Мексиканска готика

20

— Дишай, просто дишай — каза ѝ той.

Беше само глас. Ноеми не го виждаше добре, защото от болка ѝ беше притъмняло пред очите и сълзите не ѝ помагаха. Той я държеше за косата, докато тя повръщаше, после ѝ помогна да се изправи. Ноеми стисна клепачи и под тях заподскачаха черни и златисти точици. Никога през живота си не се беше чувствала толкова зле.

— Умирам — простена пресипнало.

— Няма да умреш — увери я той.

Нима вече не беше мъртва? Струваше ѝ се, че вече е издъхнала. В устата ѝ имаше кръв и жлъчна течност.

Ноеми се взря в мъжа. Струваше ѝ се, че го познава, но името му ѝ убягваше. Беше ѝ трудно да разсъждава, да си спомня, да отделя едни мисли от други. От други спомени. Коя беше тя?

Дойл, тя беше Дойл, а Дойл беше убил всички онези хора, беше ги изгорил до последния.

Змията, захапала опашката си.

Младият кокалест мъж я изведе от банята и притисна към устните ѝ чаша вода.

Тя легна на леглото и се извърна на другата страна. На стол до нея седеше Франсис, който попиваше потта, избила по челото ѝ. Да, Франсис. А тя беше Ноеми Табоада и още беше във Високото място. В съзнанието ѝ отново изникнаха ужасът, на който беше подложена, подпухналото тяло на Хауард Дойл и слюнката му в устата ѝ.

Ноеми се дръпна. Франсис застина, после ѝ подаде бавно носната кърпа, която държеше. Ноеми я стисна в едната си ръка.

— Какво си направил с мен? — попита.

Болеше я да говори. На гърлото ѝ дращеше. Ноеми си спомни мръсотията, изляла се в устата ѝ, и изведнъж ѝ се прииска отново да изтича в тоалетната и да повърне всичко в стомаха си.

— Трябва да станеш ли? — попита Франсис, готов да ѝ протегне ръка, за да ѝ помогне.

— Не — отвърна тя, понеже знаеше, че не може да стигне сама в тоалетната, но и не искаше Франсис да я докосва.

Той бръкна в джобовете на сакото. На кадифеното сако, което според нея му отиваше. Негодник! Ноеми съжали, че си е мислела такива хубави неща за него.

— Би трябвало да обясня — подхвана с тих глас Франсис.

— Как, по дяволите, ще обясниш това? Хауард… той… ти… как?

Господи! Дори не можеше да го изрази с думи. Какъв ужас! Черната жлъчна течност в устата ѝ и после видението, което получи.

— Ще ти разкажа всичко, а след това можеш да ми задаваш въпроси. Според мен така е най-лесно — заяви Франсис.

На Ноеми изобщо не ѝ се говореше. Пък и да ѝ се говореше, едва ли щеше да бъде в състояние. По-добре да го остави да говори той, въпреки че ѝ идеше да го удари. Беше ужасно уморена, беше ѝ много зле.

— Предполагам, вече си разбрала, че не сме като другите хора и къщата не е като другите къщи. Преди много време Хауард е открил гъба, която удължава човешкия живот. Лекува болести, поддържа те здрав.

— Видях го. Видях Хауард — промърмори Ноеми.

— Така ли? — възкликна Франсис. — Сигурно си навлязла в мрака. Колко навътре стигна?

Ноеми се взря в него. Франсис я объркваше. Той поклати глава.

— Гъбите растат под къщата чак до гробището и после обратно до къщата. В стените са. Като грамадна паяжина. В тази паяжина, в мрежата ѝ можем да съхраняваме спомени, мисли, хванати като мухи в истинска паяжина. Наричаме го хранилище на мислите ни, на спомените, на мрака.

— Как изобщо е възможно?

— Гъбите влизат в симбиотична връзка с растенията гостоприемници. Микориза. Е, оказва се, че могат да имат симбиотична връзка и с хората. Именно микоризата в къщата създава мрака.

— Благодарение на гъбите имате достъп до спомените на предците.

— Да. Само че някои от тези спомени са откъслечни и объркани — слабо ехо от истинските спомени.

„Все едно се настройваш на радиостанция“, помисли Ноеми. Погледна ъгъла на стената, съсипан от черния мухъл.

— Виждам и сънувам много странни неща. Нима твърдиш, че го причинява къщата? Защото вътре в нея растат гъби?

— Да.

— Защо ще ми го причинява?

