Мексиканска готика

6

Ноеми разчиташе най-вече на Франсис, за да се сдобие с кола. Флорънс едва ли щеше да изпълни желанието ѝ, а Върджил беше много подразнен от разговора им предния ден. Тя си спомни как Върджил е подметнал, че мъжете са склонни да изпълняват каквото им каже. Не ѝ беше приятно, че имат лошо мнение за нея. Искаше да я харесват. Може би това обясняваше партитата, звънкия смях, хубавата прическа, заучената усмивка. Ноеми смяташе, че мъжете могат да бъдат строги като баща ѝ, мъжете могат да бъдат студени като Върджил, но жените трябва да бъдат харесвани, иначе ще изпаднат в беда. Жена, която не е харесвана, минава за опърничава и проклета, а една проклета жена едва ли ще постигне нещо: всички врати са затворени за нея.

Е, със сигурност не се чувстваше харесвана в къщата, но Франсис се държеше дружелюбно. Тя го намери в кухнята, младежът изглеждаше още по-блед и отпреди, приличаше на тънка фигурка от слонова кост, но очите му бяха изпълнени с енергия. Той ѝ се усмихна. Усмихнеше ли се, не изглеждаше зле. Е, не можеше да се сравнява с братовчед си Върджил, който беше ужасно привлекателен, но според Ноеми почти никой мъж не можеше да се мери с Върджил. Именно заради това Каталина беше хлътнала по него. Заради красивото му лице. И загадъчността, с която беше обвит и заради която Каталина бе забравила да мисли трезво.

„Аристократична бедност — беше отсякъл бащата на Ноеми. — Ето какво може да предложи този мъж.“

А също и запусната стара къща, където сънуваш кошмари. Божичко, градът изглеждаше толкова далеч!

— Ще ми направите ли една услуга? — подхвана Ноеми, след като си размениха сутрешните любезности. Докато говореше, го хвана за ръката с плавно, добре отработено движение и двамата тръгнаха заедно. — Искам да взема за малко една от колите и да отида до града. Трябва да пусна едни писма. Баща ми не знае как съм.

— Искате да ви закарам ли?

— Мога да отида и сама.

Франсис се свъси разколебан.

— Не знам какво ще каже Върджил.

Ноеми сви рамене.

— Не е задължително да му съобщавате. Какво, мислите, че не мога да шофирам ли? Ако искате, ще ви покажа шофьорската си книжка.

Франсис прокара ръка през косата си.

— Не е това. Семейството държи много на автомобилите.

— Аз пък държа много да шофирам сама. Със сигурност не се нуждая от придружител, който да ме наглежда, пък и вие едва ли ще се справите с наглеждането.

— Защо?

— Де се е чуло и видяло мъж да се вживява в ролята на придружител, който да бди над млада жена? Това е само за непоносими лели. Ако решите, мога да ви преотстъпя за края на седмицата някоя от моите. Ще ви струва един автомобил. Много ви моля, помогнете ми. На всяка цена трябва да отида.

Франсис се засмя, докато Ноеми се опитваше да го изведе навън. Взе от една кукичка в кухнята ключовете от автомобила. Една от прислужниците — Лизи, месеше хляб на поръсената с брашно маса. Не показа с нищо, че е забелязала Ноеми или Франсис. Персоналът във Високото място бе почти невидим като в една от приказките на Каталина. Май се казваше „Красавицата и Звяра“. Невидими прислужници, които готвеха и редяха сребърните прибори. Колко нелепо! Ноеми знаеше имената на всички, които работеха у тях, и със сигурност никой не се мръщеше, ако те си говореха помежду си. Беше истинско чудо, че знаеше имената на прислужниците във Високото място, но беше попитала Франсис и той бе изпълнил молбата ѝ и ѝ ги беше представил: Лизи, Мери и Чарлс, които подобно на порцелана по бюфетите бяха „внесени“ преди доста десетилетия от Англия.

Двамата тръгнаха към гаража и Франсис ѝ подаде ключовете от автомобила.

— Нали няма да се изгубите? — попита той, след като се надвеси през прозореца.

— Все ще се оправя.

