Мексиканска готика

14

„В известен смисъл всички сънища предсказват едно или друго събитие, но някои по-ясно от други.“

Ноеми обгради с молива думата „сънища“. Харесваше ѝ да пише по полетата на книгите, обичаше да чете антропологичните текстове и да потъва в пищните като избуяла трева абзаци и в гората от бележки под линия. Но не и сега. Сега не можеше да се съсредоточи. Подпря с ръка брадичката си и захапа молива.

Часове наред беше чакала и се беше опитвала да си намери някакво занимание, книги, които да чете, някакви хитри нещица, които да я поразсеят. Погледна си часовника и въздъхна. Наближаваше пет часът.

Рано сутринта се беше опитала да поговори с Каталина, но Флорънс ѝ беше казала, че братовчедка ѝ си почива. Някъде по обяд Ноеми опита още веднъж. И този път я отпратиха и Флорънс ѝ даде да разбере, че до довечера няма да има посещения при пациентката.

Ноеми не биваше да настоява, да любопитства и да се опитва да се промъкне в стаята, колкото и да ѝ се искаше. Просто не можеше. И да се прокраднеше вътре, щяха да я изхвърлят, пък и Върджил беше прав. Беше постъпила лошо и сега я беше срам.

Много ѝ се искаше в къщата да има радио. Слушаха ѝ се музика, разговори. Спомни си как е ходила с приятелите си на партита, как се е облягала на пианото с чаша коктейл в ръка. А също занятията в университета и оживените спорове по кафенетата в центъра на града. А сега какво имаше — потънала в тишина къща и раздирано от тревога сърце.

„И сънища с призраци, за които не пише в книгата и които съобщават на хората какво се е случило сред покойниците.“

Тя извади молива от устата си и остави книгата. Не ѝ се отразяваше добре да чете за азанде. Това не я разсейваше. Ноеми отново и отново си представяше лицето на братовчедка си, обхванатите ѝ от гърчове крайници, ужасната случка от предния ден.

Ноеми грабна пуловера — същия, който ѝ беше дал Франсис — и излезе навън. Мислеше да изпуши една цигара, но щом застана в сянката на къщата, реши, че има нужда да се поотдалечи малко. Тя беше надвиснала над нея, беше враждебна и студена и на Ноеми не ѝ се искаше да се разхожда напред-назад под прозорците ѝ, които ѝ приличаха на стръвни очи без клепачи, втренчили се в нея. Тя тръгна по пътеката, която се гънеше като змийче зад къщата и отвеждаше на гробището.

Две, три, четири крачки, на Ноеми ѝ се стори, че за нищо време се е озовала пред портичката от ковано желязо, и тя влезе вътре. Предишния път се беше залутала в мъглата, сега обаче не си направи труда да умува какво ще прави, ако отново изгуби пътя.

Всъщност дълбоко в себе си бленуваше да се изгуби.

Каталина. Ноеми беше навредила на Каталина и дори сега не знаеше дали братовчедка ѝ е добре. Флорънс не проронваше и дума, а Върджил беше изчезнал сякаш вдън земя. Не че Ноеми изгаряше от желание да го види.

Той се държеше жестоко.

„Днес вечерта замалко да ме направиш вдовец, Ноеми.“

Не го беше направила нарочно. Но всъщност това не беше важно. Важни бяха фактите. Ето какво щеше да ѝ каже баща ѝ и сега Ноеми се засрами два пъти повече. Бяха я пратили да отстрани проблема, а тя беше забъркала още по-голяма каша. Дали Каталина ѝ се сърдеше? Какво щеше да ѝ каже Ноеми, когато накрая се видеха? Извинявай, скъпа братовчедке, замалко да те отровя, но сега изглеждаш по-добре.

Ноеми тръгна сред надгробните камъни, мъха и дивите цветя, беше забила брадичка в гънките на пуловера. Видя гробницата и каменната статуя на Агнес отпред. Взря се в лицето и ръцете ѝ, нашарени с черни точици плесен.

Запита се дали някъде има плоча с името на покойницата и я видя. Беше я подминала при предишното си посещение, макар че нямаше особена вина за това. Плочата беше скрита зад избуялите бурени. Ноеми ги отмести с ръка и избърса пръстта по бронзовата плоча.

„Агнес Дойл. Майка. 1885.“ Това бе единственото, което Хауард Дойл бе сметнал за уместно да остави, за да отбележи кончината на първата си съпруга. Беше споменал, че не е познавал добре Агнес, че тя е починала още преди да е изминала една година от сватбата им, но на Ноеми ѝ се видя странно, че са поръчали да ѝ направят каменна статуя, а не са съчинили и ред-два, с които да отбележат смъртта ѝ.

