Мексиканска готика

11

Ноеми чу сърце, което биеше силно като барабан и я зовеше. То я събуди.

Тя излезе предпазливо от стаята и тръгна да търси мястото, където се криеше сърцето. Докоснеше ли стените, го чувстваше под дланта си, усещаше как тапетът става хлъзгав като изопнат мускул, а подът долу е влажен и поддава. Това беше рана. Огромна рана, по която Ноеми вървеше, стените също бяха рани. Тапетът се белеше и отдолу се показваха не тухли и дъски, а отблъскващи органи. Вени и артерии, запушени с излишъци от секрет.

Направлявана от биенето на сърцето, Ноеми тръгна по червената диря върху килима. Приличаше на дълбока отворена рана. Алена черта. Черта, оставена от кръв. Ноеми спря в средата на коридора и видя жената, която се бе вторачила в нея.

Рут, момичето от снимката. Рут в бяла рокля, с коса като златист ореол и лице без капчица кръв по него. Тъничък стълб от алабастър в тъмната къща. Рут държеше в ръцете си пушка и гледаше Ноеми.

Двете тръгнаха една до друга. Движеха се по един и същи начин, дори дишаха еднакво. Рут вдигна от лицето си една къдрица, Ноеми също си оправи косата.

Стените наоколо сияеха, фосфоресциращата светлина беше мъждива, но пак ги насочваше, а килимът долу пружинираше. Освен това Ноеми забеляза по стените знаци — стени, направени от плът. Рисунки от мъхната плесен, сякаш къщата беше презрял плод.

Сърцето продължи да тупти по-бързо.

Изтласкваше кръвта, стенеше и трепереше, биеше толкова силно, че на Ноеми ѝ се стори, че ще оглушее.

Рут отвори една врата. Ноеми стисна зъби, защото шумът идваше отвътре — сърцето туптеше в стаята.

Ноеми видя мъж върху легло. Но не точно мъж. А видение: издут мъж, удавник, който е излязъл на повърхността с белезникаво тяло, цялото в сини вени и в язви, зейнали по краката, ръцете, корема. Не мъж, а гнойна пъпка, жива дишаща гнойна пъпка. Гърдите му се надигаха и се отпускаха.

Нямаше как мъжът да е жив, но въпреки това той наистина беше жив и когато Рут отвори вратата, седна в леглото и протегна ръце към нея, сякаш я молеше да го прегърне. Ноеми остана при вратата, но Рут се приближи до леглото.

Мъжът продължи да протяга ръце с треперещи пръсти, а момичето застана в долния край на леглото и го загледа.

Рут вдигна пушката и Ноеми се извърна на другата страна. Не искаше да гледа. Но още докато се извръщаше, чу ужасния гърмеж на пушката и сподавения писък на мъжа, последван от гърлен стон.

„Сигурно е мъртъв — помисли Ноеми. — Няма как да не е мъртъв.“

Погледна Рут, която я подмина, застана в коридора и се извърна към нея.

— Не съжалявам — заяви Рут, после допря дулото до брадичката си и натисна спусъка.

Рукна тъмна кръв, която се плисна по стената. Ноеми загледа как Рут пада и тялото ѝ се огъва като стебло на цвете. Но самоубийството не притесни Ноеми. Тя усети, че то е в реда на нещата, дори понечи да се усмихне и ѝ олекна.

Но усмивката застина върху лицето ѝ, когато Ноеми видя силуета, втренчен в нея от дъното на коридора. Размазано златисто петно — жената с размазано петно вместо лице и с нагънато като вода тяло, устремено към нея с огромна разтворена уста — макар че жената нямаше уста, — готова за ужасен писък. Готова да я изяде жива.

Сега вече Ноеми се уплаши, ужаси се и вдигна ръце в отчаян опит да се защити…

Отскочи, усетила как някой я стиска за ръката.

— Ноеми — каза Върджил.

Тя погледна бързо назад, после отново към него, за да разбере какво става.

