Мексиканска готика

25

Ноеми се завтече по затъмнения коридор, като се държеше за по-сигурно за стената. Лампите, които бяха включени, изглеждаха призрачни и ужасно слаби, постоянно примигваха, но Ноеми помнеше пътя.

„Бързо, бързо“, каза си.

Притесняваше се да не би стаята на братовчедка ѝ да е заключена, но дръжката на вратата поддаде и Ноеми я отвори рязко.

Каталина седеше по бяла нощница на леглото. Не беше сама. Компания ѝ правеше Мери, която се беше вторачила в пода.

— Тръгваме, Каталина — подкани Ноеми и протегна към братовчедка си едната си ръка, в другата държеше бръснача.

Каталина не помръдна, дори не я позна, погледът ѝ беше отнесен.

— Каталина — повтори тя.

Младата жена продължи да седи неподвижно.

Ноеми прехапа устна и влезе, без да сваля очи от прислужницата, която седеше в ъгъла, ръката, в която стискаше бръснача, трепереше.

— За Бога, Каталина, ела на себе си — примоли се Ноеми.

Но не Каталина, а прислужницата вдигна глава и вперила в Ноеми златисти очи, се втурна към нея и я избута при тоалетката. Стисна я за гърлото. Нападна я толкова внезапно, със сила, немислима за жена на нейната възраст, че Ноеми изпусна острието. По тоалетката се затъркаляха и други неща, които също западаха по пода: флакончета парфюм, гребен, снимка на Каталина в сребърна рамка.

Прислужницата я стисна още по-здраво и принуди Ноеми да отстъпи назад, докато се опря в дървото. Ноеми се опита да грабне нещо, каквото и да било, което да ѝ послужи за оръжие, но пръстите ѝ не напипаха нищо подходящо, намериха само една дантелена покривчица и преобърнаха порцелановата кана, която се търкулна на пода и се пукна.

— Наша — каза прислужницата.

Гласът ѝ не прозвуча като на жена. Беше странен, дрезгав. Това бе гласът на къщата, гласът на някого или на нещо, което тези гласни струни само възпроизвеждаха и имитираха.

Ноеми се помъчи да махне пръстите ѝ от врата си, но те бяха като нокти на граблива птица и тя успя само да простене и да се вкопчи в косата на жената, с което не постигна нищо.

— Наша — повтори Мери, после стисна зъби като див звяр и на Ноеми ѝ причерня, толкова силна беше болката.

В очите ѝ избиха сълзи, гърлото ѝ пламна.

Най-неочаквано някой издърпа жената и Ноеми успя да си поеме дъх — задиша отчаяно, както се държеше с едната ръка за тоалетката.

В стаята беше влязъл Франсис, който беше изтеглил прислужницата, но сега тя се опитваше да го издере и крещеше ужасяващо. Бутна го долу на пода и вкопчена във врата му, се надвеси над него като лешояд, готов да погълне парче мърша.

Ноеми взе правия бръснач и се приближи до тях.

— Стига! — викна тя, а жената се обърна с писъци към нея, готова да я стисне отново за врата и да ѝ прекърши гръкляна.

Ноеми усети как я връхлита ужас, чист и всеобхватен, тя се пресегна и преряза гърлото на жената. Веднъж, втори, трети път острието опря в плътта и жената спря да пищи. Свлече се безмълвно, с лицето напред на земята.

По пръстите на Ноеми се застича кръв, а Франсис надигна глава и я погледна стъписан. Изправи се и тръгна към нея.

— Пострадала ли си?

Ноеми си разтърка врата със свободната ръка и се взря в мъртвата жена на пода. Явно беше издъхнала. Ноеми не се престраши да обърне трупа, за да погледне лицето, но под жената вече се бе събрала локвичка кръв.

Сърцето ѝ биеше като обезумяло, с ужасяваща сила, а кръвта, омърсила пръстите ѝ, капеше по красивата старинна рокля и я съсипваше. Ноеми пъхна острието в джоба си и избърса сълзите в очите си.

— Ноеми!

Сега вече Франсис беше пред нея и ѝ затулваше гледката, а тя вдигна рязко очи към бледото му лице.

