Мексиканска готика

5

Онази сутрин Каталина седеше отново при прозореца. Изглеждаше отчуждена, както последния път, когато Ноеми я беше видяла. Приличаше на Офелия от рисунката в къщата им. На Офелия, понесена от течението и зърната през стена от тръстика. Ето как изглеждаше онази сутрин Каталина. Но на Ноеми ѝ беше приятно да види братовчедка си, да поседи с нея и да разкаже какво ново-старо в Мексико Сити. Описа ѝ надълго и нашироко изложбата, на която беше ходила преди три седмици, понеже знаеше, че Каталина се интересува от такива неща, а после изимитира двама-трима техни познати толкова правдоподобно, че по устните на Каталина заигра усмивка и тя се засмя.

— Много си добра, когато имитираш някого. Я ми кажи, още ли смяташ да запишеш актьорско майсторство? — попита Каталина.

— Не, мисля да запиша магистратура. Антропология. Интересно ли ти се струва?

— Вечно ти хрумва нещо ново, Ноеми. Все се захващаш с нещо, което не си правила досега.

Ноеми беше чувала често този рефрен. Семейството ѝ вероятно беше право да гледа с недоверие следването ѝ в университета, защото бе видяло как тя променя вече на два пъти насоката, в която е поела, Ноеми обаче беше наясно, че повече от всичко иска да постигне нещо изключително в живота. Още не знаеше какво, антропологията обаче даваше повече надежди от предишните ѝ занимания.

Но когато Каталина заговори, Ноеми нямаше нищо против да я изслуша, понеже думите ѝ никога не звучаха като упреците на майка ѝ и баща ѝ. Каталина беше човек на въздишките, на изречения, нежни като дантела. Беше мечтателка и затова вярваше в мечтите на Ноеми.

— А ти, ти какво смяташ да правиш? Не си мисли, че не съм забелязала, че почти не пишеш. Може би си представяш, че живееш сред ветровито тресавище, като в „Брулени хълмове“? — попита Ноеми.

Каталина беше чела книгата толкова много пъти, че страниците ѝ вече бяха опърпани.

— Не. Къщата. Къщата ми отнема почти цялото време — отвърна тя и се пресегна, за да докосне плюшените пердета.

— Смяташе да я ремонтираш ли? Няма да те обвиня, ако я събориш до основи и я построиш наново. Доста призрачна е, нали? И студена.

— Усойна. Има много влага.

— Нощес щях да умра от студ, не ми беше до влагата.

— Мракът и влагата. Винаги е влажно, тъмно и много студено.

Докато Каталина говореше, усмивката върху устните ѝ помръкна. Очите ѝ, които дотогава гледаха някъде в пространството, изведнъж се насочиха, остри като бръснач, към Ноеми. Каталина сграбчи ръката на Ноеми и след като се наведе напред, заговори тихо:

— Направи ми една услуга, само не казвай на никого. Обещай да не казваш. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— В града има една жена. Казва се Марта Дювал. Направи ми едно лекарство, но то свърши. Отиди и вземи още. Разбра ли?

— Да, разбира се. Какво лекарство?

— Не е важно. Важното е да го донесеш. Ще го направиш ли? Много те моля, обещай да го направиш и да не казваш на никого.

— Да, щом искаш.

Каталина кимна. Беше стиснала ръцете на Ноеми толкова силно, че ноктите ѝ се бяха забили в меката плът по китките.

— Каталина, ще поговоря с…

— Шшшт. Могат да те чуят — предупреди Каталина и млъкна, очите ѝ блестяха като лъскави камъчета.

— Кой може да ме чуе? — попита провлечено Ноеми, докато братовчедка ѝ я гледаше втренчено, без да мига.

Каталина се приближи бавно още повече и прошепна на ухото ѝ:

— В стените е — каза.

— Какво е в стените? — попита Ноеми, но по инерция, не знаеше какъв въпрос да зададе, при положение че братовчедка ѝ я гледаше невиждащо, с лице като на сомнамбул.

— Стените разговарят с мен. Казват ми тайни. Не ги слушай, Ноеми, запуши си ушите с ръце. Те са призраци. Съвсем истински. Рано или късно ще ги видиш.

Най-неочаквано Каталина пусна братовчедка си и след като се изправи, стисна с дясна ръка пердето и погледна през прозореца. Тъкмо Ноеми да я помоли да ѝ обясни, когато при тях влезе Флорънс.

— Доктор Къминс вече е тук. Трябва да прегледа Каталина и по-късно ще се срещне с вас във всекидневната — каза жената.

