Мексиканска готика

18

Ноеми спеше на пресекулки, страхуваше се да не тръгне отново да се разхожда като сомнамбул. Накрая се унесе.

В стаята се чу как шумоли плат и скърца дъска и уплашена, Ноеми стисна завивката и се извърна към вратата.

Беше Флорънс в поредната строга тъмна рокля и с перлите. Беше влязла неусетно в стаята и носеше в ръце сребърен поднос.

— Какво правиш? — попита Ноеми и седна в леглото.

Устата ѝ беше пресъхнала.

— Време е за обяд — оповести Флорънс.

— Моля?

Нима наистина беше толкова късно? Ноеми стана от леглото и дръпна пердетата. Вътре нахлу светлина. Още валеше. Без тя да забележи, сутрешните часове се бяха изнизали, от изтощение Ноеми се чувстваше съвсем отмаляла.

Флорънс остави подноса с обяда. Наля на Ноеми чаша чай.

— О, не, благодаря — поклати глава Ноеми. — Исках, преди да обядвам, да се видя с Каталина.

— Тя вече стана от сън и пак си легна — обясни Флорънс, докато оставяше чайника. — От лекарствата все ѝ се спи.

— В такъв случай нали ще ми кажеш, когато дойде лекарят? Нали днес го очаквате?

— Днес няма да идва.

— Мислех, че идва всяка седмица.

— Още вали — отвърна безразлично Флорънс. — Няма да дойде в този дъжд.

— Нищо чудно да вали и утре. Все пак сме в дъждовния сезон. Какво става в такъв случай?

— Справяме се и сами, винаги сме се справяли.

Какви ясни и точни отговори на всичко! Ама че работа! Сякаш Флорънс беше написала предварително и запаметила точно какво да казва.

— Много те моля, предупреди ме, когато братовчедка ми се събуди — настоя Ноеми.

— Не съм ти прислужница, госпожице Табоада — отговори Флорънс.

Но в гласа ѝ нямаше враждебност. Тя го съобщаваше като факт.

— Знам го прекрасно, но ти настоя да не ходя без предупреждение при Каталина, а после определяш невъзможни часове. Какво те притеснява? — попита Ноеми.

Осъзнаваше, че е невероятно груба, но искаше спокойната фасада на Флорънс да се пропука.

— В случай че не те устройва, най-добре го обсъди с Върджил.

Върджил. Последното, което Ноеми искаше, беше да обсъжда нещо с Върджил. Тя кръстоса ръце и се взря във Флорънс. Жената също я изгледа много студено, с леко извита уста, в която се долавяше намек за присмех.

— Приятен обяд — заяви в заключение Флорънс, в усмивката ѝ имаше превъзходство, сякаш тя си мислеше, че е спечелила битка.

Ноеми разбърка супата с лъжицата и отпи от чая. Бързо се отказа и от супата, и от чая. Усети, че я заболява глава. Трябваше да хапне нещо, но упорито реши да огледа къщата.

Грабна пуловера и слезе долу. Наистина ли се надяваше да открие нещо? Призраци, които надничат от вратите? И да имаше призраци, те я избягваха.

Стаите със заметнати с чаршафи мебели изглеждаха зловещо, както и оранжерията с повехналите растения. Те не разкриваха нищо, само създаваха усещането за лека потиснатост. Накрая Ноеми потърси убежище в библиотеката. Дръпна пердетата — да е светло.

Погледна надолу към кръглия килим със змията, която беше забелязала при първото си посещение, и я обиколи бавно. В съня ѝ също имаше змия. Излизаше от яйце. Не, от плодното тяло на гъба. Ако сънищата значеха нещо, какво ѝ казваше този сън?

Е, Ноеми беше повече от сигурна, че не е нужно да звъни по телефона на психоаналитик, за да определи, че в съня има сексуален подтекст. Влаковете, които минават през тунели, съдържат ясна метафора, благодаря, господин Фройд, и гъбите като фалоси, които се подаваха от пръстта, явно служеха за същото.

