Мексиканска готика

2

Когато Ноеми беше малка и Каталина ѝ четеше приказки, тя често споменаваше „гората“ като място, където Хензел и Гретел са белязали пътя си с трошици и Червената шапчица е срещнала Вълка. Понеже Ноеми беше расла в голям град, трябваше да мине доста време, докато тя проумее, че гората си е съвсем истинско място, което ще откриеш върху атласа. Семейството ѝ ходеше да почива във Веракрус, в къщата край морето на баба ѝ, където не се виждаха високи дървета. Дори след като Ноеми порасна, гората си остана за нея картинка, която е видяла като малка: очертана в черно, с ярки цветове по средата. Затова трябваше да мине известно време, докато проумее, че всъщност се е запътила към гора, защото Триунфо беше кацнал върху склона на стръмна планина, застлана с килим от пъстри цветя и покрита с гъсти борови и дъбови гори. Ноеми видя овце по поляните и кози, покатерили се на отвесни скали. Среброто бе донесло богатство на областта, а с лойта на тези животни бяха осветявали многобройните рудници. Беше много красиво.

Колкото по-високо се качваше влакът, колкото повече се приближаваше до Триунфо, толкова повече се променяше и пасторалният пейзаж и сега вече Ноеми не бе чак толкова възхитена от него. Земята беше прорязана от дълбоки клисури, през прозореца се виждаха извисили се назъбени хребети. Живописните ручейчета се бяха превърнали в мощни буйни реки — понесе ли те течението, свършено е с теб. В подножието на планината имаше засадени от селяните ниви с люцерна и овощни градини, а тук вече нямаше такива неща, имаше само кози, които се качваха и слизаха от скалите. Земята бе скътала богатствата си в мрачната си утроба, тук не растяха плодни дръвчета.

Въздухът ставаше все по-рядък, докато влакът се катереше нагоре, накрая той се разклати и спря.

Ноеми грабна куфарите. Носеше два, беше се изкушавала да добави и любимия си пътен сандък, накрая обаче реши, че е твърде обременително да взима и него. Но и куфарите бяха големи и тежки.

На гарата нямаше много хора, пък и самата гара не приличаше на гара, помещаваше се в квадратна постройка със сънена жена зад билетното гише. Три малки момчета играеха на гоненица около гарата и Ноеми им обеща да им даде малко пари, ако ѝ помогнат да изнесе куфарите. Те се съгласиха на драго сърце. Изглеждаха недохранени и Ноеми се запита как ли жителите тук се прехранват сега, когато рудникът е затворен и са им останали само козите, с които да търгуват.

Беше се подготвила, че в планината е мразовито. Затова се изненада от рехавата мъгла, която я посрещна онзи следобед. Ноеми се взря с любопитство в нея, докато наместваше на главата си филцовата шапка без периферия с дълго жълто перо, после се извърна към улицата и към автомобила, дошъл да я вземе — нямаше как да го сбърка. Пред гарата беше спрял само той, беше неуместно голям и ѝ напомни наперените кинозвезди от немите филми отпреди двайсетина-трийсет години: беше от автомобилите, каквито баща ѝ навярно бе карал на младини, за да се поперчи с богатството си.

Но автомобилът пред нея беше от старовремските, беше мръсен и плачеше за боядисване. Днес едва ли някоя кинозвезда щеше да се качи на такъв — той приличаше на реликва, която набързо са избърсали от прахта и са извлачили на улицата.

Ноеми си помисли, че сигурно и шофьорът е като колата — очакваше да види зад волана възрастен мъж, но от автомобила слезе младеж горе-долу на нейните години в кадифено сако. Беше рус и блед — Ноеми не бе предполагала, че някой може да бъде чак толкова блед, божичко, този човек излизал ли е някога на слънце? — с шарещи очи и уста, разтегната в нещо като усмивка или поздрав.

Ноеми плати на хлапетата, помогнали ѝ да изнесе багажа, после тръгна напред и протегна ръка.

— Ноеми Табоада. Господин Дойл ли ви праща? — попита тя.