— Нямам нищо против да остана — отвърна Ноеми.

— Но той има — отсече Флорънс така, сякаш това не подлежеше на обсъждане.

Ноеми можеше да настоява, тя обаче предпочете да излезе, вместо да спори. Знаеше кога да отстъпи и беше наясно, че и да настоява, накрая ще получи враждебен отказ. Ако продължаваше да се инати, нищо чудно дори да я пратеха да си стяга багажа. Беше гостенка, но тя знаеше, че не са я посрещнали с разтворени обятия.

Днес всекидневната — след като Ноеми дръпна пердетата — изглеждаше много по-негостоприемна, отколкото вечерно време. Като начало там беше студено, огънят в камината, който я беше топлил, се бе превърнал в пепел и от дневната светлина, проникваща през прозорците, всяко несъвършенство изпъкваше още повече. Избелелите канапета с плюшена тапицерия бяха в противен зелен цвят — като жлъчка — фаянсовите плочки, с които бе украсена камината, бяха целите на пукнатини. Малката маслена картина на гъба, показана под различен ъгъл, беше нападната — по ирония на съдбата — от плесен: цветовете ѝ бяха покрити с черни точици, които съсипваха изображението. Братовчедка ѝ беше права за влагата.

Ноеми си разтърка китките, погледна кожата там, където Каталина беше забила нокти, и зачака лекарят да слезе долу. Той се позабави и когато влезе във всекидневната, не беше сам. Придружаваше го Върджил. Ноеми седна на едното канапе, лекарят се настани на другото и остави отстрани до себе си черната кожена чанта. Върджил остана прав.

— Аз съм доктор Артър Къминс — представи се мъжът. — Вие сигурно сте госпожица Ноеми Табоада.

Лекарят беше облечен в дрехи, които, макар и с хубава кройка, бяха излезли от мода преди десетина-двайсет години. Всеки, който идваше във Високото място, сякаш бе заседнал във времето, но в такъв малък град едва ли се налагаше човек да обновява гардероба си. Затова пък Върджил бе облечен по последната мода. Вероятно при последното си посещение в Мексико Сити си беше купил нови дрехи или може би се смяташе за изключителен и достоен за по-скъпо облекло. Нищо чудно да си позволяваше известно разточителство именно с парите на жена си.

— Да. Благодаря, че отделихте време да поговорите с мен — отвърна Ноеми.

— За мен е удоволствие. И така, Върджил каза, че искате да ми зададете няколко въпроса.

— Да. Доколкото разбрах, братовчедка ми е болна от туберкулоза.

Още преди да е продължила, лекарят закима и подхвана:

— Да. Няма нищо притеснително. Предписан ѝ е стрептомицин, който да ѝ помогне да се излекува, но и другите „лекове“ са от полза. Многото сън, многото почивка и добрата храна — ето кое е истинското решение за тази болест. — Лекарят си свали очилата, извади носна кърпа и се зае да чисти стъклата. — Всичко се свежда до торба лед на главата и разтриване със спирт. Ще ѝ мине. Скоро тя ще пращи от здраве. А сега ще извинявате, но…

Лекарят пъхна очилата в горния джоб на сакото си, явно нямаше намерение да продължава разговора, но сега беше ред на Ноеми да го прекъсне.

— Не, засега няма да ви извинявам. Каталина се държи много странно. Помня, че когато бях съвсем малка, леля Брихида също се разболя от туберкулоза, но изобщо не се държеше като Каталина.

— При всеки пациент е различно.

— Написала е на баща ми писмо, което изобщо не е в неин стил, не прилича на себе си — продължи Ноеми, като се постара да изрази с думи впечатлението си. — Променила се е.

— Туберкулозата не променя болния, а само засилва чертите, присъщи на пациента.

— В такъв случай на Каталина наистина ѝ има нещо, защото никога не ѝ е била присъща такава вялост. Изглежда много странно.

Лекарят извади очилата и отново си ги сложи. Онова, което видя, явно не му хареса, понеже той се свъси.

— Не ме оставихте да довърша — промърмори мъжът доста троснато. Погледът му беше суров. Ноеми стисна устни. — Братовчедка ви е неспокойно момиче, твърде меланхолично, и болестта го е засилила.

— Каталина не е неспокойна.

— Отричате, че е склонна към депресии?

Ноеми си спомни какво е казал в Мексико Сити баща ѝ. Той беше споменал, че Каталина преиграва. Но едно е да преиграваш, съвсем друго — да си неспокоен и в Мексико Сити Каталина със сигурност не беше чувала гласове и не беше гледала толкова отнесено.