Така си беше. Колкото и да се стараеше, човек трудно можеше да се изгуби. Планинският път водеше нагоре и надолу и Ноеми се заспуска към малкото градче. Беше доволна от себе си и докато шофираше, смъкна прозореца, за да се наслади на свежия планински въздух. Помисли си, че мястото не е чак толкова неприятно, след като веднъж се измъкнеш от къщата. Именно заради нея местността изглеждаше отблъскваща.

Ноеми остави колата при градския площад — предполагаше, че и пощата, и клиниката са някъде наблизо. Оказа се права и бързо бе възнаградена: пред нея изникна боядисана в бяло и зелено малка сграда, на която пишеше, че е лечебното заведение. Вътре имаше три зелени стола и множество плакати с обяснения за различните болести. Имаше и регистратура, но на нея нямаше никого, и затворена врата с табелка с името на лекаря, написано с големи букви: „Хулио Еусебио Камарильо“.

Ноеми седна и след няколко минути вратата се отвори и отвътре излезе жена, която водеше за ръка малко дете. После лекарят надникна и ѝ кимна.

— Добър ден — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?

— Аз съм Ноеми Табоада — отвърна тя. — А вие доктор Камарильо ли сте?

Налагаше се да попита, защото мъжът изглеждаше доста млад. Беше много мургав, с разделена на среден път къса коса и мустачки, които не го състаряваха, но с които той изглеждаше смешен, като хлапе, което си играе на доктор. Освен това не носеше бяла лекарска престилка, беше облечен в бежово-кафяв пуловер.

— Да. Влезте — покани я той.

В кабинета, върху стената зад бюрото Ноеми наистина видя диплом от Националния автономен университет на Мексико с неговото име, написано с изискан почерк. Имаше и шкаф с отворени врати, пълен с хапчета, памучета и шишенца. В ъгъла имаше голяма перуника в жълта саксия.

Лекарят седна зад бюрото, а Ноеми — на пластмасов стол, същия като в коридора.

— Май не се познаваме — поде доктор Камарильо.

— Не съм тукашна — потвърди Ноеми, после сложи дамската чанта върху коленете си и се наведе напред. — Дошла съм да видя братовчедка си. Болна е и си помислих, че може би няма да е зле да я прегледате. Има туберкулоза.

— Туберкулоза ли? В Триунфо? — попита доста учуден лекарят. — Изобщо не съм чувал.

— Не точно в Триунфо. Във Високото място.

— Къщата на Дойл — изрече той колебливо. — Роднина ли сте им?

— Не. Всъщност да. Върджил Дойл е женен за братовчедка ми Каталина. Надявах се да дойдете да я прегледате.

Младият лекар се постъписа.

— Доктор Къминс не се ли грижи за нея? Той е семейният им лекар.

— Бих искала да чуя още едно мнение — уточни Ноеми и обясни, че Каталина се държи странно и тя подозира, че се нуждае от психиатър.

Доктор Камарильо я изслуша търпеливо. После започна да върти между пръстите си един молив.

— Лошото е, че ако дойда, не съм сигурен дали ще бъда посрещнат добре във Високото място. Семейство Дойл винаги са имали свой лекар. Не общуват с местните хора — допълни той. — Докато рудникът работеше и те наемаха мексиканци, ги караха да живеят в лагер в планината. Артър Къминс старши се грижеше и за тях, когато рудникът беше отворен, избухнаха няколко епидемии. Много от миньорите починаха, Къминс не можеше да вдигне глава от работа, но никога не е молил някого от местните да му помогне. Според мен нямат високо мнение за тукашните лекари.

— Каква епидемия?

Той почука три пъти с гумичката на молива по бюрото.

— Не се разбра. Висока температура, странно поведение. Хората говореха несвързано, бълнуваха, получаваха гърчове, нападаха се един друг. Поболяваха се, измираха, после нещата се оправяха и след няколко години тайнствената болест се завръщаше.

— Видях английското гробище — сподели Ноеми. — Там има много гробове.

— Там са само англичаните. Де да бяхте видели местното гробище. Разправят, че по време на последната епидемия, избухнала в началото на Революцията, Дойл дори не са си правили труда да връщат долу труповете, за да ги погребат. Хвърляли са ги в общи гробове.