Стоеше насред коридора, а Върджил беше застанал пред нея и държеше в дясната ръка газена лампа. Лампата беше дълга, украсена, с млечнозелено стъкло.

Ноеми се вторачи безмълвно във Върджил. Допреди миг златистият силует беше тук, а сега беше изчезнал! И на негово място беше изникнал Върджил, облечен в кадифен халат на златисти шарки — увивни растения.

Ноеми беше по нощница. Към нея имаше и пеньоар, но тя не се беше заметнала с него. Ръцете ѝ бяха голи. Ноеми се чувстваше разголена, беше премръзнала. Тя разтърка ръце.

— Какво става тук? — попита.

— Ноеми — повтори Върджил и името ѝ прозвуча много благо от устата му, като коприна. — Ходиш насън. Не е хубаво да будиш сомнамбули. Това може да ги стъписа. Но се притесних да не се нараниш. Стреснах ли те?

Ноеми не разбра въпроса. Трябваше да мине една минута, докато схване какво ѝ говори Върджил. Тя поклати глава.

— Не. Това е невъзможно. Не съм го правила от години. Още от малка.

— Може би не си забелязала.

— Няма как да не забележа.

— Следя те вече от няколко минути и се опитвам да реша дали да те разтърся и да те събудя.

— Не съм сомнамбул.

— В такъв случай греша и просто си се разхождала в тъмното — отсъди той хладно.

Божичко, Ноеми се чувстваше пълна глупачка, както стоеше по нощница и се взираше във Върджил. Не ѝ се спореше с него, нямаше смисъл. Върджил беше прав, а и тя изгаряше от нетърпение да се върне час по-скоро в стаята си. В коридора беше много студено и тъмно като в рог, Ноеми не виждаше почти нищо. Човек да си помисли, че седят в търбуха на звяр.

В кошмара бяха именно там, в огромен търбух, нали така? Не. В клетка, направена от органи. Между стени от плът. Ето какво беше видяла, ето какво знаеше. Ако сега се опиташе да докосне стената, тя сигурно щеше да се нагъне под дланта ѝ. Ноеми прокара пръсти през косата си.

— Добре. Може и да съм сомнамбул. Но…

Точно тогава чу гърлен стон като в съня си, тих, но ясен, нямаше как да го отрече. Тя отново подскочи и се дръпна рязко назад. За малко да се блъсне във Върджил.

— Какво беше това? — попита и се взря в коридора, после погледна разтревожена Върджил.

— Баща ми е болен. Стара рана, не иска да заздравее и го боли. Нощта е тежка за него — обясни той съвсем овладяно, после нагласи пламъка на газената лампа така, че да е малко по-ярък.

Сега вече Ноеми видя тапета, нарисуваните по него цветя, едва забележимите следи от мухъл, повредили повърхността му.

Никакви вени, които туптят по стените.

По дяволите, и да, Франсис също ѝ беше казал предния ден, че Хауард е болен. Но нима Ноеми беше в тази част на къщата, на две крачки от леглото на стареца? Толкова далеч от стаята си? Мислеше, че е при вратата ѝ, дори не подозираше, че е стигнала от единия чак до другия край на къщата.

— Повикай лекар.

— Както обясних, понякога го боли. Свикнали сме, когато доктор Къминс дойде на седмичното си посещение, ще прегледа и баща ми, но той просто е стар. Съжалявам, ако те е изплашил.

Да, беше стар — бяха пристигнали в Мексико през 1885 година. Дори по онова време Хауард Дойл да е бил млад, оттогава бяха минали близо седемдесет години. И на колко точно беше той сега? На деветдесет? Или наближаваше стоте? Явно вече е бил стар, когато се е родил Върджил. Ноеми разтърка още веднъж ръцете си.

— Сигурно ти е студено, вземи — каза Върджил, след което остави лампата на пода и развърза колана на халата си.

— Добре съм.

— Наметни се.

Върджил съблече халата и я загърна с него. Беше ѝ голям. Върджил беше висок, а тя — не. Високите мъже никога не я бяха притеснявали. Тя просто плъзгаше поглед по тях. Но точно в този миг не се чувстваше уверена, още бе притеснена от нелепия сън. Кръстоса ръце и погледна надолу към килима.