— Къде беше? — попита, вкопчила трескаво пръсти в реверите на редингота му — идеше ѝ да го удари, задето не е бил с нея и я е оставил самичка.

— Заключен в стаята си — отвърна той. — Наложи се да избивам вратата. Трябваше да те намеря.

— Да не лъжеш? Нали не си ме изоставил?

— Не! Много те моля, пострада ли?

Тя се засмя. Призрачен смях, все пак току-що се бе изплъзнала на изнасилвач и ѝ се беше разминало на косъм да не я удушат.

— Ноеми — каза Франсис.

Звучеше притеснен. То оставаше да не е притеснен! Всички би трябвало да са ужасно притеснени. Ноеми го пусна.

— Трябва да се махнем оттук.

Тя се извърна към Каталина. Братовчедка ѝ още седеше на леглото. Не беше помръднала, само беше притиснала ръка към отворената си уста. Беше се втренчила в безжизненото тяло на прислужницата. Ноеми отметна завивките и сграбчи братовчедка си за ръката.

— Идвай — каза ѝ и когато Каталина продължи да седи като вкаменена, се извърна към Франсис — рединготът му беше целият с кървавите ѝ отпечатъци. — Какво ѝ става?

— Сигурно отново са я упоили. Без тинктурата…

Ноеми обхвана с длани лицето на братовчедка си и ѝ каза твърдо:

— Тръгваме.

Каталина не реагира. Не я гледаше. Очите ѝ бяха изцъклени. Ноеми видя при леглото чифт чехли, грабна ги и ги нахлузи на краката на Каталина. После я дръпна за ръката, за да стане от леглото. Каталина я последва покорно.

Забързаха по коридора. С бялата нощница Каталина приличаше на втора младоженка. „Две призрачни младоженки“, помисли Ноеми.

От мрака отпред изникна сянка, която се изпречи на пътя им и стресна Ноеми.

— Стойте — каза Флорънс.

Лицето ѝ беше много овладяно. В гласа ѝ не се долавяше тревога. Флорънс държеше доста нехайно револвер, сякаш го правеше постоянно.

Всички застинаха. Ноеми държеше бръснача, но макар и да стисна още по-здраво дървената дръжка, знаеше, че няма шанс, защото Флорънс се целеше право в нея.

— Пусни го — нареди ѝ тя.

Ръката на Ноеми трепна, от кръвта дръжката се хлъзгаше, но тя не я пусна. До нея Каталина също трепереше.

— Не можеш да ме принудиш.

— Пусни го, казах — повтори Флорънс.

Неестествено спокойният ѝ глас не трепна, но макар Ноеми да разчиташе в студените ѝ очи свирепа жажда за убийство, тя пак не пусна оръжието, докато жената не премести ръка и не насочи дулото към Каталина. Заканата беше ясна, не се налагаше тя да я изрича на глас.

Ноеми преглътна и пусна оръжието.

— Обърнете се и тръгвайте — нареди Флорънс.

Те се подчиниха. Закрачиха по коридора, откъдето бяха дошли, и стигнаха стаята на Хауард с камината и двата портрета на жените му. Както и преди, старецът лежеше на богато украсеното легло, а доктор Къминс седеше до него. Чантата на лекаря беше отворена върху страничната маса, той извади от нея скалпел, с който пукна две от гнойните пъпки по устните на Хауард и разряза тънката ципа, с която сякаш бе покрита устата му.

На Хауард явно му поолекна, защото той въздъхна. Доктор Къминс остави скалпела до чантата, избърса с ръка челото си и простена.

— Ето, нещата се ускоряват — каза доктор Къминс и заобиколи леглото. — Той вече не може да диша. Трябва да започваме.

— Заради нея и неприятностите, които причини — обади се Флорънс. — Мери е мъртва.

Хауард се беше подпрял на няколко възглавници. Устата му беше отворена, той бе стиснал с изкривени от артрита пръсти завивките и издаваше свистящ звук. Кожата му беше с цвят на восък, вените се тъмнееха върху бледата кожа, по брадичката му на струйка се стичаше черна жлъчна течност.

Доктор Къминс вдигна ръка и посочи с пръст Франсис.

— Идвай насам — повика той младежа. — Къде е Върджил?