— Не може да бъде!

— Знае ли човек?

Думите му съдържаха неприкрито отвращение. Лекарят не каза, че не вярва на такива мълви, но както личеше, нямаше причина да се съмнява.

— Щом знаете всичко това, значи сте от Триунфо.

— Да, местен съм — потвърди лекарят. — Семейството ми е снабдявало с разни неща хората в рудника на Дойл и когато той е затворил, се е преместило в Пачука. Отидох да следвам в Мексико Сити, но сега се върнах. Искам да помагам на хората тук.

— В такъв случай помогнете като начало на братовчедка ми — каза Ноеми. — Ще дойдете ли в къщата?

Доктор Камарильо се усмихна, но поклати глава, сякаш се извиняваше.

— Обясних ви вече, ще ми навлечете неприятности, Къминс и Дойл няма да са доволни.

— Какво могат да ви направят? Нали сте лекарят на града?

— Клиниката е държавна, държавата плаща превръзките, спирта за разтриване, марлята. Но Триунфо е малък, хората тук не са заможни. Повечето отглеждат кози. Навремето, когато рудникът е бил на испанците, са се издържали с лойта, която са произвеждали за миньорите. Сега вече не е така. Има църква и много мил свещеник, който събира подаяния за бедните.

— Готова съм да се обзаложа, че семейство Дойл пускат пари в кутията за подаяния и свещеникът ви е приятел — отбеляза Ноеми.

— Парите в кутията ги пуска Къминс. Дойл не се занимават с това. Но парите са техни, всеки го знае.

Според нея на семейство Дойл не им бяха останали много пари, рудникът беше затворен от близо три десетилетия. Но в банковата си сметка със сигурност имаха нещичко и малко от тези пари вероятно стигаха в такова отдалечено градче като Триунфо.

Ноеми се запита какво да прави оттук нататък. Помисли малко и реши да се възползва от уроците по актьорско майсторство, които според баща ѝ бяха само загуба на пари.

— Значи няма да ми помогнете. Страхувате се от тях! А аз съм сам-самичка, нямам нито един приятел по белия свят — каза тя, после стисна дамската чанта и се изправи бавно с устна, която трепереше мелодраматично.

Направеше ли го, всички мъже изпадаха в паника, уплашени, че ще се разплаче. Мъжете винаги се страхуват от сълзи и от това, че ще трябва да успокояват поредната истеричка.

Лекарят веднага вдигна ръце, все едно я моли, и побърза да заяви:

— Не съм казвал такова нещо.

— Е, и? — продължи да го притиска тя, уж обнадеждена, и го озари с най-подкупващата си усмивка, онази, до която прибягваше, когато искаше някой полицай да я пусне, без да я глобява за превишена скорост. — Докторе, ще ви бъда страшно признателна, ако ми помогнете.

— И да отида, не съм психолог.

Ноеми извади носната си кърпа и я стисна, за да му напомни, че всеки момент може да се разплаче, после си избърса очите. Въздъхна.

— Мога да замина за Мексико Сити, но не искам да оставям Каталина сама, особено ако не се налага. Може да греша. Ще ми спестите дългото пътуване натам и обратно, дори няма влакове всеки ден. Ще ми направите ли тази малка услуга? Ще дойдете ли?

Ноеми го погледна, той също я погледна донякъде скептично, но кимна.

— Ще намина в понеделник, някъде по обяд.

— Благодаря — каза Ноеми и след като се изправи бързо, се ръкува с него, после си спомни, че още не е изпълнила задачата, и поспря. — Между другото, познавате ли Марта Дювал?

— Всички специалисти в града ли обикаляте?

— Защо го казвате?

— Тя е местната знахарка.

— Знаете ли къде живее? Братовчедка ми поръча да взема от нея едно лекарство.

— Виж ти! Всъщност не се учудвам. Жените в града често ходят при Марта. Чаят от лопен и досега се използва често при лечението на туберкулозата.

— Помага ли?

— За кашлица е добър.