Върджил Дойл се бе опълчил срещу нея.

Това вече не беше метафора, това си беше голата истина.

Тя потрепери при спомена за него, за ръцете му по косата ѝ, за устните му върху нейните. Но в спомена нямаше нищо приятно. Той беше студен и притеснителен и Ноеми се извърна към лавиците в библиотеката, за да затърси трескаво сред томовете книга, която да почете.

Грабна напосоки две и се върна в стаята си. Застана на прозореца и както си гризеше нокътя, загледа навън, после реши, че е много нервна и ѝ се пуши. Намери цигарите, запалката и чашката с полуголите купидони, която използваше за пепелник. Всмукна от дима и седна на леглото.

Не си беше направила труда дори да прочете заглавията на книгите, които беше взела. „Наследствеността. Закони и факти, приложени към усъвършенстването на човека“. Другата книга беше по-интересна — за древногръцката и римската митология.

Ноеми я отвори и видя по първата страница едва доловимите тъмни следи от мухъл. Разлисти внимателно страниците. Вътрешните бяха почти непокътнати, само тук-там по ъглите се чернееха малки петънца. Заприличаха ѝ на знаците от морзовата азбука. Природата, която пише по хартията и кожата.

Както държеше цигарата в лявата си ръка, Ноеми изтръска пепелта в чашката, която беше оставила на масичката отстрани. В книгата ѝ съобщаваха, че златокосата Персефона е била похитена от Хадес, който я е отвлякъл в подземния свят. Там тя изяла няколко зрънца нар, които я приковали навеки към неговия свят на сенките.

В книгата имаше и рисунка как точно Персефона е била похитена от бога. Косата ѝ беше окичена с цветя, някои бяха паднали на земята, гърдите ѝ бяха голи. Хадес я беше сграбчил изотзад и я държеше здраво. Персефона беше вдигнала едната си ръка и беше застинала като в несвяст, устните ѝ бяха отворени за вик. Върху лицето ѝ се четеше ужас. Богът гледаше право напред.

Ноеми затвори рязко книгата и след като се извърна на другата страна, погледът ѝ падна върху ъгъла на стаята, където по розовия тапет се чернееше мухъл. И докато го гледаше, мухълът се размърда.

Господи, каква беше тази зрителна измама?

Ноеми седна на леглото и грабна завивката с едната ръка, в другата още държеше цигарата. Изправи се бавно и без да мига, тръгна към стената. Мухълът, който не спираше да се движи, сякаш я беше омагьосал. Той образуваше необуздани произволни шарки, които приличаха на калейдоскоп и мърдаха, променяха се. Но това тук не бяха парченца стъкло, отразени в огледала, а органична лудост, от която мухълът се гънеше и се усукваше, образуваше въртопи и гирлянди, разпадаше се и пак изникваше.

В него имаше и цвят. На пръв поглед изглеждаше черен и сив, но колкото повече го гледаше Ноеми, толкова повече различаваше златистите отблясъци в някои части. Златисти, жълти и кехлибарени, те ту помътняваха, ту се засилваха, образуваха нови шарки с изумителна симетрична красота.

Ноеми се пресегна, сякаш искаше да докосне частта от стената, поразена от мухъла. Той като че ли се уплаши от ръката ѝ и се дръпна. После май размисли. Затуптя, шупна като кипнал катран и я повика с дълъг тънък пръст.

В стените се бяха спотаили хиляди пчели и тя ги чу как жужат, докато се приближаваше сънено с намерението да плъзне устни по мухъла. Смяташе да прокара ръце по трепкащите златисти шарки, които вероятно бяха с дъх на пръст и на зеленина, на дъжд и които щяха да ѝ разкрият хиляди тайни.

Мухълът туптеше с ритъма на сърцето ѝ, сякаш имаха с Ноеми един пулс, и устните ѝ се разтвориха.