— Каква склонност към депресии? — попита тя.

— Когато майка ѝ е починала, се е затворила в себе си — намеси се и Върджил. — Имала е периоди, когато е изпадала в силна меланхолия, плачела е в стаята си и е говорела несвързано. Сега състоянието ѝ се е влошило.

Дотогава не бе участвал в разговора и бе избрал да се включи сега и не само да се включи, но и да говори предпазливо и делово, сякаш описва не жена си, а някаква непозната.

— Да, както казахте, майка ѝ е починала — потвърди Ноеми. — Но това се е случило преди много години, когато тя е била малка.

— Може би ще установите, че някои неща отново избиват на повърхността — отбеляза Върджил.

— Туберкулозата не е смъртна присъда, но пак може да изважда от равновесие пациента — обясни лекарят. — Изолацията, физическите симптоми. Братовчедка ви я втриса, нощем тя се изпотява, уверявам ви, гледката не е красива и кодеинът помага само до време. Няма как да очаквате да е весела и да прави сладкиши.

— Притеснена съм. Все пак ми е братовчедка.

— Но ако и вие изпаднете в тревожно състояние, това няма да подобри нещата, нали? — поклати глава лекарят. — Сега наистина трябва да тръгвам. Ще се видим другата седмица, Върджил.

— Докторе — подхвана пак Ноеми.

— Не, не, тръгвам — повтори мъжът като човек, усетил, че на кораба всеки момент ще избухне бунт.

Ръкува се с Ноеми, грабна чантата и излезе, като я остави на гротескното канапе, където тя започна да хапе устни и да се чуди какво да каже. Върджил седна на мястото, освободено от лекаря, и се облегна, владееше се напълно. Ако изобщо беше възможно във вените ти да тече лед, то това важеше за него. Лицето му беше без капчица кръв по него. Наистина ли е ухажвал Каталина? Наистина ли е ухажвал изобщо някоя жена? Ноеми не си представяше как Върджил изразява обич към когото и да било.

— Доктор Къминс е много способен лекар — отбеляза той с безразличен глас, глас, от който личеше, че изобщо не го вълнува какъв е Къминс, дали най-добрият или най-лошият лекар на земята. — Баща му беше семейният ни лекар и сега той следи за здравето ни. Уверявам ви, никога не сме установявали да подхожда през пръсти.

— Сигурна съм, че е добър лекар.

— Не звучите особено убедено.

Тя сви рамене в опит да не задълбава излишно — помисли си, че ако се усмихва и говори нехайно, Върджил ще подходи по-благосклонно към нея. В края на краищата той явно не отдаваше голямо значение на въпроса.

— Щом Каталина е болна, сигурно ще се почувства по-добре в някой санаториум край Мексико Сити, на място, където ще се грижат както трябва за нея.

— Нима не вярвате, че мога да се грижа за жена си?

— Не съм казвала такова нещо. Но тази къща тук е студена и мъглата навън не е от най-ободряващите гледки.

— С такава задача ли ви е изпратил баща ви? — попита Върджил. — Да дойдете тук и да отведете Каталина?

Ноеми поклати глава.

— Не.

— А аз оставам с такова впечатление — отсече Върджил, макар че не изглеждаше разстроен. Думите му си оставаха студени. — Давам си сметка, че домът ми не е от най-съвременните и модните. Навремето Високото място беше образец за подражание, не къща, а истинско бижу, в рудника се добиваше толкова много сребро, че можехме да си позволим гардероби, натъпкани с коприна и кадифе, и чаши, пълни с най-пивките вина. Вече не е така. Но не е като да не знаем как да се грижим за болни. Баща ми е стар, не е в отлично здраве, ние обаче му осигуряваме всичко необходимо. Не бих направил по-малко за жената, за която се ожених.

— И все пак. Ще ми се може би да попитам дали Каталина не се нуждае от специалист по други въпроси. От психиатър…

Върджил се разсмя толкова силно, че Ноеми подскочи леко на канапето, защото до този момент лицето му бе много сериозно, а смехът беше неприятен. Върджил сякаш я предизвикваше с него, без да я изпуска от поглед.

— Психиатър. И къде ще го намерите по тези места? Мислите, че може да изникне от дън земя ли? В града има държавна клиника с един-единствен лекар и нищо повече. Тук няма да намерите психиатър. Трябва да го доведете от Пачука, дори може би от Мексико Сити. Съмнявам се някой да дойде чак дотук.