Доктор Камарильо седна на бюрото, нарисува в бележника си карта и ѝ я подаде. Ноеми реши да отиде пеш, защото лекарят ѝ обясни, че било наблизо, и се оказа, че я е посъветвал добре, понеже пътят за къщата на жената не ставаше за автомобили и лъкатушеше, улиците бяха прокарани без план и се превръщаха в истински лабиринт. Въпреки картата се наложи Ноеми да моли да я упътят.

Поговори с жена, която переше на входната врата — търкаше риза върху проядена дъска за пране. Жената остави калъпа домашен сапун и ѝ обясни, че трябва да се изкачи още малко. Колкото повече човек се отдалечаваше от централния площад и църквата, толкова по-очевидно ставаше колко запуснат е градът. Тук вече жилищата представляваха неизмазани тухлени бараки, всичко изглеждаше сиво и прашно, с изпосталели на вид кози и кокошки, затворени зад паянтови огради. Някои къщи бяха изоставени, по тях не бяха останали врати и прозорци. Ноеми предположи, че съседите са плячкосали дървото, стъклото и другите материали, до които са се добрали. Докато бяха минавали с Франсис през града, той явно бе избрал най-живописния път и въпреки това Ноеми остана с впечатлението, че всичко наоколо е подвластно на разрухата.

Къщата на знахарката беше много малка и се открояваше, защото беше белосана и по-поддържана. Пред вратата на трикрако столче седеше старица с дълга плитка и синя престилка. Беше сложила до себе си две паници и чистеше фъстъци. В едната хвърляше шушулките, а в другата — фъстъците. Старицата не вдигна очи, когато Ноеми се приближи. Тананикаше си.

— Извинявайте — подхвана Ноеми. — Търся Марта Дювал.

Тананикането заглъхна.

— Никога не съм виждала такива красиви обувки — отвърна старицата.

Ноеми погледна надолу към черните обувки на висок ток, които носеше.

— Благодаря.

— При мен рядко идват хора с такива красиви обувки. — Жената отвори още един фъстък и метна зърната в паницата. После се изправи. — Аз съм Марта — представи се и погледна Ноеми с очи, мътни от пердетата по тях.

Влезе в къщата, понесла във всяка ръка по една от паниците. Ноеми я последва и се озова в тясна кухня, която служеше и за трапезария. На стената имаше изображение на Свещеното сърце19 и лавица с гипсови фигурки на светии, свещи и стъкленици с билки. От тавана също висяха билки и изсушени цветя: лавандула, мексикански чай и стръкове седефче.

Ноеми знаеше, че има лечители, които правят какви ли не церове, събират билки за махмурлук и за треска и майсторят амулети срещу уроки, но Каталина не беше от хората, които ще прибягват до такива неща Първата книга, благодарение на която Ноеми всъщност се запали по антропологията, беше „Магьосници, пророци и вещери занде“ и когато тя се опита да поговори за нея с Каталина, братовчедка ѝ направо отказа да я слуша. Самата дума „магьосници“ я хвърляше в ужас, а знахарка като Дювал не беше далеч от магията, защото не само предлагаше освежителни отвари, но и лекуваше сусто20 с клонки свещена палма, кръстосани върху главата на човека.

Не, Каталина не беше от хората, които ще носят на китката си ojo de venado21. Как тогава се беше озовала в тази къща, защо беше дошла при Марта Дювал?

Старицата остави паниците на масата и придърпа един стол, когато седна, внезапно се чу плясък на криле, от който Ноеми се стресна, и на рамото на жената кацна един папагал.

— Седни — покани я Марта, после обели един фъстък и го даде на папагала. — Какво искаш?

Ноеми седна срещу нея.

— Направили сте лекарство на братовчедка ми и тя ме праща за още.

— Какво лекарство?

— И аз не знам. Братовчедка ми се казва Каталина. Помните ли я?

— Момичето от Високото място.

Жената взе още един фъстък и го даде на папагала, който го грабна с човка и загледа втренчено Ноеми.

— Да, Каталина. Откъде я познавате?

— Не я познавам. Братовчедка ти идваше от време на време на църква и явно е разговаряла с някого от местните, защото дойде при мен и обясни, че ѝ трябвало нещо, с което да заспива по-лесно. Посещавала ме е два пъти. Последния път, когато я видях, беше превъзбудена, но отказа да сподели какво я мъчи. Помоли ме да пусна в пощата едно писмо, беше за някого в Мексико Сити.