Забравената цигара, която тя още държеше, я опари по кожата и Ноеми я пусна с писък. Наведе се бързо и я вдигна от пода, после я метна в импровизирания пепелник.

Обърна се да погледне мухъла. Той не помръдваше. По стената нямаше друго, освен стар мръсен тапет и тя изобщо не се беше променила.

Ноеми се втурна към банята и затвори вратата. Хвана се отстрани за мивката, за да не залитне. Краката ѝ се подкосяваха и в паниката си тя помисли, че ще припадне.

Пусна чешмата и си наплиска лицето със студена вода — не искаше да допусне да изгуби съзнание, каквото и да ѝ струваше това. Поемаше си отново и отново дълбоко въздух.

— По дяволите — прошепна Ноеми, както се държеше с двете ръце за мивката.

Вече не ѝ се виеше свят. Но тя нямаше намерение да се връща там. Поне засега. Докато не се увери, че… докато не се увери в какво? Че вече не халюцинира? Че не полудява?

Плъзна едната си длан около врата и огледа другата. Беше се изгорила между показалеца и средния пръст, където беше държала тлеещата цигара. Трябваше да намери мехлем.

Отново се наплиска с вода и допряла върховете на пръстите си до устата, се погледна в огледалото.

Някой почука силно и Ноеми подскочи.

— Там ли си? — попита Флорънс.

Още преди Ноеми да е отговорила, жената отвори вратата.

— Дай ми малко време — пророни Ноеми.

— Защо пушиш, при положение че е забранено?

Ноеми вдигна рязко глава и се свъси на безсмисления въпрос.

— Така ли? Според мен по-важният въпрос е какво, по дяволите, става в тази къща — каза тя.

Не крещеше, но и не говореше спокойно.

— Какъв език! Внимавай какво приказваш, малката!

Ноеми тръсна глава и спря чешмата.

— Искам да видя Каталина — още сега!

— Как смееш да ми се разпореждаш! Върджил ще дойде всеки момент и тогава вече…

Ноеми сграбчи Флорънс за ръката.

— Виж какво…

— Пусни ме!

Ноеми я стисна още по-силно и Флорънс се опита да я изтласка.

— Какво става тук? — попита Върджил.

Стоеше на прага и ги гледаше с любопитство. Беше със същото раирано сако, както и в съня на Ноеми. Тя трепна. Явно го беше виждала с него и преди и затова го бе сънувала с него, но тази подробност не ѝ хареса. В нея действителност и въображение се сливаха в едно. Ноеми се притесни и пусна Флорънс.

— Както винаги, нарушава правилата — обясни Флорънс и си приглади старателно косата, макар и да не се налагаше. Сякаш от краткия им сблъсък прическата ѝ се беше развалила. — Само създава неприятности.

— Какво правиш тук? — попита Ноеми и кръстоса ръце.

— Ти изпищя и затова дойдох да видя какво става — обясни Върджил. — Предполагам, че пак по тази причина тук е и Флорънс.

— Точно така — потвърди жената.

— Не съм викала никого.

— И двамата те чухме — настоя Флорънс.

Ноеми със сигурност не беше викала. Имаше шум, но той идваше от пчелите. Е, да, пчели нямаше, но това не означаваше, че Ноеми е викала. Все щеше да помни. Цигарата я беше опарила по ръката, но Ноеми не беше вдигала чак такъв шум и…

Двамата я гледаха.

— Искам да видя братовчедка си. Още сега. Кълна се в Бога, ако не ме пуснете при нея, ще избия вратата — закани се тя.

Върджил сви рамене.

— Не се налага да го правиш. Ела.

Тя тръгна след тях. По едно време Върджил я погледна през рамо и се усмихна. Ноеми си разтърка китката и се обърна на другата страна. Когато влязоха в стаята на Каталина, Ноеми се изненада, че братовчедка ѝ е будна. При нея беше и Мери. Явно щяха да се съберат цялата група.