— Ранен е. По-рано усетих болката му — обясни Флорънс.

— Няма време да го доведем тук. Превъплъщението трябва да започне сега — промърмори лекарят, след това топна ръце в малкия леген и ги изми да са чисти. — Франсис е тук, сега това е важното.

— Със сигурност не говориш за него — поклати глава Ноеми. — Не би трябвало да е той.

— Разбира се, че трябва да е той — възрази Флорънс.

Държеше се спокойно и овладяно. Изведнъж Ноеми проумя всичко. Защо Хауард да губи сина си, своя любимец? Беше логично да избере момчето, на което не държеше, чието съзнание можеше да заличи, без да съжалява. Нима са играли тази игра още от самото начало? Да напъхат посред нощ Хауард в кожата на Франсис и след това той да скочи в леглото на Ноеми? Натрапник. Но тя нямаше как да се досети веднага, а те вероятно са се досетили, че по-късно вече няма да има значение. Че тя ще бъде доволна, понеже е харесала обвивката на Франсис.

— Не може да го направите — пророни Ноеми.

Франсис тръгна покорно към лекаря. Ноеми се опита да го сграбчи, но Флорънс ѝ се изпречи на пътя и я издърпа към креслото с тапицерия от черен плюш, където я принуди да седне. Каталина обикаляше като залутана из стаята, спря в долния край на леглото, после се премести още малко и застана в горния му край.

— Всичко можеше да мине мирно и кротко — подхвана Флорънс, взряна в Ноеми. — Ти можеше да си седиш в стаята, а създаде такава суматоха.

— Върджил се опита да ме изнасили — отвърна Ноеми. — Опита се да ме изнасили и нямаше да е зле да го убия на място.

— Млък — тросна се отвратена Флорънс.

Дори сега такива неща не се говореха във Високото място.

Ноеми понечи да стане, но Флорънс насочи револвера към нея. Тя отново седна и се хвана за страничните облегалки. Франсис вече беше отишъл при Хауард и двамата с лекаря говореха тихо.

— Той ти е син — прошепна Ноеми.

— Той е тяло — възрази Флорънс с каменно лице.

Тяло. Ето какво бяха всички те за тях. Телата на миньорите на гробището, телата на жените, родили им деца, телата на тези деца, които не бяха нищо повече от нова кожа за змията. А там, на леглото, лежеше единственото тяло, което имаше някакво значение. Бащата, отецът.

Доктор Къминс хвана Франсис за рамото и го притегли надолу. Той падна на колене и допря длани, сякаш се разкайваше.

— Наведи глава, ще се помолим — нареди Флорънс.

Ноеми не се подчини веднага, затова Флорънс я удари силно по главата. Направи го с добре отработено движение. Ударът бе толкова силен, че на Ноеми ѝ причерня пред очите. Дали бяха удряли така и Рут, за да я научат да се покорява?

Ноеми стисна ръце.

Каталина, която продължаваше да стои безмълвно от другата страна на леглото, също стисна ръце като тях. Не изглеждаше притеснена. Лицето ѝ беше невъзмутимо.

— Et Verbum caro factum est — каза Хауард с плътен нисък глас и вдигна ръка във въздуха, при което пръстенът с кехлибара проблесна.

Изрече още няколко думи, които Ноеми не разбра, въпреки това тя си даде сметка, че не се налага да ги разбира. Покорство, приемане, ето какво искаше Хауард. На стареца му беше приятно да наблюдава как му се подчиняват.

„Откажи се от себе си“, ето за какво бе настоял той в съня. Ето какво бе важно сега. В това имаше физическа съставка, но имаше и душевна. Капитулация, за която тя трябваше да разчисти пътя. И дори да изпита от нея наслада.

„Откажи се от себе си.“

Ноеми вдигна очи. Франсис нашепваше нещо, мърдаше едва-едва устни. Доктор Къминс, Флорънс и Хауард също шептяха, при това говореха едновременно. Колкото и да е странно, този тих шепот сякаш идваше от един-единствен глас. Сякаш гласовете на всички се бяха слели и излизаха от една уста, сякаш тази уста говореше все по-високо и гласът ѝ се надигаше като прииждащ прилив.