— Да, вуйчо Хауард каза да ви закарам — потвърди той и стисна вяло ръката ѝ. — Франсис. Надявам се пътуването да е било приятно. Това ли е целият ви багаж, госпожице Табоада? Мога ли да помогна? — зададе той въпросите бързо един след друг, сякаш предпочиташе да завършва всички изречения с въпросителен знак.

— Можете да ме наричате Ноеми. „Госпожица Табоада“ звучи твърде превзето. Да, това е целият ми багаж. Няма да откажа малко помощ.

Той грабна двата куфара и ги сложи в багажника, после заобиколи автомобила и ѝ отвори вратата. Ноеми видя през прозореца, че градът е с криволичещи улици, боядисани в ярки цветове къщи със саксии по первазите, дебели дървени врати, дълги стълбища, църква и всички обичайни подробности, наричани в пътеводителите „живописни“.

Но въпреки това беше ясно, че Триунфо го няма в никой пътеводител. Градът имаше посърналия вид на място, което е изживяло времето си. Да, къщите бяха в ярки цветове, но боята по почти всички стени беше олющена, някои от вратите бяха изметнати, половината цветя в саксиите бяха повехнали и почти по нищо не личеше, че в града се случва нещо.

Не че това бе необичайно. Много от миньорските градчета, които по времето на колониализма бяха процъфтявали благодарение на добива на злато и сребро, бяха затворили рудниците веднага след като беше избухнала Войната за независимост. По-късно, по време на Порфириато4, когато цареше спокойствие, англичаните и французите бяха посрещани с отворени обятия и бяха натрупали цели състояния от добива на подземните богатства. Но революцията беше сложила край на този втори бум. Имаше много селища като Ел Триунфо, където ще видиш красиви параклиси, построени по времето, когато там е имало много пари и хора и където земята никога вече нямаше да извади щедро от лоното си своите богатства.

Мнозина отдавна бяха напуснали тези земи, но семейство Дойл бяха останали. Ноеми си помисли, че може би са се научили да ги обичат, въпреки че тя не бе възхитена от гледката наоколо със стръмните склонове, които внезапно се превръщаха в отвесна скала. Изобщо не приличаха на планините от детските ѝ книжки, където отстрани на пътя растяха красиви дървета и цветя, не ѝ приличаха на вълшебното място, където Каталина твърдеше, че ще отиде да живее. Подобно на стария автомобил, дошъл да я вземе, и градът се беше вкопчил, в каквото бе останало от някогашното великолепие.

Франсис караше по тесен път, който се изкачваше все по-нагоре в планината: ставаше все по-студено, мъглата се сгъстяваше. Ноеми разтърка ръце.

— Много далече ли е? — попита тя.

Той отново изглеждаше разколебан.

— Не много — отговори бавно, сякаш обсъждаха въпрос, който трябва да бъде обмислен много внимателно. — Пътят е лош, иначе щях да карам по-бързо. Навремето, когато рудникът работеше, беше добър, всички пътища наоколо бяха в отлично състояние, дори пътят за Високото място.

— Какво Високо място?

— Така наричаме къщата. И английското гробище отзад.

— Наистина ли е много английско? — усмихна се тя.

— Да — потвърди Франсис и стисна с две ръце волана със сила, каквато тя не би се досетила, че притежава след вялото ръкуване.

— Виж ти! — възкликна Ноеми и зачака още уточнения.

— Ще го видите. Много английско. Чичо Хауард искаше точно това — късче от Англия тук. Дори прекара от Европа пръст.

— Как мислите, сигурно го мъчи силна носталгия.

— Точно така. Мога дори да ви кажа, че във Високото място не разговаряме на испански. Чичо не знае и дума, Върджил също се справя не особено добре, а майка ми дори и не опитва да състави и едно-едничко изречение. Вашият… вашият английски добър ли е?

— Откакто съм навършила шест, всеки ден уроци — обясни тя, като премина от испански на английски. — Сигурна съм, че няма да се затрудня.