— Защо не го е пуснала сама?

— Не знам. Рече ми: „Ако не се видим в петък, пуснете в пощата това“ и аз го направих. Както вече споменах, отказваше да обсъжда какво я мъчи. Спомена, че сънувала кошмари, и аз се постарах да ѝ помогна.

„Кошмари“, помисли си Ноеми и си спомни какво е сънувала. Не беше трудно в къща като онази да сънуваш кошмари. Тя отпусна ръце върху дамската си чанта.

— Е, онова, което сте ѝ дали, явно е помогнало, защото тя иска още от него.

— Още — въздъхна жената. — Обясних му на момичето, че от никой чай няма да му олекне — поне за дълго.

— В смисъл?

— Семейството е прокълнато. — Жената започна да чеше папагала по главата и птицата затвори очи. — Не си ли чувала какво говорят хората?

— Имало е епидемия — изрече предпазливо Ноеми, не знаеше дали старицата има предвид това.

— Да, имаше болест, тежка болест. Но не само това. Госпожица Рут ги изпозастреля всичките.

— Коя е госпожица Рут?

— Всички по нашите места са чували тая история. Мога да ти я разкажа, но срещу малко пари.

— Сега пък се пазарите. Вече бях готова да платя за лекарството.

— И ние ядем. Пък и историята си я бива и едва ли някой я знае по-добре от мен.

— И каква всъщност сте, знахарка или разказвачка на истории?

— Казах ти вече, млада госпожице, и ние ядем — сви рамене жената.

— Добре тогава. Ще ви платя за историята. Намира ли ви се пепелник? — попита Ноеми, докато вадеше цигарите и запалката.

Марта грабна от кухнята едно оловно канче и го сложи пред Ноеми, а тя се наведе напред, подпря се на лакти върху масата и запали една цигара. Почерпи и старицата и тя взе с усмивка две, но вместо да ги запали, ги пъхна в джоба на престилката. Сигурно щеше да ги изпуши по-късно. Или дори да ги продаде.

— Откъде да започна? А, да, Рут. Рут е дъщеря на господин Дойл. Беше му любимка, не ѝ липсваше нищо. По онова време имаха много прислужници. Да лъскат среброто и да правят чай. Повечето бяха хора от селото, живееха в къщата, но се случваше и да отскочат до града. На пазар, за друго. И все разказваха за всички красиви неща във Високото място и за красивата госпожица Рут. Предстоеше ѝ да се омъжи за братовчед си, май се казваше Майкъл, изписаха булчинска рокля чак от Париж и гребени от слонова кост за косата ѝ. Но една седмица преди сватбата тя грабна пушката и тегли куршума на годеника си, на майка си, на леля си и на чичо си. Стреля и по баща си, но той прескочи трапа. Щеше да убие и брат си Върджил, който по онова време беше съвсем невръстен, но госпожица Флорънс се скри заедно с него. Или може би Рут се смили.

Ноеми не беше виждала в къщата оръжие, но може би бяха изхвърлили пушката. Навсякъде имаше само сребро и Ноеми се запита — доста неуместно — дали и куршумите, които е използвала убийцата, са били сребърни.

— След като ги застреля всички, се самоуби — каза жената и отвори още една шушулка.

Какъв злокобен разказ! Но това още не беше краят. Беше само кратко мълчание.

— Има и още, нали?

— Да.

— Няма ли да ми разкажете и края?

— И ние ядем, млада госпожице.

— Ще платя.

— Нали няма да се стискаш?

— Няма.

Ноеми беше оставила пакета цигари на масата. Марта се пресегна със сбръчкана ръка и си взе още една, която също пъхна в престилката. Усмихна се.

— След това прислужниците си тръгнаха. Във Високото място останаха само роднини и доверени хора, работили дълго за семейството. Останаха там, далеч от чужди погледи. После госпожица Флорънс се появи най-неочаквано на железопътната гара и тръгна на почивка, а дотогава не си беше показвала и носа от къщата. Върна се омъжена за един младеж, казваше се Ричард. Той не беше като семейство Дойл. Беше приказлив, обичаше да слиза с колата в града, да се почерпи и да побъбри. Беше живял в Лондон, Ню Йорк и Мексико Сити и човек оставаше с впечатлението, че къщата на Дойл не му е от любимите места. Да, беше приказлив и започна да говори някакви странни неща.