Зазвуча и жуженето, което Ноеми вече беше чувала и което също се засили. Тя имаше чувството, че под дюшемето и зад стените са се спотаили стотици пчели.

Хауард беше вдигнал ръце, като че ли искаше да обхване главата на младежа. Ноеми си спомни как старецът я е целунал. Сега обаче беше още по-неприятно. Тялото на Хауард беше покрито с циреи, които воняха на разложение и след като се спукаха, той щеше да умре. Щеше да умре и да се пресели в ново тяло, а Франсис вече нямаше да го има. Налудничав кръговрат. Деца, поглъщани веднага след като са се родили, деца, поглъщани вече след като са достигнали зрялост. Деца, които не са нищо друго, освен храна. Храна за жесток бог.

Каталина се бе доближила тихо и неусетно до леглото. Никой не го беше забелязал. Всички бяха свели глави, всички, освен Ноеми.

И тогава тя видя. Видя как Каталина грабва скалпела на лекаря и се взира в него така, сякаш сънува, като човек, който не разбира какво държи в ръцете си и го разглежда като през мъгла, в просъница.

После лицето ѝ се промени. Каталина явно осъзна какво държи и в очите ѝ припламна ярост. Ноеми и не подозираше, че тя е способна на такъв гняв. На такава оголена омраза, от която Ноеми се вцепени, а Хауард най-после забеляза, че нещо не е наред, и се извърна колкото да усети как скалпелът се забива в лицето му.

Ударът беше свиреп и попадна право в окото.

Каталина се превърна във вакханка, от трескавите удари, при които скалпелът захапваше врата, ухото, рамото, рукна река от черна гной и тъмна кръв, плиснала се по завивките. Хауард се разпищя и се затресе като ударен от електрически ток, другите в стаята също се развикаха и се загърчиха. Лекарят, Флорънс, Франсис — всички се свлякоха на пода, бяха получили ужасен пристъп.

Каталина се отдръпна, пусна скалпела и тръгна бавно към вратата, откъдето погледна стаята.

Ноеми скочи на крака и се втурна към Франсис. Не виждаше друго, освен че е забелил очи, сграбчи го за раменете и се помъчи да го издърпа да седне.

— Да вървим! — извика и го удари силно по лицето. — Хайде, идвай!

Макар и зашеметен, той се изправи и след като се хвана за ръката ѝ, се опита да прекоси заедно с нея помещението. Но Флорънс се вкопчи в крака на Ноеми, тя се препъна и загуби равновесие. Франсис се строполи заедно с нея.

Ноеми се помъчи да се изправи, ала Флорънс я стискаше здраво за глезена. Ноеми видя револвера на пода и се пресегна да го вземе. Флорънс го забеляза и ѝ се нахвърли като див звяр, а когато Ноеми хвана оръжието, жената я стисна за ръката толкова силно, че Ноеми изпищя, дочула жестокото пукане на счупени кости.

Болката беше невъобразима и в очите ѝ избиха сълзи, а Флорънс издърпа оръжието от безполезната ѝ ръка.

— Хич не си въобразявай, че ще си тръгнеш от нас — отсече Флорънс. — Няма как да стане.

Насочи оръжието към Ноеми и тя разбра, че този куршум няма да я нарани, а ще я убие, защото жената я гледаше злобно озъбена.

Помисли си, че после ще изчистят къщата. Колкото и налудничаво да беше, си помисли точно това: че ще измият подовете, ще изперат дрехите, ще изчегъртат кръвта, а нея ще хвърлят в някой ров без кръст на гробището, както бяха правили с мнозина други.

Вдигна наранената си ръка, за да се защити, макар че това нямаше да ѝ помогне. Нямаше как да отбие куршума от такова близко разстояние.

— Недей! — извика Франсис.

Метна се към майка си, двамата се свлякоха върху креслото с черната плюшена тапицерия, на което Ноеми беше седяла допреди малко, и го събориха. Чу се гърмеж. Ноеми си запуши ушите с длани и се смръщи.

Затаи дъх. Франсис лежеше, затиснат от майка си. От мястото, където Ноеми седеше, не се виждаше кой е прострелян, но Франсис изтика Флорънс и се изправи, държеше револвера. В очите му блестяха сълзи и той трепереше, но не както преди малко, когато цялото му тяло се тресеше от чудовищни гърчове.