Гората стана по-гъста, под клоните на дърветата беше тъмно. Ноеми не беше от любителите на природата, най-малкото от истинските. За последен път се беше приближавала до гора по време на излета в „Десиерто де лос Леонес“, където отидоха да пояздят, а после брат ѝ и приятелите ѝ решиха да се поупражняват в стрелба по тенекиени кутии. Това беше преди две, може би дори преди три години. Онази гора изобщо не можеше да се сравнява с тази тук. Тази беше по-дива.

Ноеми забеляза, че се опитва да прецени колко високи са дърветата и колко дълбоки — клисурите. И в двата случая числата бяха внушителни. Мъглата стана още по-гъста, при което Ноеми се свъси — притесни се, че накрая, ако не завият както трябва, ще изхвърчат от пътя. Колко ли миньори, тръгнали да търсят въодушевено сребро, бяха паднали от зъбера? Планините предлагаха подземни богатства и бърза смърт. Но Франсис шофираше уверено, макар и в думите да бе колеблив. Ноеми не харесваше свити мъже — лазеха ѝ по нервите — но какво толкова! Не беше дошла да се види с него или с друг от семейството му.

— Всъщност вие кой сте? — попита тя, за да отклони мислите си от урвите и автомобилите, които се блъскат в невидими дървета.

— Франсис.

— Да, да, но какъв сте на Върджил, братовчед? Отдавна изчезнал вуйчо? Поредната черна овца, за която трябва да ми бъде съобщено?

Говореше провлачено, както ѝ харесваше и както приказваше по коктейлите — така бързо печелеше на своя страна околните, и Франсис отговори, както беше очаквала, с лека усмивка:

— Син съм на първата му братовчедка. Той е малко по-възрастен от мен.

— Никога не съм го разбирала това първа, втора, трета братовчедка. Кой следи за такива неща? Когато някой дойде на рождения ми ден, просто приемам, че сме роднини, и готово, не ми трябва да съставям родословно дърво.

— Това определено опростява нещата — съгласи се той.

Сега вече усмивката му беше искрена.

— Добър братовчед ли сте? Когато бях малка, мразех братовчедите. На рождения ми ден винаги ми натискаха главата в тортата, нищо, че изобщо не си падам по тая глупава mordida5.

— Каква mordida?

— От рожденика се очаква да отхапе малко от тортата, преди да я разрежат, но винаги се намира някой, който да ти натисне отгоре главата. Доколкото разбирам, не ви се е налагало да търпите такова безобразие и във Високото място.

— Във Високото място рядко има тържества.

— Името явно описва буквално къщата — отбеляза тя замислена, защото продължаваха да се катерят с колата.

Пътят сякаш нямаше край. Гумите на автомобила минаха с пукот през един паднал клон, после през друг.

— Да.

— Никога досега не съм ходила в къща с име. Кой им ги дава днес?

— Ние се придържаме към традициите — смотолеви Франсис.

Ноеми изгледа скептично младежа. Майка ѝ щеше да каже, че няма да е зле да яде храни с желязо и повечко месо. Ако се съди от тънките му пръсти, той явно караше на роса и мед, колкото до говора му, беше склонен да шепне. Върджил ѝ се беше сторил много по-як от това момче, много по-овладян. И по-възрастен, както беше отбелязал самият Франсис. Ноеми беше забравила на колко точно е Върджил, но явно беше прехвърлил трийсетте.

Удариха камък или бабуна на пътя. Ноеми ахна подразнена.

— Извинявайте — каза Франсис.

— Нямате никаква вина. Винаги ли е така? — попита тя. — Все едно караш в паница с мляко.

— А, това не е нищо — засмя се тихо той.

Е, поне не беше напрегнат.

После най-неочаквано те се озоваха на поляна и пред тях от мъглата сякаш изскочи къщата, за да ги посрещне с разтворени обятия. Беше много необичайна. Като стил определено беше викторианска със счупените плочи по покрива, с пищната украса и издадените напред мръсни прозорци. Ноеми не беше виждала никога на живо такава къща, съвсем различна от съвременния ѝ дом, от апартаментите на приятелите ѝ и колониалните къщи с фасади от червен порест камък.