Притесняваше я и единствената дума, изсечена под името на жената. Майка. Но доколкото Ноеми знаеше, Хауард Дойл имаше деца само от втората си жена. Защо тогава беше избрал епитета „майка“? Може би Ноеми влагаше прекалено много в това. Вътре в гробницата, където бяха положени тленните останки на жената, вероятно имаше подобаваща плоча с подобаващ надпис за покойницата. И все пак това я притесняваше по някакъв странен начин, както ни притеснява крив шев или мъничко петънце на снежнобяла покривка.

Ноеми седна в краката на статуята, откъсна стръкче трева и се запита дали някой изобщо си дава труда да носи цветя в гробницата или на някой от гробовете. Дали близките на всички, погребани тук, още живееха в района? Всъщност повечето англичани сигурно са дошли сами и затова едва ли са имали роднини, които да се занимават с такива неща. Освен това имаше гробове на местни хора без надписи и надгробни камъни, затова и по тях не се виждаха сплетени от цветя венци.

„Ако Каталина умре — помисли си Ноеми, — ще я погребат тук и гробът ѝ ще бъде съвсем гол.“

Каква ужасна мисъл! Но и самата Ноеми си беше ужасна, нали така? Направо ужасна. Тя пусна стръкчето трева и въздъхна тежко. На гробището цареше пълна тишина. По дърветата не пееха птици, нямаше насекоми, които да мърдат с крилца. Всичко беше приглушено. Ноеми имаше чувството, че седи на дъното на дълбок кладенец и пръстта и камъните са я заслонили от света.

Безпощадната тишина беше нарушена от звуците на обувки, които стъпват по тревата, изпука и суха клонка. Ноеми се обърна и видя Франсис, беше бръкнал дълбоко в джобовете на плътното кадифено сако. Както обикновено, изглеждаше много крехък, не мъж, а бледа скица на мъж. Той придобиваше плът само на такова място, на гробище с плачещи върби и мъгла, плъзнала сред камъните. В големия град такъв човек щеше да се изгуби сред оглушителните клаксони и тътнещите двигатели. Крехък порцелан, метнат по стена. Но колкото и да беше крехък, Ноеми го харесваше със старото сако и леко смъкнатите рамене.

— Мислех си, че ще бъдеш тук.

— Пак ли си тръгнал за гъби? — попита Ноеми, като се постара гласът ѝ да не звучи напрегнато и отпусна ръце върху скута си.

Предната вечер замалко да се разридае пред тях. Не искаше да се случва отново.

— Видях те, че излизаш от къщата — призна си Франсис.

— Трябвам ли ти за нещо?

— Старият ми пуловер, облякла си го — допълни той.

Ноеми не очакваше такъв отговор. Тя се свъси.

— Искаш да ти го върна ли?

— Изобщо не искам такова нещо.

Ноеми подви ръкавите, които ѝ бяха прекалено дълги, и вдигна рамене. Всеки друг ден щеше да го посрещне като покана за весел разговор. Щеше да се заяде с Франсис и да го погледа как се изчервява. Сега само късаше стръкчета трева.

Той седна до нея.

— Всъщност нямаш никаква вина.

— Само ти мислиш така. Майка ти не иска да ми каже дори дали Каталина е будна, а на Върджил му иде да ме удуши. Няма да се изненадам и ако чичо ти Хауард има същото желание.

— Каталина се събуди, но почти веднага след това заспа отново. Хапна малко бульон. Ще се оправи.

— Да, сигурна съм — промърмори Ноеми.

— Когато казах, че нямаш вина, бях съвсем искрен — увери я той и отпусна ръка върху рамото ѝ. — Много те моля, погледни ме. Наистина нямаш. Не се случва за пръв път. Случвало се е и преди.

— В смисъл?

Двамата се загледаха. Беше негов ред да откъсне стръкче трева и да го завърти между пръстите си.

— Кажи де. В какъв смисъл? — повтори тя и дръпна тревичката.

— И друг път е пила от тинктурата… и друг път ѝ е действала по този начин.

— Нима ми казваш, че нарочно е направила така, че да се разболее по същия начин? Или че е опитала да посегне на живота си? Ние сме католици. Това е грях. Не би го направила за нищо на света.

— Не мисля, че иска да умре. Споменавам го, защото ти явно смяташ, че си ѝ го причинила, а не е така. Тя е болна не защото си тук, няма такова нещо. Чувства се нещастна тук. Трябва да я отведеш незабавно от това място.

— Върджил не ми разреши да го направя преди, със сигурност няма да ми разреши и сега — каза Ноеми. — Пък и я държат под ключ, нали? Точно сега не мога да я видя и за минута. Майка ти ми е бясна…

— В такъв случай си тръгни — заяви той рязко.