Тялото на Флорънс върху пода не помръдваше.

Франсис тръгна с олюляване към Ноеми и поклати безпомощно глава. Може би искаше да каже нещо, да се отдаде докрай на мъката. Но се чу стон и те двамата се извърнаха към леглото и Хауард, който бе протегнал ръце към тях. Беше останал без едно око и лицето му беше обезобразено от скалпела. Но другото око още беше отворено и ги гледаше, чудовищно и златисто. Старецът изплю кръв и черни храчки.

— Мой си. Тялото ти е мое — каза той.

Вдигна ръце като лапи на хищен звяр, за да нареди на Франсис да се доближи до леглото, и младежът направи една крачка, а Ноеми разбра в онзи миг, че е по-силно от него, че Франсис е научен да се подчинява. Теглеше го непреодолимо към стареца. Дотогава Ноеми смяташе, че Рут се е самоубила, че ужасена от постъпката си, се е застреляла.

„Не съжалявам“, беше казала. Сега обаче Ноеми проумя, че вероятно към това я е тласнал Хауард. Беше внушил на Рут да насочи оръжието към себе си в последен отчаян опит да оцелее. Семейство Дойл ги умееха тези неща. Знаеха как да те тласнат в нужната посока, както Върджил бе тласнал Ноеми.

Тя си помисли, че Рут е била убита.

Франсис продължи да върви с олюляване и Хауард се ухили.

— Ела насам — каза той.

„Тъкмо сега е моментът — помисли Ноеми. — Дървото узрява и трябва да откъснеш плода.“

Сега Хауард махна от пръста си пръстена с кехлибара и го вдигна към Франсис — да си го сложи. Символ. На уважение, на признание, на мълчаливо съгласие.

— Франсис! — извика Ноеми, но той не я погледна.

Доктор Къминс стенеше. Всеки момент щеше да се изправи, а Хауард ги наблюдаваше с единственото си златисто око и Ноеми се чудеше как да направи така, че Франсис да се обърне и да си тръгне оттук. Да си тръгне незабавно, защото стените около тях вече туптяха едва забележимо като живи, надигаха се и се снишаваха като огромен дишащ звяр и пчелите се бяха завърнали.

Влудяващото пърхане на хиляди малки крилца.

Ноеми се метна и заби нокти в рамото на Франсис.

Той се обърна, обърна се и я погледна, макар че бе започнал да забелва очи.

— Франсис!

— Момче! — кресна Хауард.

Гласът му проехтя изненадващо силно. Разнесе се, отскочи от стените, дървото простена и повтори възгласа, а през това време пчелите жужаха и мърдаха в тъмното с крилца.

„Момче, момче, момче.“

„То е в кръвта“, беше казала Рут, но туморът можеше да бъде изрязан.

Пръстите на Франсис около револвера разхлабиха хватката и Ноеми го издърпа с лекота от ръката му. Беше стреляла веднъж. Бяха отишли на излет в Националния парк „Десиерто де лос Леонес“, брат ѝ беше наредил малки мишени и приятелите им ѝ бяха ръкопляскали за точния мерник, после всички се бяха засмели и бяха отишли да пояздят. Ноеми помнеше добре указанията.

Вдигна револвера и стреля два пъти по Хауард. Нещо у Франсис се превключи. Той примига и погледна с отворена уста Ноеми. После тя натисна още веднъж спусъка, но оръжието не беше заредено.

Хауард се загърчи и се разпищя. Веднъж Ноеми беше ходила със семейството си на море и помнеше как баба ѝ беше отрязала с едно сигурно движение на ножа главата на голямата риба. Рибата се изплъзваше и се мяташе и дори обезглавена, се опитваше да се отскубне и да избяга. Хауард ѝ заприлича на тази риба: гърчеше се и се мяташе така, че чак се тресеше леглото.

Ноеми пусна револвера, сграбчи Франсис за ръката и го издърпа от стаята. Каталина стоеше с ръце на устата в коридора и ги гледаше — гледаше над рамото на Ноеми към онова нещо в леглото, което риташе и крещеше в предсмъртни мъки. Ноеми не си направи труда да се обърне.