Къщата беше надвиснала като огромен притихнал гаргойл. Сигурно щеше да изглежда страшна и да извиква в съзнанието образите на привидения и на места, населени с духове, ако не изглеждаше толкова уморена с липсващите пръчки по два-три от капаците по прозорците, с абаносовата веранда, която заскърца, докато те се качваха по стъпалата, и с входната врата със сребърно чукало във формата на пестник, който се поклащаше на халката.

„Като изоставена черупка на охлюв“, каза си тя и мисълта за охлювите отново я върна в детството, когато си беше играла в двора на къщата им и беше местила саксиите с цветя, за да види как буболечките бързат да се скрият отново. Или въпреки недоволството на майка си беше носила на мравките бучки захар. А също милото сиво коте, което спеше под бугенвилеята и се оставяше децата да го галят безкрайно. Ноеми не си представяше в тази къща тук да имат котка или канарчета, които чуруликат весело в клетките, а сутрин тя ги храни.

Франсис извади ключ и отключи тежката врата. Ноеми влезе в антрето, откъдето веднага видя огромното махагоново и дъбово стълбище с кръгъл прозорец със стъклопис на втората площадка. Прозорецът хвърляше върху избелелия зелен килим отблясъци в червено, синьо и жълто, двете издълбани от дърво нимфи — едната в долния край на стълбището, другата при прозореца, сякаш стояха на стража и пазеха безмълвно къщата. На стената при входа имаше овална картина или огледало, което изпъкваше на фона на тапетите като самотен отпечатък от пръст, останал на местопрестъплението. Над тях висеше огромен полилей с кристалчета, помътнели от времето.

По стълбището слизаше жена, която плъзгаше по парапета лявата си ръка. Не беше стара, макар че косата ѝ беше прошарена — осанката ѝ нямаше как да е на възрастен човек. Но строгата сива рокля и леденият поглед добавяха години, които не бяха вместени в плътта ѝ.

— Това, майко, е Ноеми Табоада — представи я Франсис и тръгна да качва куфарите.

Ноеми го последва с усмивка и протегна ръка към жената, която я погледна така, сякаш е риба отпреди една седмица. Вместо да се ръкува, жената се обърна и също тръгна да се качва.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза на Ноеми, както вървеше с гръб към нея. — Аз съм Флорънс, племенница на господин Дойл.

Ноеми понечи да подметне нещо язвително, но прехапа език и просто избърза и тръгна в крак с Флорънс.

— Благодаря.

— Аз управлявам Високото място, затова, ако се нуждаете от нещо, елате при мен. Ние тук си имаме обичаи и очакваме да спазвате правилата.

— А какви са тези правила? — попита Ноеми.

Минаха покрай прозореца със стъклописа, на който, както забеляза Ноеми, беше изобразено ярко стилизирано цвете. Синьото на цветчетата беше създадено с кобалтов оксид. Тя разбираше от тези неща. Бизнесът с бои, както го наричаше баща ѝ, ѝ беше дал какви ли не свързани с химията факти, на които тя най-често не обръщаше внимание, въпреки че те се бяха врязали в съзнанието ѝ като досадна песен.

— Най-важното правило е, че държим на уединението и не общуваме много-много — продължи Флорънс. — Чичо ми, господин Хауард Дойл, е на преклонна възраст и почти не излиза от стаята си. Не бива да го безпокоите. Второ, натоварена съм да се грижа за братовчедка ви. Тя трябва да почива много, затова не безпокойте и нея, ако не се налага. Ако сте сама, не се отдалечавайте много от къщата, можете лесно да се изгубите, а наоколо е пълно с дълбоки клисури.

— Нещо друго?

— Не ходим често в града. Ако имате някаква работа там, елате да ми съобщите и аз ще кажа на Чарлс да ви закара.

— Кой е Чарлс?

— Човек от персонала. Напоследък персоналът ни не е голям: трима души. Работят в семейството от дълги години.