— Какви неща?

— За призраци и духове, за уроки. Той, господин Ричард де, беше як мъж, после отслабна и изглеждаше опърпан, престана и да идва в града и изчезна. Намериха го на дъното на една пропаст. Тук има много пропасти, сигурно си забелязала, та господин Ричард си отиде млад-зелен, на двайсет и девет, и остави син.

„Франсис“, помисли си Ноеми. Бледия Франсис с меката коса и още по-меката усмивка. Ноеми чуваше за пръв път тази дълга сага, тя обаче не беше от нещата, които ще тръгнеш да обсъждаш.

— Звучи трагично, но не съм сигурна, че бих го нарекла проклятие.

— Ще го наречеш съвпадение, нали? Да, сигурно. Но истината е, че до каквото и да се докоснат, то се разлага.

„Разлага се.“ Думата звучеше толкова грозно, че сякаш залепваше за езика, и на Ноеми ѝ идеше да започне да си гризе ноктите, въпреки че не го беше правила никога дотогава.

Грижеше се много за ръцете си, никога нямаше да допусне ноктите ѝ да са грозни. Тя, тази къща, си беше странна. Семейство Дойл и прислужниците също бяха странни, но чак пък проклятие? Не.

— Няма какво друго да е, освен съвпадение — поклати тя глава.

— Възможно е.

— Можете ли да направите на Каталина същото лекарство както последния път?

— Това не е шега работа. Трябва да събера съставките, иска се време. И няма да реши въпроса. Както казах, виновна за всичко е къщата — прокълната къща. Мятай се на влака и дим да те няма — ето какво казах на братовчедка ти. Мислех, че ще ме послуша, но какво ли знам аз?

— Да, сигурна съм, че сте я посъветвали това. Между другото, колко струва лекарството? — попита Ноеми.

— Лекарството и разказите.

— Да, и те.

Жената посочи сумата. Ноеми отвори дамската си чанта и извади няколко банкноти. Марта Дювал можеше и да има перде на очите, но видя съвсем ясно парите.

— Трябва ми една седмица. Ела след една седмица, но не обещавам нищо — каза жената и протегна ръка, а Ноеми сложи банкнотите в дланта ѝ. Старицата ги сгъна и ги пъхна в джоба на престилката. — Може ли още една цигара? — допълни тя.

— Да. Дано ви харесат — отвърна Ноеми и ѝ подаде още една. — „Голоаз“.

— Не са за мен.

— А за кого тогава?

— За свети Лука Евангелиста — отговори жената и посочи една от гипсовите фигурки по лавиците.

— Цигари за светците?

— Харесват му.

— Пада си по скъпи удоволствия — подметна Ноеми и се запита дали ще намери в града магазин, където да продават нещо, което поне малко да се доближава до „Голоаз“.

Трябваше да попълни запасите си.

Жената се усмихна и Ноеми ѝ даде още една банкнота. Карай! Както беше казала старицата, човек трябва да яде, един Господ знаеше колко клиенти има жената. Марта остана много доволна и грейна в още по-широка усмивка.

— Е, аз да тръгвам. И не позволявайте на свети Лука да изпуши всички цигари наведнъж.

Старицата прихна и двете излязоха навън. Ръкуваха се. И жената присви очи.

— Как спиш? — попита.

— Добре.

— Имаш тъмни кръгове под очите.

— От студа горе е. Нощем ме държи будна.

— Дано да е това.

Ноеми се сети за странния сън и за златистия блясък. Доста неприятен кошмар, но на нея не ѝ беше останало време да го анализира. Имаше една приятелка, която се кълнеше в Юнг, но Ноеми никога не бе разбирала твърдението „сънят — това е сънуващият“, нито пък се беше опитвала да тълкува сънищата си. Сега си спомни нещо, написано от Юнг: всеки носи в себе си сянка. Думите на старицата висяха като сянка над Ноеми, докато тя се прибираше с колата във Високото място.