— Не е нарочно. Просто природата ѝ е такава.

Всички проклети видения, които Ноеми получаваше, бяха ужасни. Каквато и да беше природата на това нещо, тя не можеше да я проумее. Кошмар. Ето какво беше това. Жив кошмар, грехове и порочни тайни, вплетени в едно.

— Значи бях права, когато казах, че къщата ви е населена с духове. И братовчедка ми не е изгубила разсъдъка си, тя просто е видяла мрака.

Франсис кимна и Ноеми се засмя. Нищо чудно, че Франсис се бе притеснил, когато тя бе изказала предположението, че има някакво разумно обяснение Каталина да се държи толкова странно и да говори за призраци. Не че Ноеми е щяла да се досети сама как всичко това е свързано не с друго, а с гъби.

Тя погледна газената лампа, която светеше до леглото ѝ, и си даде сметка, че няма представа колко време е минало. Откога е в този мрак. Можеше да е от часове, но можеше да е и от дни. Ноеми вече не чуваше трополенето на дъжда.

— Какво направи с мен Хауард Дойл? — попита тя.

— Гъбите са в стените на къщата и във въздуха. Не го осъзнаваш, но ги вдишваш. Те ти действат бавно. Но ако влезеш във взаимодействие с тях по друг начин, влиянието им се ускорява.

— Какво направи той с мен? — повтори тя.

— Повечето хора, влезли във взаимодействие с тези гъби, умират. Ето какво сполетя миньорите от рудника. Гъбата ги погуби, някои по-бързо, други по-бавно. Но както личи, не всички са загинали. Някои са по-устойчиви. Само че, ако не издъхнат, гъбата влияе на съзнанието им.

— Като на Каталина ли?

— Понякога съвсем слабо, друг път по-силно, отколкото при Каталина. Може да те изпепели отвътре. Сигурно си забелязала, че прислужниците ни не говорят много. От тях не е останало почти нищо. Сякаш някой е изтръгнал съзнанието им.

— Това е невъзможно.

Франсис поклати глава.

— Познавала ли си някога алкохолик? При алкохолиците е засегнат мозъкът и тук е същото.

— Нима ми казваш, че това ще сполети и Каталина? И мен?

— Не! — побърза да възрази Франсис. — Не, не. Те са особен случай, чичо Хауард ги нарича роби, а миньорите за него бяха тор. Но ти можеш да влезеш в симбиотична връзка с гъбата. На теб няма да ти се случи такова нещо.

— А какво ще ми се случи?

Ръцете на Франсис още бяха в джобовете, но той беше неспокоен. Ноеми виждаше, че стиска юмруци, после отпуска длани. Гледаше надолу към покривалото на леглото ѝ.

— Разказах ти за мрака. Но не съм ти разказал за нашия род. Ние не сме като другите. Гъбата влиза във връзка с нас, не ни вреди. Дори може да ни направи безсмъртни. Хауард е изживял много животи в много различни тела. Прехвърля съзнанието си на мрака и после от мрака може да живее отново в тялото на някое от децата си.

— Вселява се в децата си? — попита Ноеми.

— Не… превръща се… те се превръщат в него… превръщат се в нов човек. Но само децата, предава се от поколение на поколение в рода. И поколение след поколение родът живее откъснат от другите, за да сме сигурни, че ще можем да взаимодействаме с гъбата, да поддържаме тази симбиотична връзка. Никакви външни лица.

— Кръвосмешение. Оженил се е за две жени, които са били сестри, смятал е да омъжи Рут за братовчед ѝ, а преди това явно е… сестрите си — отсъди Ноеми, внезапно спомнила си видението, което е получила. Двете млади жени. — Имал е две сестри. Боже мой, те са му родили деца.

— Да.

Лицето на Дойл. Всички онези хора по портретите.

— Кога? На колко години е той? Колко поколения?

— Не знам. На триста години, може и на повече.

— Триста години. Жени се за роднини, прави им деца, после прехвърля съзнанието, ума си в тялото на някое от тези деца. Отново и отново. И всички вие? Позволявате такова нещо?

— Нямаме избор. Той е бог.

— Имате избор, и още как! И онзи болнав мръсник не е никакъв бог!

Франсис се взря в нея. Беше извадил ръцете си от джобовете и сега ги стискаше. Изглеждаше уморен. Плъзна бавно длан и се пипна по челото, сетне поклати глава.

— За нас е бог — заяви. — И иска и ти да си част от семейството.

— Затова, значи, ми е излял в гърлото онази черна мътилка.