— Не мога да си тръгна.

Първо Ноеми си представи колко разочарован ще бъде баща ѝ. Беше я изпратил да потуши скандала и да даде отговори, а тя щеше да се прибере с празни ръце. Уговорката им щеше да пропадне — Ноеми никога нямаше да запише магистратура — и още по-лошо, тя мразеше вкуса на провала.

Освен това как да си тръгне и да остави Каталина в такова състояние? Ами ако тя има нужда от нея? Как Ноеми да нарани Каталина и да избяга? Как да я остави сама, измъчвана от болка?

— Тя е от моето семейство — отсече Ноеми. — А човек трябва да брани семейството си.

— Дори и да не си в състояние да ѝ помогнеш?

— Няма как да го знаеш със сигурност.

— Това място тук не е за теб — увери я Франсис.

— Какво, да не са ти казали да ме отпратиш? — попита тя и побърза да се изправи, подразнена от внезапната му настойчивост. — Какво се опитваш, да се отървеш от мен ли? Толкова ли не ме харесваш?

— Харесвам те, и то много, и ти го знаеш — отвърна той и свел поглед, отново си бръкна в джобовете на сакото.

— В такъв случай ще ми помогнеш и ще ме откараш в града, става ли?

— За какво ти е да ходиш в града?

— Искам да разбера какво е имало в тинктурата, която Каталина изпи.

— Това няма да ти помогне с нищо.

— Въпреки това искам да отида. Ще ме закараш ли?

— Няма да е днес.

— Тогава утре.

— Може би вдругиден. А може би не.

— Защо да не е след месец? — тросна се тя ядосано. — Щом не искаш да ми помогнеш, мога да отида и сама.

Смяташе да излезе с гръм и трясък, но успя само да се спъне. Франсис протегна ръка, за да я задържи, и въздъхна, когато я хвана за ръкава.

— Имам огромно желание да ти помогна. Уморен съм. Всички сме уморени. Чичо Хауард ни държи будни нощем — обясни той и поклати глава.

Страните му изглеждаха по-хлътнали, под очите му се виждаха още по-тъмни, почти морави кръгове. Ноеми отново се почувства първа егоистка, държеше се ужасно. Мислеше само за себе си и дори за миг не се поставяше на мястото на другите в къщата, които също си имаха проблеми. Ами ако нощем викаха Франсис да се грижи за болнавия си чичо? Ноеми си представи как Флорънс нарежда на сина си да вдигне по-високо газовата лампа, докато тя слага върху лицето на стареца студени компреси. Или може би възлагаха на младежите други задачи. Ами ако Върджил и Франсис смъкваха дрехите от крехкото белезникаво тяло на Хауард Дойл, за да го намажат с церове и мехлеми в затворената стая с надвисналата в нея смърт?

Ноеми разкърши пръсти, вдигна ги към устата си и си спомни смътно ужасния кошмар, в който онзи блед мъж протягаше ръце към нея.

— Върджил каза, че чичо ти страда от стара рана.

— Язви, които не искат да зараснат. Но това няма да го вкара в гроба. Ако изобщо някога го вкара нещо — засмя се тъжно Франсис, без да сваля очи от каменната статуя на Агнес. — Ще те закарам до града утре рано сутринта, преди другите да са станали от сън. Преди закуска, както миналия път. И ако решиш да вземеш и куфара…

— Бъди по-изобретателен, ако искаш да ме накараш да си тръгна — отвърна Ноеми.

Насочиха се бавно към портичката от ковано желязо на гробището. Докато вървяха, Ноеми прокарваше пръсти отгоре по хладните надгробни камъни. По едно време подминаха повален на земята прогнил сив дъб, по кората му растяха гъби с цвят на мед. Франсис се наведе и точно както тя бе плъзнала ръка по надгробните камъни, докосна гладките шапчици на гъбите.

— Какво е накарало Каталина да се чувства толкова нещастна? — попита Ноеми. — Когато се омъжи, беше щастлива. Глупаво щастлива, както би се изразил баща ми. Върджил да не е жесток с нея? Снощи, докато разговарях с него, изобщо не си поплюваше, нямаше никаква милост.

— Заради къщата е — пророни Франсис. Вече се виждаше черната портичка със змиите. С уроборосите, които хвърляха сенки по земята. — Тя, тази къща, не е направена за любов.

— Всяка къща е направена за любов — възрази Ноеми.

— Но не и тази, не и ние. И да се върнеш две-три поколения назад. Пак няма да намериш любов. Ние не сме способни на такова нещо.