— Какво има, Ноеми? — попита Каталина, държеше книга.

— Исках да видя как си.

— Както вчера. Главно почивам. Както е тръгнало, се превръщам в Спящата красавица.

Спящата красавица, Снежанка. Точно сега на Ноеми изобщо не ѝ беше до това. Но Каталина се усмихваше с обичайната си мила усмивка.

— Изглеждаш уморена. Случило ли се е нещо?

Ноеми се поколеба и поклати глава.

— Нищо. Искаш ли да ти почета? — попита тя.

— Тъкмо се канех да пия чай. Ще пийнеш ли заедно с мен?

— Не.

Ноеми не беше сигурна какво точно е очаквала да завари, но със сигурност не и Каталина да е весела и прислужницата да подрежда във вазата цветя, крехки пъпки от оранжерията. Гледката я порази като неестествена и въпреки това в нея нямаше нищо нередно. Ноеми се взря в братовчедка си в опит да открие и най-малката следа от притеснение по лицето ѝ.

— Наистина, Ноеми. Държиш се малко странно. Да не си настинала? — попита Каталина.

— Добре съм. Ще те оставя да си изпиеш чая — отвърна Ноеми — не искаше да разкрива повече в присъствието на другите.

Не че те изгаряха от любопитство какво си говорят двете.

Ноеми отиде в коридора. Върджил излезе след нея и затвори вратата. Двамата се погледнаха.

— Сега доволна ли си? — попита той.

— По-спокойна съм. Засега — отговори тя троснато, смяташе да се върне сама в стаята си, но Върджил тръгна в същата посока, явно искаше въпреки резкия ѝ тон да продължат разговора.

— Пък аз си мислех, че не може да те успокои нищо.

— За какво намекваш? — попита Ноеми.

— През цялото време търсиш около себе си недостатъци.

— Недостатъци ли? Не. Отговори. И от мен да го знаеш, те не са никак безобидни.

— Така ли?

— Видях как онова ужасно нещо мърда…

— Снощи или сега?

— Сега. И снощи също — промърмори тя, долепила длан до челото си.

Даде си сметка, че ако сега се върне в стаята си, ще се наложи пак да погледне грозния тапет с ужасното черно петно отгоре. Не беше готова за такова нещо. Ноеми рязко зави към стълбището. Винаги можеше да се скрие във всекидневната. Тя беше най-уютната стая в къщата.

— Ако сънуваш кошмари, мога да помоля лекаря да ти изпише лекарство, с което да спиш по-добре следващия път, когато ни дойдеш на гости — каза Върджил.

Ноеми закрачи по-бързо, искаше да увеличи разстоянието между двамата.

— Едва ли ще ми помогне, защото аз не сънувах.

— Не си сънувала нощес? Но ти ходеше насън като сомнамбул.

Ноеми се извърна. Стояха на стълбището и Върджил беше три стъпала над нея.

— Това беше различно. Днес бях будна. Днес…

— Звучи много объркващо — прекъсна я той.

— Защото не ми даваш възможност да се доизкажа.

— Много си уморена — заяви Върджил така, сякаш това беше краят на разговора, и тръгна да слиза.

Ноеми също слезе още три стъпала, опитваше се да поддържа същото разстояние помежду им.

— Това ли ѝ каза? Че си много уморена? Тя повярва ли ти?

След миг Върджил вече беше при Ноеми и след като я подмина, слезе на приземния етаж. Извърна се да я погледне.

— Според мен засега е най-добре да спрем дотук. Развълнувана си.

— Аз пък не искам да спираме дотук — отсече Ноеми.

— Охо!

Върджил плъзна ръка по рамото на резбованата нимфа, прегърнала колоната в долния край на стълбището. В очите му играеше злобна искра. Или Ноеми пак само си въобразяваше? Наистина ли имаше някакъв скрит смисъл в нехайно подметнатото „Охо!“ и в усмивката, плъзнала по лицето му?

