се“. Църквата наистина беше внушителна, но всичко останало навяваше тъга. Посърнал свят. Дали е изглеждал така и по времето на Рут? Дали изобщо са ѝ разрешавали да слиза в града? Или са я държали заключена във Високото място?

Ноеми тръгна да се връща към мястото, където Франсис я беше оставил. Той се появи две-три минути по-късно, когато тя вече седеше на пейката от ковано желязо и се канеше да запали цигара.

— Бързаш да ме прибереш — каза му.

— Майка не обича никак някой да закъснява — обясни Франсис, след като застана пред нея и свали бомбето с тъмносинята лента, което си беше сложил сутринта.

— Каза ли ѝ къде сме ходили?

— Не съм се връщал в къщата. Ако се бях върнал, майка или Върджил щяха да попитат защо съм те оставил сама.

— С колата ли обикаляше?

— Да, малко. Спрях под едно дърво ей там и подремнах. Какво се е случило? — попита Франсис и посочи превързаната ѝ китка.

— Обрив — отговори Ноеми.

Протегна ръка, та Франсис да ѝ помогне, и той я пое. Без високите токове Ноеми му стигаше само до рамото. При такава разлика в ръста тя обикновено заставаше на пръсти. Братовчедите ѝ все я взимаха на подбив и ѝ викаха „балеринката“. Но не и Каталина, тя бе прекалено добра, за да се подиграва на някого, затова пък братовчедка ѝ Марилулу го правеше през цялото време. И сега Ноеми застана по инерция на пръсти и от това леко движение Франсис се стресна, пусна бомбето, което придържаше с ръка, и вятърът го отнесе.

— О, не — възкликна Ноеми.

Двамата хукнаха да гонят шапката и я настигнаха чак след две пресечки, където Ноеми успя да я хване — доста голямо постижение, ако отчетем тясната пола и чорапите ѝ. Жълтото куче, което беше видяла пред магазина, се развесели от този спектакъл и започна да лае и да кръжи около нея. Ноеми притисна бомбето до гърдите си.

— Е, отметнах спортуването за днес — засмя се тя.

Франсис също изглеждаше развеселен и за разлика от друг път я гледаше ведро. В него имаше странни за възрастта му тъга и примирение, но от пладнешкото слънце меланхолията се бе стопила и лицето му беше поруменяло. Върджил беше красив, Франсис — не. Почти нямаше горна устна, веждите му бяха прекалено извити, клепачите му бяха увиснали. Въпреки това Ноеми го харесваше.

Франсис беше странен и това я умиляваше.

Ноеми му подаде шапката и той я повъртя внимателно в ръцете си.

— Какво? — попита смутен, понеже тя го гледаше.

— Няма ли да ми благодариш, че ти спасих шапката, драги ми господине?

— Благодаря.

— Колко си смешен — възкликна Ноеми и го млясна по бузата.

Притесняваше се, че Франсис пак ще си изпусне бомбето и ще се наложи още веднъж да го гонят, но той все пак го задържа и усмихнат, тръгна към колата.

— Приключи ли с работата, която имаше да вършиш в града? — попита.

— Да. Пощата, лекарят. Поговорих и с един човек за Високото място, за онова, което се е случило там. С Рут — поясни Ноеми.

В мислите си постоянно се връщаше към Рут. Всъщност това извършено преди десетилетия убийство не би трябвало да я засяга, а ето че не ѝ излизаше от ума и все ѝ се искаше да го обсъди. И кой бе по-подходящ за това от Франсис?

Докато вървяха, той изтупа два пъти шапката в крака си.

— Какво за Рут?

— Искала е да избяга заедно със своя любим. Вместо това накрая застрелва цялото си семейство. Не проумявам защо го е направила. Защо не е избягала от Високото място? Просто е могла да си тръгне.

— Не можеш да си тръгнеш от Високото място.

— Как така да не можеш! Била е голяма жена.

— И ти си жена. Можеш ли да правиш каквото си поискаш? Дори ако това разстрои семейството ти?

— На хартия мога, макар и не всеки път, когато поискам — отвърна Ноеми, въпреки че веднага си спомни баща си и колко се страхува той от скандали и от това на светските страници по вестниците да не пишат за него.

Дали самата тя би се престрашила на откровен бунт срещу семейството си?

— Майка ми е напуснала Високото място, омъжила се е. Но се е върнала. Няма как да избягаш оттук. Рут го е знаела. Затова е извършила каквото е извършила.

— Казваш го едва ли не гордо — възкликна Ноеми.

Франсис си сложи шапката и я погледна замислено.

— Не. Но честно казано, Рут е трябвало да изпепели до основи Високото място.

Думите му бяха стъписващи и Ноеми си помисли, че само ѝ се е счуло — сигурно щеше да убеди сама себе си, че е точно така, ако през целия път на връщане към къщата двамата не бяха пътували, обгърнати в мълчание. Това пронизващо мълчание потвърждаваше думите му по-убедително от всичко друго. Открояваше ги и я караше да седи, извърната към прозореца. Ноеми държеше незапалената цигара и гледаше дърветата и светлината, която струеше през клоните им.