— Притесняваха се да не си заминеш. Не можеха да го допуснат. Сега вече не можеш да отидеш никъде.

— Не искам да съм част от проклетото ви семейство, Франсис — отсече Ноеми. — И повярвай, ще се прибера и ще…

— Няма да те пусне да се прибереш. Баща ми… май не ти разказах за него…

Ноеми се беше загледала в черните петна по стената, в мухъла в ъгъла на стаята, но сега се извърна бавно към Франсис. Той беше извадил от джоба си малък портрет. Ето какво е стискал в ръката си. Малката снимка, прибрана на сигурно в джоба на сакото му.

— Ричард — прошепна Франсис и остави Ноеми да погледне черно-бялата фотография на мъжа. — Казваше се Ричард.

Бледото лице на Франсис беше с остри черти, които смътно напомняха на Ноеми на Върджил Дойл, сега обаче тя видя и приликата с баща му: острата брадичка, голямото чело.

— Рут причини много злини. Не само уби много хора, но и нарани тежко Хауард. Обикновен човек нямаше да оцелее след изстрела на Рут. Но ето че той оцеля. Но хватката, силите му бяха подкопани. Затова и изгубихме всички работници.

— Всички ли са били хипнотизирани? Като тримата ви прислужници?

— Не. Не съвсем. Със сигурност Хауард няма как да манипулира толкова много хора едновременно. Влияеше им по-неуловимо. Но всичко това ги променяше. Къщата, гъбата влияеха на миньорите. Сякаш пада мъгла, която притъпява сетивата ти, когато на Хауард му е нужно.

— А баща ти? — попита Ноеми и му върна портрета, който той пъхна в джоба си.

— След като беше прострелян, Хауард започна малко по малко да се възстановява. От няколко поколения семейството се натъкваше на трудности със зачеването на деца. Когато майка ми пораснала, Хауард опитал да… но бил много стар, с разклатено здраве, за да ѝ направи дете. Имало и други спънки.

„На племенницата си. Опитал е да направи дете на племенницата си“, помисли Ноеми и пак ѝ се прииска да закрещи при мимолетния спомен как е видяла онова гнусно нещо да пъшка върху жената, да притиска изпосталялото си тяло към Флорънс. Ноеми допря до устата си носната кърпа.

— Ноеми! — повика я Франсис.

— Какви спънки? — попита тя.

— С парите. Когато Хауард охлаби контрола над работниците — колкото от тях бяха останали, — вече нямаше кой да надзирава рудника и той се наводни. Не постъпваха никакви пари, а Революцията вече се бе отразила пагубно на средствата ни. Семейството се е нуждаело от пари, нуждаело се е от деца. Иначе какво е щяло да стане с рода? Майка ми намерила баща ми, смятала, че той е подходящ. Имал малко пари. Не някакво огромно състояние, но достатъчно, че да ни издържа, и най-важното, майка ми си мислела, че той ще ѝ направи дете. Дошъл да живее тук, във Високото място. Родил съм се аз. Момче, но са се надявали той да ѝ направи още деца, момичета. Мракът повлиял и на него. Баща ми усетил, че полудява. Искал да се махне, а не можел. Нямало да стигне далеч. Накрая се хвърлил в пропастта. Ако се съпротивляваш срещу мрака, той ще ти навреди. Ще се опълчи срещу теб — предупреди я Франсис. — Но ако му се подчиняваш, ако създадеш връзка с него, ако се съгласиш да си част от семейството, всичко ще бъде наред.

— Каталина се съпротивлява, нали?

— Да — призна Франсис. — Но освен това тя не е толкова… не е толкова подходяща…

Ноеми поклати глава.

— Защо смяташ, че ще бъда по-покорна от нея?

— Ти си подходяща. Върджил е избрал Каталина, понеже е мислел, че е подходяща, но когато ти дойде тук, стана ясно, че си по-подходяща. Предполагам, че се надяват да си и по-отзивчива.

— Че с радост ще се присъединя към семейството. Че с радост ще ви дам парите си ли? И ще ви родя деца?

— Да. Да, и двете.

— Вие сте чудовища. И ти! А аз ти вярвах!

Франсис я погледна втренчено, с разтреперана уста. На Ноеми ѝ се стори, че той ще се разплаче. Беше бясна. Че не тя, а Франсис е рухнал и се е разридал. „Как смееш“, каза си тя.

— Съжалявам.