Ноеми също слезе долу и го погледна предизвикателно. После обаче смелостта ѝ се изпари, защото Върджил се надвеси и на нея ѝ се стори, че ще прехвърли ръката си върху нейното рамо.

В съня устата му имаше странен вкус като на зрял плод, там той — пак в раираното сако — също се беше надвесил над нея, беше се съблякъл, беше се пъхнал във ваната и бе започнал да докосва Ноеми, а тя го беше прегърнала. В спомена се долавяше възбуда, но и ужасно унижение.

„Ще бъдеш добро момиче, нали?“, ѝ беше казал. Ето че сега стояха един до друг и Ноеми си даваше сметка, че Върджил е в състояние да ѝ каже съвсем същото и в будно състояние. Че той няма да се затрудни да изрече същото изречение и силните му ръце ще я намерят не само в тъмното, но и на дневна светлина.

Ноеми се страхуваше, че Върджил ще я докосне, страхуваше се и от реакцията си.

— Искам да си тръгна от Високото място. Можеш ли да помолиш някого да ме закара до града? — побърза да попита тя.

— Днес си много импулсивна, Ноеми — отвърна Върджил. — Защо ни изоставяш?

— На мен не ми трябва причина.

Щеше да се върне. Да, точно така. А и да не си тръгнеше, можеше да отиде на гарата и да пише на баща си — и това не беше малко. Светът около нея сякаш се срутваше, потъваше в хаос, сънищата нахлуваха и в часовете, когато Ноеми беше будна. Ако успееше да се измъкне оттук, ако обсъдеше странните си изживявания във Високото място с доктор Камарильо, може би отново щеше да се чувства както преди. Камарильо може би дори щеше да е в състояние да ѝ помогне да проумее какво точно се случва и какво да прави. Въздух. Ноеми имаше нужда от свеж въздух.

— Разбира се, че не ти трябва. Но няма как да те закараме в този дъжд. Обясних ти, пътищата са опасни.

Ноеми виждаше капките дъжд, които барабаняха по стъклописа на втората площадка.

— В такъв случай ще сляза пеша.

— Ще влачиш куфара в калта ли? Или смяташ да го използваш за лодка и да се спуснеш с него? Не ставай за смях — каза Върджил. — Днес сигурно ще спре да вали, утре сутрин можем да се опитаме да те закараме. Това достатъчно ли е?

Сега, след като Върджил се беше съгласил да я свали до града, Ноеми успя да си поеме въздух и разхлаби хватката на ръцете си. После кимна.

— Ако наистина ни напускаш утре, вечеряй с нас за последно — заяви Върджил и след като махна ръка от нимфата, погледна към коридора, по посока на трапезарията.

— Чудесно. И искам да поговоря с Каталина.

— Разбира се. Нещо друго? — попита той.

— Няма друго — отвърна Ноеми.

Не беше лъжа, но тя пак избягваше погледа му и за миг продължи да стои неподвижно, не знаеше дали Върджил ще я последва и във всекидневната. Но и да стоеше на едно място, това нямаше да ѝ помогне особено.

Тя закрачи.

— Ноеми! — повика я Върджил.

Тя спря и се обърна да го погледне.

— Много те моля, недей да пушиш, неприятно ни е — каза той.

— Не се притеснявай — отвърна Ноеми, после си спомни как се е опарила с цигарата и си погледна пръстите.

Но червената рана я нямаше. От нея не беше останала и следа.

Ноеми вдигна другата си ръка, решила, че вероятно не помни добре коя точно от двете е наранила. И там нямаше нищо. Тя разкърши пръсти и забърза с кънтящи стъпки към всекидневната. Стори ѝ се, че е чула как Върджил се смее тихо, но не беше сигурна. Вече не беше сигурна в нищо.