Тръгнаха по застлан с килим коридор, украсен с овални и продълговати маслени портрети по стените. Лицата на отдавна починали представители на рода Дойл гледаха през времето Ноеми: жени с бонета и пищни рокли, мъже с цилиндри, ръкавици и кисели лица. Все хора, които много държат на семейните гербове. Бледи, със светла коса като Франсис и майка му. Лицата им сякаш се сливаха. И да ги погледнеше отблизо, Ноеми едва ли щеше да успее да ги различи едно от друго.

— Ето я и вашата стая — оповести Флорънс, след като застанаха пред врата с декоративна кристална кръгла дръжка. — Не е зле да ви предупредя, че в къщата не се пуши, в случай че сте пристрастена към този порок — отсече тя и огледа красивата дамска чантичка на Ноеми, сякаш виждаше от разстояние, че вътре има пакет цигари.

„Порок“, помисли Ноеми и си спомни монахините, направлявали образованието ѝ. Беше се научила да се бунтува, докато повтаря молитвите и прехвърля броеницата.

Влезе в стаята и огледа старинното легло с балдахин, сякаш излязло от готическа приказка: наистина имаше балдахин, зад който човек можеше да се скрие като в пашкул от света. Франсис остави куфарите при тесния прозорец — този тук беше безцветен, пищните стъклописи явно не достигаха и до спалните, — а Флорънс посочи дрешника, където имало още одеяла.

— Високо в планината сме. Тук става много студено — обясни тя. — Дано си носите пуловер.

— Имам голям шал.

Жената отвори скрина при долния край на леглото и извади няколко свещи и един от най-грозните свещници, които Ноеми беше виждала някога — сребърен, с херувим, който държи основата. После затвори скрина и остави отгоре каквото беше намерила вътре.

— През 1909 година прокараха електричество. Точно преди революцията. Но през четирите десетилетия оттогава почти няма подобрения. Разполагаме с генератор и той произвежда ток, който стига за хладилника и за няколко електрически крушки. Но не и за осветлението в цялата къща. Затова разчитаме на свещи и на газеници.

— Дори не знам да си служа с газеник — подсмихна се Ноеми. — Никога досега не съм нощувала сред природата.

— И най-несхватливият ще разбере принципа, съвсем елементарен е — възрази Флорънс и без да дава възможност на Ноеми да отговори, продължи: — Бойлерът понякога ни подвежда, пък и не е хубаво младите да се къпят с гореща вода, и хладката върши работа. В тази стая няма камина, но камината долу е голяма. Забравих ли нещо, Франсис? Не, чудесно.

Жената погледна сина си, но и на него не му даде възможност да каже нещо. Ноеми се усъмни дали изобщо някой можеше да изрече и дума в нейно присъствие.

— Бих искала да поговоря с Каталина — каза тя.

Флорънс бе решила, че са приключили с разговора, и вече държеше дръжката на вратата.

— Днес ли? — попита жената.

— Да.

— Почти е време да си вземе лекарствата. След това вече няма да стои будна.

— Искам да прекарам с нея само няколко минути.

— Майко, тя идва от много далеч — намеси се Франсис.

Думите явно завариха Флорънс неподготвена. Тя погледна с вдигната вежда младежа и плесна с ръце.

— Е, в града сигурно възприемате времето различно, вечно бързате насам-натам — заяви тя. — Щом толкова държите да видите Каталина още сега, елате с мен. Франсис, защо не идеш да провериш дали чичо Хауард ще вечеря днес с нас? Не искам изненади.

Флорънс поведе Ноеми по поредния дълъг коридор, който ги изведе при втора стая с легло с балдахин, с богато украсена тоалетка с тройно огледало и с дрешник, толкова огромен, че преспокойно можеше да побере малка войска. Тапетите тук бяха воднистосини, на цветя. Бяха украсени с малки пейзажи на крайбрежието с надвиснали зъбери и самотни плажове, но гледките не бяха оттук. По всяка вероятност това беше Англия, съхранена с маслени бои между сребърни рамки.