— Съжалявал бил! Проклет негодник! — кресна Ноеми и въпреки че тялото ѝ още туптеше от ужасна тъпа болка, се изправи.

— Съжалявам. Не исках това — заяви Франсис и след като изтика назад стола, също се изправи.

— В такъв случай ми помогни! Изведи ме оттук!

— Не мога.

Тя го удари. Не го направи добре и веднага след това си помисли, че ще припадне на пода. Това я остави без сили и изведнъж ѝ се стори, че се е превърнала в пихтия. Ако Франсис не я беше хванал, тя със сигурност щеше да си пукне главата. Въпреки това го избута и се опита да се откопчи от него.

— Пусни ме — настоя, но гласът ѝ беше заглушен от гънките на сакото му.

Ноеми не можеше да вдигне глава.

— Имаш нужда от почивка. Ще помисля за някакво решение, но наистина имаш нужда от почивка — прошепна Франсис.

— Върви по дяволите!

Той отново я положи внимателно на леглото и я зави, а на нея ѝ се прииска още веднъж да му каже за последно да върви по дяволите, но очите ѝ се затваряха и мухълът в ъгъла на стаята туптеше като сърце, протягаше се и от това тапетът се нагъваше. Дюшемето също се гънеше, трепереше като кожата на жива твар.

Изпод дъските се показа огромна змия, слузеста и черна, която се плъзна по завивките. Ноеми я загледа как докосва краката ѝ, как допира хладна кожа до трескавата ѝ плът и не помръдна, изплашена, че змията ще вдигне глава и ще я ухапе. И по кожата на змията имаше хиляди малки израстъци, мънички пулсиращи точки, които се тресяха и бълваха спори.

„Пак сънувам — каза си Ноеми. — Това е мракът, а мракът не е истински.“

Но тя не искаше да гледа всичко това, не искаше да го гледа и накрая размърда крака в опит да изрита онази твар. Щом докосна змията, кожата ѝ се пръсна, отвори се, отвътре змията беше бяла и мъртва, не змия, а останките от нея, които бяха започнали да се разпадат и разлагат. И по този бял труп кипеше живот, навсякъде по него избуяваше мухъл.

— Et Verbum caro factum est51 — каза змията.

Сега Ноеми стоеше на колене. Помещението беше студено и каменно. Беше тъмно, прозорци нямаше. Бяха сложили по жертвеника свещи, но пак беше много тъмно. Жертвеникът бе украсен по-богато от онзи, който Ноеми беше зърнала в пещерите. Масата беше покрита с червен плюш и по нея имаше сребърни свещници. Но пак беше тъмно, усойно и студено.

Хауард Дойл беше добавил и гоблени. Червени и черни, с уробороса по тях. Зрелища, Дойл беше наясно, че зрелищата са важна част от тази игра. Ето го и самия Дойл, облечен в мораво. До него стоеше жената от пещерите, беше в напреднала бременност и изглеждаше болна.

Et Verbum caro factum est — беше казала змията на Ноеми, беше ѝ прошепнала тайни в ухото. Змията вече я нямаше, но Ноеми още я чуваше. Имаше особен пресипнал глас и Ноеми нямаше представа какво ѝ казва.

Две жени ѝ помогнаха да се качи на подиума и да прилегне край жертвеника. Две руси жени. Ноеми вече беше виждала и тях. На гробището. Жената, родила на гробището.

Родила. Детето беше проплакало и Дойл го беше вдигнал. И тогава Ноеми разбра.

Et Verbum caro factum est.

Знаеше какво не е видяла добре в предишните сънища, но не искаше да го гледа сега, а то беше там. Ножът и детето. Ноеми затвори очи, ала го видя и под клепачите си: всичко, обагрено в алено и в черно, разкъсаното дете и те ядяха от него.

Плът на боговете.

Вдигнаха ръце, Дойл им даде по малко от плътта, от костите и те задъвкаха бледото месо.

Бяха го правили и преди в пещерите. Но тогава плътта беше на жреците, които я предлагаха, преди да издъхнат. Дойл беше усъвършенствал обреда. Умен беше тоя Дойл, беше много образован, в търсене на отговори беше чел книги по богословие, биология, медицина и сега беше намерил тези отговори.

Очите на Ноеми още бяха затворени, на жената — също. Сложиха на лицето ѝ парче плат и Ноеми си помисли, че сега ще убият жената, ще разрежат и нейното тяло и ще го изядат. Но тук грешеше. Те омотаха парчето плат около тялото ѝ. Пристегнаха го, в жертвеника имаше вдлъбнатина и хвърлиха жената в нея, а тя още беше жива.