Върджил вдигна лампата.

— Ще те изпратя до стаята ти.

— Не се налага.

— Налага се. Току-виж си удариш в тъмното глезените. Наистина е доста тъмно.

И този път беше прав. Светлината на малкото лампи по стените с работещи крушки беше мъждива и между тях имаше големи петна непрогледен мрак. Лампата на Върджил светеше в зловещо зелено, но от друга страна, Ноеми беше благодарна, защото с нея беше по-светло. Беше сигурна, че къщата е населена с духове. Не че вярваше в такива неща, в този миг обаче беше напълно сигурна, че по земята са плъзнали всички страшилища, бесове и зли сили, за които ѝ е разказвала Каталина.

Вървяха, без да казват и дума, и макар тишината в къщата да беше неприятна и Ноеми да трепваше от всяко поскръцване на дюшемето, тя предпочиташе да е така, отколкото да трябва да разговаря с Върджил. В такива моменти просто не ѝ се говореше.

„Държа се като малко дете“, укори се Ноеми. Божичко, как само щеше да ѝ се смее брат ѝ, ако я видеше отнякъде. Представи си как той разказва на всеки срещнат, че сега вече Ноеми вярва в el coco35. Стана ѝ приятно да си спомни за брат си, за семейството си, за Мексико Сити. Споменът я стопли по-успешно от халата.

Когато стигнаха при стаята ѝ, тя най-сетне се успокои. Беше се върнала благополучно. Всичко беше наред. Тя отвори вратата.

— Задръж я, ако искаш — предложи Върджил и посочи лампата.

— Не. Иначе ти ще си нараниш в тъмното глезените. Чакай малко — каза Ноеми и се пресегна към тоалетката при вратата, където беше оставила богато украсения сребърен свещник с херувимчето. Грабна кутията кибрит и запали свещта. — Нека бъде светлина. Видя ли? Всичко е наред.

Понечи да свали халата. Върджил я спря — хвана я за рамото и после прокара внимателно пръсти отстрани по широкия ревер.

— Изглеждаш прекрасно в дрехите ми — заяви с онзи глас, който приличаше на коприна.

Думите му бяха доста неуместни. През деня, в присъствието на други щяха да минат за шега. Нощем, изречени по този начин, не звучаха много прилично. Но макар да се посмути, Ноеми усети, че няма сили да отговори. „Не ставай за смях — понечи да каже. И дори: — Не ми трябват дрехите ти.“ Но не каза нищо, понеже в думите му всъщност нямаше нищо укорително и на нея не ѝ се спореше в тъмния коридор ей така, без повод.

— Е, тогава лека нощ — каза Върджил, после пусна бавно ревера и отстъпи назад.

Вдигна лампата на равнището на очите си и се усмихна на Ноеми. Беше привлекателен мъж и усмивката му беше чаровна — едва ли не закачлива, развеселена — в изражението му обаче имаше напрежение, което усмивката нямаше как да скрие. На Ноеми това не ѝ хареса. Изведнъж тя си спомни съня и мъжа с протегнатите ръце в леглото и си помисли, че в сините му очи е проблеснало злато, златисто сияние. Ноеми се извърна рязко, премига и се вторачи в пода.

— Няма ли да ми пожелаеш лека нощ? — попита развеселен Върджил. — Няма ли да ми кажеш „благодаря ти“? Ще бъде грубо, ако не го направиш.

Ноеми се извърна към него и го погледна в очите.

— Благодаря — промълви тя.

— Заключи вратата, че току-виж пак си тръгнала да обикаляш из къщата, Ноеми.

Върджил отново нагласи фитила на лампата. Очите му бяха сини, без златни отблясъци, когато той я погледна за последно и тръгна по коридора. Ноеми загледа как зеленото сияние се носи, отдалечава се заедно с него — внезапно блеснала цветна светлина, която изчезва и потапя къщата в мрак.