При прозореца беше оставен стол. На него седеше Каталина. Гледаше навън и не помръдна, когато жените влязоха. Светлокестенявата ѝ коса беше прибрана на нисък кок. Ноеми се беше приготвила да се натъкне на непозната, опустошена от болестта, но Каталина си изглеждаше почти, както и докато беше живяла в Мексико Сити. Може би в тази обстановка изглеждаше още по-замечтана, но промяната се свеждаше, общо взето, до това.

— След пет минути трябва да си вземе лекарствата — предупреди Флорънс, след като си погледна часовника.

— В такъв случай ще се възползвам от тези пет минути.

По-възрастната жена явно не остана доволна, но излезе. Ноеми отиде при братовчедка си. Тя не я погледна — седеше, без да се помръдва.

— Каталина! Аз съм, Ноеми.

Тя отпусна ръка върху рамото на братовчедка си и чак тогава Каталина я погледна. Усмихна се бавно.

— Дошла си, Ноеми.

Ноеми кимна, както стоеше пред нея.

— Да. Татко ме изпрати да видя как си. Как се чувстваш? Какво става с теб?

— Чувствам се ужасно. Вдигнах температура, Ноеми. Болна съм от туберкулоза, но сега съм по-добре.

— Изпрати ни писмо, помниш ли? В него казваш странни неща.

— Не помня какво точно съм написала — призна Каталина. — Бях вдигнала много висока температура.

Тя беше с пет години по-възрастна от Ноеми. Разликата във възрастта не беше голяма, но все пак достатъчна, затова, когато бяха по-малки, Каталина се бе нагърбила с ролята на майката и Ноеми още помнеше колко често следобед са правели заедно нещо, режели са от хартия рокли за куклите, ходели са на кино, тя е слушала как Каталина ѝ разказва приказки. Беше необичайно Ноеми да я вижда такава безжизнена и зависима от другите — навремето всички зависеха от нея. Това не хареса никак на Ноеми.

— Татко се притесни ужасно — обясни тя.

— Съжалявам много, скъпа. По-добре да не ви бях писала. В града сигурно си много заета. Приятели, занятия, а сега си тук само защото съм надраскала върху хартията някакви небивалици.

— Не се притеснявай. И без това исках да дойда при теб. Не сме се виждали от цяла вечност. Честно казано, си мислех, че самата ти ще дойдеш да ни погостуват.

— Да — отвърна Каталина. — Да, и аз мислех така. Но е невъзможно да се измъкна от тази къща.

Каталина се замисли. Очите ѝ — светлокафяви езерца застояла вода — помръкнаха и тя отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не изрече и дума. Вместо това си пое въздух, задържа го, извърна се и се закашля.

— Каталина!

— Време е за лекарствата — отсече Флорънс, след като влезе в стаята с шишенце и лъжица в ръка. — Хайде.

Каталина изпи покорно една лъжица от лекарството, после Флорънс ѝ помогна да легне и я зави чак до брадичката.

— Да вървим — подкани Флорънс. — Тя се нуждае от почивка. Можете да поговорите утре.

Каталина кимна. Флорънс отведе Ноеми обратно в стаята ѝ, като ѝ посочи кое къде се намира: кухнята е натам, библиотеката насам, каза ѝ и че в седем ще минат да я вземат за вечеря. Ноеми си разопакова багажа, прибра дрехите в гардероба и отиде да се поосвежи в банята. Там имаше старовремска вана, шкафче и следи от мухъл по тавана. Много от плочките около ваната бяха пукнати, но на трикраката табуретка бяха оставени току-що изпрани кърпи, окачената на кукичката хавлия също изглеждаше чиста.

Ноеми щракна електрическия ключ върху стената, но лампата в банята не работеше. В самата стая Ноеми не откри нито една лампа с електрическа крушка, макар че имаше контакт. Флорънс явно не се беше шегувала за свещите и газениците.

Ноеми отвори дамската си чанта и порови вътре, за да намери цигарите. Направи си пепелник от мъничката чашка, украсена с полуголи купидони, върху нощното шкафче. Всмукна два-три пъти от дима и отиде на прозореца, да не би Флорънс да ѝ направи забележка за миризмата. Но прозорецът не се отваряше.

Ноеми застана на него и се загледа в мъглата навън.