„Не е мъртва“, каза им Ноеми. Но беше все едно. Това беше спомен.

Налагаше се, винаги се налага. Гъбата щеше да изскочи от тялото, както изскача от пръстта, да се промуши в стените, да плъзне в основите на сградата. И мракът имаше нужда от съзнание. Имаше нужда от жената. Мракът беше жив. Беше жив по много начини, в разложената му сърцевина беше трупът на жената с огънати крайници, с тънка коса, полепнала по черепа. И трупът размърда челюст, отвори я и запищя вътре в пръстта, а от спечените устни на жената се показа бледата гъба.

Жрецът щеше да се принесе в жертва: част от тялото му щеше да бъде изядена, каквото останеше, щеше да бъде погребано. Животът щеше да покълне от тези тленни останки и паството беше обвързано с него. Беше обвързано до гроб със своя бог. Дойл обаче не беше глупак и нямаше да се принесе в жертва.

Дойл можеше да бъде бог и без да се подчинява на обвитите им в тайнственост глупави правила.

Дойл беше бог.

Дойл съществуваше, не се предаваше.

Дойл винаги е.

Чудовища. Monstrum52, а, за такъв ли ме мислиш, Ноеми?

— Достатъчно ли се нагледа, любопитно момиче? — попита Дойл.

Играеше на карти в ъгъла на стаята ѝ. Тя се взря в сбръчканите му ръце, в пръстена с кехлибара върху показалеца, който проблясваше ярко на свещите, докато Дойл размесваше картите. Той вдигна глава да я погледне. Тя пак се вторачи в него. Беше сегашният Дойл. Хауард Дойл, сгърбен, задъхан. Той сложи долу три карти и ги обърна внимателно. Вале с шпага и жокер с монета в ръката. През тънката риза, с която Дойл беше облечен, Ноеми видя черните циреи, осеяли гърба му.

— Защо ми показваш това? — попита тя.

— Показва ти го къщата. Къщата те обича. Приятно ли ти е, че сме толкова гостоприемни? Искаш ли да поиграеш с мен? — попита той.

— Не.

— Жалко — каза Дойл и показа и третата карта: празна купа. — Накрая все пак ще се откажеш от себе си. Вече си като нас, вече си от семейството. Но не го знаеш.

— Изобщо не ме плашиш, мръсно чудовище такова, с тия твои сънища и номера. Това не е истинско и ти никога няма да ме задържиш тук.

— Наистина ли го мислиш? — попита той и циреите замърдаха по гърба му. На пода под него закапа струйка течност, черна като мастило. — Мога да те накарам да правиш каквото поискам.

Дойл пукна с дълъг нокът една от гнойните пъпки по ръцете си и я притисна към сребърна чаша — приличаше на бокала върху картата, която държеше, — така че тя да се напълни с гнусната течност.

— Пийни — подкани той и за миг Ноеми изпита непреодолимо желание за пристъпи напред и да отпие една глътка, после обаче крайниците ѝ се вцепениха от погнуса и тревога.

Той се усмихна. Опитваше се да ѝ покаже каква огромна власт има, че дори насън именно той е господарят.

— Ще те убия, щом се събудя. Само ми дай възможност и ще те убия — зарече се Ноеми.

Нахвърли му се, заби пръсти в плътта му, изви тънкия му врат. Беше като пергамент, скъса се под ръцете ѝ и се показаха мускули и кръвоносни съдове. Дойл ѝ се ухили с жестоката усмивка на Върджил. Той беше Върджил. Ноеми натисна още по-силно, но той я отблъсна, допря палец до устните и зъбите ѝ.

Франсис я погледна с разширени от болка очи и с ръка, която се плъзна надолу. Ноеми го пусна и се отдръпна. Франсис отвори уста, за да ѝ се примоли, и от пастта му изпълзяха стотици личинки.

Червеи, стебла, змията се надигна в тревата и се омота около врата на Ноеми.

Щеш, не щеш, си наша. Наша си и си една от нас.

Ноеми се помъчи да я махне от себе си, но тя се усука още по-здраво, заби се в плътта ѝ и отвори уста, за да я погълне цялата. Ноеми впи нокти в змията, а тя прошепна:

— Et Verbum caro factum est.

Но се чу и женски глас, който нареди:

— Отвори очи.

„Трябва да го запомня — помисли тя. — Трябва да запомня да отворя очи.“