— Ако не друго, лекарят в клиниката може да даде още едно мнение, да предложи друго становище за Каталина.

— Има си причина баща ми да си доведе от Англия лекар и тя не е, че здравеопазването по тези места е прекрасно. Градът е беден, хората тук са недодялани, първобитни. Това тук не е място, което гъмжи от лекари.

— Все пак настоявам да…

— Да, да, не се и съмнявам, че ще настоявате — заяви той и стана, изумително сините му очи още бяха вперени притеснително в нея. — Винаги получавате каквото искате, нали, госпожице Табоада? Баща ви изпълнява всичките ви желания. Мъжете също.

Върджил ѝ приличаше на един младеж, с когото беше танцувала миналото лято. Двамата се забавляваха, танцуваха бърз дансон18, после дойде време за баладите. По време на „Вълшебна вечер“ мъжът я притисна до себе си и се опита да я целуне. Тя извърна глава, а когато го погледна отново, видя по лицето му неподправена злобна насмешка.

Ноеми извърна очи отново към Върджил и той я изгледа със същия поглед: с горчив грозен присмех.

— В смисъл? — попита тя предизвикателно.

— Спомних си как Каталина ми е споменавала, че можете да бъдете много упорита, когато искате да наложите нещо на някого от ухажорите си. Няма да се разправям с вас. Потърсете и второ мнение, стига да успеете да намерите — отсече той ледено и излезе от стаята.

На нея ѝ стана приятно, че се е подразнил. Усещаше, че и Върджил е очаквал като лекаря да приеме безмълвно думите му.

През нощта сънува, че от стените е покълнало златно цвете, само че… май не беше точно цвете. Беше с мустачки, но не беше увивно растение и до цветето поникнаха стотици други дребни нещица.

„Гъби“, помисли си тя, след като накрая различи закръглените им очертания, сетне, привлечена от сиянието, отиде при стената и ги докосна. Златистите гъби сякаш станаха на дим, пръснаха се, извисиха се и паднаха като прах на пода. Ръцете ѝ бяха покрити с тази прах.

Тя се опита да я махне — избърса дланите си с нощницата, но златният прашец не искаше да се маха и проникна и под ноктите ѝ. Завъртя се на вихрушка около нея, озари стаята и я окъпа в мека жълта светлина. Ноеми погледна нагоре и видя, че прахта проблясва като мънички звездици при тавана, а също долу, по килима.

Ноеми премести крак и стъпи върху прахта по килима, която отскочи нагоре и после пак се слегна.

Изведнъж Ноеми усети, че в стаята има някого. С ръка, допряна до нощницата, вдигна глава и видя, че някой е застанал при вратата. Беше жена в рокля от пожълтяла старинна дантела. На мястото на лицето ѝ имаше сияние, златисто като гъбите по стената. Сиянието се засили, сетне помръкна. Ноеми сякаш гледаше светулки в лятна нощ.

Стената до нея започна да пулсира, точно както златистата жена. Дъските по пода също пулсираха като сърце — като нещо живо и знаещо. Златните филизи, поникнали заедно с гъбите, покриха стената като мрежа и продължиха да растат. Тогава Ноеми забеляза, че роклята на жената всъщност не е от дантела, а е изплетена от същите филизи.

Жената вдигна ръка в ръкавица и посочи Ноеми, после отвори уста, но тъй като уста нямаше и лицето ѝ беше размазано петно, не се чуха думи.

Ноеми не я беше страх. До този момент. Но от опита на жената да каже нещо, вече се изплаши неописуемо. Страхът се плъзна надолу по гръбнака ѝ, стигна чак до стъпалата и я накара да отстъпи и да притисне длани към устните си.

Но тя нямаше устни и когато се опита да отстъпи още една крачка назад, усети, че краката ѝ са се срасли със земята. Златната жена се пресегна напред, пресегна се към нея и обхвана с длани лицето ѝ. Издаде звук, все едно шумолят сухи листа, все едно в езеро капе вода и в непрогледния мрак жужат насекоми, и Ноеми понечи да си запуши ушите с ръце, но вече нямаше и ръце.

Отвори очи, беше плувнала в пот. За миг не съобрази къде е, после си спомни, че е била поканена във Високото място. Посегна към чашата вода, която беше оставила до леглото, и за малко да я преобърне. Изпи я до последната капка и после се извърна.

Стаята тънеше в здрач. По повърхността на стената не се виждаше светлина, златиста или друга. Въпреки това Ноеми не се сдържа, стана и прокара ръце по стената, сякаш за да се увери, че зад тапетите не се спотайва нищо необичайно.