Той обви пръсти около богато украсените пръчки от ковано желязо, застина за миг и се взря в земята, после отвори портичката и пусна Ноеми да мине първа.

Онази нощ отново ѝ се присъни странен сън. Ноеми дори не можеше да го нарече кошмар, защото се чувстваше спокойна. Дори вцепенена.

В съня къщата се беше преобразила, но този път не беше от месо и сухожилия. Ноеми вървеше по килим от мъх, по стените бяха плъзнали цветя и увивни растения, гъбите на тънки пънчета сияеха в бледожълто и озаряваха тавана и пода. Гората сякаш беше влязла посред нощ на пръсти в къщата и бе оставила малко от себе си вътре. Докато Ноеми слизаше по стълбите, ръцете ѝ докосваха покритите с цветя перила.

После тръгна по коридор, целия в гъби, които ѝ стигаха чак до бедрата, и се взря в картините, скрити под пластове листа.

В съня знаеше накъде да върви. На гробището нямаше портичка от ковано желязо, която да я посрещне, но защо да има? Това беше времето преди гробището, когато са засаждали по склона на планината градина с рози.

Градина, в нея обаче още не растяха цветя. Цветята още не се бяха хванали. Там, край боровата гора, цареше умиротворение, камъните и храстите бяха обгърнати с мъгла.

Ноеми чу гласове, много силни, после и оглушителен писък, но всичко беше толкова спокойно, толкова застинало, че вдъхна и на нея спокойствие. Ноеми не се уплаши дори когато писъците станаха още по-пронизителни и силни.

Тя излезе на поляна и съгледа жена, легнала на земята. Коремът ѝ беше огромен и издут, тя явно раждаше, което обясняваше писъците. Помагаха ѝ няколко жени, които я държаха за ръката, махаха кичурите коса, паднали на лицето ѝ, нашепваха ѝ нещо. Мъжете държаха свещи, други носеха фенери.

Ноеми забеляза едно малко момиченце — седеше на стол, русата му косица беше завързана на конска опашка. Държеше парче бял плат явно за да повие новороденото. Зад детето седеше мъж, отпуснал върху рамото му ръка с пръстен. Пръстен с кехлибар.

Гледката беше доста нелепа. Жена, която стене и ражда направо върху пръстта, докато мъжът и детето седят на столове с плюшена тапицерия, сякаш гледат театрално представление.

Мъжът почука с пръст по рамото на детето. Веднъж, втори, трети път.

Колко ли бяха седели там, в тъмното? Кога беше започнало раждането? Но скоро щеше да свърши. Вече беше време.

Бременната се вкопчи в ръката на някого и нададе дълъг гърлен стон, после се чу как върху влажната пръст пада плът.

Мъжът стана и се приближи към жената — след като тръгна към нея, хората наоколо се отдръпнаха като разстъпило се море.

Мъжът се наведе бавно и взе внимателно детето, родено от жената.

— Надделя смъртта — каза той.

Но когато мъжът вдигна ръце, Ноеми видя, че той не държи дете. Жената беше родила сива буца плът почти с формата на яйце, покрита с плътна ципа и хлъзгава от кръвта.

Беше тумор. Не оживя. Но пак туптеше едва-едва. Буцата се тресеше и през това време ципата се скъса и се изхлузи. Пръсна се и запрати във въздуха облак златист прашец, от който мъжът вдиша с пълни гърди. Хората, помагали на жената, мъжете със свещите и фенерите, всички, които стояха и гледаха, вдигнали ръце, сякаш за да докоснат златния прашец, който бавно, много бавно се сипеше по земята.

Всички бяха забравили жената и бяха насочили вниманието си единствено към буцата, която мъжът държеше над главата си.

Само малкото момиченце се взираше в разтреперания изтощен силует на земята. Детето се приближи, сложи парчето плат, което държеше, върху лицето на жената, все едно е було на младоженка, и го притисна силно. Жената се гърчеше и не можеше да диша, опита се да одраска детето, но беше останала без сили, а момиченцето продължаваше да притиска с поруменели бузи парчето плат. Докато жената трепереше и не можеше да си поеме дъх, мъжът повтори същите думи:

— Надделя смъртта — каза той и след като вдигна очи, погледна Ноеми.

Именно тогава, когато я погледна, тя си спомни страха, спомни си погнусата и ужаса и се извърна на другата страна. Усещаше в устата си медния вкус на кръв, в ушите ѝ звучеше приглушено жужене.

Когато се събуди, Ноеми стоеше в долния край на стълбището, през стъклописа на прозореца струеше лунна светлина, от която белезникавата ѝ нощница изглеждаше жълта и червена. Часовникът отброи часа, дюшемето изскърца и след като се хвана за парапета, Ноеми се ослуша.